Към кулата на Зеления ангел. Част първа

13. Строителите на гнезда

Тиамак гледаше втренчено застоялата вода. Мисълта му беше само наполовина върху задачата му, така че когато се появи рибата — тъмна сянка, която се стрелкаше между водните лилии, ударът му закъсня. Тиамак изгледа с отвращение шепата капещи треволяци и ги пусна обратно в размътената вода. Сега всички риби наоколо щяха да се разбягат.

„Вие, които наблюдавате и оформяте — помисли си той отчаяно, — защо ми направихте това?“

Зашляпа възможно най-тихо към съседното затънтено място, после се настани и зачака отново.

Още откакто беше малко момче, както изглежда, бе получавал по-малко, отколкото бе искал. Като най-малкото от шест деца винаги мислеше, че братята и сестрите му се хранят по-добре от него, че когато купата най-после стига до него, в нея не е останало почти нищо. Той не беше порасъл колкото никой от тримата си братя или баща си Тугумак, нито пък можеше някога да улови риба като пъргавата си сестра Туия или да намери толкова много полезни корени и ягоди, колкото умната си сестра Римихе. Когато най-после бе намерил нещо, което можеше да прави по-добре от всеки друг — да упражнява уменията на сухоземците за четене и писане и дори да изучава техните езици, то също се оказа прекалено незначителна дарба. Това тичане след знанията на сухоземците нямаше почти никакъв смисъл за семейството му или за жителите на Селска горичка. Когато замина за Пердруин да учи в сухоземско училище, дали бяха горди? Не, разбира се. Въпреки факта, че нито един вран не го беше правил дотогава — а може би именно поради това, — семейството му не можеше да разбере амбициите му. И самите сухоземци, с изключение на неколцина, се отнасяха с открито презрение към способностите му. Безразличните преподаватели и насмешливите студенти бяха показали недвусмислено на младия Тиамак, че колкото и свитъци, книги и учени обзори да погълне, никога няма да стане нещо повече от дивак, от дресирано животно, което изпълнява някакъв хитър номер.

И това беше така до тази съдбоносна година — единственото му слабо утешение беше ученето му и оскъдната кореспонденция с Носителите на свитъка. Сега сякаш Онези, които наблюдават и оформят бяха решили да му заплатят всичко само за един сезон — всичко, което му се случваше, му идваше много, твърде, твърде много.

„Така ни се подиграват боговете — мислеше той горчиво. — Вземат най-силното ни желание, след това го изпълняват така, че ги умоляваме да ни освободят от него. И като си помисля, че бях престанал да вярвам в тях!“

Онези, които наблюдават и оформят бяха поставили капана си много изпипано, в това нямаше никакво съмнение. Първо го бяха заставили да избира между своя народ и приятелите си, после му бяха изпратили крокодила, който го принуди да разочарова съплеменниците си. Сега приятелите му трябваше да бъдат преведени през обширните блата и фактически самият им живот да зависи от него, но единственият безопасен път щеше да го отведе обратно в Селска горичка, обратно при хората, които бе изоставил. Ех, защо не се беше научил да прави безупречни капани — тогава щеше да има омари за вечеря всеки ден!

Той стоеше до бедрата в зеленикавата вода и размишляваше. Какво би могъл да направи? Ако се върнеше в селото си, позорът му щеше да стане известен на всички. Възможно бе дори да не го пуснат отново и да го задържат като предател. Но ако се опиташе да избегне гнева на съселяните си, трябваше да отбие много левги настрани, за да намери подходяща лодка. Единствените други села в тази част на Вран — Къщите на Високите клони. Жълтите дървета и Цветя в скалата, бяха много далече на юг. Да отиде до някое от тях би означавало да напусне познатите водни пътища и да прекоси някои от най-опасните места в цялата блатна област. Избор нямаше: трябваше да спрат в Селска горичка или в някое от следващите села, защото без лодка никога нямаше да стигнат до езерото Тритинг. На всичко отгоре сегашният им съд течеше на поразия. Вече им се бе наложило да направят няколко опасни пътувания през непредсказуема тиня, като пренасяха лодката през местата, които бяха прекалено плитки.

Тиамак въздъхна. Какво беше казал Исгримнур? Че животът напоследък не е нищо друго освен трудни избори — и беше прав.

Между коленете му потрепна сянка. Тиамак бързо гмурна ръка и сграбчи нещо малко и хлъзгаво. Вдигна го високо, като стискаше здраво. Беше риба, малка. Все пак беше по-добре от нищо. Той се обърна и дръпна платнената торба, която плуваше край него, завързана за дебел корен. Пусна извиващата се риба вътре, стегна връвчицата и пак потопи торбата. Добър знак, може би. Тиамак затвори очи и отправи кратка благодарствена молитва — надяваше се, че боговете като децата могат да бъдат склонени към добро поведение с похвала. Когато свърши, отново насочи вниманието си към зелената вода.

Мириамел се стараеше с всички сили да поддържа огъня, но това беше трудна работа. Откакто влязоха в блатата, не бяха намерили и следа от сухи дърва и малките пламъчета, които успяваха да разпалят, в най-добрия случай горяха на пресекулки.

Когато Тиамак се върна, тя вдигна очи. Слабото му кафяво лице беше непроницаемо и той само кимна и остави увито в листа вързопче, после продължи към Исгримнур и другите, които работеха по лодката. Вранът изглеждаше много стеснителен: бе казал само няколко думи на Мириамел през двата дни, откакто бяха заминали от Кванитупул. Тя се запита дали не е притеснен от своя напевен врански акцент, но прогони тази мисъл: Тиамак говореше Западния език по-добре от повечето хора, за които той беше майчин, акцентът на Исгримнур или Кадрах бе много по-силен, отколкото на блатния човек.

Мириамел разви рибите, които Тиамак беше донесъл, и ги изкорми, като избърса ножа с листа, преди да го прибере в ножницата. Преди да избяга от Хейхолт, никога не бе готвила, но при пътуването си с Кадрах бе принудена да се научи, макар и само за да избегне гладуването през честите вечери, когато той беше прекалено пиян, за да помогне в нещо. Питаше се дали няма някое блатно растение, което би могло да придаде аромат — може би би могла да увие рибата в листата му и така да я задуши. Тръгна да поиска съвет от врана.

Тиамак стоеше и гледаше как Исгримнур, Кадрах и Камарис се опитват да запушат цепнатините, поради които малката им лодка беше непрекъснато пълна с вода. Блатният човек стоеше малко настрана, сякаш заставането рамо до рамо с тези сухоземци можеше да бъде нахално, но Мириамел внезапно си помисли дали не може да е обратното: може би вранът смяташе, че хората, които живеят извън блатата, не струват кой знае колко. Възможно ли беше флегматичността на Тиамак да е по-скоро гордост, отколкото стеснителност? Бе чувала, че някои диваци, като тритингите например, всъщност гледат отвисоко на онези, които живеят в градове. Можеше ли това да е валидно и за Тиамак? Тя разбра, че знае твърде малко за хората извън дворците на Набан и Еркинланд, въпреки че винаги се бе смятала за проницателен познавач на човечеството. Обаче светът зад стените на замъка се беше оказал много по-голям и сложен, отколкото бе очаквала.

Тя протегна ръка към рамото на врана, после я дръпна и каза:

— Тиамак?

Той подскочи стреснато.

— Да, лейди Мириамел?

— Искам да те попитам за някои растения — за готвенето, имам предвид.

Той наведе очи и кимна. Мириамел не можеше да повярва, че това е човек, прекалено горд, за да говори. Върнаха се до огъня и след като тя му зададе няколко въпроса и му показа, че е наистина заинтересувана, той заговори по-свободно. Мириамел беше изумена. Макар сдържаността му да не бе изчезнала напълно, вранът се оказа така натъпкан с познания за растенията и така доволен да сподели поне част от тях, че скоро тя се оказа препълнена с информация. Той й намери десетина цветя, корени и листа, които можеха да се използват за подправки, като ги събираше, докато я разхождаше край лагера и брега на канала, и изброи още толкова, които щяха да срещнат, докато пътуваха през Вран. Увлечен, той започна да сочи и други, които можеха да се използват като лекарства, за мастило и за безброй други неща.

