Към кулата на Зеления ангел. Част първа

23. Звукът на рога

Няколко странни неща се случиха, откакто принцеса Мириамел и спътниците й пристигнаха в Сесуад'ра.

Първото и най-маловажното беше промяната, която бе настъпила с Ленти, пратеника на граф Стреаве. Пердруинецът с вежди като бръмбари бе прекарал първите си дни в Нови Гадринсет, като се перчеше около малкия пазар, досаждаше на местните жени и се караше с търговците. Бе показал на няколко души ножовете си с едва прикривания намек, че е склонен да ги употреби при подходящо настроение.

Обаче когато херцог Исгримнур се върна с принцесата, Ленти незабавно се оттегли в палатката, която му беше дадена за квартира, и не се показа навън доста време. Трябваше да го придумват да излезе дори за да получи отговора на Джосуа до своя господар, и когато Ленти видя, че херцогът ще присъства, краката му буквално се подкосиха и трябваше да му позволят да седне, за да изслуша Джосуа. Явно — или поне така разказваха по-късно случката на пазара — двамата с Исгримнур вече се бяха срещали и Ленти не намираше това познанство за приятно. Щом получи отговора за своя господар, Ленти бързо-бързо напусна Сесуад'ра. Нито той, нито някой друг съжаляваше особено за заминаването му.

Второто и много по-смайващо събитие беше съобщението на херцог Исгримнур, че старецът, когото беше довел на Сесуад'ра от юг, е Камарис-са-Винита, най-великият джоханийски рицар. Шушукаше се, че когато казали това на Джосуа, той паднал на колене пред стареца и му целунал ръка, което изглеждаше достатъчно доказателство, че Исгримнур казва истината. Странно обаче — обявеният за сър Камарис изглеждал напълно безразличен към жеста на Джосуа. Противоречиви слухове се носеха из Нови Гадринсет — старецът бил ранен в главата, побъркал се бил от пиянство или магия, или по други причини, дори разправяха, че бил дал обет за мълчание.

Третата и тъжна случка беше смъртта на Таусър. Същата вечер, когато Мириамел пристигна, старият шут умря в съня си. Повечето хора се съгласиха, че вълнението е било прекалено силно за сърцето му. Тези, които знаеха през какви ужаси е минал Таусър заедно с Джосуа, не бяха толкова сигурни в това, но в края на краищата той беше много стар и смъртта му изглеждаше естествена. Джосуа говори хубаво за него на погребението след два дни — напомни на малцината събрани и за дългата служба на Таусър при крал Джон. Някои обаче забелязаха, че въпреки щедрите хвалебствия на принца, шутът беше погребан близо до другите загинали в неотдавнашната битка, а не при Деорнот в градината на Дома на раздялата.

Арфистът Сангфугол се погрижи старецът да бъде погребан с лютня, както и с дрипавия си пъстър шутовски костюм, в памет на това как Таусър го беше обучавал на музикално изкуство. После двамата със Саймън набраха кокичета и ги пръснаха върху черната пръст на пресния гроб.

— Тъжно е, че трябваше да умре точно когато Камарис се върна. — Мириамел сплиташе няколко кокичета, които й беше дал Саймън, на венче. — Той беше един от малцината, които помнят старите дни, а така и не успяха да поговорят. Не че Камарис би казал нещо, нали разбираш.

Саймън поклати глава.

— Таусър говори с Камарис, принцесо. — Той замълча. Титлата й все още звучеше странно, особено когато тя седеше пред него от плът и кръв, жива, дишаща. — Когато го видя, още преди Исгримнур да каже кой е, Таусър пребледня. Постоя малко пред Камарис, като потриваше ръце, после прошепна: „Не съм казал на никого, господарю, кълна се!“ — След това се прибра в палатката си. Мисля, че никой освен мен не го чу. Нямам представа какво искаше да каже.

— Мисля, че вече никога няма да научим. — Мириамел хвърли поглед към него, после пак наведе очи над цветята.

Беше по-хубава от всякога. Златната й коса — боята се беше отмила — беше по момчешки къса, но на Саймън му харесваше как подчертава твърдата, остра линия на брадичката й и зелените й очи. А и по-сериозното изражение, което имаше сега, я правеше още по-привлекателна. Той й се възхищаваше — това беше точната дума. Копнееше да я защитава от всичко и всеки, но в същото време знаеше много добре, че тя никога няма да позволи на никого да се отнася към нея като към безпомощно дете.

Усещаше, че и нещо друго се е променило в Мириамел. Тя все още беше мила и любезна, но в нея имаше отчужденост, която той не помнеше, някаква сдържаност. Старото равновесие, изковано между тях, сякаш беше нарушено, но той не разбираше напълно какво го е заменило. Мириамел изглеждаше някак по-отдалечена, и при това му бе някак по-близка отпреди. А пък той като че ли я плашеше с нещо.

Не можеше да откъсне поглед от нея, затова беше благодарен, че в момента вниманието й е заето с кокичетата в скута й. Беше толкова странно да седи срещу истинската Мириамел след всичките месеци на спомени и представи, че му беше трудно да мисли. Сега, когато беше минала първата седмица от завръщането й, част от неловкостта като че ли беше изчезнала, но между тях все още съществуваше празнота. Дори някога в Наглимунд, когато за пръв път я бе видял като кралска дъщеря, каквато беше, между тях нямаше чак такава отчужденост.

Саймън й беше казал — не без известна гордост — за приключенията си през последната половин година. За своя изненада беше открил, че нейните преживявания са били също така безумно невероятни, както и неговите.

Отначало беше решил, че ужасите на нейното пътуване — килпите и гхантите, смъртта на Диниван и лектор Ранесин, нейното не съвсем ясно пленничество на кораба на един набански благородник — са съвсем достатъчни да обяснят стената, която чувстваше помежду им. Те бяха приятели и дори ако никога не можеха да бъдат нещо повече, приятелството им беше истинско, нали? Нещо се беше случило, нещо, което бе променило отношението й към него.

„Възможно ли е да съм аз? — чудеше се Саймън. — Възможно ли е да съм се променил толкова, че тя вече да не ме харесва?“

Той несъзнателно гладеше брадата си. Мириамел вдигна очи, погледна го и се усмихна насмешливо. Той почувства приятна топлина: все едно че я беше видял в старата й маскировка като Мария, прислужницата.

— Ти май си много горд с това, а?

— С кое? С брадата ли? — Саймън изведнъж се зарадва, че не я беше обръснал, защото се изчерви. — Ами тя… просто порасна.

— Мммм… Просто така? За една нощ?

— Какво ми е толкова на брадата? — попита той жегнат. — Та аз съм рицар, проклето да е Дървото! Защо да нямам брада?

