Към кулата на Зеления ангел. Част първа

8. Нощи на пожари

Кръвта на Саймън сякаш кипеше във вените му. Той огледа обвитите в бяло хълмове, тъмните дървета, приведени от бесните смразяващи ветрове. Чудеше се как може да се чувства толкова изпълнен с плам. Беше вълнение — възбудата от отговорността… и от опасността.

Опря буза в шията на Намиращата дома и я погали. Студената й от вятъра кожа беше влажна от пот.

— Уморена е каза Хотвиг: пристягаше подпръга на седлото на коня си. — Не е за такова бързо пътуване.

— Много си е добре — отряза Саймън. — По-силна е, отколкото си мислиш.

— Ако тритингите разбират от нещо, това са конете — каза Слудиг през рамо и се обърна към тях от дървото, до което беше пикал. Докато завързваше панталоните си, добави: — Не бъди толкова горд, Саймън.

Саймън го изгледа кратко и отговори:

— Това не е гордост. Яздих тази кобила на дълъг път. Ще я задържа.

Хотвиг миролюбиво вдигна ръка.

— Не исках да те ядосам. Просто принц Джосуа има добро мнение за теб. Ти си негов рицар. Можеш да вземеш някой от нашите бързоноги породисти коне, ако искаш.

Саймън се опита да се усмихне на човека от степите със сплетената на плитки брада.

— Знам, че предложението ти е от сърце, Хотвиг, и един от твоите коне наистина ще е добър подарък. Но въпросът е другаде. Нарекох тази кобила Намиращата дома и тя ще ме отведе точно там. У дома.

— И кой е този дом, млади вожде? — попита един от другите тритинги.

— Хейхолт — отвърна Саймън твърдо.

Хотвиг се изсмя.

— Там, където царува братът на Джосуа? Ти и кобилата ти трябва наистина да сте големи пътешественици, за да стигнете дотам в това ужасно време.

— Може и така да е. — Саймън се обърна и огледа останалите, като примижа от косите следобедни лъчи, които струяха покрай дърветата. — Ако всички сте готови, да вървим. Ако чакаме още, бурята може да затихне. Луната е почти пълна тази нощ. Бих предпочел да вали сняг и всички стражи да са наклякали край огъня.

Слудиг понечи да каже нещо, но се отказа. Тритингите се метнаха на седлата си като един.

— След теб, вожде. — Смехът на Хотвиг беше кратък, но не и недоброжелателен. Малката група се измъкна от горичката в безмилостните лапи на вятъра.

Саймън беше благодарен за простата възможност да прави нещо почти толкова, колкото и от това доказателство за доверието на Джосуа. Постоянно влошаващото се време и важните поръчения, давани на неговите другари, но не и на него, го бяха изнервили и той беше все сърдит. Бинабик, Гелое и Странгиард обсъждаха мечовете и Краля на бурите; Деорнот надзираваше въоръжението и приготовленията на войската от дрипльовци на Нови Гадринсет; дори Сангфугол, колкото и за неблагодарна да намираше задачата си, трябваше да държи под око Таусър. Преди принц Джосуа да го извика в палатката си, Саймън бе започнал да се чувства като през времето, което смяташе за отдавна отминало — като барабанчик, който подтичва след воините на императора.

— Само малка разузнавателна задача — бе казал Джосуа, но за Саймън тя беше почти равна по великолепие на деня, в който бе посветен в рицарство. Той трябваше да вземе няколко от Хотвиговите хора и да замине, за да огледа приближаващите сили.

— Не прави нищо — сериозно каза принцът. — Само огледай. Преброй палатките — и конете, ако можеш да ги видиш. Гледай за знамена и гербове, ако е достатъчно светло. Не, не допускай да те видят, а ако те забележат, бягай. Веднага.

Саймън бе обещал. Рицар, водещ мъже на война: такъв беше сега. Докато чакаше Джосуа да свърши с наставленията си, се бе въртял от нетърпение да се отправи на този славен поход — неочебийно, както се надяваше.

Слудиг обаче неочаквано бе настоял да тръгне с него. Римърсгардецът все още се дразнеше от високите почести, оказани на Саймън, но младежът подозираше, че и той като него се чувства поизместен и би предпочел дори за кратко да бъде подчинен на Саймън, отколкото да се измъчва от бездействие на Сесуад'ра. Слудиг беше воин, а не генерал — интересуваше се само от истински сражения, меч срещу меч.

