Към кулата на Зеления ангел. Част първа

25. Небесният образ

Яздеха от север на черни коне — същества, отгледани в студен мрак, уверено стъпващи в дълбоката нощ, без да се боят от ледения вятър или високопланинските преходи. Ездачите бяха трима — две жени и мъж, всички Деца на облаците, и тяхната смърт вече беше изпята от Безсветлинните, тъй като беше малко вероятно да се върнат някога в Накига. Те бяха Ноктите на Утук'ку.

След като слязоха от Стормспайк, те минаха през развалините на стария град, който се бе казвал Накига, като едва хвърляха поглед към останките от една епоха, когато народът им още бе живял на слънце. През нощта минаха през селата на Черните римъри. Не срещнаха никого — обитателите на тези селища, както и всички смъртни в тази унила страна, знаеха добре, че няма какво да се мотаят навън след здрач.

Тримата вече много нощи прекосяваха Замръзналото блато. Никой не ги забеляза — само хората в редките селища сънуваха кошмари, а и без това студеният вятър бе станал леден. Те яздеха в мълчание и мрак, докато не стигнаха до Наглимунд.

Там спряха да дадат почивка на конете — дори жестоката дисциплина на стормспайкските конюшни не можеше да предотврати умората на живите животни — и да поговорят с онези от своя род, които бяха превърнали изоставения замък на Джосуа в свой дом. Водачката на Ноктите на Утук'ку — макар че беше само първа сред равни — се представи на покрития със саван господар на замъка — един от Червената ръка. Сивият саван преливаше в кехлибареночервено при всяка гънка върху тлеещите останки на това, което някога беше тронът на принц Джосуа. Тя беше почтителна, въпреки че не направи нищо повече от необходимото. Дори за норните, закоравели през дългите векове на леденото си заточение, служителите на Краля на бурите бяха смущаващи. Както и господарят им, те бяха ходили отвъд — бяха опитали Небитието и се бяха върнали; бяха толкова различни от все още живите си братя и сестри, колкото звезда от морска звезда. Норните не обичаха Червеноръките, не харесваха опърлената им пустота — и петимата бяха само дупки в тъканта на реалността, дупки, пълни с омраза — но след като тяхната господарка бе превърнала войната на Инелуки в своя, нямаха друг избор, освен да се кланят пред главните слуги на Краля на бурите.

Тъй като Ноктите бяха опети като мъртви, Хикеда'я от Наглимунд се отнасяха към тях с почтително мълчание и ги настаниха в студена стая далече от всички.

Трите Нокътя не останаха дълго във ветровития замък — тръгнаха към Стайл, през развалините на Да'ай Чикица и после на запад през Алдхеорте, като заобиколиха отдалече Джао е-Тинукай'и — задачата им изискваше секретност. Макар че гората сякаш им се съпротивляваше — пътеките внезапно изчезваха, а дебелите клони бяха толкова преплетени, че светлината на звездите изобщо не проникваше през тях, все пак тримата напредваха неотстъпно на югоизток. Те бяха избраниците на Кралицата на норните и никой и нищо не можеше да ги отклони от целта им.

Най-после стигнаха края на гората. Вече бяха близо до това, което търсеха. Както Инген Джегер преди тях, те бяха слезли от север и носеха смърт за враговете на Утук'ку, но за разлика от ловеца, който беше сразен още първия път, когато вдигна ръка срещу Зида'я, тези трима бяха безсмъртни. Нямаше защо да бързат. Грешки не биваше да има.

Те обърнаха конете си към Сесуад'ра.

— О, Ейдон, камък падна от раменете ми. — Джосуа дълбоко пое дъх. — Чудесно е да тръгнеш най-после.

Исгримнур се усмихна.

— Дори ако не всички са съгласни. Да, хубаво е.

Джосуа и херцогът на Елвритшала бяха спрели конете си край рухналата порта и наблюдаваха гражданите на Нови Гадринсет, които напускаха лагера. Върволицата се виеше надолу по стария ситски път, хората носеха багажа си и подкарваха овцете и кравите — неуправляема армия, която блееше, мучеше, блъскаше се и предизвикваше истински хаос. Някои от заселниците си бяха направили недодялани каруци и ги бяха натоварили с цели грамади багаж.

Джосуа се намръщи.

— Не приличаме на войска, а на пътуващ цирк.

Хотвиг, който тъкмо беше спрял до тях заедно с фолшайъреца Фреозел, се засмя.

— Клановете ни винаги изглеждат така, когато се преместват. Единствената разлика е, че повечето от тези хора са от вашите живеещи сред камъни. Ще свикнеш.

Фреозел критично наблюдаваше процесията.

— Говедата и овцете ни трябват, принце. Много гърла имаме да храним. — Той непохватно бутна коня си напред — още не беше свикнал да язди. — Ей, там! — викна той. — Направете място на оная каруца!

