Към кулата на Зеления ангел. Част първа

2. Вериги от много видове

Принцеса Мириамел гледаше океана.

Когато беше малка, една от бавачките й бе казала, че морето е майка на планините, че цялата суша е произлязла от него и ще се върне в морето един ден, точно както за изчезналата Кхандия се говори, че е потънала в бездънните дълбини. Океанът, който се блъскаше в скалите под дома на нейното детство в Меремунд, сигурно ламтеше да срине скалистия връх.

Други наричаха морето майка на чудовища, на килпи и кракени, орки и уиги. Черните дълбини, Мириамел го знаеше, гъмжаха от странни същества. Бе виждала грамадни безформени туловища, изхвърлени на каменистите плажове на Меремунд — гниеха на слънце под изплашените, хипнотизирани очи на местните жители, докато отливът не ги отнесеше обратно в тайнствените бездни. Нямаше никакво съмнение, че морето ражда чудовища.

А когато майка й замина, за да не се върне никога, и баща й се запи, океанът дори й стана нещо като родител. Въпреки настроенията му, променливи като часовете на слънчевата и лунната светлина, капризни като бурите, които разбунваха повърхността му, океанът даваше някаква устойчивост на детството й. Прибоят я приспиваше вечер и тя се събуждаше всяка сутрин от крясъците на чайките и виждаше опънатите платна в пристанището под замъка — трептяха като листчетата на огромни цветя.

Океанът бе изпълнявал много роли в живота й и бе означавал много. Но до този момент — сега тя стоеше до парапета на кърмата на „Облака на Еадне“ и белите шапки на Великото зелено се простираха във всички посоки — никога не бе мислила, че океанът би могъл да бъде и затвор, менгеме, от което можеш да избягаш по-трудно, отколкото от каквато и да било постройка от камък и желязо.

Когато корабът на граф Аспитис се отправи на юг от Винита, на път към залива Фиранос и разпилените около него острови, Мириамел за пръв път почувства, че океанът се обръща срещу нея, че я сграбчва по-сигурно, отколкото някога свитата на баща й я бе обвързвала с ритуали и правила или войниците му я бяха обграждали с остра стомана. Бе успяла да избяга от тези пазачи, нали? Но как можеше сега да избяга от стотици километри пусто море? Не, по-добре беше да се предаде. Беше се уморила да се бори. Каменните скали могат гордо да стоят цяла вечност, но дори те накрая падат в океана. Вместо да се съпротивлява, по-добре щеше да е да се остави да я носят вълните на приливите и отливите — като дъска, изгладена от теченията, но все пак движеща се, винаги в движение. Граф Аспитис не беше лош човек. Вярно, че не се отнасяше към нея със същото внимание, както преди две седмици, но все още говореше любезно с нея — поне когато тя правеше това, което искаше той. Така че щеше да прави това, което той искаше. Щеше да се носи по вълните като плавей, без да се противи, докато времето и събитията не я изкарат отново на брега…

Една ръка докосна ръкава й, тя стреснато подскочи, обърна се и видя Ган Итай. Набразденото с преплетени бръчки лице на нискийката беше безизразно, но в очите й проблясваха златни искрици.

— Не исках да те стряскам, момиче. — Ган Итай застана до Мириамел и двете се вторачиха в неуморната вода.

— Когато не се вижда никаква суша — каза най-после Мириамел, — може да си отплувал и извън края на света. Искам да кажа — все едно никъде няма земя.

Нискийката кимна. Рядката й бяла коса се развяваше.

— Понякога нощем, когато съм на палубата и пея, се чувствам, сякаш пресичам Безкрайния и Вечен океан, този, който моят народ е прекосил, за да дойде в тези земи. Казват, че океанът бил черен като катран, но гребените на вълните блестели като бисери.

Ган Итай посегна и стисна ръката на Мириамел. Стресната, принцесата не се възпротиви, а продължи да гледа морето. След миг дългите кожести пръсти на нискийката пъхнаха нещо в ръката й.

— Морето може да бъде самотно място — продължи Ган Итай, сякаш не знаеше какво прави собствената й ръка. — Много самотно. Трудно е да намериш приятели. Трудно е да разбереш на кого можеш да се довериш. — Ръката й се отдръпна и потъна отново в широките ръкави на робата й. — Надявам се, че ще откриеш хората, на които можеш да вярваш… лейди Мария. — Паузата пред фалшивото име на Мириамел беше недвусмислена.

— Аз също — каза принцесата смутено.

— Аха. — Ган Итай кимна и усмивка изкриви тънките й устни. — Изглеждаш малко бледа. Може би вятърът е прекалено силен. Може би трябва да се прибереш в каютата си. — Нискийката бързо наведе глава, после си тръгна. Кафявите й боси крака ловко я носеха по клатушкащата се палуба.

Мириамел я гледаше как се отдалечава, после погледна към румпела, където граф Аспитис разговаряше с кормчията. Графът вдигна ръка, за да оправи златното си наметало, което вятърът беше омотал около него, видя Мириамел и й се усмихна за миг, после се върна към разговора си. Нищо в усмивката му не беше необикновено — освен може би нейната небрежност, — но Мириамел внезапно усети студ в сърцето си и стисна още по-силно късчето пергамент в юмрука си, изплашена, че вятърът може да го измъкне от ръката й и да го запрати право при Аспитис. Нямаше никаква представа какво е това, но някак си беше съвсем сигурна, че не иска той да го види.

Насили се да мине по палубата бавно, като се държеше за перилата. Но пък и наистина не можеше да върви с такава лекота, като Ган Итай.

В полутъмната каюта внимателно разгъна пергамента. Трябваше да го държи пред запалената свещ, за да може да разчете дребничките разкривени букви.

Вършил съм много злини — прочете тя — и знам, че вече не ми вярваш, но моля те, повярвай, че тези думи са честни. Приемал съм много образи, но нито един от тях не е бил задоволителен. Падреик беше глупак, Кадрах — мошеник. Може би мога да стана нещо по-добро, преди да умра.

Тя се запита къде ли е могъл да намери пергамент и мастило и реши, че навярно му ги е дала нискийката. Втренчена в писмото, Мириамел си спомни изнемощелите ръце на монаха и тежките му вериги. Бодна я съжаление — как ли се бе мъчил да напише това! Но защо не искаше да я остави на мира? Защо никой не искаше просто да я остави на мира?