Хотвиг също бе предложил услугите си. Саймън предполагаше, че принц Джосуа, който бе започнал както да се доверява на тритинга, така и да го харесва, може да го е помолил да тръгне с тях, за да държи под око най-младия му рицар. Кой знае защо, тази възможност не го дразнеше. Саймън постепенно бе започнал да разбира тежестта на властта и съзнаваше, че Джосуа се мъчи да направи възможно най-доброто за всички. Е, нека Хотвиг бъдеше окото на Джосуа — Саймън щеше да предостави на тритинга добър материал за докладване.

Бурята се засилваше. Цялата долина на река Стефлод беше покрита със сняг. Самата река беше тъмна ивица, прорязваща бялото поле. Саймън се уви по-добре в наметалото си и стегна вълнения шал около лицето си.

Тритингите, въпреки самонадеяните им закачки, бяха не на шега изплашени от промените, донесени от бурните ветрове на познатите им пасища. Оглеждаха се тревожно, докато пришпорваха конете през дълбоките преспи, и кръстосваха пръсти, за да прогонят злите сили. Единствено Слудиг, дете на мразовития север, изглеждаше незасегнат от суровото време.

— Наистина люта зима — каза Хотвиг. — Не вярвах на Джосуа, че е намесена тъмна сила, но вече вярвам.

— Люта зима, да, а лятото току-що свърши. — Слудиг махна снега от очите си. — Земите на север от Замръзналите блата не са виждали пролет втора година. Борим се с нещо повече от хора.

Саймън се намръщи. Не знаеше колко суеверни са тритингите, но не искаше да подклажда никакви страхове, които биха попречили на задачата им.

— Това е магьосническа буря — каза той достатъчно високо, за да надвика плющящия в наметалата вятър. — Но все пак е само буря. Снеговете не могат да ви навредят — най-много да ви замръзнат задниците.

Един от тритингите се обърна към него с усмивка.

— Ако замръзват задници, ти най-много ще си изпатиш, млади вожде, с тая кльощава кобила. — Другите мъже се изкикотиха. Саймън, доволен, че е успял да смени темата, също се засмя.

Следобедът бързо преля във вечер. Яздеха почти безшумно, ако не се броеше глухото тупкане на конските копита и воят на вятъра. Слънцето, цял ден побеждавано от облаците, накрая се предаде и потъна зад ниските хълмове. Виолетова светлина без сенки обви долината. Скоро стана твърде тъмно и почти невъзможно да виждат къде яздят. Луната, впримчена в облаците, беше почти невидима. Нямаше и следа от звезди.

— Да спрем ли на лагер? — надвика вятъра Хотвиг.

Саймън се замисли за момент и каза:

— Не. Вече сме близо — най-много на един час езда. Смятам все пак, че можем да рискуваме да запалим факла.

— А дали и да не затръбим с фанфари? — попита високо Слудиг. — Или да намерим няколко викачи, за да тичат пред нас и да обявяват, че идваме да разузнаваме позициите на Фенгболд?

Саймън се навъси, но не се хвана на въдицата.

— Планините все още са между нас и лагера на Фенгболд в Гадринсет. Ако хората, избягали от войската му, са прави за местонахождението му, спокойно можем да запалим факли, защото сме извън полезрението на часовоите му. — Той извиси глас за по-убедително. — Смятате ли, че ще е по-добре да чакаме до утре, когато хората на Фенгболд ще са отпочинали и ще грее слънце, та още по-лесно да ни забележат?

Слудиг само махна с ръка, но не възрази.

Хотвиг извади факла — дебел клон, увит с парцали и напоен с катран, и я запали. Заслони пламъка от вятъра, докато се разгори добре, после вдигна факлата и мина на няколко крачки пред групата, нагоре по брега на реката към заслона на планинския склон.

— След мен — извика той.

Тръгнаха отново, вече малко по-бавно, и минаха пред неравния терен на хълмовете, като се доверяваха на усета на конете. Факлата на Хотвиг беше бавно подскачащо кълбо светлина, единственото нещо в потъмнялата от бурята долина, което можеше да задържи случаен поглед. На Саймън почти му се струваше, че върви след самодивски блуждаещ огън през покритата с мъгла пустош. Светът се бе превърнал в дълъг черен тунел, безкраен коридор, спускащ се спираловидно надолу към неосветеното сърце на земята.

