Към кулата на Зеления ангел. Част първа

15. Леденото езеро

Шумът от пристигането им беше като силен вятър, рев на бикове, опустошителен пожар, помитащ пресъхнали земи. Макар че препускаха по пътища, неизползвани от векове, конете не се колебаеха, а бързаха по тайни пътеки, които се виеха през гори, долини и мочурища. Старите пътища, непосещавани от безброй смъртни поколения, през тези дни се отвориха отново, сякаш колелото на Времето беше спряло по пътя си и дори се бе обърнало назад.

Ситите бяха пристигнали от лятото в страна, скована от зима, но когато минаваха през голямата гора и през местата на древното си кралство — хълмистата Маа'ша, покритата с кедър Педжа'ура, Шисае'рон с нейните потоци и Черната земя на Хексазор — почвата сякаш се движеше неспокойно под тропота на копитата, като че ли се мъчеше да се събуди от леден сън. Птиците излитаха стреснати от зимните си гнезда и висяха във въздуха като диви пчели, докато ситите тътнеха под тях; катеричките се прилепваха вцепенени към замръзналите клони. Дълбоко в бърлогите си под земята заспалите мечки ръмжаха в гладно очакване. Дори светлината като че ли се променяше след ездачите, когато слънчевите лъчи пробождаха забуленото небе и заискряваха по снега.

Но хватката на зимата беше силна. Когато ситите отминаваха, юмрукът й пак се затваряше над гората и отново потопяваше всичко в мразовита тишина.

Не спряха да си починат дори когато червеният отблясък на залеза се процеди от небето и между клоните над главите им заблещукаха звезди. На конете също не им трябваше повече от звездната светлина, за да намират пътя по старите пътеки, въпреки че бяха обрасли през годините. Смъртни и земни, конете бяха само от плът и кръв, но техните бащи бяха от потеклото на Вениха До'сае, отгледани в Градината в големия табун. Когато местните коне от Остен Ард още бяха бягали диви и плашливи по ливадите, непознали ръка и юзда, прадедите на тези ситски жребци бяха яздили на война с великани или бяха пренасяли послания по пътищата, прорязвали великата империя от край до край. Бяха носили ездачите си вихрено като морски вятър и така гладко, че, както се говореше, Беная от Кементари пишел стихове, докато яздел, без да зацапа нито един ред. Съвършеното познаване на тези пътища бе отгледано в тях — познание, съдържащо се в буйната им кръв — но издръжливостта им приличаше почти на магия. В тези безкрайни дни, докато ситите яздеха отново, конете сякаш ставаха все по-силни с изтичането на часовете. Докато ездачите препускаха напред и слънцето започваше да се стопля, конете тичаха като връхлитаща вълна, устремена към края на гората.

Ако конете носеха древна кръв, ездачите им бяха живата история на Остен Ард. Дори най-младите, родени след изгонването им от Асу'а, бяха видели векове да отминават. Най-младият помнеше Тумет'ай с многото му кули през неговата пролет, и поляните с ярки като огньове макове — левги пламтящ цвят, обкръжаващи Джина-Т'сеней, преди морето да го погълне.

Дълго Мирните се бяха крили от хорските очи, дълго бяха таили тъгата си, дълго бяха живели само със спомените за друго време. Днес те яздеха в доспехи, ярки като перата на птици, пиките им блестяха като замръзнали светкавици. Те пееха, защото ситите винаги са пеели. Яздеха и старите пътища се разгръщаха пред тях, горските поляни кънтяха под стъпките на конете им за пръв път, откакто най-високите дървета са били още едва поникнали. След вековен сън един гигант се беше събудил.

Ситите яздеха.

Макар че беше изтощен до изнемога от битката през деня, а после бе прекарал повече от час с Фреозел да събира стрели в ледената кал — тази работа би била трудна и на дневна светлина, но беше жестоко тежка при осветление с факли — Саймън не спа добре. Събуди се след полунощ с болки в мускулите и мисли, прилитащи на кръгове. Лагерът беше спокоен. Вятърът беше разчистил небето и звездите проблясваха като върхове на ножове.

Когато стана очевидно, че сънят си е Отишъл безвъзвратно, Саймън стана и тръгна към огньовете, които горяха по планинския склон над голямата барикада. Най-големият пламтеше до един от очуканите от времето ситски паметни камъни. Там той намери Бинабик и още неколцина — Гелое, отец Странгиард, Слудиг и Деорнот — да седят с принца. Джосуа пиеше бульон от една вдигаща пара купа. Саймън си помисли, че това сигурно е първата храна на принца този ден.

Когато Саймън пристъпи в осветения кръг, Джосуа вдигна очи и каза:

— Добре дошъл, млади рицарю. Всички се гордеем с теб. Ти оправда днес доверието ми, както си знаех, че ще направиш.

Саймън наведе глава, не знаеше какво да отговори. Радваше се на похвалата, но беше смутен от това, което бе видял и извършил на леда.

— Благодаря, принц Джосуа.

Той седна, сгуши се в наметалото си и се заслуша в обсъждането на днешната битка. Усещаше, че заобикалят най-главното, но се досети, че всички край огъня го знаят не по зле от него: просто не можеха да спечелят война на изтощение с Фенгболд. Бяха прекалено малко в сравнение с неговите сили. Сесуад'ра не беше крепост, която би могла да бъде защитавана при продължителна обсада — имаше твърде много места, откъдето би могла Да мине една нахлуваща армия. Ако не успееха да спрат войските на херцога на замръзналото езеро, не им оставаше нищо друго, освен да продадат живота си възможно най-скъпо.

Когато Деорнот — главата му беше превързана — заговори за тенденциите, които бе наблюдавал у наемниците от Тритинг, дойде Фреозел. Още беше с изпоцапаните си от битката доспехи, ръцете и широкото му лице бяха целите в кал. Въпреки мразовитото време по челото му бяха избили капки пот, като че ли беше тичал по целия път надолу по хълма от Нови Гадринсет.

— Идвам от селището, принц Джосуа — каза той запъхтян. — Хелфгрим, кметът на Гадринсет, е изчезнал.

Джосуа погледна за миг Деорнот, после Гелое и попита:

— Видял ли го е някой, когато си е тръгвал?

— Беше с другите и гледаше боя. Никой не е видял какво е станало с него.

Принцът се намръщи.

— Това не ми харесва. Надявам се да не го е сполетяла беда. — Той въздъхна и остави купата, после бавно се изправи. — Мисля, че трябва да видим какво можем да открием. Сутринта шансовете ще са още по-малки.

Слудиг, който беше дошъл веднага след Фреозел, каза:

— Извинявай, принц Джосуа, но няма нужда ти да се занимаваш с това. Нека други го направят — ти трябва да си починеш.

Джосуа се усмихна.

— Благодаря, Слудиг, но имам и друга работа горе в селището, така че няма да ми е трудно. Деорнот, Гелое, елате с мен. Ти също, Фреозел. Има още неща, които трябва да обсъдим с теб. — Той разсеяно побутна една главня в огнището с ботуша си, после се уви в наметалото си и тръгна към пътеката. Тези, които бе повикал със себе си, го последваха, но Фреозел се върна за малко, приближи се до Саймън и сложи ръка на рамото му.

— Сър Сеоман, онзи ден говорих прибързано, без да мисля.

Саймън беше смутен и объркан, като чу титлата си от устата на този силен мъж.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— За твоите приказни хора. — Фолшайърецът го изгледа втренчено и сериозно. — Може да мислиш, че се шегувах или показвах неуважение. Виж сега, мен ме е страх от Мирните като всеки богобоязлив ейдонит, но знам, че те могат да бъдат и могъщи приятели. Ако можеш да ги повикаш, направи го. Трябва ни всяка възможна помощ.

Саймън поклати глава.

— Нямам никаква власт над тях, Фреозел, съвсем никаква. Ти не ги познаваш.

— Така е, не ги познавам. Но ако те са твои приятели, кажи им, че сме в тежка беда. Това исках да ти кажа. — Той се обърна и тръгна нагоре по пътеката да догони принца и другите.

Слудиг направи гримаса.

— Да се повикат ситите. Ха! По-лесно би било да повикаш вятъра.

Саймън кимна с тъжно съгласие.

— Но наистина ни трябва помощ, Слудиг.

— Много си доверчив, момче. Ние не означаваме нищо за ситите. Съмнявам се, че някога пак ще видим Джирики. — Римърсгардецът се намръщи. — Освен това си имаме наши мечове, умове и сърца. — Той клекна до огъня и простря ръце към пламъците. — Бог дава на човека онова, което заслужава — ни повече, ни по-малко. — След миг той неспокойно се изправи. — Щом принцът няма нужда от мен, ще отида да потърся къде да поспя. Утре работата ще е още по-кървава от днес. — Кимна на Саймън, Бинабик и Странгиард, после слезе към барикадата. Мечът му подрънкваше тихо.