— Не ругай. Не и пред дами, и особено не пред една принцеса. — Тя му хвърли поглед, който трябваше да е строг, но въздействието му някак беше развалено от зле прикритата й усмивка. — Освен това, дори и да си рицар, Саймън — а предполагам, че трябва да повярвам на думите ти за това, докато не се сетя да питам чичо Джосуа това не означава, че си достатъчно порасъл, за да си пускаш брада, без да изглеждаш глупаво.

— Да питаш Джосуа? Можеш да питаш всички! — Саймън се разкъсваше между радостта, че държането й е малко по-близко до предишното, и раздразнението от думите й. — Не съм достатъчно пораснал! Та аз съм почти на шестнайсет! Ще ги навърша след две седмици.

— Наистина ли? — Погледът на Мириамел стана сериозен. — Аз станах на шестнайсет, когато пътувахме за Кванитупул. Кадрах беше много мил — открадна ми пай със сладко и сьомга, — но пък не приличаше много на празненство.

— Този крадлив злодей! — изръмжа Саймън. Още не беше забравил кесията си и срама, който трябваше да преживее поради изчезването й, независимо от множеството събития, които се случиха след това.

— Не говори така. — Мириамел изведнъж стана рязка. — Ти нищо не знаеш за него, Саймън. Той много е страдал. Животът му е бил труден.

Саймън изсумтя отвратено.

— Той бил страдал!? А какво да кажат хората, от които е крал?

Очите на Мириамел се свиха.

— Не искам да казваш повече нито дума за Кадрах. Нито дума.

Саймън отвори уста, после я затвори. „Дявол да ме вземе — помисли си, — толкова бързо се скарвам с момичетата! Те като че ли всички се упражняват като пораснат да бъдат като Рейчъл Драконката!“

Пое си дъх и каза:

— Съжалявам, че рожденият ти ден не е бил много хубав.

Тя го изгледа подозрително, после омекна.

— Може би когато дойде твоят, Саймън, можем да празнуваме и двата. Можем да си разменим подаръци, както правят в Набан.

— Ти вече ми даде подарък. — Той бръкна в джоба на наметалото си и извади синия шал. — Не помниш ли? Когато тръгвах на север с Бинабик и другите.

Мириамел се вторачи в шала.

— Ти си го запазил?

— Разбира се. Винаги беше с мен. Как няма да го запазя!?

Очите й се разшириха, след това тя внезапно стана от каменната скамейка.

— Трябва да тръгвам, Саймън — каза Мириамел със странен тон, без да го гледа. — Извини ме, моля. — После прибра полите си и бързо се отдалечи по белите и черни плочи на Огнената градина.

— Дявол да ме вземе! — каза Саймън. А пък нещата най-после като че ли бяха започнали да се оправят. Какво беше направил пък сега? Кога щеше да се научи да разбира жените?

Бинабик, като най-близък до пълноправен член на Лигата, прие клетвите на Тиамак и отец Странгиард и след като се заклеха, на свой ред изрече своята клетва пред тях. Гелое ги гледаше язвително — никога не беше държала особено на формалностите на Лигата, което беше една от причините да не стане неин член въпреки огромното уважение, което изпитваха към нея останалите Носители на свитъка. Имаше и други причини, но Гелое никога не говореше за тях — а всичките й стари другари, които биха могли да ги обяснят, вече ги нямаше.

Тиамак се разкъсваше между радост и разочарование. Толкова дълго бе мечтал това да се случи един ден, но във въображението си беше получавал своя свитък и перо от Моргенес, а Джарнауга и Укикук бяха гледали с одобрение. Вместо това той самият беше донесъл медальона на Диниван от Кванитупул, след като Исгримнур му го беше дал, и сега седеше с общо взето неодобрените наследници на онези велики хора.

И все пак имаше нещо невъобразимо вълнуващо дори в такова скромно осъществяване на мечтата му. Може би този ден щеше да се запомни — идването на ново Поколение в Лигата, нови членове, които да направят Носителите на свитъка така значителни и уважавани, както са били по времето на самия Ейлстан Фискерн!…

Стомахът на Тиамак изкурка. Гелое обърна жълтите си очи към него и му се усмихна. Покрай вълнението на сутрешните приготовления той беше забравил да яде. Притесни се. О, я стига! Това бяха Онези, които наблюдават и оформят — напомняха му колко е важен. Нова епоха, наистина — събраните тук трябваше да работят с всички сили, за да бъдат поне наполовина такива Носители на свитъка, каквито бяха техните предшественици. Това щеше да научи Тиамак, дивака от Селска горичка, да не си позволява да бъде толкова напорист!

Коремът му изкурка отново. Тиамак този път избегна погледа на Гелое и се сви към коленете си: беше клекнал върху рогозката на пода в палатката на Странгиард като продавач на глинени съдове в студен ден.

— Бинабик ме помоли да говоря — каза Гелое, когато клетвите свършиха. Тя беше оживена като жена на старейшина, която обяснява домакинската работа и как се раждат бебетата на млада булка. — Тъй като съм единствената, която познаваше всички други Носители на свитъка, се съгласих. — Пламенният й поглед малко притесняваше Тиамак. Той само си беше писал с горската жена, преди да дойде в Сесуад'ра, и не бе имал никаква представа за силата й. Сега неистово се мъчеше да си спомни писмата, които й бе писал, и се надяваше, че са били достатъчно вежливи. Тя със сигурност не беше личност, която някой би желал да засегне. — Вие станахте членове на Лигата в може би най-трудното време, което е виждал светът досега, по-лошо дори от ерата на Фингил, време на завоевания, грабежи и унищожаване на познанието. Всички сте чули достатъчно, за да разберете, че това, което става, явно е много по-сериозно от една война между принцове. Елиас от Еркинланд някак си си е осигурил подкрепата на Инелуки, Краля на бурите, чиято ръка най-после се е протегнала от земите на норните, както Ейлстан Фискерн още преди столетия се боеше, че ще стане. Това е задачата, поставена пред нас — да предотвратим някак злото от превръщането на една война между братя в загубена битка срещу мрака. И изглежда, първата част от тази задача е да се реши загадката на мечовете.

Обсъждането на стиховете на Нисес за мечовете продължи до късно следобед. Скъпоценният ръкопис на Моргенес беше пръснат по палатката на Странгиард, буквално всяка страница беше подложена на щателно разглеждане и обсъждане.

Тиамак разбра, че посланието на Моргенес до него може би се е отнасяло до стиха за Трите меча. Беше смятал за невъзможно някой да знае за собственото му тайно съкровище, но разкритията от последните дни го опровергаваха. Когато донесоха хляб и вино за вечеря, Тиамак най-после заговори:

— Имам нещо, което се надявам да погледнете. — Той внимателно остави чашата си и извади увития в листа пергамент от торбата си. — Открих това на пазара в Кванитупул. Надявах се да го отнеса на Диниван в Набан, за да видя какво ще каже. — Разви го много предпазливо и докато другите трима се приближиха да погледнат, изпита нещо като неспокойната гордост на баща, когато за пръв път донася детето си пред старейшините, за да потвърдят Кръщаването му.

