Крадец на време

— Близнаци — обясни госпожа Ог. Взе чашата с бренди, погледа я и пак я остави на масата. — Не беше един. Бяха близнаци. Две момчета. Само че… — Впи в Сюзън поглед като пламък на газова горелка. — Май си мислиш: „Тая пред мене е една дърта акушерка. Какво ли разбира тя?“

Сюзън прояви любезността да не увърта.

— Част от мен си го мислеше.

— Добре отговори! Щото част от всекиго си мисли какво ли не. Част от мене си мисли: „Коя е пък тая госпожичка с вирнатия нос, дето ми приказва, все едно съм хлапе на пет годинки?“ Ама по-голямата част от мене си мисли друго: „Има си достатъчно свои грижи и е видяла куп неща, дето не са за човешки очи.“ Да не ме разбереш накриво. Още една част от мене си мисли: „Ама и аз съм ги виждала. Щото ставаме човеци, тъкмо когато видим неща, дето не са за човешки очи.“ Тъй, госпожице… Ако имаш малко здрав разум в главата, сега част от тебе си мисли: „Пред мене седи вещица, дето неведнъж е зървала дядо ми, докато седи до леглото на болен и то изведнъж стане ложе на покойник. Щом е готова да му плюе във физиономията, когато й дойде времето, може и на мене да създаде големи главоболия, ако се заинати.“ Чатна ли? Затуй нека не си показваме срамотиите… — изведнъж намигна — … както рекъл висшият жрец на певачката.

— Напълно съм съгласна — промълви Сюзън. — Без никакви уговорки.

— Правилно — похвали я госпожа Ог. — Тъй, значи… близнаци… Виж какво, на нея й беше за пръв път, пък и човешкият вид не й е много привичен. Като не ти иде отвътре, правиш го както можеш и… не е много точно дори да ги нарека близнаци…

— Брат… — смотолеви Лобсанг. — Часовникарят?…

— Да — потвърди Сюзън.

— Но аз съм подхвърлено дете!

— Като него.

— Искам да го видя веднага!

— Идеята ти е не много уместна.

— Благодаря, но в момента мнението ви не ме интересува. — Лобсанг погледна лейди Ле Гион. — По този коридор ли?

— Да. Той спи. Според мен часовникът е засегнал ума му, а и бе ударен, когато започна схватката. Говори насън.

— Какво казва?

— Преди да изляза, за да ви намеря, промърмори: „Близо сме! Откъдето и да влезем, все ще е добре!“ — Нейна светлост се взря поред в двамата. — Пак ли казах нещо лошо?

Сюзън закри очите си с длан. Ами сега…

— Аз го казах — процеди Лобсанг. — Веднага щом се качихме по стълбата. — Вторачи се ядосан в Сюзън. — С него сме близнаци, нали? Чувал съм такива истории! Каквото мисли единият, повтаря го и другият!

Сюзън въздъхна. „Понякога наистина се държа много страхливо…“

— Да, нещо подобно…

— Тогава отивам да го видя, макар че той не може да ме зърне!

„По дяволите!“ Сюзън го последва припряно по коридора. Нейна светлост се повлече след тях с посърнал вид.

Джереми бе сложен на леглото, макар че то не беше по-меко от всичко останало в този свят без време. Лобсанг спря и се вторачи в него.

— Много… си приличаме.

— О, да — промърмори Сюзън.

— Но май е по-кльощав.

— Нищо чудно.

— И… чертите му малко се различават.

— Живели сте различно — напомни Сюзън.

— Как научихте за него и за мен?

— Дядо ми… ъ-ъ, проявява интерес към подобни случки. И аз поразпитах.

— Защо пък някой ще се интересува от нас? Не сме чак толкова особени.

— Няма да ми е леко да ти обясня. — Сюзън се озърна към лейди Ле Гион. — Доколко е безопасно тук?

— Табелите ги смущават — увери я нейна светлост. — Склонни са да стоят настрана. А аз… как да се изразя?… Погрижих се за онези, които ви подгониха.

— Тогава най-добре се настани удобно, господин Лобсанг — посъветва го Сюзън. — Струва ми се, че ще ти е полезно да научиш нещо за мен.

— Е?

— Дядо ми е Смърт.

— Ама че странно го казахте. Смъртта просто е краят на живота. Не е… не е личност…

— СЛУШАЙ МЕ ВНИМАТЕЛНО, КОГАТО ТИ ГОВОРЯ.

Из стаята профуча вихър и светлината се промени. По лицето на Сюзън заиграха сенки. Бледосиньо сияние открои силуета й.