Ако четеш това, значи Ган Итай е направила, каквото обеща. Тя е единствената на този кораб, на която можеш да вярваш — с изключение може би на мен. Знам, че съм те мамил и изоставял. Аз съм слаб човек, господарке, но поне в предупрежденията си съм ти служил добре и все още се опитвам да го правя. Ти не си в безопасност на борда на този кораб. Граф Аспитис е дори по-лош, отколкото го смятах. Той не е само позлатено създание на двора на херцог Бенигарис. Той е слуга на Приратес.

Казвал съм ти много лъжи, господарке, а и много истини съм скривал от теб. Не мога тук да поправя всичко това. Пръстите ми вече са уморени, ръцете ме болят. Но ще ти кажа следното: никой на света не познава по-добре злия проповедник Приратес от мен. Няма жив човек, който да носи по-голяма отговорност от мен за това зло, защото аз му помогнах да стане това, което е.

Това е дълга и сложна история. Достатъчно е да кажа, че аз, за свой вечен и ужасен срам, дадох на Приратес ключа за врата, която той никога не трябваше да отваря. По-лошо — направих това, след като вече знаех какъв ненаситен звяр е той. Отстъпих пред него, защото бях слаб и изплашен. Това е най-лошото, което направих през един живот, изпълнен с печални грешки.

Повярвай ми в това, господарке. За мое съжаление добре познавам нашия неприятел. Надявам се, че ще ми повярваш и като казвам, че Аспитис изпълнява не само заповедите на своя господар Бенигарис, а също и на кървавия проповедник. Това се знаеше от всички във Винита.

Трябва да избягаш. Може би Ган Итай може да ти помогне. За съжаление не мисля, че някога ще бъдеш пазена отново толкова небрежно, колкото във Винита. Моят страхлив опит да избягам потвърди това. Не знам как и защо, но те умолявам да избягаш възможно най-скоро. Избягай в странноприемницата „Вокалът на Пелина“ в Кванитупул. Вярвам, че Диниван е изпратил други там и може би те ще ти помогнат да избягаш при чичо си Джосуа.

Трябва да спра, защото всичко ме боли. Няма да те моля да ми простиш. Не съм заслужил никаква прошка.

По края на пергамента беше размазана кръв. Мириамел я гледаше със замъглени от сълзи очи. Изведнъж някой рязко почука на вратата и сърцето й подскочи. Тя смачка бележката в длан, докато вратата се отваряше.

— Мила лейди — каза ухилен Аспитис, — защо се криеш тук в тъмното? Ела да се разходим по палубата.

Пергаментът просто я изгаряше, сякаш беше стиснала тлеещ въглен.

— Аз… Не се чувствам добре, господине. — Тя поклати глава, като се помъчи да не покаже колко е задъхана. — Нека го отложим.

— Мария — смъмри я графът, — казах ти, че ме очарова именно твоята селска откритост. Нима се превръщаш в капризна дворцова дама? — С една голяма крачка той стигна до нея. Ръката му я погали по врата. — Ела. Нищо чудно, че се чувстваш зле, като седиш в тази тясна каюта. Имаш нужда от въздух. — Той се наведе и докосна с устни кожата под ухото й. — Или може би го предпочиташ тук, в тъмното? Може би просто си самотна? — Пръстите му преминаха нежно по гърлото й, меки като паяжина.

Мириамел се взираше в пламъка на свещта. Той танцуваше пред нея, но всичко наоколо беше потънало в дълбока сянка.

Витражите на тронната зала в Хейхолт бяха изпочупени. Дрипави завеси задържаха нахлуващия сняг, но не можеха да спрат смразяващия въздух. Дори Приратес явно усещаше студа — макар да ходеше без шапка, кралският съветник носеше червени роби, подплатени с кожа.

От всички в тронната зала само кралят и виночерпецът му не обръщаха внимание на студения въздух. Елиас седна с голи ръце и бос на Престола от драконова кост. Беше облечен небрежно, сякаш се излежаваше в личните си покои — но бе препасал дългия си меч. Монахът Хенгфиск, мълчаливият виночерпец на краля, се усмихваше безумно както винаги и явно се чувстваше не по-зле от господаря си в мразовитата зала.

Върховният крал се отпусна в клетката от драконови кости и изгледа Приратес изпод вежди. В контраст с малахитовите статуи, които стояха от двете страни на трона, кожата на Елиас изглеждаше бяла като мляко. Синкави вени се издуваха на слепоочията му и по жилавите му ръце. Бяха толкова изпъкнали, като че ли всеки миг щяха да се пръснат.

Приратес отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, после я затвори. Въздишката му беше като на мъченик на Ейдон, смазан от глупавата злоба на преследвачите си.

— Дявол да те вземе, проповеднико — изръмжа Елиас. — Вече реших.

Кралският съветник не каза нищо, само кимна. На светлината на факлите плешивият му череп блестеше като мокър камък. Въпреки вятъра, който плющеше в завесите, залата бе изпълнена със странна тишина.

— Е? — Зелените очи на краля светнаха заплашително.

Проповедникът въздъхна отново, този път по-меко, и заговори примирително:

— Аз съм твой съветник, Елиас. Правя само това, което ти искаш от мен, а то е да ти помагам да решиш кое е най-доброто.

— Тогава смятам, че най-доброто е Фенгболд да вземе войници и да тръгне на изток. Искам Джосуа и неговата банда предатели да бъдат измъкнати от дупките си и разбити. Вече твърде дълго отлагах тази работа с мотаенето на Гутулф и Бенигарис в Набан. Ако Фенгболд тръгне сега, ще стигне до бърлогата на брат ми след месец. Ти знаеш каква зима се задава, алхимико — само ти единствен от всички хора. Ако чакам още, шансът пропада. — Кралят раздразнено подръпна бузата си.

— Колкото до времето, съмнение няма — каза Приратес спокойно. — Мога само отново да поставя под въпрос необходимостта да се преследва брат ти. Той не е никаква заплаха. Дори с многохилядна армия не би могъл да ни спре, преди да осигуриш своята славна, пълна и окончателна победа. Трябва само да се изчака още малко.

Вятърът смени посоката си и накара знамената, които висяха от тавана, да се набръчкат като езерна вода. Елиас щракна с пръсти и Хенгфиск се стрелна напред с кралската чаша в ръце. Елиас отпи, закашля се и започна да пие отново, докато не изпразни купата. Капка димяща черна течност се лепна за брадата му.

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжа кралят, след като преглътна. — В името на кръвта на Ейдон, казвал си го много пъти. Но вече чаках достатъчно. Омръзна ми да чакам.

