Към кулата на Зеления ангел. Част първа

24. Небе, пълно със зверове

Четиримата силни мъже, изпотени въпреки хладния нощен ветрец и запъхтени от усилията да изкачат покритата носилка по тясното стълбище, внимателно свалиха стола и го понесоха към центъра на градината върху покрива. Мъжът на стола беше така увит в кожи и дрехи, като че ли нарочно се бяха стремили да го направят неузнаваем, но високата, елегантно облечена жена незабавно стана от собствения си стол и тръгна към него.

— Граф Стреаве! — възкликна овдовялата херцогиня. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. И то в такава студена вечер.

— Несаланта, мила! Само покана от теб можеше да ме измъкне навън в такова отвратително време. — Графът хвана ръката й и я привлече към устните си. — Прости ми, че съм толкова нелюбезен и оставам седнал.

— Глупости! — Несаланта щракна с пръсти на носачите да пренесат стола му по-близо до нейния и седна. Като че ли малко се затопля. Все пак ти си бижу, просто безценно бижу, щом дойде тази вечер.

— Удоволствието от твоята компания, скъпа лейди… — Стреаве се закашля в кърпата си.

— Ще видиш, че си е струвало, обещавам. — Тя царствено махна към обсипаното със звезди небе, сякаш самата тя бе му заповядала да се простре над тях. — Погледни! Няма да съжаляваш, че си дошъл! Ксанасавин е наистина невероятен.

— Господарката е твърде любезна — каза един глас откъм стълбището. Граф Стреаве, донякъде ограничен в движенията си, неловко извъртя глава, за да види говорещия.

Човекът на входа на покривната градина беше висок и мършав, с дълги пръсти, събрани сякаш в молитва. Имаше дълга къдрава черна брада, прошарена със сиво. Дрехите му бяха тъмни и обшити със звездните символи на Набан. Той мина покрай редиците дръвчета в саксии и сандъчетата с цветя и трева и сгъна дългите си крака, за да коленичи пред овдовялата херцогиня.

— Господарке, получих повикването ти с голяма радост. Винаги е удоволствие да ти бъда в услуга. — Той се обърна към Стреаве. — Херцогиня Несаланта щеше да бъде знаменит астролог, ако не бяха по-големите й задължения към Набан. Тя е жена със силна интуиция.

Пердруинският граф се усмихна.

— Това е всеизвестно.

Нещо в тона му накара херцогинята да се поколебае за миг, преди да заговори.

— Ксанасавин е прекалено любезен. Аз само изучих някои елементарни неща. — И с престорена скромност кръстоса ръце на гърдите си.

— Ах, но ако беше възможно да чиракувате при мен — каза Ксанасавин, — тайните, които бихме могли да разгадаем, херцогиньо… — Гласът му беше дълбок и внушителен. — Желаете ли да започна, господарке?

Несаланта, която се бе загледала в движението на устните му, трепна, като че ли внезапно събудена от сън.

— А, не, Ксанасавин, не още. Трябва да изчакаме големия ми син.

Стреаве я погледна с истински интерес.

— Не знаех, че Бенигарис е привърженик на звездните тайни.

— Интересува се — каза Несаланта предпазливо. — Той е… — Тя вдигна поглед. — А, ето го!

Бенигарис тъкмо излизаше на покрива. Двама стражи с герба на синьото рибарче го следваха на няколко крачки. Новият херцог на Набан започваше леко да дебелее в кръста, но все още беше висок и широкоплещест. Мустаците му бяха толкова големи, че скриваха устата му.

— Здравей, майко! — каза той грубовато, когато стигна до малката група, после се обърна към графа.

— Стреаве! Липсваше ми на вечерята вчера.

Графът вдигна кърпата до устните си и се закашля.

— Моите извинения, драги Бенигарис. Здравето ми, нали знаеш. Понякога ми е твърде трудно да изляза от стаята си дори заради гостоприемство толкова славно като това на Санселан Махистревис.

— Е, тогава може би не би трябвало да си тук на този мразовит покрив — изсумтя Бенигарис и се обърна към Несаланта. — Какво правим тук, майко?

Овдовялата херцогиня се нацупи като момиченце.

— Ами ти прекрасно знаеш какво правим тук. Това е много благоприятна нощ да се чете по звездите и Ксанасавин ще ни каже какво ще ни донесе следващата година.

— Стига да желаете, ваша светлост. — Ксанасавин се поклони на херцога.

— И аз мога да ви кажа какво ще донесе следващата година — изръмжа Бенигарис. — Неприятности и още неприятности. Накъдето и да се обърна — все проблеми. — Той погледна Стреаве. — Знаеш как е. Те искат хляб, селяните де, но ако им го дам, веднага искат още. Опитах се да докарам някои от онези блатни хора, за да помагат в работата на нивите — пръснах много войници в граничните схватки с тритингските диваци и сега всички барони пищят, че селяните им са мобилизирани и нивите им пустеят — но проклетите кафяви дребосъци не дойдоха! Какво да направя, да пратя отряди в онези прокълнати блата ли? По-добре да мина без тях!

— Добре познавам бремето на властта — каза Стреаве съчувствено. — Казват, че проявяваш истински героизъм в това трудно време.

Бенигарес се усмихна доволно и продължи:

— А и онези проклети, проклети, трижди проклети Огнени танцьори, които се самозапалват и хвърлят в ужас обикновените хора. — Изражението му помрачня. — Не трябваше за нищо на света да се доверявам на Приратес…

— Съжалявам, Бенигарис — каза Стреаве. — Не те чух добре. Старите ми уши, нали знаеш. Приратес ли каза?

Херцогът на Набан погледна графа и присви очи.

— Няма значение. Както и да е, беше мръсна година и се съмнявам, че следващата ще е по-добра. — Кисела усмивка размърда мустаците му. — Освен ако не убедя някои от смутителите тук в Набан да станат Огнени танцьори. Тук има доста, за които ми се струва, че биха изглеждали много добре в пламъци.

Стреаве се разсмя, после се затресе в пристъп на суха кашлица.

— Много добре, Бенигарис, много добре.

— Стига с това — каза Несаланта кисело. — Мисля, че грешиш, Бенигарис — годината ще е великолепна. При това няма нужда да се предполага. Ксанасавин ще ти каже всичко, което искаш да знаеш.

— Аз съм само смирен наблюдател на звездните рисунки, херцогиньо — каза астрологът. — Но ще направя всичко възможно…

— И ако не предложиш нещо по-добро от годината, през която току-що преминах — измърмори Бенигарис, — мога просто да те бутна от покрива.

— Бенигарис! — Гласът на Несаланта, който досега беше детински сладък, внезапно изплющя като камшик. — Няма да говориш така пред мен! Няма да заплашваш Ксанасавин! Разбра ли ме?

Бенигарис трепна почти незабележимо.

— Беше само закачка. В името на светата кръв на Ейдон, майко, не се впрягай толкова. — Той отиде до полупокрития с балдахин стол с херцогски герб и тежко седна. — Давай, човече — изсумтя Бенигарис и махна на Ксанасавин. — Кажи ни какви чудеса крият звездите.

Астрологът измъкна сноп свитъци от широката си роба и ги размаха театрално.

— Както спомена нейна светлост — започна той с напевен отработен глас, — днес е превъзходна нощ за предсказване. Не само звездите са подредени особено благоприятно, но и самото небе е ясно от бури и други пречки. — Той се усмихна на херцог Бенигарис. — Щастлив знак сам по себе си.

— Давай нататък — каза херцогът.

Ксанасавин вдигна ръка към звездите.

— Както сами виждате, Тронът на Ювенис е точно над главите ни. Тронът, разбира се, е силно свързан с управлението на Набан, и е така още от старите езически времена. Когато по-малките светила преминават през неговото местоположение, наследниците на Империята е добре да внимават. — Той замълча за малко, за да даде възможност присъстващите добре да схванат важността на думите му. — Виждате, че днес Тронът е изправен и че един от най-високите му краища, Змията и Миксис Вълка са особено ярки. — Той се завъртя и посочи друга част на небето. — Сокола там и Крилатия бръмбар сега се виждат на южното небе. Бръмбара винаги носи промяна.

— Стига с тия зверове. Какво значи всичко това?

— Означава, господарю, че за рода Бенидривайн настъпват велики времена.

— Знаех си — измърка Несаланта. — Знаех си.