Саймън го гледаше и се питаше дали е прав за ситите; издаваше го чувството за загуба, което му донесе тази мисъл.

— Римърът е сърдит. — Архиварят изглеждаше изненадан от собствените си думи. — Искам да кажа, тоест, аз почти не го познавам, но…

— Мисля, че казваш истината, Странгиард. — Бинабик погледна парчето дърво, което дялкаше. — Някои хора не обичат много-много да са по-ниско от другите, особено когато някога е било другояче. Слудиг отново стана пехотинец, след като е бил избран за изпитание и го е Издържал с чест. — Думите на трола бяха замислени, но лицето му беше печално, като че ли споделяше болката на римърсгардеца. — Страхувам се за него, щом ще участва в сражението с това чувство в сърцето — ние сме приятели още от пътуването ни на север, но той е все мрачен и с тъжно сърце, откакто дойдохме тук.

Настъпи тишина, нарушавана само от пращенето на огъня.

— Какво мислиш за думите му? — внезапно попита Саймън. — Прав ли е?

Бинабик го погледна въпросително.

— Какво имаш предвид, Саймън? За ситите ли?

— Не. „Бог дава на човека онова, което заслужава, ни повече, ни по-малко“ — така каза Слудиг. — Саймън се обърна към Странгиард. — Истина ли е това?

Архиварят объркано отмести поглед, помисли малко и каза:

— Не, Саймън. Не мисля, че е вярно. Но пък и не знам какво мисли Бог.

— Защото моите приятели Моргенес и Хейстън категорично не получиха това, което заслужаваха — единият бе изгорен, а другият — размазан от тоягата на великан. — Саймън не можа да скрие горчивината в гласа си.

Бинабик отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но като видя, че и Странгиард е направил същото, не заговори.

— Вярвам, че Бог има планове, Саймън. — Архиварят говореше внимателно. — И е възможно ние просто да не ги разбираме… или самият Бог не знае съвсем добре как точно ще подействат плановете Му.

— Но вие, свещениците, винаги казвате, че Бог знае всичко!

— Той може да е предпочел да забрави някои от най-мъчителните неща — каза меко Странгиард. — Ако ти живееше вечно и изпитваше цялата болка на света като своя собствена — ако умираше с всеки войник, плачеше с всяка вдовица или сирак, споделяше скръбта на всяка майка при смъртта на любимото й дете — дали може би нямаше да се научиш и да забравяш?

Саймън гледаше подскачащите пламъци на огъня. „Като ситите — мислеше си той. — Впримчени в своята болка завинаги. Жадуващи и умиращи, както каза Амерасу“.

Бинабик издялка още няколко тресчици от дървото. То бе започнало да придобива форма, която би могла да бъде вълча глава, остроуха и с дълга муцуна.

— Ако ми е разрешено да попитам, приятелю Саймън, има ли причина, поради която думите на Слудиг така силно те поразиха?

Саймън поклати глава.

— Просто не знам как… какво да правя. Тези хора са дошли да ни избият — искам те всички да умрат, мъчително, ужасно… Но, Бинабик, те се еркинландци! Познавах ги в замъка. Някои от тях ми даваха сладкиши или ме качваха на конете си и ми казваха, че им напомням за собствените им синове. — Той си играеше с една пръчка, дращеше по калната земя. — Кое е правилното? Как могат да ни причиняват това, след като никога не сме им направили нищо лошо? Но кралят ги кара — защо тогава да е по-правилно те да бъдат избивани, а ние не?

Устните на Бинабик се извиха в усмивка.

— Забелязах, че нямаш тревоги за наемниците — не, не казвай нищо, няма нужда! Не е необходимо да съжаляваш за тези, които търсят война заради златото. — Той пъхна наполовина направената дърворезба под дрехата си и започна да сглобява тояжката си: прибра ножа в нея. — Въпросите, които задаваш, са важни, но те нямат отговори. Мисля, че това е като да бъдеш мъж или жена вместо момче или момиченце: трябва да намираш свои собствени решения на въпроси, които нямат верни отговори. — Той се обърна към Странгиард. — Подръка ли ти е книгата на Моргенес, или е горе в селището?

Архиварят се беше вторачил в пламъците, потънал в мисли.

— Какво? — попита той сепнато. — Книгата ли? О, пасища небесни, аз я нося винаги със себе си! Как бих могъл да имам доверие да я оставя някъде без надзор? — Той внезапно се обърна и погледна стеснително Саймън. — Разбира се, тя не е моя — моля те, не мисли, че съм забравил любезността ти, Саймън, като ми позволи да я прочета. Не можеш да си представиш колко беше чудесно да се наслаждавам на думите на Моргенес!

Саймън изпита почти приятно бодване на съжаление при спомена за Моргенес. Как му липсваше този добър старец!

— Тя не е и моя, отец Странгиард. Той просто ми я даде да я пазя, за да могат евентуално хора като теб и Бинабик да я четат. — Той се усмихна тъжно. — Мисля, че точно това научавам тези дни — че нищо не е истински мое. Известно време смятах, че Трън е предназначен за мен, но сега се съмнявам. Бяха ми дадени и други неща, но нито едно от тях не върши точно това, за което е предназначено. Радвам се, че някой добре използва думите на Моргенес.

— Ние всички ги използваме добре — каза Бинабик с усмивка, но тонът му беше сериозен. — Моргенес планираше вместо всички ни в онези мрачни времена.

— Момент, моля. — Странгиард с мъка се изправи, донесе торбата си и без да иска, изсипа цялото й съдържание — Книга на Ейдон, шал, мех с вода, няколко дребни монети и дрънкулки — в усилието си да измъкне ръкописа. — Ето я — каза той триумфално, после млъкна и попита: — Защо я търся?

— Защото питах дали ти е подръка — обясни му Бинабик. — Там има един пасаж, който, мисля, ще се стори на Саймън твърде интересен.

Тролът взе ръкописа и го запрелиства внимателно, като се мръщеше от усилието да чете на трепкащата светлина на огъня. Изглежда, нямаше да стане много бързо, така че Саймън стана и отиде да се изпикае. Вятърът беше студен и бялото езеро долу, на което хвърли поглед през пролуките между дърветата, изглеждаше призрачно. Когато се върна при огъня, трепереше.

— Ето, намерих го. — Бинабик държеше пръст на една страница. — Сам ли предпочиташ да четеш, или аз да свърша това?

Саймън се ухили на явното желание на трола.

— Ти обичаш да ми четеш. Давай.

— Това просто е в интерес на по-нататъшното ти образование — каза Бинабик с насмешлива сериозност. Слушай: „Фактически — пише Моргенес — спорът кой е най-великият рицар на ейдонитството от много години е източник на аргументи навсякъде — както в коридорите на санселанските ейдонити в Набан, така и в кръчмите на Еркинланд и Хернистир. Би било трудно да се претендира, че Камарис е по-посредствен от който и да било друг човек, но той явно толкова малко се радва на битките, че за него войната може би е нещо като епитимия, собственото му огромно майсторство — нещо като наказание. Често, когато честта го задължава да се бие в турнири, той крие знака на дома си — кръст като на птицата синьо рибарче — под дегизировка, за да не допусне неприятелите му да бъдат омаломощени от едното страхопочитание. Известен беше още и с това, че си създаваше сам невероятни препятствия — например да се бие само с лявата си ръка — не от перчене, а просто от нещо, което според мен беше ужасно желание някой някъде най-после да го надвие и по този начин да снеме от раменете му бремето да бъде най-бележитият рицар на Остен Ард, и оттам — мишена на всеки пиян скандалджия, както и вдъхновение за всеки автор на балади. Дори свещениците на Майката Църква бяха съгласни, че по време на истински битки неговото възхитително смирение и милосърдие към победения враг се простираха като че ли прекалено надалече, сякаш копнееше за почетна победа, за смърт. Неговите бойни подвизи, за които са говореше надлъж и шир из Остен Ард, бяха за Камарис почти позорни действия.