— Знае ли някой някоя песен? — попита Саймън. Гласът му бе немощен в сравнение с ридаещия вятър.

— Песен? — Слудиг изненадано смръщи вежди.

— Защо не? Все още сме далече от врага. При това ти си на една крачка от мен, а аз едва те чувам от този отвратителен вятър. Така че песен, да!

Хотвиг и тритингите не се наеха да пеят, но явно нямаха нищо против да послушат. Слудиг направи физиономия, сякаш самата идея да пее беше невероятно глупава.

— Значи оставам аз, а? — усмихна се Саймън. — Добре, аз. Много жалко, че Шем не е тук. — Той за миг се запита какво ли е станало с Шем. Дали все още си живееше щастливо в конюшните на Хейхолт? — Ще ви изпея една от неговите песни. За Джак Мандуоуд.

— Кой? — запита един от тритингите.

— Джак Мандуоуд. Прочут бандит. Живял е в Алдхеорте.

— Ако е живял въобще — вметна подигравателно Слудиг.

— Ако е живял въобще — съгласи се Саймън. — И така, ще изпея една от песните за Мандуоуд. — Той уви юздите около китката си, отпусна се назад на седлото и се опита да си спомни първия куплет.

— Храбрият Джак Мандуоуд каза: — започна Саймън, като нагаждаше песента с тръскането на Намиращата дома.

Саймън не пееше високо — само колкото гласът му да се чува във вятъра. Песента беше дълга, с много куплети.

Следваха факлата на Хотвиг. Саймън продължаваше историята как Мандуоуд влязъл преоблечен в Ерчестър и очаровал бащата на Хруз — барон, който помислил, че е намерил богат кандидат за дъщеря си. Макар че Саймън трябваше да спира от време на време, за да си поеме дъх или за да си спомни думите — Шем го беше научил на песента много отдавна, — гласът му ставаше все по-уверен. Той пееше за това как измамникът Джак ухажвал красивата Хруз — искрено, защото се влюбил в нея от пръв поглед — и седнал до самия нищо не подозиращ барон на вечерния пир. Джак дори убедил алчния барон да приеме като зестра за Хруз един омагьосан розов храст — във всеки негов нежен цвят имало златна монета и фалшивият Херцог на цветята уверил барона, че храстът ще носи новички жълтици всеки сезон, докато корените му са в земята.

Когато Саймън наближи края на песента — бе започнал куплета, в който се разказваше как една пиянска забележка на Осгал издала маскировката на Джак и довела до залавянето му — Хотвиг дръпна юздите на коня си и махна с ръка за тишина.

— Мисля, че сме много близо — каза тритингът. Склонът на планината се спускаше стръмно и дори в снежната виелица беше ясно, че пред тях лежи открито пространство.

Слудиг подкара коня си към Саймън. Заледеният дъх на римъра висеше на облак около главата му.

— Довърши песента на връщане, момче. Хубава история е.

Саймън кимна.

Хотвиг се смъкна на земята, загаси факлата в една преспа, избърса я до сухо в чула на коня си и чак тогава я пъхна под колана си и се обърна към Саймън в очакване.

— Ами да вървим — каза Саймън. — Но внимателно. Пък и вече нямаме светлина.

Подкараха конете надолу. Не бяха изминали и половината път по склона, когато Саймън забеляза далечни светлинки, разпръснати блещукащи петънца.

— Вижте! — посочи той и веднага се разтревожи, че е извикал прекалено високо. Сърцето му блъскаше в гърдите. — Дали това е лагерът на Фенгболд?

— Това е остатъкът от Гадринсет — отговори Слудиг. — Лагерът на Фенгболд трябва да е край него.

В долината пред тях, където невидимата Стефлод се събираше с още по-невидимата Имстрека, само тук-там горяха огньове. Но от другата страна, разположени там, където Саймън беше сигурен, че се намира северният бряг на Имстрека, се виждаха много повече огньове — огнени точки, наредени в неправилни кръгове.

— Прав си. — Саймън се вторачи в тях. — Това трябва да е Еркинската стража. Фенгболд вероятно е в средата на кръга. Няма ли да е прекрасно да му пуснем една стрела в одеялото?