— Откъде знаеш толкова много?

Тиамак спря като ударен и тихо каза:

— Съжалявам, лейди Мириамел. Ти не желаеше да слушаш всичко това.

Мириамел се разсмя.

— Смятам, че е чудесно. Но къде си научил всичко това?

— Изучавам тази област от много години.

— Сигурно знаеш повече от всички на света.

Тиамак отвърна лице. Мириамел беше очарована. Нима се беше изчервил?

— Не — отвърна той, — не, аз съм само изследовател. — Той вдигна очи, но с оттенък на гордост. — Но наистина се надявам, че изследванията ми ще станат известни, че ще си спомнят името ми.

— Сигурна съм в това. — Тя все още изпитваше някакво благоговение. Този слаб дребен човек с непокорната си редееща четка черна коса, облечен само с колан и платнена препаска, изглеждаше учен колкото всеки от пишещите проповедници в Хейхолт! — Нищо чудно, че Моргенес и Диниван са ти били приятели.

Доволният му вид внезапно се изпари, като отстъпи пред някаква тъга.

— Благодаря, лейди Мириамел. Сега ще те оставя да правиш каквото искаш с тази дребна риба. Достатъчно дълго ти досаждах.

Той се обърна и закрачи през блатистата поляна — стъпваше без видимо внимание от една туфа твърда земя на друга, така че когато стигна другия край и седна на едно дърво, краката му бяха сухи. Мириамел, която беше кална до пищялките, не можеше да не се възхити на сигурната му походка.

„Но какво казах, че го смутих?“ Тя сви рамене и занесе шепата блатни растения при чакащата риба.

След вечерята — подправките на Тиамак бяха посрещнати много добре — останаха да седят край огъня. Въздухът продължаваше да е топъл, но слънцето се беше спуснало зад дърветата и блатото се изпълваше със сенки. Цяла армия жаби, които бяха започнали да крякат с настъпването на вечерта, се състезаваха с подсвиркващи, чуруликащи и пронизително пищящи птици, така че здрачът беше шумен като празничен панаир.

— Колко е голям Вран? — попита Мириамел.

— Почти колкото полуостров Набан — отговори Тиамак. — Но ние трябва да прекосим само малка част от него, тъй като сме вече в най-северната чу част.

— И колко време ще ни трябва за това, водачо наш? — Кадрах се беше опрял на едно дърво и се опитваше да направи свирка от блатна тръстика. Няколко сцепени стъбла, жертва на предишните му опити, лежаха край него.

Тъжният израз, който Мириамел беше забелязала привечер, се върна на лицето на врана.

— Зависи.

Исгримнур надигна рошавите си вежди.

— От какво зависи, дребосъко?

— От това през къде ще минем. — Тиамак въздъхна. — Може би е по-добре да споделя тревогата си с вас. Смятам, че това решение не бива да го вземам сам.

— Говори, човече — каза херцогът.

Тиамак им разказа дилемата си. Разясни им, че се бои не само от срама да се върне в селото си, без да е изпълнил възложеното му поръчение, но и че дори ако позволят на останалите от групата да си отидат, Тиамак може да бъде задържан и да ги зареже дълбоко във Вран без водач.

— Не може ли да наемем някой друг от селото? — попита Исгримнур. — Не че искаме нещо да ти се случи, разбира се — припряно добави той.

— Разбира се. — Погледът на Тиамак беше хладен. — Колкото до въпроса ти — не знам. Нашият клан никога не е причинявал тревоги на другите, освен ако не е сторено зло на някого от Селска горичка, но това не означава, че старейшините няма да попречат на хората от селото да ви помогнат. Трудно е да се каже.

Обсъждаха въпроса, докато не настъпи нощта. Тиамак положи всички усилия да обясни разстоянието и опасностите, свързани с пътуване до някое друго село на юг от Селска горичка. Най-после, когато група бърборещи маймуни с боричкане премина над тях, като навеждаше и клатеше клоните на дърветата, стигнаха до решение.

— Трудно е, Тиамак — каза Исгримнур, — и ние няма да те насилваме против желанието ти, но изглежда, е по-добре да отидем в селото ти.

Вранът кимна тържествено.

— Съгласен съм. Въпреки че не съм причинил зло на клановете в Къщите на Високите клони или в Жълти дървета, няма никаква сигурност, че ще се отнесат добре към чужденци. Моите хора поне са били толерантни към малкото сухоземци, които са идвали. — Той въздъхна. — Ще се поразходя малко. Моля ви, стойте край огъня. — Той стана, тръгна с отмерени крачки и бързо изчезна в сенките.

Камарис, уморен от приказките на останалите, отдавна се беше свил на земята и бе заспал, дългите му крака бяха свити като на малко дете. Мириамел, Исгримнур и Кадрах седяха един срещу друг край блещукащите пламъчета. Птиците, които бяха замлъкнали, когато Тиамак излезе от лагера, отново надигнаха шумни гласове.

— Изглежда много тъжен — каза Мириамел.

Исгримнур се прозина.

— Той по свой начин е много непоколебим.

— Горкият! — Мириамел понижи глас, обезпокоена, че вранът може да се върне и да ги чуе. Никой не обича да го съжаляват. — Той знае много за растенията и цветята. Твърде лошо е, че трябва да живее далече от хората, които биха могли да го разберат.

— Не е единственият с този проблем — каза Кадрах, повече на себе си.

Мириамел наблюдаваше една малка сърна с бели петна и кръгли очи, която беше излязла на брега да пие вода — беше само на десетина лакътя от лодката. Всички се бяха умълчали в следобедната жега, така че нямаше какво да подплаши сърната. Мириамел подпря брадичка на борда, възхитена от грациозните движения на животното.

Щом то потопи носле в мътната вода, от нея изригна озъбена паст и се чу рев. Преди да успее да отскочи, сърничката беше сграбчена от крокодила, чу се хрущене и тя изчезна в кафявите вълни. Мириамел ахна, негодуваща и изплашена не на шега. Колко бързо дойде смъртта!

Колкото повече съзерцаваше Вран, толкова по-променлив й изглеждаше — място с вълнуваща се зеленина, подвижни сенки и постоянно движение. Зад всяка красота — едри камбанки на алени цветя, ухаещи силно като някоя набанска благородническа вдовица, или колибрита като проблясъци брилянти — Мириамел виждаше нещо като съответстваща грозота — например сивите паяци, големи като супници, полепнали по надвисналите клони.

По дърветата виждаше птици с хиляда цвята, присмиващи се маймуни и дори петнисти змии, които висяха от клоните като дебели лиани. По залез-слънце облаци прилепи изскачаха от горните клони и превръщаха небето във вихрушка от крила. Насекоми също гъмжаха навсякъде — бръмчаха, жилеха, крилцата им блещукаха в неравномерната слънчева светлина. Цялата растителност се движеше и местеше — бурените и дърветата се превиваха от вятъра, водните растения се поклащаха от всяка вълничка. Вран беше гоблен, в който всяка нишка сякаш беше в движение. Всичко беше живо.

Мириамел си спомни Алдхеорте, която също беше оживено място, с дълбоки корени и спокойна сила, но онази гора беше стара и улегнала. Като древен народ тя сякаш беше намерила своята величава музика, своя отмерен и неизменен ход. Тя си спомни мисълта, че Алдхеорте би могла спокойно да си остане такава, докато свят светува. Вран сякаш се доизмисляше всеки момент, сякаш беше къдрица пяна на кипящия ръб на сътворението, Мириамел съвсем лесно можеше да си представи, че ако се върне тук след двайсет години, може да намери пустиня. Но по-вероятно бе да види гъста непроходима джунгла, съсирек от зелено и черно, където от преплетените листа ще отскача самата слънчева светлина.