— Кое ти казва това? — попита Бенигарис, като погледна косо небето.

— Няма да постъпя добре към ваши благородия, ако се опитам да ви дам твърде кратко обяснение — каза астрологът. — Но достатъчно е да кажа, че звездите, които от дълго време говорят колебливо, с несигурност и съмнение, сега прогласяват, че настъпва време на промяна. Голяма промяна.

— Но това може да бъде всичко — измърмори Бенигарис. — Може да означава, че целият град ще изгори до основи.

— А, но това е само защото не сте чули всичко, което имам да ви кажа. Има два други фактора, най-важните. Един е самото Синьо рибарче — ей там, виждате ли го? — Ксанасавин посочи на изток. — То е по-светло, отколкото съм го виждал някога, а по това време на годината по принцип едва се забелязва. Съдбата на вашата фамилия отдавна е била във възход и падение в зависимост от засилването и отслабването на светлината на Синьото рибарче, а то през целия ми живот никога не е било така чудно ярко. Нещо твърде важно ще се случи с рода Бенидривайн, господарю. С твоя род.

— А другият? — Интересът на Бенигарис видимо нарастваше. — Другият фактор, за който спомена?

— А! — Астрологът разви един от свитъците си и започна да го изучава. — Той е нещо, което не можете да видите в момента. Скоро отново ще се появи Звездата на Завоевателя.

— Опашатата звезда, която видяхме миналата и по-миналата година? — обади се Стреаве, гласът му беше нетърпелив. — Голямата, червената?

— Точно тя.

— Но когато се появи, тя изплаши простите хора до побъркване! — каза Бенигарис. — Мисля, че точно това постави началото на всичките тези брътвежи за обреченост!

Ксанасавин кимна и каза:

— Звездните знаци често не се разбират правилно, херцог Бенигарис. Звездата на Завоевателя ще се върне, но тя не е предшественик на катастрофи, а само на промяна. През историческите времена тя се е появявала да възвести възникването на нов ред от конфликтите и хаоса. Тя провъзгласи края на Империята и заблестя над последните дни на Кхандия.

— И това е хубаво?! — извика Бенигарис. — Казваш, че нещо, което предсказва падането на една империя, може да ме направи щастлив?! — Изглеждаше готов да скочи от стола си и да удуши астролога.

— Но, господарю, не забравяй Синьото рибарче! — бързо-бързо каза Ксанасавин. — Как могат тези промени да бъдат в твоя вреда, когато Синьото рибарче свети толкова ярко? Не, господарю, извини своя смирен слуга за това, че като че ли те поучава, но не можеш ли да си представиш ситуация, при която една голяма империя може да падне, но родът Бенидривайн може да процъфти?

Бенигарис се отпусна и се вторачи в ръцете си.

— Ще говоря с теб за това по-късно — каза най-после той. — Сега ни остави за малко.

Ксанасавин се поклони.

— Както желаеш, господарю. — Той се поклони отново, този път към Стреаве. — Беше удоволствие да ви видя, графе. Това е голяма чест за мен.

Графът разсеяно тръсна глава, потънал в мисли като Бенигарис.

Ксанасавин целуна ръка на Несаланта, помете пода с нисък поклон, след това прибра свитъците си и тръгна към стълбището. Стъпките му постепенно заглъхнаха надолу в кънтящата тъмнина.

— Виждате ли? — попита Несаланта. — Виждате ли защо го ценя толкова? Той е просто блестящ!

Стреаве кимна.

— Наистина впечатлява. Смяташ ли, че може да му се вярва?

— Абсолютно. Той предсказа смъртта на горкия ми съпруг. — На лицето й се изписа дълбока скръб. — Но Леобардис не се вслуша, въпреки всичките ми предупреждения. Казах му, че ако стъпи на еркинландска земя, никога вече няма да го видя. Отвърна ми, че това били глупости.

Бенигарис остро погледна майка си.

— Ксанасавин ти е казал, че баща ми ще умре?

— Каза ми. Ако баща ти го беше послушал…

Граф Стреаве се прокашля.

— Е, надявах се да оставим тези въпроси за по-добри времена, Бенигарис, но като чух какво казва астрологът ви, какво бляскаво бъдеще ти предсказва, мисля, че може би трябва да споделя мислите си с теб сега.

Бенигарис се обърна към графа.

— За какво говориш?

— За някои неща, които научих. — Старецът се огледа. — О, извини ме, Бенигарис, но ще те затрудни ли да отдалечиш стражите си така, че да не чуват? — Той направи кисела гримаса и махна към двамата въоръжени мъже, които стояха неподвижни и мълчаливи като статуи. Бенигарис ги отпрати с рязък жест и изсумтя:

— Е?

— Имам, както знаеш, много източници на информация — започна графът. — Чувам много неща, които дори други, много по-могъщи от мен, не могат да разкрият. Неотдавна научих нещо, което може би би желал да знаеш. За Елиас и войната му с Джосуа. За… други неща. — Той замълча и погледна херцога в очакване.

Несаланта също се наведе напред.

— Продължавай, Стреаве. Знаеш колко много ценим съветите ти.

— Да — каза Бенигарис, — продължавай. Много ще ми е интересно да разбера какво си чул.

Графът се усмихна — лисича усмивка, която показа все още белите му зъби.

— Наистина ще ти е интересно…

Ситът, който стоеше на вратата на Залата на образците, беше облечен традиционно, поне според схващанията на ситите, в риза и панталони от светъл кремав плат, който лъщеше като коприна. Косата му беше с орехов цвят — най-близкия до цвета на човешка коса, който графът беше видял досега — и беше завързана на възел на темето му.

— Ликимея и Джирики те викат — каза той. — Можеш ли да дойдеш веднага, или ще се забавиш?

Краобан си пое дъх, сякаш за да възрази, но графът сложи ръка върху неговата и отговори любезно:

— Една жена от вашите, лечителка, е при кралската дъщеря — при Мейгуин. Трябва да говоря с нея. После ще дойда.

Ситът безстрастно кимна — като корморан, грабващ риба от реката.

— Ще им кажа. — После се обърна и излезе, обутите му в ботуши крака стъпваха съвсем безшумно по дървения под.

— Те ли са господари сега тук? — попита сърдито Краобан. — С техните ли желания ще се съобразяваме?

Еолаир поклати глава.

— Те не постъпват така, приятелю. Джирики и майка му просто искат да говорят с мен. Не ми заповядват.

— И все пак това не ми харесва. Живяхме с ботуша на Скали на вратовете достатъчно дълго! Кога хернистирците най-после ще заемат истинското си място в своята страна?

— Нещата се променят — въздъхна Еолаир. — Но ние винаги сме оцелявали. Преди пет века римърите на Фингил са ни прогонили в планините и по морските скали. Ние сме се върнали. Хората на Скали сега бягат, така че ги надживяхме и тях. Бремето на ситите е безкрайно по-леко, не мислиш ли?

Старецът го погледна, очите му подозрително се присвиха, но после се усмихна.

— О, графе, трябвало е да станеш свещеник или пълководец. Виждаш същността на нещата.

— Ти също, Краобан. Иначе нямаше да си тук сега и да се оплакваш.

Преди старецът да успее да отговори, на вратата се появи друг сит — сивокоса жена, облечена в зелено, с наметало в облачно-сребристо. Въпреки цвета на косата си не изглеждаше по-стара от току-що тръгналия си пратеник.

— Кира'ату — каза графът и стана. — Можеш ли да й помогнеш?

Жената го гледа известно време, после поклати глава; движението изглеждаше странно неестествено, сякаш го беше научила от книга.

— В тялото й всичко е наред. Но духът й е някак си скрит от мен, отишъл е дълбоко навътре, като мишка, когато сянка на бухал мине нощем над полето.

— Какво значи това? — Еолаир едва сдържаше нетърпението си.

— Изплашена е. Като дете, което е видяло да убиват родителите му.

— Тя е видяла много смърт. Погребала е баща си и брат си.

Жената бавно размърда пръсти — жест, който Еолаир не можа да разбере.

— Не е това. Всеки — Зида'я или Судхода'я — Дете на зората или смъртен, — който е живял достатъчно, разбира смъртта. Тя е ужасна, но е разбираема. Но едно дете не я разбира. Нещо такова се е случило с Мейгуин — нещо, което е извън способността й да го разбере. И е изплашило духа й.

— Ще се оправи ли? Можеш ли да й помогнеш?