— Той е там, да — каза Хотвиг. — Бих искал да го убия лично, най-малко за да му платя за онова, което каза за клана на Жребеца, когато се срещнахме последния път. Но днес имаме друга задача.

Жегнат, Саймън си пое дъх, после каза:

— Разбира се. Джосуа трябва да знае силата на войските. Дали ще има полза да преброим огньовете? Тогава ще разберем колко ескадрона е довел.

Слудиг се намръщи.

— Ако не разберем колко хора има край един огън, това няма да покаже нищо.

Саймън кимна. Мислеше.

— Прав си — каза накрая. — Тогава значи преброяваме огньовете, след това се приближаваме и разбираме по колко души има във всяка палатка.

— Не много близо — предупреди Слудиг. — Аз харесвам битките, като всеки вярващ в Бога мъж, но предпочитам малко по-добро съотношение на силите.

— Много си мъдър — усмихна се Саймън. — Трябва да вземеш Бинабик да чиракува при теб.

Слудиг изпръхтя.

След като преброиха мъничките пламтящи точици, се спуснаха по-надолу по склона.

— Имаме късмет — каза Хотвиг тихо. — Мисля, че живеещите сред камъни ще стоят на завет до лагерните си огньове тази нощ.

Саймън потрепери, наведе се над врата на Намиращата дома и изсумтя:

— Е, не всички живеещи сред камъни са толкова хитри.

Когато стигнаха снежните ливади, сърцето на Саймън заудря по-силно. Въпреки страховете му, имаше нещо възбуждащо в това да си толкова близо до неприятеля, да се придвижваш безшумно в мрака само на хвърлей стрела от въоръжени мъже. Беше почти сигурен, че войските на Фенгболд вече са забелязали малката му група, че в същия този момент всички гвардейци на Еркинланд са опънали лъковете си и очите им блестят изпод шлемовете.

Бавно обиколиха едната страна на лагера на Фенгболд, като се стараеха да се промъкват от прикритието на една горичка към друга, но горичките тук бяха неприятно редки. Чак когато приближиха до речния бряг и западния край на бивака, се почувстваха временно спасени от взиращи се очи.

— Ако тук има по-малко от хиляда въоръжени мъже, значи съм хирка — заяви Слудиг.

— В лагера има тритинги — каза Хотвиг. — Безродници от Езерните тритинги.

— Как можеш да ги познаеш? — попита Саймън. От разстояние палатките не показваха никакви отличителни белези — много от тях бяха просто заслони от плат, приковани към земята и завързани за храсти или камъни. А и никой от обитателите на лагера не беше навън в това свирепо време.

— Слушайте. — Хотвиг сви ръка до ухото си. Набразденото му от белези лице беше напрегнато.

Саймън затаи дъх и се ослуша. Воят на вятъра надвишаваше всичко, заглушаваше дори стъпките на конете.

— Какво да слушаме?

— Слушайте по-внимателно — каза Хотвиг. — Това са сбруи.

Един от мъжете до него сериозно кимна.

Саймън се напрегна да чуе за какво говори човекът от пасищата. Стори му се, че долавя леко подрънкване.

— Това ли? — попита той.

Хотвиг се усмихна и се видя дупката между зъбите му.

— Тези коне са със сбруи на Езерните тритинги — сигурен съм.

— Можеш да познаеш какви сбруи носят по звука? — Саймън беше смаян. Нима тези равнинци имаха уши като зайци?

— Нашите сбруи са различни като перата на птиците — каза един от тритингите. — Различни са за ушите ни толкова, колкото са вашите гласове от тези на северняците, млади вожде.

— Как иначе ще разпознаваме собствените си коне нощем от разстояние? — Хотвиг сбърчи вежди. — В името на Четириногия, как вие, живеещите сред камъни, предотвратявате кражбите на съседите си?

Саймън поклати глава и каза:

— Значи знаем откъде са наемниците на Фенгболд. Но можете ли да кажете колко от хората му са тритинги?

— Ако се съди по заслоните, повече от половината от тези войски са от безродните извън клановете — отговори Хотвиг.

Саймън се навъси.

— И са добри бойци, нали?

Хотвиг кимна. Не само следи на гордост имаше в линията на челюстите му.

— Всички хора от равнините умеят да се бият. Но тези извън клановете са най-… — той потърси подходящата дума — най-свирепи.