С минаването на дните и с навлизането им все по-навътре в блатистата страна, Мириамел усещаше, че някак й олеква. Тя все още беше ядосана на баща си и ужасните му избраници, на Аспитис, който я беше надхитрил и съблазнил, на предполагаемо добрия Бог, който така измамно беше измъкнал живота й от собствените й ръце… но това беше гняв, който вече не я разяждаше така свирепо. Когато всичко край нея беше изпълнено със странно вибриращ и променлив живот, беше трудно да се вкопчва в горчивите чувства, които я бяха завладели преди седмици. Когато животът непрестанно се възпроизвеждаше около нея, й беше почти невъзможно да не усеща, че и тя самата се подновява.

— Какви са всичките тези кости? — попита Мириамел. Брегът от двете страни на канала беше отрупан със скелети, с миш-маш от гръбнаци и ребра като избелели дъски от разрушени кораби, странно бели в калта. — Надявам се, че са от животни.

— Всички сме животни — отбеляза Кадрах. — Всички имаме кости.

— Какво искаш да направиш, монахо, да изплашиш момичето? — възкликна ядосано Исгримнур. — Погледни тези черепи. Това са крокодили, а не хора.

— Шшшт! — Тиамак се обърна откъм носа на лодката. — Херцог Исгримнур е прав. Това са кости на крокодили. Но сега трябва да помълчите. Приближаваме към лагуната на Секоб.

— Какво е това?

— Това е причината за всички тези останки. — Очите на врана светнаха към Камарис, който влачеше ръката си с изпъкнали вени във водата и гледаше образуваните вълнички с всепоглъщащото внимание на детството. — Исгримнур! Не му позволявай да прави това!

Херцогът се обърна и измъкна ръката на Камарис от водата. Старецът го погледна с мек упрек, но задържа капещата си ръка в скута си.

— А сега, моля ви, пазете тишина за известно време — каза Тиамак. — И гребете бавно. Не пръскайте.

— Защо? — попита Исгримнур, но при погледа на врана млъкна. Двамата с Мириамел полагаха всички усилия да докосват водата тихо и ритмично.

Лодката се носеше по тунел под провиснали върби. После тунелът внезапно излезе в обширно тихо езеро. Бананови дървета растяха край водата, серпантини от корени образуваха усукана стена почти край цялото езеро. В отсрещния му край брегът се издигаше в широк плаж от светъл пясък. Няколко малки островчета, просто цицини във водата край плажа, бяха единственото, което нарушаваше стъклената гладкост на езерото. Две блатни птици се перчеха в отсамния й край и навеждаха глави да поровят в тинята. Мириамел си помисли, че пламъкът е идеално място за лагер — самото езеро приличаше на ведър райски кът след влажните обрасли места, на които бяха спирали — и тъкмо се канеше да каже това на Тиамак, когато свирепият му поглед я скова. Тя предположи, че това е нещо като светилище за врана и народа му. И все пак той нямаше причина да се отнася към нея като към непослушно дете.

Мириамел се извърна от Тиамак и се загледа през езерото, за да го запомни и да може един ден да извика усещането за чист покой, което предизвикваше то. И в този момент изпита неспокойното усещане, че езерото се движи, че водата се излива на една страна. След миг разбра, че по-скоро се движат малките островчета. Крокодили! Беше се излъгала, че вижда храстчета и пясъчни островчета — сега те внезапно оживяха. Тя се усмихна на градската си наивност. Може би нямаше да е много добре да лагеруват тук в края на краищата. И все пак няколко крокодила не разваляха изгледа на мястото…

Когато наближиха плажа, подвижните цицини се издигнаха над водата. Чак когато огромното, невъзможно нещо накрая изпълзя на пясъка под прозрачната слънчева светлина, влачейки издутото си туловище, Мириамел най-после разбра, че е само един крокодил.

— Бог да се смили над нас! — прошепна глухо Кадрах. Исгримнур ахна.

Гигантският звяр, дълъг колкото десет души и широк колкото гемия, обърна глава и погледна малката лодка, която се хлъзгаше по езерото. И Мириамел, и Исгримнур престанаха да гребат, ръцете им, лепкави от пот и вцепенени, замръзнаха на веслата.

— Не спирайте! — изсъска Тиамак. — Бавно, бавно, но напредвайте!

Дори от разстоянието, което ги делеше, на Мириамел й се стори, че вижда окото на звяра да проблясва, когато ги поглежда, че усеща неговия леден древен поглед. Когато огромните крака помръднаха и се забиха на цяла стъпка в земята, сякаш гигантът щеше да се обърне и да са върне във водата, Мириамел се изплаши, че сърцето й ще спре. Но грамадният крокодил само изпрати няколко бучки пръст във въздуха, после огромната цицинеста глава се отпусна на пясъка и жълтото око се затвори.

Когато успяха да стигнат изхода на езерото, Мириамел и Исгримнур започнаха да гребат усилено, сякаш по някакво мълчаливо споразумение. Скоро вече дишаха тежко и Тиамак им каза да спрат.

— В безопасност сме — каза той. — Отдавна е минало времето, когато би могъл да ни последва нагоре по този канал. Станал е прекалено голям.

— Какво беше това? — попита Мириамел. — Беше ужасно!

— Старият Секоб. Моят народ го нарича дядо на всички крокодили. Не знам дали е вярно, но той е господарят на целия вид. Година след година идват други крокодили, за да се борят с него. Година след година той се храни с тези претенденти, поглъща ги цели — вече не трябва да ловува. Най-силните понякога избягват от езерото и допълзяват чак до речния бряг, след което умират. Това са костите, които видяхте.

— Никога не съм виждал нещо подобно. — Кадрах беше съвсем пребледнял, но тонът му беше оживен. — Като някой от великите дракони!

— Той е драконът на Вран — съгласи се Тиамак. — В това няма никакво съмнение. Но за разлика от сухоземците, ние, блатните хора, оставяме драконите си на спокойствие. Той не ни заплашва и изяжда много от най-едрите човекоядни крокодили, които иначе биха ни нападали. Затова проявяваме уважение към него. Старият Секоб е прекалено добре нахранен, за да му е притрябвало да преследва такава жалка хапка като нас.

— Тогава защо ни караше да мълчим? — попита Мириамел.

Тиамак й хвърли сух поглед.

— Той може да няма защо да ни изяжда, но човек не влиза в тронната зала на краля, за да играе детински игри, нали? Особено когато кралят е стар и сприхав.

— Елисия, Божия майко! — Исгримнур поклати глава. Пот беше избила по челото му, макар че денят не беше особено топъл. — Да, категорично не бихме искали да обезпокоим стареца.

— Напред тогава — каза Тиамак. — Ако продължаваме да гребем до падането на нощта, ще успеем да стигнем до Селска горичка утре по обяд.

По пътя вранът ставаше все по-приказлив. Когато стигнаха до толкова плитки води, че да се гребе вече нямаше смисъл, нямаше какво друго да се прави, освен да се слушат историите, които си разказваха, докато Тиамак прав буташе с прът лодката напред. Разпитван от Мириамел, той им разказа доста неща за живота във Вран, както и за собствения си необичаен избор, който бе го направил различен от съселяните му.

— Твоят народ няма крал? — попита тя.

— Няма. — Дребният човек се замисли за малко. — Ние имаме старейшини, или поне така ги наричаме, но някои от тях са не по-стари от мен. Всеки може да стане старейшина.

— Как? Като пожелае ли?