След като Талистро от Пердруин беше убит от засада през Първата тритингска война — коварство, станало прочуто във всички песни, които описват неговите геройства — само самият Джон би могъл някога да бъде смятан за съперник на Камарис за званието най-велик воин на ейдонитството. Фактически никой никога не е допускал, че дори Престър Джон, колкото и могъщ да беше, би могъл да победи Камарис в открит бой: след Нарулах — битката, в която те се срещнаха, Камарис внимаваше никога вече дори в спор да не влиза с Джон от страх да не наруши деликатното равновесие на тяхното приятелство. Но докато уменията на Камарис бяха за него тежко бреме и воденето на войни — дори на такива, санкционирани от Майката Църква и, както някои биха казали, понякога насърчавани от нея — бяха за най-великия рицар на Набан изпитание и източник на скръб, Престър Джон беше човек, който изглеждаше най-щастлив на бойното поле. Той не беше жесток — към всеки победен неприятел проявяваше най-малкото честност — с изключение на ситите, срещу които Джон беше запазил особени, но силни лоши чувства и които преследва, докато почти не изчезнаха от погледа на смъртните. Но тъй като някои ще кажат, че ситите не са хора и следователно нямат душа — макар че аз не бих се аргументирал така, — тогава би могло да се каже, че всички неприятели на Джон са третирани по начин, който и най-скрупульозният духовник би бил длъжен да нарече справедлив и милосърден. И за своите поданици, дори за езичниците от Хернистир, Джон беше великодушен крал. Чак когато килимът на войната беше прострян пред него, той се превърна в опасно оръжие. Така именно Майката Църква, в името на която той воюваше, го нарече — от благодарност и може би от мъничко стаен страх — Меч на Бога.

И така спорът се разгаряше, та чак до ден-днешен: кой беше по-велик? Камарис ли — най-опитният мъж, вдигал меч, откакто хората помнят? Или Джон, само мъничко по-неумел, но водач на мъже, и самият той човек, приветствал една справедлива и божествена война?…“

Бинабик се прокашля.

— И, както Моргенес ни съобщава, че спорът е продължавал, така и самият той продължава на още няколко страници, като обсъжда много задълбочено този въпрос, който е бил от голяма важност по онова време — или поне е смятан за много важен.

— Значи Камарис е убивал по-добре, но това му е харесвало по-малко, отколкото на крал Джон? — попита Саймън. — Защо тогава го е правил? Защо не е станал монах или отшелник?

— А, ето това е ядрото на по-раншния ти въпрос, Саймън — каза Бинабик. Тъмните му очи бяха сериозни. — Ето защо писанията на големите мислители толкова много помагат на нас, останалите, в мисленето ни. Тук Моргенес е сложил думите и имената иначе, но това е същият въпрос като твоя: редно ли е да се убива, дори ако така желае твоят господар, страната или църквата? По-добре ли е да убиваш и да не харесваш това, или въобще да не убиваш, но после да видиш може би как лоши неща се случват на тези, които обичаш?

— Дава ли Моргенес някакъв отговор?

— Не. — Бинабик поклати глава. — Както казах, мъдрите знаят, че тези въпроси нямат истински отговори. Животът се състои от подобни въпросителни и от отговорите, които всеки от нас намира за себе си.

— Само веднъж, Бинабик, искам да ми кажеш, че има отговор на поне едно нещо. Уморих се да мисля толкова много.

Тролът се разсмя.

— Наказанието да си роден… Не, може би е прекалено силно да се нарече така. Наказанието да бъдеш истински жив — така е по-честно да се каже. Добре дошъл, Саймън, в света на тези, които са осъдени всеки ден да мислят и да се питат и никога да не знаят със сигурност.

— Благодаря — изсумтя Саймън.

— Да, Саймън. — Странна, мрачна сериозност имаше в гласа на Странгиард. — Добре дошъл. Моля се един ден да се радваш, че решенията ти не са били лесни.

— Как е възможно това?

Странгиард поклати глава.

— Прости ми, че ти казвам нещо, което винаги повтарят старците, но… ще видиш.

Саймън стана.

— Е, добре. Сега, след като ми завъртяхте главата, ще направя като Слудиг: ще си отида отвратен и ще се опитам да поспя. — Той сложи ръка на рамото на Бинабик, после се обърна към архиваря, който благоговейно прибираше книгата на Моргенес в торбата си. — Лека нощ, отец Странгиард. Всичко хубаво. Лека нощ, Бинабик.

— Лека нощ, приятелю Саймън.

Докато лягаше, Саймън чуваше трола и свещеника да си говорят тихо. По някаква неизвестна причина се чувстваше малко по-сигурен, когато знаеше, че такива хора са будни.

В последните мигове преди разсъмване Деорнот си беше свършил работата. Мечът му беше наточен, беше закърпил няколко брънки на ризницата си, което беше изисквало тежка, вдървяваща пръстите работа със специална игла; после грижливо беше почистил калта от ботушите си. Сега или трябваше да остане бос, само по парцалите, с които бяха увити краката му — а беше твърде, твърде студено — докато не стане време да тръгне към леда, или да си обуе ботушите и да ги изкаля пак. Една-едничка стъпка в калта на лагера щеше да унищожи всичките му старателни усилия, а ходенето по леда беше достатъчно трудно и без калта, полепнала по подметките му.

Небето започваше да избледнява. Деорнот се заслуша в тихата песен на някои от хората си. До вчерашния ден никога не се беше сражавал заедно с тях. Те бяха посредствена войска, без съмнение. Много от тях никога преди не бяха хващали меч, а неколцината, които имаха оръжие, бяха толкова стари, че не бяха посещавали сезонните военни сборове от години. Но боят за защита на дома можеше да превърне дори най-кроткия земеделец в неприятел, с който трябва да се съобразяваш, а този огромен камък сега беше станал дом за мнозина. Хората на Деорнот, водени от малцината сред тях, които всъщност бяха служили във войската, се бяха приспособили храбро — много храбро наистина. Той само би искал да може да им предложи за награда нещо по-добро от клането през настъпващия ден.

Чу цокането на конски копита в калта; тихото мърморене на хората около него заглъхна. Деорнот се обърна и видя малка група конници — криволичеха надолу по пътеката, която прекосяваше лагера. Най-отпред яздеше висок, строен мъж, яхнал кестеняв жребец; наметалото му се нагъваше от вятъра. Джосуа най-после беше готов. Деорнот въздъхна, изправи се, махна на групата си и взе ботушите си. Времето за заплесване беше изтекло. Все още бос, все още отлагайки неизбежния момент на обуването, той тръгна да посрещне принца.

Отначало в битката на втория ден имаше малко изненади. Беше кървава работа, както беше предсказал Слудиг — гърди срещу гърди, меч срещу меч. Към средата на утрото ледът беше облян в червено и гарвани пируваха в околностите на бойното поле.

Онези, които щяха да оцелеят в този бой, щяха да го наричат с различни имена: за Джосуа и най-близкото му обкръжение той беше Обсадата на Сесуад'ра. За капитаните от еркинландската армия на Фенгболд той беше Стефлодската долина; за наемниците от Тритинг — Битката при Камъка. Но за повечето, които я помнеха — а малко си я спомняха без потреперване, — името, което беше най-наситено с емоции, беше Леденото езеро.

Цяла сутрин ту едната, ту другата страна вземаше временно надмощие. Отначало еркинландците, смутени от представянето си предишния ден, нападнаха толкова силно, че защитниците на Камъка бяха изтласкани до барикадата. И може би щяха да бъдат изклани от превъзхождащите ги по брой неприятели, но Джосуа се спусна напред на шеметния Вятокрък начело на малка група от тритингите на Хотвиг и обърка фланговете на кралските войници, така че те не можаха да се възползват изцяло от настъплението си. Стрелите, които бяха събрали Фреозел и други защитници, полетяха надолу по склона и облечените в зелено еркинландски гвардейци бяха принудени да се оттеглят в безпорядък и да изчакат боеприпасите на защитниците да се свършат. Фенгболд, с червено наметало, яздеше по леда насред езерото и размахваше меча си.

Войската му атакува отново, но този път защитниците бяха подготвени и вълната еркинландски конници се разби пред стената на дърветата. Една резервна част откъм планината внезапно проникна през зелената линия и се заби дълбоко в средата на силите на Фенгболд. Не бе достатъчно силна, за да разцепи армията на херцога — тогава битката можеше да тръгне съвсем иначе, — но дори след като беше отблъсната с тежки загуби, стана ясно, че селските бойци на Деорнот са придобили нова решителност. Бяха разбрали, че могат да се сражават на това поле почти като равни. И беше ясно, че няма да предадат домовете си на кралските пълчища без съответстваща им кървава цена.