— Благословена Елисия, истински ли е? — ахна Странгиард.

Тиамак поклати глава.

— Ако не е, значи е много грижливо изработен фалшификат. През годините ми в Пердруин съм виждал много писания от времето на Нисес. Това тук са римърсгардски руни, както би ги изписал някой от онова време. Вижте обратните спирали. — Той посочи с треперещ пръст.

— … от Каменната градина на Нуани… — прочете Бинабик.

— Или Скалистата. Мисля, че това означава Южните острови — каза Тиамак. — Нуани…

— Е стар набански бог на морето. — Странгиард беше толкова развълнуван, че го прекъсна — нещо изумително за стеснителния архивар. — Разбира се — Каменната градина на Нуани — островите! Но какво означава останалото?

Докато останалите спореха, Тиамак почувства прилив на гордост. Детето му беше посрещнато от старейшините с одобрение.

— Не е достатъчно да отстояваме позициите си. — Херцог Исгримнур седеше на едно столче пред Джосуа. — Спечелил си важна победа, но тя нищо не значи за Елиас. След няколко месеца никой няма да си спомня за нея.

Джосуа се намръщи.

— Разбирам. Затова ще свикам съвета.

Исгримнур поклати глава.

— Това не е достатъчно, ще ме извиниш, че го казвам. Знаеш, че съм си безцеремонен.

Принцът се усмихна.

— Това ти е задачата, Исгримнур.

— Тогава нека ти кажа това, което мисля. Трябват ни още победи, и то скоро. Ако не отблъснем Елиас, няма да има значение дали тази глупост за трите меча ще проработи, или не.

— Наистина ли смяташ, че е глупост?

— След всичко, което видях през последната година? Не, нищо не бих нарекъл глупост в тези времена — но това измества същността. Докато седим тук като котка на дърво, нямаме никаква възможност да се доберем до Блестящ гвоздей. — Херцогът изсумтя. — Ама че работа! Още не мога да свикна да мисля, че мечът на Джон всъщност е Минияр! Можеше да ми отрежеш главата с гъше перо, когато ми каза това.

— Явно всички трябва да свикваме с изненади — каза сухо Джосуа. — Но какво предлагаш?

— Набан — отсече Исгримнур без колебание. — Знам, че би трябвало да настоявам да побързаш да освободиш народа ми в Елвритшала. Но си прав в страховете си. Ако това, което чух, е вярно, половината от боеспособните мъже в Римърсгард са принудени да постъпят в армията на Скали. Ще е изнурителна борба, докато го победим. Мразя го до гадните черва, но съм последният, който би го нарекъл лесен противник.

— Но ситите отидоха в Хернистир — подсети го Джосуа. — Чул си за това.

— И какво значи то? Нищичко не мога да разбера от приказките на Саймън, а това белокосо ситско момиче никак не ми прилича на разузнавач, чиито сведения могат да се използват за планиране на цяла кампания. — Херцогът се смръщи. — Във всеки случай, ако ситите и хернистирците прогонят Скали — чудесно. Но това е моята страна, Джосуа… така че по-добре чуй какво ти казвам. — Той гневно размърда рошавите си вежди, като че ли самата мисъл за възможното несъгласие на принца поставяше под въпрос собствения му здрав разум.

Принцът въздъхна.

— Винаги те слушам, Исгримнур. Учил си ме на тактика още когато ме държеше на коленете си, не помниш ли?

— Не съм чак толкова по-стар от теб, кутре такова — измърмори херцогът. — Ако не се държиш по-добре, ще те измъкна на снега и ще ти дам да разбереш.

Джосуа се усмихна широко.

— Мисля, че трябва да отложим това за друг път. Но колко е хубаво, че се върна, Исгримнур! — Изражението му стана по-сериозно. — Значи казваш Набан. Как?

Исгримнур премести столчето си по-близо и понижи глас.

— Посланието на Стреаве гласи, че времето е подходящо и че Бенигарис е много непопулярен. Слуховете за ролята му в смъртта на баща му са плъзнали навсякъде.

— Войската му няма да дезертира поради слухове — каза Джосуа. — Не малко отцеубийци са управлявали в Набан, не забравяй. Трудно е да смаеш такива хора. Във всеки случай елитните офицери от армията са лоялни на рода Бенидривайн и ще се бият с всеки узурпатор — дори с Елиас, ако реши да приложи сила директно. И категорично няма да свалят Бенигарис заради мен. Сигурно си спомняш старата набанска поговорка — „По-добре наш кучи син, отколкото ваш светец“.

Исгримнур се ухили лукаво.

— Ама кой говори за убеждаване да свалят Бенигарис заради теб, принце? Милостиви Ейдон, те по-скоро ще оставят Несаланта да им води войската, отколкото теб.

Джосуа раздразнено поклати глава.

— Добре, кой тогава?

— Камарис, дявол да те вземе! — За по-убедително Исгримнур се тупна с широката си длан по бедрото. — Той е законен наследник на херцогския престол — Леобардис стана херцог само защото Камарис изчезна и го смятаха за мъртъв!

Принцът се вторачи в стария си приятел.

— Но той е побъркан, Исгримнур! Или поне малоумен.

— Те са приели страхлив отцеубиец. Защо да не предпочетат героичен глупак?

Джосуа отново поклати глава, този път от учудване.

— Смайваш ме, Исгримнур. Откъде ти хрумна подобна мисъл?

Исгримнур се ухили свирепо.

— Имах твърде много време да мисля, откакто открих Камарис в оная кръчма в Кванитупул. — Той прокара пръсти през брадата си. — Жалко, че Еолаир не е тук да види какъв кръшкач и интригант съм станал на стари години.

Принцът се разсмя.

— Е, не съм сигурен, че това ще проработи, но поне предизвиква размисъл. — Той стана и отиде до масата. — Искаш ли още вино?

Исгримнур вдигна чашата си.

— Мисленето е на първо място, но вече свършихме с него. Я налей.

— Това е прайз'а — вечнозелената. — Адиту повдигна тънката лиана, за да покаже на Саймън бледосиния й цвят. — Дори когато я откъснеш, не вехне до края на сезона. Казват, че е донесена от Градината.

— Някои от жените тук я носят в косите си.

— Както и нашите хора — и мъже, и жени — отговори Адиту и го изгледа дяволито.

— Здравейте! — извика някой. Саймън се обърна и видя Тиамак, вранския приятел на Мириамел. Дребосъкът изглеждаше извънредно развълнуван. — Принц Джосуа желае да дойдете, сър Сеоман, лейди Адиту. — Той понечи да се поклони, но беше прекалено изнервен, за да довърши поклона. — О, моля, побързайте!