— Но чакането си струва, твое величество. Знаеш това.

Лицето на краля моментално стана замислено.

— И сънищата ми стават все по-странни, Приратес. По-… реалистични.

— Това е обяснимо. — Приратес успокоително вдигна дългите си пръсти. — Ти носиш голямо бреме, но скоро всичко ще си дойде на мястото. Ще владееш кралство с величие, каквото светът не е виждал, стига само да си по-търпелив. Всяко нещо с времето си — като войната, като любовта.

— Хм! — Елиас кисело се оригна и раздразнението му се върна. — Какво ли разбираш от любов точно ти, проклет евнух! — При тези думи Приратес трепна и за миг присви очи така, че заприличаха на цепки, но кралят гледаше навъсено надолу към меча Печал и не го видя. Когато отново вдигна очи, лицето на проповедника беше невъзмутимо спокойно. — Тогава ти какво получаваш за всичко това, алхимико? Така и не можах да разбера!

— Освен удоволствието да ти служа, твое величество?

Смехът на Елиас беше рязък и кратък като кучешки лай.

— Да, освен него.

Приратес за момент го огледа преценяващо. Странна усмивка изкриви тънките му устни.

— Власт, разбира се. Властта да правя каквото искам… каквото трябва.

Очите на краля се отместиха към прозореца. Един гарван беше кацнал на перваза и чистеше с клюн лъскавите си черни пера.

— А какво искаш да правиш, Приратес?

— Да научавам. — За миг старателно поддържаната маска на държавничество се смъкна от лицето на проповедника. Мярна се лицето на дете — ужасно, ненаситно дете. — Искам да знам всичко. За целта ми е нужна власт, която е нещо като позволение. Има тайни толкова тъмни, толкова дълбоки, че единственият начин да ги разкриеш е да разкъсаш вселената и да се добереш до самите корени на Смъртта и Небитието.

Елиас вдигна ръка и за пореден път махна за чашата си. Продължаваше да гледа гарвана, който подскочи по перваза и наклони глава, за да отвърне на кралския поглед.

— Странно говориш, проповеднико. Смърт? Небитие? Те не са ли едно и също?

Приратес се усмихна злобно, макар че не бе ясно защо.

— О, не, твое величество. Ни най-малко.

Елиас внезапно се завъртя на стола и протегна глава иззад пожълтелия череп с остри като кинжали зъби на дракона Шуракай.

— Проклет да си, Хенгфиск! Не видя ли, че ти поисках чашата си? Гърлото ми гори!

Опуленият монах забърза към краля. Елиас внимателно взе чашата от ръцете му и я остави на масата, после удари Хенгфиск по главата толкова силно, че виночерпецът рухна на пода като поразен от гръм. Елиас спокойно изпи димящото питие. Хенгфиск лежа известно време отпуснат като медуза, после се надигна и взе празната чаша. Идиотската му усмивка не бе изчезнала, само бе станала по-широка и по-объркана, сякаш кралят бе проявил към него огромна любезност. Монахът се поклони и пак отстъпи в сянката.

Елиас не му обърна внимание.

— Значи решено. Фенгболд ще вземе Еркинската гвардия плюс войници и наемници и ще тръгне на изток. И ще ми донесе ухилената глава на брат ми набучена на пика. — Кралят замълча, после попита замислено: — Смяташ ли, че норните ще тръгнат с Фенгболд? Те са свирепи бойци, а студът и тъмнината за тях са нищо.

Приратес вдигна безкосмените си вежди.

— Струва ми се малко вероятно, кралю. Те май не обичат да пътуват денем, нито пък харесват компанията на смъртните.

— Не са много полезни съюзници, нали? — Елиас се намръщи и поглади дръжката на Печал.

— О, доста ценни са, твое величество. — Приратес се усмихна. — Те ще ни помогнат, когато истински се нуждаем от тях. Техният господар — твоят най-велик съюзник — ще се погрижи за това.

Гарванът мигна със златното си око, грубо изграка и отлетя. Парцаливата завеса на прозореца заплющя от жилещия вятър.

— Може ли да го подържа? — Мейгуин протегна ръце.

С неспокойно изражение младата майка й подаде бебето. Мейгуин неволно се запита дали жената се бои от нея — кралската дъщеря с черни траурни дрехи и странно поведение.

— Много ме е страх да не се разболее, господарке — каза младата жена. — Цял ден плаче, едва не полудях. Гладен е, горкичкият, но не искам да пищи край теб, господарке. Ти трябва да мислиш за по-важни работи.

Мейгуин почувства, че ледът, който бе сковал сърцето й, лекичко се размеква.

— Не се тревожи за това. — Тя задундурка розоволикото бебе, което явно се канеше да зареве отново. — Как се казва, Кайуай?

Младата жена стреснато вдигна очи.

— Ти ме познаваш, господарке?

Мейгуин тъжно се усмихна.

— Вече не сме толкова много. Всичко на всичко по-малко от хиляда в тези пещери. Да, няма вече толкова много хора в Свободен Хернистир, че да ми е трудно да ги запомня.

Кайуай кимна, широко отворила очи.

— Това е ужасно. — Можеше да е била хубава преди войната, но сега зъбите й бяха изпадали и беше ужасяващо слаба. Мейгуин беше сигурна, че дава храната си на детето.

— Как се казва? — напомни и Мейгуин.

— О! Сиадрет, господарке. Така се казваше баща му. — Кайуай тъжно поклати глава. Мейгуин не разпитва повече. За повечето оживели разговорите за бащи, съпрузи и синове бяха печално предсказуеми. Повечето разкази свършваха с битката при Инискрих.

— Принцеса Мейгуин! — Старият Краобан досега бе гледал мълчаливо. — Трябва да тръгваме. И други хора те чакат.

— Имаш право — кимна тя и внимателно върна детето на майка му. Малкото розово личице се смръщи, готово да пролее сълзи. — Много е красив, Кайуай. Нека всички богове го благословят и самата Мирка го дари с добро здраве. Ще стане прекрасен мъж.

Кайуай се усмихна, залюля детето в скута си и то забрави, че се кани да плаче.

— Благодаря, господарке. Много се радвам, че си добре.

Мейгуин, която вече бе тръгнала, спря.

— Добре ли?

Младата жена изглеждаше стресната, изплашена, че е казала нещо погрешно.