Лобсанг преглътна на сухо.

Светлината угасна. Сенките се стопиха.

— Има процес, наречен смърт, има и личност, носеща името Смърт — просвети го Сюзън. — Така е подреден светът. А аз съм внучката на Смърт. Много бързо ли подкарах, та не можеш да проумееш?

— А-а, не… но досега ми изглеждахте човек.

— Родителите ми бяха хора. Има не само един вид наследственост. — Тя помълча. — И ти приличаш на човек. По тези земи това е предпочитаната външност.

— Само че аз наистина съм човек.

Сюзън се поусмихна и ако нерушимото й самообладание не беше толкова очевидно, би изглеждало, че започва да се притеснява.

— Да… А от друга страна — не.

— Не съм ли?

— Да вземем за пример Война — смени тя темата. — Едър мъжага, сърдечен смях, има навика да пърди, след като се наплюска. Би казал, че е трудно да има по-човешки облик. Но и Смърт е като него. Той също има човешка форма. И то защото хората са измислили идеята за… за всички останали идеи. Свикнали са да виждат всичко с човешки очи…

— Може ли да се върнем към „да… а от друга страна — не“?

— Твоята майка е Време.

— Никой не знае коя е майка ми!

— Мога да те заведа при акушерката — предложи Сюзън. — Баща ти намерил най-способната. Тя е помагала при раждането ти. Твоята майка е Време.

Лобсанг се блещеше.

— За мен беше по-лесно — снизходително сподели Сюзън. — Когато бях съвсем малка, моите родители ме пускаха да навестявам дядо си. Тогава се заблуждавах, че всички дядовци носят дълги черни наметала и яздят бели жребци. Но после те прецениха, че това общуване може и да не е особено подходящо за едно дете. Тревожеха се каква ще порасна! — Изсмя се невесело. — Да знаеш, получих твърде чудато образование. Математика, логика и така нататък. А когато бях почти на твоите години, един плъх се вмъкна в стаята ми и изведнъж всичко, което бях научила, се оказа заблуда.

— Аз съм човек! Пръв щях да знам, ако…

— По принуда си живял в света на хората. Какво друго ти е оставало?

— Ами моят брат? Какво ще кажеш за него?

„Ножът опря в кокала…“ — безмълвно се оплака Сюзън.

— Той не ти е брат. Излъгах те мъничко. Извинявай.

— Но нали казахте…

— Трябваше да те подготвя постепенно. Такива неща е най-добре да се научават на час по лъжичка. Той не ти е брат. Това си пак ти.

— Е, кой съм аз все пак?

Сюзън въздъхна.

— И двамата сте ти.

— Ето, ни значи, двете — аз и тя — разказваше госпожа Ог. — Бебето си излезе на бял свят без проблеми, ама туй са си тежки мигове за момчето, щом й е за пръв път, и стана нещо… — Вещицата помълча, сякаш загледала се през прозореца на спомените. — Все едно… все едно светът заекна. Държах бебето на ръце, ама се пулех в себе си, докато го израждах. Двете, дето си бяхме Леля Ог, се зяпнахме. Помня, че й рекох „Добре го даваш, госпожо Ог“, пък тя, дето си бях аз, ми отвърна „Не е лъжа, госпожо Ог“. Всичко пак се извъртя странно и изведнъж си бях една-единствена, както винаги, ама държах две бебета.

— Близнаци… — промълви Сюзън.

— Да, може и тъй да се каже, не отричам. Ама аз открай време си мисля, че близнаците са две малки душици, дето се раждат по едно време, а не една душица, родена два пъти.

Сюзън чакаше мълчаливо. Госпожа Ог явно беше в разговорчиво настроение.

— Попитах мъжа „И сега какво?“, а той ми отвърна „Това засяга ли ви?“. Сопнах му се, че ме засяга, и още как, щото никому не цепя басма. На себе си рекох обаче „Ей, затъна в неприятности до гуша, госпожо Ог, почва се една митична история, не ти е работа…“

— Митична ли? — изви вежди учителката Сюзън.

— Ъхъ. Митична, та няма накъде повече. Тъй можеш да си навлечеш големи бели. Ама мъжът само се засмя и каза, че малкият трябвало да бъде отгледан като човек, докато съзрее. Тогаз си помислих „Леле, ето ти ги главоблъсканиците с митичното“. Ясно ми беше, че той представа си няма що да стори и всичко се стоварваше на мойте плещи.

Госпожа Ог засмука лулата си и очите й заискриха към Сюзън.