— И гвардейците на Еркинланд не са по-добродушни. — Тонът на Слудиг беше кисел, но в очите му блестеше хищническа искрица. — Това ще е страшна и кървава битка, ще се срещне желязо с желязо.

— Време е да се връщаме. — Саймън погледна към тъмната ивица на Имстрека. — Досега имахме късмет.

Поеха отново през голата равнина. Саймън отново почувства колко са уязвими и колко са близо хилядата неприятели, и благодари на небесата, че бурното време им бе помогнало да се приближат до лагера на коне. Мисълта, че можеше да им се наложи да бягат пеша, ако ги открият, и то през виелица и сняг, беше ужасяваща.

Стигнаха до гъсталак от оголен от вятъра бъз, безнадеждно упорстващ срещу вятъра в подножието на възвишенията, Саймън се обърна към блещукащите светлинки на лагера на Фенгболд и гневът, досега потискан от възбудата, изведнъж избликна — студена ярост при мисълта за всички тези воини, които лежаха спокойно в палатките си, като гъсеници, натъпкали се с листата на прекрасна градина; и сега си спяха в безопасност, увити в пашкулите си. Това бяха грабителите, еркинландските гвардейци, които бяха дошли да арестуват Моргенес, които бяха съборили замъка на Джосуа в Наглимунд. Водени от Фенгболд, те бяха разрушили целия Фолшайър така безразсъдно, както дете може да ритне мравуняк. И, което беше по-важно за Саймън, те го бяха прогонили от дома му — а сега искаха да го прогонят и от Сесуд'ра.

— Някой има ли лък? — попита той внезапно.

Един от тритингите го погледна изненадано и каза:

— Да.

— Дай ми го. И една стрела. — Саймън взе лъка, без да откъсва поглед от палатките на лагера. — Дай ми факлата, Хотвиг.

Тритингът го изгледа мълчаливо, после измъкна загасналата факла от пояса си, подаде му я и тихо попита:

— Какво ще правиш?

Изражението му не издаваше нищо, освен спокойно любопитство.

Саймън не отговори, съсредоточен върху това, което правеше и което щеше да направи. Смъкна се от седлото с изненадваща лекота, размота напоения с катран парцал от факлата и го намота зад върха на стрелата; върза го стегнато с парче от ремъка, който прикрепваше канукската му ножница на кръста му. Коленичи, заслонен от вятъра от тялото на Намиращата дома, и извади кремъка и огнивото.

— Стига, Саймън. — Тонът на Слудиг беше по средата между тревога и гняв. — Свършихме работата, за която дойдохме. Какво си намислил?

Саймън не му обърна внимание; изби искра в лепкавите гънки на парцала, омотан под върха на стрелата, раздуха я, докато пламне, после пъхна огнивото и кремъка в джоба си и се метна на седлото.

— Чакайте ме — каза той и пришпори Намиращата дома надолу по склона. Слудиг тръгна след него, но Хотвиг протегна ръка, хвана юздата на коня му и го закова на място. Двамата започнаха оживен спор шепнешком.

Саймън не бе имал много възможности да се упражнява в стрелба с лък и съвсем никакви пък да стреля от препускащ кон от времето на ужасната вихрена битка край Хейтстед, когато беше убит Етелбърн. Все пак сега не точността и умението бяха толкова важни, колкото желанието да направи нещо, да изпрати послание на Фенгболд и неговите самоуверени конници. Той тръсна стрелата, стиснал Намиращата дома с колене, и пламъкът се разгоря — дори му припари на пръстите. Саймън излезе на едно равно място и опъна лъка. Обърна с крака Намиращата дома в бавен кръг. Устните му мърдаха, но той не знаеше какво говори — толкова бе погълнат от кълбото пламък, което потрепваше на върха на стрелата. Пое си дъх и пусна тетивата.

Стрелата полетя, ярка и бърза като комета, и се извиси в нощното небе като пръст, потопен в кръв, провлечен по черно платно. Сърцето на Саймън подскочи. Вятърът, след секунди почти угасил пламъка, най-после го пусна сред скупчените сенки на лагера. След миг ярко огнено цвете се издигна над една от палатките — беше пламнала. Саймън погледа малко пожара — сърцето му биеше бързо като на птица, — после обърна кобилата и я пришпори към планината.

