Към кулата на Зеления ангел. Част първа

5. Пустинята на сънищата

Небето беше покрито с тесни ленти сиво. Гъсто кълбо облаци надвисваше като вдигнат юмрук над далечния северен хоризонт, гневно пурпурно и черно.

Времето отново бе станало хапливо студено и Саймън беше много благодарен за дебелата си вълнена риза. Беше му подарък от едно тъничко момиче от Нови Гадринсет — една от двете девойки, които се бяха залепили за него на рицарския му празник. Когато момичето и майка му дойдоха да поднесат подаръка, Саймън се държа подобаващо учтиво и признателно, както си представяше, че трябва да постъпва един рицар. Само се надяваше те да не мислят, че се кани да се ожени за девойката или нещо подобно. Вече я бе срещал няколко пъти, но тя не бе му казала почти нищо, макар че се кискаше много. Саймън реши, че е приятно да ти се възхищават, но не можеше да не си пожелае да му се възхищава някоя друга освен това глупаво момиче и също така глупавата му приятелка. Все пак ризата беше добре ушита и топла.

— Хайде, сър рицар — каза Слудиг, — ще използваш ли тази тояга, или да се откажем за днес? И аз съм уморен и замръзнал като теб.

Саймън вдигна поглед.

— Извинявай. Бях се замислил. Студът си го бива, нали?

— Май че кратичкият ни полъх на лято вече свършва — извика Бинабик, който седеше на една съборена колона. Бяха по средата на Огнената градина без никакъв заслон от бръснещия леден вятър.

— Лято? — изсумтя Слудиг. — Понеже спря да вали сняг за две седмици? Все още всяка сутрин по брадата ми има лед.

— Все пак беше подобрение на времето в сравнение с това, което преживяхме по-рано — каза Бинабик ведро и бутна едно камъче към Куантака, която се беше свила на рошаво колело на няколко крачки от него. Тя го изгледа косо, но после явно реши, че някакво си камъче не заслужава да си прави труда да става и да хапе господаря си, и пак затвори жълтите си очи. Джеръмайъс, който седеше до трола, я гледаше разбиращо.

Саймън отново взе дървения тренировъчен меч и тръгна напред по плочките. Макар че Слудиг все още не искаше да използват истински оръжия, бе помогнал на Саймън да завърже парчета камък към дървото, за да му придаде тежест.

— Хайде — каза Саймън и вдигна меча.

Римърсгардецът решително се хвърли напред срещу връхлитащия вятър и замахна с изненадващо бърз двустранен удар. Саймън отстъпи, отклони удара на Слудиг нагоре, след това отвърна с контраатака. Слудиг го блокира. Ударите на дърво в дърво кънтяха над плочите.

Упражняваха се повече от час, докато забуленото слънце не застана над главите им. Саймън бе започнал най-после да се чувства добре с меч в ръката: често го усещаше като част от нея, както винаги го учеше Слудиг. Разбра, че това е най-вече въпрос на равновесие — не просто да размахваш тежкия меч, а да се движиш с него, да оставяш краката и гърбът ти да ти дават сила и да позволиш на инерцията да отнесе меча до следващата позиция вместо да млатиш противника си и пак да отскачаш.

Докато се упражняваха, той мислеше за шента — сложната игра на ситите с нейните финтове и озадачаващи удари, и се питаше дали същите похвати биха вършили работа и при фехтовката. Позволи на следващите си няколко удара да го отнасят все повече и повече отвъд равновесието, докато Слудиг не можеше вече да не забележи това. И тогава, когато римърсгардецът се завъртя на пети при един несполучлив замах на Саймън с намерение да го издебне, когато се е навел прекалено силно, и да го цапне в ребрата, Саймън остави замахът му да го понесе по целия път напред като премятащо се кълбо. Мечът на римъра изсвистя над него и Саймън се изправи и фрасна Слудиг отстрани по коляното. Севернякът изпусна меча си, заподскача и почна да ругае.

— Умму бок! Много добре, Саймън! — извика Бинабик. — Изненадващ ход!

Джеръмайъс широко се усмихваше.

— Боли бе! — Слудиг разтриваше крака си. — Но беше хитро. Дай да спрем, преди пръстите ни да замръзнат за дръжките.

Саймън беше много доволен от себе си.

— Дали това ще свърши работа в истинска битка, Слудиг?

— Може би. Но може и да не свърши, ако носиш броня. Тогава можеш да се пльоснеш като костенурка и да не можеш да се изправиш навреме. Трябва да си много сигурен, преди да откъснеш краката си от земята, или ще се окажеш по-скоро мъртъв, отколкото хитър. Все пак добре го направи. — Той се изправи. — Кръвта направо замръзва във вените ми. Хайде да слезем долу в ковачницата да се стоплим.

Фреозел, младият пазител на реда в Нови Гадринсет, бе накарал няколко от заселниците да построят ковачница в една от по-просторните пещери. Те бяха работили бързо и резултатно и сега разтопяваха малкото метални отпадъци, които можеха да се намерят по Сесуад'ра, за да изковат нови оръжия и да поправят старите.

— Да, в ковачницата, на топличко — съгласи се Бинабик и изцъка с език на Куантака. Вълчицата стана и се протегна.

Тръгнаха. Стеснителният Джеръмайъс вървеше отзад, дори изостана няколко крачки. Вятърът направо режеше и потта по врата на Саймън ставаше на лед. Веселото му настроение малко поспадна.

— Бинабик — попита внезапно той, — защо не отидохме в Хернистир с граф Еолаир и Изорн? — Двамата бяха тръгнали предишния ден в сивотата на ранната утрин, придружени от малка почетна стража, съставена главно от тритингски конници.

— Сигурен съм, че причините, които ти изложи Джосуа, бяха съществени — отговори Бинабик. — Не е хубаво все едни и същи хора да поемат рисковете или да печелят слава. — Той направи кисела физиономия. — Ще има предостатъчно работа за всички следващите дни.

— Но ние му донесохме Трън. Защо да не опитаме поне да получим и Минияр — или по-скоро Блестящ гвоздей?

— Това, че вече си рицар, момче, не означава, че винаги ще правиш каквото си искаш — изръмжа Слудиг. — Радвай се на късмета си и бъди доволен. Доволен и спокоен.

Изненадан, Саймън се обърна към римърсгардеца.

— Ти сърдиш ли се нещо?

Слудиг отмести поглед.

— Аз ли? Аз съм прост войник.

— А не рицар. — Саймън помисли, че е разбрал. — Но ти знаеш защо е така, Слудиг. Джосуа не е крал. Той може да дава рицарско звание само на своите хора. Ти си човек на херцог Исгримнур. Сигурен съм, че той ще ти окаже тази чест, когато се върне.

— Ако се върне. — В гласа на Слудиг имаше горчивина. — Омръзна ми да се говори за това.

Саймън грижливо обмисли думите си, преди да заговори.

— Всички знаем каква роля изигра ти, Слудиг. Джосуа каза на всички, но Бинабик и аз бяхме там и никога няма да забравим. — Той докосна лакътя на римърсгардеца. — Моля те, не ми се сърди. Дори и да съм рицар, аз съм все още същият малоумник, когото учиш как да размахва меча. И все още съм ти приятел.

Слудиг го изгледа втренчено изпод рошавите си руси вежди.

— Стига — каза той. — Ти наистина си малоумник. Искам да пийна нещо.

— И да се постоплим. — Саймън се опита да не се усмихне.

Бинабик, който бе слушал мълчаливо, кимна тържествено.