— Мойто момиче, не знам ти през какво си минала, ама аз от опит знам, че силните и издигнатите кроят големи планове, само дето честичко си затварят очите за дреболиите.

„Да, и аз съм една от дреболиите — съгласи се Сюзън. — Един ден на Смърт му скимнало да отгледа момиче, останало без майка, а аз съм се оказала пропуснатата дреболия.“

Кимна на вещицата.

— Почнах да умувам как потръгват обикновено митичните истории — сподели госпожа Ог. — Щото си личеше, че сме хлътнали в история като ония, в които принцът го отглеждат като свинар, докато не дойде часът да се разкрие кой е той. Ама напоследък трудно се намира работа като свинар, пък и да гониш прасетата с пръчка в ръка не е толкоз забавно, колкото разправят, от мене да го знаеш. Затуй му рекох, че гилдиите в големия град прибират подхвърлените дечица и ги отглеждат с човещина. Има немалко преуспели мъже и жени, дето тъй са си започнали живота. Хич не е срамно, пък и ако никога не настъпи часът да разкрие кой е, поне ще има занаят в ръцете — и туй не е малка утеха. А свинарството не е нищо повече от свинарство. Госпожице, май взе да ме гледаш накриво.

— Вярно е. Доста безсърдечно сте решила проблема, бих казала.

— Все някой трябваше да го реши! — отсече госпожа Ог. — Аз не съм от вчера на тоя свят и научих, че комуто е писано да свети, ще си проличи и през кал, дебела цяла педя. А комуто не е писано, няма да свети, ако ще по цял ден да го излъскваш. Ти казвай каквото щеш, ама аз бях там и трябваше да измисля нещо.

Тя порови в лулата си с кибритена клечка.

— Е, горе-долу туй беше. Щях да остана още, то се знае, щото дори люлка не бяха приготвили, ама мъжът ме дръпна настрана, благодари ми и рече, че е време да си ходя. Имаше ли смисъл да споря с него? Те си се обичаха. Усещаше се. И не крия, че тия дни все се питам как им е потръгнало нататък. Сериозно ти говоря.

Не си приличаха напълно, призна и Сюзън. Двата отделни живота наистина бяха оставили следите си по лицата им. Пък и бебето се бе родило повторно след около секунда, а това време стига Вселената да се промени неузнаваемо.

„Смятай ги за близнаци внушаваше си тя. — Но близнаците са две различни Аз, които започват в еднакви тела, а не като едно и също Аз.“

— Външно е почти неотличим от мен — заяви Лобсанг и Сюзън примига сепнато.

Наведе се над безчувствения Джереми.

— Я го повтори.

— Казах, че външно е почти неотличим от мен.

Сюзън се взря в лейди Ле Гион, която потвърди:

— И аз чух.

— Какво сте чули? — не разбра Лобсанг. — Криете ли нещо от мен?

— Устните му помръдваха, докато ти говореше. Опита се да изрече същите думи.

— Той да не долавя мислите ми?

— Май обяснението е по-оплетено…

Сюзън хвана едната вяла ръка и лекичко щипна кожата между палеца и показалеца.

Лобсанг трепна и се вторачи в собствената си ръка. Бялото петно постепенно порозовяваше.

— Не само мислите — установи Сюзън. — Когато си толкова близо до него, усещаш болката му. А твоята реч движи неговите устни.

Лобсанг не можеше да откъсне поглед от Джереми.

— И какво ще се случи — пророни, — когато той се опомни?

— Същото се питах и аз. Дали не е по-добре да не си наоколо?

— Но това е мястото, където трябва да бъда!

— Но ние не бива да оставаме — намеси се лейди Ле Гион. — Познавам себеподобните си. Вече са обсъдили какво да направят. Табелите няма да ги възпират вечно. Не ми останаха бонбони с мек пълнеж.

— И какво се очаква да направиш, щом си на мястото, където трябва да бъдеш? — реши да узнае Сюзън.

Лобсанг се пресегна и докосна ръката на Джереми с върха на показалеца си.

Светът побеля.

По-късно Сюзън си задаваше въпроса дали би преживяла същото, ако се озове в сърцето на някоя звезда. Вътре не може да е жълто, нито ще видиш пламъци, а само изгарящата белота от измъчения писък на всички претоварени сетива.

Всичко избледня бавно до сивкава мъгла. Появиха се и стените на стаята, но вече виждаше през тях. Отвъд имаше още стаи и стени, прозрачни като лед и достъпни за зрението единствено в ъглите, ръбовете и отблясъците. И във всяка стая друга Сюзън се обръщаше да я погледне.

Стаите се проточваха в безкрая.