— Нищо повече не мога да направя. Тялото й е здраво. Духът е друго нещо. Трябва да помисля над това. Може би има отговор, който не съм видяла.

— А мога ли аз да направя нещо?

Нещо много подобно на съжаление се изписа на лицето й.

— Щом е скрила духа си толкова дълбоко, само тя може да се изведе оттам. Не можеш да направиш това вместо нея. — Тя замълча, сякаш търсеше думи за утеха. — Бъди мил. Може да помогне. — Тя се обърна и излезе.

След дълго мълчание старият Краобан проговори:

— Мейгуин е луда, Еолаир.

Графът вдигна ръка.

— Недей!

— Не можеш да поправиш това, като не искаш да чуеш. Тя се влоши, когато ти замина. Казах ти къде я намерихме — горе на Брадах Тор, бълнуваше и пееше. Стояла е на вятъра и в снега само Мирка знае колко дълго. Каза, че била видяла боговете.

— Може би наистина ги е видяла — каза горчиво Еолаир. — След всичко, което аз видях през тази проклета година, кой съм, че да се съмнявам? Може би й е дошло твърде много… — Той се изправи и избърса влажните си длани в панталоните си. — Ще отида при Джирики.

Краобан кимна. Очите му бяха насълзени, но устните му бяха стиснати твърдо.

— Не се съсипвай, Еолаир. Не се предавай. Ние имаме нужда от теб дори повече, отколкото тя.

— Когато дойдат Изорн и другите, кажи им къде съм отишъл. Помоли ги да ме чакат — не мисля, че ще се бавя много при ситите. — Той погледна небето; клонеше към здрачаване. — Искам да говоря с Изорн и Уле още тази вечер. — Той потупа стареца по рамото и тръгна към изхода на Залата на образците.

— Еолаир!

Графът спря и се обърна. Мейгуин стоеше на входа на коридора зад него.

— Принцесо! Как си?

— Добре — каза тя бодро, но очите й я издаваха. — Къде отиваш?

— Да се срещна с… — Той спря. Едва не каза: „боговете“. Нима лудостта беше заразна? — Отивам да говоря с Джирики и майка му.

— Не ги познавам — каза тя. — Но бих искала да дойда с теб.

— Да дойдеш с мен? — Това наистина беше странно.

— Да, граф Еолаир. Бих искала да дойда с теб. Толкова ужасно ли е това? Не сме толкова заклети врагове, надявам се. — Имаше безнадеждност в думите й, все едно бяха изречени на най-горното стъпало на бесилката.

— Разбира се, че можеш да дойдеш, принцесо — бързо каза той. — Разбира се, Мейгуин.

Въпреки че Еолаир не можеше да види никакви нови добавки към лагера на ситите, той все пак му се стори още по-заплетен отпреди, по-свързан със земята. Вече не приличаше на творение, създадено само за няколко дни, а изглеждаше, сякаш е бил тук, откакто съществува хълмът. Обгръщаше го някакъв покой и меко, естествено движение: многоцветните палатки се полюшваха като водорасли във водовъртеж. Графът изпита моментно раздразнение, отзвук от недоволството на Краобан. Какво право имаха ситите да се устройват така удобно тук? Чия страна беше това в края на краищата?

Само след миг той се осъзна. Това просто беше природата на Справедливите. Въпреки огромните си градове, сега само разрушени свърталища на прилепи, ако се съдеше по Мезуту'а, те не бяха същества, свързани с определено място. От начина, по който Джирики беше говорил за Градината, техния най-ранен дом, беше ясно, че въпреки вековното си присъствие в Остен Ард те все още се чувстваха пришълци в тези земи. И живееха с песните и спомените си. Бяха спрели тук само за малко.

Мейгуин мълчаливо вървеше до него. Изглеждаше притеснена от нещо. Еолаир си спомни как веднъж, преди много години, го беше довела да види как се праси една от любимите й свине. Нещо не беше наред и към края на раждането свинята заквича от болка. Докато извадят две мъртвородени прасенца, едното все още усукано в кървавата пъпна връв, която го беше задушила, свинята се тръшна върху първите две.

През цялото време на този изпръскан с кръв кошмар видът на Мейгуин беше същият като сега. Чак когато свинята се опраси докрай и малките започнаха да сучат, си позволи да се отпусне и да заплаче, Еолаир изведнъж осъзна, че това беше последният път, когато му беше позволила да я утеши. Макар че тогава му беше жал за нея и че се опитваше да разбере мъката й за някакви си прасенца, той я бе усещал в ръцете си, гърдите й бяха до неговите, беше почувствал, че тя вече е жена. Беше наистина странно усещане.

— Еолаир! — В гласа й имаше едва забележимо потрепване. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, принцесо. — Той не можеше да се избави от спомена за прегръдката им тогава, за кръвта по ръцете и дрехите им и как бяха коленичили в сламата. Но тогава не се бе чувствал и наполовина толкова безпомощен, колкото се чувстваше сега.

— Как… ти как умря?

Той си помисли, че не е чул добре.

— Извинявай, Мейгуин. Какво ме попита?

— Как си умрял. Срам ме е, че не те попитах по-рано. Беше ли смърт, каквато заслужаваш — благородна? О, надявам се да не е била мъчителна. Не бих понесла това. — Тя бързо го погледна, след това изведнъж се усмихна несигурно. — Но това, разбира се, няма значение — нали си тук! Всичко лошо мина.

— Как съм умрял? — Нереалността на думите го удари като гръм. Той я дръпна за ръката и спря. Стояха на една полянка, палатката на Ликимея беше само на хвърлей пред тях. — Мейгуин, аз не съм мъртъв. Пипни ме! — Той хвана студените й пръсти. — Аз съм жив! Ти също!

— Аз бях поразена точно когато дойдоха боговете — каза тя унесено. — Мисля, че беше Скали — поне неговата вдигната брадва е последното, което си спомням, преди да се събудя тук. — Тя се засмя треперливо. — Странно. Възможно ли е да се събудиш на небесата? Понякога ми се струва, че все още спя.

— Мейгуин! — Той стисна ръката й. — Слушай. Ти не си мъртва. — Идеше му да се разплаче, да й се скара. — Ти си тук, в Хернистир.

Мейгуин го погледна с любопитен блясък в очите. За миг графът си помисли, че може би е пробил защитата й.

— Знаеш ли, Еолаир — бавно каза тя, — когато бях жива, винаги ме беше страх, че ще загубя това, на което държах, дори ме беше страх да говоря с теб — най-близкия приятел, който съм имала. — Тя поклати глава и косата й се развя и откри дългата й бледа шия. — Не можех дори да ти кажа, че те обичах, Еолаир, обичах те, докато това не ме изгори отвътре. Страх ме беше, че ако ти кажа, ще ме отблъснеш и ще загубя дори приятелството ти.

Сърцето на Еолаир сякаш щеше да се пръсне — като пукнат камък, ударен с чук.

— Мейгуин… Аз… Аз не знаех. — Дали той също я беше обичал? Щеше ли да й помогне, ако й кажеше, че я е обичал, независимо дали беше истина, или не? — Аз бях… Аз бях сляп — запелтечи той. — Не знаех.

Тя тъжно се усмихна и каза с ужасяваща увереност:

— Вече няма значение. Твърде късно е да се тревожим за такива неща. — Стисна ръката му и го поведе напред.

Той направи последните няколко стъпки към синьо-лилавата палатка на Ликимея като човек, прободен от стрела в мрака — изненадан, че върви, без да разбира, че е убит.

Джирики и майка му водеха спокоен разговор. Ликимея все още носеше бронята си; синът й беше облякъл широка мека дреха.

— Граф Еолаир! Радваме се, че дойде. Имаме нещо, което трябва да ти покажем и още неща, които да ти кажем. — Джирики се обърна към спътницата на Еолаир. — Лейди Мейгуин, добре дошла.

Мейгуин направи скован реверанс и каза:

— Благодаря, милорд!

Графът се зачуди какво ли вижда. Щом Джирики беше небесният бог Бриниох, на кого ли щеше да оприличи майка му? Какво виждаше, когато гледаше вълнуващия се плат около тях, плодните дръвчета и избледняващата следобедна светлина, чуждите лица на другите сити?

— Моля, седнете. — Гласът на Ликимея беше странно мелодичен. — Ще пийнете ли нещо?