— Не, Като дава гощавка. — Той се усмихна стеснително. — Когато един мъж има жена и деца, и каквито там други членове на семейството живеят с него, и може да ги изхранва всичките и нещо да му остане, той започва да дава останалото на другите. В замяна може да поиска нещо, например лодка или рибарски принадлежности, или ако предпочита, може да каже: „Ще поискам заплащането, когато дам угощение“. После, когато е раздавал достатъчно, той „свиква раците“, както казваме ние, и иска всички, на които е давал назаем, да му се издължат. След това кани всички до един в селото на банкет. Ако всички са доволни, този човек става старейшина. Тогава той трябва да дава такава гощавка всяка година или следващата година няма да бъде старейшина.

— Много гламаво — измърмори Исгримнур и се зачеса. Той категорично беше най-едрата мишена на всички местни насекоми. Широкото му лице беше покрито с пъпки. Мириамел го разбираше и му прости лошото настроение.

— Не е по-гламаво, отколкото земята да се предава от баща на син. — Отговорът на Кадрах беше мек, но със следи от сарказъм. — Или да я получаваш, като пръснеш мозъка на съседа си с брадва, както вашите хора правеха до съвсем неотдавна, херцоже.

— Никой не трябва да притежава онова, което не може да защити — отвърна Исгримнур, но изглеждаше по-зает с пресягането до едно труднодостъпно място между плешките си, отколкото с продължаването на дебата.

— Мисля — каза Тиамак тихо, — че това е добър начин. Той осигурява никой да не гладува и никой да не натрупва богатство. Докато не отидох да уча в Пердруин, не можех да си представя, че нещата могат да се правят другояче.

— Но ако човек не иска да стане старейшина — обади се Мириамел, — тогава нищо не може да го накара да раздава това, което е събрал.

— А, в такъв случай никой в селото няма да има добро мнение за него — усмихна се Тиамак. — И също, понеже старейшините преценяват кое е най-добро за всички, те могат просто да решат, че прекрасното пълно с риба езеро, край което богатият себичен човек е построил къщата си, вече принадлежи на цялото село. Няма голям смисъл да си богат и да не си старейшина — това предизвиква завист, нали разбирате.

Херцог Исгримнур продължаваше да се чеше. Тиамак и Кадрах поведоха спокоен разговор върху някои заплетени пунктове на вранската теология. Мириамел, която беше започнала да се уморява от разговора, се възползва от възможността да наблюдава стария Камарис.

Можеше да го разглежда без стеснение: високият мъж изглеждаше напълно равнодушен, заинтересуван от работите на спътниците си не повече от кон в ясла от приказките на търговци. Тя гледаше невъзмутимото му, но категорично не и глупаво лице, и й беше почти невъзможно да повярва, че гледа една легенда. Името на Камарис-са-Винита беше почти толкова известно, колкото това на дядо й Престър Джон, и и двамата, тя беше сигурна в това, щяха да бъдат помнени и от още неродени поколения. И ето, той беше тук, стар и безумен, когато цял свят го смяташе за умрял. Как бе могло да стане такова нещо? Какви тайни се криеха зад простодушния му вид?

Вниманието й беше привлечено от ръцете на стария рицар. Възлести и загрубели от десетилетия тежък труд в „Бокала на Пелипа“ и преди това на безбройните бойни полета, те бяха все още някак си съвсем благородни, големи и с дълги пръсти, но добри. Тя гледаше как старецът усуква безцелно парцаливите си панталони и се чудеше как такива сръчни, грижливи ръце са могли да всяват смърт така бързо и ужасно, както гласеше легендата. При това тя беше видяла силата му, която би впечатлявала дори у мъж наполовина по-млад от него. В малкото мигове на опасност, които групичката им беше преживяла във Вран, когато лодката заплашваше да се обърне или някой беше паднал в засмукващата тиня, той бе действал с изненадваща бързина.

Очите на Мириамел се плъзнаха отново към лицето на Камарис. Преди да го беше срещнала в хана, тя никога не бе го виждала, разбира се — той бе изчезнал четвърт век, преди тя да се роди — но имаше нещо смущаващо познато в лицето му. Беше нещо, което тя виждаше само в някакви ракурси — фантомен проблясък, който й оставяше чувството, че е на ръба на някакво откритие, на някакво дълбоко познаване… но мигът винаги отминаваше и познатостта изчезваше. Точно сега например натрапчивото усещане го нямаше: в този момент Камарис изглеждаше само като хубав старец с особено тържествено изражение, изражение от друг свят.

Може би бяха само картините и гоблените, разсъждаваше Мириамел — в края на краищата беше виждала толкова изображения на този прочут човек! Негови портрети имаше в Хейхолт, в херцогския дворец в Набан, дори в Меремунд… макар че Елиас ги окачваше само когато пристигаше баща му, за да почете приятелството на стареца с най-великия рицар на Остен Ард. Баща й Елиас, който смяташе себе си за върховен рицар на бащиното си кралство напоследък, проявяваше слаба търпимост към разказите за стари времена край Голямата маса, особено към онези за величието на Камарис…

Мислите на Мириамел бяха прекъснати от думите на Тиамак, че се приближават към Селска горичка.

— Надявам се, че ще ми простите, ако спрем и прекараме нощта в моята малка къща — каза той. — Не съм я виждал от няколко месеца и бих искал да проверя дали птиците ми са оцелели. И без това ще ни трябва още около час да стигнем до селото, а пък е по-късно следобед, отколкото очаквах. — Той посочи почервеняващото небе на запад. — Можем да почакаме до сутринта, преди да отидем на среща със старейшините.

— Надявам се, че жилището ти има завеси срещу насекоми — каза малко капризно Исгримнур.

— Птиците ти? — Кадрах беше живо заинтересуван. — От Моргенес?

— За начало — кимна Тиамак, — макар че отдавна си бях отгледал и мои. Но Моргенес ме научи на това, истина е.

— Можем ли да ги използваме, за да изпратим послание на Джосуа? — попита Мириамел.

— Не — отвърна Тиамак и се намръщи. — Но ако познавате някой член на Лигата на свитъка, който може да е с него, можем да опитаме. Тези птици не могат да намират всеки. С изключение на няколко души, които са обучени да търсят, те познават само местата — като всички обикновени пощенски птици. Във всеки случай ще поговорим за това, когато стигнем под моя покрив.

Тиамак водеше лодката през поредица тесни канали, някои толкова плитки, че всички трябваше да нагазят във водата, за да повдигнат лодката над пясъчните наноси. Най-после навлязоха в бавно течащ канал, който ги отведе до дълга алея бананови дървета. Накрая спряха пред една хижа, толкова умело скрита, че сигурно щяха да я отминат, ако не собственикът управляваше лодката. Тиамак спусна стълбата от усукани лиани и един по един всички се покатериха в къщата му.

Мириамел беше разочарована от твърде оскъдното обзавеждане. Беше очевидно, че дребният учен е човек със скромни средства, но тя се беше надявала поне при тази своя първа среща с Вранско жилище да види малко повече мебели. Нямаше нито легла, нито маси, нито столове. Освен огнището, намиращо се на пода на къщата под хитро направен отвор за дима, единствените вещи бяха малък изплетен от ракита шкаф, друг много по-голям и здрав дървен, писалище от дървесна кора и още няколко дреболии. И все пак в къщата беше сухо и това само по себе си в сравнение с последните дни беше толкова приятна промяна, че Мириамел беше благодарна.

Тиамак показа на Кадрах дървата, наредени под стряхата пред един от прозорците, после остави монаха да пали огън и се покатери на покрива да види птиците си. Камарис, чийто ръст го правеше да изглежда като великан в малката къщичка — макар че Исгримнур не беше много по-нисък и положително тежеше много повече, — се сви неудобно в ъгъла.

Тиамак се появи зад прозореца надолу с главата. Беше се запънал на стряхата и явно беше много доволен.

— Вижте! — Той им показа един гълъб. — Това е Медолюб! Върнал се е! И много от другите също! — Той изчезна от поглед, сякаш издърпан с конец. След миг Камарис отиде до прозореца и прескочи навън при него със своята винаги изненадваща ловкост.