Гелое ги чакаше в края на. Огнената градина. Беше се увила в няколко ката дрехи, а около лицето й беше омотан шал, така че се виждаха само кръглите й жълти очи. Тя вдигна почервенялата си от студа ръка и каза:

— Бинабик! Искам със Саймън да дойдете при мен малко преди залез-слънце в Обсерваторията. — И посочи порутената постройка на няколкостотин крачки на запад. — Трябвате ми.

— Помощ от трол-магьосник и убиващ дракони рицар. — Усмивката на Слудиг не беше много убедителна.

Гелое обърна очите си на граблива птица към него.

— Това не са почести. Освен това, римърсгардецо, дори ако би могъл, не мисля, че би желал да изминеш Пътя на сънищата. Не и сега.

— Пътят на сънищата? — Саймън се слиса. — Защо?

Магьосницата махна с ръка към грозно кипналите облаци на северното небе.

— Нова буря се задава. Освен вятър и сняг тя ще докара по-близо ума и ръката на нашия враг. Пътеката на сънищата става все по-рискована и скоро може да стане невъзможна. — Тя мушна ръцете си под наметалото. — Трябва да използваме времето, което имаме. — После се обърна, закрачи към океана развълнувани от вятъра треви и подвикна през рамо. — По залез.

— Е — обади се Бинабик след кратко мълчание. — Все още има време за вино и да се постоплим, както си говорихме. Хайде по-бързо към ковачниците. — Той тръгна и Куантака заподскача след него.

Джеръмайъс каза нещо, което не се чу през воя на вятъра. Саймън спря, изчака го да го настигне и попита:

— Какво?

Скуайърът поклати глава.

— Казах, че Лелет не беше с нея. Когато Гелое излиза на разходка, Лелет винаги е с нея. Надявам се, че е добре.

Саймън сви рамене.

— Хайде да отидем да се стоплим.

Забързаха след Бинабик и Слудиг. Далече напред Куантака беше сива сянка в люлеещата се трева.

Саймън и Бинабик влязоха в осветената с мъждива лампа Обсерватория. В здрача небето над падналия покрив приличаше на купа от синьо стъкло. Гелое я нямаше, но Обсерваторията не беше празна: Лелет седеше на една паднала колона, тънките й крачета бяха свити под нея. Тя дори не обърна глава при влизането им. Детето винаги беше необщително, но сега нещо в неподвижността му разтревожи Саймън. Той се приближи и нежно произнесе името й, но макар че очите й бяха отворени и вперени в небето, тя бе отпусната и дишаше бавно като спяща.

— Мислиш ли, че е болна? — попита Саймън. — Може би затова Гелое поиска да дойдем. — Въпреки тревогата за Лелет той изпита облекчение: мисълта за пътуването по Пътя на сънищата го изнервяше. Макар че бе стигнал до безопасната Сесуад'ра, сънищата му продължаваха да са ярки и объркващи.

Тролът пипна топлата ръчичка на Лелет, после я пусна обратно в полата й.

— Нищо не можем да направим за нея по-добре от Гелое. Ще чакаме. — Той се обърна и огледа просторната кръгла зала. — Мисля, че това някога е било извънредно красиво място. Моите хора отдавна дялат живата планина, но ние не притежаваме и една десета от майсторството, което са владеели ситите.

Споменаването на народа на Джирики като изчезнала раса подразни Саймън, но той още не искаше да се откаже от темата за здравето на Лелет.

— Сигурен ли си, че не трябва да й помогнем с нещо? Може би да я завием? Много е студено!

— Лелет е добре — каза Гелое от вратата. Саймън подскочи виновно, сякаш готвеше заговор. — Просто изминава малка отсечка по Пътя на сънищата без нас. Мисля, че там е най-щастлива.

Тя закрачи към тях. След нея се появи отец Странгиард.

— Здравейте, Саймън, Бинабик — каза свещеникът. Лицето му беше щастливо и развълнувано като на дете. — Аз ще дойда с вас. Насън, искам да кажа. Чел съм за това, разбира се — то отдавна ме опиянява, — но никога не съм си представял, че… — Той размърда пръсти, сякаш за да подчертае очарователната необичайност на всичко.

— Това не ти е бране на ягоди, Странгиард — сопна се Гелое. — Но тъй като вече си Носител на свитъка, е добре да научиш някои от малкото изкуства, които са ни оставени.

— Разбира се, че не е… Искам да кажа — разбира се, че е добре да науча. Но брането на ягоди, не — искам да кажа… О! — Объркан, Странгиард млъкна.

— Разбрах защо Странгиард идва с нас — каза Бинабик. — А и аз може да помогна с нещо. Но защо Саймън, валада Гелое? И защо тук?

Магьосницата набързо прекара ръка по косата на Лелет — детето не реагира, — после седна на колоната до нея.

— Колкото до това, мисля, че Саймън може би ще ми помогне. Но нека обясня всичко, за да не направим грешки. — Тя изчака и другите да насядат край нея. — Казах ви, че идва нова голяма буря. По Пътя на сънищата ще е трудно да се върви, а може би и невъзможно. Идват и други неща. — Тя вдигна ръка, за да предотврати въпроса на Саймън. — Не мога да кажа повече. Не и преди да съм говорила с Джосуа. Моите птици ми донесоха вестта, но дори те ще се изпокрият, когато дойде бурята. Тогава ние тук, на върха на скалата, ще останем слепи.

Докато говореше, тя ловко струпа купчинка съчки на каменния под и я запали с една клечка, която подържа над пламъка на лампата. След това бръкна в джоба на наметалото си и извади малка торбичка.

— И така — продължи тя, — докато още е възможно, ще направим последен опит да съберем тези, които могат да са ни полезни или се нуждаят от убежището, което можем да им осигурим. Събрах ви тук, защото това е най-подходящото място. Самите сити са го избрали, когато е трябвало да говорят помежду си от голямо разстояние, като са използвали, както гласи старата наука, „Камъни и Везни, Сдружения и Любопитни“, както са наричали своите Свидетели. — Тя изсипа шепа билки от торбичката на дланта си. — Затова нарекох това място Обсерватория. Както духовниците в обсерваториите на стария Империум преди векове са наблюдавали от тях звездите, така и ситите някога са идвали тук, за да оглеждат своята империя Остен Ард. Това е могъщо място за виждане.

Саймън знаеше някои неща за Свидетелите — бе призовал Адиту с огледалото на Джирики и бе видял разушителното използване на Мъгливата лампа от Амерасу. Внезапно си спомни съня си от нощта на бдението си — осветеното от факли шествие, ситите и странната им церемония. Имаше ли нещо общо характерът на това място с неговото ясно видение за миналото?

— Бинабик — каза Гелое, — може да си чувал за Тиамак, врана, с когото се сприятелил Моргенес. Мисля, че той е изпращал понякога послания на твоя господар Укикук. — Тролът кимна. — Диниван от Набан също познаваше Тиамак. Той ми каза за него: бил подстрекавал към някакъв добронамерен заговор, в който въвлякъл съплеменниците си. — Гелое се намръщи. — Така и не разбрах какъв е точно. Боя се, че сега, когато Диниван е мъртъв, блатният човек е останал без приятели. С Лелет се опитахме да го намерим, но не успяхме. Пътят на сънищата е много несигурен напоследък.

Тя вдигна кана вода от осеяния с камъчета под.

— Така че се надявам обединената сила на всички ни да ни помогне да открием Тиамак. Ще му кажем да дойде при нас, ако му трябва закрила. Освен това обещах на Джосуа още веднъж да се опитам да стигна до Мириамел. Това пък е още по-странно — върху нея има някакъв воал, някаква сянка, която ми пречи да я открия. Ти беше близко до нея, Саймън. Може би тази връзка ще ни помогне накрая да пробием.

