Крадец на време

Тук властваше миризмата на мляко.

Лу Цзе рязко се надигна да седне.

Някой го бе сложил на маса по средата на просторно помещение. Усещаше, че масата е облицована с ламарина. Покрай стената се редяха гюмове, а до мивката колкото вана бяха сложени големи метални паници.

В миризмата на мляко се промъкваха и много други — на дезинфекциращи разтвори, старателно изтъркано дърво и съвсем далечен намек за присъствието на коне.

Разнесоха се нечии стъпки. Лу Цзе побърза да легне и затвори очи.

Чу как някой влезе в залата. Подсвиркваше си и сигурно беше мъж, защото Лу Цзе не помнеше някоя жена да е подсвирквала пред него такива съскащи трели. Звуците доближиха масата, задържаха се замалко и се отдалечиха към мивката. Там ги замени шум от натискана ръчка на помпа.

Лу Цзе поотвори едното си око.

Мъжът до мивката беше доста нисък, защото неговата стандартна престилка на бели и сини ивици почти стигаше до пода. Май миеше бутилки.

Лу Цзе спусна краката си от масата толкова ловко, че в сравнение с него движенията на типичния нинджа биха звучали като духов оркестър, и внимателно опря подметките на сандалите си в пода.

— По-добре ли си? — попита мъжът, без да се обърне.

— Ами… да. Чувствам се чудесно.

— Казах си: „Я виж, един дребничък плешив монах“ — сподели мъжът и вдигна бутилка да я огледа на светлината. — „Носи нещо с навита пружина на гърба си и късметът му е изневерил.“ Искаш ли чаша чай? Чайничето е кипнало. Имам и масло от мляко на як.

— Як ли? Още ли съм в Анкх-Морпорк?

Лу Цзе се загледа в окачените наблизо черпаци. Мъжът още не се обръщаше.

— Хъммм… Интересен въпрос. Може и да се каже, че си донякъде в Анкх-Морпорк. Значи отказваш млякото от як? Мога да ти предложа мляко от крава, коза, овца, камила, лама, кобила, котка, кучка, делфин, кит или алигатор.

— Какво?! Алигаторите нямат мляко!

С тези думи Лу Цзе безшумно докопа най-големия черпак.

— Не твърдя, че ми беше лесно да го издоя.

Метачът хвана дръжката по-удобно.

— Приятелю, а какво е това място?

— Сега си в… млекарната.

Мъжът до мивката изрече думата многозначително, сякаш казваше „замък на ужасите“, сложи поредната бутилка да се изцежда и все още застанал с гръб към Лу Цзе, вдигна ръка. Всички пръсти освен средния бяха свити.

— Монахо, знаеш ли какво ти показвам?

— Един не особено дружелюбен жест.

Лу Цзе усещаше приятната тежест на черпака в ръката си. Бе прибягвал и до далеч по-неудобни за боравене оръжия.

— Ех, твърде повърхностно го тълкуваш! Монахо, ти си стар човек. Виждам колко столетия си натрупал. Познай какво ти показвам и ще научиш кой съм аз.

Студът в млекарната започна да хапе малко по-силно.

— Показваш ми среден пръст — отбеляза Лу Цзе.

— Пфу!

— „Пфу“ ли?

— Ами да — пфу! Имаш мозък. Използвай го.

— Виж, било е много любезно от твоя страна да…

— Монахо, ти познаваш тайната мъдрост, която всеки жадува. — Миещият бутилките помълча. — Дори подозирам, че познаваш и явната мъдрост, скрита пред очите на всички, затова никой не я търси. Кой съм аз?

Лу Цзе се вторачи в самотно изпружения пръст. Стените на залата се замъглиха. Стана по-студено.

Мислите му се забързаха, пришпорени от прилежно подредените спомени.

Нито мястото беше нормално, нито този мъж. Пръст. Един пръст. Единият от петте… Единият от Петимата. Слабички отгласи на прастара легенда настояха за внимание.

Пет без едно е равно на четири.

И едното остава.

С подчертана кротост Лу Цзе окачи черпака на кукичката.

— Единият от Петимата. Петият от Четиримата.

— Ето, справи се. Познах, че си добре образован.

— Ти си… онзи, който се махнал, преди те да се прочуят, нали?