— Ами че се върна благополучно изпод земята, господарке. — Тя посочи надолу. — От долу, от дълбоките пещери. Боговете сигурно са благосклонни към теб, щом се върна жива и здрава от такова тъмно място.

Мейгуин я гледа безмълвно един миг, после се насили да се усмихне.

— Сигурно. Аз също се радвам, че се върнах. — Тя още веднъж погали бебето по главичката и последва Краобан.

— Знам, че съдебните прения не са толкова приятно занимание за една жена, колкото дундуркането на бебета — каза през рамо старият Краобан, — но това е нещо, което непременно трябва да направиш. Ти си дъщеря на Лут.

Мейгуин направи гримаса, но не се притесни.

— Как е научила тази жена, че съм била долу в пещерите?

Старецът сви рамене.

— Ти не се престара да запазиш това в тайна, а и не можеш да очакваш хората да не се интересуват какво става в кралското семейство. Те винаги ще те одумват.

Мейгуин сбърчи чело. Краобан беше прав, разбира се. Тя бе проявила непредпазливост и своеволие в изучаването на дълбоките пещери. Ако бе искала да го запази в тайна, трябваше да се разтревожи по въпроса по-рано.

— И какво смятат за това? — попита най-после тя. — Хората, искам да кажа.

— Какво мислят за твоя авантюризъм? — Той се изсмя кисело. — Смятам, че историите за това са толкова, колкото са огнищата. Някои казват, че си търсила боговете. Други мислят, че си търсила изход. — Той я погледна втренчено над костеливото си рамо. Самодоволният му вид на всезнайко предизвика у нея желание да го плесне. — Към средата на зимата ще заговорят, че си намерила град от злато или си се борила с дракон или двуглав великан. Забрави това. Хорските приказки са като зайците — само глупак се опитва да хукне след тях и да ги хване.

Мейгуин гледаше намръщено плешивото му теме. Не знаеше какво й харесва по-малко — хората да говорят за нея лъжи или да знаят истината. Внезапно й се прииска Еолаир да се беше върнал.

„Капризна крава“, подигра се на себе си тя.

Но наистина искаше. Искаше да може да говори с него, да му разкаже за всичките си идеи, дори за щурите. Той щеше да я разбере, нали? Или може би само щеше да затвърди убеждението си, че е луда? Това във всеки случай нямаше значение: Еолаир беше заминал преди повече от месец и Мейгуин дори не знаеше дали е жив. Самата тя бе го отпратила. Сега горещо желаеше да не го бе правила.

Изплашена, но взела твърдо решение, Мейгуин така и не смекчи студените думи, които бе отправила към граф Еолаир долу в погребания град Мезуту'а. Те почти не бяха разговаряли през малкото дни между завръщането им оттам и заминаването му да търси въстаническия лагер на Джосуа, за който се говореше.

Еолаир прекарваше повечето от тези дни долу в древния град — надзираваше двама безстрашни преписвачи, докато копираха дуорските каменни карти върху овча кожа. Мейгуин не го бе придружавала. Въпреки любезността на дуорите, мисълта за пустия кънтящ град я изпълваше само с мрачно отчаяние. Бе сбъркала. Не бе луда, както смятаха мнозина, но със сигурност бе сбъркала. Бе смятала, че боговете са я предопределили да намери там ситите, но сега изглеждаше ясно, че ситите са изгубени и изплашени и не могат да помогнат на народа й. Колкото до дуорите — някогашните слуги на ситите, — те не бяха нещо повече от сенки, неспособни да помогнат дори на себе си.

При заминаването на Еолаир Мейгуин беше така препълнена с противоречиви чувства, че можа само кратко да се сбогува с него. Той пъхна в ръката й подарък, изпратен от дуорите — блестящ сиво-бял къс от кристал, върху който Юис-фидри бе издълбал името й на своята руническа азбука. Той много приличаше на част от самия Къс, но му липсваше неспокойната вътрешна светлина на онзи камък. След това Еолаир се бе обърнал и бе яхнал коня си, като с всички сили бе потискал гнева си. Тя бе усетила, че нещо се разкъсва в нея, когато графът на Над Мулах препусна надолу по склона и изчезна в снежната виелица. Разбира се, бе се молила за това — боговете трябваше да я подкрепят в това отчаяно време. Боговете обаче явно не бързаха с помощта си.

Отначало Мейгуин бе помислила, че сънищата й за подземен град са знак за желанието на боговете да помогнат на разбитите й последователи в Хернистир. Сега беше разбрала, че някъде е направила грешка. Бе възнамерявала да намери ситите — древните легендарни съюзници, да си пробие път през самите порти на легендата и да доведе помощ за Хернистир — но това се оказа високомерна глупост. Боговете канеха, при тях не можеше да се нахлува.

Мейгуин бе сбъркала в тази незначителна точка, но все пак знаеше, че не е постъпила изцяло погрешно. Нямаше значение какви злодеяния беше извършил народът й — боговете нямаше така лесно да го изоставят. Бриниох, Рин, Мураг Едноръкия — те щяха да спасят децата си, тя беше сигурна в това. Някак си щяха да унищожат Скали и Върховния крал Елиас — двамата злодеи, довели до такова унижение един горд и свободен народ. Ако не го направеха, значи целият свят бе празнословна подигравка. Така че Мейгуин щеше да чака по-добър, по-ясен знак и докато чакаше, спокойно щеше да изпълнява задълженията си — да се грижи за своя народ и да тъгува за мъртвите.

— Какви прошения ще изслушвам днес? — попита тя стария Краобан.

— Няколко дребни, както и искане за съд, което няма да те зарадва много — отговори рицарят. — Идва от домовете Ърб и Лах, които са съседни имения в покрайнините на Сиркоил. — Старецът бе заемал поста кралски канцлер още от времето на дядото на Мейгуин и познаваше фантастичните тънкости на хернистирския политически живот така, както майстор ковач познава капризите на огъня и метала. — И двата рода притежават по дял от гора, с който са удостоени — обясни той. — Това е единственият път, когато баща ти трябваше да обяви отделни права върху гората и да начертае карта на владенията на всеки, както правят ейдонитските крале, та хората от Ърб и Лах да не се изколят. Те се мразят и вечно воюват. Едва намериха време да отидат на война със Скали и може и да не са забелязали, че я загубихме. — Той се закашля и плю.

— И какво се иска от мен?

Краобан смръщи вежди.