Исгримнур си помисли, че Джосуа е прав: тълпата наистина приличаше на пътуващ цирк, макар и без веселието, винаги придружаващо цирковете — доста деца плачеха, но пък и не всички хлапета бяха недоволни от пътуването. Възрастните също не бяха доволни — не им се искаше да напуснат това място на относителна безопасност: идеята да се свали някак Елиас от трона им беше далечна и почти всички биха предпочели да си останат на Сесуад'ра, докато други се занимават с мрачната действителност на войната — но беше ясно също, че да се остане на това отдалечено място, след като Джосуа отведе всичките си въоръжени мъже, не е умно. И така, ядосани, но не желаещи да рискуват с нови страдания без защитата на импровизираната войска на Джосуа, обитателите на Нови Гадринсет го следваха към Набан.

— Няма да изплашим и шепа писари с тая тълпа, да не говорим за брат ми — каза принцът. — И все пак не ги подценявам заради дрипите ни и лошото ни въоръжение. — Той се усмихна. — Всъщност мисля, че за пръв път разбирам как се е чувствал баща ми. Винаги съм се отнасял към васалите си възможно най-добре, тъй както го изисква Бог от мен, но никога не бях изпитвал силната любов на Престър Джон към всичките му поданици. — Джосуа замислено поглади шията на Вятокрък. — Може би щях, ако той беше запазил малко от нея и за двамата си сина. Все пак мисля, че най-после знам какво е изпитвал, когато е влизал на кон през портата Нарулах в Ерчестър. Той би дал живота си за онези хора, както аз бих дал своя за тези. — Принцът отново се усмихна притеснено, сякаш смутен от откритието си. — Аз ще преведа тая моя любима сбирщина невредима през Набан, Исгримнур, каквото и да ми струва това. Но когато стигнем в Еркинланд, ще сложим зара в ръцете на Бога, и кой знае какво ще направи той с тях.

— Нито един от нас не знае — съгласи се Исгримнур. — И добрите дела не спечелват благоволението му. Поне така ми каза твоят отец Странгиард снощи — че е не по-малък грях да купуваш Божията любов с добри дела, отколкото с лоши.

Едно муле — бяха твърде малко в цялата Сесуад'ра — се беше запънало на пътя, мълчаливо, но непоклатимо. Стопанинът стовари тоягата си на гърба му, но то само сви уши и вдигна глава: приемаше ударите с няма упорита враждебност. Ругатните на мъжа изпълваха утринния въздух; почнаха да ругаят и хората зад спрялата каруца.

Джосуа се разсмя и възкликна:

— Ако искаш да видиш как изглеждам на самия себе си, погледни това нещастно животно. Ако се катереше нагоре, щеше да тегли цял ден, без да прояви и следа от умора. Но сега пред него има дълъг и опасен път надолу и тежка каруца зад него — нищо чудно, че е забило копита в земята. — Усмивката му изчезна, той се обърна и впи в херцога сивите си очи. — Но аз те прекъснах. Повтори какво ти е казал Странгиард.

Исгримнур гледаше мулето и собственика му. В тях имаше нещо и смешно, и трогателно, нещо повече от онова, което се виждаше.

— Каза, че да се опитваш да купиш Божието благоволение с добри дела е грях. Е, първо се извини, загдето въобще мисли — нали го знаеш какъв е, като плашлива мишка — но все пак го каза. Че Бог не ни дължи нищо, а ние Му дължим всичко, че трябва да вършим добри дела, защото са добри и са по-близки до Бога, а не защото ще ни възнагради като деца, на които дават бонбони, за да мируват.

— Отец Странгиард е мишка, да — съгласи се Джосуа. — Но една мишка може да бъде смела. Колкото и да са малки, впрочем, те са разбрали, че е по-добре да не дразниш котката. Така е и със Странгиард, струва ми се. Той знае кой е и къде му е мястото. — Погледът на Джосуа се зарея от заинатеното муле към западните планини. — Ще помисля над думите му обаче. Понякога наистина постъпваме, както повелява Бог, от страх или надежда за отплата. Да, ще помисля над думите му.

На Исгримнур внезапно му се прищя да не си беше отварял устата.

„На Джосуа само това му трябва — поредната причина да се самообвинява. Карай го да действа, не да мисли. Когато успее да отхвърли грижите си, той е истински принц. Това ще ни даде възможност да доживеем да си говорим за такива неща край огъня някой ден“.

— Какво ще кажеш да преместим онзи идиот и мулето му от пътя? — предложи Исгримнур. — Иначе всичко това скоро ще заприлича повече на битката при Нарулах, отколкото на пътуващ цирк.

— Добре. — Джосуа отново се усмихна, слънчево като студената светла сутрин. — Не мисля, че идиотът, както го нарече, ще ни откаже, но мулетата не уважават особено принцовете, да знаеш.

