Към кулата на Зеления ангел. Част първа

16. Факли в калта

— Стой! — Кадрах почти шепнеше, но напрежението му беше очевидно. — Спри веднага!

Исгримнур потопи пръта, докато не докосна дъното, и спря движението им. Лодката бавно заплува назад в тръстиката.

— Какво има, човече? — попита раздразнено херцогът. — Спираме вече десет пъти. Трябва да плуваме напред.

На носа на лодката Камарис опипваше дългото копие, което Исгримнур беше направил от твърда блатна тръстика. Беше тънко и леко и върхът му беше наточен на камък, докато беше станал остър като кинжал на убиец. Старият рицар, както обикновено, изглежда, не слушаше разговора на другарите си. Той претегли копието на ръка и бавно, на шега го заби в спокойната вода.

Кадрах дълбоко, на пресекулки си пое дъх. Мириамел си помисли, че е готов да се разплаче.

— Не мога да отида.

— Не можеш? — почти извика Исгримнур. — Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Твоя идея беше да чакаме до сутринта и чак тогава да отидем в гнездото! Какви ги дрънкаш сега?

Монахът поклати глава, неспособен да срещне погледа на херцога.

— Опитвах се да се успокоя цяла нощ. Цяла сутрин редя молитви — аз! — Той се обърна към Мириамел с изражение на мрачна ирония. — Аз! Но все пак не мога да направя това. Страхливец съм и не мога да отида в… на това място.

Мириамел протегна ръка и докосна рамото му.

— Дори за да спасиш Тиамак? — Тя сложи ръката си внимателно, сякаш монахът се беше превърнал в крехко стъкла. — И както сам каза, дори за да се спасим всички? Защото без Тиамак може никога да не излезем оттук.

Кадрах закри лицето си с ръце. Мириамел почувства полъх на старото си недоверие — бавно се прокрадваше в нея. Дали монахът не разиграваше театър? Какво друго би могъл да таи в главата си?

— Бог да ми прости, господарке — простена той, — но просто не мога да вляза в оная дупка с онези създания. Не мога. — Той потрепери — толкова неволно конвулсивно движение, че просто не можеше да е фалшиво. — Аз отдавна съм се отказал от правото си да бъда наричан човек — промълви Кадрах през разперените си пръсти. — Дори не ме е грижа за живота ми, повярвайте ми. Но… не мога… да отида.

Исгримнур изръмжа от безсилие.

— Добре, дявол да те вземе, това е краят. Трябваше да ти строша черепа още когато се срещнахме, както исках. — Херцогът се обърна към Мириамел. — Не трябваше да ти позволя да ме разубеждаваш. — Той отново отмести пълния си с презрение поглед към Кадрах. — Похитител на деца, пияница и страхливец.

— Да, вероятно трябваше да ме убиеш още първия път, когато имаше възможност — тихо каза Кадрах. — Но те уверявам, че ще е по-добре да го направиш сега, отколкото да ме влачиш в онова кално гнездо. Там няма да отида.

— Но защо, Кадрах? — попита Мириамел. — Защо няма да отидеш?

Той я погледна. Хлътналите му очи и зачервеното от слънцето лице сякаш молеха за разбиране, но мрачната му усмивка подсказваше, че не го очаква.

— Просто не мога, господарке. То… то ми напомня за място, където съм бил. — Той отново потрепери.

— Какво място? — подкани го тя, но той не отговори.

— Ейдон на Свещеното дърво — изруга Исгримнур. — Какво ще правим тогава?

Мириамел гледаше развълнуваните тръстики, които в момента ги скриваха от гнездото на гхантите на няколкостотин лакътя нагоре по потока. Калният бряг край тях миришеше на отлив. Тя сбърчи нос и въздъхна. Какво наистина можеха да направят?

Не бяха успели да измислят план до късния следобед вчера. Имаше голяма вероятност Тиамак вече да е мъртъв, което правеше решението още по-трудно. Макар никой да не беше пожелал да го каже направо, всички имаха чувството, че най-доброто, което могат да направят, е да продължат с надеждата, че вранът, когото бяха намерили да се носи в лодката на Тиамак, ще се оправи достатъчно, за да може да ги изведе. Ако не успееха така, можеше да открият някой друг блатен жител, който да им покаже пътя. Никой не се чувстваше удобно при мисълта да изоставят Тиамак, макар че това изглеждаше решително най-безопасният вариант, но беше ужасяващо да си помислят какво би им струвало да разберат дали е още жив, и да го спасят, ако е така.

Все пак, когато Исгримнур най-после каза, че да изоставят Тиамак няма да е по ейдонитски, Мириамел изпита облекчение. Тя не искаше да избяга, без поне да се опитат да спасят Тиамак, колкото и страховита да беше мисълта да влязат в онова гнездо. И, припомни си тя, беше се срещала с не по-малко лоши неща през последните месеци. Във всеки случай как би могла да живее в мир със себе си, ако предпочетеше безопасността и трябваше цял живот да си спомня стеснителния дребен учен, изоставен при тези потракващи чудовища?

Кадрах, който явно се страхуваше от гнездото повече от останалите, беше настоявал упорито да почакат до сутринта. Аргументите му изглеждаха състоятелни: нямаше смисъл да се предприема нещо толкова безразсъдно без план, и още по-безсмислено беше да се започва, когато скоро щеше да мръкне. И без това, беше казал Кадрах, щели да им трябват не само оръжия, но и факли, защото макар гнездото да имаше дупки, през които влизаше светлина, кой знае какви тъмни коридори минаваха в центъра му. С това се съгласиха.

Намериха шумоляща горичка от дебела зелена тръстика край брега на потока и спряха край нея. Мястото беше кално и мокро, но беше и на прилично разстояние от гнездото, което беше достатъчно преимущество. Исгримнур измъкна меча си Квалнир и насече голям сноп тръстика, после с Кадрах изсушиха стъблата над жаравата на лагерния огън. Някои от пръчките заостриха и направиха къси копия. На други разцепиха върха и завързаха с лиани камъни, за да направят нещо като боздугани. Исгримнур се оплакваше от липсата на хубава дървесина и връв, но Мириамел се възхищаваше на работата. Беше много по-успокояващо да влезеш в гнездото дори с такива примитивни оръжия, отколкото с голи ръце. Накрая пожертваха няколко от роклите, които Мириамел беше взела от Селска горичка — накъсаха ги на парцали и ги увиха около останалите тръстикови пръчки. Мириамел пречупи едно листо на дърво, което Тиамак беше нарекъл маслена палма по време на ботаническата си лекция преди няколко дни, после потопи един парцал в сока и го доближи до огъня. Гореше, макар и не като истинско масло за лампи. Миризмата при изгарянето му беше остра и отвратителна. Все пак сокът щеше да държи факлите запалени малко по-дълго, а тя имаше чувството, че ще им трябва всеки миг, който могат да спечелят. Събра наръч листа и втри сока им в парцалите за факли, докато ръцете й така се измазаха, че пръстите й залепнаха.