— Не можеш ли да се сетиш? Сега те се карат за пространството в пещерите… — Гласът му се повиши подигравателно. — Това място е за мен, това е за теб. Не, не, мое е. Не, мое е. — Той изсумтя. Дърлят се като прасенца за последната цицка, макар че всички сме подслонени тук при опасности и в лоши условия.

— Отвратително. — Мейгуин нямаше търпение за такива дребнави глупости.

— По-добре не бих могъл да го кажа — отвърна старецът.

Нито родът Лах, нито родът Ърб се впечатлиха особено от присъствието на Мейгуин. Кавгата им се оказа точно толкова дребнава, колкото беше предсказал Краобан. До повърхността бе прокопан тунел от мъжете от двата рода с помощта на хора от други не така важни родове, които живееха в същата пещера. Сега всеки от враждуващите родове твърдеше, че само той е собственик на тунела и другите пещерни жители трябва да му плащат десятък в козе мляко за това, че прекарват стадата си през тунела всеки ден.

Мейгуин беше отвратена от това и го каза. Заплаши също, че ако такава явна безсмислица като „собственост“ на тунели се появи отново, ще нареди да съберат кавгаджиите, да ги изкарат на повърхността и да ги хвърлят от най-високите скали, които се намерят в каменистия Грианспог.

Родовете Лах и Ърб не бяха доволни от отсъждането й. Успяха да спрат разправиите си за известно време и поискаха Мейгуин да бъде заменена като съдия от мащехата си Инахуен, която, както казаха, в края на краищата била жена на покойния крал Лут, а не само някаква си дъщеря. Мейгуин се изсмя и ги нарече заговорничещи глупаци. Зрителите, които се бяха събрали заедно с останалите семейства, които деляха пещерата с враждуващите родове, приветстваха здравия разум на Мейгуин и усмиряването на високомерниците от Ърб и Лах.

Останалата част на прошенията мина бързо. Мейгуин откри, че работата й харесва, макар че някои от споровете бяха тъжни. Беше нещо, което правеше добре — не като да бъдеш малка, деликатна или хубава. Заобиколена от по-хубави, по-грациозни жени, тя винаги бе имала чувството, че излага баща си дори в такъв селски дворец като Тайг. Тук обаче значение имаше само здравият й разум. През последните седмици тя бе открила за своя изненада, че поданиците на баща й я ценят, че са й признателни за желанието да ги изслушва и да бъде справедлива. Като наблюдаваше хората си — дрипави и опушени, сърцето й се свиваше. Хернистирците заслужаваха по-добра участ. И щяха да я получат някак, ако това беше по силите й.

За известно време успя да забрави почти напълно жестокостта си към графа на Над Мулах.

Вечерта, почти заспала, Мейгуин внезапно откри, че пада в тъмнина по-обширна и по-дълбока от пещерата, където си бе направила легло. За момент помисли, че земетресение е разтворило земята под нея. След миг бе сигурна, че е сънувала. Но усещането, че бавно се върти в пустотата, бе прекалено реалистично за сън и за нещо толкова реално като земетресение. Бе усещала нещо подобно и по-рано — в нощите, когато бе сънувала красивия град под земята…

Докато обърканите й мисли пърхаха в мрака като изплашени прилепи, в далечината се зададе облак мъждукащи светлини. Вяха светулки, или искри, или далечни факли. Изкачваха се по спирала нагоре като дим на гигантски лагерен огън, отправени към някаква невъобразима висота.

„Изкачвай се — каза глас в главата й. — Иди горе, на Високото място. Време е“.

Плаваща в нищото, Мейгуин започна да се изкачва към далечния връх, където се събираха блещукащите светлинки.

„Иди горе — нареждаше й гласът. — Време е“.

И внезапно тя се озова сред множество блещукащи светлини, малки и ярки като далечни звезди. Обкръжи я неясно множество, красиво, но нечовешко, облечено във всички Цветове на дъгата. Създанията се гледаха едно друго с искрящи очи. Грациозните им фигури бяха неясни. Макар че имаха формите на хора, тя някак си усещаше, че са хора не повече от дъждовни облаци или сърни.

„Време е“, бе казал гласът; сега вече бяха много гласове. Подскачащите, искрящи светлини сияеха, сякаш от небесния свод беше паднала звезда. „На Високото място“…

И изведнъж фантастичното видение се източи назад, просмука се отново в тъмнината.

Мейгуин се събуди и видя, че е седнала на сламеника си. Огньовете бяха само блещукащи въглени. В тъмната пещера не се виждаше и чуваше нищо, освен дишането на спящите хора. Тя стискаше дуорския камък от Юис-фидри толкова силно, че пръстите й пулсираха от болка. За миг й се стори, че слаба светлинка проблесна в дълбочината му, но когато го погледна отново, реши, че се заблуждава: това беше само полупрозрачно парче скала. Тя бавно поклати глава. Във всички случаи камъкът нямаше никакво значение в сравнение с това, което беше преживяла.

Боговете. Боговете отново бяха говорили с нея, този път дори още по-ясно. Високото място, бяха казали те. Време е. Това трябваше да означава, че последните господари на народа й са готови да подадат ръка и да помогнат на Хернистир. И искаха Мейгуин да направи нещо. Сигурно — иначе не биха я докосвали, не биха й пращали този ясен знак.

Дребните проблеми на току-що изминалия ден вече бяха изтрити от съзнанието й. „Високото място“, каза си тя. И дълго седя в тъмнината, потънала в мисли.

След като грижливо се увери, че граф Аспитис е още на палубата, Мириамел забърза надолу по тесния коридор и почука на ниската врата. Мърморещият глас зад нея млъкна веднага.

Отговорът дойде след известна пауза.

— Да? Кой е?

— Лейди Мария. Може ли да вляза?

— Влез.

Мириамел натисна изкривената врата. Тя поддаде неохотно и се отвори към мъничка каюта. Ган Итай седеше на сламеник под отворения прозорец — тясна цепнатина в горния край на стената. Нещо помръдна там. Мириамел зърна дълга гладка бяла шия и блясък на жълто око; после чайката се измъкна и отлетя.

— Чайките са като децата. — На сбръчканото лице на Ган Итай се появи усмивка. — Свадливи, разсеяни, но добросърдечни.

Мириамел смутено поклати глава.

— Извинявай, че те безпокоя.

— Безпокоиш ме? Дете, що за глупава мисъл! Вече е ден, нямам какво да пея в момента. От къде на къде ще ме безпокоиш?

— Не знам, аз само… — Мириамел млъкна. Всъщност не знаеше точно за какво е дошла. — Аз… Трябва да поговоря с някого, Ган Итай. Страх ме е.