Слънцето кацна на върховете на дърветата и ледът отново се покри с гъста мъгла. Долу в мрачината битката ставаше отчаяна не само поради сблъсъците на хората един с друг, но и заради измамното бойно поле. И двете страни, изглежда, възнамеряваха да приключат нещата преди падането на нощта и спорът да бъде решен веднъж завинаги. Ако се съдеше по броя на труповете, проснати по замръзналото езеро, почти нямаше съмнение, че до следобеда защитниците на Сесуад'ра ще останат прекалено малко, за да оспорват развитието му.

Още през първия час след разсъмване Саймън беше забравил Камарис, Престър Джон и дори Бога. Чувстваше се като лодка, попаднала в страхотна буря, но вълните, които заплашваха да я потопят, имаха лица и носеха остри оръжия. Днес нямаше никакви опити тролите да се държат в резерва. Джосуа беше сигурен, че Фенгболд просто ще хвърля хората си срещу защитниците на Сесуад'ра, докато не ги разгроми, така че нямаше смисъл от опити за изненада. Нямаше никакъв ред в сражението, само бойни команди, парцаливи знамена и далечни сигнали с рог. Войските се нахвърляха едновременно, удряха и се вкопчваха една в друга като удавници, после се оттегляха да отдъхнат преди следващата атака, като оставяха десетки трупове по леда на мъгливото езеро.

Когато щурмът на еркинландците притисна защитниците към барикадата, Саймън видя тролския пастир Сненек пронизан с еркинландска пика — противникът му го бе вдигнал от седлото на овена му и го приковал за барикадата. И въпреки че тролът несъмнено беше мъртъв или умиращ, покритият с броня гвардеец измъкна оръжието си и отново прониза малкото тяло, докато то се хлъзгаше надолу по стената, все едно убиваше насекомо. Вбесен, Саймън пришпори Намиращата дома през една пролука в тълпата, замахна с меча си с всичката сила, която му бе останала, и почти обезглави гвардееца, който се срина от коня си и падна на замръзналото езеро, облян в кръв. Саймън се наведе, хвана кожената дреха на Сненек и го вдигна от земята с една ръка, без да усеща тежестта му. Главата на трола се клатушкаше, кафявите му очи гледаха втренчено, без да виждат. Саймън сгуши малката набита фигурка до тялото си, без да обръща внимание на кръвта, която наквасваше панталоните и седлото му.

По някое време по-късно се озова в края на бойното поле. Тялото на Сненек го нямаше. Саймън не знаеше дали го е оставил някъде, или го е изпуснал. Не си спомняше нищо, освен смаяното, изплашено лице на мъртвия трол: на устните и между зъбите на дребния човек имаше кръв.

Лесно беше да мрази, ако не мисли, откри Саймън. Ако виждаше лицата на враговете само като бледи размазани петна в шлемовете им, ако виждаше отворените им усти като ужасни черни дупки, беше лесно да връхлита върху тях и да ги размазва с всичка сила, да се опитва да отдели буците на главите им и размахваните крайници от телата, докато омразните същества не умрат. Откри също, че ако не се страхува от смъртта — а в този момент не се страхуваше, чувстваше се така, сякаш всичките му страхове бяха изгорени — е лесно да оцелее. Мъжете, върху които връхлиташе, макар че бяха тренирани бойци, ветерани от много битки, изглеждаха изплашени от атаките му. Той замахваше и замахваше, всеки удар бе силен като предишния или още повече. Когато те надигаха собствените си оръжия, той замахваше към ръцете им. Ако отстъпваха в опит да го извадят от равновесие, насочваше Намиращата дома право срещу тях и ги смазваше, както някога Рубен Мечока беше ковал нагрят до червено метал в Хейхолт. Рано или късно, откри Саймън, страхът пропълзяваше в очите им, бялото проблясваше в дълбините на шлемовете им. Рано или късно те се дърпаха назад, но Саймън нанасяше страхотни удари, сечеше и поваляше, докато те не побягваха или не падаха. След това дълбоко поемаше въздух в дробовете си — не чуваше нищо, освен барабанните удари на собственото си сърце, — гневът възраждаше силите му и той продължаваше да язди и да търси да накълца още някого.

Кръвта шуртеше и се плискаше като червена мъгла. Падаха коне, ритаха конвулсивно. Шумът от битката беше толкова силен, че бе просто непоносим. Докато си пробиваше път през тази касапница, Саймън почувства, че ръцете му се превръщат в желязо — сковани, твърди като желязото в шепата му. Той не яздеше кон — по-скоро четири силни крака го носеха, накъдето искаше. Беше изпръскан с червени петна, някои от него самия, но не усещаше нищо, освен огъня в гърдите си и трескавата нужда да поваля враговете, който бяха дошли да откраднат новия му дом и да изколят приятелите му.

Саймън не знаеше това, но под шлема лицето му беше мокро от сълзи.

Най-после сякаш завеса се дръпна и пусна светлина в тъмната стая на отвратителните му мисли. Беше някъде по средата на езерото и някой го викаше.

Беше силен глас, макар и чужд. За момент той не можа да разбере откъде идва.

— Саймън! — повика го гласът отново.

Той погледна надолу, но пехотинецът, който лежеше сгърчен на леда, никога вече нямаше да повика никого. Ужасяващата вцепененост на Саймън леко омекна и той извърна глава — не искаше да гледа отпуснатото лице на мъртвеца.

— Саймън, ела! — Беше Сиски, следвана от двама от своите сънародници. Яздеше към него. Когато обърна Намиращата дома към тях, той не можа да се сдържи и погледна жълтите очи на овните. Какво мислеха те? Какво можеха да мислят животните за събития като това?

— Сиски! — Той премигна. — Какво…

— Ела, ела бързо! — Тя посочи с копието си към барикадата. Боят все още бушуваше и въпреки че Саймън се взираше упорито, знаеше, че трябваше някой да е като стария Джарнауга, за да види нещо в този хаос.

— Какво има?

— Помогни на приятеля си! На твоя крохок! Бързо!

Саймън заби пети в ребрата на Намиращата дома и последва тролите, които ловко насочваха овните си. Кобилата залиташе по хлъзгавия лед след тях. Саймън разбираше, че е уморена, смъртно уморена. Бедната! Би трябвало да спре и да й даде вода… да я остави да си почине… да поспи… Главата му клюмаше; усещаше дясната си ръка като пребита с тояги.

„Милостиви Ейдон, какво направих? Какво направих днес?“

Тролите го поведоха обратно в мътилката на сражението. Хората, които виждаше около себе си, бяха изтощени до безразличие, като южните островни роби, пращани да се бият по древните набански арени. Неприятелите сякаш се държаха един за друг, когато нанасяха удари, и дрънченето на оръжията беше печално, дисонансно, като биенето на сто пукнати камбани.

Слудиг и група защитници бяха обкръжени от тритингски наемници. Римърсгардецът държеше две брадви. Беше без кон и се отбраняваше от двама тритинги с покрити с белези лица. Саймън и тролите пристигнаха със скоростта, която им позволяваше ледът, и налетяха върху нападателите на Слудиг изотзад. Макар че умореният Саймън не можа да нанесе чист удар, острието му попадна близо до незащитената опашка на единия от конете на тритингите и го накара да се изправи на задните си крака. Ездачът му рухна на леда и бе стъпкан от копитата. Римърът използва коня като щит срещу другия си неприятел, после успя да пъхне крак в стремето и да се покатери на седлото, като вдигна едната брадва тъкмо навреме, за да предотврати удара на тритинга. Оръжията им се сблъскаха още два пъти, после Слудиг изръмжа, изби меча от ръката на тритинга с едната брадва и заби другата в главата му, като разсече твърдия кожен шлем като черупка на яйце. Наемникът тежко се свлече на земята.

Саймън извика на Слудиг, после бързо се обърна, тъй като нов пристъп на боя силно изтласка един кон без ездач в Намиращата дома и едва не го изблъска от седлото. Той се вкопчи в юздите на кобилата и изрита другия кон, който изцвили, подхлъзна се на леда и побягна.

Римърът за миг се вторачи в Саймън, сякаш не го позна. Жълтата му брада беше изпръскана с кръв, забралото му беше счупено на няколко места.

— Къде е Деорнот?

— Не знам! Току-що идвам! — Саймън се надигна на стремената да се огледа, като стисна Намиращата дома с колене.

— Раниха го! — Слудиг също се надигна на стремената на коня си. — Ей там! Виждам наметалото му! — Той посочи няколко тритинги, заобиколили едно яркосиньо петно. — Хайде! — Слудиг пришпори коня си. Животното, без специални железни шипове, се плъзгаше и залиташе.

Саймън извика Сиски и приятелите й, които хладнокръвно промушваха ранените тритинги наоколо. Дъщерята на Пастира и Ловджийката излая нещо на другарите си на канукски и всички последваха Саймън и Слудиг.