— Ако сега успеем да намерим и нещо за ядене! — каза Исгримнур. — Всъщност не се доверявам особено на блатните боклуци на Тиамак — не че съм неблагодарен. — Той се облиза. — Просто не бих се отказал от парче говеждо или нещо подобно. Да ни поддържа силите.

Мириамел не можа да сдържи смеха си.

— Не мисля, че има много крави във Вран.

— Не съм сигурен — измърмори Исгримнур разсеяно. — Това място е странно. Тук може да има всичко.

— Ние видяхме дядото на всички крокодили — каза Кадрах, играеше си с огнивото. — Не би ли могло, херцог Исгримнур, някъде от усойните шубраци да се появи гигантската баба на всички крави? С виме колкото фургон?

Римърсгардецът не му остана длъжен.

— Ако поправиш поведението си, господинчо, бих могъл дори да ти оставя една-две хапки.

Говеждо нямаше. Исгримнур, както и останалите, трябваше да се задоволи с рядката супа, приготвена от разни блатни треви и оскъдни парченца от единствената риба, която Тиамак успя да хване преди мръкване. Исгримнур направи безцеремонна бележка за прелестта на кехлибарено препечен гълъб, но вранът толкова се ужаси, че херцогът припряно се извини.

— Аз съм си такъв, приятелю — измърмори той. — Ужасно съжалявам. Не бих докоснал твоите птици.

Камарис бе приел гълъбите на Тиамак като отдавна загубеното си семейство. Старият рицар прекара по-голямата част от вечерта на покрива с глава в гълъбарника. Слезе само за миг да си изсърба супата, после пак се покатери на покрива да общува мълчаливо с птиците. Най-после се върна и легна, но дори и тогава втренчено гледаше към потъмнелия от сенки таван, сякаш можеше да види през сламата къде са се настанили новите му приятели. Очите му бяха отворени дълго след като хъркането на Исгримнур и Кадрах беше изпълнило малката стая. Мириамел го гледаше, докато дрямката не завъртя собствените й мисли.

И така, Мириамел заспа в една къща на дърво, с тихо плискаща вода под нея и въпросителните викове на нощните птици над главата.

Когато процеждащата се през короните на дърветата слънчева светлина я събуди, навън се надвикваха безброй птици. Гласовете им бяха дрезгави и еднообразни, но това не й се стори много дразнещо. Бе спала удивително добре — струваше й се, че е прекарала първата си нощ с непрекъснат сън, откакто беше напуснала Набан.

— Добро утро! — каза тя бодро на Тиамак, който бе се превил над огнището. — Нещо мирише на хубаво.

Вранът надигна глава.

— Намерих гърне с брашно, което бях потопил отзад. Как е останало сухо, никога няма да разбера. Обикновено моето запечатване не издържа. — Той посочи с дългите си пръсти няколко плоски питки, които вдигаха мехурчета върху един горещ камък. — Не е много, но винаги се чувствам по-добре, когато хапна нещо топло.

— Аз също. — Мириамел пое дълбоко ароматния въздух. Колко смайващо, но все пак успокояващо беше, че личност, отгледана край огъващите се банкетни маси на Еркинландското кралство, можеше да е толкова доволна от простите питки, изпечени на камък. В това имаше нещо неясно, но не вървеше да философства толкова рано сутрин. Къде са другите? — попита тя.

— Мъчат се да разчистят едни камъни в тясната част на канала. Ако успеем да прекараме лодката оттам, лесно ще стигнем до Селска горичка. Ще сме там много преди пладне.

— Аха. — Мириамел се замисли за момент. — Искам да се измия. Къде трябва да отида?

— Има езерце с дъждовна вода недалече оттук — каза Тиамак. — Но трябва да те заведа.

— Мога да отида и сама — каза тя малко остро.

— Разбира се, но там е много лесно да направиш погрешна стъпка, лейди Мириамел. — Слабичкият човек се почувства неудобно, че трябва да я поправя, и Мириамел моментално се засрами.

— Извинявай — каза тя. — Много мило от твоя страна да ме заведеш, Тиамак. Когато свършиш, ще отидем.

Той се усмихна.

— Ей сега. Нека сваля тези питки от камъка, за да не прегорят. Първите раци трябва да отидат при онзи, който прокарва пътя, не мислиш ли?

Не беше лесно да се слиза от къщата, когато жонглираш с горещи питки. Мириамел едва не падна от стълбата.

Тримата им спътници бяха малко по-нагоре по устието, до кръста в зелена, покрита с пяна вода. Исгримнур се изправи и помаха. Беше свалил ризата си и гърдите и коремът му, покрити с червеникавокафяви косми, се разкриваха в целия си блясък под слънцето. Мириамел се изкиска. Ама той наистина приличаше на мечка.

— Ето ви храна — каза Тиамак. — Има тесто, за да направим още.

Исгримнур се ухили.

След като нагазиха в гъстите, заплитащи се в краката им подводни клони, Мириамел и Тиамак започнаха да се изкачват по ниско възвишение.

— Това е едно от хълмчетата — каза Тиамак. — Има ги твърде малко във Вран — останалото е съвсем равно. — Той посочи в далечината, която беше задръстена с дървета точно както всички останали посоки. — Оттук не се вижда, но там е най-високата точка на Вран, на половин левга оттук. Нарича се Я Мологи — Хълм на люлката.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че Онази, която е родила човечеството, трябва да е живяла тук. — Той пак я погледна срамежливо. — Едно от нашите божества.

След като Мириамел не каза нищо, Тиамак се обърна и посочи нагоре по склона място, където почвата правеше гънка. Там растеше редица високи дървета — пак върби, забеляза Мириамел. Изглеждаха много по-могъщи от околната растителност.

— Там е.

Беше мъничка долчинка, просто бръчка на склона. Дъното й беше почти изцяло заето от застояло езерце, задръстено с водни лилии и дълги провлечени треви.

— Езерцето е с дъждовна вода — каза гордо Тиамак. — По тази причина баща ми Тугумак е построил къщата си тук, въпреки че е далече от Селска горичка. Има твърде малко такива езера в тази част на Вран и това е най-хубавото.

Мириамел го изгледа с известно съмнение.

— И мога да се изкъпя тук? — попита тя. — Няма крокодили, змии и така нататък?

— Няколко водни бръмбара, нищо повече — увери я вранът. — Ще си вървя и ще те оставя да се миеш. Ще намериш ли пътя назад?

Мириамел помисли малко.

— Да. При това съм достатъчно близо, за да извикам, ако се загубя.

— Вярно. — Тиамак се обърна и скоро се скри зад върбите. Когато отново чу гласа му, той беше съвсем слаб: — Ще ти оставим храна, господарке!

„Направи го, за да ме увери, че е вече далече — помисли си Мириамел с усмивка. — За да не се притеснявам, че ще остане да гледа. Дори в блатата има джентълмени“.

Тя се съблече — наслаждаваше се на сутрешната топлина, която беше едно от малкото хубави неща в блатата — после нагази в езерото. Въздъхна от удоволствие, когато водата стигна до коленете й. Беше съвсем приятна, само мъничко по-студена от водата във вана. Тиамак й беше направил малък подарък, осъзна тя. Беше един от най-хубавите, които бе получавала от много време.

Дъното на езерото беше покрито с мека тиня, която усещаше приятно с пръстите на краката си. Върбите, които се мержелееха толкова близо и се свеждаха толкова ниско, я караха да се чувства така защитена и усамотена, сякаш беше в покоите си в Меремунд. След като погази малко покрай брега, тя намери едно място, където под повърхността растеше гъста трева. Седна на нея като на килим и се потопи, докато водата стигна почти до брадичката й. Плисна вода на лицето си, после намокри косата си и се опита да разлепи сплъстените кичури. Сега, когато косата й беше вече порасла, Мириамел не можеше да се отнася към нея толкова безотговорно, както напоследък.

Когато се изкъпа, поседя малко, заслушана във врявата на птиците и топлия вятър, полюшващ дърветата.