— Какво има? — попита Саймън. — Нещо лошо ли?

— Мислим, че открихме нещо важно. — Вранът чак подскачаше от нетърпение. — В моя пергамент — моя!

Саймън поклати глава.

— Какъв пергамент?

— Ще научите всичко. Елате в палатката на принц Джосуа! Моля ви! — Тиамак се обърна и припна към селището.

Саймън се засмя.

— Ама че странен човек! Все едно има пчела в гащите.

Адиту внимателно върна лианата на мястото й и вдигна пръсти към носа си.

— Тя ми напомня за къщата ми в Джао е-Тинукай'и. Всяка стая е пълна с цветя.

— Помня.

Тръгнаха към лагера. Слънцето днес грееше силно и макар че северният хоризонт беше покрит със сиви облаци, небето над тях беше синьо. Почти не беше останал сняг, освен в падините на склона, дълбоките места, където сянката се задържаше до късно през деня. Саймън се питаше къде ли е Мириамел. Бе тръгнал да я търси сутринта с надеждата да я убеди да се разходи с него, но я нямаше, палатката й беше празна. Херцогиня Гутрун му каза, че принцесата била излязла рано.

Палатката на Джосуа беше пълна. До Тиамак стояха Гелое, отец Странгиард и Бинабик. Принцът седеше на стола си и разглеждаше отблизо един пергамент. Воршева шиеше нещо до другата стена. Адиту, след като кимна за поздрав на другите, остави Саймън и отиде при нея.

Джосуа вдигна поглед от пергамента и каза:

— А, добре, че дойде, Саймън. Надявам се, че ще можеш да ни помогнеш.

— Как, принц Джосуа?

— Първо трябва да чуеш какво открихме.

Тиамак стеснително пристъпи малко напред.

— Моля, принц Джосуа, може ли аз да разкажа какво стана?

Джосуа се усмихна на врана и каза:

— Когато дойдат Исгримнур и Мириамел.

Саймън се премести до Бинабик, който говореше с Гелое, и възможно най-търпеливо ги заслуша да обсъждат руни и грешки при превода. Най-после херцогът на Елвритшала пристигна с принцесата. Късата й коса беше разрошена от вятъра, а на страните й имаше нежна руменина. Саймън не можеше да откъсне от нея поглед, пълен с ням копнеж.

— Трябваше да сляза до половината на този проклет хълм, за да я намеря — изпъхтя Исгримнур. — Надявам се да си е заслужавало.

— Можеше просто да ме повикаш и щях да дойда — каза меко Мириамел. — Нямаше нужда да се измъчваш толкова.

— Не ми хареса къде си се покатерила. Беше ме страх да не те стресна.

— А да видя огромен изпотен римър да се търкаля надолу по хълма нямаше ли да ме стресне?

— Моля! — Гласът на Джосуа беше малко напрегнат. — Не е време да се закачате. Заслужава си, Исгримнур — или поне така се надявам. — Той се обърна към врана и му подаде пергамента. — Обясни на новодошлите, Тиамак, ако обичаш.

Със светнали очи, кльощавият вран бързо описа как е придобил пергамента, после им показа древните руни, преди да го прочете на глас:

„…Доведете от Скалистата градина на Нуани

слепеца, който може да вижда,

открийте Меча избавител на Розата

при основата на Римърското велико дърво,

намерете Повика, чието низко въжделение

изрича името на Носителя

в кораб по най-плиткото море —

когато острие, Повик и мъж

застанат до дясната ръка на принца,

тогава Затворените отново ще бъдат свободни…“

Като свърши, той се огледа.

— Ние… — Той се поколеба. — Ние… Носителите на свитъка… обсъдихме това и какво би могло да означава. Ако други думи на Нисес са важни за нашите цели, изглежда вероятно, че и тези биха могли да са.

— Но какво значи това? — попита Исгримнур. — Четох го вече и не можах да разбера нито дума.

— Ти нямаш предимствата, които имат някои други — каза Бинабик. — Саймън, аз и още някои вече се сблъсквахме с част от тази загадка. — Тролът се обърна към Саймън. — Ти разбра ли?

Саймън мислеше напрегнато.

— Дървото на Римъра — Дървото на Удун! — Той погледна Мириамел не без гордост. — Там намерихме меча Трън!

Бинабик кимна. Палатката притихна.

— Да — мечът, който освобождава Розата, беше намерен там — каза тролът. — Мечът на Камарис, наречен Трън.

— Ебека, жената на Джон. — Исгримнур се задъхваше. — Розата на Хернисадарк. — Той дръпна брадата си. — Разбира се! — каза той на Джосуа. — Нали Камарис беше рицар на майка ти!

— Тоест виждаме, че стихът разказва отчасти за Трън — съгласи се Бинабик.

— Но останалото — каза Тиамак, — ние смятаме, че знаем, но не сме сигурни.

Гелое се наведе напред.

— Изглежда възможно, че ако стихът говори за Трън, може да говори и за самия Камарис. „Слепецът, който може да вижда“ със сигурност може да се отнася за човек, сляп към миналото си, дори към собственото си име, въпреки че вижда не по-зле от всички.

— Даже по-добре — каза тихо Мириамел.

— Това изглежда правилно. — Исгримнур замислено сви вежди. — Не знам как подобно нещо може да е написано в една стара книга преди стотици години, но изглежда вярно.

— Тогава какво ни предлага то? — попита Джосуа. — В тази част за Повика и последния ред за Затворените, които отново ще са свободни.

Последва мълчание.

Саймън се прокашля.

— Е, може би е глупаво…

— Говори, Саймън — подкани го Бинабик.

— Щом едната част е за Камарис и меча му, може би другите части са за други негови приключения и места, където е бил.

Джосуа се усмихна.

— Това съвсем не е глупаво, Саймън. И ние смятаме така. И дори мислим, че знаем, какво може да означава Повикът.

Адиту внезапно се разсмя — ясни, мелодични трели, като падаща вода.

— Значи наистина не си забравил да им го дадеш, Сеоман. Страхувах се, че може да забравиш. Беше много уморен и тъжен, когато се разделихме.

— Да им го дам? — попита Саймън смутен. — Какво?… — Той внезапно спря. — За рога ли говориш!

— Да, рогът — възкликна Джосуа. — Подаръкът на Амерасу, подаръкът, за който не се сетихме за какво служи.

— Но как се връзва това с името на Носителя? — попита Саймън.

— То беше под носа ни, така да се каже — поясни Тиамак. — Когато Исгримнур намерил Камарис в хана на Кванитупул, го наричали Цалио — това значи „викам“ или „зова“ на пердруински. Знаменитият рог на Камарис се е казвал „Селиан“, което означава същото на набански.

Адиту стана, плавно като излитащ сокол.