Мириамел! Името й предизвика вълна от силни чувства у Саймън — надежда, привързаност, горчивина. Той бе ядосан и разочарован, когато откри, че тя не е на Сесуад'ра. В дъното на съзнанието си някак си беше сигурен, че ако победно се добере до Камъка на раздялата, тя ще е там и ще го приветства. Отсъствието й беше като дезертьорство. В добавка към това и се изплаши, когато разбра, че е тръгнала с крадеца Кадрах.

— Ще помогна по всякакъв възможен начин — каза той.

— Добре. — Гелое се изправи и отри ръце в бедрата си. — Ела, Странгиард, ще ти покажа как да смесваш билките. Твоята религия забранява ли това?

Свещеникът безпомощно сви рамене.

— Не знам. Би могло… Тоест… това са странни дни.

— Така е. — Магьосницата се усмихна. — Ела тогава, ще ти покажа. Гледай на това като на урок по история, ако желаеш.

Саймън и Бинабик седяха тихо, докато Гелое показваше съотношенията на очарования архивар.

— Това са последните количества от тези билки, докато не напуснем тази скала — каза тя, когато свърши. — И поредната причина този път да успеем. Ето. — Тя леко докосна дланите, челото и устните на Саймън, после направи същото на Странгиард и Бинабик. Саймън усети, че кожата му изстива под мехлема.

— Ами вие с Лелет? — попита Саймън.

— Аз мога да мина и без това. На Лелет мехлемът никога не й е трябвал. Сега седнете и плеснете с ръце. Помнете, че Пътят на сънищата е странен тези дни. Не се плашете, но все пак внимавайте.

Насядаха в кръг около рухналата колона. Саймън стисна от едната си страна малката ръка на Бинабик, а от другата — също толкова малката ръка на Лелет. Усмивка бавно се разля по лицето на момиченцето — сляпата усмивка на дете, сънуващо щастливи изненади.

Ледено усещане се надигна по ръцете на Саймън, прониза цялото му същество и изпълни главата му с нещо като мъгла. Въпреки че навън все още бе светло, в стаята бързо притъмня. Скоро Саймън не можеше да различи нищо, освен оранжевото езиче на лампата, после дори пламъчето се превърна в чернота… и Саймън пропадна.

Отвъд мрака всичко беше всеобхватна мъглява сивота — море от пустота без повърхност и дъно. В тази безформена празнота започна бавно да се очертава нещо — малка, бързо движеща се фигурка, която се стрелкаше като врабче. Само миг му трябваше, за да познае Лелет — но някаква Лелет от сънища, Лелет, която се извиваше и въртеше и тъмната й коса се развяваше от някакъв неуловим вятър. Въпреки че не чуваше нищо, той видя, че тя се смее щастливо — викаше го. Дори очите й изглеждаха живи така, както не бе ги виждал никога. Това беше момиченцето, което наистина никога не бе виждал — детето, което по някакъв необясним начин бе оцеляло от смазващите челюсти на Стормспайкската глутница. Тук тя беше жива отново, свободна от ужасите на будния свят и на собственото си нашарено с белези тяло. Сърцето го заболя, като гледаше волния й танц.

Лелет долетя пред него — зовеше го, мълчаливо го молеше да побърза, да я последва, да я следва! Саймън опита, но в тази сънна сивота той беше този, който бе осакатен и едва се тътреше. Мъничката фигурка на Лелет бързо-бързо стана неясна, после изчезна във всепоглъщащата сивота. В съня той усети някаква топлина да си отива с нея. Внезапно той отново остана сам.

Измина като че ли много време. Саймън плуваше без цел — докато някой не го дръпна с нежни невидими пръсти. Той почувства, че го дърпат напред, отначало постепенно, после с нарастваща скорост. Беше все още безтелесен, но все пак подхванат от някакво непонятно течение. Нова форма започна да изниква от пустотата пред него — тъмна кула от неустойчива сянка, черна вихрушка, примесена с червени искри, като въртоп от дим и огън. Саймън почувства, че го теглят към него все по-бързо, и внезапно се уплаши. Смърт лежеше в завихрената чернота — смърт или нещо по-лошо. Паника го обзе, по-силна, отколкото можеше да си представи. Насили се да си спомни, че това е само сън, а не истинско събитие. Че не се налага да сънува такъв сън, ако не иска. Някаква част от него помнеше, че в същия този миг някъде другаде той държи ръцете на приятели…

Щом си помисли за тях, те се озоваха при него — невидими, но присъстващи. Той събра малко сила и успя да спре хлъзгането си в кипящата, искряща чернота. После, малко по малко, се изтласка извън нея: в съня си някак си плуваше срещу течението. Когато се отдалечи от черната мътилка, вихрушката се срути от само себе си — и той беше свободен, плуваше към ново място. Сивотата тук беше ведра и имаше друго отношение към светлината — сякаш слънцето грееше зад плътни облаци.

Лелет беше пред него. Усмихна се от удоволствие, че е при нея тук, макар че вече без никакво съмнение знаеше, че никога не би споделил това, което изпитва тя.

Безформеността на съня започна да се променя; Саймън се чувстваше съвсем като пробуждащия се свят. Сенчест град лежеше под него, огромен град, в който бяха струпани невероятни неща — колела от каруци, детски играчки, статуи на незнайни животни, съборени обсадни кули от някаква отколешна война. Кривите улици между невъобразимите постройки бяха пълни с блуждаещи светлини. Саймън усети, че го привлича една от сградите — беше направена от книги и пожълтяващи свитъци, които изглеждаха готови всеки момент да рухнат. Лелет, която бе кръжила около него, бърза като пчела, се заспуска спирално надолу към един светещ прозорец на книжната кула.

На едно легло лежеше човек. Очертанията му бяха неясни, все едно Саймън го гледаше през дълбока вода. Лелет простря тънките си ръчички над леглото и тъмната фигура, която се мяташе в неспокоен сън.

— Тиамак — каза Лелет: но това беше гласът на Гелое, сплетен с гласовете на другите. — Тиамак! Събуди се!

Фигурата в леглото се размърда, после бавно седна. Сякаш се люлееше на вълни и чувството, че е под вода, се засили. На Саймън му се стори, че чува човека да говори, но гласът отначало беше без думи.

— Аз съм Гелое, Тиамак — Гелое от Алдхеорте. Искам да дойдеш при мен и при другите на Сесуад'ра. Тук ще си в безопасност.

Фигурата отново се задвижи вълнообразно.

— Сънувам ли?

— Да, но това е истински сън. Ела при Камъка на раздялата. Трудно е да говорим с теб. Виж как ще го намериш. — Лелет отново разпери ръце над сянката и този път започна да се оформя размазаният образ на Камъка.

— … Диниван… искаше…

— Знам. Сега всичко се промени. Ако се нуждаеш от убежище, ела на Сесуад'ра. — Лелет отпусна ръце и лъкатушещата картина изчезна. Човекът на леглото също започна да избледнява — явно се опитваше да каже нещо много важно, но бързо изчезваше в мъглата.

— … от север… зловещ… намерих стария рицар… — Последва пауза, после дойде последно героично усилие: — … книгата на Нисес…

И той изчезна и всичко пак стана тъмносиво.

