Към кулата на Зеления ангел. Част първа

Предисловие

Гутулф, графът на Утаниат, прокара пръсти по издрасканата дървена повърхност на Голямата маса на Престър Джон, разтревожен от неестествената тишина. Като се изключеше шумното дишане на виночерпеца на крал Елиас и потракването на лъжиците в купите, голямата зала беше тиха — много по-тиха, отколкото би следвало да бъде, след като в нея вечеряха десетина души. Тишината изглеждаше двойно по-потискаща за слепия Гутулф, макар и да не беше съвсем изненадваща: напоследък съвсем малко хора вечеряха на кралската маса, а и онези, които идваха при Елиас, изглеждаха все по-нетърпеливи да се махнат по-скоро и да не изпитват съдбата с нещо толкова рисковано като разговор по време на вечеря.

Преди няколко седмици един наемен капитан, Улгарт, тритинг, бе направил грешката да се пошегува с достъпната добродетел на набанските жени. Това беше разпространено мнение сред тритингите — те не можеха да разберат жени, които си боядисват лицата и носят дрехи, излагащи според обитателите на каруци безсрамно много гола плът. Грубата шега на Улгарт друг път би минала незабелязана, още повече че твърде малко жени все още живееха в Хейхолт и на масата на Елиас седяха само мъже. Но наемникът беше забравил — ако изобщо някога бе знаел, — че жената на Върховния крал, убита от тритингска стрела, е била набанска благородничка. Докато пристигне десертът, главата на Улгарт вече се клатушкаше окачена на седлото на един страж по пътя си към коловете над портата Нарулах за удоволствие на местните гарвани.

Много време беше минало, откакто разговорите на маса в Хейхолт бяха шумни и весели, мислеше Гутулф; напоследък се ядеше при почти погребална тишина, прекъсвана само от пъхтенето на потните прислужници — те се трудеха упорито, за да свършат и работата на няколкото вече изчезнали свои другари — и от случайни нервни комплименти, изречени от някой благородник на длъжност в замъка, който не можеше да отклони поканата на краля.

Сега Гутулф дочу тих говор и позна гласа на сър Флуирен, който шепнеше нещо на краля. Старият рицар тъкмо се беше върнал от родния си Набан, където бе действал като пратеник на Елиас при херцог Бенигарис, и днес заемаше почетното място от дясната страна на Върховния крал. Бе казал на Гутулф, че срещата му с краля по-рано този ден била съвсем обикновена, но при все това Елиас изглеждаше разтревожен по време на цялата вечеря. Гутулф не можеше да види това, но десетилетията, прекарани с краля, му позволяваха да си представи изражението му при всяка напрегната интонация, при всяка от странните му забележки. Освен това слухът, обонянието и осезанието на Гутулф, които се бяха изострили, откакто бе загубил зрението си, ставаха още по-силни в присъствието на ужасния меч Печал.

Откакто Елиас го бе принудил да го докосне, сивото острие му се струваше почти живо същество, нещо, което го познаваше, което чакаше спокойно, но с ужасна предопределеност, като дебнещо животно, което го е подушило. Самото му присъствие го караше да настръхва и напрягаше докрай всичките му нерви и жили. Понякога посред нощ, когато графът на Утаниат лежеше абсолютно буден, му се струваше, че усеща острието направо през стотиците лакти камък, които отделяха покоите му от покоите на краля — едно сиво сърце, чието биене можеше да чуе само той.

Елиас внезапно отблъсна стола си назад и скърцането на дървото по камъка стресна всички. Гравираната лъжица на Гутулф застина във въздуха и от нея закапаха капки.

— По дяволите, старче! — изръмжа кралят. — Ти на мен ли служиш, или на това пале Бенигарис?

— Само ви съобщавам какво каза херцогът, ваше величество — каза с треперещ глас сър Флуирен. — Но мисля, че това не беше израз на неуважение. Той има затруднения по границата с клановете на тритингите, а и хората от Вран са му пречили…

— Какво ме интересува? — Гутулф почти виждаше как Елиас присвива очи — толкова пъти беше гледал как гневът преобразява чертите му. Бледото му лице сигурно бе болезнено сгърчено и леко влажно. Бе чул слугите да си шепнат, че кралят напоследък бил много отслабнал.

— Аз помогнах на Бенигарис да се качи на трона, Ейдон да го порази! И му дадох лектор, който да не му се бърка в нищо!

Елиас млъкна. Единствено Гутулф от всички чу как Приратес, който седеше срещу слепия граф, остро пое дъх. Сякаш усетил, че може би е прекалил, кралят се извини и се върна към по-спокоен тон в разговора си с Флуирен.