Не каза нищо на спътниците си. Слудиг също не го попита нищо. Всички просто се подредиха около младежа и препуснаха през тъмните планини срещу вятъра, който духаше леден в лицата им.

— Спри вече и си лягай — каза Джосуа.

Воршева вдигна очи — седеше до мангала и кърпеше едно наметало. Девойката от Нови Гадринсет, която й помагаше, също погледна принца, после бързо наведе очи над иглата.

— Да легна? — попита Воршева и насмешливо килна глава. — Защо?

— Защото… Защото така ще е по-добре.

Воршева прокара ръка през черната си коса: гледаше го как крачи от единия до другия край на палатката и обратно — път, не по-дълъг от десет лакътя. Принцът беше достатъчно висок и можеше да застане прав само в центъра на палатката, така че крачеше странно прегърбен.

— Не искам да си лягам, Джосуа — каза Воршева, без да откъсва поглед от него. — Какво ти е?

Той спря и сви устни.

— Ще е по-добре за бебето… и за теб… ако си легнеш.

Воршева се разсмя.

— Джосуа, стига глупости! Детето ще се роди чак към края на зимата.

— Тревожа се за теб — каза той нажалено. — Заради студения вятър, заради тежкия живот, който водим тук.

Тя се засмя отново, но този път в тона й имаше и острота.

— Ние, жените от клана на Жребеца, раждаме децата си прави на пасищата, а после продължаваме работата си. Ние не сме градски жени. Какво ти става, Джосуа?

Мършавото лице на принца пламна.

— Защо никога не си съгласна с мен? — попита той. — Нима не съм ти съпруг? Страхувам се за здравето ти и не ми харесва да работиш толкова усилено до късно през нощта.

— Не съм дете — сопна се Воршева. — И си имам работа. А ти защо не спреш да ходиш напред-назад? Спри най-после и поговори с мен!

— Опитвам се, но ти ми се караш!

— Защото ми казваш какво да правя, както се казва на дете. Не съм глупачка, макар че не умея да говоря като твоите дворцови дами.

— Ейдон да ме порази, никога не съм казвал, че си глупачка! — извика той. В мига, в който думите излетяха от устата му, той спря да крачи възбудено, заби за миг очи в пода, после погледна Воршева и младата й помощничка. Момичето се беше свило притеснено, все едно искаше да изчезне. — Девойче — каза й той, — би ли ни оставила за малко сами?

— Тя ми помага! — каза Воршева сърдито.

Джосуа изгледа момичето с твърдите си сиви очи.

— Излез.

Девойката скочи и излетя от палатката, като изпусна дрехата, която кърпеше. Принцът я изпрати с поглед, после върна вниманието си към Воршева. Понечи сякаш да каже нещо, но спря и тръгна към изхода на палатката, като мърмореше:

— О, Елисия!

Беше трудно да се каже дали беше молитва, или проклятие. Джосуа излезе.

— Къде отиваш? — извика Воршева след него.

Джосуа присви очи в тъмнината, видя момичето до една близка палатка и се приближи до него, като свиваше и отпускаше юмрук.

— Почакай. — И протегна ръка да докосне рамото на девойката. Тя се стресна, отстъпи и вдигна ръце, сякаш да се защити от удар.

— Прости ми — каза той. — Беше неблагородно от моя страна да постъпвам така. Ти си много мила с Воршева и тя те харесва. Моля те, прости ми.

— Да ти про… простя, господарю? — изфъфли девойката. — Аз? Аз съм никоя!

Джосуа примигна.

— Бог мери всяка душа с еднаква мярка. Сега, моля те, иди в палатката на отец Странгиард ей там. При него ще е топло и съм сигурен, че ще ти даде да хапнеш и пийнеш. Ще дойда да те взема, когато свърша разговора с жена си. — Тъжна, уморена усмивка пропълзя по слабото му лице. — Понякога съпрузите трябва да имат малко време да останат сами, без значение дали са благородници.

Девойката се опита да направи реверанс, но беше притисната толкова плътно до палатката, че не успя.

— Да, принц Джосуа.

— Е, върви. — Джосуа гледа след нея, докато тя бързаше по заснежената земя към палатката на Странгиард, после се обърна и се върна при Воршева.

Тя го погледна. Любопитството й явно се смесваше с гняв. Той й каза какво е направил.