Небето над главите им беше потъмняло от облаци. Въздухът се изпълни с реещи се снежинки. Мъглата също се сгъстяваше. На Саймън му се стори, че вижда пурпурно петно в тъмното море на сражаващите се мъже недалече от Слудиг. Можеше ли да е Фенгболд? Тук, в центъра на битката? Изглеждаше невъзможно херцогът да е поел такъв риск, след като числеността и опитът бяха на негова страна.

Саймън нямаше време дори за миг да обмисли тази малко вероятна възможност, когато Слудиг връхлетя в тълпата тритинги и развъртя брадвите си. Въпреки че двама мъже паднаха ранени, други се спуснаха към него. Слудиг щеше да бъде обкръжен. Чувството на Саймън за нереалност на ставащото се засили. Какво правеше тук? Та той не беше войник! Това беше лудост. И все пак какво друго би могъл да прави? Приятелите му ги раняваха и убиваха. Той препусна напред и започна да сече брадатите наемници. Всеки удар пращаше болка нагоре по ръката му — болка, която усещаше през раменете и в основата на черепа си. Чу странните лаещи викове на Сиски и нейните кануки зад себе си, след това настъпи някаква тишина.

Слудиг бе скочил от коня си и тъкмо коленичеше пред паднал боец с наметало с цвят на небе в ранна привечер. Беше Деорнот; лицето му беше съвсем бледо. До рицаря на Джосуа, покрит отчасти с неговото наметало, лежеше по гръб тритинг с огромни мускули, вторачен невиждащо в облачното небе; по устните му имаше засъхваща кръв. С изострената яснота на близкото си до лудост състояние Саймън видя една снежинка, която бавно се спусна и кацна в отвореното око на наемника.

— Това е водачът на наемниците — извика Слудиг през отново надигналата се врява. — Деорнот го е убил.

— А той жив ли е?

Слудиг вече се мъчеше да вдигне рицаря от леда. Саймън се огледа, за да види дали ги заплашва непосредствена опасност, но наемниците вече се биеха доста встрани от тях. Саймън скочи от коня и помогна на Слудиг да вдигне Деорнот на седлото. Римърсгардецът се метна зад него и го хвана здраво. Рицарят провисна като недопълнена сламена кукла.

— Лошо — каза Слудиг. — Зле е. Трябва да го замъкнем зад барикадата.

И смуши коня си. Сиски и двама троли тръгнаха след него. Римърът подкара коня си по широка дъга, за да заобиколи биещите се и да стигне до относителна безопасност.

Саймън можа само да се подпре на Намиращата дома. Задъхан, гледаше гърба на Слудиг и бледото лице на Деорнот, подскачащо до рамото на римърсгардеца. Нещата бяха толкова зле, колкото можеше да се очаква. Джирики и неговите сити не идваха. Бог беше решил да не жали добрите. Ако само можеше целия този кошмарен ден да го няма! Саймън потрепери. Струваше му се, че само да затвори очи, всичко това ще изчезне, че ще се събуди в леглото си в Хейхолт в стаята на прислугата и пролетното слънце ще пропълзи по плочите навън…

Той тръсна глава и с мъка се покатери на седлото, и пришпори кобилата. Нямаше време да позволява на съзнанието си да броди безцелно. Нямаше време.

Отново припламна червено, точно отдясно. Той се обърна и видя рицар в пурпурно, яхнал бял кон. Шлемът на ездача беше украсен със сребърни крила.

Фенгболд!

Бавно, сякаш ледът се беше превърнал в лепкав мед под копитата на кобилата, Саймън дръпна юздите и се обърна към пурпурния рицар. Сигурно това беше сън! Херцогът беше зад малка група еркинландски гвардейци, но вниманието му явно беше приковано към сражението право пред него. Саймън пришпори Намиращата дома.

Набираше скорост и сребърният шлем сякаш се увеличаваше пред него, ослепителен дори в мрачния ден. Червеното наметало и грейналата метална ризница бяха като рана на тъмния фон на далечните дървета.

Саймън извика, но рицарят не се обърна. Младежът пак пришпори Намиращата дома, тя изцвили и препусна още по-бързо. От устата й капеше пяна.

— Фенгболд! — викна Саймън и херцогът явно го чу. Спуснатият шлем се завъртя към Саймън, прорезите за очите бяха тъмни и загадъчни. Херцогът вдигна меча си и дръпна юздите, за да се обърне към новия нападател. Беше бавен, сякаш се движеше под вода, сякаш и той се намираше в някакъв ужасен сън.

Устните на Саймън се дръпнаха назад и оголиха зъбите му. Значи беше кошмар. Този път той щеше да бъде кошмар за Фенгболд. Вдигна меча си и усети как мускулите на рамото му се напрягат. Когато Намиращата дома връхлетя, Саймън стисна меча си с две ръце и удари оръжието на херцога толкова силно, че едва не изхвърча от седлото. За миг не виждаше нищо, но когато обърна кобилата, видя, че Фенгболд е паднал от коня си и мечът е избит от ръката му. Херцогът лежеше по гръб и се мъчеше да се изправи.

Саймън скочи от седлото и изведнъж се подхлъзна и падна по очи. Пропълзя до херцога, надигна се на колене и стовари плоското на меча си по бляскавия шлем с всичка сила. Херцогът падна назад с широко разперени ръце — като крилата на сребърния орел на туниката, която носеше върху бронята си. Саймън седна на гърдите му. Той, Саймън, беше победил херцог Фенгболд! Победили ли бяха враговете тогава? Задъхан, Саймън бързо се огледа, но като че ли никой не беше видял схватката. Нито пък имаше някакъв признак, че битката е свършила — десетки хора все още се биеха в мъглата. Възможно ли беше той да е спечелил битката и никой да не е забелязал?

Извади канукския си нож и го притисна към гърлото на Фенгболд, после хвана шлема на херцога. Смъкна го, без много да го е грижа да не нарани противника си, и го захвърли настрани. Шлемът се търкулна по леда, а Саймън се наведе напред. Това не беше Фенгболд.

— О, по дяволите! — изруга младежът. Светът рухваше. Нищо не беше истинско. Той се вторачи в туниката, в шлема с орлови крила, който лежеше наблизо. Бяха на Фенгболд, нямаше никакво съмнение. Но това не беше херцогът!

— Измамени сме! — изстена Саймън. — О, Боже, измамени сме като деца! — Студена буца се сви в стомаха му. — Майко Божия, къде е Фенгболд?

Далече на запад, далече от вниманието на защитниците на Сесуад'ра, от една дупка на планинския склон на Грианспог като бели мишки, пуснати от клетка, заизлизаха хора — спираха, мигаха и присвиваха очи от блясъка на снега.

Хернистирците, неколкостотин всичко, повечето жени, деца и старци, се струпаха объркано на каменистия ръб. Мейгуин усети, че и при най-малкия подтик бързо ще се гмурнат обратно в безопасността на пещерите. Равновесието беше много деликатно. Беше й струвало огромни усилия, цялата й способност да убеждава, за да накара хората да се отправят на това явно обречено пътуване.

„Богове на нашите предтечи — мислеше тя, — Бриниох и Рин, къде остана храбростта ни?“ Само Диауен — дишаше дълбоко в студения въздух, вдигнала ръце като за ритуално празнуване, сякаш разбираше славността на този поход. Изражението на сбръчкания Краобан не оставяше никакво съмнение относно мислите му за тази лудост. Но останалите й поданици изглеждаха най-вече изплашени и търсеха някаква поличба, някакъв повод, за да се върнат обратно.

Трябваше им подтикване, това беше всичко. Беше страшно за смъртните да живеят така, както боговете искаха от тях, това беше по-голяма отговорност, отколкото повечето искаха и можеха да носят. Мейгуин дълбоко пое дъх.

— Велики дни ни очакват, народе на Хернистир! — извика тя. — Боговете искат да слезем от планините и да се срещнем с неприятелите — враговете, които ни взеха домовете, говедата, свинете и овцете. Спомнете си кои сте! Тръгнете с мен!

И пристъпи напред по пътеката. Бавно, неохотно хората й тръгнаха след нея: трепереха, въпреки че бяха увити с най-топлите си дрехи. Децата плачеха.

— Арноран! — извика тя. Арфистът, който вървеше доста зад нея, може би с надеждата да изостане достатъчно, за да не забележат отсъствието му — излезе напред и се сви срещу силния вятър.

— Да, господарке?

— Върви до мен — нареди тя. Арноран погледна надолу към стръмните, заснежени склонове на планината точно под тясната пътека и бързо отклони поглед. — Искам песен — каза Мейгуин.