— Да.

— Но… това е млекарна, а ти миеш бутилки!

— Защо пък не? Трябва да запълвам с нещо времето си.

— Но… ти си бил Петият конник на Апокалипсиса! — не можеше да се начуди Лу Цзе.

— И съм готов да се хвана на бас, че няма да си спомниш името ми.

Метачът се замисли.

— Не мога. И не ми се вярва да съм го чувал някога.

Петият конник се обърна. Очите му чернееха. Целите. Лъскавочерни без дори помен от бяло.

— Името ми — започна Петият конник — е…

— Да?

— Името ми е Рони.

Безвремието се натрупваше като лед. Вълните в морето замръзваха. Птиците бяха приковани във въздуха. Светът замря.

Но не притихна. Долавяше се звук като плъзгането на пръст по ръба на неимоверно огромна чаша.

— Да вървим! — подкани Сюзън.

— Не чувате ли? — спря се Лобсанг. — Нямаме никаква полза от това…

Тя го бутна обратно в сенките. Нататък по улицата се появи сивия закачулен силует на Ревизор и се завъртя на място. Въздухът около него се изпълни с прахоляк, превърна се във вихрушка, която на свой ред стана някакво човешко подобие, задържало се неуверено на краката си.

Олюляваше се още малко. Вдигна ръце към очите си и ги разгледа. После закрачи устремно нанякъде. След малко към него се присъедини втора подобна фигура, излязла от близката пресечка.

— Никога не са се държали така — промърмори Сюзън, щом двойката свърна зад ъгъла. — Кроят нещо. Да ги проследим.

— Ами Лу Цзе?

— Че защо да го мисля? На колко години бил според теб?

— Казва, че е на осемстотин.

— Значи е труден за убиване. Рони е горе-долу безобиден, ако внимаваш и не спориш с него. Хайде!

Тя тръгна по улиците.

Събираха се Ревизори, провираха се между застиналите каруци и неподвижните хора. Оказа се, че отиват на площад „Сатор“, едно от най-обширните открити пространства в града. Беше пазарен ден. Безмълвни фигури стърчаха около сергиите. Но сред тях щъкаха сиви силуети.

— Те са стотици — установи Сюзън. — Всички са се сдобили с човешка плът и изглежда ще се съвещават.

Господин Бял губеше търпение. Доскоро не подозираше, че изобщо го има, защото поначало му беше присъщо. Сега обаче откриваше, че то се изпарява. И усещаше необичайно сгорещяване в главата. Нима беше възможно мислите да са горещи?

Гъмжилото от въплътени Ревизори го стрелкаше с неспокойни погледи.

— Аз съм господин Бял! — заяви той на злополучния новопристигнал Ревизор, когото доведоха пред него. Потръпна от вълнение, че говори в първо лице, но оцелява. — Не може и ти да си господин Бял. Ще започнем да се объркваме.

— Но ние вече изчерпваме цветовете — намеси се господин Виолетов.

— Немислимо е — отсече господин Бял. — Цветовете са безброй.

— Но не и наименованията им — вметна госпожица Сивокафеникава.

— Не е така. Всеки цвят трябва да има наименование.

— Успяхме да изброим едва сто и три наименования за зеленото, преди цветът да стане забележимо синкав или жълтеникав — сподели госпожица Алена.

— Но нали оттенъците са безкрайно множество!

— Наименованията не са.

— Задължително е този проблем да бъде решен. Добавете го в списъка, госпожице Кафява. Ще дадем име на всички възможни оттенъци.

Ревизор с женски форми гледаше потиснато.

— Не мога да си спомня всяко нещо, което поискам. А и не разбирам защо ти се разпореждаш.

— Ако не броим изменничката, аз съм най-старши сред въплътените.

— С някакви си секунди — възрази госпожица Кафява.

— Това не е съществено. Старшинството е неоспоримо. То е факт.

Наистина беше факт. А Ревизорите се отнасяха с почит към фактите. Господин Бял знаеше и факта, че вече над седемстотин Ревизори се размотават доста непохватно из града.