— Той бе наричан Селиан само от смъртните. Името му е много по-старо — истинското, името на Създаването. Рогът, който ви изпрати Амерасу, е принадлежал на ситите много преди Камарис да го надуе в боя. Нарича се Ти-туно.

— Но как е попаднал в ръцете на Камарис? — попита Мириамел. — И щом е бил негов, как ситите са си го взели обратно?

— На първата част от въпроса ти мога лесно да отговоря — каза Адиту. — Ти-туно е направен от зъба на Дракона Хидохебхи, черния червей, убит от Хакатри и Инелуки. Когато принц Синах, смъртният хернистирец, ни се притекъл на помощ преди битката в Ач Самрат, Ию'унигато от Дома на Годишния танц му го дал в знак на признателност, като подарък на приятел.

Адиту млъкна и Бинабик я погледна за позволение да продължи. Тя кимна и той заговори:

— Много столетия след падането на Асу'а, когато Джон дошъл на власт в Еркинланд, можел да направи хернистирците свои васали. Но не го направил и от благодарност крал Литин му изпратил рога Ти-туно като част от зестрата на Ебека. Камарис я охранявал през това пътуване и я довел невредима в Еркинланд. Джон толкова се възхитил от хернистирската си годеница, че дал рога на Камарис за спомен от деня на пристигането й в Хейхолт. — Той махна с ръка — широк жест, сякаш рисуваше картина, на която искаше всички да се възхитят. — Колкото до връщането му при Амерасу и ситите — е, това вероятно е история, която може да ни разкаже самият Камарис. Но рогът е донесен оттам: от „кораба по най-плиткото море“.

— Не разбирам — каза Исгримнур.

Адиту се усмихна.

— Джао е-Тинукай'и означава „Кораб сред океана от дървета“. Трудно е да си представиш по-плитък океан от такъв, в който изобщо няма вода.

Саймън се смущаваше все повече от потока думи и променливата върволица оратори.

— Какво искаш да кажеш с това, че Камарис може да ни разкаже историята, Бинабик? Нали Камарис не може да говори — нали е ням, побъркан или омагьосан.

— Може би и трите — отговори тролът. — Но може би също е вярно, че краят на стиховете ни говори за самия Камарис — че когато тези неща се съберат, ще бъде освободен от своеобразния плен, в който се намира. Надяваме се, че ще си възвърне разума.

Всички замълчаха.

— Разбира се — добави най-после Джосуа, — все още съществува проблемът как всичко това ще се осъществи, ако повярваме на края. — Той протегна ръцете си — лявата с оковата на Елиас все още стегната на китката, и дясната, завършваща с покрит с кожа чукан. — Както виждате, единственото нещо, което принцът си няма, е дясна ръка. — Той се усмихна криво. — Но се надяваме, че това не бива да се приема буквално. Може би просто да се съединят трите неща в мое присъствие ще свърши работа.

— Аз вече се опитах да покажа на Камарис Трън — обади се Исгримнур. — Помислих си, че това може да размърда съзнанието му, нали разбирате. Но той се държеше така, сякаш мечът е отровна змия. Дръпна се и избяга. — Той замълча. — Но може би когато всичко се събере, рогът и останалото, може би тогава…

— Е? Ами защо не опитаме?

— Защото не можем — каза Джосуа мрачно. — Изгубили сме рога.

— Какво?! — Саймън погледна принца, за да провери дали не се шегува. — Как е възможно?

— Изчезна някак по време на боя с Фенгболд — каза Джосуа. — Това е една от причините, поради които те повиках, Саймън. Помислих си, че може би си го взел, за да го запазиш.

Саймън поклати глава.

— Радвах се да се освободя от него, принц Джосуа. Толкова ме беше страх, че съм обрекъл всички ни, като забравих да ти го дам. Не, не съм го виждал.

И никой друг не знаеше нищо.

— Така — каза най-после Джосуа. — Трябва да го търсим, но спокойно. Ако сред нас има предател или просто крадец, не трябва да му даваме да разбере, че рогът е нещо важно, иначе никога няма да си го върнем.

Адиту отново се засмя. Този път това изглеждаше смайващо неуместно.

— Съжалявам — каза тя, — но това е нещо, което никой Зида'я няма да повярва. Да се загуби Ти-туно!

— Не е смешно — изръмжа Саймън. — Освен това не можеш ли да използваш някаква магия и да откриеш къде е?

Адиту поклати глава.

— Нещата не стават така, Сеоман. Вече се опитах да ти го обясня. И извинете, че се засмях. Ще ви помогна да го потърсите.

Не изглеждаше да съжалява много, поне според Саймън. Но щом той не можеше да разбере смъртните жени, как би могъл да се надява, че и след хиляда години би могъл да разбере ситските?

Всички бавно се изнизаха от палатката на Джосуа, като тихо си говореха. Саймън изчака Мириамел и когато тя се появи, изтича до нея.

— Значи се канят да върнат паметта на Камарис. — Мириамел изглеждаше разсеяна и уморена, сякаш не беше спала предишната нощ.

— Ако успеем да намерим рога, ще опитаме. — Саймън тайно се радваше, че Мириамел бе видяла колко е важен в съвещанията на принц Джосуа.

Мириамел го погледна с укор.

— Ами ако той не иска да си върне паметта? Ако е щастлив така за пръв път в живота си?

Саймън се слиса. Не можеше да намери отговор. Вървяха през селището в мълчание, после Мириамел му каза „довиждане“ и отиде да се разхожда сама. Дали и тя нямаше спомени, които би искала да забрави?

Мириамел намери Джосуа в градината до Дома на раздялата. Принцът гледаше небето и облаците, които се влачеха на дълги ленти като разкъсани чаршафи.

— Чичо Джосуа!

Той се обърна.

— О, Мириамел! Какво има?

— Обичаш да идваш тук, нали?

— Мисля, че да. — Той бавно кимна. — Това е място за размишления. Много се тревожа за Воршева, за детето ни и в какъв свят ще живее то.

— И ти липсва Деорнот.

Джосуа отново обърна поглед към осеяното с облаци небе.

— Липсва ми, да. Но по-важното е, че искам да направя така, че жертвата му да не е напразна. Ако победата ни над Фенгболд означава нещо, ще ми е по-лесно да живея след смъртта му. — Принцът въздъхна. — Той беше много млад, поне в сравнение с мен — не беше видял и трийсет лета.

Мириамел дълго гледа чичо си, после каза:

— Искам да те помоля за една услуга.

Той посочи една от изронените от времето скамейки.

— Моля. Искай каквото пожелаеш.

Тя дълбоко пое дъх.

— Когато ти… Когато отидем в Хейхолт, искам да говоря с баща си.

Джосуа наведе глава настрани и вдигна вежди така, че високото му гладко чело се набръчка.

— Какво имаш предвид, Мириамел?