Неосезаемата мъгла отново обкръжи Саймън и мислите му се върнаха към Мириамел. Разбира се, след като някак си бяха стигнали до Тиамак, сега Гелое щеше да насочи вниманието си към изчезналата принцеса. И наистина, щом образът на Мириамел се появи в съзнанието му, той я видя такава, каквато беше в къщата на Гелое — облечена в мъжки дрехи, с боядисана черна коса, остригана — фигурата й започна да изниква в пустотата пред него. Мириамел затрептя за момент — той помисли, че косата й ще стане руса, с естествения си цвят — после се разтвори в нещо друго. Дърво? Кула? Саймън усети полъха на смразяваща поличба. Бе виждал кула в много сънища и тя никога не бе означавала нещо хубаво. Но не, тук имаше не една, а много високи сенки. Дървета? Гора?

Докато се напрягаше, за да види изображението по-ясно, видението от сенки започна да се сглобява и най-после той видя, че е кораб, толкова размазан и неясен, колкото беше и Тиамак от съня в своята кула от пергаменти. На високите мачти висяха отпуснати платна и въжета — като направени от паяжина, сиви, прашни и парцаливи. Корабът се въртеше като подмятан от силен вятър. Черната вода под него беше осеяна с ярки бели зайчета, а небето беше също толкова черно. Някаква сила оттласна Саймън и го задържа далеч от кораба въпреки отчаяното му желание да се доближи до него. Той с всичка сила почна да се бори с нея. Мириамел можеше да е там!

Саймън напрегна волята си докрай и се опита да се премести по-близо до призрачния кораб, но пред него падна тъмна завеса — буря от дъжд и мъгла, толкова гъста, че изглеждаше почти твърда. Той се спря, изгубен и безпомощен. Лелет внезапно се озова до него; усмивката й беше изчезнала, личицето й бе напрегнато.

— Мириамел! — извика Саймън. Гласът му проехтя — но не от неговата уста, а от устата на Лелет. — Мириамел! — извика отново той. Лелет с мъка се придвижи още малко към призрака, сякаш пренасяше думите му колкото може по-близо, преди да излетят от устата й. — Мириамел, ела при Камъка на раздялата!

Корабът вече бе изчезнал, бурята вилнееше над черното море. На Саймън му се стори, че вижда подскачащи дъги от червена светлина, като онези, които бяха пронизвали идващата вихрушка. Какво означаваше това? Беше ли Мириамел в опасност? Той направи последно усилие, но напразно. Корабът си бе отишъл. Бурята бе навсякъде — ревеше и бучеше през цялото му същество като звъна на огромни бронзови камбани, звън, който го разтърсваше толкова мощно, че той просто усещаше как се разпада. Лелет също си беше отишла. Пронизваната от искри тъмнина го стискаше като мастиленочерен юмрук и той внезапно си помисли, че ще умре тук, на това място, което беше никъде.

Светло петно се появи в далечината, малко и сиво като потъмняла сребърна монета. Той се запъти към него. Чернотата го смазваше, червените искри цвъртяха през него като огнени копия. Той се опита да стисне ръцете на приятелите си, да ги усети, но не можа. Сивото не изглеждаше по-близо. Той беше изтощен като плувец, навлязъл далеч навътре в морето.

„Бинабик, помогни ми!“ — мислеше той, но приятелите му бяха загубени отвъд безкрайната чернота. „Помогни ми!“ Дори мъничкото сиво петънце се изгубваше. „Мириамел, исках да те видя пак!…“

Посегна за последен път към петното светлина и усети докосване като от пръсти, които стискаха неговите, макар че наоколо нямаше никакви ръце. Получи капка сила и се хлъзна към сивото, по-близо… по-близо, с черно наоколо… по-близо…

Деорнот си помисли, че при други обстоятелства би се разсмял. Да видиш Джосуа седнал, заслушан с такова съсредоточено и пълно с уважение внимание в тези необикновени двама съветници — жената с ястребово лице, мъжка коса и мъжки дрехи, и един висок до кръста ти трол — беше все едно да видиш олицетворение на света, обърнат с главата надолу.

— И какво се надяваш да донесе този Тиамак, валада Гелое? — попита принцът и премести лампата по-близо. — Ако е друг мъдрец като Моргенес и теб, сигурен съм, че ще го посрещнем с „добре дошъл“.

Магьосницата поклати глава.

— Той не владее Изкуството, Джосуа, и категорично не е подпалвач на войни. Всъщност той е един стеснителен дребосък от блатата, който знае много за билките, които растат във Вран. Опитах се да го повикам тук само защото беше близък до Лигата и защото ме е страх за него. Диниван имаше някакъв план да го използва, но Диниван е мъртъв. Тиамак не бива да се изоставя. Преди да дойде бурята, трябва да спасим всички, които можем.

Джосуа кимна без особен ентусиазъм. Воршева, която седеше до него, не изглеждаше по-радостна. Деорнот си помисли, че жената на принца сигурно негодува заради допълнителните отговорности, които се трупат на плещите на съпруга й — дори заради твърде незначителната отговорност за страната на блатата.

— Благодаря ти, Гелое — каза принцът. — Благодаря ти и че опита отново да стигнеш до племенницата ми Мириамел. Все повече се безпокоя за нея.

— Странно е — отвърна магьосницата. — Има нещо необичайно тук, нещо, което не мога да разгадая. Сякаш Мириамел издига някаква бариера пред нас — но тя няма такива способности. Озадачена съм. — Тя тръсна глава, сякаш прогонваше някаква мисъл. — Но има и още да ти казвам.

Бинабик, който пристъпваше от крак на крак, докосна ръката й.

— Прости ми, но трябва да ида при Саймън, за да се уверя, че е добре след Пътя на сънищата.

Гелое почти се усмихна и каза:

— Върви, можем да поговорим и по-късно.

— Върви, Бинабик — каза и Джосуа. — Аз също ще дойда да го видя после. Той е смело момче, макар че понякога е прекалено нетърпелив.

Тролът се поклони и заситни към развяващата се врата на палатката.

— Вих искала другите ми новини да са хубави, принц Джосуа — каза Гелое, — но птиците ми донесоха тревожни вести. Големи отряди въоръжени мъже идват към нас от запад.

— Какво? — Джосуа се стресна, а Воршева заслони корема си с ръце. — Кой ти изпрати тази новина?

Магьосницата поклати глава.

— Нямам предвид птици като тези на Джарнауга, които разнасят малки парченца пергамент. Говоря за птиците в небето. Аз мога да приказвам с тях… донякъде. Достатъчно, за да разбирам смисъла на нещата. От Хейхолт идва войска. Минали са на коне през градовете на долината Хасу и сега вървят по южната граница на Голямата тора към степите.

Деорнот я погледна, после каза отпаднало и недоверчиво:

— Ти говориш с птици?

Гелое му хвърли остър поглед.

— Това може да е спасило живота ти. Как мислиш, че разбрах, че трябва да дойда при теб на бреговете на Стефлод, когато трябваше да се биеш с хората на Хотвиг в мрака? И как мислиш, че те открих преди това в огромната Алдхеорте?

Джосуа беше сложил ръка на рамото на Воршева, сякаш да я успокои, макар че тя изглеждаше съвсем спокойна. После каза необичайно рязко:

— Защо не ни каза за това по-рано, Гелое? Толкова много други сведения можехме да получим!

Магьосницата видимо потисна резкия си отговор.

— Споделяла съм всичко съществено. Имаше изключително малко за споделяне през тази целогодишна зима. Повечето птици измряха или се крият от студа — във всеки случай не летят. И не ме разбирайте криво: аз не мога да разговарям с тях като с вас сега. Техните мисли не са като на хората и думите невинаги им прилягат, нито пък мога винаги да ги разбирам. Те разбират добре времето и страха, но тези признаци са достатъчно ясни и за нас. Освен това само достатъчно очевидни и едри неща като човек на крака или на кон могат да привлекат вниманието им. Ако хората не ги преследват, те мислят твърде малко за нас.