— Коя песен, принцесо?

— Някоя, на която всички знаят думите. Нещо, което повдига духа. — Тя се замисли. Арноран нервно погледна в краката си. — Изсвири „Лилията на Кюимн“.

— Добре, господарке. — Арноран заналучква мелодията, докато замръзналите му пръсти се стоплят. После започна сериозно и засвири високо, така че хората зад него да могат да го чуят, и запя:

Отначало един по един, после на групи, и други от хората на Мейгуин подхванаха думите на познатата песен.

На припева десетки хора се присъединиха към тях. Ходът им сякаш се ускори, за да влезе в ритъма на старата песен. Гласовете се издигнаха и заглушиха вятъра — и странно, той отслабна, сякаш призна поражението си.

Остатъците от народа на Хернисадарк слизаха от своето планинско убежище и пееха.

Спряха на една засипана със сняг площадка и обядваха под мъждивото, едва процеждащо се слънце. Мейгуин вървеше сред своя народ, като обръщаше особено внимание на децата. Беше щастлива за пръв път от много време: дъщерята на Лут най-после правеше това, за което беше предопределена. Най-после удовлетворена, тя чувстваше как любовта й към Хернистир блика в нея, и народът й усещаше това. Някои от по-старите хора може би все още изпитваха опасения към този безумен поход, но за децата той беше чудесна лудория. Те следваха Мейгуин из лагера, смееха се и крещяха, докато дори обезпокоените им родители забравяха за малко опасността, към която се бяха запътили, и отмахваха временно съмненията си. В края на краищата как би могла принцесата да е така пълна със светлина и увереност, ако боговете не бяха с нея?

Колкото до Мейгуин, всичките й съмнения бяха останали на Брадах Тор. Тя и всички около нея запяха отново и тръгнаха на път още преди пладне.

Когато стигнаха до подножието на планината, хората й сякаш се обнадеждиха. С изключение на неколцина, те за пръв път стъпваха на ливадите на Хернистир, откакто отрядите на римърите ги бяха прогонили по високите места преди половин година. Завръщаха се вкъщи.

Първите от постовете на Скали препуснаха тревожно напред, когато видяха малката войска да слиза от Грианспог, но заковаха изненадани. Копитата на конете им изровиха едри буци пръхкав сняг, щом видяха, че войската не носи оръжие — всъщност тя не носеше нищо, освен повити бебета. Римърсгардците, до един закоравели воини, неустрашими в ужаса на битките, смаяно гледаха Мейгуин и хората й.

— Стой! — извика водачът им и за миг заприлича на стреснат язовец, примигващ на входа на дупката си. — Накъде сте тръгнали?

Мейгуин направи надменна гримаса и отвърна:

— Отиваме при господаря ти, Скали от Калдскрайк.

Войниците придобиха още по-слисан вид, ако това въобще беше възможно.

— Толкова много не може да се предадат — каза водачът. — Жените и децата да чакат. Мъжете да дойдат с нас.

Мейгуин се намръщи.

— Глупак. Не идваме да се предадем. Идваме да си върнем земите. — Тя махна с ръка и хората й, които бяха спрели, докато тя говореше с войниците, отново тръгнаха напред.

Римърите се разщъкаха около тях като кучета, които се опитват да съберат стадо безразлични овци.

Когато минаха през снежните поляни между планините и Хернисадарк, Мейгуин отново усети как в нея нараства гняв, гняв, който за малко беше заглушен от величието на категоричните й действия. Гора след гора от стари дървета — дъб, бреза, елша, бяха изсечени от брадвите на римърсгардците, стволовете бяха обелени от кората и извлечени по набраздената от следите им земя. Войниците на Скали и конете им бяха изпотъпкали земята около лагерите си и я бяха превърнали в замръзнала кал; пепелта от безбройните им огньове се раздухваше от вятъра по сивкавия сняг. Самото лице на страната беше изранено и страдащо — нищо чудно, че боговете се гневяха! Мейгуин се огледа и видя собствения си бяс отразен по лицата на последователите си. Малкото им останали колебания сега се изпаряваха като капки вода върху горещ камък. Боговете отново щяха да въведат ред на това място с тяхна помощ. Как би могъл някой да се съмнява в това?

Най-после, когато следобедното слънце увисна раздуто на сивото небе, стигнаха до подножието на самия Хернисадарк. Вече бяха част от много по-голяма тълпа: при бавното приближаване на хората на Мейгуин много от римърите бяха тръгнали от лагерите, за да видят това странно зрелище, докато не започна да изглежда, че цялата окупационна армия се влачи след тях. Смесената компания — вече гонеща хиляда души — вървеше напред по тесните, спирално виещи се улици на Хернисадарк към кралския дворец Тайг.

Стигнаха до голямата поляна на върха на хълма. Скали от Калдскрайк ги чакаше пред високата дъбова порта. Беше облечен в тъмната си броня, сякаш очакваше битка, и носеше гарвановия си шлем под мишница. Беше заобиколен от личната си гвардия — мрачни брадати мъже.

Много от хората на Мейгуин сега, в този последен момент, усетиха, че смелостта им внезапно засича. Тъй като и римърите на Скали останаха на почетно разстояние, мнозина от придружителите на Мейгуин също забавиха крачки и започнаха да изостават. Но тя и няколко други — старият Краобан, винаги верният служител, беше сред тях — пристъпиха напред. Мейгуин крачеше без страх и колебание към човека, който беше завоювал и брутално подчинил страната й.

— Коя си ти, жено? — попита Скали. Гласът му беше изненадващо мек, с намек за заекване. Мейгуин го беше чувала само веднъж преди това — Скали беше крещял към скривалището на хернистирците на планинския склон, че им връща осакатеното тяло на брат й Гуитин — но онзи ужасен път беше достатъчен: крещящ или шепнещ, Мейгуин познаваше този глас и го ненавиждаше. Носът, който бе станал причина за прякора на Скали, стърчеше рязко на широкото му, обрулено от вятъра лице. Очите му бяха проницателни и умни. Тя не забеляза и намек за доброта в дълбините им, но не беше и очаквала да види.

Лице в лице срещу унищожителя на семейството си, тя изпита удоволствие от собственото си ледено спокойствие.

— Аз съм Мейгуин — обяви тя. — Дъщеря на Лут-уб-Литин, краля на Хернистир.

— Който е мъртъв — каза Скали отсечено.

— Когото ти уби. Дойдох да ти кажа, че твоето време изтече. Ти трябва да се махнеш от тази страна сега, преди да са те наказали боговете на Хернистир.

Скали я изгледа внимателно. Гвардейците му се подхилваха на смешната ситуация, но не и Остроносия.

— А ако не си отида, кралска щерко?

— Боговете ще решат съдбата ти. — Тя говореше тържествено въпреки омразата, която кипеше в нея. — Тя няма да е приятна.

Скали я погледа още малко, после направи знак на гвардейците си.

— Затворете ги. Ако се съпротивляват, убийте първо мъжете. — Гвардейците, които вече се смееха открито, тръгнаха да обкръжат хората на Мейгуин. Едно дете заплака, други го последваха.

Когато гвардейците започнаха грубо да посягат към хората й, Мейгуин усети, че увереността й се разклаща. Какво ставаше? Кога боговете щяха да поставят нещата на мястото им? Тя се огледа, очакваше убийствени светкавици да изскочат от небето или земята да се разтвори и да погълне осквернителите, но нищо такова не стана. Тя трескаво търсеше Диауен. Очите на гадателката бяха затворени в дълбоко съсредоточаване, устните й мърдаха беззвучно.

— Не! Не ги докосвайте! — извика Мейгуин, когато гвардейците заплашиха с копията си някои от плачещите деца, за да ги вкарат в редиците на другите. — Трябва да напуснете тази страна! — извика тя, като призова цялата си властност. — Това е желанието на боговете!

Но римърите не й обръщаха внимание. Сърцето на Мейгуин биеше, сякаш щеше да се пръсне. Какво ставаше? Защо боговете я предадоха? Можеше ли всичко това да е някакъв неразбираем трик?

— Бриниох! — извика тя. — Мураг Едноръки! Къде сте?

Небесата не отговориха.

Светлината на ранното утро се процеждаше през върховете на дърветата и слабо потрепваше по ронливите камъни. Групата от петдесет конни рицари и двойно повече пехотинци премина през поредната разрушена стена — купчина разядени, поръсени със сняг блокове, гланцирани с блестящо розово и сияещо бледолилаво, които изглеждаха по-живи, отколкото се полагаше на обикновени камъни. Мъжете яздеха мълчаливо, след това започнаха да криволичат надолу по склона към леденото езеро — бяло пространство, набраздено със синьо и сиво, опънато зад дърветата като платно, в което художник е бърсал четката си.