— Ще има време преди всякаква последна обсада да поговорите с него — каза тя бързо, сякаш изричаше думи, които е репетирала. — Трябва да има, колкото и кървав да е боят. Той ти е брат и ти ще говориш с него. Аз искам да присъствам.

Джосуа се двоумеше.

— Не съм сигурен, че това е много умно…

— И — продължи Мириамел, решена да каже всичко, което беше намислила — искам да говоря с него насаме.

— Насаме? — Принцът поклати глава изненадано. — Мириамел, това не е възможно! Ако сме в състояние да обсадим Хейхолт, баща ти ще е отчаян. Как мога да те оставя сама при него — все едно те давам за заложница!

— Това не е важно — каза тя упорито. — Аз трябва да говоря с него, чичо Джосуа. Трябва!

Той понечи да й отговори остро, но се отказа.

— А защо трябва, Мириамел?

— Не мога да ти кажа. Но трябва. Това може да направи нещата различни — много различни!

— Тогава трябва да ми кажеш, племеннице. Защото ако не ми кажеш, отговорът ми може да бъде само „не“. Не мога да те оставя сама при баща ти.

Сълзи блеснаха в очите на Мириамел и тя сърдито ги избърса.

— Ти не разбираш. Това е нещо, което мога да кажа само на него. И трябва! Моля те, чичо, моля те!

Някаква отдавнашна болка се прокрадна в чертите му.

— Знам, че не си лекомислена, Мириамел. Но животът на стотици, може би хиляди хора, не може да не натежи повече от твоите решения. Щом не можеш да ми кажеш това, което смяташ за толкова важно — и вярвам, че наистина така го чувстваш — то и аз категорично не мога да ти позволя да рискуваш живота си и може би живота на много други.

Тя го гледаше напрегнато. После сълзите й пресъхнаха и отстъпиха място на студена, безстрастна маска.

— Моля те, размисли пак, Джосуа. — Тя махна към могилата на Деорнот. Няколко стръка трева вече растяха между камъните. — Помни приятеля си, чичо, и многото неща, които си искал да му кажеш.

Той отчаяно поклати глава. Слънцето показа, че кафявата му коса е започнала да оредява на темето.

— В името на Ейдон, не мога да ти разреша това, Мириамел. Сърди ми се, щом трябва, но сигурно разбираш, че нямам друг избор. — И неговият глас стана малко по-хладен. — Когато баща ти най-после падне, ще направя всичко възможно да не пострада. Ако е по силите ми, ще имаш възможност да поговориш с него. Това е най-многото, което мога да ти обещая.

— Тогава ще е твърде късно. — Тя стана от пейката и бързо закрачи през градината.

Джосуа я гледаше как се отдалечава; после, неподвижен като вкопан в земята, загледа едно врабче, което изпърха и кацна на могилката от камъни. След няколко подскачания и серия писукания то пак изпърха и отлетя. Джосуа отново вдигна поглед към пълзящите облаци.

— Саймън!

Саймън се обърна. Сангфугол бързаше по влажната трева.

— Саймън, може ли да говоря с теб? — Арфистът спря, дишаше тежко. Косата му беше разчорлена и беше облечен небрежно, нещо твърде необичайно за него. Дори в дните на изгнание Саймън никога не го беше виждал толкова занемарен.

— Разбира се.

— Не тук. — Сангфугол се огледа крадешком, макар че наоколо нямаше никого. — Някъде, където няма да ни подслушват. В твоята палатка?

Саймън кимна озадачено и каза:

— Щом искаш…

В палатката на Саймън намериха Бинабик, който тъкмо се готвеше да излезе. Докато си обуваше ботушите, тролът дружелюбно бърбореше за изчезналия рог — търсенето му беше в ход от три дни и беше все още неуспешно — и за други неща. Сангфугол съвсем видимо нямаше търпение той да излезе — нещо, което Бинабик не можеше да не забележи, така че набързо прекрати разговора и каза, че отива при Гелое и другите.

Щом тролът излезе, Сангфугол въздъхна облекчено и седна на пода на палатката, без да обръща внимание на калта. Саймън се разтревожи. Нещо наистина не беше наред.

— Какво има? — попита той.

Арфистът зашепна почти конспиративно:

— Бинабик казва, че те все още търсят онзи рог. Джосуа явно много го иска.

Саймън сви рамене.

— Никой не знае дали от него ще има някаква полза. Той е за Камарис. Надяват се, че някак си ще му върне разума.

— Това е безсмислица. — Арфистът поклати глава. — Как може един рог да направи това?

— Не знам — каза Саймън нетърпеливо. — Та какво беше толкова важното, за което искаше да говорим?

— Мисля, че когато открият крадеца, принцът ще се разсърди много.

— Сигурен съм, че ще го обесят пред Дома на раздялата — каза раздразнено Саймън и млъкна, като видя ужаса на лицето на Сангфугол. — Какво има? Милостиви Ейдон, Сангфугол, ти ли си го откраднал?

— Не, не! — почти изпищя арфистът. — Не съм, кълна се!

Саймън го гледаше втренчено.

— Но — каза Сангфугол най-после, гласът му трепереше от срам, — знам къде е.

— Какво?! Къде е?

— В палатката ми. — Арфистът го каза с обречения глас на осъден мъченик, който прощава на палачите си.

— Как е възможно? Защо е в палатката ти? И не си го вземал?

— В името на Ейдон, Саймън, кълна се, че не съм. Намерих го в нещата на Таусър, след като умря. Аз… Аз обичах този старец, Саймън. Посвоему. Знам, че беше пияница и че понякога приказвах, сякаш исках да му разбия главата. Но той беше добър към мен, когато бях млад… и, дявол да го вземе, липсва ми.

Въпреки тъгата в думите на арфиста Саймън отново губеше търпение.

— Но защо си го задържал? Защо не си казал на никого?

— Просто исках да имам нещо от него, Саймън. — Сангфугол беше засрамен и печален като мокра котка. — Погребах втората си лютня с него. Помислих си, че не би имал нищо против… Мислех, че рогът е негов! — Той посегна да сграбчи китката на Саймън, после дръпна ръката си. — И когато разбрах за какво е цялата тази суетня и търсене, се уплаших да призная, че е у мен. Щеше да изглежда, че съм крадял от Таусър, докато беше жив. Никога не бих направил това, Саймън!

Моментният гняв на Саймън се изпари. Арфистът като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Трябваше да кажеш — въздъхна Саймън. — Никой нямаше да си помисли лошо за теб. Сега по-добре да кажем на Джосуа.

— О, не! Той ще се вбеси! Не, Саймън — защо просто да не ти го дам и после да кажеш, че си го намерил? Ще бъдеш герой!