— Нимзък! — извика Бинабик. — Къде е Сискинанамук?

Овчарят се обърна и вдигна гегата си за поздрав.

— При лодките, Пеещи човече. Проверява течовете, та овните да не си измокрят краката. — Засмя се и се видяха жълтите му зъби.

— Е, и на теб няма да ти се наложи да плуваш. Иначе ще потънеш като камък — отвърна му с широка усмивка Бинабик — и ще те намерят през лятото, като се отдръпне водата. Дръж се по-прилично!

— Много е слънчево — оправда се Нимзък. — Погледни ги само скокльовците! — Той посочи овните, които наистина бяха твърде оживени, няколко дори се биеха наужким — нещо, което не правеха почти никога.

— Само ги наглеждай да не си счупят главите — засмя се Бинабик, наведе се, прошепна нещо в ухото на Куантака и тя го понесе по снега.

Сиски наистина проверяваше лодките. Бинабик слезе от Куантака, която енергично се отръска и затича към гората. Бинабик гледаше годеницата си с усмивка — тя проверяваше лодките така недоверчиво, както човек от равнините брои въжетата по канукски мост над пропаст.

— Много си грижлива — смъмри я Бинабик със смях. — Повечето ни хора вече преминаха. — Той махна с ръка към белите овни, пръснати оттатък долината; пастирите и ловджийките се наслаждаваха на краткотрайния покой, преди отново да тръгнат на път.

— Държа всички да минат невредими. — Сиски го прегърна. — Едно е да излезеш за риба в Езерото на Синята кал, и друго, когато залагам живота на хората и овните си.

— Големи късметлии са, че се грижиш за тях — каза Бинабик, този път сериозно. — Но забрави за малко лодките.

Тя се притисна силно до него.

— Забравих ги.

Бинабик вдигна глава и погледна през долината. Снегът се беше разтопил на много места, туфи жълто-зелена трева се показваха навсякъде.

— Овните ще се наядат до пръсване — каза той. — Не са свикнали с такова изобилие.

— Отива ли си снегът? — попита тя. — Ти каза, че тези земи обикновено не са покрити със сняг по това време на годината.

— Невинаги, но зимата се разпростря далече на юг. Вее пак, изглежда, вече си отива. — Той погледна небето. Рехавите облаци ни най-малко не намаляваха силата на слънцето. — Не знам какво да мисля. Не мога да повярвам, че този, който направи зимата да стигне толкова далече, се е предал. Не знам. — Той пусна Сиски и се тупна с ръка по гърдите. — Дойдох да ти кажа, че съжалявам, загдето те виждам толкова малко напоследък. Трябваше да се решават много въпроси. Гелое и другите работиха дни и нощи над книгата на Моргенес. Изучавахме и свитъците на Укикук, а това не можеше да стане без мен.

Сиски вдигна ръката му, опря я до бузата си и я притисна, после я пусна.

— Няма нужда да се извиняваш. Знам какво правиш… — тя кимна към лодките, — точно както и ти знаеш какво трябва да правя аз. — Тя сведе очи. — Видях те да стоиш на съвета на хората от равнината и да говориш. Не можах да разбера повечето от думите, но видях с какво уважение те гледаха, Бинбиникегабеник. — Тя натърти на пълното му име. — Гордея се с теб, мъжо мой. Само ми се иска майка ми и баща ми да можеха да те видят, както аз те видях. Както те виждам.

Бинабик изсумтя, но явно му беше приятно.

— Не мисля, че уважението на равнинците ще струва много на рабоша на родителите ти. Но ти благодаря. Хората от долините ценят високо и теб, и всичките ни хора, след като ни видяха в бой. — Кръглото му лице стана сериозно. — И това е другото, за което исках да говоря. Ти ми каза веднъж, че смяташ да се върнеш в Ийканук. Скоро ли ще тръгнеш?

— Все още мисля — отговори тя. — Знам, че майка ми и баща ми имат нужда от нас, но мисля също, че и тук има неща, които можем да направим. Равнинците и тролите да се бият заедно — може би това е нещо, което ще осигури на народа ни безопасност за дълги години.

— Умната ми Сиски — усмихна се Бинабик. — Но битката може да е твърде свирепа за нашите хора. Ти никога не си виждала сражение за крепост — равнинците го наричат „обсада“. В такава битка за нашите може да има твърде много опасности. А най-малко едно или две такива сражения очакват Джосуа и неговите хора.

Тя тържествено кимна.

— Знам. Но има по-сериозна причина, Бинабик. За мен ще е много трудно да те оставя отново.

Той отмести очи.

— Както беше за мен да се разделя с теб, когато Укикук ме отведе на юг — но и двамата знаем, че има задължения, които не са особено приятни. — Бинабик пъхна ръката си под нейната. — Ела да се поразходим. Няма да имаме много време да бъдем заедно занапред.