Когато нощното небе започна най-после да просветлява, малко преди разсъмване, Исгримнур ги събуди. Решиха да оставят ранения вран в лагера: нямаше смисъл да го вкарват в нови опасности, и без това изглеждаше изтощен. Ако оживееха след опита си да спасят Тиамак, винаги можеха да се върнат за него; ако не, поне щеше да има малкия шанс да оцелее и да се спаси сам.

Исгримнур измъкна пръта от водата и изтръска калта, полепнала по него.

— Е, тогава? Какво да правим? Монахът е безполезен.

— Може и да се намери начин да бъде от полза. — Мириамел многозначително погледна Кадрах. Той гледаше настрани. — Във всеки случай, можем да продължим с изпълнението на първата част от плана си, нали?

— Предполагам. — Исгримнур изгледа хернистиреца така, като че ли му се щеше да изпробва един от тръстиковите боздугани върху него. После пъхна пръта в ръцете на монаха. — Хайде. Можеш отлично да бъдеш полезен.

Кадрах избута лодката извън люлеещата се тръстика към откритата среда на потока. Утринното слънце не беше много силно тази сутрин, скрито зад неравна облачна покривка, но въздухът беше дори още по-горещ от предния ден. Челото на Мириамел бе цялото в пот; искаше й се да събере смелост, да пренебрегне крокодилите и да натопи краката си в тъмната вода.

Те се плъзгаха по водния път, като се опитваха да се прикриват зад тръстиката и дърветата. Гнездото изглеждаше толкова зловещо, колкото и вчера, макар че като че ли по-малко гханти щъкаха отвън. Когато се Приближиха толкова, колкото посмяха, Исгримнур остави лодката на дрейф към външния край на потока, докато обрасъл с дървета завой ги скри напълно от гнездото.

— Сега ще чакаме — тихо каза той.

Седяха мълчаливо доста време. Насекомите ги измъчваха. Мириамел, която се боеше да ги пляска, за да не вдига шум, се опитваше да ги хваща с пръсти, когато кацаха, но те бяха прекалено многобройни и твърде настойчиви. Изпохапаха я жестоко. Кожата я сърбеше и пулсираше цялата и това я подлудяваше. Мисълта да скочи във водата и да ги издави всичките наведнъж я завладяваше все повече и повече, докато не започна да й се струва, че всеки момент вече може да не издържи и да я осъществи. Пръстите й стискаха бордовете на лодката. Щеше да е прохладно. Щеше да спре да я сърби. Пък да дойдат крокодилите, проклети да са…

— Хайде — прошепна Исгримнур. Мириамел вдигна очи.

На не повече от двайсетина лакътя от тях един гхант слизаше по дълъг клон, който се виеше над водата. Поради членестите му крака движенията му изглеждаха странно непохватни, но той пълзеше бързо и уверено по тънкия люлеещ се клон. От време на време внезапно спираше и ставаше така неподвижен, че какъвто беше сив и покрит с лишеи, заприличваше на част от кората, просто някаква особено голяма шикалка.

— Бутни — тихо каза Исгримнур на Кадрах. Монахът отблъсна лодката от брега и я пусна свободно по течението към клона. Всички замръзнаха неподвижни.

Отначало гхантът като че ли не ги забеляза. Когато се приближиха, продължаваше да пълзи по клона, като търпеливо се придвижваше към три птички, кацнали на края му. Както и тварта, която ги преследваше, те сякаш не забелязваха опасността.

Исгримнур се наведе напред и се напрегна. Гхантът сякаш най-после забеляза лодката, която се носеше бавно към него. Черните му очи блеснаха, когато се завъртя, като се опитваше да разбере дали приближаващият предмет представлява опасност, или е възможна храна. Когато Исгримнур вдигна тръстиковото копие, гхантът явно взе решение: обърна се и се закатери назад към ствола на дървото.

— Хайде, Исгримнур! — извика Мириамел. Римърът запрати копието с всички сили. Лодката се разлюля предателски от силата на замаха му. Птичките отлетяха от клона, като писукаха и махаха с крила. Вързаното с парче от скъпоценната връв на Тиамак копие изсъска във въздуха и улучи гханта, но не проби черупката му, а отскочи и падна във водата. Силата на удара обаче беше достатъчна, за да събори съществото от клона. То цопна в зелената вода и след миг изплува, като енергично свиваше крака, после започна странно, на тласъци, да плува към брега.

Кадрах тласкаше лодката с всички сили и бързо настигна създанието. Исгримнур се наведе и го удари силно два пъти с плоското на меча си. Когато то изплува отново, явно престанало да се бори, той омота с въжета изкривения му като хищен нокът крак, така че можеха да го завлекат на брега.

— Не искам да го качвам в лодката — каза той. Мириамел просто не можеше да не одобри това решение.

Гхантът изглеждаше мъртъв — черепът му беше пукнат и изпускаше сиво-синя течност, но никой не посмя да го пипне: използваха пръта на лодката, за да го обърнат по гръб върху пясъчния бряг. Камарис остана в лодката, макар че, изглежда, наблюдаваше с толкова любопитство, колкото и останалите.

Исгримнур се намръщи.

— Бог да ни е на помощ. Грозни гадини са, нали?

— Копието ти не можа да го убие. — Надеждите на Мириамел за шансовете им паднаха още по-ниско.

Исгримнур утешително махна с ръка.

— Дебело са бронирани тия твари. Копията трябва да се направят малко по-тежки. Цепнат камък в края ще свърши работа. Не се тревожи излишно, принцесо. Ще можем да направим каквото трябва.

Странно, тя му повярва и се почувства по-добре. Исгримнур винаги се бе отнасял към нея като към любима племенница, дори когато отношенията му с баща й станаха напрегнати, и тя на свой ред му отвръщаше с пълна с обич насмешлива фамилиарност, каквато никога не бе могла да прояви към Елиас. Знаеше, че той ще направи всичко възможно за безопасността им, а възможното за херцога на Елвритшала обикновено беше твърде много. Макар че позволяваше на приятелите и дори на телохранителите си да си правят шеги със свирепия му, но краткотраен гняв и прикритото му добродушие, херцогът беше необикновено способен човек. Мириамел за кой ли път беше признателна, че той е с нея.

— Дано си прав. — Тя стисна широката му лапа.

Всички се вторачиха в мъртвия гхант. Сега Мириамел видя, че той има шест крака като бръмбар, а не четири, както беше й се сторило. Двата, които беше пропуснала да види при първия си гхант, бяха мънички, съсухрени, тикнати точно под мястото, където лишената от шия глава се съединяваше със закръгленото тяло. Устата на гадината беше полускрита зад странен четинест ръб и обвивката й беше матова и кожеста като на яйце на морска костенурка.

— Обърни се, принцесо — каза Исгримнур, като надигна Квалнир. — Няма да ти е приятно да гледаш това.

Мириамел се усмихна. Какво си мислеше той, че е правила през последната половин година?

— Давай. Не съм гнуслива.