Саймън помисли малко и каза:

— Не. Първо, ще трябва да излъжа принц Джосуа къде съм го намерил. Какво ще стане, ако назова място, което някой вече е претърсвал? Ще изглежда, сякаш аз съм го откраднал. — Той поклати глава. Не той беше направил глупава грешка и нищо не го принуждаваше да поема вината. — Във всеки случай, Сангфугол, няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. Ще дойда с теб. Джосуа не е такъв — познаваш го.

— Веднъж ми каза, че ако още един път изпея „Жената от Набан“, ще ми отреже главата. — Сангфугол, след като най-големият му страх бе преминал, беше опасно близко до цупене.

— И щеше да си си го заслужил — отвърна Саймън. — Тази песен омръзна на всички. — Той стана и протегна ръка на арфиста. — Хайде, ставай и да вървим при принца. Ако не беше мълчал толкова дълго, щеше да е по-лесно.

Сангфугол отчаяно поклати глава.

— Изглеждаше ми най-лесно просто да не казвам нищо. Все си мислех, че мога да го оставя някъде, където да го намерят, но после се изплаших, че някой може да ме хване точно тогава, дори ако го направя посред нощ. — Той дълбоко пое дъх. — Не съм спал последните две нощи от тревога.

— Е, ще ти олекне, след като кажеш на Джосуа. Хайде, ставай.

Когато излязоха от палатката, арфистът примижа срещу слънцето, после сбърчи нос и се усмихна, сякаш подушваше възможно избавление в сутрешния въздух.

— Благодаря ти, Саймън — каза той. — Ти си добър приятел.

Саймън изпръхтя насмешливо и го потупа по рамото.

— Хайде да му кажем сега, веднага след като е закусил. Аз винаги съм в по-добро настроение, когато току-що съм се нахранил — може и при принцовете да е така.

Събраха се в Дома на раздялата след като обядваха. Джосуа тържествено застана до каменния олтар, на който лежеше Трън.

Слънчевата светлина струеше през вратата, но не достигаше до най-далечните ъгълчета на залата. Самата зала приличаше на някакъв параклис и Саймън се питаше, дали няма да видят чудо. Ако можеха да възстановят Камарис с разума и спомените на човек, изчезнал от четиридесет години от света, нямаше ли това да е нещо като възкресяване на мъртвец?

Спомни си думите на Мириамел и потрепери. Може би това наистина не беше редно. Може би Камарис наистина трябваше да бъде оставен на мира.

Джосуа въртеше рога от драконов зъб в ръцете си. Когато му го занесоха, той не се разсърди толкова, колкото беше очаквал Сангфугол, по-скоро беше озадачен защо ли Таусър е взел рога и го е скрил. Беше дори толкова великодушен, че след като раздразнението му премина, покани Сангфугол да остане и да види какво ще се случи. Но арфистът не искаше вече да има нищо общо с рога и отиде да спи — нали не беше мигвал от три дни.

Влезе Исгримнур — водеше Камарис. Старецът, облечен в нови дрехи, се огледа подозрително, сякаш искаше да определи що за капан са му приготвили. Приличаше на човек, доведен да отговаря за някакво престъпление. Всички в залата поглъщаха лицето му с очи, сякаш искаха да го запомнят. Камарис изглеждаше изплашен не на шега.

Мириамел беше казала, че старецът служел като портиер и общ работник в един хан в Кванитупул и там не се отнасяли добре към него, спомни си Саймън. Може би си мислеше, че ще го наказват за нещо. Наистина, ако се съдеше по нервните му коси погледи, Камарис би предпочел да бъде навсякъде, но не тук.

— Ето, сър Камарис. — Джосуа вдигна Трън от олтара — по лекотата, с която го направи, той трябва да беше лек като пръчица; като си спомни променливия характер на меча, Саймън се запита какво ли може да означава това. Някога беше смятал, че мечът си има собствена воля, че помага само когато се отива където той иска и се прави каквото той желае. Каква беше целта му сега? Да се върне при предишния си господар?

Принц Джосуа подаде на Камарис меча с дръжката към него, но старецът не го взе.

— Моля, сър Камарис, това е Трън. Той беше твой, и още е.

Изражението на стареца стана дори още по-безнадеждно. Той отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш за да отблъсне нападение. Исгримнур го хвана за лакътя и го успокои.

— Вземи го — промълви херцогът. — Той е твой, Камарис.

— Слудиг — повика принцът, — при теб ли е коланът на меча?

Римърсгардецът пристъпи напред и протегна колана, на който висеше калъф от черна кожа, украсена със сребро. С помощта на Исгримнур той го закопча на кръста на Камарис. Старецът не се съпротиви. Фактически, помисли си Саймън, със същия успех той можеше да бъде превърнат в камък. Когато свършиха, Джосуа внимателно пъхна Трън в ножницата.

— Сега рогът — каза Джосуа и Фреозел му подаде древния рог. Джосуа надяна портупея през главата на Камарис, така че рогът увисна до дясната му ръка, после отстъпи назад. Дългият меч сякаш беше направен за високия си притежател. Сноп слънчева светлина от вратата проблесна в бялата коса на рицаря. В това имаше някаква неоспорима правилност: всеки в залата можеше да я съзре. Всеки, освен самия старец.

— Той не прави нищо — прошепна Слудиг на Исгримнур. Саймън имаше чувството, че присъства на религиозна служба — но сега му се струваше, че клисарят е пропуснал да извади ковчежето с мощите или свещеникът е забравил част от мансата. Всички бяха потънали в неловко мълчание.

— Може би трябва да прочетем стиха? — предложи Бинабик.

— Да — кимна Джосуа. — Прочети го.

Вместо това Бинабик избута напред Тиамак. Вранът държеше пергамента в треперещите си ръце и със също така нестабилен глас зачете стиховете на Нисес.

— … когато острие, повик и мъж — довърши той с по-твърд тон — с всеки ред смелостта му се възвръщаше:

застанат до дясната ръка на принца,

тогава Затворените отново ще бъдат свободни…

Тиамак млъкна и вдигна очи. Камарис го гледаше малко обидено и с недоумение, все едно зачуден защо спътникът му от много седмици прави такова необяснимо нещо с него. Старият рицар приличаше на куче, от което почтеният му досега господар очаква да изпълни недостоен трик.

Нищо не се промени. В залата се понесе разочарован шепот.

— Може би правим някаква грешка — каза бавно Бинабик. — Ще трябва да се заемем с още проучване.

— Не. — Гласът на Джосуа беше дрезгав. — Не вярвам в това.

Той пристъпи към Камарис и вдигна рога пред очите на стареца. — Не познаваш ли това? Това е Селиан! Неговият зов всяваше страх в сърцата на враговете на баща ми! Надуй го, Камарис! — Той го поднесе към устните на стареца. — Ние се нуждаем от твоето завръщане!