— Аз не, благодаря. — Еолаир се обърна към Мейгуин. Принцесата поклати глава; очите й гледаха така, сякаш не виждаше нищо.

— Тогава да не чакаме — предложи Ликимея. — Трябва да ви покажем нещо. — Тя кимна на пратеника с кафявата коса, който беше дошъл в Тайг да извика Еолаир, и той пристъпи напред, развърза чувала, който държеше, и го обърна. Нещо тъмно се търкулна на тревата.

— В името на сълзите на Рин! — ахна Еолаир.

Главата на Скали лежеше пред него с отворена уста и изцъклени очи. Гъстата руса брада беше почти почерняла от съсирената кръв.

— Ето го врага ти, граф Еолаир — каза Ликимея. Котка, убила мишка, би могла да я пусне в краката на господаря си със същото спокойно удовлетворение. — Той и няколко десетки от хората му бяха тръгнали към планините на изток от Грианспог.

— Махнете я, моля ви. — На Еолаир му се повдигаше. — Не искам да я гледам. — Той хвърли бърз поглед към Мейгуин, но тя изобщо не гледаше главата: бледото й лице беше обърнато към потъмняващото небе.

За разлика от огненочервената коса на Ликимея, веждите й бяха бели — две черти като тесни белези над очите й. Тя повдигна едната от тях в любопитно човешко изражение на насмешливо недоверие.

— Вашият принц Синах показваше враговете си точно така.

— Това е било преди петстотин години! — Еолаир възвърна част от обичайното си спокойствие. — Ние, смъртните, се променяме за толкова време, господарке. Нашите предшественици явно са били по-свирепи от нас. — Той преглътна. — Виждал съм много смърт, но това тук ме изненада.

— Не искахме да те засегнем. — Ликимея хвърли многозначителен поглед към Джирики. — Мислехме, че сърцето ти ще се зарадва, като видиш какво е станало с човека, който пороби народа ти.

Еолаир си пое дъх.

— Разбирам. И аз не исках да ви засегна. Признателни сме ви за помощта. Неописуемо признателни. — Той не можа да се сдържи да не погледне още веднъж окървавената глава.

Ситът с кафявата коса се наведе, хвана главата на Скали за косата, вдигна я и я пъхна в чувала. Еолаир преглътна и не попита каква е съдбата на останалото от Остроносия. Може би го кълвяха лешоядите някъде в студените източни планини.

— Това е хубаво — отговори Ликимея. — Защото искаме помощта ви.

Еолаир се стегна.

— Какво можем да направим?

Тя не отговори и той се обърна към Джирики. Лицето на сита беше невъзмутимо дори повече от обикновено. Дали някак посвоему не беше недоволен от жеста на майка си? Еолаир отхвърли тази мисъл. Да се опитваш да разбереш ситите значеше да се напъхаш в бъркотия, граничеща с лудост.

— Сега, когато Скали е мъртъв и последните му отряди са пръснати из страната, целта ни е постигната — каза Джирики. — Но ние само пристъпихме към миналото. Сега вече пътуването ни започва сериозно.

Докато той говореше, майка му взе едно гърне, гледжосано в тъмносиньо, бръкна с два пръста в него и ги извади. Връхчетата им бяха оцветени в сиво-черно.

— Казах ти, че не можем да спрем дотук — продължи Джирики. — Трябва да продължим до Уджин е-д'а Сикхуней — мястото, което вие наричате Наглимунд.

Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Ликимея започна да маже лицето си. Започна с очертаване на тъмни линии по бузите и около очите си.

— И… и какво могат да направят хернистирците? — попита Еолаир. Беше му трудно да откъсне поглед от майката на Джирики.

Ситът наведе глава за малко, после я вдигна и го изгледа втренчено.

— В името на кръвта, която нашите два народа са пролели един за друг, те моля да изпратиш отряд от свои сънародници да се присъедини към нас.

— Да се присъедини към вас? — Еолаир си представи блестящия, триумфален щурм на ситите. — Но с какво можем да ви помогнем?

Джирики се усмихна.

— Вие се подценявате и надценявате нас. Много е важно да превземем замъка, който доскоро принадлежеше на Джосуа, но това ще бъде битка като никоя друга. Кой знае каква роля могат да изиграят смъртните, когато се бият Родените в Градината? А има неща, които вие можете да правите, а ние — не. Ние вече сме малко. Трябват ни хората ти, Еолаир. Трябваш ни ти.

Ликимея беше нарисувала маска около очите си, на челото и бузите си и кехлибарените й очи сякаш пламтяха в очертанията й като скъпоценни камъни в скална пукнатина. Сега начерта три линии от долната си устна надолу по брадичката.

— Не мога да насилвам хората си, Джирики — отвърна Еолаир. — Особено след всичко, което им се случи. Но ако тръгна аз, мисля, че и други ще ме последват. — Той се замисли над необходимостта от чест и дълг. Отмъщението над Скали му беше отнето, но явно римърът беше само маша на Елиас и на друг дори още по-страшен враг. Хернистир беше свободен, но войната в никакъв случай не беше свършила. Графът дори откри известна примамливост в нещо толкова недвусмислено като сражение. Внезапното освобождаване на Хернисадарк и лудостта на Мейгуин го притесняваха.

Небето над тях беше тъмносиньо като гърнето на Ликимея. Няколко сити сложиха кълба светлина на дървени подставки до оградата и клоните на овощните дръвчета, осветени отдолу, пламнаха в златно.

— Ще дойда с теб в Наглимунд, Джирики — каза графът. Краобан щеше да се оправи в Хернисадарк, реши той, и да се грижи за Мейгуин и за Инахуен, жената на Лут. И щеше да продължи работата по възстановяването на страната — дейност, изключително подходяща за стареца. — Ще взема всички годни за бой хора, които пожелаят.

— Благодаря, граф Еолаир. Светът се променя, но някои неща винаги са истински. Сърцата на хернистирците са постоянни.

Ликимея остави гърнето, избърса пръсти в ботушите си — пръстите й оставиха широки следи — и се изправи. С рисунките по лицето си се бе превърнала в нещо още по-чуждо, още по-объркващо.

— Значи се разбрахме — каза тя. — Когато настъпи третата сутрин от днес, потегляме към Уджин е-д'а Сикхуней. — Очите й искряха, отразили светлината на кристалните глобуси.

Еолаир не можеше дълго да издържи погледа й, но и не можеше да укроти любопитството си.

— Извини ме, господарке — каза той. — Надявам се, че не съм неучтив. Може ли да попитам какво сложи на лицето си?

— Пепел. Траурна пепел. — Тя издаде дълбок гърлен звук, леко издишване, което би могло да е и въздишка, и раздразнено изпухтяване. — Вие не можете да разберете, смъртни, но все пак ще ти кажа. Тръгваме на война с Хикеда'я.

След кратка пауза, докато Еолаир се мъчеше да разгадае какво иска да каже Ликимея, заговори Джирики. Гласът му беше скръбен.

— Ситите и норните са от една кръв, граф Еолаир. Сега трябва да се бием с тях. — Той вдигна ръка и направи движение, сякаш гасеше пламък на свещ — припламване, после покой. — Трябва да убиваме собствените си братя и сестри.

През по-голямата част от обратния път Мейгуин мълчеше. Чак когато наклонените покриви на Тайг се показаха пред тях, тя проговори.

— Ще дойда с теб. Ще дойда да видя как боговете воюват.

Той решително поклати глава.

— Ще останеш тук с Краобан.

— Няма. Ако не ме вземеш, ще те последвам. — Гласът й беше спокоен и уверен. — Еолаир, защо си толкова изплашен? Не мога да умра два пъти, нали? — И се разсмя малко прекалено високо.

Еолаир напразно спореше с нея. Най-после, когато вече беше на ръба на търпението си, му хрумна нещо.

Лечителката беше казала, че Мейгуин сама трябва да намери пътя си за връщане. Може би това бе част от него?

Ами опасността? Той наистина не можеше да й позволи да поеме такъв риск. Не че би могъл да я спре да не го последва — луда или не, в целия Хернисадарк нямаше никой и наполовина толкова упорит, колкото дъщерята на Лут. Богове, прокълнат ли беше? Ненапразно почти копнееше за бруталната простота на боя.

— Ще поговорим по-късно, Мейгуин — каза графът. — Уморен съм.

— Уморен?! — В тона й прозвуча ликуваща нотка. — Какво ти става, Еолаир.