Херцогът опря меча в корема на създанието, после натисна. Гхантът се плъзна малко по калта. Исгримнур изсумтя, после подпря тялото с крак и натисна отново. Този път, след моментно усилие, успя да пробие черупката, която се сцепи със слаб пукащ звук. Солено-кисел мирис лъхна нагоре и Мириамел отстъпи назад.

— Черупките са твърди — каза Исгримнур замислено, — но могат да се пробият. — Той опита да се усмихне. — Тревожех се, че ще трябва да обсаждаме замък с облечени в броня войници.

Кадрах беше пребледнял, но продължаваше да гледа гханта като омагьосан.

— Той смущаващо прилича на човек, както каза Тиамак — измърмори монахът. — Но няма да съжалявам твърде много нито за този, нито за останалите, които ще убием.

— Ще убием? — започна Исгримнур ядосано, но Мириамел отново стисна ръката му.

— Какво друго може да ни покаже това? — попита тя.

— Не виждам никакви отровни жила или зъби, така че предполагам, че не хапят като паяците — това вече е облекчение. — Херцогът сви рамене. — Могат да бъдат убити. Черупките им са по-меки от тези на костенурките. Мисля, че това е достатъчно.

— Тогава е време да вървим — каза Мириамел.

Кадрах избута лодката до брега. Намираха се само на няколкостотин стъпки от края на гнездото. Досега, изглежда, не ги бяха забелязали.

— А какво ще правим с лодката? — прошепна Исгримнур. — Дали да я оставим, за да можем да се върнем бързо в нея? — Изражението му стана кисело. — И какво да правим с тоя проклет монах?

— Ето какво мисля — прошепна на свой ред Мириамел. — Кадрах, ако държиш лодката в средата на потока, докато не излезем, можеш да дойдеш право пред гнездото и да ни вземеш. Сигурно ще бързаме много — каза тя леко иронично.

— Какво?! — Исгримнур се мъчеше да сдържа гласа си, но успя само донякъде. — Каниш се да оставиш този страхливец в нашата лодка, свободен да отплува, ако му хрумне? Свободен да ни зареже тук? Не, в името на Ейдон, ще го вземем с нас — вързан и със запушена уста, ако трябва.

Кадрах стисна здраво пръта, кокалчетата на ръцете му побеляха.

— По-добре ме убийте преди това — каза дрезгаво той. — Защото ще умра, ако ме завлечете вътре.

— Стига, Исгримнур. Той може да не е в състояние да влезе в гнездото, но никога няма да ни изостави тук. Не и след всичко, което преживяхме с него. — Тя се обърна и отправи към монаха многозначителен поглед. — Би ли ни изоставил, Кадрах?

Той я изгледа внимателно, сякаш подозираше някакъв номер, после каза:

— Не, господарке. Няма да ви изоставя, каквото и да мисли херцог Исгримнур.

— И защо трябва да те оставя да вземаш такова решение, принцесо? — Исгримнур беше ядосан. — Каквото и да смяташ, че знаеш за този човек, ти каза също и че те е отвлякъл и те е продал на враговете ти.

Мириамел сбърчи чело. Това беше вярно, разбира се — а тя не беше казала всичко на Исгримнур. Не беше споменала за опита на Кадрах да избяга и да я изостави на кораба на Аспитис, което сигурно нямаше да натежи в негова полза. Откри, че се чуди защо е толкова сигурна, че може да имат доверие на Кадрах да ги чака, но безполезно: отговор нямаше. Тя просто вярваше, че той ще е тук, когато излязат… ако излязат.

— Наистина имаме твърде малък избор — каза тя на херцога. — Освен ако не го принудим да дойде с нас — а ще е достатъчно трудно да намерим пътя и да свършим каквото трябва и без да влачим пленник със себе си — ще трябва да го завържем някъде, за да не му позволим да вземе лодката. Не виждаш ли, Исгримнур, че предлагам най-добрия начин? Ако оставим лодката празна, дори ако се опитаме да я скрием от гхантите… кой знае какво може да стане!?

Исгримнур мисли доста дълго. Брадатите му челюсти се движеха, сякаш предъвкваше различните възможности.

— Добре — каза той най-после. — Може и да си права. Но ако не си тук, когато ни потрябваш — той заплашително се извърна към Кадрах, — един ден ще те намеря и ще ти строша костите. Ще те изям като кокошка.

Кадрах тъжно се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направиш, херцог Исгримнур. — Монахът се обърна към Мириамел. — Благодаря ти за доверието, господарке. Не е лесно да си човек като мен.

— И аз така си мисля — изръмжа Исгримнур. — Иначе щеше да има повечко като теб.

— Мисля, че всичко ще е наред, Кадрах — каза Мириамел. — Но се моли за нас.

— Ще се моля на всички богове, които познавам.

Херцогът, все още гневно мърморещ, изби искра с огнивото си и запали една от факлите. Останалите затъкнаха зад коланите си, докато не станаха бодливи като таралежи. Мириамел носеше боздуган и едно от утежнените копия, както и Камарис, който разсеяно се занимаваше със своите оръжия, докато тя и Исгримнур се подготвяха. Херцогът пъхна Квалнир в ножницата на кръста си и стисна две копия.

— Тръгваме на бой с тояги — измърмори той. — Да се бием с буболечки.

— От това ще излезе гадна песен — каза шепнешком Мириамел. — Пък може и да е славна. Ще видим. — Тя се обърна към стареца. — Сър Камарис, отиваме да помогнем на Тиамак. Твоя приятел — нали го помниш? Той е там, вътре. — Тя посочи с копието си тъмната грамада, която се мержелееше между дърветата. — Трябва да го намерим и да го измъкнем. — Тя се вторачи в равнодушното му лице. — Мислиш ли, че разбира, Исгримнур?

— Той си е загубил разума… но не толкова, колкото изглежда, смятам. — Херцогът се хвана за един нисък клон и влезе във водата, дълбока до пищялките му. — Хайде, принцесо, ела, ще ти помогна. — Той я вдигна и я остави на брега. — Джосуа никога няма да ми прости, ако ти се случи нещо. Все още мисля, че е лудост да те вземам в гнездото, особено пък когато тоя монах остава зад нас в безопасност.

— Трябвам ти — отвърна тя. — Ще е доста трудно дори за трима.

Исгримнур поклати глава неуверено.

— Просто стой зад мен.

— Добре, чичо Исгримнур.

Щом Камарис зашляпа към брега, Кадрах започна да отблъсква лодката към по-дълбоката вода.

— Спри — каза Исгримнур. — Изчакай поне докато влезем вътре. Няма нужда да привличаме вниманието им, преди да сме готови.

Кадрах кимна и спря лодката с пръта.

— Бъдете благословени всички — каза меко той. — Успех!

Херцогът изсумтя и се шмугна в гъсталака. Ботушите му жвакаха в калта. Мириамел кимна на Кадрах, после хвана Камарис за ръка и го поведе след херцога.

— Успех! — повтори Кадрах. Говореше шепнешком и май никой от тях не го чу.

— Виж! — пошушна Мириамел. — Ето един доста голям!