Гутулф поседя онемял за момент, после бързо започна да яде, за да прикрие внезапния си страх. Как ли изглеждаше? Дали всички бяха вперили очи в него, дали всички можеха да видят предателското му изчервяване? Думите на краля за лектора и тревожното ахване на Приратес отново и отново отекваха в съзнанието му. Другите без съмнение щяха да сметнат, че Елиас е имал предвид влиянието си за избирането на гъвкавия ескритор Велигис за лектор след убийството на Ранесин, но Гутулф знаеше по-добре. Объркването на Приратес, когато изглеждаше, че кралят може да каже прекалено много, потвърди това, което графът вече наполовина подозираше: Приратес беше организирал смъртта на Ранесин, И сега Гутулф беше сигурен, че и Елиас го знае — може би дори беше заповядал убийството. Кралят и съветникът му бяха сключили сделка с демоните и бяха убили най-висшия проповедник на Бога.

В този момент, макар и сред хора край масата, Гутулф се почувства сам като на брулен от вятъра връх. Не можеше повече да понася бремето на измамата и страха. Беше време да избяга. По-добре да бъде сляп просяк в най-вонящата помийна яма на Набан, отколкото да остане дори само минута на тази прокълната и обитавана от демони трапеза.

Гутулф отвори рязко вратата на стаята си и спря на прага, за да позволи на прохладния въздух от коридора да го облъхне. Беше полунощ. Дори и да не беше чул печалния звън, долетял откъм Кулата на Зеления ангел, би разпознал по-дълбокото докосване на студа до бузите и очите си острия ръб на нощта, когато слънцето е в най-далечната си точка.

Беше странно да усеща с очите си, но сега, когато Приратес беше унищожил зрението му, те се оказаха най-чувствителните му органи, регистриращи всяка промяна на вятъра и времето с тънкост, по-фина дори от тази на пръстите му. И все пак, колкото и полезни да бяха, имаше нещо ужасно в използването им по този начин. Няколко нощи се бе събуждал изпотен и почти бездиханен от това, че се сънуваше като безформено пълзящо създание с месести пипала, стърчащи от лицето му, слепи топчици, които потрепваха като рогцата на охлюв. В сънищата си той още виждаше. Съзнанието, че това, което вижда, е той самият, го събуждаше задъхан отново и отново и го връщаше в истинския мрак, който сега беше постоянното му местообитание.

Гутулф излезе в коридора, изненадан както винаги, че се намира все в чернота при преминаването си от една стая в друга. Когато затвори вратата и зад нея остана мангалът с тлеещите въглени, студът стана по-зъл. Той чу приглушеното подрънкване на ризниците на стражите по стените зад отворения прозорец, после се вслуша във вятъра, който се усилваше и го заглушаваше с гърмящата си песен. Куче изскимтя някъде долу и някъде зад няколко завоя на коридора меко се отвори и затвори врата.

Гутулф за момент се олюля несигурно, след това се отдалечи на още няколко крачки от своята врата. Ако трябваше да излезе, трябваше да го направи сега — безполезно беше да стои безцелно в коридора. Сега, когато околният свят бе ослепен от нощта, той беше отново в еднакви условия с всички. Имаше ли друг избор? Не можеше да понася това, в което се бе превърнал неговият крал. Но трябваше да си отиде тайно. Макар че сега с нищо не беше полезен на краля — ръката му вече не можеше да се вдигне за бой, — той все пак се съмняваше, че някогашният му приятел ще го пусне просто да си отиде. Защото един слепец да напусне замъка, където му дават храна и подслон, и да избяга от стария си приятел Елиас, който бе го защитавал от справедливия гняв на Приратес — това намирисваше твърде силно на предателство, или поне така щеше да се стори на мъжа, който седеше на Престола от драконова кост.

Гутулф бе мислил за това от доста време и дори бе репетирал пътя си. Щеше да слезе в Ерчестър и да прекара нощта в „Свети Сутрин“ — катедралата беше почти запустяла и монасите бяха доброжелателни към всеки просяк, осмелил се да нощува в стените на града. На сутринта щеше да се смеси с рехавия поток хора, които излизаха към пътя за Старата гора и отиваха на изток към долината Хасу. Пък оттам — кой знае? Може би към степите, където според слуховете Джосуа събирал бунтовническа войска. Или може би към някой манастир в Станшайър или другаде — някъде, където да намери убежище поне докато немислимата игра на Елиас не разруши всичко.

Но беше време да спре с мисленето. Нощта щеше да го скрие от любопитни очи; дневната светлина щеше да го свари скрит в „Свети Сутрин“. Време бе да тръгва.

Но щом се затътри по коридора, усети леко като перце присъствие до себе си — дихание, въздишка, неопределимо усещане за нещо. Обърна се и размаха ръка. Нима някой трябваше да го спре накрая?

— Кой е?…

Нямаше никого. Или ако имаше, сега той стоеше мълчаливо и се подиграваше със слепотата му. Гутулф почувства странна внезапна несигурност, сякаш подът се накланяше под краката му. Направи нова крачка и внезапно усети много силно присъствието на сивия меч, цялата му особена мощ навсякъде около себе си. За миг помисли, че стените са се срутили. Силен вятър премина около и през него и стихна.