Нискийката посегна към едно трикрако столче, което явно служеше и за маса. Сръчните й кафяви пръсти сметоха няколко изгладени от морето камъчета от столчето в джоба на робата й, после тя го побутна към Мириамел.

— Седни, дете. Не се притеснявай.

Мириамел приглади полата си. Питаше се колко ще посмее да каже на нискито. Но щом Ган Итай носеше тайни послания от Кадрах, дали бе останало нещо, което да не знае? Съвсем сигурно й беше известно, че Мария е лъжливо име. Не оставаше нищо друго, освен да хвърли зара.

— Знаеш ли коя съм?

Наблюдателката на морето отново се усмихна.

— Ти си лейди Мария, благородничка от Еркинланд.

Мириамел се стресна.

— Така ли?

Смехът на нискийката изсъска като вятър в суха трева.

— А нима не си? Най-малкото на доста хора си казала именно това име. Но ако искаш да попиташ Ган Итай коя си наистина, ще ти кажа, или поне ще започна с това, че името ти е Мириамел и си дъщеря на Върховния крал.

Мириамел изпита странно облекчение.

— Значи наистина знаеш.

— Твоят спътник Кадрах го потвърди. Имах подозрения. Навремето срещах баща ти. Миришеш като него, говориш като него.

— Мириша? Срещала си се с него? — Мириамел се обърка. — Какво искаш да кажеш?

— Баща ти се срещна с Бенигарис тук, на този кораб, преди две години, когато Бенигарис беше само син на херцога. Аспитис, господарят на „Облака на Еадне“, беше домакин на срещата. Онзи странен магьосник също беше тук — онзи без коса. — Ган Итай поглади главата си.

— Приратес. — Ужасният вкус на името залепна в устата й.

— Да, точно той. — Ган Итай седна по-изправено и нададе ухо към някакъв далечен звук. След малко отново насочи вниманието си към гостенката си. — Не научавам имената на всички хора, които се возят на този кораб. Отделям голямо внимание на всеки, който стъпва на подвижното мостче, разбира се — това е част от отговорността на навигатора, — но имената невинаги са важни за морските наблюдатели. Онзи път обаче Аспитис ми каза всичките им имена, както децата ми си изпяват пред мен уроците за приливите, отливите и теченията. Беше много горд с важните си гости.

Мириамел се озадачи.

— Децата ти?

— Ама че незнание! Ами да, разбира се! — каза Ган Итай. — Аз съм прапрабаба двайсет и един пъти.

— Никога не съм виждала нискийски деца.

Старата жена я погледна намусено.

— Знам, че си южнячка само по рождение, дете, но дори в Меремунд, където си израсла, има малко нискийско градче край доковете. Никога ли не си ходила там?

Мириамел поклати глава.

— Не ми разрешаваха.

Ган Итай се нацупи.

— Жалко. Трябвало е да отидеш и да го видиш. Сега сме по-малко, отколкото бяхме някога, кой знае какво ни носи утрешният прилив? Моето семейство е едно от най-големите, но има само четиристотин семейства от Абаингат на северния бряг чак до Наракси и Харча. Толкова малко за всички дълбоководни кораби! — Тя тъжно поклати глава.

— Когато баща ми и онези другите са били тук — какво казаха? Какво правеха?

— Говореха, младо момиче, но за какво, не мога да кажа. Говориха цяла нощ, но бях на палубата с морето и песните си. При това не е моя работа да шпионирам собственика на кораба. Ако действията му не застрашават плаването, останалото не е моя работа. Аз правя само това, за което съм родена: плаша килпите с песните си.

— Но ти ми донесе писмото на Кадрах. — Мириамел се огледа, за да се увери, че вратата е затворена. — Аспитис не би го одобрил.

За пръв път в златните очи на Ган Итай се появи нещо като недоволство.

— Вярно е. Но аз не навредих на кораба. — На сбръчканото й лице се изписа предизвикателство. — Ние сме нискийци, не сме роби. Ние сме свободни хора.

И погледна Мириамел в очите. Принцесата първа отмести поглед.

— Ох, не ме е грижа за какво са си говорили. До гуша ми е дошло от мъжете и техните кавги и войни. Искам просто да се махна и да ме оставят на мира — да се свра в някоя дупка и никога вече да не изляза.

Нискийката не отговори, само я гледаше.

— Но няма как да избягам през петдесет левги открито море. — Ужасът от всичко това се стовари върху нея и я обзе отчаяние. — Няма ли скоро да стигнем някаква суша?

— Ще спрем на някой от островите в залива Фиранос. На Спенит, може би на Риза — не съм сигурна кой е избрал Аспитис.

— Може би ще мога да избягам някак. Но съм сигурна, че много ще ме пазят. — Отчаянието стана още по-тежко. Изведнъж тя се сети нещо. — Ти слизаш ли понякога от кораба, Ган Итай?

Нискито я погледна преценяващо.

— Рядко. Но има едно нискийско семейство от Тинукеда'я на Риза. От клана Инджар. Посещавала съм ги един-два пъти. Защо питаш?

— Защото ако можеш да напуснеш кораба, ще можеш да предадеш съобщение от мен. Да го дадеш на някой, който може да го изпрати до чичо ми Джосуа.

Ган Итай се намръщи.

— Разбира се, че ще го направя, но не съм сигурна, че съобщението ще стигне до него. Това ще е нечуван късмет.

— А имам ли избор? — въздъхна Мириамел. — Разбира се, че е глупаво. Но може би ще помогне, пък и какво друго мога да направя? — Внезапно очите й се напълниха със сълзи и тя сърдито ги избърса. — Никой нищо не може да направи дори ако поиска. Но трябва да опитам.

Ган Итай се взря в нея тревожно.

— Не плачи, дете. Караш ме да се чувствам жестока, загдето те измъкнах от скривалището ти в студа.

Мириамел махна с мокра от сълзи ръка.

— Все някой щеше да ни намери.

Нискийката се наведе напред.

— Може би твоят спътник ще ни подсети на кого да предадем бележката ти, или пък за нещо, което може да се напише на нея. Изглежда ми мъдър човек.

— Кадрах?

— Да. В края на краищата той знаеше истинското име на Децата на Кормчията. — Гласът й беше сериозен, но горд, като че ли да знаеш имена беше доказателство за божествена мъдрост.