Деорнот осъзна, че я гледа вторачено, и отмести очи. Помисли си, че тя не само говори с птиците — спомни си крилатото нещо, което го беше блъснало в гъсталака над Стефлод — но знаеше, че ще е глупаво да заговори за това. Дори повече от глупаво, реши внезапно той — щеше да е невъзпитано. Гелое беше верен съюзник и притичащ се на помощ приятел. Защо да й завижда за тайните, върху които е построен животът й?

— Смятам, че валада Гелое е права, сир — каза тихо той. — Тя е доказвала неведнъж, че е ценен съюзник. Сега са важни новините, които ни съобщава.

Джосуа го погледна остро, после кимна в знак на съгласие.

— Добре. Гелое, имат ли твоите крилати приятели някаква представа колко хора идват и колко бързо?

Тя помисли известно време.

— Смятам, че бройката е някъде в стотици, Джосуа, макар че това е предположение. Птиците не могат и да броят като нас. Колкото до това кога ще са тук, те, изглежда, пътуват, без да бързат, спокойно, така че няма да се изненадам, ако ги видим тук в рамките на месец.

— Кръвта на Ейдон! — изруга Джосуа. — Това са Гутулф и Еркинската стража, обзалагам се! Толкова малко време! Надявах се, че ще имаме възможност да се подготвим поне до пролетта. Сигурна ли си, че идват тук?

— Не — каза Гелое. — Но къде другаде?

За Деорнот над страха, който донесе това известие, надделя изненадващо чувство на облекчение. Не беше това, което бяха искали, идваха твърде скоро, но положението в никакъв случай не беше безнадеждно. Въпреки оскъдния им брой, докато можеха да задържат тези изключително добре защитаващи ги скали, заобиколени с вода, имаше поне малък шанс, че ще успеят да отблъснат една обсада. И това щеше да е първата възможност да върнат удара на Елиас след разрушаването на Наглимунд. Деорнот усети как острият нож на насилието опира в него. Нямаше да е лошо да се направи светът по-прост, след като явно нямаше друг избор. Какво казваше често Айнскалдир? „Бори се и живей, бори се и умри, Бог чака всичко“. Да, така беше. Просто и ясно.

— Така значи — каза Джосуа. — Заклещени между свирепа нова буря и армията на брат ми. — Той поклати глава. — Трябва да се защитим, това е всичко. Толкова скоро след като открихме това убежище, трябва да се бием и да умираме отново. — Той се изправи, после се обърна и се наведе да целуне жена си.

— Къде отиваш? — Воршева вдигна ръка да докосне бузата му, но не срещна погледа му. — Защо излизаш?

Джосуа въздъхна.

— Отивам да говоря със Саймън. После ще се поразходя и ще помисля.

И излезе в нощта и резкия вятър.

В съня си Саймън седеше на масивен трон, направен от гладък бял камък. Тронната му зала въобще не беше зала, а голямо мочурище с остра зелена трева. Небето над него беше неестествено синьо и без дълбочина, като нарисувана купа. Широк кръг царедворци стоеше пред него. Също като небето, усмивките им изглеждаха неподвижни и лъжливи.

— Кралят носи възраждане! — извика някой. Най-близкият от царедворците пристъпи към трона. Беше тъмноока жена, облечена в сиво, с дълга права коса. Имаше нещо ужасно познато в лицето й. Тя остави пред него една кукла, изплетена от трева и тръстика, после отстъпи назад и въпреки липсата на скришни места изчезна. Следващата личност пристъпи напред.

— Възраждане! — извика някой.

— Спаси ни! — извика друг.

Саймън се опитваше да им каже, че няма такава власт, но отчаяните лица продължиха да кръжат край него, непрекъснати и неразличими като спиците на въртящо се колело. Купчината подаръци растеше. Имаше още кукли, снопчета лятно жълта пшеница, както и букети цветя, чиито ярко оцветени листчета изглеждаха толкова изкуствени, колкото и нарисувано-синьото небе. Оставяха пред него кошници с плодове и сирена, дори животни от фермите — кози и телета, чието блеене и мучене се издигаше над досадно умоляващите гласове.

— Не мога да ви помогна! — извика Саймън. — Нищо не може да се направи!

Безкрайният парад от лица продължаваше. Виковете и стоновете ставаха все по-силни — океан от молби, от който го заболяха ушите. Най-после той отново погледна надолу и видя, че върху разрастващата се маса от дарове, сякаш върху погребална клада, е оставено дете. Лицето му беше печално, очите му — широко отворени.

Саймън протегна ръка към детето и погледът му падна върху първата подарена кукла. Тя гниеше пред очите му, почерняваше и се смаляваше, накрая от нея остана само петно върху отвратително ярката трева. Другите дарове също се променяха, разлагаха се с ужасяваща скорост — плодовете първо ставаха на петна, после заприличваха на заскрежени — обвиваше ги пелена от плесен. Цветята изсъхваха до парцалчета пепел, пшеницата се стри в сив прах. Саймън гледаше ужасен. Дори вързаните животни подпухваха и после се виждаше как телата им пулсират от гъмжащи бели червеи.

Саймън се опита да скочи от трона, но той беше започнал да се деформира и де се изхлузва изпод него, да трепери като при земетресение. Младежът тупна на колене в тинята. Къде бе отишло детенцето? Къде? То щеше да бъде унищожено като всичко останало, разядено от разложението, ако не го спасеше! Той се наведе и зарови гниещия, вонящ хумус, в който се бяха превърнали даровете, но нямаше никаква следа от детето — освен някакъв златен проблясък на дъното на купчината… Саймън задълба в тъмната маса, тя задръстваше носа му и запълваше очите му. Злато ли беше онова, което проблясваше през сенките? Трябваше да стигне още по-дълбоко. Не носеше ли детето златна гривна? Или беше пръстен, или златен колан?… По-дълбоко. Беше толкова трудно да се диша…

Събуди се в мрак. След миг на паника се измъкна изпод наметалото си и непохватно дръпна платнището на входа. Видя няколкото звезди, неугасени от облаците. Сърцето му забави ударите си. Беше в палатката, която деляха с Бинабик. Гелое, Странгиард и тролът му бяха помогнали да се дотътри дотук от Обсерваторията. След като го бяха оставили на сламеника, той бе заспал и бе сънувал странен сън. Но имаше и друг сън, нали — пътешествието по Пътя на сънищата, призрачна къща и после призрачен кораб? Сега му беше трудно да си спомни кое какво беше — главата му беше тежка и му се струваше обвита в паяжина.

Саймън се подаде навън и вдиша студения въздух жадно, сякаш беше вино. Постепенно мислите му се проясниха. Те бяха отишли в Обсерваторията, за да тръгнат по Пътя на сънищата, но не бяха намерили Мириамел. Това беше важното, много по-важно от някакъв кошмар за кукли, бебета и златни пръстени. Бяха се опитали да стигнат до Мириамел, но нещо бе попречило на това, както Гелое ги бе предупредила, че може да стане. Саймън бе отказал да се предаде и като продължи, след като другите бяха спрели, почти се бе загубил в нещо лошо — нещо наистина много лошо.

„Почти стигнах до нея! Почти! Знам, че ще успея, ако опитам още веднъж!“

Но те бяха използвали и последните от билките на Гелое, а и времето, през което можеха да вървят по Пътя на сънищата, почти бе свършило. Той никога нямаше да има друга възможност… освен…

Идеята — страшна, хитра идея — тъкмо бе започнала да мъждука в съзнанието му, когато го сепна глас.