Хелфгрим, кметът, изви глава, за да погледне към развалините зад тях, макар че това му струваше не малко усилия, след като ръцете му бяха вързани за седлото.

— Значи това е той — тихо каза той. — Приказният град.

— Може да ми трябваш, за да ми покажеш пътя — изръмжа Фенгболд, — но това не означава, че не мога да ти строша ръцете. Няма да слушам за никакви „приказни градове“.

Хелфгрим се обърна, нещо като усмивка изви смръщените му устни.

— Срамота е да се минава край такова нещо и да не се погледне, херцог Фенгболд.

— Гледай каквото си искаш. Само си затваряй устата. — И той изгледа кръвнишки воините, сякаш за да не позволи някой от тях да прояви същото любопитство.

Когато стигнаха до брега на замръзналото езеро, Фенгболд погледна нагоре и приглади незавързаната си черна коса назад от лицето си.

— А, облаците се събират. Добре. — Той се обърна към Хелфгрим. — Щеше да е най-добре това да се извърши на тъмно, но не съм толкова глупав, че да се доверя на един изкуфял старец да намери пътя в тъмнината. Освен това Леждрака и другите трябва да са вдигнали достатъчно гюрултия от другата страна на хълма, за да държат Джосуа доста зает.

— Сигурен съм в това. — Хелфгрим отправи към херцога внимателен поглед. — Господарю, не може ли дъщерите ми да яздят поне близо до мен?

Фенгболд го изгледа подозрително.

— Защо?

Старецът замълча за малко.

— Трудно ми е да го кажа, господарю. Вярвам на думите ти, моля те, не смятай, че не вярвам. Но се боя, че твоите хора — е, ако не са пред очите ти, херцог Фенгболд — могат да направят някоя беля.

Херцогът се изсмя.

— Да не се страхуваш за добродетелността на дъщерите си, старче? Ако не се лъжа, техните момински дни отдавна са отминали.

Хелфгрим не можа да прикрие потрепването си.

— Въпреки това, господарю, би било много любезно да успокоиш едно бащино сърце.

Фенгболд размисли за момент, след това подсвирна на пажа си.

— Исак, кажи на гвардейците, които охраняват жените, да дойдат и да яздят близо до мен. Не че някой би се оплаквал, че го карат да язди близо до господаря си — добави той за успокоение на стареца.

Младият Исак се поклони и забърза назад.

След малко дойдоха гвардейците. Двете дъщери на Хелфгрим не бяха вързани, но всяка седеше на седло пред мъж в броня, така че приличаха на невести на хирките, които, както се разказваше из градовете, често били открадвани при среднощни набези и безцеремонно отвличани, метнати на седлата на похитителите си.

— Добре ли сте, деца? — попита Хелфгрим. По-младата, която плачеше, избърса очи с подгъва на наметалото си и се опита да се усмихне храбро.

— Съвсем добре сме, татко.

— Хубаво. Никакви сълзи тогава, малкото ми зайче. Бъди като сестра си. Няма от какво да се страхуваш — знаеш, че херцог Фенгболд държи на думата си.

— Да, татко.

Херцогът се усмихна благосклонно. Той знаеше що за човек е, но беше приятно, че и обикновените хора знаеха това.

Когато първите коне стъпиха на леда, вятърът задуха по-силно. Фенгболд изруга, когато неговият стъпи накриво и трябваше да се разкрачи, за да не падне.

— Дори да нямах друга причина — изсъска той, — бих убил Джосуа само загдето ме докара в това затънтено място.

— Хората трябва да бягат далече, за да избегнат дългата ти ръка, херцог Фенгболд — каза Хелфгрим.

— Няма толкова далечно място.

Снежна вихрушка се изви на северния склон на планината, движеше се почти хоризонтално от силния вятър. Фенгболд я погледна косо и сложи качулката си.

— Не наближихме ли вече?

Хелфгрим кимна и посочи едно петно от по-дълбоки сенки пред тях.

— Там е подножието на планината, господарю. — Той продължи да се взира в мятащия се сняг.

Фенгболд се усмихна.

— Изглеждаш много навъсен — надвика той воя на вятъра. — Възможно ли е все още да не вярваш на думата ми?

Хелфгрим погледна вързаните си ръце, понамръщи се и отговори:

— Не, херцог Фенгболд, но не мога да не изпитвам известна мъка, след като предавам хора, които бяха добри към мен.

Херцогът махна с ръка към най-близките ездачи.

— За да спасиш дъщерите си — достатъчно благородна причина. Освен това Джосуа е обречен да загуби във всички случаи. Ти не заслужаваш да те обвиняват за това повече, отколкото един червей, който поглъща труп, може да бъде обвинен за жътвата на Смъртта. — Той се ухили, доволен от цветистото си сравнение. — Не можеш да бъдеш обвинен повече от червей, разбираш ли?

Хелфгрим вдигна очи. Сбръчканата му кожа, поръсена със сняг, изглеждаше сива.

— Може би си прав, херцог Фенгболд.

Планината се издигаше над тях като предупредително вдигнат пръст. Бяха само на няколкостотин лакътя от ръба на езерото, когато Хелфгрим посочи отново.

— Там е пътеката, херцог Фенгболд.

Беше мъничка празнина в растителността, едва видима дори от тяхната удобна близка позиция. Все пак Фенгболд виждаше достатъчно, за да се увери, че Хелфгрим каза истината.

— Тогава значи… — почна херцогът, но от планината внезапно долетя глас:

— Стой, Фенгболд! Не може да минеш!

Херцогът стреснато дръпна юздите. Малка група призрачни фигури се появи на пътеката. Една от тях вдигна ръце пред устата си.

— Върни се, Фенгболд, махай се и напусни това място. Върви си в Еркинланд и ще те оставим жив.

Херцогът се обърна рязко и удари Хелфгрим по бузата. Старецът се олюля и едва не падна, но вързаните му китки го задържаха на седлото.

— Предател! Ти каза, че там ще има само неколцина стражи!

Лицето на Хелфгрим се сгърчи от страх. Бледата му буза пламна от удара на Фенгболд.

— Не те излъгах, господарю! Погледни, те са само няколко!

Фенгболд махна на войската си да остане на мястото си, после отиде малко напред, вперил поглед към пътеката.

— Виждам, че сте само една шепа — извика той. — Как ще ме спрете?

Най-близкият до ръба мъж пристъпи напред.

— Ще те спрем, Фенгболд. Ще си дадем живота и отгоре, но ще те спрем.

— Много добре. — Херцогът очевидно беше решил, че в края на краищата това е просто блъф. — Тогава ще ви накарам да побързате и да го пожертвате. — Той вдигна ръка, за да даде знак на войската си да нападне.

— Стой! — извика мъжът. — Ще ти дам последен шанс, проклет да си! Знам, че не познаваш лицето ми, но какво ще кажеш за името ми? Аз съм Фреозел, синът на Фреоборн!

— Какво ме интересува това, луди човече? — извика Фенгболд. — За мен ти си нищо!

— Както бяха нищо жена ми и децата ми, баща ми и майка ми и всички други, които изби! — Набитата фигура излезе напред на леда заедно с останалите. Те нямаха и дузина. — Ти изгори половината Фолшайър, гаден кучи сине! Сега дойде време да си платиш!

— Стига! — Фенгболд се обърна, за да махне на хората си да нападнат. — Напред и очистете тоя луд. Това е гнездо на плъхове!

Фреозел и другите се наведоха и надигнаха нещо, което отначало приличаше на брадви, мечове или други някакви оръжия, с които да се защитят. След миг, когато хората му поведоха своите подхлъзващи се коне край него, Фенгболд смаян видя, че защитниците на планината размахват тежки дървени чукове. Фреозел пръв замахна със своя и го стовари върху леда сякаш от някакво идиотско безсилие. Придружителите му пристъпиха от двете му страни и се присъединиха към него.

— Какво правят? — изрева Фенгболд. Най-предният му войник беше все още на стотина лакътя от брега. — Нима всичките хора на Джосуа са полудели от глад?

— Убиват те — каза спокоен глас зад него.

Херцогът се обърна и видя Хелфгрим, все още завързан за седлото на коня си. Дъщерите му и пазачите им стояха наблизо, войниците бяха едновременно и възбудени, и объркани.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Фенгболд и вдигна меча си, за да отсече главата на стареца. Но преди да направи и крачка към него, се чу страхотен оглушителен трясък като от трошенето на костите на великан. След миг се чу отново. Някъде от предния край на групата на Фенгболд се издигна внезапен рев от човешки гласове и още по-смразяващото цвилене на ужасени коне.