Господин Бял сложи край на неспирното въплъщаване. Все повече негови съратници се излагаха на риск. Той наблегна на примера с изменничката — явно човешкият облик подтикваше съзнанието към тревожни нагласи на мисълта. Необходимо беше да проявяват крайна предпазливост. Единствено на онези с доказана способност да оцеляват ще бъде позволено да се въплъщават и да довършат започнатата работа. Факт.

Ревизорите се отнасяха с почит към фактите. Поне досега. Госпожица Кафява отстъпи заднешком.

— Въпреки всичко е опасно да се намираме тук. Според мен е по-подходящо да се освободим от плътта.

Господин Бял не можа да възпре самостоятелната реакция на тялото си, което изсъска през зъби:

— И да останат неизвестни за нас неща ли?! Непознатото е опасно. Ние научаваме много тук.

— Но наученото е неразбираемо — упорстваше госпожица Кафява.

— Колкото повече научим, толкова по-разбираемо ще стане. Няма нещо, което ние не можем да разберем — натърти господин Бял.

— В момента не разбирам защо ръката ми се стреми да влезе в много силен допир с твоето лице — сподели госпожица Кафява.

— Именно за това говоря. Ти не разбираш, следователно е опасно. Осъществи желанието си и ще научим повече.

Тя го зашлеви.

Той опипа бузата си.

— У мен се пораждат неочаквани мисли да не допусна повторение на това действие — заяви той. — И горещина. Забележително е, но тялото наистина си позволява самостоятелно мислене.

— А у мен — подхвана госпожица Кафява — неочакваните мисли са свързани с удовлетворение и опасения.

— Ето че научаваме още нещо за хората — обобщи господин Бял.

— Но какъв е смисълът? — У госпожица Кафява опасенията се засилваха, докато се взираше в кожата, потрепваща под едното око на господин Бял. — Хората нямат никакво значение за нас. Те са вкаменелости. А кожата под едното ти око трепка.

— Виновна си в неправилно мислене — скастри я господин Бял. — Те съществуват. Следователно трябва да ги изследваме до последната подробност. Желая да продължа експериментите. А окото ми функционира съвършено.

Той взе брадва от една сергия. Госпожица Кафява се отдръпна още малко.

— Неочакваните опасения нарастват забележимо — съобщи тя.

— Това обаче е обикновено парче метал върху парче дърво — напомни господин Бял и вдигна брадвата. — Ние сме надничали в сърцата на звездите. Ние сме наблюдавали изпепеляването на светове. Ние сме присъствали на мъченията на изкривеното пространство. Какво в тази брадва би могло да пробуди у нас загриженост?

Той замахна. Ударът беше непохватен, а човешката шия е далеч по-жилава, отколкото им се струва на някои, обаче шията на госпожица Кафява избухна в пъстри петънца и тя се свлече.

Господин Бял плъзна поглед по околните Ревизори, които заотстъпваха.

— Иска ли още някой да се подложи на експеримента?

Всички отрекоха припряно.

— Добре. Колко много научихме досега!

— Той й отсече главата!

— Не крещи! И не си подавай главата! — сърдито прошепна Сюзън.

— Но той…

— Тя вече научи, така че няма нужда от твоите вопли! Впрочем „тя“ е то. И „той“ е то.

— Какво става?

Сюзън се шмугна в сенките.

— Не съм… съвсем сигурна, но май са се опитали да си направят човешки тела. Съвсем приемливи копия. И сега… започват да се държат като хора.

— Нима наричате и тази постъпка човешка?

Сюзън го изгледа със съжаление.

— Май не си обикалял много по света. Дядо ми твърди, че ако едно разумно същество се сдобие е човешка форма, то започва и да мисли като човек. Формата определя функцията.

— Значи видяхме постъпка на разумно същество? — смънка смаяният Лобсанг.

— Не само не е обикалял по света, ами не е чел и книги по история — мрачно допълни мнението си Сюзън. — Чувал ли си за проклятието на върколаците?

— Нима не е достатъчно проклятие и фактът, че някой е върколак?

— Те не биха се съгласили с теб. Но ако се задържат прекалено дълго във вълчия си облик, остават си вълци. Вълчата форма е особено… силна. Макар че съзнанието е човешко, вълкът се промъква вътре през носа, ушите и лапите. А знаеш ли нещо за вещиците?

— Ние… закова, де… откраднахме метлата на една от тях, за да стигнем дотук — призна Лобсанг.