Седяха до външната стена на Сесуад'ра. Слънцето сияеше, но беше ветровито и двамата с Мириамел носеха наметалата си. И все пак беше приятно да си свалиш качулката и да усещаш слънцето на врата си.

— Донесох вино. — Саймън извади малък мех и две чаши от торбата си. — Сангфугол каза, че било хубаво — от Пердруин. — Той нервно се засмя. — Защо ще е по-хубаво от едно място, отколкото от друго? Гроздето си е грозде.

Мириамел се усмихна.

— Може би го отглеждат различно.

— Всъщност няма значение. — Саймън внимателно насочи струята към едната чаша, после към другата. — Пък и не обичам вино. Рейчъл не ми позволяваше да пия. Наричаше го „дяволска кръв“.

— Управителката на камериерките ли? — Мириамел сбърчи лице. — Много противна жена.

Саймън й подаде едната чаша.

— И аз мислех така. Но за мен се мъчеше да направи всичко възможно. А аз много я затруднявах. — Той вдигна чашата и отпи, киселината се разля по езика му. — Къде ли е сега? Все още в Хейхолт? Надявам се да е добре. — Той се усмихна само като си помислиш, че можеше да изпитва такива чувства към Драконката! После внезапно се стресна. — О, не! Не биваше да пия. Не трябваше ли да кажем нещо, да вдигнем наздравица?

Мириамел тържествено вдигна чашата си.

— За твоя рожден ден, Саймън.

— И за твоя, принцесо.

Известно време посръбваха мълчаливо. Вятърът вееше тревата, сплескваше я в различни посоки, сякаш някакъв огромен невидим звяр се търкаляше в неспокоен сън.

— Съветът започва утре — каза Саймън. — Но мисля, че Джосуа вече е решил какво ще прави.

— Ще отиде в Набан. — В гласа й имаше сдържана горчивина.

— И какво лошо има в това? — Саймън посегна да долее чашата й. — Това е начало.

— Грешно начало. — Тя се втренчи в ръката му, докато й наливаше, и той трепна. — Извинявай. Просто се тревожа.

— За какво? Кажи ми. Аз съм добър слушател, принцесо.

— Не ме наричай така! — После добави по-меко: — Моля те, Саймън, поне ти недей. Някога бяхме приятели — когато не знаеше коя съм. Имам нужда от приятел.

— Разбира се… Мириамел. — Той си пое дъх. — Вече не сме ли приятели?

— Не исках да кажа това. — Тя въздъхна. — Това е същият проблем, който имам и с решението на Джосуа. Не съм съгласна с него. Мисля, че трябва да отидем направо в Еркинланд. Това не е война като на дядо ми — тя е много по-лоша, много по-ужасна. Страхувам се, че ще пристигнем твърде късно, ако се опитаме първо да завоюваме Набан.

— Твърде късно за какво?

— Не знам. Имам някакво предчувствие, но нямам с какво да докажа, че е вярно. Това е достатъчно лошо, но понеже съм принцеса — и понеже съм дъщеря на Върховния крал, — все пак ме изслушват. А след това всички се мъчат учтиво да ме пренебрегнат. Щеше да е по-добре направо да ми кажат да млъкна!

— Какво общо има това с мен? — тихо попита Саймън.

Мириамел беше затворила очи, сякаш гледаше нещо вътре в себе си. Червеникаво-златистите й ресници разкъсваха сърцето му.

— Дори ти, Саймън, който се запозна с мен като с прислужница — не, като с прислужник… — Тя се засмя, но очите й останаха затворени. — Дори ти, Саймън, когато ме гледаш, не виждаш просто мен. Виждаш името на баща ми, замъка, в който израснах, скъпите дрехи. Ти виждаш една… една принцеса. — Произнесе думата така, сякаш означаваше нещо ужасно и фалшиво.

Саймън я гледаше, любуваше се на развяната й от вятъра коса, на нежния овал на бузата й. Изгаряше от желание да й каже какво вижда в действителност, но знаеше, че никога няма да намери точните думи и че всичко ще заприлича на глупаво дърдорене.

— Ти си това, което си — каза той най-после. — Нима е по-малко фалшиво да искаш другите да се преструват, че говорят с теб, когато всъщност говорят с някаква… принцеса?

Очите й внезапно се отвориха. Бяха толкова откровени, толкова пронизващи! Той изведнъж си представи какво трябва да е било да застанеш пред дядо й, Престър Джон. Това му напомни също и какво беше той самият: непохватен слуга, случайно станал рицар. В този миг тя му изглеждаше по-близка от всякога, но същевременно бездната помежду им му се струваше по-широка от океана.

Мириамел го гледаше съсредоточено. След малко той засрамено сведе очи.

— Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Тонът й беше рязък, но някак си не се връзваше с плачливото й изражение. — Наистина, Саймън. И нека да говорим за нещо друго. — Тя се обърна и се загледа в разлюляната трева по планинския склон. Странният, напрегнат момент отмина.

Допиха виното и хапнаха хляб и сирене. За десерт Саймън извади бонбони — беше ги купил на малкия пазар в Нови Гадринсет: малки топченца, направени от мед и печени ядки. Разговорът се прехвърли към други неща, към местата и странните събития, в които бяха участвали и двамата. Мириамел му разказа за нискийката Ган Итай и как беше пяла, за да съедини небето и морето. Саймън се опита да обясни горе-долу какво е да си в дома на Джирики край реката и на какво бе приличала Ясира, домът на пеперудите. Опита се да опише кротката, но и плашеща Амерасу, но се запъна. Все още имаше твърде много болка в този спомен.

— А онази другата? — попита Мириамел. — Която е тук. Адиту.

— Какво Адиту?

— Какво мислиш за нея? — Тя сбърчи вежди. — Мисля, че е много невъзпитана.

Саймън също сбърчи вежди.

— Тя… тя просто е различна. Те не са като нас, Мириамел.

— Е, тогава ситите ми падат в очите. Тя се облича и се държи като кръчмарска блудница.

Той едва се сдържа да не се усмихне. Сегашният стил в облеклото на Адиту беше направо смайващо сдържан в сравнение с одеянията, които беше носила в Джао е-Тинукай'и. Наистина, тя все още често показваше повече от светлокафявата си плът, отколкото жителите на Нови Гадринсет смятаха за прилично, но явно полагаше всички усилия да не оскърбява смъртните. Колкото до държането й…

— Не мисля, че е толкова лоша — каза той.

— Разбира се, че не мислиш. — Мириамел определено беше сърдита. — Припкаш след нея като пале!

— Не е вярно! — възрази той, жегнат. — Тя ми е приятелка.

— Хубава дума. Чувала съм рицарите на баща ми да я употребяват за жени, на които не биха позволили да прекрачат прага на черква. — Мириамел вирна брадичка. Това не беше просто закачка — гневът ясно личеше в гласа й. — Не те обвинявам — това е в природата на мъжете. Тя е много привлекателна по своя странен начин.

Смехът на Саймън беше остър.

— Никога няма да разбера — каза той.

— Какво? Какво да разбереш?

— Няма значение. — Той поклати глава. Реши, че ще е по-добре да върне разговора към по-безопасна почва. — А, щях да забравя. — Той се обърна и посегна към торбичката, която беше опрял до стената. — Нали празнуваме рождените си дни. Време е за раздаване на подаръци.

Мириамел го погледна стресната.

— О, Саймън! Но аз не съм ти донесла нищо!

— Това, че си тук, е достатъчно. Да те видя невредима след всичко това… — Гласът му секна с неловко писукане. За да прикрие неудобството си, той се прокашля. — Във всеки случай ти вече ми даде чудесен подарък — шала си. — Той разкопча яката си, за да й го покаже: беше го омотал около врата си. — Най-хубавият подарък, който съм получавал. — Той се усмихна и се закопча. — Сега аз искам да ти подаря нещо. — Бръкна в торбата и извади нещо дълго и тънко, увито в плат.

— Какво е това? — Угрижеността й изчезна и в очите й блесна детинско любопитство.

— Ами виж.

Тя разви плата и хвана бялата ситска стрела — ивица пламък и лъскава кост.

— Подарявам ти я.

Тя пребледня и прошепна:

— О, не! Не, Саймън. Не мога.