— Изненадвам се, че си буден. — Лампата, която държеше Джосуа, очертаваше лицето му с жълта светлина. — Бинабик каза, че те е оставил заспал.

— Тъкмо се събудих, ваше височество. — Саймън се опита да стане, но се замота в полите на палатката и едва не падна.

— Не ставай. Тролът каза, че не ти е било лесно. Не разбирам напълно какво сте правили четиримата, но знам достатъчно, за да мисля, че би трябвало да си на легло.

— Нищо ми няма. — Ако принцът го смяташе за болнав слабак, никога нямаше да го пусне да тръгне за където и да било. А Саймън не искаше да бъде отстранен от никакви по-нататъшни експедиции. — Наистина. Просто сънувах лош сън. Добре съм.

— Хм! — Джосуа го изгледа скептично. — Щом казваш, така да е. Ела тогава, поразходи се с мен за малко. Може би след това ще можеш пак да заспиш.

— Да се разходя с вас? — Вътрешно Саймън се проклинаше. Точно когато истински искаше да бъде сам, глупавата му гордост отново му бе изиграла номер. Но все пак това беше възможност да говори с Джосуа.

— Да, само кратка разходка през върха. Вземи си наметалото. Бинабик никога няма да ми прости, ако се разболееш заради мен.

Саймън се пъхна в палатката и взе наметалото си.

Повървяха малко в мълчание. Светлината от лампата на Джосуа подскачаше зловещо по разбитите камъни на Сесуад'ра.

— Искам да ти бъда в помощ, принц Джосуа — каза най-после младежът. — Искам да върна меча на баща ти.

Джосуа не отговори.

— Ако разрешиш на Бинабик да дойде с мен, никога няма да ни забележат. Прекалено незначителни сме, за да привлечем вниманието на краля. Донесохме ти Трън, можем да ти донесем и Блестящ гвоздей.

— Идва войска — каза принцът. — Изглежда, брат ми е научил за бягството ни и търси начин да поправи допуснатата немарливост.

Джосуа разказа за вестта на Гелое и Саймън изненадан усети, как се изпълва с удовлетворение. Значи нямаше да му откажат възможността да направи нещо в края на краищата! След миг си спомни жените и децата, старците, които бяха направили от Нови Гадринсет свой дом, и се засрами от радостта си.

— Какво можем да направим? — попита той.

— Ще чакаме. — Джосуа спря пред сенчестата грамада на Дома на водите. Тъмно ручейче струеше в ронещия се каменен улей в краката им. — Всички други пътища сега са ни затворени. Ще чакаме и ще се готвим. Когато Гутулф или който там води войската пристигне — може дори да е самият ми брат, — ще се бием, за да защитим новото си отечество. Ако загубим… Е, тогава всичко е свършено. — Планинският вятър надигна наметалата им и задърпа дрехите им. — Ако някак си Бог ни даде победа, ще опитаме да се придвижим напред и да я използваме.

Принцът седна на един паднал каменен блок и с жест подкани Саймън да седне до него. Остави лампата. Гигантските им сенки паднаха на стената на Дома на водите.

— Сега трябва да живеем ден за ден. Не трябва да мислим за много напред, иначе ще загубим и малкото, което имаме.

Саймън се беше вторачил в танцуващия пламък.

— А какво става с Краля на бурите?

Джосуа се уви по-плътно в наметалото си.

— Не знам — този въпрос е твърде огромен. Трябва да се придържаме към нещата, които можем да разберем. — Той вдигна ръка към спящия палатков град. — Има невинни, които трябва да бъдат защитени. Сега ти си рицар, Саймън. Това е твоя задача, произтичаща от клетвата ти.

— Знам, принц Джосуа.

По-възрастният мъж помълча известно време.

— А аз трябва да мисля и за собственото си дете. — Мрачната му усмивка беше почти незабележима в блясъка на лампата. — Надявам се да е момиче.

— Така ли?

— Някога, когато бях по-млад, се надявах, че първородното ми дете ще е момче. — Джосуа вдигна поглед към звездите. — Мечтаех за син, който ще обича учението и справедливостта, но няма да притежава нито един от недостатъците ми. — Той поклати глава. — Но сега се надявам детето ни да е момиче. Ако ние загинем, а то оживее, ако е син, ще го преследват вечно. Елиас няма да го остави жив. А ако някак ни се удаде да спечелим… — Той замълча.

— Какво?

— Ако някак ни се удаде да спечелим и аз седна на трона на баща си, един ден ще трябва да изпратя сина си да извърши нещо, което аз не мога да направя — нещо опасно и славно. Така стоят нещата с кралете и техните синове. И вече никога няма да мога да заспя, ще се страхувам от вестта, че е убит. — Той въздъхна. — Това е лошото във властването и кралството, Саймън. Това са живи, дишащи хора, с които един принц си играе на държавност. Изпращам теб, Бинабик и други с опасни задачи — теб, който си почти дете. Не, знам, че вече си млад мъж — кой те посвети в рицарство в края на краищата? Но това не облекчава угризенията ми. С милостта на Ейдон ти оживя след моята намеса в живота ти, но спътниците ти не можаха.

Саймън се поколеба, после каза:

— Но като си жена ни най-малко не се спасяваш от капаните на войната, принц Джосуа. Помисли си за Мириамел. За жена си, лейди Воршева.

Джосуа бавно кимна.

— Прав си. А сега ще има нови битки, нова война и още безпомощни същества ще загинат. — След кратко замисляне той стреснато вдигна поглед. — Елисия, Майко Божия, това е чудесно лекарство за хора, страдащи от кошмари! — Той се усмихна засрамено. — Бинабик направо ще ме цапардоса за това — да му отмъкна повереника и да му говоря за смърт и нещастия! — Той обви с ръка раменете на Саймън за миг, после стана. — Ще те заведа в палатката ти. Вятърът става свиреп.

Принцът се наведе, за да вземе лампата, Саймън гледаше фините му черти и изпитваше мъчителна обич към него — обич, примесена със състрадание, и се питаше дали всички рицари изпитват подобни чувства към своите повелители. Дали собственият му баща Ейлференд щеше да е твърд, но добър като Джосуа, ако беше жив? Щяха ли да си говорят с него за подобни неща?

И по-важно от всичко, мислеше си Саймън, докато вървяха през разлюляната трева — дали Ейлференд би се гордял със своя син?

Видяха светещите очи на Куантака преди да успеят да различат Бинабик — дребна тъмна фигурка, застанала до вратата на палатката.

— Е, добре — каза тролът. — Трябва да си призная, че много се разтревожих, като видях, че те няма, Саймън.

— По моя вина е, Бинабик. Разговаряхме. — Джосуа се обърна към Саймън. — Оставям те в надеждни ръце. Наспи се добре, млади рицарю. — Той се усмихна и си тръгна.

— Сега — каза Бинабик твърдо — трябва да се върнеш в леглото. — Пусна Саймън да влезе и го последва. Докато си лягаше, Саймън едва не изпъшка. Нима тази нощ всички в Нови Гадринсет искаха да говорят с него?

И наистина изпъшка, когато Куантака също влезе в палатката и се тръшна на корема му.

— Куантака! Хиник айа! — Бинабик я цапна. Тя изскимтя и се измъкна заднешком през входа. — Хайде, време е за сън.

— Ти не си майка ми — измърмори Саймън. Как можеше да направи нещо по идеята си, ако Бинабик се мотаеше край него? — Ти също ли ще спиш?