— Но как… — Мириамел преглътна края на въпроса. Разбира се, Ган Итай знаеше как да стигне до Кадрах. Нали вече й беше донесла послание от него. Но Мириамел не беше съвсем сигурна, че иска да види монаха. Той й беше причинил толкова мъка, беше разискрил толкова гняв в нея.

— Ела. — Ган Итай се надигна от сламеника и скочи пъргаво като младо момиче. — Ще те заведа при него. — Тя надникна навън през тясното прозорче. — Няма да му носят храната още цял час. Това ще ни остави достатъчно време за приятен разговор. — Тя се ухили. — Можеш ли да се покатериш с тази рокля?

Нискийката пъхна пръстите си зад една дъска на голата стена, дръпна и я свали на пода. Зад дъската имаше тъмна дупка.

— Къде води? — попита Мириамел изненадано.

— Никъде по-специално — отговори Ган Итай, промуши се през дупката и се изправи, така че в отвора се виждаха само тънките й кафяви крака и подгъвът на робата й. — Това е просто пряк проход до трюма или палубата. Нискийска дупка, както се казва. — Приглушеният й глас имаше слабо ехо.

Мириамел се вмъкна след нея. До отсрещната стена имаше стълба, а над нея тесен проход в двете посоки. Принцесата сви рамене и последва нискийката по стълбата.

Проходът беше много нисък. Мириамел върза полата си на възел, за да не й се пречка, и запълзя след Ган Итай. Светлината от стаята на нискийката изчезна зад тях и мракът ги притисна плътно — Мириамел можеше да следва само носа си и тихия шум от пълзенето на Ган Итай. Бордовете на кораба скърцаха и пукаха и на Мириамел й се струваше, че пълзи в гърлото на някакъв грамаден морски звяр.

На двайсетина лакътя от стълбата Ган Итай спря и Мириамел се блъсна в нея.

— Внимавай, дете. — Лицето на нискийката се освети от клин светлина, когато тя отмести друга дъска. Вмъкна се през дупката и повика с пръст Мириамел. След тъмнината на прохода мрачната дупка изглеждаше уютно, обляно със слънце място, макар че се осветяваше само от един тесен люк на отсрещната стена.

— Трябва да шепнем — изшушука морската надзирателка.

Трюмът беше натъпкан почти до тавана с чували и бурета, всичките вързани, за да не се търкалят при силно вълнение. До едната стена, сякаш и той е вързан поради капризните вълни, се беше свил монахът. Тежка верига оковаваше глезените му, друга — китките му.

— Ей, ученият! — повика го нискийката. Кръглата глава на Кадрах бавно се надигна, като на пребито куче. Той втренчи поглед в сенките на гредите.

— Ган Итай? — Гласът му беше прегракнал и изтощен. — Ти ли си?

Сърцето на Мириамел се сви. Милостиви Ейдон! Да го оковат като нещастно безсловесно добиче!

— Дойдох да поговоря с теб — прошепна нискийката. — Скоро ли ще дойдат пазачите?

Кадрах поклати глава. Веригите му тихо издрънчаха.

— Едва ли. Никога не бързат да ме нахранят. Предаде ли бележката ми на… на дамата?

— Предадох я. Тя е тук, за да говори с теб.

Монахът трепна и възкликна изплашено:

— Какво?! Довела си я тук? — Той вдигна дрънчащите окови пред лицето си. — Не! Не! Отведи я!

Ган Итай бутна Мириамел напред.

— Много е нещастен. Поговори с него.

Мириамел преглътна и каза:

— Кадрах? Биха ли те?

Монахът се хлъзна надолу по стената и почти се стопи в сенките до пода.

— Върви си, лейди. Не искам да те гледам, нито ти да ме гледаш. Върви си.

Последва продължителна тишина.

— Говори с него — прошепна Гай Итай.

— Съжалявам, че са постъпили така с теб. — Тя усети, че всеки момент ще се разплаче. — Каквото и да е имало между нас, никога не бих пожелала да те видя така изтерзан.

— Ах, лейди, в какъв ужасен свят живеем! — В гласа на монаха се долавяше леко хълцане. — Няма ли да послушаш съвета ми и да избягаш? Моля те!

Мириамел поклати глава от безсилие, после разбра, че той не може да я види в сянката.

— Как, Кадрах? Аспитис не ме изпуска от поглед. Ган Итай каза, че може да отнесе писмо от мен и да опита да го даде на някого, който да го предаде — но на кого? Кой би ми помогнал? Не знам къде е Джосуа. Родът на майка ми в Набан се оказа от предатели. Какво мога да направя?

Тъмната сянка, която беше Кадрах, бавно се изправи.

— „Бокалът на Пелипа“, Мириамел. Както ти съобщих в писмото си. Там трябва да има някой, който може да помогне. — Не изглеждаше обаче много убеден в това.

— Кой? На кого да го изпратя?

— Изпрати го до кръчмата. Нарисувай перо, обградено с кръг. Така ще стигне при някого, който може да помогне, стига там да има някой. — Той вдигна окованата си ръка. — Моля те, махни се оттук, принцесо. След всичко, което се случи, искам само да ме оставят на мира. Не искам да гледаш повече позора ми.

Мириамел вече наистина се разплака. Трябваше й известно време, докато се овладее.

— Искаш ли нещо?

— Кана вино. Не, мех вино: по-лесно ще е да се скрие. Не ми трябва нищо друго. Нещо, което да накара мрака в мен да съответства на този отвън. — Беше мъчително да слуша смеха му. — И още — да избягаш благополучно. Само това.

Мириамел извърна лице. Не можеше да гледа пребития монах.

— Ужасно съжалявам — каза тя, после бързо мина покрай Ган Итай и се вмъкна в прохода. От разговора й беше прилошало.

Нискито каза нещо на Кадрах, после намести дъската и отново потопи тесния проход в мрак. Тъничкото й тяло се промъкна напред и тя поведе Мириамел обратно към стълбата.

Щом влязоха в каютата, принцесата се разрида безутешно. Ган Итай я гледа разтревожено известно време, после я прегърна с костеливата си ръка.

— Хайде стига, стига — напевно каза тя. — Пак ще бъдеш щастлива.

Мириамел развърза полата си и избърса с подгъва очите и носа си.

— Не, няма да бъда. Нито аз, нито Кадрах. О, Боже, толкова съм самотна! — Разрази се нова буря от ридания.

Ган Итай я прегръщаше; накрая Мириамел спря да плаче.