С вид на преследван, почти ужасен, Камарис отблъсна Джосуа. Силата на стареца беше толкова неочаквана, че принцът се препъна и щеше да падне, ако не го бе подхванал Исгримнур. Слудиг изръмжа и пристъпи към стареца, сякаш се канеше да го удари.

— Остави го, Слудиг! — сопна се Джосуа. — Ако някой тук не е на мястото си, това съм аз. Какво право имам да смущавам един слабоумен старец? — Джосуа стисна юмрук и се вторачи в каменните плочи. — Може би трябва да го оставим на мира. Той е приключил с битките си — ние трябва да водим нашите и да го оставим да си почине.

— Той никога не е загърбвал бой, Джосуа — каза Исгримнур. — Не забравяй, че го познавах. Той винаги правеше това, което беше правилно, което беше… необходимо. Не се предавай толкова лесно.

Джосуа вдигна поглед към лицето на стареца.

— Добре, Камарис, ела с мен. — Той внимателно го подхвана за лакътя. — Ела с мен — повтори той, после се обърна и поведе покорния рицар към вратата, която водеше в градината зад залата.

Навън следобедът ставаше все по-студен. Ръмеше лек дъжд и мъглица потъмняваше древните стени и каменни скамейки. Останалите от групата се струпаха на вратата, несигурни за намеренията на принца.

Джосуа отведе стареца до грамадата, отбелязваща гроба на Деорнот, вдигна ръката му и я сложи върху камъните, след това притисна своята върху неговата.

— Сър Камарис — каза той бавно, — моля те, чуй ме. Страната, която баща ми покори, редът, който създадохте ти и крал Джон, е разкъсан от война и магии. Всичко, за което си се трудил през живота си, е застрашено и ако този път се провалим, боя се, че възстановяване няма да има.

— Под тези камъни е погребан мой приятел — продължи принцът. — Беше рицар като теб. Сър Деорнот никога не те беше виждал, но песните за теб, които беше слушал в детството си, го доведоха при мен. — „Направи ме рицар, Джосуа — каза ми той в деня, когато го видях за пръв път. — Искам да служа като Камарис. Искам да бъда твое и на Бога оръдие за напредъка на нашия народ и страната ни“.

— Така каза той, Камарис. — Джосуа внезапно се разсмя. — Той беше глупак, свят глупак. И откри, разбира се, че понякога страната и народът не заслужават да ги спасяваш. Но беше дал обет пред Бога, че ще върши праведни дела, и проживя всичките си дни в усилия да се придържа към това обещание.

Гласът на Джосуа се повиши. Беше открил някакъв извор на чувства в себе си; думите бликаха неудържимо, силни и спонтанни.

— Той умря, защитавайки това място — единствен бой, единствена схватка отне живота му, но все пак без него шансът за голямата победа щеше да бъде изгубен отдавна. Той умря, както и живя, като се опитваше да надхвърли човешките възможности, обвиняваше се, когато не успяваше, после се надигаше и опитваше отново. Той загина за своята страна, същата, за която си се бил и ти, за реда, който ти си се борил да създадеш, ред, при който слабите да могат да живеят в мир, защитавани от онези, които използват сила, за да налагат волята си над другите. — Принцът се наведе към лицето на Камарис и улови изпълнения с нежелание поглед на стареца. — Нима смъртта му не значи нищо? Защото ако не спечелим тази борба, ще има прекалено много гробове, за да може този единствен да има значение, и няма да има кой да оплаква хора като Деорнот.

Пръстите на Джосуа стиснаха по-силно ръката на рицаря.

— Върни се при нас, Камарис. Моля те. Не позволявай тази смърт да бъде безсмислена. Спомни си за битките от своето време, битки, в които знам, че би предпочел да не участваш, но си го правил, защото са се водили за справедлива и честна кауза. Трябва ли и всички тези страдания да се окажат безсмислени? Това е последният ни шанс! След нас настъпва мрак.

Принцът внезапно пусна ръката на стареца и се обърна. Очите му блестяха. Саймън, който гледаше от вратата, усети, че сърцето му се свива.

Камарис все още стоеше замръзнал, с ръка върху гроба на Деорнот. Най-после се обърна, погледна към колана си, после бавно вдигна рога и дълго го гледа, сякаш беше нещо, никога невиждано по зелената земя. Затвори очи, внимателно го вдигна към устните си с разтреперана ръка и го наду.

Рогът зазвуча. Първата му слаба нота се уплътни и укрепна, ставаше все по-силна и по-силна, докато не разтърси самия въздух — призив, в който сякаш имаше звън на стомана и тътен на подкови. Камарис, със стиснати очи, дълбоко пое дъх и засвири отново, този път още по-силно. Пронизителният зов се понесе над хълма, прокънтя в долината — ехото многократно го повтаряше — и сякаш след безкрайно дълго време заглъхна в далечината.

Саймън бе запушил ушите си с ръце. Много други бяха направили същото.

Камарис гледаше рога. После вдигна очи към онези, които го наблюдаваха. Нещо се беше променило. Очите му бяха станали някак по-дълбоки, по-тъжни. В тях имаше проблясък на съзнание, който липсваше преди. Устните му мърдаха, стремяха се да заговорят, но от тях не излизаше друг звук освен стържещ шепот. Камарис погледна надолу към дръжката на Трън, измъкна го от ножницата с бавни и отработени движения и го вдигна пред себе си — блещукаща черна линия, която сякаш срязваше на две светлината на отиващия си следобед. Капчици от ръмящия дъжд се събираха по острието.

— Аз… трябваше… да знам… че моите… страдания… още не са… свършили… че вината ми не е простена. — Гласът му беше мъчително сух и дрезгав, думите му — странно тържествени. — О, мой Боже, мой любящ и ужасен Боже, смирен съм пред Теб. Ще понеса наказанието си.

Старецът падна на колене пред смаяната група. Дълго не каза нищо, но като че ли се молеше. Сълзи се търкаляха по бузите му, сливаха се с капчиците дъжд и лицето му блестеше под залязващото слънце. Най-после Камарис се изправи и позволи на Исгримнур и Джосуа да го отведат.

Някой дръпна Саймън за ръката. Той погледна надолу. Малките пръсти на Бинабик бяха хванали ръкава му. Очите на трола горяха.

— Знаеш ли, Саймън, всички бяхме забравили това. Хората на сър Деорнот, войниците от Наглимунд, знаеш ли как го наричаха? „Дясната ръка на принца“. И дори Джосуа не си спомни. Аз все мисля. Късмет… или нещо друго, приятелю Саймън. — Дребосъкът отново стисна ръката на Саймън, след това забърза след принца.

Поразен, Саймън се обърна след Камарис. Мириамел — стоеше до вратата — му хвърли гневен поглед, който сякаш казваше: „И ти си виновен за това“.

После принцесата се обърна и последва Камарис и другите към Дома на раздялата. Саймън остана сам под дъжда.