— Ти си най-странният човек, когото съм познавала. — Тя пое дълбоко дъх, после сведе глава към шиенето си.

— Щом силните могат да тормозят слабите без срам, по какво тогава се различаваме от зверовете?

— Да се различаваме? — Тя все още избягваше погледа му. — Как да се различаваме? Брат ти ни преследва с войници. Хора умират, жени умират, деца умират — всичко заради пасища, титли и знамена. Ние сме зверове, Джосуа. Не си ли го разбрал? — Тя го погледна, по-меко този път, като майка — дете, което още не е научило суровите уроци на живота. После поклати глава и пак се зае с кърпенето.

Принцът седна сред купчината възглавници и одеяла, потупа мястото до себе си и каза:

— Ела седни до мен.

— Тук е по-топло, близо е до мангала. — Воршева изглеждаше погълната от шиенето.

— Няма да е по-студено и ако седнем тук заедно.

Воршева въздъхна, стана, отиде до него и се отпусна на възглавниците. Загледаха покрива на палатката, хлътнал под тежестта на снега.

— Извинявай — каза Джосуа. — Не исках да бъда груб. Но се тревожа. Страхувам се за здравето ти, за здравето на детето.

— Защо мъжете смятат, че те са храбри, а жените са слаби? Жените виждат повече кръв и болка, отколкото мъжете през целия си живот, ако не се бият — а това е безсмислена кръв. — Воршева се смръщи. — Жените се справят с болките, които са неизбежни.

Джосуа не отговори. Вместо това плъзна ръка около раменете й и пръстите му заиграха с тъмните й къдрици.

— Няма нужда да се страхуваш за мен — каза тя. — Жените от клановете не са слаби. Аз няма да плача. Ще износя детето ни и то ще бъде силно и здраво.

Джосуа помълча, после дълбоко пое дъх.

— Упреквам се. Не ти дадох възможност да разбереш какво правиш.

Тя рязко се обърна да го погледне, лицето й се изкриви от страх. После свали ръката му от косата си и я стисна.

— Какво имаш предвид? Кажи ми!

Той се двоумеше; търсеше думи.

— Да си съпруга на принц е различно от това да си любовница на принц.

Тя се отдръпна, за да може да се обърне и да го погледне в очите.

— Какво говориш? Че ще доведеш друга жена, за да заеме мястото ми? Ще убия и теб, и нея, Джосуа, кълна се в клана си!

Той се засмя, макар че в този миг тя изглеждаше напълно способна да осъществи заплахата си.

— Не, нямам това предвид. Съвсем не. — Погледна я и усмивката му изчезна. — Моля те, любима, никога не си мисли подобни неща. — Той отново стисна ръката й. — Исках да кажа само, че като жена на принц ти не си като другите жени и детето ни не е като другите деца.

— Е, и? — Страхът още не си беше отишъл. Още не се беше успокоила.

— Не мога да позволя нещо да се случи на теб или на нашето дете. Ако загина, животът, който носиш в себе си, може да се окаже последната останала брънка с предишния свят.

— Какво значи това?

— Значи, че нашето дете трябва да живее. Ако не успеем, ако Фенгболд ни победи, или дори ако оцелеем в тази битка, но аз загина — тогава нашето дете трябва да отмъсти за нас. — Той разтри челото си. — Не, нямах това предвид. То е по-важно от отмъщение. Нашето дете може да се окаже последната светлинка срещу една епоха на мрак. Ние не знаем дали Мириамел ще се върне при нас и дори дали е жива. Ако е загинала, тогава един син на принца или една негова дъщеря — тоест внукът или внучката на Престър Джон, ще издигне единственото знаме, което може да обедини съпротивата срещу Елиас и неговите безбожни съюзници.

Воршева въздъхна облекчено.

— Казах ти, че жените на тритингите раждат силни деца. Не трябва да се безпокоиш — нашето дете ще живее и ти ще се гордееш с него. И ние ще победим тук, Джосуа. Ти си по-силен, отколкото мислиш. — Тя се притисна до него. — Прекалено много тревога има в теб.

Той въздъхна.

— Моля се да си права. Усирис, има ли нещо по-лошо от това да си владетел! Как ми се иска просто да се махна!

— Няма да го направиш. Моят съпруг не е страхливец. — Тя го изгледа, сякаш да провери дали не е някой самозванец, после отново се отпусна в прегръдката му.