Що за лудост беше това?

Беше сляп и не можеше да се ориентира. Едва не заплака. Беше прокълнат.

Без да знае къде е, тръгна по безкрайните коридори на Хейхолт. Опипващите му пръсти се натъкваха на необикновени неща — изящни мебели и полирани сложно резбовани перила, които не приличаха на нищо от това, което си спомняше за тези зали. Вратата към помещенията, заемани някога от камериерките на замъка, беше отворена и макар да знаеше, че стаите са празни — управителката беше измъкнала всичките си подчинени от замъка преди да нападне Приратес, — той чу неясни шепнещи гласове. Трепна, но продължи да върви. Вече познаваше променливата и незаслужаваща доверие природа на Хейхолт напоследък: още преди да загуби зрението си, замъкът беше станал наистина непостоянно място.

Продължи да брои крачките си. Бе се упражнявал за това излизане през последните седмици. Имаше трийсет и пет крачки до завоя на коридора, още две дузини до главната стълбищна площадка, после навън в тясната, прохладна от вятъра Лозова градина. Още петдесет крачки и отново беше под покрив — като намери пътя си надолу към Прохода на капелана.

Стената под пръстите му стана топла, а след това — внезапно — изгарящо гореща. Графът дръпна ръката си и изохка. Тъничък вик долетя от коридора:

— Т'си е-изи'ха ас-тригу!

Той отново протегна трепереща ръка и усети само камък, влажен и нощно-студен. Вятърът развяваше дрехата му — вятърът или някаква мърмореща, нематериална тълпа. Усещането за сивия меч беше ужасяващо силно.

Гутулф забърза по коридорите, като прокарваше пръсти колкото можеше по-високо по застрашително променливите стени. Доколкото можеше да определи, той беше единственото живо същество в тези зали. Странните звуци и докосванията, леки като дим или крилца на молец, бяха само привидения, успокояваше се той — те не можеха да му попречат. Те бяха сенките на магьосническото обкръжение на Приратес и той нямаше да им позволи да осуетят бягството му. Нямаше да остане пленник в този покварен замък.

Докосна грапавата повърхност на дървена врата и за своя огромна радост откри, че е броил правилно. Едва се сдържа да не извика ликуващо от невероятно облекчение. Бе стигнал малкия портал до Голямата южна порта. Зад него беше дворът и мръсните помещения, в които се хранеха слугите.

Но когато отвори вратата и прекрачи прага, вместо острия нощен въздух, който бе очаквал, усети горещ вятър и топлината на много огньове. Мърмореха гласове — обидени, плачливи.

Божа майко! Нима Хейхолт гори?

Гутулф се дръпна, но не можа да улучи вратата — пръстите му задраскаха камък, който при докосването му стана по-горещ. Мърморенето бавно се надигна до бръмчене на безброй възбудени гласове — тихо, но пронизващо като жуженето на пчелен кошер. Лудост, каза си той, фантазии. Не трябваше да се предава. Заклатушка се напред — все още броеше крачките си, — краката му се подхлъзнаха в калта на сервизните помещения, но токовете му някак си тракнаха по гладки плочи. Невидимият замък беше в някакъв ужасен водовъртеж — горящ и трепкащ в един момент, студен и твърд в следващия, и потънал в пълна тишина, тъй като обитателите му спяха и не подозираха нищо.

Сън и действителност бяха преплетени, мракът бе пълен с шепнещи призраци, които объркваха броенето му. Но Гутулф все още се бореше — с мрачната решителност, която бе негов другар в десетките ужасни военни походи като помощник на Елиас. Той тежко стъпваше към Средния двор и най-после спря да си почине за миг край мястото, където според последните му сметки някога се намираха покоите на дворцовия лекар. Усети острата миризма на изгоряло дърво, протегна ръка, усети как то се троши на гнил прах под пръстите му и разсеяно си спомни пожара, който бе убил Моргенес и още няколко души. Внезапно, сякаш повикани от мислите му, около него заскачаха пращящи пламъци. Това вече не можеше да бъде фантазия — той усещаше смъртоносната горещина. Тя го обгърна като смазващ юмрук, препречваше му пътя накъдето и да се обърнеше. Гутулф извика отчаяно. Щеше да изгори жив!

„Руаха, руаха Асу'а!“, плачеха призрачни гласове в пламъците. Сивият меч сега беше вътре в него, във всичко. Струваше му се, че чува неземната му музика и по-слабо — песните на магическите му братя. Три меча. Три нечестиви меча. Те вече го познаваха.

Чу се шумолене като от размахването на безброй крила, а после графът на Утаниат внезапно почувства, че пред него се образува отвор, празно пространство в иначе плътната стена от пламъци, врата, от която лъхаше студен въздух. И понеже нямаше друг изход, той метна пелерината си върху главата си и се заклатушка надолу — към по-спокойните и по-студени сенки.