Тръгнаха към подножието на планината, като заобикаляха струпаните хора, които чакаха за лодките.

— Много съжалявам, че всички тези затруднения не ни позволяват да се оженим — каза Бинабик.

— Това са само думи. През нощта, когато дойдох да те освободя, се оженихме. Дори да не бяхме се срещнали никога след това.

Бинабик сви рамене.

— Знам. Но ти би трябвало да си получиш думите. Ти си дъщеря на Ловджийката.

— Имаме отделни палатки — усмихна се Сиски. — Всички приличия са спазени.

— Нямам нищо против да деля своята с младия Саймън — заяви той. — Но бих предпочел да я деля с теб.

— Имаме своите мигове. — Тя стисна ръката му. — А какво ще правиш, когато всичко това свърши, скъпи мой? — Говореше така, сякаш изобщо не можеше да става въпрос дали въобще ще има „след това“. Куантака изскочи от гората и се спусна към тях.

— Какво имаш предвид? Ще се върнем в Минтахок — или, ако вече си заминала, ще дойда при теб.

— А Саймън?

Бинабик спря и събори буца сняг от един клон с тояжката си. Тук, в дългата сянка на хълма, хаотичната врява на заминаващите се чуваше по-слабо.

— Не знам. Свързан съм с него с обещания, но ще дойде ден, когато те ще бъдат изпълнени. След това… — Той сви рамене. — Не знам какво съм аз за него, Сиски. Не брат, не баща, разбира се…

— Приятел? — предположи тихо тя. Куантака душеше ръката й. Тя я почеса по муцуната и й позволи да налапа ръката й чак до лакътя. Вълчицата изръмжа доволно.

— Да, разбира се. Той е добро момче. Не, добър мъж, мисля. Гледах го как израства.

— Дано Кинкипа Снежната ни прекара през всичко това невредими — каза сериозно Сиски. — Дано Саймън щастливо да остарее, ние с теб да се обичаме и да отгледаме деца, нашият народ да запази дома си в планините. Вече не се боя от жителите на равнината, Бинабик, но съм по-щастлива сред хората, които разбирам.

Той я прегърна.

— Дано Кинкипа изпълни молбата ти. И не забравяй, че трябва да искаме от нея да пази и Куантака. — Бинабик се ухили. — Хайде, ела да идем ей натам. Знам едно тихо местенце на склона, на завет — единственото уединено, което може би ще видим за дни и дни напред.

— Ами лодките, Пеещи човече? — закачи го тя. — Трябва да ги прегледам.

— Преглеждала си ги по сто пъти всяка. Пък и хората ни могат да преплуват това езеро, ако се наложи. Ела.

Вървяха прегърнати. Вълчицата тихо ги следваше, безшумна като сива сянка.

— По дяволите, Саймън, боли! — Джеръмайъс се надигна и засмука ударените си пръсти. — Това, че си рицар, не ти дава право да ми чупиш ръцете.

— Исках само да ти покажа нещо, на което ме научи Слудиг. И трябва да тренирам. Не се прави на бебе.

Джеръмайъс го изгледа отвратено.

— Не съм бебе, Саймън. А ти не си Слудиг. И изобщо не мисля, че го правиш както трябва.

Саймън пое дълбоко дъх и сдържа сърдития си отговор. Джеръмайъс не беше виновен, че той е нервен. Не беше имал възможност да говори с Мириамел от дни, а и въпреки огромния и сложен процес на разтурването на лагера, не можеше да си намери работа.

— Извинявай. Глупаво беше да говоря така. — Той вдигна дървения меч. — Нека само ти покажа тази хватка, когато обръщаш меча… — Той замахна и перна дървения меч на Джеръмайъс. — Ето… така…

Джеръмайъс въздъхна.

— По-добре да отидеш и да говориш с принцесата, вместо да ме налагаш, Саймън. — Той вдигна меча си. — Е, давай.

Мечовете затракаха и някои от овцете, които пасяха наблизо, вдигнаха глави и загледаха дали овните отново не се бият. Но когато се убедиха, че това са само двама двукраки хлапаци, се върнаха към тревата.

— Защо каза онова за принцесата? — попита Саймън запъхтян.

— Какво? — Джеръмайъс се опитваше да остане извън обсега на дългите ръце на противника си. — А защо, как мислиш? Та ти се влачиш подир нея, откакто дойде.

— Не е вярно!

Джеръмайъс отстъпи и заби върха на дървения си меч в земята.

— Хм, така ли? Значи съм те сбъркал с някой друг недодялан червенокос глупак.

Саймън се усмихна смутено.

— Личи ми, нали?

— В името на Усирис, да! Но кой не би го направил? Тя е толкова хубава, и изглежда добра.

— Тя е… нещо повече. Но защо тогава ти не се влачиш подир нея?

Джеръмайъс го стрелна с бърз, обиден поглед.