— Жестоко е да се окове така живо създание. — Гласът на нискито беше напрегнат от нещо като гняв. Мириамел, с глава в скута й, беше твърде измъчена, за да отговори. — Те са оковавали така и Руян Ве, знаеш ли? Бащата на нашия народ, Великия кормчия. Когато е трябвало да поеме корабите и за пореден път да вдигне платна, те го хванали и го оковали във вериги. — Нискито се поклащаше напред-назад. — И после изгорили корабите.

Мириамел изсумтя. Не знаеше за кого говори Ган Итай, а и не я беше грижа.

— Те искаха да бъдем роби, но ние, Тинукеда'я, сме свободен народ. — Гласът на Ган Итай стана напевен, тя редеше тъжна песен. — Те изгориха корабите ни — изгориха големите кораби, каквито никога вече не можахме да построим в тази нова страна, и ни изоставиха безпомощни тук. Казаха, че го направили уж за да ни спасят от Небитието, но това беше лъжа. Те само искаха и ние да споделим с тях заточението им — ние, които нямахме нужда от тях! Океанът — безпределният, вечният, можеше да е наш дом, но те ни взеха корабите и оковаха могъщия Руян. Искаха да им станем слуги. Не е редно да оковеш във вериги човек, който не ти е причинил никакво зло. Не е редно.

Ган Итай продължаваше да държи Мириамел в прегръдките си, да се клатушка и да мърмори за ужасната несправедливост. Слънцето се спусна ниско. Каютата започна да се изпълва със сенки.

Мириамел лежеше в притъмнялата каюта и слушаше тихата песен на Ган Итай. Нискийката беше разтревожена. Мириамел не беше очаквала от нея такива силни чувства, но нещо около пленничеството на Кадрах и сълзите на принцесата бе отприщило у нея горест и гняв.

Кои бяха нискитата все пак? Кадрах ги наричаше Тинукеда'я — Деца на океана, бе казала Ган Итай. Откъде бяха дошли? От някой далечен остров? Кораби на Тъмния океан, бе казала нискийката, от някъде много далече. Дали това беше пътят към света, където всеки копнее да се върне в някое място или време, пътища, отдавна загубени?

Мислите й бяха прекъснати от чукане на вратата.

— Лейди Мария? Будна ли си?

Тя не отговори. Вратата бавно се отвори. Мириамел се наруга наум: трябваше да я залости.

— Лейди Мария? — Гласът на графа беше мек. — Болна ли си? Липсваше ми на вечерята.

Тя разтърка очи, сякаш се събужда от сън.

— Лорд Аспитис? Съжалявам, не се чувствам добре. Ще поговорим утре, ако се оправя.

Той се приближи с котешки стъпки и седна на леглото й. Дългите му пръсти погалиха бузата й.

— Но това е ужасно. Какво те измъчва? Ще кажа на Ган Итай да те види. Тя е изкусна лечителка. Вярвам й много повече, отколкото на всеки знахар или аптекар.

— Благодаря, Аспитис. Много любезно от твоя страна. Сега трябва да поспя. Съжалявам, че съм толкова лоша компания.

Графът явно не бързаше да си отиде. Сега галеше косата й.

— Знаеш ли, лейди, наистина съжалявам за грубите си думи и действия снощи. Започнах много да държа на теб и ме смущава мисълта, че ще си отидеш толкова скоро. В края на краищата ни свързва дълбока любов, нали? — Пръстите му се плъзнаха надолу по шията й и тя настръхна, полазиха я студени тръпки.

— Боя се, че не съм достатъчно добре, за да говоря за такива неща сега, милорд. Но ти прощавам за думите ти, които бяха прибързани и не идваха от сърцето ти. — За миг тя го погледна в лицето, опитваше се да отгатне мислите му. Очите му изглеждаха невинни, но тя си спомни думите на Кадрах и описанието на сборището, на което е бил домакин, и студът се върна и я накара да се разтрепери; тя с всички сили се мъчеше да го прикрие.

— Добре — каза Аспитис. — Много добре. Много се радвам, че разбираш това. Прибързани думи. Точно така.

Мириамел реши да провери изтънчената му искреност.

— Трябва да разбереш притесненията ми, Аспитис. Баща ми не знае къде съм. Може би манастирът вече му е пратил вест, че не съм пристигнала. Той ще се поболее от тревога. Стар е вече и се страхувам за здравето му. Виждаш защо смятам да се откажа от твоето гостоприемство, колкото и да не ми се иска.

— Разбира се — каза графът и Мириамел почувства проблясък на надежда: в края на краищата може би го беше разбирала неправилно. — Жестоко е да караме баща ти да се тревожи. Ще му пратим вест веднага щом спрем на суша — мисля, че ще е на остров Спенит. И ще му изпратим добрата новина.

Тя се усмихна.

— Той много ще се зарадва, че съм добре.

— Аха. — Аспитис й върна усмивката. Фините му челюсти и прозрачните му очи биха могли да служат за модел на скулптор за някой от великите герои на миналото. — Но ще има и други хубави новини освен тази. Ще му съобщим, че дъщеря му скоро ще се омъжи за представител на една от набанските Петдесет фамилии.

Усмивката на Мириамел замръзна.

— Какво?!

— Ами ще му кажем за предстоящата ни женитба! — Аспитис се разсмя доволно. — Да, лейди, мислих и мислих, и макар твоят род да не е толкова издигнат, колкото е моят, при това е и еркинландски, реших в името на любовта да плюя на традицията. Ние ще се оженим, когато се върнем в Набан. — Той сграбчи студената й ръка в горещата си длан. — Но ти не изглеждаш толкова щастлива, колкото се надявах, хубава Мария.

Мислите на Мириамел препускаха, но като в сън за страшно преследване, тя не можа да измисли нищо, освен бягство.

— Аз… Аз съм смаяна, Аспитис.

— Е, това е разбираемо. — Той стана, после се наведе да я целуне. Дъхът му миришеше на вино, бузата му — на парфюм. Устата му за момент твърдо се притисна в нейната. — В края на краищата всичко е много внезапно, знам. Но ще е повече от некавалерско да те изоставя… след всичко, което споделихме. И започнах да те обичам, Мария. Северните цветя са различни от тези в моя южен дом, но ароматът им е също така сладък, цъфтежът — също така прекрасен.

Той спря на вратата.

— Почини си и се наспи добре. Имаме да си говорим за много неща. Лека нощ. — Вратата се затвори след него. Мириамел моментално скочи от леглото и спусна резето. След това се сгуши под одеялото си и се разтрепери неудържимо.