Тихо бръмчене изпълваше въздуха. Вяха много близо до гнездото, толкова близо, че ако Мириамел дръзнеше да протегне ръка от скривалището им в гъсталака от цъфнали храсти, почти щеше да го пипне. С приближаването си към огромната постройка от кал те бързо разбраха, че повечето от вратите — всъщност просто дупки в стените — са прекалено малки да влезе дори принцесата, да не говорим за едрия Исгримнур.

— Добре — каза херцогът. — Тогава да идем до него. — Той посегна към факлата, после спря и направи знак и на другите да спрат. На няколко лакътя от тях два гханта изпълзяха покрай гнездото. Макар че вървяха един зад друг, те потракваха и съскаха, сякаш разговаряха. Мириамел отново се изуми колко са умни тези твари. Гхантите вървяха на всичките си четири членести крака и цъкаха. Тримата ги изчакаха да се скрият зад ъгъла на огромното гнездо.

— Сега. — Исгримнур взе забодената в калта факла. Беше я забучил зад себе си, така че широката му фигура да скрива светлината й. Дори на утринното слънце пламъкът караше Мириамел да се чувства малко по-спокойна.

След като предпазливо се огледа във всички посоки, херцогът приведен бързо отиде до гнездото и се вмъкна в отвора. След миг се подаде и повика Мириамел и Камарис.

Мириамел се поколеба, преди да го последва вътре; пое си дълбоко дъх, сякаш се гмурваше във вода. Тя разбираше по-добре решението на Кадрах, отколкото своето собствено. Вътре сигурно гъмжеше от онези пълзящи цъкащи многокраки твари… Коленете й омекнаха. Как щеше да влезе в тая черна дупка? Но Тиамак беше вътре, сам с гхантите. И може би викаше за помощ в тъмното…

Мириамел преглътна и се вмъкна в гнездото.

Озова се в кръгъл коридор, широк колкото да мине с разперени ръце и малко по-висок от ръста й. Исгримнур се беше навел, а Камарис, който следваше Мириамел, трябваше да се превие още повече. Стените от кал бяха бодливи от хлабаво прикрепени камъни и парчета разцепени пръчки, всичките покрити с бледа пяна, която приличаше на слюнка. Тунелът беше тъмен, пълен с влажни изпарения, и миришеше на гниещи растения.

— Уф! — Мириамел сбърчи нос. Сърцето й биеше силно. — Не ми харесва.

— Знам — прошепна Исгримнур. — Отвратително е. Хайде да видим каквото можем.

Тръгнаха по криволичещия коридор, като се хлъзгаха в калта. Мириамел усети, че смелостта й започва да се изпарява. Какво толкова упорито се мъчеше да си докаже? Това не беше място за момиче. Не беше място за никого.

— Мисля, че Кадрах беше прав. — Тя се опита да скрие треперенето на гласа си.

— Никой разумен човек не би пожелал да дойде тук — каза тихо херцогът, — но не това е въпросът. Пък и ако е зле само колкото сега, ще се радвам. Боя се, че тунелът може да стане по-нисък и тогава ще трябва да вървим на колене.

Мириамел си представи как я гонят препускащи гханти, а тя не може да хукне и да избяга. Погледна матово проблясващите стени на тунела и потрепери.

Светлината от входа помръкваше, тъй като няколко завоя вече бяха останали зад тях. Миризмата на гнило стана по-силна, придружена от остра воня на плесен, сладникава до гадене. Мириамел пъхна боздугана в колана си и запали една от факлите си от факлата на Исгримнур, после запали още една и я подаде на Камарис. Той я взе кротко като дете, на което са подали коричка хляб. Мириамел му завиждаше за идиотското спокойствие.

— Къде са гхантите? — прошепна тя.

— Не си търси белята. — Исгримнур направи във въздуха знака на Дървото с факлата си.

Коридорът завиваше и завиваше, сякаш вървяха в червата на гигантско животно. След още няколко жвакащи стъпки те стигнаха до място, където друг тунел пресичаше техния. Исгримнур спря и се ослуша.

— Струва ми се, че чувам шум. — Херцогът посочи едното разклонение. Наистина оттам се чуваше глухо бръмчене.

— Но към него ли да вървим, или обратно? — Мириамел се мъчеше да отвее задушаващия дим на факлата от лицето си.

— Смятам, че Тиамак и другите пленници, ако има такива, ще са в центъра на това нещо. Казвам да вървим към шума. Не че ми харесва — добави той, посегна и начерта кръг в пяната с едно от тръстиковите си копия; пяната падна и се видя калната стена под нея. — Не трябва да забравяме да бележим пътя си.

В новия коридор пяната по стените беше по-гъста. На места висеше от тавана на тунела на лепкави, подобни на въжета повлекла. Мириамел полагаше всички усилия да избягва докосването им, но нямаше как да избегне дишането. Усещаше осезаемо как влажният неприятен въздух се желира в гърдите й. Все пак, казваше си тя, нямаше сериозна причина да се оплаква: бяха в гнездото вече доста отдавна и все още не бяха срещнали някой от обитателите му. Това само по себе си беше невероятен късмет.

— Това място съвсем не изглежда толкова огромно отвън — каза тя на Исгримнур.

— Първо, ние въобще не видяхме задната му страна. — Той внимателно прескочи кълбо бледа мръсотия на пода. — И ми се струва, че тези тунели се затварят като примка всеки в себе си. Обзалагам се, че ако минем през стената… — той бодна пяната с копието си и тя изсъска и шупна, — ще намерим друг тунел от онази страна.

— В кръг и в кръг. Все по-навътре и по-навътре. Като в раковина — пошепна Мириамел. Беше повече от замайващо да си мислиш за такава безкрайна спирала от кал и мрак. Тя се насили да се пребори с надигащата се паника.

— И все пак…

Пред тях нещо помръдна.

Гхантът явно беше влязъл от друг страничен отвор. Сви се неподвижно в средата на тунела като зашеметен. Исгримнур също замръзна за миг, после бавно тръгна напред. Гхантът, макар да нямаше нищо, което би могло да се нарече лице, ги гледаше вторачено как приближават; малките крачета под главата му се изпъваха и свиваха. Изведнъж той се обърна и хукна по тунела. Исгримнур се подвоуми за миг, след това тежко затича след него, като се мъчеше да пази равновесие, после спря и запрати копието си, но внезапно се олюля и изохка от болка. Сърцето на Мириамел задумка.

— По дяволите! Ударих си главата. Внимавайте, проклетият таван е нисък! — Той разтри челото си.

— Улучи ли го?

— Мисля, че да. Не мога още да го видя. — Той отиде малко напред. — Да. Мъртъв е — или поне така изглежда.

Мириамел надникна иззад широките му рамене. Гхантът лежеше в калта на коридора, копието на Исгримнур стърчеше от бронята на гърба му. От раната се процеждаше тънка струйка течност. Членестите крака потрепнаха няколко пъти, после бавно замряха. Камарис пристъпи напред, протегна дългата си ръка и обърна животното. Образът на гханта в смъртта беше толкова безизразен, колкото и в живота. Старецът — лицето му беше замислено — загреба шепа кална пръст от пода и я пусна върху гърдите на гадинката. „Странен жест“, помисли си Мириамел.