— Ха, че тя няма да ме забележи дори да падна мъртъв в краката и! — Лицето му стана насмешливо. — Не че забелязва и теб де.

— Не е смешно. — Саймън се намръщи.

Джеръмайъс се смили.

— Извинявай, Саймън. Сигурен съм, че да си влюбен е ужасно. Виж какво, продължавай и ми потроши и останалите пръсти, ако от това ще ти олекне.

— Може и да го направя — ухили се Саймън и отново вдигна меча. — Хайде, дявол да те вземе, бий се!

— Правиш някого рицар — изпухтя Джеръмайъс и отби удара му — и съсипваш живота на приятелите му завинаги.

Мечовете затракаха отново — неритмични и ожесточени като чукането на огромен пиян кълвач.

Седнаха запъхтени на мократа трева. Саймън беше разкопчал ризата си. Скоро щеше да му стане студено, но в момента хладният въздух му действаше чудесно. Сянка падна между двамата и те стреснато вдигнаха глави.

— Сър Камарис! — Саймън се надигна. Джеръмайъс само гледаше с широко отворени очи.

— Е, седни, млади човече. — Старецът махна с ръка. — Просто ви гледах как тренирате.

— Не сме много добри — каза Саймън скромно.

— Наистина не сте.

Саймън се бе надявал, че старецът все пак ще го похвали.

— Слудиг опита да ме научи на каквото може — обясни той, като се стараеше тонът му да е почтителен. — Нямахме много време.

— Слудиг? Това е васалът на Исгримнур, нали? — Той пронизващо погледна Саймън. — А ти си момчето от замъка, нали така? Това, което Джосуа е направил рицар? — Говореше със слаб набански акцент.

— Да, сър Камарис. Казвам се Саймън. А това е моят приятел — и адютант — Джеръмайъс.

Старецът стрелна Джеръмайъс с очи, кимна му и върна бледосините си очи върху Саймън.

— Нещата са се променили — каза бавно той. — И то не към по-добро, поне според мен.

— Какво имаш предвид, сър?

Старецът въздъхна.

— Ти не си виновен, млади момко. Знам, че един монарх понякога трябва да провъзгласява рицари на бойното поле, и не се съмнявам, че си извършил благородни дела — чух, че си помогнал да намерят моя меч Трън — но в рицарството има нещо повече от меча. Това е високо звание, Саймън… високо звание.

— Сър Деорнот се стараеше да ме научи на каквото трябва да знам — каза Саймън. — Преди бдението ми ми преподаде Каноните на рицарството.

Камарис седна, удивително пъргаво за човек на неговата възраст.

— Не е само това, момко, не е само това. Знаеш ли колко дълго служих при Гаванаксис от Хонза Клавес като паж и скуайър?

— Не, сър.

— Дванадесет години. И всеки ден, млади Саймън, всеки един ден беше урок. Трябваха ми две дълги години само за да се науча как да се грижа за конете му. Ти имаш кон, нали?

— Да, сър. — Саймън беше смутен, но очарован. Най-великият рицар в световната история говореше с него за правилата на рицарството! Всеки млад благородник от Римърсгард до Набан би дал лявата си ръка, за да е на неговото място. — Кобила. Казва се Намиращата дома.

Камарис го погледна остро, сякаш не хареса името, но продължи, като че ли не беше така.

— Тогава трябва да се научиш да се грижиш за нея както е редно. Тя е повече от приятел, Саймън, тя е такава част от теб, както двата ти крака и двете ти ръце. Рицар, който не може да се довери на коня си, който не го познава както самия себе си, който не почиства и не поправя всяка част от амуницията хиляда пъти — е, той няма да е полезен нито на себе си, нито на Бога.

— Старая се, сър Камарис. Но трябва да науча толкова много.

— Несъмнено сега е време на война — продължи Камарис. — Така че е съвсем допустимо да се пренебрегнат някои от не толкова решаващите умения — ловът със и без соколи и други подобни. — Но той явно не одобряваше напълно тази мисъл. — Възможно е дори правилата за предимство да не са така важни както в други времена, с изключение дотолкова, доколкото засягат военната дисциплина; и все пак по-лесно е да се сражаваш, когато знаеш мястото си в мъдрия план на Бога. Нищо чудно, че битката тук с хората на краля е била махленска кавга. — Строгата му съсредоточеност изведнъж се стопи, очите му станаха добри. — Но аз те отегчавам, нали? — Устните му се изкривиха в усмивка. — Аз съм като някой, проспал два пъти по двайсет години, но все пак съм стар човек, въпреки всичко. Това не е моят свят.

— О, не! — каза горещо Саймън. — Не ме отегчаваш, сър Камарис. Съвсем не. — Погледна към Джеръмайъс за подкрепа, но приятелят му седеше ококорен и мълчеше. — Моля те, кажи ми всичко, което ще ми помогне да съм по-добър рицар.