— Какво значи „не мога“? Разбира се, че можеш. Това е моят подарък за теб. Бинабик каза, че е направена от ситския майстор Виндаомейо много преди времето, което някой от нас може да си представи. Това е единственото, което имам, достойно да бъде подарено на една принцеса, Мириамел, а харесва ли ти, или не, ти си си принцеса.

— Не, Саймън, не! — Тя пъхна стрелата и плата в ръцете му. — Не, Саймън. Това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен, но не мога да я взема. Тя не е просто предмет — тя е обещание на Джирики към теб, залог. Нали сам ми каза. Тя означава твърде много. Ситите не подаряват такива неща без причина.

— Аз също — каза Саймън сърдито. Значи дори това не беше достатъчно хубаво! Вече наистина се ядоса. — Искам да я вземеш.

— Моля те, Саймън. Благодаря ти — не можеш да си представиш, колко много ценя постъпката ти, но не мога да приема този подарък. Просто не мога.

Разстроен, наскърбен, Саймън стисна стрелата. Подаръкът му беше отхвърлен. Беше бесен, направо обезумял.

— Тогава чакай тук — каза той и стана. — Обещай, че няма да мръднеш оттук, докато не се върна — почти изкрещя той.

Тя го погледна неуверено.

— Щом искаш да чакам, Саймън, ще чакам. Много ли ще се бавиш?

— Не. — Той мина през изронената порта и на десетото стъпало вече тичаше.

Когато се върна, Мириамел седеше на същото място. Беше намерила нара, който той пазеше като последна изненада.

— Съжалявам — каза тя, — но бях неспокойна. Обелих го, но още не съм хапнала. — Показа му семенцата, подредени в разцепения плод като скъпоценни камъчета. — Какво носиш?

Саймън измъкна меча си изпод наметалото си — Мириамел го гледаше, изпълнена с опасения — и коленичи пред нея.

— Мириамел… Принцесо… Ще ти дам единственото, което все още притежавам. — Той протегна дръжката на меча към нея, наведе глава и се втренчи в джунглата от трева около коленете си. — Моето служене. Вече съм рицар. Кълна се, че ти си моя господарка и че ще ти служа като твой защитник… ако ме приемеш.

Погледна с крайчеца на окото си, без да вдига глава. На лицето й се бореха чувства, които не можеше да определи.

— О, Саймън! — промълви тя.

— Ако не ме приемаш, или не можеш по някаква причина, която съм твърде глупав да разбера, просто ми кажи. Още можем да бъдем приятели.

Последва дълго мълчание. Саймън гледаше в земята, главата му се въртеше.

— Разбира се — каза тя най-после. — Разбира се, че ще те приема, скъпи Саймън. — Имаше странна клопка в тона й. Тя се засмя някак насила. — Но никога няма да ти простя това.

Той вдигна поглед в паника, за да види дали не се шегува. Устата й беше изкривена в трепереща полуусмивка, но очите й отново бяха затворени. На ресниците й проблясваше нещо като сълзи. Не можеше да се разбере дали е радостна, или тъжна.

— Какво да направя? — попита Мириамел.

— Не съм съвсем наясно. Хвани дръжката и после докосни раменете ми с острието, както направи Джосуа. Кажи: „Ти ще бъдеш моят защитник“.

Тя хвана дръжката, притисна я за миг до страната си, после вдигна меча и последователно докосна раменете му, лявото и дясното.

— Ще бъдеш мой защитник, Саймън — прошепна Мириамел.

— Ще бъда.

Факлите в Дома на раздялата вече бяха почти догорели. Отдавна беше минало времето за вечеря, но никой не беше обелил и дума за ядене.

— Това е третият ден на съвета — каза принц Джосуа. — Всички сме уморени. Моля за вниманието ви само за още няколко минути. — Той уморено разтри челото си.

Исгримнур си помисли, че от всички събрани на принца най-силно му личи напрежението от дългите дни и острите спорове. Докато се опитваше да позволи на всеки честно да каже мнението си, Джосуа се отклоняваше от основната тема — което някогашният господар на Елвритшала изобщо не одобряваше. Принц Джосуа никога нямаше да оцелее в суровата кампания против брат си, ако не станеше по-твърд. Беше понаучил някои неща, откакто се бяха разделили в Наглимунд — пътуването дотук явно беше повлияло на всички, — но херцогът все още не мислеше, че Джосуа е схванал умението да изслушва, без да позволява да му влияят. А без това никой владетел не можеше да оцелее.

Несъгласията бяха много. Тритингите нямаха доверие в твърдостта на хората от Нови Гадринсет и се страхуваха, че те ще станат бреме за скитническите кланове, когато Джосуа премести лагера си в пасищата. На свой ред заселниците не бяха сигурни, че искат да изоставят новия си живот, за да тръгнат неизвестно накъде: чакаха Джосуа първо да завземе някаква територия от брат си или Бенигарис.

Фреозел и Слудиг, който бяха станали командири след смъртта на Деорнот, също бяха на непримирими позиции по въпроса накъде трябва да се отправи принцът. Слудиг беше на страната на своя господар Исгримнур и настояваше да нападнат Набан. Фреозел, както и много други, смяташе, че един поход на юг е отклонение от истинската цел. Той беше еркинландец, а Еркинланд беше не само страната на Джосуа, но и мястото, което беше най-поразено от лошото управление на Елиас. Фреозел беше дал ясно да се разбере, че трябва да тръгнат на запад към другите феоди на Еркинланд, да наберат сили от недоволните поданици на Върховния крал, а после да настъпят към самия Хейхолт.

Исгримнур въздъхна и почеса брадата си. Гореше от желание просто да стане и да каже на всички какво и как трябва да се направи. Дори усещаше, че Джосуа би се зарадвал да свалят бремето на ръководството от плещите му — но такова нещо не биваше да се допуска. Херцогът знаеше, че ако принцът се откаже от ролята си, фракциите ще се разпаднат и всякакъв шанс за организирана съпротива срещу Елиас ще пропадне.

— Сър Камарис — каза изведнъж Джосуа. — Ти не каза нищо. Но ако трябва да отидем към Набан, както настояват Исгримнур и другите, ти ще си нашето знаме. Искам да чуя мнението ти.

Старецът наистина си беше мълчал, макар че Исгримнур не вярваше, че това е поради неодобрение или несъгласие. По-скоро Камарис се беше вслушвал в аргументите като благочестив човек, свидетел на кръчмарска разпра, присъстващ, но все пак отделен, с внимание, съсредоточено върху нещо, което другите не можеха да видят.

— Не мога да ти кажа как е правилно да се постъпи, принц Джосуа. — Откакто бе възвърнал разума си, старецът говореше с някакво вродено достойнство, на моменти дори граничещо с пародиране. Говореше всъщност като Добрия селянин от Книгата на Ейдон. — Това е над възможностите ми, нито пък бих си позволил да се поставя между теб и Бога, който е крайният отговор на всички въпроси. Мога само да ти кажа какво мисля. — Той се наведе напред, вторачен в дългите си пръсти, сплетени на масата пред него като за молитва. — Много от казаното досега е все още неразбираемо за мен — сделката на брат ти с Краля на бурите, който беше само смътна легенда по мое време; ролята, която казваш, че трябва да играят мечовете, в това число и моят Трън — всичко това е извънредно странно, извънредно странно.

— Но аз обичах много моя брат Леобардис и от твоите думи съдя, че е служил честно на Набан през годините, през които бях загубил разума си — по-добре, отколкото бих служил аз, струва ми се — продължи старият рицар. — Той беше човек, създаден да властва над другите. Аз не съм такъв.

— Сина му Бенигарис познавам само като ревящо бебе. Душата ми се къса при мисълта, че някой от дома на баща ми може да е отцеубиец, но не мога да се съмнявам в достоверността на това, което чух. — Той бавно поклати глава, като уморен боен кон. — Не мога да ти кажа да тръгнеш към Набан или към Еркинланд, или накъдето и да е по Божията земя. Но ако решиш да се отправиш към Набан, Джосуа… Тогава да, аз ще яздя пред армията ти. Ако хората ще използват името ми, аз няма да ги спра, въпреки че не намирам това за рицарско: само нашият Изкупител би трябвало да се възхвалява. Но не мога да позволя такъв позор над рода ми да бъде оставен без внимание.