— Хайде — измърмори Исгримнур.

Новият тунел не криволичеше толкова, колкото първия. По-скоро се спускаше стръмно надолу, бабунест и прогизнал. Стените му бяха така неравни, че сякаш бяха прогризани в калта от чудовищни челюсти. Като гледаше блестящите повлекла пяна, Мириамел реши, че тази мисъл не е много приятна.

— По дяволите — каза внезапно Исгримнур. — Заклещих се.

Ботушът му беше затънал дълбоко в жвакащата кал на пода. Мириамел му подаде ръка, за да се опре, докато се мъчеше да се измъкне. Ужасна воня се надигна от разбутаната кал и мънички влажни създания, извадени на светлината от усилията на Исгримнур, бързо се заровиха отново. Херцогът, въпреки всичките си усилия, сякаш потъваше още по-дълбоко.

— Това е като плаващите пясъци, за които говореше Тиамак. Не мога да се измъкна. — В гласа на Исгримнур звучеше паника.

— Най-обикновена кал. — Мириамел се мъчеше да говори спокойно, но не можеше да не се пита какво ще стане, ако гхантите внезапно ги нападнат. — Остави си ботуша, ако трябва.

— Целият ми крак е, не само ботушът. — Наистина, единият му крак вече беше потънал до коляното, а другият беше до глезена в лепкавата тиня. Миризмата на мърша ставаше все по-силна.

Камарис пристъпи напред, след това здраво опря краката си от двете страни на крака на Исгримнур И го хвана с двете си ръце. Мириамел се молеше предателската кал да е само малко. Ако не, и двамата можеха да се заклещят. Какво щеше да прави тя тогава?

Старият рицар дръпна. Исгримнур изохка от болка, но кракът му не се освободи. Камарис дръпна пак с такова напрежение, че жилите на врата му се опънаха като въжета. С жвакащ звук кракът на Исгримнур се измъкна и Камарис извлече херцога до по-твърд участък.

Той постоя приведен известно време, като изучаваше топката кал под коляното си.

— Просто залепнах — каза той; дишаше тежко. — Залепнах. Да вървим нататък. — Страхът не беше изчезнал напълно от гласа му.

Зажвакаха напред, като се мъчеха да стъпват на най-сухите места. От дима на факлите и вонята на калта на Мириамел й прилошаваше, затова почти се зарадва, когато тесният коридор най-после се отвори към по-широко помещение, нещо като пещера, в която бялата пяна висеше като сталактити. Влязоха предпазливо в нея, но и тя изглеждаше празна като тунела. Докато я прекосяваха, заобикаляйки големите локви, Мириамел погледна нагоре.

— Какви са тези? — попита тя и сви вежди. Грамадни слабо светещи торби висяха от тавана неприятно близо до главите им. Всяка беше дълга колкото хамак, с тънки паяжинести бели пипала, провисващи от центъра — пискюлести ресни, които се поклащаха мързеливо в топлия въздух, издигащ се над факлите.

— Не знам, но не ми харесват — отвърна Исгримнур с отвратена гримаса.

— Мисля, че са торби за яйцата им. Като яйцата на паяците, които намираме в основата на листата.

— Не съм разглеждал особено основите на листата — измърмори херцогът. — И не ми се гледат тези тук повече, отколкото трябва.

— Не трябва ли да направим нещо? Да ги убием ли? Да ги изгорим?

— Не сме тук, за да избием всички тези буболечки — отвърна Исгримнур. Дошли сме, за да намерим нашия малък блатен приятел, после си тръгваме. Само Бог знае какво би могло да стане, ако започнем да си играем с тези неща.

Бързо прекосиха до другата страна на голямата камера, където тунелът възвръщаше предишните си размери. Мириамел, подтикната от ужасно любопитство, се обърна назад. В избледняващата светлина на факлите й се стори, че вижда тъмно движение в една от торбите, сякаш нещо дращеше с лапи по бялата като ларва обвивка и се мъчеше да излезе. Съжали, че беше погледнала.

След две-три крачки коридорът зави и се озоваха пред половин дузина гханти. Някои се бяха покатерили по стените на тунела и сега увиснаха, тракайки от явна изненада. Другите бяха приклекнали на пода, изкаляните им черупки проблясваха матово на светлината от факлите. Сърцето на Мириамел подскочи.

Исгримнур пристъпи напред и размаха Квалнир. Мириамел преглътна с мъка, последва го и вдигна факлата си. След няколко секунди цъкаща нерешителност гхантите се обърнаха и запълзяха по тунела.

— Те се плашат от нас! — окуражи се Мириамел.

— Може би — каза Исгримнур. — Или може би отиват да съберат приятелите си. Да вървим. — Той закрачи бързо, свил глава в раменете си под ниския таван.

— Но това е посоката, където те отидоха — посочи Мириамел.

— Казах, че ни трябва центърът на това проклето място.

Минаха покрай множество странични тунели, но Исгримнур изглеждаше сигурен къде отива. Бръмченето продължаваше да се засилва и Мириамел я заболя главата. Минаха през още две камери за яйца — ако наистина бяха такива: Мириамел вече не изпитваше ни най-малко желание да ги гледа.

Излязоха в централната камера толкова внезапно, че едва не паднаха от устието на тунела по калния склон право в огромно гъмжило гханти.

Помещението беше огромно и тъмно. Факлите на Мириамел и спътниците й хвърляха единствената светлина, но тя беше достатъчна да разкрие огромната пълзяща орда, слабото потрепване на черупките, когато гхантите се катереха един върху друг в мрака на дъното на камерата, нямото проблясване на безбройните им очи. Камерата беше широка един хвърлей, със стени от загладена кал. Целият под беше покрит с многокраки същества, стотици и стотици гханти.

Бръмченето, което се надигаше от гъмжащата маса, тук беше по-силно, пулсиращи звучни удари, толкова мощни, че Мириамел ги усещаше със зъбите си и с костите на черепа си.

— Майко на Усирис — изруга Исгримнур.

Мириамел стоеше замръзнала и замаяна.

— К-к-какво… — Тя преглътна жлъчка и опита пак. — Какво… ще правим?

Исгримнур се наведе и се огледа. Стотиците гханти сякаш не ги бяха забелязали, макар че най-близките бяха само на няколко лакътя: изглеждаха заети с някакви ужасни и всепоглъщащи действия. Мириамел се мъчеше да овладее дишането си. Може би снасяха тук яйцата си и, в силната хватка на Природата, не забелязваха натрапниците.

— Какво е онова в средата? — попита Исгримнур, гласът му трепереше. — Онова, около което са се струпали всички?

Мириамел се напрегна да види, макар че в този момент не искаше да гледа нищо. Беше като най-лошата картина от ада — гърчеща се купчина кални същества без надежда или радост, безцелно ритащи крака, дращене на черупки — и ужасното бръмчене, непрестанният скърцащ звук на струпаните гханти. Мириамел замига и се насили да се съсредоточи. В центъра, където дейността изглеждаше най-ревностна, имаше редица бледи блестящи буци. Най-близката имаше тъмно петно отгоре, което като че ли се движеше. Трябваше й миг да разбере, че петното е глава — човешка глава.