Докато навличаше мръсната си и леко вмирисана монашеска роба и същевременно се упрекваше, че не се беше оказала достатъчно предвидлива да си вземе дрехи за смяна от „Бокала на Пелипа“, Мириамел чу, че шумоленето на листата над главата й изведнъж се засили. Погледна нагоре — очакваше да види птица или дори някоя от блатните маймуни, но това, което видя, я накара да замре, потресена от изненада.

Нещото, което висеше от клона, беше голямо колкото бебе, но въпреки това неприятно едро. Приличаше малко на рак и малко на паяк, но въпреки ракообразната си външност имаше, доколкото можеше да види Мириамел, само четири крака. Всеки беше многочленен и завършваше с огромен извит нокът. Тялото на тварта беше покрито с рогова кожеста черупка, сиво-кафява, напръскана с мастиленочерно и кръстосана с неравни следи от лишеи. Очите обаче бяха най-лошата му част: техният мънистен черен блясък — някак си странно интелигентен въпреки безобразната глава и хитиновото тяло — я накара да се запрепъва назад, докато не се увери, че съществото не може да я достигне. Тварта не помръдна. Тя сякаш я наблюдаваше по определено човешки начин, но създанието иначе ни най-малко не беше човешко същество. И дори нямаше уста — поне тя не виждаше такава — освен ако малките тракащи неща в цепката на гладката му глава не му служеха, за да се храни.

Мириамел потрепери от отвращение.

— Махай се! — извика тя и размаха ръце, сякаш се мъчеше да прогони куче. Святкащите очи я пронизваха с нещо, което приличаше на развеселена злост.

„Но то няма лице — каза си тя. — Как би могло да има чувства?“ Беше животно и или беше опасно, или не. Как бе могла да си помисли, че вижда чувства у нещо, което е само една огромна буболечка? И все пак то й изглеждаше ужасяващо. Макар че съществото не правеше никакви враждебни движения, тя заобиколи дървото отдалече и се измъкна от малката долчинка. Нещото не помръдна да я последва, но обърна глава, за да я гледа.

— Гхант — обясни Тиамак, докато се качваха в лодката. — Съжалявам, че те е изплашил, господарке. Те са много грозни, но рядко нападат хора, и почти никога нещо по-голямо от дете.

— Но то ме гледаше като човек! — Мириамел потрепери. — Не знам защо, но беше ужасно.

Тиамак кимна.

— Те не са просто животни, господарке — или поне аз не мисля така, макар че други хора от нашия народ настояват, че не са по-умни от рак. Аз се чудя обаче: виждал съм огромните гнезда, които си строят, и хитростта, с която ловят риба и хващат птици.

— Значи предполагаш, че са мислещи създания? — попита сухо Кадрах. — Това ще е доста объркваща мисъл за йерархията на нашата Майка Църквата, мен ако питаш. Не трябва ли тогава да имат души? Може би Набан ще трябва да изпрати мисионери във Вран, за да ги приобщят към лоното на Истинската вяра.

— Стига си се подигравал, хернистирецо — изръмжа Исгримнур. — Помогни ми да подкараме тая проклета лодка.

Пътуването до Селска горичка беше кратко — поне така каза Тиамак. Утринта беше ярка и приятно топла, но гхантът беше помрачил настроението на Мириамел. Беше й напомнил за ужасната, чужда природа на блатистата страна. Това не беше нейният роден край. Тиамак можеше и да е способен да живее щастливо тук, макар че тя се съмняваше, че е така — но тя категорично не би могла.

Вранът ги прекарваше по безброй криволичещи канали, всеки скрит от следващия от гъста завеса растителност — плътни стени от бледа тръстика и тъмен преплетен гъсталак, украсен с ярки, но някак трескаво изглеждащи цветя — така че всеки път, когато поемаха към следващия канал, предишният изчезваше зад тях почти в момента, в който кърмата на лодката влизаше в новия.

Скоро от двете страни на канала започнаха да се появяват първите къщи на Селска горичка. Някои бяха построени в дърветата, като тази на Тиамак; други клечаха на кокили от дървесни стволове. След като минаха покрай няколко, Тиамак спря лодката под площадката на голяма къща на кокили и високо извика:

— Роахог! — Тъй като не последва отговор, Тиамак удари с веслото едно от забитите в дъното дървета. Трясъкът вдигна орляк зелени и алени птички от дърветата над тях, но друг отклик нямаше. Тиамак извика още веднъж, после сви рамене.

— Грънчарят не си е вкъщи — каза той. — Не видях никого и в другите къщи. Може би има събиране на пристанището.

Продължиха напред. Къщите вече бяха близо една до друга. Някои от тях сякаш бяха съставени от множество малки къщички с различна форма и размери, като че ли присадени към първоначалната хижа. Тиамак спира и вика пред няколко от тях, но никой не отговори.

— Пристанището — каза решително той, но на Мириамел й се стори, че изглежда разтревожен. — Сигурно са на пристанището.

Пристанището се оказа голям плосък кей, който се издаваше до средата на най-широката част на канала. Около него плътно се трупаха къщи, дори части от самия кей имаха тръстикови покриви и стени. Мириамел си помисли, че тези места може би се използват като пазарни сергии. Имаше и други признаци на доскорошен живот — големи изрисувани кошове, поставени в сянката на листака, лодки, поклащащи се в края на въжетата си — но никакви хора.

Тиамак бе потресен.

— О, Вие, които наблюдавате и оформяте, какво е станало?

— Отишли са си? — Мириамел се огледа. — Как може да си отиде цяло село?

— Ти не си виждала. Севера, господарке — каза Исгримнур навъсено. — На Замръзналото блато има много градове, празни като стари гърнета.

— Но онези хора са били прогонени от войната. Тук положително няма война. Поне още не.

— Някои на север са прогонени от война — измърмори Кадрах. — Други от страх от неща, които могат да се назоват по-трудно. А страхът е повсеместен тези дни.

— Не разбирам. — Тиамак клатеше глава, сякаш още не можеше да повярва на очите си. — Моят народ не би избягал просто така дори ако се страхува от войната — за която се съмнявам дали изобщо са чували. Нашият живот е тук. Къде биха могли да отидат?

Камарис внезапно стана, разклати лодката и стресна всички. Но той само се протегна и откъсна жълтеникава шушулка от един клон, който висеше над главите им, после пак седна и се зае да изследва плячката си.

— Е, тук поне има лодки — каза Исгримнур. — Тъкмо те ни трябват. Не искам да бъда жесток, Тиамак, но трябва да вземем една и да продължим пътя си. Ще оставим нашата лодка в замяна, както каза ти. — Той сбърчи лице, опитваше се да намери рицарски подход към нещата. — Може би ще надраскаш писмо на някой от пергаментите си или на нещо подобно, за да ги уведомиш какво сме направили.

Тиамак известно време го гледаше вторачено, сякаш внезапно беше забравил да говори.

— О! — каза той най-после. — Друга лодка. Разбира се. — Той поклати глава. — Знам, че трябва да бързаме, херцог Исгримнур, но имате ли нещо против да поостанем тук за малко? Трябва да огледам наоколо, да видя дали сестрите ми или някой друг е оставил вест за това къде са отишли.

— Ами… — Исгримнур оглеждаше пустото пристанище и Мириамел си помисли, че херцогът не е много съгласен. Наистина имаше нещо зловещо в празното село. Жителите му явно бяха изчезнали съвсем внезапно, сякаш пометени от силен вятър. — Това е правилно, разбира се. В края на краищата смятахме, че това ще ни отнеме цял ден. Разбира се.

— Благодаря. — Тиамак кимна. — Трябваше да предусетя… — започна отново той. — Досега не съм направил всичко, което бих могъл, за своя народ. Няма да е редно просто да вземем лодка и да отплуваме, без дори да огледаме наоколо.