Сюзън се отличаваше е разсъдливост. Съзнаваше, че това е един от най-големите й недостатъци. Нито й помагаше да се сприятели с хората, нито разведряваше настроението й, а особено несправедливо й се струваше, че не беше никаква гаранция дали изводите й ще са правилни. Затова пък й даваше увереност. В момента беше уверена, че случващото се около нея в никакъв смисъл не е действително.

Това поначало не я затрудняваше. Повечето неща, с които хората си запълват времето, също не са действителни. Но понякога умът и на най-разсъдливия човек се сблъсква с явление, което е толкова огромно, сложно и недостъпно за всякаква проницателност, че съзнанието започва да си разказва приказчици, за да се примири. И когато реши, че е разбрало приказчицата, внушава си, че е проумяло и необятното. Сюзън беше наясно, че сега и нейното съзнание си разказва приказчица.

Грохот като от затръшването на високи метални порти, всеки път по-наблизо…

Вселената взе своето решение.

Другите стъклени стаи изчезнаха. Стените помътняха. Появиха се цветове — отначало меки оттенъци, после надделя безвремието и те потъмняха.

Леглото беше празно. И Лобсанг го нямаше. Но въздухът се запълни с ивички синя светлина — премятаха се като панделки в буря.

Сюзън си напомни да диша.

— Охо… Срещна съдбата си…

Озърна се. Разчорлената лейди Ле Гион още зяпаше леглото.

— Има ли друг изход оттук?

— Има асансьор в отсрещния край на коридора, Сюзън, но… какво сполетя?…

— Не „Сюзън“, а „госпожица Сюзън“ — остро я поправи момичето. — Само приятелите ми ме наричат Сюзън, а ти не си между тях. Изобщо не ти се доверявам.

— И аз не се доверявам на себе си — смирено сподели лейди Ле Гион. — Има ли поне някаква полза от това?

— Ще ми покажеш ли къде е асансьорът?

Оказа се, че е кутия с размерите на голяма стая, увиснала на плетеница от въжета и макари, закрепени на свой ред за тавана. Личеше, че е монтирана наскоро, за да бъдат местени по-внушителните художествените творби. Плъзгащата се врата заемаше цяла стена от кутията.

— Има макари и в мазето, с които се издига — обясни нейна светлост. — А спускането се забавя за по-безопасно чрез механизъм, който използва тежестта на асансьора, за да изпомпва вода в цистерни на покрива. При нужда водата пък може да бъде източвана обратно в кухата противотежест, подпомагаща…

— Благодаря, благодаря — припряно я прекъсна Сюзън. — Но за да се спусне, всъщност най-голяма нужда има от време. — Добави полугласно: — Ще помогнеш ли?

Сияйните сини ивички закръжиха около нея като кученца, напиращи да си поиграят, после се устремиха към асансьора.

— Аз обаче смятам — добави Сюзън, — че Време вече е на наша страна.

Госпожица Мандаринова непрекъснато се изумяваше от бързината, с която тялото се учеше.

Досега Ревизорите трупаха знания, като брояха. Рано или късно всичко се свеждаше до числа. Знаеш ли числата, знаеш всичко. Често „късно“ означаваше „много по-късно“. Това не притесняваше Ревизорите, защото за тях времето не беше нищо повече от поредното число. Но мозъкът, тези килограм-два подгизнала тъкан, броеше числата с такава скорост, че те преставаха да бъдат числа. Тя се смайваше от лекотата, с която насочваше ръката си да хване топка във въздуха. Дори не осъзнаваше как изчисляваше бъдещите взаимни положения на топката и пръстите.

Оказваше се, че сетивата работеха и й представяха заключенията си, преди самата тя да е имала време да помисли.

В момента полагаше големи усилия да обясни на останалите Ревизори, че не е немислимо да не храниш слона, когато слон липсва. Госпожица Мандаринова беше от онези, които се учеха по-пъргаво. Вече бе определила немалко предмети, случки и положения като „страшна тъпотия“. И не се съмняваше, че може да ги пренебрегне без лоши последствия.

Някои обаче се затрудняваха. Още им се караше, но млъкна, щом чу трополенето на асансьора.

— Имаме ли някого от нашите горе? — попита веднага.

Ревизорите около нея завъртяха глави. „НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ТАЗИ ТАБЕЛА“ ги бе смутило силно.

— Някой слиза! — троснато напомни госпожица Мандаринова. — Не му е мястото тук! Трябва да му попречим!

— Нека да обсъдим… — подхвана един Ревизор.

— Прави каквото ти казвам, органичен орган такъв!