— Това е Тиамак! — промълви тя ужасена. Догади й се. — Облепен е в нещо ужасно — като пудинг. О, Елисия, трябва да му помогнем!

— Шшшт! — Исгримнур, потресен не по-малко от нея, й направи знак да мълчи. — Мисли. Трябва да помислим.

Малката топчица, която беше главата на Тиамак, започна да мърда над гадното желе. Докато Мириамел и Исгримнур гледаха слисани, устата се отвори и Тиамак завика с висок глас. Но вместо думи това, което излизаше, беше измъченият звук на бръмчащата, потракваща реч на гхантите — нещо толкова жестоко неподходящо да излезе от устата на човек, че Мириамел избухна в сълзи.

— Какво са му направили? — извика тя. Изведнъж нещо зад нея се раздвижи, вълна от топъл въздух; една факла профуча покрай нея, после пламъкът заподскача по склона към пода и гъмжащата маса гханти.

— Камарис! — извика Исгримнур, но старецът вече си пробиваше път през гхантите, като размахваше факлата като коса. Силното бръмчене секна, но все още кънтеше в ушите на Мириамел. Гхантите около Камарис забръмчаха остро, други от огромното сборище подеха тревожните викове. Високият старец газеше през тях както господарят на хрътки идва, за да измъкне лисицата. Възбудените твари се блъскаха в краката му, някои се вкопчваха в наметалото и панталоните му дори когато той отмахваше други с боздугана си.

— О, Боже, помогни ми, той не може да го направи сам! — изпъшка Исгримнур и тръгна надолу по хлъзгавата кал, разперил ръце за равновесие, като викна на Мириамел:

— Стой там!

— Идвам с теб — извика в отговор тя.

— Не, по дяволите! — изкрещя херцогът. — Стой там с факлата, за да намерим пътя си обратно през тунела! Ако изгубим светлината, с нас е свършено!

После вдигна Квалнир над главата си и го стовари върху най-близките гханти. Последва ужасен кух звук. Херцогът продължи напред в гъмжилото и ударите на меча му заглъхнаха в силното бръмчене.

А после бръмченето спря. Чуваха се само отривистите скърцания на вбесените гханти — и ужасен хор от влажно тракане. Мириамел се опита да разбере какво става, но Исгримнур вече беше загубил факлата си и беше само тъмна сянка посред кипящата маса от черупки и мърдащи крака. Някъде по-близо до средата факлата на Камарис все още прорязваше въздуха като огнено знаме, докато той газеше към Тиамак.

Мириамел беше ужасена, но бясна. Защо да чака, докато Исгримнур и Камарис рискуват живота си? Те бяха нейни приятели! И какво щеше да стане, ако умряха или ги заловяха? Тогава щеше да остане сама и да търси път навън, преследвана от тези страховити твари. Глупаво! Нямаше да стои и да чака. Но какво би могла да направи?

„Помисли, момиче, помисли“ — каза си тя, докато нервно се надигаше на пръсти и се опитваше да види дали Исгримнур е още на крака. Какво да направи? Какво?

Не можеше да чака повече. Беше прекалено ужасяващо. Тя измъкна останалите две факли от пояса си и ги запали. После ги забоде в калта от двете страни на отвора на тунела, пое си дълбоко дъх и тръгна след Исгримнур. Краката й бяха толкова несигурни, че я беше страх да не падне. Обхвана я усещане за нереалност: това не можеше да е тя. Кожата й беше настръхнало студена. Никой със здрав разум не би слязъл в тази вълча яма. Но някак си обутите й в ботуши крака продължаваха да вървят.

— Исгримнур! — изпищя тя. — Къде си?

Студени кални крака се вкопчваха в нея — хитинови крака, като оживели клони. Съскащите твари бяха навсякъде: валчести глави се бутаха в краката й; отново започна да й се гади. Тя риташе като кон и се мъчеше да ги отблъсне. Челюсти се вкопчиха в крака й и един гхант увисна на ботуша й. Факлата моментално освети мишената й, която блестеше като мокър камък. Тя вдигна късото си копие, като едва не изпусна факлата, която стискаше в същата ръка, и го заби надолу с всичка сила. Острието потъна в нещо, което задоволително поддаде. Когато измъкна копието, челюстта се отпусна.

Беше по-лесно да размахва боздугана, но той явно не убиваше тварите. При всеки удар те падаха и се премятаха, но след миг се връщаха, дращеха, хапеха, по-лоши от всякакъв кошмар. След малко тя го пъхна в колана си и хвана факлата с лявата си ръка. Цапардоса един гхант в муцуната и капки от горящия мазен сок го изпръскаха. Тварта изпищя като свирка на шут и се зарови в калта, но следващата се покатери по потрепващата й черупка и зае мястото й. Мириамел извика от страх и отвращение и я ритна. Армията гханти нямаше край.

— Мириамел! — викна Исгримнур някъде пред нея. — Къде си?

— Тук! — извика тя; гласът й заплашваше да се превърне в писък. — О, бързай! Бързай! Бързай!

— Казах ти да стоиш горе! — извика той. — Камарис се връща! Виж факлата!

Тя мушна едно от съществата пред себе си, но копието само одраска черупката му. В кипящата маса пред нея изведнъж проблесна пламък.

— Виждам го!

— Идваме! — Гласът на херцога едва се чуваше през тракането на гхантите. — Стой на място и размахвай факлата!

— Тук съм — изкрещя тя. — Ето ме!

Морето черупчести твари като че ли пулсираше, сякаш някаква вълна преминаваше през него. Светлината на факлата се клатушкаше над тях, приближаваше се. Мириамел се бореше отчаяно — все още имаше шанс! Размаха факлата ниско, за да задържи нападателите си на разстояние. Ноктест крак обаче я сграбчи и тя изсъска в калта и угасна. Мириамел остана на тъмно и бясно заразмахва копието.

— Насам! — изпищя тя. — Факлата ми угасна!

Нямаше отговор от Исгримнур. Всичко беше загубено. За миг Мириамел се запита дали би могла да се самоубие с копието — категорично не биваше да им се остави жива…

Нещо сграбчи ръката й. Тя с писък се опита да се изтръгне, но не можа.

— Аз съм! — извика Исгримнур. — Не ме боди! — Той я привлече до дебелия си корем и извика Камарис, който все още беше далече от тях. Факлата се приближи; гхантите танцуваха в светлината й като водни капки по камък.

— Оставих факли на входа. — Мириамел се обърна да ги види, но нещо сграбчи наметалото й. — Там! — Тя разбра, че Исгримнур не може да види какво му показва; ритна и щипците я пуснаха. — Зад теб!

Исгримнур я грабна като вързоп и я пренесе на няколко крачки — разчистваше пътя с Квалнир. Пробиха стената на бръмчащите твари и стъпиха на склона.

— Трябва да изчакаме Камарис.