Хората от Селска горичка сякаш наистина бяха напуснали припряно. Бързият оглед показа, че множество полезни неща са изоставени, включително кошници с плодове и зеленчуци. Когато Тиамак тръгна да търси защо и къде са избягали хората му, Кадрах и Исгримнур започнаха да събират това неочаквано изобилие и да го носят в новата си лодка — голяма и удобна, — докато тя не потъна във водата много повече, отколкото Тиамак би сметнал за разумно. На свой ред Мириамел намери няколко рокли на цветя в една от хижите близо до пристана. Бяха торбести и безформени и не приличаха на нищо, което би носила вкъщи, но в тези условия щяха да й послужат чудесно. Откри и кожени чехли, съшити с ремъци, които изглеждаха приятна замяна на ботите, които бе носила почти непрекъснато, откакто бе напуснала Наглимунд. След моментно колебание дали е редно да вземаш чужда собственост, без да оставиш нещо в замяна, Мириамел сви устни и взе всичко. В края на краищата какво имаше да предложи в замяна?

Следобед Тиамак неочаквано се върна и им донесе новината, че всъщност няма новини. Бе открил същите странни доказателства за прибързано напускане, но не беше намерил нищо, което да показва защо хората са избягали. Единствената налична следа била, че няколко копия и други оръжия липсвали от хижата, където се събирали старейшините на селото — оръжия, които по думите на Тиамак не били лична собственост, а принадлежали на цялото село, важни оръжия, които се използвали само по време на битка.

— Смятам да отида до къщата на Стария Могахиб — каза вранът. — Той е главният ни старейшина, така че всичко важно трябва да е там. Това е доста далече нагоре по потока, затова ще взема лодка. Трябва да се върна преди слънцето да слезе до дърветата. — Той посочи с ръка слънчевия път на запад.

— Не искаш ли да хапнеш, преди да тръгнеш? — попита Исгримнур. — Ще запаля огъня за миг.

Тиамак поклати глава.

— Мога да почакам, докато се върна. Както казах, ще има още много от деня, когато се прибера.

Но следобедът гаснеше, а Тиамак не се върна. Мириамел и другите ядоха ряпа или поне нещо, което приличаше на ряпа, тоест неща, за които Тиамак ги беше уверил, че спокойно могат да се ядат, и воднисти жълти плодове, които увиха в зелени листа и изпекоха на въглените в огнището. Една кафява, подобна на гълъб птица, която Кадрах улови с капан и свари на супа, допълни обяда им. Когато сенките над зелената вода се удължиха и бръмченето на насекомите се засили, Мириамел започна да се безпокои.

— Трябваше вече да се е върнал! Слънцето се спусна зад дърветата много отдавна.

— Дребосъкът е наред — увери я Исгримнур. — Може би е открил нещо интересно — някакъв шантав блатарски свитък или нещо подобно. Ще си дойде скоро.

Но Тиамак не се върна дори когато слънцето залезе и изгряха звездите. Постлаха си да легнат на самия пристан — повече от неохотно, тъй като все още нямаха представа какво е станало с изчезналите жители на Селска горичка — и се радваха на топлината на огъня. Мириамел дълго не можа да заспи.

Когато Мириамел се събуди, утринното слънце беше високо. Един поглед към разтревоженото лице на Исгримнур й беше достатъчен да потвърди това, от което се беше страхувала.

— О, горкият Тиамак! Къде е? Какво му се е случило? Дано не е пострадал!

— Не само „горкият Тиамак“, момиче. — Преднамерено киселият тон не можеше да прикрие напълно дълбоката тревога на херцога. — И „горките ние“. Как ще се измъкнем от това безбожно блато сами?

Тя отвори уста, после я затвори. Нямаше какво да се каже.

— Няма какво друго да правим — каза Исгримнур на втората сутрин без Тиамак. — Трябва да опитаме да се измъкнем оттук сами.

Кадрах направи кисела гримаса.

— Със същия успех можем да се предадем на дядото крокодил, римърсгардецо. Това поне ще ни спести време.

— Върви по дяволите! — изръмжа Исгримнур. — Не очаквай от мен да легна и да умра! Никога в живота си не съм се предавал, а са ми се случвали доста лоши неща.

— Но никога досега не си бил изгубен във Вран — уточни Кадрах.

— Престанете! Престанете веднага! — Мириамел я болеше глава. Кавгата продължаваше от обяд предния ден. — Исгримнур е прав. Нямаме избор.

Кадрах като че ли се канеше да каже нещо хапливо, но вместо това млъкна и се загледа към празните къщи на Селска горичка.

— Ще тръгнем в същата посока като Тиамак — заяви Исгримнур. — По този начин, ако нещо се е случило с него — искам да кажа, ако е ранен или лодката му се е пробила, или нещо подобно — поне можем да опитаме да му помогнем.

— Но той каза, че не отива далече — само до другия край на селото — каза Мириамел. — Когато отминем последните къщи, няма да знаем накъде е смятал да ни поведе, нали?

— Няма, дявол да го вземе! И как можах да съм толкова глупав да не се сетя да го питам! А трябваше. — Исгримнур се навъси. — Не че казаното от него би имало голям смисъл — от тия проклети блата само ми се замайва главата.

— Но слънцето е все едно и също, дори над Вран — каза Мириамел. В тона й вече се прокрадваше отчаяние. — Звездите също. Ще можем поне да определяме накъде е север, към чичо Джосуа.

Исгримнур се усмихна тъжно.

— Да. Това е вярно, принцесо. Ще направим каквото можем.

Кадрах внезапно стана и тръгна към лодката, която бяха избрали, като заобиколи стария Камарис, който беше провесил краката си от кея и ги плацикаше в зелената вода. Преди малко Мириамел беше правила същото и я ухапа една костенурка, но старецът явно беше установил по-приятелски отношения с обитателите на реката.

Кадрах се наведе и вдигна една торба от струпаните на пристана.

— Няма да споря повече — каза монахът и се наведе за втора торба. — Дайте да натоварим колкото храна и вода можем. Поне няма да умрем от глад и жажда, макар че скоро може и да поискаме това да е станало.

Мириамел се разсмя насила.

— Елисия, Божия майко! Кадрах, ако си толкова отчаян, дай да те убием и да те спасим от страданията ти!

— Чувал съм и по-лоши предложения — измърмори Исгримнур.

Мириамел с опасение гледаше как пристанът на Селска горичка изчезва зад тях. Макар и опустял, той явно беше място, където бяха живели хора: следите от неотдавнашното им пребиваване бяха навсякъде. Сега тя и приятелите, които й бяха останали, напускаха този бастион на относителна известност и се връщаха към непознатите мочурища. Внезапно й се прииска да бяха почакали Тиамак още някой ден.

Продължиха покрай изоставените къщи още доста време. Жилищата ставаха все по-отдалечени едно от друго. Зеленината беше гъста както винаги. Като гледаше стените от растителност от двете страни на канала, Мириамел за пръв път пожела да не бяха идвали с Тиамак тук. Вран изглеждаше толкова погълнат от буйната растителност, толкова незаинтересован от нещо толкова незначително като хората. Изведнъж се почувства много малка.

Камарис я видя пръв, макар че не каза нито дума, както винаги. Само заради позата му, заради внезапната бдителност, като на ловно куче в стойка, те погледнаха напред към малката точица.

— Това е лодка! — извика Мириамел. — И в нея лежи някой! О, сигурно е Тиамак!

— Да, това е неговата лодка — каза Исгримнур, — онази с жълтите и черни очи, нарисувани отпред.

— О, побързай, Кадрах! — Мириамел едва не катурна монаха във водата, когато тласна ръката му. — Бутай по-бързо!

— Ако се преобърнем и се издавим — каза Кадрах през зъби, — малко ще помогнем на блатния човек.