— Бил ли си добросърдечен? — попита най-великият рицар в царството на Ейдон. Тонът му беше студен.

— Не, сър. — Саймън неволно се разсмя и за миг се изплаши, че ще премине към ужасяващо кикотене. — Не, сър. Прости ми, но ти да ме питаш дали не ме отегчаваш… — Не можеше да намери думи, за да изрази лудостта на подобна мисъл. — Ти си герой, сър Камарис — каза накрая. — Герой.

Старецът стана със същата изненадваща пъргавина, с която беше седнал, и Саймън се изплаши, че го е обидил.

— Стани, момко.

Саймън се подчини.

— Ти също… Джеръмайъс. — Камарис ги огледа с критичен поглед. — Дай ми меча си. — Той посочи дървеното оръжие, което Саймън все още стискаше. — Оставих Трън в ножницата в палатката си. Все още не се чувствам удобно с нея, признавам. В нея има нещо неспокойно, което не ми харесва.

— В нея? — попита Саймън изненадано. — В палатката ли?

Старецът махна пренебрежително с ръка.

— Така говорим ние във Винита. Корабите и мечовете са от женски род, бурите и планините са от мъжки. Сега внимавай. — Той взе дървения меч и начерта кръг по влажната трева. — Канонът на рицарството гласи, че както ние сме създадени по подобие на нашия Господ, така и светът… — той начерта по-малък кръг в първия — е създаден по подобие на Небесата. Но, за зла чест, без тяхната святост. — Той критично огледа кръга, сякаш вече го виждаше населен с грешници.

— Тъй както ангелите са слуги и пратеници на Бога — продължи Камарис, — така и братството на рицарите служи на различните земни владетели. Ангелите разпространяват добрите слова Божии, които са абсолютни, но земята е грешна, каквито са и нашите владетели, дори най-добрите. Така се появяват несъгласия по въпроса каква е волята Божия. Тогава избухва война. — Той раздели вътрешния кръг с една черта. — Чрез това изпитание става известна правотата на нашите владетели. Войната най-ясно отразява острието на ножа на Божията воля, тъй като самата война е опорната точка, на която империите се издигат или падат. Ако само силата определя победата, сила, несмекчена от чест или милосърдие, тогава тя не е победа, защото Божията воля никога не може да бъде изразена само чрез проявяването на по-голяма сила. Нима котката е по-любима на Бога от мишката? — Камарис се навъси, поклати глава, след това обърна острия си поглед към двамата младежи. — Слушате ли ме?

— Да — бързо каза Саймън. Джеръмайъс само кимна, мълчеше като онемял.

— Така. Всички ангели — с изключение на Онзи, който избягал — са покорни на Бога преди всичко защото Той е съвършен, всезнаещ и всемогъщ. — Камарис начерта множество знаци на външния кръг: сигурно представляваха ангелите, предположи Саймън. Беше малко объркан, но усещаше, че схваща повечето от това, което казва рицарят. — Но — продължи старецът — владетелите на хората са, както казах по-горе, със слабости. Те са грешници като всички нас. Така, въпреки че всеки рицар е предан на своя господар, той трябва да бъде също и верен на Канона на рицарството — на всички правила за сражение и поведение, правилата за чест, милост и отговорност, които са еднакви за всички рицари. — Камарис разсече чертата във вътрешния кръг с нова, перпендикулярна. — И така, независимо кой земен владетел печели една битка, ако неговите рицари са верни на Канона, битката ще е спечелена съгласно Божиите закони. Тя ще е правилно отражение на Неговата воля. — Той втренчи пронизващия си поглед в очите на Саймън. — Слушаш ли ме?

— Да, сър. — Действително, в чутото имаше смисъл, макар че Саймън искаше да помисли и сам върху него.

— Добре. — Камарис се наведе и избърса изцапания с кал дървен меч толкова старателно, сякаш беше Трън, после го върна на Саймън. — Сега, точно както Божиите проповедници трябва да направят волята Му разбираема за народа под форма приятна и почтителна, така също и Неговите рицари изпълняват Неговите желания по подобен начин. Затова войната, колкото и да е ужасна, не трябва да бъде бой между животни. Ето защо един рицар е нещо повече от просто силен мъж на кон. Той е викарий на Бога на бойното поле. Играта с меча е молитва, момчета — сериозна и тъжна, и все пак радостна.

„Не изглежда много радостен — помисли си Саймън. — Но в него наистина има нещо свещеническо“.

— Ето защо човек не става рицар само като прекара една нощ в бдение или се сдобие с меч, както и не може да стане свещеник само като пренесе Книгата на Ейдон от единия край на селото до другия. Трябва учение, учение за всяко нещо. — Той се обърна към Саймън. — Вземи меча си, младежо.

Саймън го направи. Камарис беше с цяла педя по-висок от него — доста интересно: Саймън беше свикнал да е по-висок от почти всички.