— Сериозно? Значи сте извадили късмет, че настъпи краят на света. Както и да е. Най-способните вещици владеят една хитринка, която наричат Заемане. Могат да се настанят в главата на животно. Полезен номер. Но най-мъчното е да усетиш кога да се измъкнеш. Застоиш ли се в главата на патица и… ставаш патица завинаги. Може би умна патица с чудати спомени. И толкова.

— Поетът Хоха веднъж сънувал, че е пеперуда, а когато се събудил, промълвил: „Дали съм човек, който сънува, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек?“ — опита се той да влезе в руслото на разговора.

— Интересно, но не ни помага с нищо в момента. Освен ако не приемеш, че ревизорите сънуват човешкото си битие и за тях сънят е действителност. Те нямат никакво въображение. Досущ като дядо ми, ако трябва да съм откровена. Способни са да създадат съвършено копие на всичко, но не и нещо ново. Затова според мен те откриват тепърва какво означава да си човек.

— И какво означава?

— Че не владееш положението толкова добре, колкото си се заблуждавал. — Сюзън отново впери пронизващ поглед в тълпата на площада. — Знаеш ли нещо за създателя на часовника?

— Аз ли? Не. Всъщност… не.

— Тогава как откри мястото?

— Лу Цзе предположи, че правят часовника тук.

— Тъй ли било? Прозорливо. Дори сте налучкали къщата.

— Аз… ъ-ъ… аз намерих къщата. Аз… някак знаех, че е точно тази. Глупаво ли звучи?

— О, да. Като песничка за синигерчета и весели звънчета. Но не отричам, че може да е вярно. И аз винаги знам къде трябва да бъда. А ти къде трябва да бъдеш сега?

— Един момент — запъна се Лобсанг. — Коя сте вие? Времето спря, светът стана владение на… приказни твари и чудовища, но наоколо спокойно се разхожда една учителка?!

— Най-подходящият човек в случая — изтърси Сюзън. — Защото ние не търпим глупости. Пък и аз вече споменах, че имам някои наследствени дарби.

— Например живот извън времето?

— И това.

— Твърде смайваща дарба у една учителка!

— Но как помага, когато трябва да пишеш оценки… — невъзмутимо го осведоми Сюзън.

— По-точно казано — вие човек ли сте?

— Ха! Човек съм, колкото си и ти. Но няма да отрека, че имам някой и друг скелет в семейния гардероб.

„Както го казва…“ — сепна се Лобсанг.

— Да го разбирам в прекия смисъл, нали? — попита направо.

— Всъщност — да. А това нещо на гърба ти… Какво ще се случи, когато спре да се върти?

— Ще ми свърши времето, разбира се.

— Аха… В такъв случай едва ли има значение, че цилиндърът забави ход и спря, докато онзи Ревизор си упражняваше сръчността с брадвата.

— Не се ли върти?!

Втрещеният Лобсанг заопипва зад гърба си.

— Май и ти имаш скрити дарби.

Ухилената Сюзън се облегна на стената.

— Моля ви! Навийте ме отново!

— Добре, добре. Ти си…

— Хич не беше смешно да протакате и първия път!

— Не се обиждам, защото си знам, че нямам чувство за хумор.

Тя стисна ръцете му, когато той трескаво засмъква от себе си ремъците на хамута.

— Не ти е нужен, проумей най-сетне! Само ти тежи и те бави! Довери ми се! Не се поддавай! Ти сам определяш времето си. И няма смисъл да се питаш как го правиш.

Той се пулеше уплашен.

— Но какво става?!

— Всичко е наред — увери го Сюзън, събрала цялото си търпение. — Знам, че е голямо сътресение. Когато ме сполетя, нямаше кой да поговори с мен, така че ти си късметлия.

— А какво ви сполетя?

— Открих кой е моят дядо. Не, не ме питай. Сега се съсредоточи. Е, къде трябва да се намираш?

— Уф… уф… — Лобсанг се огледа. — Ей там, струва ми се.

— Дори не би ми хрумнало да се заяждам откъде знаеш това. Пък и ще се отдалечим от онази сган. — Тя му се усмихна. — Гледай нещата откъм добрата им страна. Млади сме, имаме цялото време на света… — Тя метна големия гаечен ключ на рамо. — Хайде да се позабавляваме.