Приближиха се до лодката. Тъмнокос мъж с кафява кожа лежеше сгърчен на дъното, едната му ръка бе провесена през борда, сякаш беше заспал, докато се е опитвал да я потопи във водата. Лодката се носеше бавно в кръг. Мириамел първа скочи в нея и разлюля и двете лодки в бързината да помогне на врана.

— Внимавай, господарке — каза Кадрах, но Мириамел вече вдигаше главата на дребосъка в скута си. Изохка при вида на кръвта, засъхнала по тъмното му лице, после, след миг, извика:

— Това не е Тиамак!

Вранът, който явно беше страдал много последните дни, беше по-снажен и малко по-светлокож от техния приятел. Кожата му беше покрита с някакво лепкаво вещество, от чиято миризма Мириамел недоволно сбърчи нос. Обаче нищо друго не можеше да се разбере, защото той беше напълно безчувствен. Тя надигна меха с вода към напуканите му устни и той преглътна няколко пъти, но не се събуди.

— Как този полумъртъв непознат се е озовал в лодката на Тиамак? — измърмори Исгримнур, докато чистеше калта от ботушите си с една клечка. Бяха слезли на брега за временен лагер, докато решат какво да правят. — И какво е станало с Тиамак? Мислите ли, че този тук го е причакал, за да му вземе лодката?

— Погледни го — отвърна Кадрах. — Сигурен съм, че не би могъл да удуши и котка. Не, въпросът не е как той е взел лодката, а защо Тиамак не е в нея с него и какво се е случило с този нещастник. Не забравяйте, че това е първият от народа на Тиамак, когото срещаме, откакто напуснахме Кванитупул и се отправихме към блатата.

— Така е. — Мириамел се вторачи в чужденеца. — Може би това, което е станало със съселяните на Тиамак, е станало и с него. Или може би той е бягал от това… или… или нещо… — Тя се намръщи. Вместо да намерят водача си, те се бяха натъкнали на нова загадка, която само усложняваше и влошаваше нещата. — Какво да правим?

— Ами ще го вземем с нас — каза Исгримнур. — Ще трябва да го разпитаме, когато се събуди, но само Ейдон знае след колко време ще стане това. Не можем да си позволим да чакаме.

— Да го разпитаме? — измърмори Кадрах. — И как, херцог Исгримнур, ще направим това? Тиамак е рядкост сред тези хора, както каза той самият.

— Какво имаш предвид?

— Съмнявам се, че този човек говори друг език освен врански.

— Проклятие! Проклятие, проклятие, три пъти проклятие! — Херцогът почервеня. — Извинявай, принцесо Мириамел. — Той е прав обаче. — Той се замисли за момент, после сви рамене. — Все пак какво друго да правим? Ще го вземем.

— Може би може да рисува картини или карти — предположи Мириамел.

— Да! — извика Исгримнур с облекчение. — Карти! Умно, принцесо, много умно! Може би наистина може да рисува карти.

Непознатият вран спа до късно следобед — не помръдна дори докато спускаха лодката във водата. Преди това Мириамел го беше измила и за свое облекчение бе открила, че повечето от раните му не са сериозни — поне онези, които виждаше. Не можа да се сети какво друго да направи.

Неблагодарната задача на Исгримнур да намира безопасен преход през тази измамна и непозната страна тук беше по-лесна поради сравнително правата посока на канала в тази му част. Понеже имаше малко странични канали, им се беше сторило най-лесно да остават просто в центъра на течението и досега резултатът беше добър. Все още виждаха къщи тук-там, така че като че ли нямаха причина за безпокойство.

А после странният вран внезапно се събуди и стресна Мириамел, която му пазеше сянка с широк лист и бършеше челото му. Кафявите очи на мъжа я изгледаха изплашено, след това се застрелкаха наляво и надясно, сякаш беше обкръжен от врагове. След малко видът му на преследван звяр се смекчи и той се поуспокои, макар и да не каза нищо. Лежа още дълго, вторачен в балдахина от клони, плъзгащ се бавно над главата му. Дишаше накъсано, сякаш да държи очите си отворени беше най-горната граница на силите му. Мириамел му говореше нежно и продължаваше да мокри челото му. Беше сигурна, че Кадрах беше прав, когато предположи, че човекът не може да говори на Западния език, но и не се опитваше да му каже нещо важно. Спокоен и приятелски глас, както се надяваше, можеше да го накара да се чувства по-добре, дори ако не разбираше нито една от думите й.

След около час човекът най-после се съвзе достатъчно, за да се попривдигне и да пийне вода. Все още изглеждаше съвсем объркан и болен, така че не беше изненадващо, че първите звуци, които издаде, бяха охкане от болка; но охкането продължи и когато Мириамел му даде да пийне още. Вранът отблъсна меха и нервно посочи назад по канала.

— Луд ли е? — Исгримнур подозрително впери очи в него. — Само това ни липсваше — луд блатен жител.

— Мисля, че ни кара да обърнем назад — каза Мириамел, после с внезапно зашеметяващо свиване на вътрешностите си разбра какво е казала. — Той ни казва, че е… лошо да вървим, накъдето сме тръгнали.

Вранът най-после си възвърна дар слово и изломоти:

— Муалум нохоа! — Очевидно беше ужасен. — Санбидуб нохоа ийа гханта! — Повтори го няколко пъти и се опита да се домъкне до борда и да се хвърли във водата. Беше слаб и Мириамел успя да го задържи без особено усилие. И се смая, когато той избухна в плач. Кръглото му кафяво лице беше беззащитно като на дете.

— Какво иска да ни каже? — попита тя разтревожено. — Явно смята, че сме в опасност.

— Кой знае? — отвърна Исгримнур и поклати глава. — Може да ни предупреждава за някакъв звяр или за други блатни жители, които са във война с хората му. Или може би е някакво езическо суеверие — езеро с духове или нещо подобно.

— Или най-вероятно за това, което е изпразнило селото на Тиамак, — добави Кадрах.

Вранът се дърпаше да се измъкне от ръцете на Мириамел.

— Ийа гханта! — избъбри той.

— Гханта — прошепна Мириамел. — Гханти? Но Тиамак каза…

— Тиамак може да е открил, че е сбъркал. — Гласът на Кадрах бе почти шепот.

Тъкмо бяха минали завоя. Пред тях се издигаше нещо огромно и чудато, нещо като пародия на Селска горичка, защото също като селото очевидно беше обител на множество същества. Но както селото явно беше дело на човешки ръце, така и тази несиметрична конструкция от кал, листа и пръчки, макар и огромна — по-висока от човешки ръст и по-дълга от двеста метра, очевидно съвсем не беше създадена от хора. Бръмчене и потракване се носеше откъм нея, шум като от цяла армия щурци в кънтяща висока зала. Виждаха се дори някои от строителите на огромното гнездо — пълзяха пъргаво от клон на клон, скачаха от по-високите на по-ниските, шмугваха се в черните отвори на гнездото и изскачаха от тях.

Мириамел изпита едновременно ужас и някаква отвратителна възхита. Дори само един гхант я беше уплашил. Според размерите на гнездото тя не се съмняваше, че стотици от гадните създания се укриват в купчината кал и пръти.

— Майко Божия! — прошепна Исгримнур, обърна лодката и бързо я затласка назад, докато не се скриха зад завоя. — Що за ужас е това?

Мириамел потрепери, като си спомни подигравателните очи, които я бяха наблюдавали, докато се къпеше, антрацитните точици, които се въртяха на едно нечовешко лице.

— Това са гхантите, за които ни разправяше Тиамак.

Болният вран, който бе изпаднал в гробно мълчание, когато пред погледа им се появи гнездото, размаха ръце.

— Тиамак! — каза дрезгаво той. — Тиамак ниб дуноу ийа гханта! — И посочи назад към гнездото, вече скрито от погледа им от стена зеленина. Мириамел не се нуждаеше от познания по врански, за да разбере какво иска да им каже.

— Тиамак е там! О, Бог да му е на помощ, той е в онова гнездо. Гхантите са го хванали.