— Държиш го като тояга. Отпусни ръцете си, така. — Дългите ръце на рицаря обвиха ръцете на Саймън. Пръстите му бяха сухи и твърди, толкова груби, сякаш Камарис беше прекарал живота си в копаене или зидане на каменни стени. Изведнъж от докосването му Саймън осъзна огромността на опита му, възприе го като нещо много повече от една легендарна личност или старец, пълен с полезни знания. Усети безкрайните години упорита, усърдна работа, неизброимите и предимно нежелани състезания с оръжие, които този човек беше изстрадал, за да стане най-могъщия рицар на своето време — и на всички времена, усети Саймън, като се радваше на всичко това не повече от добросърдечен свещеник, заставен да разобличи невеж грешник.

— Сега го усети, като се изправяш — каза Камарис. — Почувствай как силата идва от краката ти. Не, не пазиш равновесие. — Той събра краката на Саймън. — Защо една кула не пада? Защото е центрирана над основата си.

Скоро той накара и Джеръмайъс да се изпоти, и то здравата.

Следобедното слънце сякаш бързаше по небето; с приближаването на вечерта ветрецът стана леден. След като старецът подложи на най-строга проверка уменията им, в очите му се появи известен блясък — студен, но все пак силен.

Когато Камарис най-после ги освободи, беше почти съвсем тъмно. Брегът оттатък долината искреше от лагерни огньове. Дневните старания да превозят почти всички бяха дали своя плод и групата на принца можеше да потегли още в зори. Сега хората от Нови Гадринсет строяха временния си лагер, ядяха закъсняла вечеря или сновяха безцелно в сгъстяващия се мрак. Атмосфера на покой и очакване витаеше над долината, истинска като здрача. Беше нещо като Чистилището, помисли си Саймън — мястото преди Небесата.

„Но то е и мястото преди Ада — припомни си той. — Ние не просто пътуваме — отиваме на война… и може би още по-лошо“.

Двамата с Джеръмайъс вървяха мълчаливо, изтощени от упражненията, потта по лицата им леденееше. Саймън изпитваше болка в мускулите — сега беше приятна, но от опит знаеше, че утре няма да е така, особено след целодневна езда. Той внезапно се сети за нещо.

— Джеръмайъс, погрижи ли се за Намиращата дома?

Младежът го погледна сърдито.

— Разбира се. Казах, че ще го направя, нали?

— Ще отида да я погледна все пак.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам — бързо каза Саймън. — Всъщност това няма нищо общо с теб. Думите на сър Камарис за един рицар и коня му просто… просто ме подсетиха за нея. — Освен това изпитваше остра необходимост да остане малко сам: трябваше да помисли и върху другите неща, които му беше казал Камарис. — Разбираш, нали?

— Може би. — Джеръмайъс се намръщи, но не изглеждаше особено разтревожен. — Ще отида да потърся нещо за ядене.

— После ела при огъня на Исгримнур. Сангфугол каза, че щял да пее.

Джеръмайъс тръгна към палатката, която бяха вдигнали сутринта тримата с Бинабик, а Саймън се заизкачва по склона, където бяха вързани конете.

Звездите още не бяха изгрели, нямаше и луна и той не виждаше къде стъпва.

Насреща му през калта вървеше някой. Беше Фреозел, връщаше се, след като бе нагледал коня си и Вятокрък на Джосуа. Поне в това отношение беше заел мястото на Деорнот в живота на принца и явно играеше тази роля с удоволствие. Веднъж беше казал на Саймън, че произлиза от ковашко семейство — нещо, на което Саймън охотно повярва, като гледаше широките му рамене.

— Привет, сър Сеоман — каза той. — Виждам, и ти не носиш факла. Доста ще се изкаляш.

— Вече се изкалях — засмя се Саймън и посочи покритите си с кал ботуши.

— Трябва да ги намажеш — каза Фреозел. — Иначе ще се съсипят. Ще ходиш ли да слушаш арфиста?

— Така смятам.

— Тогава ще ти донеса мас. — Фреозел учтиво му се поклони и тръгна. — И внимавай с калта!

Саймън продължи в мрака. Вече чуваше кроткото пръхтене на конете, дори ги виждаше — тъмни сенки на фона на сумрачното небе.

Намиращата дома беше вързана под един клонест дъб. Саймън сложи ръка на муцуната й, усети топлия й дъх, после опря глава до шията й и я почеса. Миризмата й беше някак успокояваща.

— Ти си моето конче — каза тихо той. Намиращата дома помръдна едното си ухо. — Моето конче.

Джеръмайъс я беше завил с тежко одеяло — подарък на Саймън от Гутрун и Воршева, — което беше неговата завивка, преди конете да бъдат изведени от топлите конюшни на Сесуад'ра. Саймън се увери, че е прикрепено както трябва, но не много стегнато. Когато се обърна, видя бледа фигура в тъмнината — вървеше покрай конете — и сърцето му подскочи.