— Той идва — измуча Исгримнур. — Върви!

— Взел ли е Тиамак?

— Върви!

Като се хлъзгаше — напредваше твърде бавно, — Мириамел почти пълзеше в калта към светлината на двете факли. Чуваше задъханото дишане на Исгримнур зад себе си, чуваше глухото блъскане на стоманата на Квалнир върху черупките на преследвачите им. Когато стигна горе, грабна двете факли и ги измъкна от калта, после се обърна, готова да се бие отново. Исгримнур беше точно зад нея; блещукащата факла на Камарис беше точно под склона.

— Бързай! — извика тя надолу. Факлата спря, после се размаха силно, сякаш Камарис я използваше, за да разгонва пълчищата, докато се катери. Тя вече виждаше косата му — сияеше сребристожълта в светлината на пламъците.

— Помогни му! — умолително се обърна тя към Исгримнур.

Херцогът слезе няколко стъпки надолу; Квалнир свистеше в размазана дъга и след миг Камарис беше освободен и двамата с Исгримнур с препъване и подхлъзване стигнаха до тунела. Камарис беше загубил оръжието си. Тиамак, покрит с бяло желе и явно в безсъзнание, висеше на рамото му. Мириамел втрещено загледа отпуснатите черти на врана.

— Върви, дявол да го вземе! — Исгримнур я бутна към тунела. Тя откъсна очи от лепкавия Тиамак и затича, като размахваше горящата факла; сенките подскачаха и се щураха бясно по тъмните стени.

Подът на камерата зад тях като че ли изригна — гхантите хукнаха да ги преследват. Исгримнур се вмъкна в тунела; маса сърдито тракащи сенки го последва — вълна от бронирана плът. Преследващите гханти можеха да хванат херцога и спътниците му всеки момент, но бяха толкова много, че запълваха прохода почти изцяло и си пречеха. Задните напираха да си проправят път и след миг устието на тунела беше задръстено с щъкащи, размахващи крака тела.

— Води! — извика херцогът.

Не беше лесно да върви бързо с наведена глава и прегърбена, а и калният под беше коварен дори ако вървиш бавно. Мириамел падна няколко пъти и лошо си изви глезена. Едва усещаше болката, но една смътна част от съзнанието й разбираше, че ако оцелее, със сигурност ще я почувства по-късно. Правеше всичко възможно да намира белезите, които Исгримнур толкова добросъвестно беше драскал по пенестите стени, но след няколкостотин крачки с ужас разбра, че е пропуснала един завой. Знаеше, че досега трябваше да са минали поне през едната камера за яйца, но вместо това бяха все още в един от безличните тунели, и той слизаше надолу, докато по обратния си път те трябваше да се изкачват!

— Исгримнур, загубихме се! — Тя тръгна по-бавно. Държеше факлата близо до капещите стени и отчаяно търсеше нещо познато. Чуваше тежките стъпки на Камарис зад гърба си.

Римърсгардецът изруга и после викна:

— Не спирай! Тичай!

Мириамел ускори крачка. Всяко вдишване бодеше дробовете й с остри игли. Вече сигурна, че са се загубили, тя избра следващия от напречните тунели, който като че ли водеше нагоре. Наклонът не беше голям, но хлъзгавата кал правеше изкачването трудно. През накъсаното си дишане чуваше тракането на гхантите — беше все по-близо.

Стигнаха друг тунел, минаващ перпендикулярно на техния, но точно когато малко й олекна, пълчище гханти нахълта в тунела под тях. Мириамел се поколеба само за миг, преди да тръгне надясно. Задъхваше се. Дори дишането на Камарис вече беше станало шумно, свистящо. Няколко от най-бързите гханти стигнаха до Исгримнур, който завършваше колоната. Като изрева от гняв и отвращение, херцогът замахна с Квалнир; съскайки, гхантите се катурнаха назад в кипящата маса на събратята си.

Преди Мириамел да измине и петдесетина крачки по новия коридор, гхантите стигнаха края на наклона зад тях и заляха тунела. По равна почва те вървяха още по-бързо, подскачаха напред с ужасяваща скорост. Някои дори тичаха по стените.

— Трябва да се обърнем и да се бием — задъхано каза Исгримнур.

— О, Боже милостиви, не! — извика Мириамел. — Чувам още от тях и пред нас! — Това беше кошмар, страхотен, безкраен кошмар. — Исгримнур, ние сме в капан!

— Спри, по дяволите! Спри! Ще се бием тук!

— Не! — Мириамел беше ужасена. — Ако спрем тук, ще трябва да се бием и с двете пълчища, отпред и отзад. Да бягаме!

Тя направи още няколко крачки, но усети, че никой не я следва. Обърна се и видя Исгримнур, вторачен мрачно в гхантите зад тях — те бяха забавили ход, когато плячката им бе спряла, и сега напредваха предпазливо. Броят им нарастваше непрекъснато, тъй като нови и нови се изкатерваха от по-ниския коридор. Мириамел се обърна и видя танцуващи светли точки — лъскавите безжизнени очи на гхантите там отразяваха светлината на факлата.

— О, милостива Елисия — прошепна Мириамел, окончателно сломена. Камарис, който стоеше до нея, беше вперил поглед в пода, сякаш размишляваше над нещо странно, но не ужасно важно. Тиамак лежеше на рамото му със затворени очи и отворена уста като заспало дете. Сърцето на Мириамел трепна. Беше искала да спасят блатния човек… щеше да е толкова хубаво да го спасят…

Исгримнур внезапно изрева, обърна се и за пълно смайване на Мириамел изрита стената с всичка сила. Обхванат от някаква луда безнадеждност, той блъскаше с подметката си отново и отново.

— Исгримнур! — започна Мириамел, но в този момент ботушът на херцога проби ронливата стена и направи дупка колкото главата му. Той ритна пак и се откърти друго парче.

— Помогни ми! — изръмжа Исгримнур. Мириамел пристъпи напред, но преди да успее да му помогне, новият му удар откърти голяма буца. Сега в стената имаше дупка, широка почти два лакътя, и зад нея имаше само чернота.

— Влизай! — викна херцогът. На десетина крачки от тях гхантите тракаха бясно. Мириамел пъхна факлата в дупката, след това вмъкна главата и раменете си, почти сигурна, че безброй нокти веднага ще се вкопчат в нея. Тя се промъкна през отвора, като се молеше там да има твърда почва, да не пропадне в нищото. Ръцете й напипаха мръсотията на пода на друг тунел. Тя огледа празния проход, после се обърна да помогне на другите. Камарис бутна отпуснатото тяло на Тиамак към нея. Тя едва не го изпусна — лекият вран беше натежал ужасно от хлъзгавата тиня, с която беше покрит. Старият рицар го последва, после се провря и Исгримнур. Дупката се изпълни с протегнати крака на гханти, твърди и лъскави като полирано дърво.

Квалнир засвистя и краката бързо се дръпнаха. Тракането на гхантите обаче продължаваше да се усилва.

— Ще минат, не мога да ги спра — изпъхтя херцогът.