Ако все още съществуваше времето, можехме да споменем, че няколко минути след излизането на Сюзън и Лобсанг в работилницата нахълта наперено фигурка с наметалце, не по-висока от една педя. Последва я гарван, който кацна на вратата и се вторачи с дълбоко подозрение в сияещия часовник.

— Опасен ми се вижда — сподели птицата.

— ПИСУК? — промърмори Смърт на мишките, устремен към часовника.

— Я не ми се прави на герой — предупреди го Куот.

Плъхчето стигна до основата на часовника, зяпна я с изражение от рода на „колкото са по-засукани, толкова по-лошо се спихват“ и я цапардоса с малката си коса.

Е, постара се. Щом острието докосна основата, блесна ослепителна светлина. За миг Смърт на мишките се превърна в пръстеновидна черно-бяла мъгла около часовника и изчезна.

— Аз к’во ти разправях? — Гарванът разроши перата си с човка. — Сега се чувстваш последен глупак, а?

— … и тогава се замислих — какво ли поприще подобава на особа с моите дарби? — разказваше Рони. — За мен времето е само една от многото посоки. И внезапно се сетих, че хората искат млякото да е наистина прясно. Всеки държи да му бъде доставено рано сутринта.

— Да, все пак е нещо по-добро от миенето на прозорци — подкрепи го Лу Цзе.

— Влязох в този бизнес замалко веднага след изобретяването на прозорците — призна си Рони. — Преди това бях градинар на повикване. Искаш ли още гранясало масло от мляко на як?

— Да, моля — подаде чашата си Лу Цзе.

Монахът беше на осемстотин години, затова си позволяваше отдих. Някой герой би изхвърчал незабавно в смълчания град и…

Ето ти го препъникамъка. След това героят по неволя би умувал какво да стори. А опитът, трупан осем столетия, подсещаше Лу Цзе, че станалото — станало. Ако ще да се съхрани само в съседната комбинация от измерения (строго погледнато), пак не можеш да го върнеш назад. Часовникът отброи часа и времето спря. По-късно щеше да се намери някакво решение на проблема. А засега чашата чай и беседата с неговия спасител, който се отличаваше с ясен ум, запълваха времето до решителния момент. В края на краищата Рони не беше млекар, неотличим с нищо от хилядите други.

Лу Цзе отдавна бе прозрял, че за всичко си има основателна причина, освен може би за футбола.

— Добра ти е стоката, Рони — похвали той домакина си. — Напоследък ядем такова масло, че не заслужава да смажеш колелата на каруцата с него.

— Зависи от породата — кимна познавачът Рони. — Отивам да издоя млякото от високопланински якове, живели преди шестстотин години.

— Е, наздраве! — вдигна чашата си Лу Цзе. — И все пак е странно… Ако кажеш на хората, че отначало Конниците на Апокалипсиса са били петима, но един е напуснал групата и сега е млекар, ами… малко ще се учудят. И ще им мине през ума да попитат защо ти…

За миг очите на Рони заискриха в сребристо.

— Творчески разногласия! — изръмжа той. — И раздута представа за собствената значимост. Някои биха казали, че… Не ми допада да говоря за това. Естествено желая им всякаква сполука.

— Естествено — повтори Лу Цзе безстрастно.

— Проследих кариерата на всеки от тях с голям интерес.

— Не се съмнявам.

— Знаеш ли, че дори не ме включиха в официалната история? — спомена Рони.

Вдигна ръка и в нея се появи книга. Изглеждаше нова-новеничка.

— А ето какво пишеха преди това — натърти кисело. — „Книга на Ом, Пророчества на Тобрун“. Не си ли го срещал? Висок брадат тип, често се кикотеше.

— Не го заварих.

Рони му подаде книгата.

— Това е първото издание. Виж втора глава, седми стих.

Лу Цзе зачете на глас:

— „Тогаз Ангелът, що носеше бели одежди, отвори Желязната книга и яви се пети конник в колесница от пламтящ лед. Рухнаха законите, срина се подчинението и множеството нададе вопъл: «О, Господи, сега вече затънахме до вратовете!»“

— За мен се отнася — гордо подчерта Рони.