Норни?

— К-к-кой е там? — извика той, после повтори по-високо: — Кой си? Ела тук! — Посегна към кръста си и осъзна, че не носи никакво оръжие освен канукския си нож — нямаше го дори дървения учебен меч.

— Саймън? Ти ли си?

— Мириамел? Принцесо! — Той пристъпи няколко крачки напред. Тя бе застанала зад един кон, сякаш се криеше. Нямаше нищо необикновено в дрехите й — светла рокля и тъмно наметало; но изражението й беше странно предизвикателно.

— Как си? — попита той и веднага се наруга наум за глупавия въпрос. Но беше изненадан да я види тук сама и не можа да измисли какво да каже. За хиляден път приказваше като идиот, когато щеше да е по-добре да мълчи.

Но защо тя изглеждаше толкова гузна?

— Добре, благодаря. — Тя се огледа, сякаш се опитваше да разбере дали е сам. — Дойдох да си нагледам коня. — Тя махна към пръхтящите животни. — Взехме го от… от онзи набански благородник, за когото ти казах.

— Изплаши ме — каза Саймън и се засмя. — Помислих, че си призрак или… или някой от неприятелите ни.

— Не съм неприятел — каза Мириамел без обичайното си безгрижие. — Не съм и призрак, поне доколкото знам.

— Радвам се да го чуя. Свърши ли?

— Свърших… какво да съм свършила? — Мириамел го погледна със странна напрегнатост.

— С коня. Мислех, че може да… — Той млъкна. Тя изглеждаше много смутена и Саймън се запита дали не е направил нещо, което да я засегне. Както когато й предложи Бялата стрела. Всичко това сега му приличаше на сън.

Саймън започна отново:

— Сангфугол ще пее. При херцог Исгримнур. — Той посочи кръга от пламтящи огньове. — Ще дойдеш ли да послушаш?

Мириамел като че ли се колебаеше.

— Ще дойда — каза тя най-после. — Да, ще е хубаво. — Усмихна се за миг. — Докато не запее Исгримнур.

Имаше нещо не съвсем наред в тона й, но за всеки случай Саймън се засмя, малко нервно.

— Е, зависи дали е останало от виното на Фенгболд.

— Фенгболд! — изсумтя Мириамел. — И като си помисля само, че баща ми щеше да ме омъжи за този… за тази свиня!

За да я разсее, Саймън каза:

— Ще пее за Джак Мандуоуд — Сангфугол имам предвид. Обеща ми. Мисля, че ще изпее „Колата на архиепископа“. — Той я хвана под ръка почти несъзнателно и за миг изпита опасение. Какво правеше — да я сграбчва така? Нямаше ли да я засегне?

Но Мириамел като че ли изобщо не забеляза нищо.

— Да, хубаво ще е — каза тя. — Добре ще е да прекараме една вечер в песни край огъня.

Саймън отново се озадачи, защото това ставаше почти всяка вечер някъде в Нови Гадринсет, особено напоследък. Но не каза нищо — реши просто да се радва на усещането на тънката й, силна ръка до своята.

— Да, много хубаво — каза той и я поведе към примамливите огньове.

Към полунощ, когато леката мъгла най-после се беше разнесла и луната се издигна високо в небето, ярка като сребърна монета, на върха на хълма, който принцът и хората му бяха напуснали, се появи някакво раздвижване.

Три сенки, тъмни и почти невидими въпреки луната, стояха до един от изправените камъни и гледаха към долината долу. Повечето огньове вече догаряха, само тук-там в червеникавата светлина се движеха тъмни сенки.

Ноктите на Утук'ку дълго гледаха лагера, неподвижни като бухали. После, без да разменят нито дума, тръгнаха мълчаливо през високата трева към центъра на хълма. Вледите останки на разрушените каменни здания на Сесуад'ра просветваха пред тях като зъбите в устата на стара вещица.

Слугите на Кралицата на норните бяха изминали много път за кратко време. Можеха да си позволят да изчакат още една нощ, нощ, която несъмнено щеше да настъпи скоро, когато голямата тромава тълпа под тях нямаше да е толкова бдителна.

Трите сенки се хлъзнаха безшумно в сградата, която смъртните наричаха Обсерваторията, и стояха там дълго, загледани през пукнатините на купола към изгряващите звезди. После седнаха на камъните. Една от тях запя много тихо. В порутената зала се понесе мелодия, студена и остра като разцепена кост.

Въпреки че песента дори не отекваше в Обсерваторията и със сигурност вятърът отвън я отвяваше, спящите отвъд долината тихо запъшкаха в съня си. Саймън сънуваше лед, сънуваше разруха и загуба, и гнезда на преплетени змии, скрити в пресъхнали кладенци.