Мириамел се вторачи в отвора. Вонята на гхантите беше силна, както и грубият шум, който вдигаха, като се търкаха един в друг. Събираха се за ново нападение и бяха съвсем близо до тях.

— Дай ми ризата си — изведнъж каза тя на Исгримнур. — И неговата също. — Тя посочи Камарис.

Херцогът я погледна, сякаш разтревожен, че може да е загубила разсъдъка си. После бързо смъкна окъсаната си риза и й я подаде. Мириамел я вдигна над пламъка на факлата да я запали — оказа се подлудяващо бавно, тъй като ризата беше влажна и опръскана с кал — след това с върха на копието си я натика в дупката в стената. Изненадано съскане и тихи клъцващи шумове долетяха откъм гхантите. Мириамел пъхна в дупката и ризата на Камарис. Когато и тя се запали, взе и дебелото наметало на Исгримнур и го натъпка при тях.

— Сега да бягаме — каза тя. — Май не обичат огъня. — Изненада се колко е спокойна, макар и леко замаяна. — Но това няма да ги забави много.

Камарис грабна Тиамак и забързаха напред. При всеки завой избираха коридора, който се изкачваше нагоре. Още два пъти пробиваха дупки в стените и душеха в тях като ловни кучета за въздух отвън. Най-после откриха тунел, който, макар и по-нисък и по-тесен от много други, през които бяха минали, изглеждаше малко по-свеж.

Врявата на преследването се беше подновила, макар че все още нито една твар не се беше мярнала пред погледа им. Мириамел не обръщаше внимание на желатиноподобната пяна в ниския тунел. Светли повлекла падаха мокро по лицето й и цапаха косата й. Една къдрица се лепна на устните й и преди да успее да я изплюе, тя усети гаден горчив вкус. При следващия завой тунелът внезапно се разшири и след още няколко залитащи крачки те завиха зад друг ъгъл и се озоваха сред море от светлина, плисната над калта.

— Дневна светлина! — извика Мириамел. Никога не й се беше радвала повече.

Затичаха. Тунелът зави отново и се изправиха пред дупка в стената — и отвъд нея беше небето, сиво и мрачно, но все пак небе, славното небе. Мириамел се хвърли напред, покатери се през дупката и излезе на кръгла площадка, обсипана с буци кал.

Дървета се полюшваха под тях, толкова зелени и преплетени, че притъпеното от мръсотия съзнание на Мириамел едва ги възприемаше. Стояха почти на върха на гнездото. На някакви си двеста лакътя пред тях беше каналът, спокоен като огромна змия. Но никаква лодка не ги чакаше там.

Камарис и Исгримнур излязоха след нея на покрива на гнездото.

— Къде е монахът? — изрева Исгримнур. — Проклятие! Проклятие! Знаех си, че не може да му се вярва!

— Това вече няма значение — каза Мириамел. — Трябва да слезем оттук.

Намериха път надолу към по-нисък покрив — тънък кален ръб, по който успяха да стигнат до сигурността на следващото ниво. После продължиха от покрив на покрив, като се движеха към фасадата на гнездото. Когато почти стигнаха земята, десетина гханти изскочиха от дупката до върха на гнездото.

— Ето ги! — изхриптя Исгримнур. — Скачайте!

Но преди Мириамел да скочи, цяло пълчище гханти се изсипа от един от най-големите предни входове и се струпа като възбуден рояк право под тях. Смъртна, ужасна умора обхвана Мириамел. Да са толкова близко и… Не беше честно!

— Свети Ейдон, спаси ни! — изпъшка херцогът. — Дръпни се, Мириамел! Ще скоча пръв.

— Не! — извика тя. — Твърде много са!

— Не можем да останем тук. — И наистина, другите гханти се смъкваха пъргаво от върха на гнездото, многокраки като паяци, чевръсти като маймуни. Тракаха от нетърпение и черните им очи святкаха.

Ярка линия внезапно проряза плажа. Стресната, Мириамел погледна към гхантите долу — те диво се мятаха. Пронизителните им писукания бяха още по-остри и безумни отпреди, няколко като че ли бяха се запалили. Какво ставаше? Лодката се беше показала. Кадрах стоеше разкрачен на носа и държеше нещо, което приличаше на голяма факла — горният й край гореше ярко.

Докато Мириамел гледаше с нямо изумление, монахът замахна и топка огън изскочи от края на факлата, прелетя над водата и падна сред гхантите. Пламтящото кълбо избухна и пръсна парцали огън, които се лепяха по тварите като запален туткал. Някои от пламналите гханти започнаха да свистят като попарени омари, други се мятаха напред-назад, раздираха безсмислено собствената си броня, тракаха и трещяха като строшени колела на каруца. Кадрах се наведе и когато се изправи, нов пламък беше разцъфнал на края на странната му факла. Той пак замахна и нова вълна течен огън плисна върху пищящите гханти.

— Скачайте! — викна монахът. — Бързо!

Мириамел се обърна към Исгримнур. Херцогът гледаше изумен, но след миг се стегна и я побутна.

— Чу ли? — изръмжа той. — Скачай!

Тя скочи, падна тежко на пясъка и се търкулна. Пламнало нещо се вкопчи в наметалото й, но тя го отблъсна с ръце. След миг със силно пухтене Исгримнур тупна до нея. Гхантите — врещяха и се мятаха бясно по покрития с трева бряг — не им обръщаха внимание. Херцогът се изправи и протегна ръце нагоре. Камарис се наведе над ръба на гнездото и му пусна Тиамак. Херцогът падна на пясъка под тежестта му, но успя да го хване и не го изпусна. След миг и Камарис скочи долу. Хукнаха по пясъка. Няколко гханта, които не бяха засегнати от огнената атака на Кадрах, се втурнаха да им пресекат пътя, но Мириамел и Камарис ги изритаха. Тримата стигнаха до брега и нагазиха в тихата зелена вода.

Мириамел се просна на дъното на лодката. Едва си поемаше дъх. С няколко тласъка на пръта монахът изкара лодката до средата на канала, извън обсега на подскачащите гханти.

— Ранени ли сте? — Лицето на Кадрах беше бледо, очите му горяха трескаво.

— Какво… какво направи? — Ней стигна въздух да довърши изречението.

Кадрах наведе глава и сви рамене.

— Ами… листата на маслената палма. Хрумна ми, когато отидохте в… там де, вътре. Сварих ги. Това са неща, които умея да правя. — Той вдигна тръбата, която си беше направил от голяма тръстика. — Използвах това, за да мятам огъня. — Ръката му беше покрита с възпалени мехури.

— О, Кадрах, виж какво си направил!

Кадрах не й обърна внимание, а погледна Камарис и Исгримнур, които се бяха навели над Тиамак. На брега гхантите подскачаха и съскаха като прокълнати души, заставени да танцуват върху жарава. Петна от пламък все още горяха по предните стени на гнездото и изпращаха кълба мастилен дим в късното следобедно небе.

— Не, по-добре виж вие какво сте направили — отвърна монахът и се усмихна криво, но съвсем не недоволно.