— Така че ако това е отговорът, който очакваш от мен, Джосуа, вече го получи. — Той вдигна ръка, все едно се заклеваше. — Да, ще яздя към Набан. Но бих желал да не се бях връщал тук, за да видя кралството на своя приятел Джон в развалини и моята любима земя Набан под ботуша на моя племенник-убиец. Това е жестоко. — Той отново сведе поглед към масата. — Това е едно от Най-тежките изпитания, които ми изпраща Бог, а аз съм го разочаровал вече безброй пъти.

Думите на стареца като че ли се носеха във въздуха като тамян, като мъгла от объркано съжаление, което изпълваше залата. Никой не дръзна да наруши мълчанието, докато не заговори Джосуа.

— Благодаря ти, сър Камарис. Мисля, че знам какво ти струва да тръгнеш срещу собствените си съотечественици. Боли ме сърцето, че може би ще се наложи да те тласнем към това. — Той огледа осветената от факли зала. — Иска ли още някой да говори, преди да сме свършили?

Воршева се размърда на пейката, сякаш искаше да каже нещо, но вместо това се втренчи сърдито в Джосуа, който отклони поглед, сякаш притеснен. Исгримнур се досети какво е станало между тях — Джосуа му беше казал за желанието й да останат, докато се роди детето — и се намръщи. Принцът нямаше нужда от допълнителни съмнения, които да замъгляват решението му.

— Мисля, че има едно последно нещо, Джосуа — обади се Гелое. — Нещо, което с отец Странгиард открихме миналата нощ. — Тя се обърна съм свещеника, който седеше до нея. — Странгиард!

Архиварят стана, държеше някакъв ръкопис. Вдигна ръка да намести превръзката на окото си, след това разтревожено погледна някои от най-близките лица, сякаш внезапно го бяха повикали пред съд и го бяха обвинили в ерес.

— Да — каза той. — О, да. Да, има нещо важно — извинете, нещо, което би могло да е важно… — Той запрелиства страниците.

— Хайде, Странгиард — подкани го меко принцът. — Нямаме търпение да споделиш откритието си с нас.

— А, да. Намерихме нещо в ръкописа на Моргенес. В неговото животоописание на крал Джон Презвитер. — Той вдигна няколко листа да ги покаже на тези, които още не бяха виждали книгата на доктор Моргенес. — Също така, след разговор с Тиамак от Вран — той посочи с пергамента блатния човек — открихме, че това е нещо, което силно е безпокояло Моргенес дори след като е започнал да вижда очертанията на сделката на Елиас с Краля на бурите. Тя го е тревожела, нали виждате, Моргенес, искам да кажа.

— Какво да виждаме? — Задникът на Исгримнур започваше да го боли от твърдия стол, а гърбът му се беше схванал от часове. — Какво го е тревожело?

— О! — Странгиард се стресна. — Извинения, хиляди извинения. Опашатата звезда, разбира се. Кометата.

— Имаше такава звезда на небето в годината на възцаряването на брат ми — замислено каза Джосуа. — Фактически я видяхме за пръв път точно в нощта на коронясването му. През нощта, когато бе погребан баща ми.

— Точно тя! — възкликна възбудено Странгиард. — Асдридан Кондикилес — Звездата на Завоевателя. Ето, ще ви прочета какво е написал Моргенес за нея. — Той зашари с пръст по пергамента.

— „…Колкото и да е странно — започна той. — Звездата на Завоевателя, вместо да засияе при раждането или триумфа на завоеватели, както подсказва името й, се появява като вестителка на загиването на империи. Тя е предизвестила падането на Кхандия, на старите Морски кралства и дори края на може би най-голямата от всички империи — ситското владичество над Остен Ард, което приключва, когато пада тяхната славна крепост Асу'а. Първите съобщения, събрани от учените членове на Лигата на свитъка, гласят, че Звездата на Завоевателя е била ярка на нощното небе над Асу'а, когато Инелуки, синът на Ию'унигато, е обмислял магията, която скоро щяла да разруши замъка на ситите и да изтреби голяма част от римърсгардците на Фингил.

Казано е, че единственото събитие, представляващо чисто завоевание, което някога е видяло светлината на Звездата на Завоевателя, е бил триумфът на Усирис Ейдон, тъй като тя е сияела над Набан, когато Усирис е висял на Дървото на Екзекуцията. Обаче и тук би могло да се възрази, че и в този случай тя е предизвестявала упадък и гибел, защото смъртта на Ейдон е била началото на сгромолясването на могъщата Набанска империя…“

Странгиард си пое дъх. Окото му блестеше: думите на Моргенес бяха отнесли неумението му да говори пред множество.

— Така че виждате, че в това има известно значение, смятаме ние.

— Но защо по-точно? — попита Джосуа. — Звездата вече се беше появила в началото на годината на коронясването на брат ми. Ако е било предсказано падането на империя, няма съмнение, че ще падне империята на брат ми. — Той се усмихна, засмяха се и един-двама други.

— Но това не е всичко, принц Джосуа — каза Гелое. — Диниван и другите — доктор Моргенес също преди смъртта си — изучавали този въпрос. Звездата на Завоевателя, виждаш ли, още не е залязла. Тя ще се върне.

— Какво искаш да кажеш?

— Всеки петстотин години, открил Диниван, звездата се явява на небето не веднъж, а три пъти — обясни Бинабик. — Изгрява първо ярка за три години, после втори път прекалено мъждива, за да се забележи, и най-светла последния, трети път.

— Значи се връща тази година, в края на зимата — каза Гелое. — За трети път. Последния път, когато е изгрявала така, е паднал Асу'а.

— Все още не разбирам — каза Джосуа. — Вярвам, че това, което казвате, може да е важно, но ние вече имаме мистерии, над които да мислим. Какво означава звездата за нас?

Гелое поклати глава.

— Може би нищо. Може би, както в миналото, тя означава залеза на голямо кралство, но дали то ще е на Върховния крал, или това на Краля на бурите, или на това на баща ти, ако бъдем победени, никой от нас не може да каже. Изглежда невероятно обаче едно появяване с такава съдбоносна история да няма значение.

— Съгласен съм — каза Бинабик. — Сега не е време да се гледа на такива неща като на съвпадение.

Джосуа се огледа объркано, сякаш се надяваше някой от хората край дългата маса да му даде отговор.

— Но какво значи това? И какво трябва да правим ние?

— Първо, би могло да означава, че само докато звездата е на небето, мечовете могат да ни бъдат от полза — предположи Гелое. — Тяхната ценност като че ли се крие в тяхната неземност. Може би небесата ни подсказват кога те ще са най-полезни. — Тя сви рамене. — Или може би това ще е времето, когато Инелуки ще бъде най-силен и най-способен да помогне на Елиас срещу нас, тъй като преди пет века изрича магията, която го прави такъв, какъвто е сега. В такъв случай трябва да стигнем до Хейхолт преди това време да настъпи отново.

Тишина се спусна над просторната зала, тишина, нарушавана само от тихото пращене на пламъците в огнището. Джосуа разсеяно прелистваше ръкописа на Моргенес.

— И нищо повече ли не научихте за мечовете, на които залагахме толкова много — нищо, което да ни е от полза? — настойчиво попита той.

Бинабик поклати глава.

— Говорихме вече много пъти със сър Камарис. — Дребосъкът се поклони почтително на стария рицар. — Той ни каза това, което знаехме за меча Трън и неговите свойства, но още не сме научили нищо, което да ни каже какво да правим с останалите.

— Тогава не можем да си позволим да заложим живота си на тях — обади се Слудиг. — Магиите и вълшебствата са коварна работа.

— Говориш за неща, които не разбираш — сряза го Гелое.

Джосуа стана.

— Стига. Твърде напредна времето, за да изоставяме трите меча. Ако се борехме само срещу брат ми, може би бихме могли да опитаме. Но явно ръката на Краля на бурите е зад всяка стъпка на неговия възход и мечовете са единствената ни слаба надежда срещу тази тъмна напаст.

— Тогава нека отново те помоля, чичо… принц Джосуа, да вървим право в Еркинланд — каза Мириамел. — Ако мечовете са ценни, трябва да отнемем Печал от баща ми и да извадим Блестящ гвоздей от гроба на дядо ми. Според думите на Гелое и Бинабик нямаме много време.

Лицето й беше сериозно, но херцог Исгримнур долови зад думите й отчаяние. Това го изненада. Колкото и важни, абсолютно важни да бяха тези решения, защо малката Мириамел изглеждаше така, като че ли собственият й живот фатално зависи от отиването право в Еркинланд и конфронтацията с баща й?