— Не мога. — Бинабик взе още едно наметало и хвърли и него върху Саймън. — Дежурен съм със Слудиг тази нощ. Ще се върна тихо в палатката, когато смяната ми свърши. — Той се наведе над Саймън. — Искаш ли да поговорим? Каза ли ти Джосуа за въоръжените мъже, които идват насам?

— Каза ми. — Саймън престорено се прозина. — Ще говорим за това утре. Сега ми се спи.

— Денят ти беше много труден. Пътят на сънищата беше коварен, както предупреди Гелое.

Желанието на Саймън да осъществи плана си за момент беше засенчено от любопитство.

— Какво беше онова, Бинабик — онова нещо на Пътя на сънищата? Като буря с искри в нея? И ти ли го видя?

— Гелое не знае, аз също. Някакво смущение, така каза. Буря е подходяща дума, защото си мисля за нещо като лошо време по Пътя на сънищата. Но какво я предизвиква може само да се гадае. А и гадаенето не е за нощно време, в тъмното. — Той стана. — Наспи се хубаво, приятелю Саймън.

— Лека нощ, Бинабик. — Тролът излезе и свирна на Куантака. Саймън полежа тихо още доста дълго — отброи двеста удара на сърцето си — и чак тогава се изхлузи изпод топлите завивки, за да вземе огледалото на Джирики.

Беше в дисагите. Бялата стрела също беше там, както и една тежка завързана с въже торба, която за миг го озадачи. Той я претегли на ръка, после понечи да развърже възела. И внезапно си спомни: Адиту му я беше дала на раздяла — каза, че вътре имало нещо, което Амерасу изпращала на Джосуа. За миг са зачуди дали да не я вземе и да я отвори на по-закътано място, но знаеше, че времето му е малко, Бинабик можеше да се върне по-рано от очакваното; по-добре щеше да е да го мъмрят за отсъствието му, отколкото да го спрат, преди да е успял да осъществи замисъла си. Саймън неохотно върна торбата в дисагите. Щеше да я предаде на принца, както беше обещал.

Забави се още малко да намери кесията с кремъка и огнивото и излезе от палатката в студената нощ.

Лунната светлина се процеждаше през облаците скъпернически, но беше достатъчна, за да намери пътя през върха на хълма. Малко хора се мяркаха из палатковия град по някакви работи и нито един не го спря, така че той бързо мина през Нови Гадринсет и стигна централните развалини на Сесуад'ра.

Обсерваторията беше пуста. Саймън се вмъкна в потъналата в дълбок мрак зала и намери остатъците от огъня, който бе запалила Гелое. Пепелта беше още топла. Той добави няколко трески, които лежаха край въглените, после ги поръси с шепа дървени стърготини от кесийката си и заудря огнивото и кремъка, докато успя да получи искра. Тя угасна, преди да успее да я раздуха, затова той старателно повтори процедурата, като тихо ругаеше. Най-после малкият огън пламна.

Рамката на огледалото на Джирики бе топла на пипане, но отразяващата повърхност, когато я долепи до бузата си, беше студена като лед. Той я задуха, както бе раздухвал огъня, след това вдигна огледалото пред лицето си.

Белегът му бе позагубил възпалеността си. Сега беше червено-бяла линия, която лъкатушеше от окото към челюстта му. Помисли си, че му придава донякъде вид на воин — изглеждаше като човек, който се е борил за нещо правилно и почетно. Снежнобелият кичур в косата му също му придаваше оттенък на зрелост. Брадата му, която просто не можеше да не разрошва с пръсти, докато се взираше в отражението си, го правеше да изглежда ако не като рицар, поне повече като младеж, отколкото като момче. Запита се какво ли би си помислила Мириамел, ако можеше да го види сега.

Може би скоро щеше да разбере.

Той наклони малко огледалото, така че светлината от огъня да освети само половината от лицето му и да остави останалата в червеникаво обагрената сянка. Замисли се съсредоточено върху това, което Гелое беше казала за Обсерваторията — как някога била място, където ситите се виждали и разговаряли през големи разстояния. Опита се да нахлузи върху себе си древността и тишината на сградата като похлупак. Веднъж вече бе открил Мириамел в това огледало. Защо не и сега, на това могъщо място?

Докато се взираше към половината си отражение, огънят сякаш се промени. Блещукането се превърна в нежно трептене, след това се забави до методично пулсиране на алена светлина. Лицето в огледалото се разми в опушено сиво и докато усети, че пада напред в него, му остана време за кратка, триумфираща мисъл: „А никой не искаше да ме научи на магия!“

Рамката на огледалото изчезна и сивотата го обгърна отвсякъде. През време на своите пътувания по-рано този ден той беше неустрашим: това беше стара и позната територия. Но още докато си казваше това, внезапно му хрумна друга мисъл. По-рано винаги бе имал водач и спътници. Този път нямаше да има никаква Лелет, за да споделя тревогите му, нито Гелое и Бинабик, за да му помогнат, ако отиде твърде далече. Обхвана го тъничък скреж на страх, но той се пребори с него. Вече бе използвал огледалото, за да извика Джирики, нали? И тогава нямаше кой да му помогне. И все пак малка част от него допускаше, че да се извика помощ няма да е чак толкова трудно, колкото да изследваш Пътя на сънищата сам.

Но Гелое беше казала, че остава все по-малко време, че скоро Пътят на сънищата ще стане непроходим. Това можеше да е последният му шанс да стигне до Мириамел, последният му шанс да я спаси и да я върне, Ако Бинабик и другите разберяха, това категорично щеше да е последният му шанс. Трябваше да продължи. Освен това Мириамел щеше да е толкова изумена, толкова радостна и изненадана…

Този път сивата пустота изглеждаше още по-плътна. Ако плуваше, щеше да е като в пихтиеста, кална вода. Как да си намериш пътя тук без белези и знаци? Саймън си представи образа на Мириамел — същия, който бе запомнил при залеза, когато пътуваше в съня си заедно с другите. Този път обаче картината не се сглоби. Нима така изглеждаха очите на Мириамел? И косата й, дори когато я беше боядисала за маскировка, не беше с такъв червеникавокафяв цвят. Той се бореше с непокорния образ, но чертите на изчезналата принцеса не се появяваха, каквито бяха. Той дори се затрудняваше да си спомни какви всъщност трябваше да са. Струваше му се, че иска да оцвети стъкло с водни бои: очертанията се стичаха и се смесваха напук на всичките му усилия.

Докато се бореше, сивотата наоколо започна да се променя. Разликата не стана очевидна веднага, но Саймън усети, че настръхва. Нещо делеше пустотата с него, нещо много по-огромно от него. Той усети изблика на силата му като плисък, но за разлика от бурята, която бе го сграбчила в съня, това нещо не беше безразсъдна мощ: то излъчваше интелигентност и дяволско търпение. Саймън усещаше как то безпардонно го изучава, както плувец в открито море би усещал нещо с огромни плавници, което минава под него в черните дълбини.

Самотата на Саймън изведнъж заприлича на ужасна голота. Той се бореше отчаяно да влезе във връзка с нещо, което можеше да го изтласка надалече от тази безприютна пустота. Усети, че се смалява от страх, че капе като запалена свещ — не знаеше как да се измъкне! Как би могъл да се махне от това място? Опита се да се отърси от съня, да се събуди, но като в детските кошмари магията не можеше да се развали. Той бе навлязъл в съня, без да спи, следователно как би могъл да се събуди?

Размитият образ, който не беше Мириамел, оставаше. Той се опита да пробие към него, да отблъсне това огромно, бавно нещо, което го дебнеше.