— Какво става? — извика херцогът, като напрегнато се взираше напред през мелето от конници.

— Приготвиха леда като за теб, Фенгболд. Помогнах им да го измислят. Нали знаеш, и аз съм от Фолшайър. — Хелфгрим говореше достатъчно високо, за да бъде чут въпреки вятъра. — Брат ми му беше кмет, както ти би научил веднага, ако си беше направил труда да дойдеш не само за да ограбиш хляба, златото ни и дори младите ни жени за леглото си. Сигурно не си смятал, че ще стоим настрана и ще те оставим да унищожиш и малцината от нашия народ, избягали от твоята жестокост?

Последва нов рязък трясък и внезапно на метри от кмета и херцога с пяна избликна черна вода на мястото, където допреди миг имаше лед. Още лед се напука покрай цепнатината и парчетата се откъснаха. Двама конници се катурнаха в дупката, размахали отчаяно ръце, и мракът ги погълна.

— Но и ти ще умреш, проклет да си! — извика Фенгболд и пришпори коня си към стареца.

— Разбира се, че ще умра. Стига ми, че дъщерите ми и аз си отмъстихме заради другите — душите им ще ни приветстват. — И Хелфгрим се усмихна — студена усмивка без капчица милост в нея.

Фенгболд внезапно се килна настрана, защото бялата повърхност под него се пропука, надигна се нагоре като челюсти на дракон. След миг конят на херцога потъна. Той опита да се хване за острите като трион ръбове на леда. Ботушите и панталоните му вече бяха потопени в ледената вода.

— Помощ! — изкрещя той.

Кой знае как, Хелфгрим и дъщерите му все още седяха изправени на обезумелите си коне само на няколко лакътя от него. Пазачите им се мъчеха да минат през здравото парче лед и да се доберат до сигурността на скалата.

— Твърде късно — извика старецът. Двете жени се вторачиха надолу към херцога, очите им бяха разширени, те с мъка сдържаха ужаса си. — Твърде късно е за теб, Фенгболд — повтори Хелфгрим. След миг, с неочаквано смилащо хрущене, цялото парче, върху което стояха тримата с конете си, се отчупи и потъна сред натрошения лед в черната вода. Кметът и дъщерите му изчезнаха като призраци, прогонени от утринен камбанен звън.

— Помощ! — изкрещя Фенгболд. Пръстите му се хлъзгаха. Докато бавно се пързаляше надолу, парчето лед, за което се беше вкопчил, започна да се килва; далечният му край се протегна към сивото небе, докато неговият се гмурна неумолимо надолу. Очите на Фенгболд се изцъклиха. — Не! Не мога да умра! Не мога!

Назъбеното парче лед, вече почти вертикално, се преобърна. Ръката в ръкавица на херцога за миг се размаха във въздуха и изчезна.

Слънцето блестеше в очите на Мейгуин. Съмнение разяждаше сърцето й и отправяше черни болезнени лъчи в крайниците й. Римърите на Скали обкръжаваха нейните хора, мушкаха ги с копията си, подкарваха ги, сякаш бяха животни.

— Богове на нашия народ! — Гласът й звучеше продрано. — Спасете ни! Вие обещахте!

Скали Остроносия се приближи със смях, ръцете му бяха пъхнати под колана.

— Боговете ви са мъртви, момиче. Като баща ти. Като кралството ви. Но все още мога да те използвам. — Мейгуин усети вонята му — като острата, гнила смрад на престаряло еленско месо. — Ти си грозна, но краката ти са дълги… а аз харесвам дълги крака. По-добре е, отколкото да станеш парцал на мъжете ми, нали?

Мейгуин отстъпи и вдигна ръце като да се предпази от удар. Преди да успее да каже нещо, въздухът бе пронизан от звук на далечен рог. Скали и някои от мъжете му се обърнаха изненадани. Рогът протръби отново, по-силно този път, ясен, пронизващ и мощен. Свиреше каскада от ноти, които прокънтяха около Тайг и над полята на Хернисадарк. Мейгуин впери поглед натам.

Отначало беше само проблясък, трепкащо просветване от изток. Копитата вдигаха стремителен шум, като река след проливен дъжд. Хората на Скали затърсиха шлемовете си, които бяха оставили, когато бяха видели що за птици са хората на Мейгуин. Самият Скали завика коня си.

Беше войска, разбра Мейгуин — не, беше сън, сън от плът, отприщен по снежните поляни. Те идваха най-после!

Рогът прокънтя отново. Ездачите се носеха към Хернисадарк невъзможно стремително. Броните им сияеха с всички цветове на дъгата — небесносиньо, рубиненочервено, тревистозелено, оранжевото и аленото на мъгла при залез. Тя вече чуваше песента им, докато яздеха, висок, брилянтен стон, като ято невъзможни птици. Можеше да са сто или десет хиляди ездачи. Мейгуин дори не се опита да отгатне, защото в прекрасния ужас на идването им беше почти невъзможно да ги гледаш много дълго. Те струяха с цветове, звук и светлина, сякаш светът беше разкъсан и тъканта на сънуваната дъга се беше разляла по него.

Рогът прозвуча отново. Мейгуин, внезапно останала сама, се запрепъва към Тайг, без дори да съзнава, че за пръв път докосва дървени стени, откакто Скали бе заставил народа й да избяга. Римърсгардците, поразени, се събираха на планинския склон под голямата зала на баща й, блъскаха се и крещяха и се мъчеха да накарат конете си да застанат срещу неясния неприятел. Роговете на пристигащата войска прозвучаха отново.

Боговете бяха дошли! Застаналата на вратата Мейгуин се обърна, за да гледа. Кулминацията на всичките й тревоги и надежди беше тук най-после, пламтеше през снежните поля, за да спаси народа й. Боговете! Боговете! Тя беше довела боговете!

Откъм Тайг се чу дрънчене. Стичаха се още хора на Скали, намъкваха шлемове, вадеха мечовете си. Един от тях налетя на Мейгуин и я запрати на пътя на друг, който вдигна железния си юмрук и го стовари върху главата й.

Светът на Мейгуин изведнъж изчезна.

Бинабик най-после намери Саймън. Сиски му помагаше да го търси — или по-скоро беше Куантака, чийто нос можеше да различи нужната миризма дори в безумието, обхванало Сесуад'ра. Откриха го седнал с кръстосани крака на леда до една неподвижна фигура, носеща доспехите на Фенгболд. Намиращата дома стоеше до него, трепереща на свирепия вятър, муцуната й беше до ухото на младежа. Куантака го побутна с лапа по крака и издаде тих звук, докато чакаше господаря си.

— Саймън! — Бинабик забърза към него по издраната повърхност на езерото. Наоколо бяха пръснати тела, но тролът не спря да погледне нито едно. — Ранен ли си?

Саймън бавно вдигна глава. Гърлото му беше толкова възпалено, че от него излезе само шепот.

— Бинабик? Какво стана?

— Добре ли си, Саймън? — Дребният човек се наведе да огледа приятеля си, после се изправи. — Имаш много рани. Трябва да те отведем в лагера.

— Какво стана? — повтори Саймън. Бинабик го дърпаше за раменете и се опитваше да му помогне да се изправи, но Саймън явно не можеше да събере сили. Сиски дойде и застана до тях.

— Победихме — каза Бинабик. — Платихме висока цена, но Фенгболд е мъртъв.

— Не е. — Загрижено изражение пробяга по измъченото лице на Саймън. — Не беше той. Това е някой друг.

Бинабик хвърли поглед към тялото, лежащо наблизо.

— Знам, Саймън. Фенгболд загина на друго място — с ужасна смърт, и не само той. Но ела. Имаш нужда от огън, храна и някой да се погрижи за раните ти.

Саймън издаде ужасен стон — глух звук, който предизвика нов тревожен поглед на Бинабик, изправи се, олюля се и хвана поводите на Намиращата дома.

— Не мога да се кача на седлото — измърмори тъжно той.

— Тогава върви, ако можеш — каза Бинабик. — Бавно. Ние със Сиски ще вървим до теб.

Куантака отново ги поведе. Затътриха се към Камъка, чийто връх беше облян с розова светлина от залязващото слънце. Сгъстяваща се мъгла висеше над замръзналото езеро, гарваните подскачаха и кълвяха от тяло на тяло като мънички черни демони.

— О, Боже — промълви Саймън. — Искам вкъщи.

Бинабик само поклати глава.