Погледът на Джосуа беше студен.

— Благодаря, Мириамел. Чух какво каза. Ценя съвета ти. — Той се обърна към останалите. — Сега трябва да ви кажа решението си. — Желанието да приключи с всичко това се долавяше във всяка негова дума.

— Ето какви са възможностите ни. Да останем тук, да построим този град — Нови Гадринсет, и да се държим срещу брат ми, докато лошото му управление не обърне прилива в наша полза. Това е едната. — Джосуа прокара ръка по късата си коса, после вдигна два пръста. Втората е да отидем в Набан, където с Камарис начело на войската ни можем бързо да спечелим привърженици и така евентуално да съберем армия, способна да свали Върховния крал. — Принцът вдигна трети пръст. — Третата, както предложиха Мириамел, Фреозел и други, е да отидем направо в Еркинланд, като заложим на вероятността да спечелим достатъчно подкрепления, за да сломим защитата на Елиас. Съществува също и възможността Изорн и граф Еолаир да се присъединят към нас с хора, събрани в Замръзналото блато и Хернистир.

— Моля да бъда извинен, принц Джосуа — обади се Саймън. — Не забравяй ситите.

— Нищо не е обещано, Сеоман — каза Адиту. — Нищо не е сигурно.

Исгримнур малко се изненада. Тя беше седяла толкова тихо по време на обсъждането, че беше забравил за присъствието й. Запита се дали е разумно да се говори толкова открито пред нея. Какво всъщност знаеха Джосуа и останалите за безсмъртните, във всеки случай?

— Може би ситите ще се присъединят към нас — поправи се Джосуа, — макар че, както ни каза Адиту, тя не знае какво става в Хернистир и какви точно са следващите планове на нейния народ. — Принцът за дълго затвори очи. — В добавка към тези възможности — каза той най-после — е необходимостта да завладеем отново другите два велики меча и също това, което научихме днес за Звездата на Завоевателя — което е малко, трябва откровено да кажа, като се изключи това, че тя предвещава нещо. — Той се обърна към Гелое. — Ако научиш още нещо, трябва да го чуя веднага.

Магьосницата кимна.

— Бих искал да останем тук. — Джосуа бързо погледна Воршева, но тя не отвърна на погледа му. — Нищо не бих желал повече от това детето ми да се роди тук, в относителна безопасност. Бих се радвал нашите заселници да направят от това древно място нов и жив град, убежище за всички, които търсят закрила. Но не можем да останем тук. Почти нямаме храна, а все повече изгнаници и жертви на войната пристигат всеки ден. Ако останем по-дълго, просто ще поканим брат ми да изпрати по-страшна армия от тази на Фенгболд. Имам чувството, че времето на защитна игра отмина. Така че ще потеглим… към Набан. Не сме достатъчно силни да се сблъскаме с Елиас сега, а и се боя, че Еркинланд е толкова опустял, че може да се окаже трудно да съберем каквато и да е войска там. Освен това, ако се провалим, няма къде да избягаме, освен назад през пустите земи към това място. Не мога да си представя колко ще загинат само при опита да се спасят от загубена битка, да не говорим за самия бой между войската на Елиас и нашата, събрана от кол и въже… Така че ще бъде Набан. Ще стигнем много преди Бенигарис да може да събере войска, която да поведе, а през това време Камарис може да привлече мнозина под нашето знаме. Ако имаме достатъчно късмет да свалим Бенигарис и майка му, Камарис ще има на разположение също и корабите на Набан, които ще ни улеснят да тръгнем срещу брат ми.

Той вдигна ръце, за да спре шушукането, което изпълни залата.

— Но някои от предупрежденията на Лигата на свитъка относно Звездата на Завоевателя ще взема под внимание. Не бих излязъл навън през зимата, особено след като отдавна стана ясно, че тя е оръжие на Краля на бурите, но смятам, че колкото по-скоро стигнем от Набан в Еркинланд, толкова по-добре. Ако звездата предвещава падане на империя, това все пак не трябва да се отнася за нас: ще се опитаме да стигнем до Хейхолт, преди тя да се е появила. Да се надяваме, че омекването на времето ще продължи. Ще тръгнем до две седмици. Това е решението ми. — Той сложи ръката си на масата. — Сега си вървете. Няма смисъл от нови спорове. Тръгваме за Набан.

Надигнаха се гласове, тъй като някои от присъстващите искаха да питат нещо.

— Достатъчно! — извика Джосуа. — Вървете и ме оставете на мира!

На вратата Исгримнур се обърна. Джосуа беше рухнал на стола си и разтриваше челото си. До него седеше Воршева и гледаше право напред, сякаш съпругът й беше на хиляди мили от нея.

Приратес влезе в камбанарията. Прозорците бяха отворени и вятърът, който се вихреше около Кулата на Зеления ангел, развяваше червената му роба. Токовете на ботушите му изтракаха за последно по каменните плочи и се възцари тишина.

— Викал си ме, кралю — каза най-после Приратес.

Елиас гледаше втренчено над покривите на Хейхолт — на изток. Слънцето беше слязло над западния ръб на света и небето беше забулено с тежки сиви облаци и цялата страна беше потънала в сянка.

— Фенгболд е мъртъв — каза кралят. — Не е успял. Джосуа го е победил.

Приратес се стресна.

— Откъде разбра?

Върховният крал рязко се извъртя.

— Какво искаш да кажеш, проповеднико? Шестима гвардейци пристигнаха тази сутрин, останките от войската на Фенгболд. И ми разказаха много изненадващи неща. Но ти, изглежда, вече си знаел.

— Не, кралю — бързо каза алхимикът. — Просто се изненадах, че не съм бил осведомен незабавно, когато са пристигнали гвардейците. Обикновено е работа на кралския съветник…

— … да пресява новините и да решава какво е позволено да чуе господарят му — довърши Елиас вместо него. Очите на краля святкаха. — Имам много източници на информация, Приратес. Никога не забравяй това.

Свещеникът се поклони вдървено.

— Ако съм те засегнал, кралю, моля за прошката ти.

Елиас го гледа известно време, после отново се обърна към прозореца.

— Не трябваше да изпращам този самохвалко Фенгболд. Трябваше да се сетя, че ще оплеска всичко. Кръв и проклятие! — Той удари каменния перваз. — Ако можех да изпратя Гутулф!

— Графът на Утаниат се оказа предател, кралю — смирено напомни Приратес.

— Предател, не предател, той беше най-добрият воин, когото съм виждал. Щеше да смели брат ми и селската му войска на кайма. — Кралят измъкна един разхлабен камък, погледна го и го запрати през прозореца. Мълчаливо изчака да падне и заговори отново: — Сега Джосуа ще тръгне срещу мен. Познавам го. Винаги е искал да вземе трона ми. Винаги ми е завиждал, че съм първороден, но беше достатъчно умен, за да не го каже гласно. Брат ми е гъвкав. Тих, но отровен, като пепелянка. — Бледото лице на краля беше изтощено и измъчено, но въпреки това в него кипеше някаква ужасна жизненост. Пръстите му конвулсивно се свиваха и отпускаха. — Няма да ме свари неподготвен, нали, Приратес?

Алхимикът се усмихна.

— Да, господарю, няма да те свари неподготвен.

— Сега имам приятели, могъщи приятели. — Ръката на краля падна върху дръжката на Печал. — И се кроят неща, за които Джосуа не е и сънувал, та ако ще да живее с векове. Неща, за които никога няма да се сети, преди да е станало много късно. — Той измъкна меча от ножницата. Петнистото сиво оръжие изглеждаше като живо, като нещо, измъкнато изпод камък против волята си. Когато Елиас го вдигна пред себе си, вятърът повдигна наметалото му и го развя над него като крила. За миг здрачът го превърна в крилато създание, демон от мрачните отминали времена. — Той и всички, които води, ще умрат, Приратес — изсъска кралят. — Те не знаят с кого си имат работа.

Приратес го гледаше малко объркано.

— Брат ти не знае, кралю. Но ти ще му покажеш.

Елиас се обърна и размаха меча на изток. В далечината блясък на светкавица проряза неспокойния мрак.

— Хайде, ела! — извика той. — Елате всички! Има достатъчно смърт и за вас! Никой няма да ми вземе Престола от драконова кост! Никой не може да го вземе!

Сякаш в отговор долетя глух тътен на гръмотевица.