„Помощ!“ — извика мислено той и усети проблясък на приемане някъде на хоризонта на мислите си. Посегна към него, като се мъчеше да се вкопчи като удавник за сламка. Новото присъствие стана малко по-силно, но щом силата му нарасна, нещото, което делеше пустотата с него, освободи още една част от мощта си, достатъчна, за да не му позволи да избяга. Той усещаше зловещото чувство за хумор на чуждата сила, удоволствието от тази безнадеждна за него борба, но усещаше също, че това развлечение започва да й омръзва и тя скоро ще приключи с борбата. Някаква убийствена мощ се разрастваше и го обкръжаваше, студенина на душата, която смразяваше усилията му, когато отново посегна към слабото присъствие. И тогава той успя да я докосне и я прегърна.

„Мириамел?“ — мислеше си той и се молеше да е така, ужасен, че неуловимият контакт може да се прекъсне. Която и да беше тя, сякаш най-после бе разбрала, че той е тук, но нещото, което го държеше, вече не се колебаеше. Черна сянка премина над и през него, задуши светлина и мисли…

„Сеоман!?“ Изведнъж го изпълни друго присъствие — не колебливото на жена, не другото, мрачно и убийствено. „Ела при мен, Сеоман! — извика то. — Ела!“

Обля го топлина. Ледената прегръдка на другото го притисна за миг още по-силно, после го пусна — не надмогната, както се мярна в напускащите го мисли, а отегчена, изгубила желание да се занимава с такива дреболии — като котка, която е загубила интерес към мишка, избягала под камък. Сивотата се върна, все още без черти и посоки, после започна да се върти като замотани от вятъра облаци. Едно лице се оформи пред него — с тънки кости, с очи като течно злато.

„Джирики!“

„Сеоман! — каза ситът. Лицето му беше тревожно. — В опасност ли си? Имаш ли нужда от помощ?“

„Мисля, че вече съм в безопасност. — Наистина, спотайващото се присъствие сякаш бе изчезнало напълно. — Какво беше това ужасно нещо?“

„Не съм сигурен какво точно те е връхлетяло. В света има много повече зло, отколкото подозираме. — Въпреки странната несвързаност на видението от съня, Саймън виждаше как ситът внимателно го изучава. — Да не искаш да кажеш, че си ме извикал без причина?“

„Въобще не съм искал да те викам — отговори Саймън, малко засрамен сега, когато лошото си бе отишло. — Опитвах се да извикам Мириамел — дъщерята на краля. Разказвах ти за нея“.

„Сам по Пътя на сънищата? — Това беше казано с гняв, примесен е хладно изумление. — Смахнато момче! Ако не си почивах, и то близо до мястото, където си — близо в мислите си, искам да кажа — само Горичката знае какво можеше да се случи с теб! — След миг усещането за присъствието му се стопли. — Все пак се радвам, че си добре“.

„И аз се радвам, че те виждам. — И наистина се радваше. Саймън не си бе давал сметка колко му липсваше спокойният глас на Джирики. — Ние сме на Камъка на раздялата — Сесуад'ра. Елиас изпраща войски. Можеш ли да ни помогнеш?“

Лицето на Джирики помрачня.

„Не мога скоро да дойда при вас, Сеоман. Трябва да се пазите сами. Баща ми умира“.

„Аз… Аз съжалявам“.

„Той закла хрътката Нику'а, най-големия звяр, раждан в бърлогите на Накига, но при това получи смъртоносна рана. Това е пореден възел на свръхдългия конец, пореден кръвен дълг към Утук'ку и… — той се поколеба — и другите. Все пак родовете се събират. Когато баща ми най-после отиде в Горичката, Зида'я отново ще тръгнат на война“. — След първото лумване на гняв ситът се бе върнал към обичайното си спокойствие, но Саймън долавяше скрито напрежение, възбуда.

У Саймън се надигна надежда.

„Ще се присъедините ли към Джосуа? Ще се биете ли заедно с нас?“

Джирики свъси вежди.

„Не мога да ти кажа, Сеоман, а не мога да давам напразни обещания. Ако зависи от мен, ще се бием, и за последен път Зида'я и Судхода'я ще се сражават заедно. Но има и много други, които ще говорят, когато говоря аз, и много други, които си имат собствени възгледи. Стотици пъти сме танцували Годишния танц, откакто всички родове бяха заедно на един военен съвет. Погледни!“

Лицето на Джирики потрепна и бавно изчезна и за кратко Саймън видя облачен пейзаж, широк кръг дървета със сребърни листа — издигаха се високи като кули. Под тях се бяха събрали безчет сити в брони с невероятно разнообразни форми и цветове, брони, които проблясваха и потрепваха в потоците слънчева светлина, изливащи се върху тях през клоните.

„Погледни. Членовете на всички родове са се събрали в Джао е-Тинукай'и. Чекай'со Кехлибарените кичури е тук, както и Зинджаду, учената господарка на изчезналия Кементари, и Ийзаши Сивото копие. Дори Куройи Ездача е дошъл, а той не е идвал на Годишния танц от дните на Ши'ики и Сендиту. Прокудените са се завърнали и ние ще се бием като един народ, както не сме правили от падането на Асу'а. Поради тази причина поне смъртта на Амерасу и саможертвата на баща ми няма да са напразни“.

Видението на въоръженото множество избледня и Саймън отново видя Джирики.

„Но аз имам съвсем малка власт да ръководя това събиране на сили — каза той, — а и ние, Зида'я, имаме много задължения. Не мога да обещая, че ще дойдем, Сеоман, но ще направя всичко възможно да изпълня собствения си дълг към теб. Ако много ти трябвам, повикай ме. Знаеш, че ще направя каквото мога“.

„Знам, Джирики. — Сякаш имаше много други неща, които трябваше да му каже, но мислите на Саймън бяха във вихрушка. — Надявам се, че скоро ще се видим“.

Най-после Джирики се усмихна.

„Както вече ти казах веднъж, младежо, една много немагьосническа мъдрост ми подсказва, че пак ще се видим. Бъди смел!“

„Ще бъда“.

Лицето на сита стана сериозно.

„Сега си върви, моля те. Както вече си открил, Свидетелите и Пътят на сънищата вече не са надеждни — всъщност дори са опасни. Дори се съмнявам, че думите, изречени тук, са защитени от чужди уши. Че родовете се събират, вече не е тайна, но какво ще правят Зида'я е. Избягвай тези области, Сеоман“.

„Но аз трябва да намеря Мириамел“ — каза Саймън упорито.

„Боя се, че ще си намериш само неприятности. Откажи се. Освен това може би тя се крие от някои, които не биха могли да я открият, освен ако ти, без да искаш, не ги заведеш при нея“.

Саймън пламна от срам, като си спомни за Амерасу, но разбра, че Джирики не бе искал да му напомни за това, а само да го предупреди.

„Щом казваш“ — съгласи се той. Значи всичко е било на вятъра.

„Добре“. — Ситът присви очи и Саймън усети, че присъствието му започна да избледнява. Внезапно му хрумна нещо.

„Но аз не знам как да се върна!“

„Ще ти помогна. Сбогом засега, мой Хикка стаджа“.

Чертите на Джирики се размиха и изчезнаха, остана само потрепващо сиво. Когато дори тази пустота започна да избледнява, Саймън отново почувства леко докосване, женското присъствие, към което се бе протегнал в мига на страх. Нима тя бе присъствала през цялото време? Шпионка ли беше, както бе предупредил Джирики? Или наистина беше Мириамел, отделена някак си от него, но все пак усещаща, че той е близо? Коя беше тя?

Дойде на себе си разтреперан от студ под полуразрушения купол на Обсерваторията. Питаше се дали някога ще разбере това.