Очите на Лу Цзе се загледаха в осми стих:

— „И аз съзрях твари досущ като зайци, пъстро оцветени — повечето на карета, и те май се въртяха лудешки, а шумът бе като от разливане на големи каци сироп.“

— Махнаха този стих в следващото издание — просвети го Рони. — Старият Тобрун лесно се поддаваше на всякакви видения. Отците-основатели на омнианството пъхаха в свещените книги каквото им скимне. Е, тогава всичко беше ново и свежо. Разбира се, Смърт си беше Смърт, но другите не бяха нищо повече от Местен неурожай, Свада и Изприщване.

— А ти?… — вметна Лу Цзе.

— Публиката вече не се интересуваше от мен. Поне това ми се внушаваше. В онези дни изнасяхме представленията пред малко зрители. Тук напаст от скакалци, там — изворът на племето пресъхнал или пък избухнал вулкан… Радвахме се на всяка забивка и в най-затънтената провинция. Нямаше място за петима. — Рони изсумтя. — Така ми казаха.

Лу Цзе остави чашата на масата.

— Е, Рони, много приятно си побъбрихме, но времето… времето вече не ни пришпорва, в това е проблемът.

— Ъхъ. Научих. По улиците гъмжат копоите на Закона — отново пламнаха очите на Рони.

— На Закона ли?

— Дхлангите. Ревизорите. Заради тях отново бе създаден стъкленият часовник.

— Убеден ли си?

— Дай да се разберем — може да не съм от Страховитата четворка, но още имам очи и уши.

— Но това е краят на света!

— Не — спокойно го поправи Рони. — Всичко си е на мястото.

— Само че не се движи наникъде!

— Е, не е моя работа, нали? — вдигна рамене Рони. — Аз се занимавам с мляко и млечни продукти.

Лу Цзе огледа искрящата от чистота млекарна, лъскавите бутилки, сияещите гюмове. Ама че занимание за някой, който не е подвластен на времето… Поне млякото винаги ще е прясно.

Пак се взря в бутилките и една мисъл изплува ненадейно в ума му.

Конниците имаха човешки облик, а хората са суетни. Умението да се възползваш от нечие самолюбие си е същинско бойно изкуство и Лу Цзе го практикуваше от векове.

— Обзалагам се, че мога да позная кой си ти — заяви той. — Ще открия истинското ти име.

— Нямаш никакъв шанс, монахо — обезсърчи го Рони.

— Не монах, а прост метач — поправи го безметежно Лу Цзе. — Рони, ти ги нарече „служители на Закона“. Задължително е да има закон, нали? А сега те определят правилата. Винаги има правила, а?

— Аз се занимавам с мляко и млечни продукти — повтори Рони, обаче някакво мускулче заподскача под едното му око. — Доставям и яйца по допълнителна уговорка. Перспективен бизнес. Дори се питам дали да не наема още хора за млекарната.

— Защо? — учуди се Лу Цзе. — Не биха имали какво да вършат.

— Ще разширя и производството на сирене — упорстваше Рони, без да го поглежда. — Страхотно се търси на пазара.

— Правилата спечелиха битката. Вече нищо не помръдва. Няма нищо неочаквано, защото няма и какво да се случи.

Рони седеше, вторачен в празното пространство.

— Ясно ми е, Рони, намерил си своето призвание — кротко подхвана Лу Цзе. — Никой не спори, че всичко при теб свети от чистота. Сигурно останалите от групата ще се зарадват, че ти… сещаш се, де… се оправяш добре в живота. Но не разбрах защо… ъ-ъ… ме спаси?

— Моля? Ами изпълних своя дълг на милосърдието…

— Ти си Петият конник, господин Соах. Дълг на милосърдието ли?…

„Само дето отдавна приличаш на хората… И искаш да науча кой си ти. Хиляди години такъв животец. Направо си се съсирил. Ще ми се опъваш чак до края, но копнееш да изкопча името ти от теб.“

Очите на Рони блеснаха.

— Аз наглеждам своите хора, Метачо.

— Значи и аз съм от твоите хора?

— Имаш… някои забележителни достойнства.

Спогледаха се.

— Ще те върна на мястото, където те намерих — отсече Рони. — И съм дотук. Вече не се занимавам с тези бъркотии.