— Права си. Това е моят жребий — моето изпитание може би… моето собствено Дърво. И всеки гвоздей е наистина остър и студен. Но дори осъденият има право да мечтае за свобода.

— Не говори така — каза тя, сгушена в рамото му. — Носи лош късмет.

— Мога да спра да говоря, любов моя, но не мога така лесно да спра мислите си.

Тя свря главата си в него като птиче.

— Успокой се.

Най-лошото от бурята беше отминало далече на югоизток. Луната, макар и забулена и невидима, все пак пръскаше достатъчно светлина, за да придаде на снега лек блясък и цялата речна долина между Гадринсет и Сесуад'ра сякаш беше поръсена с прах от диаманти.

Саймън гледаше снежните фонтани, които изригваха изпод копитата на коня на Слудиг, и се питаше дали ще доживее до време, когато ще си спомня тази година. Какъв ли щеше да стане, ако по някаква странна случайност успееше да оцелее? Рицар, разбира се, което само по себе си вече беше такова постижение, че си го беше въобразявал само в най-детинските си фантазии — но какво прави един рицар? Бие се за своя сеньор, разбира се, но Саймън не искаше да мисли за войни. Ако един ден настъпеше мир, ако той доживееше да го види — две възможности, които изглеждаха печално далечни — що за живот щеше да води?

Какво правеха рицарите? Управляваха владенията си, ако имаха земя. Това беше горе-долу като да си фермер, нали? Не изглеждаше много героично, но да се върнеш вкъщи след цял ден под дъжда на нивата изведнъж му се стори много привлекателно. Да смъкнеш наметалото и ботушите, да нахлузиш чехлите и да седнеш до пламтящия огън. Някой да ти поднесе вино и да го стопли с нажежения ръжен — но кой? Жена? Съпруга? Той се опита да призове подходящо лице от мрака, но не успя. Дори Мириамел, ако загубеше наследството си и се съгласеше да се омъжи за прост прислужник, и ако избереше него, разбира се — с други думи, ако реките потечаха към изворите си и рибите полетяха — Мириамел нямаше да е, той го разбираше, такъв тип жена, която да чака спокойно вкъщи съпругът й да се върне от полето. Да си я представи така беше все едно да мисли за прекрасна птица с вързани крила.

Но ако не се оженеше и си нямаше семейство, какво тогава? Мисълта за турнирите — този връх в рицарските пролетни и летни забавления, който беше занимавал развълнуваното му въображение от години, сега почти го отвращаваше. Че здрави хора се нараняват без никаква причина, губят си очите и крайниците и дори живота заради едната игра, когато светът и без това е толкова ужасно и опасно място — сега това го вбесяваше. „Война наужким“ бе нарекъл някой турнирите, сякаш който и да е чист спорт, колкото и рискован да е, би могъл да се приближи до ужаса на събитията, които Саймън беше видял. Войната бе като силна буря или земетресение, нещо ужасно, с което не бива да си играеш. Да я имитираш беше почти богохулство. Да се упражняваш в атакуване и фехтовка е нещо, което вършиш, за да останеш жив, ако те връхлети война. Когато всичко това свършеше — ако въобще свършеше, — Саймън искаше да се махне възможно най-далече от войната — било истинска, било „наужким“.

Но човек невинаги търси война, болка и ужас, мислеше той. Смъртта наистина няма нужда да бъде издирвана. Така че не трябваше ли един рицар винаги да е готов да изпълни дълга си, като защитава себе си и другите? Така казваше сър Деорнот, а той не беше човек, който се бие без нужда или с радост. А какво беше казал веднъж доктор Моргенес за великия Камарис? Че надувал прочутия си боен рог Селиан не за да повика на помощ или да се прослави, а за да извести на враговете си, че идва, за да могат да избягат. Моргенес беше писал десетки пъти в книгата си, че за Камарис битките не били удоволствие, че могъщото му умение да се бие било само бреме за него, тъй като му пращали нападатели и го принуждавали да убива, когато не е искал. Тук имаше парадокс. Колкото и опитен да си, винаги ще се намери някой, който иска да те изпита. Така че какво е по-добро — да се готвиш за война или да я избягваш?

Буца сняг падна на главата му от един клон и, сякаш беше жива, избегна дебелия му шал и се хлъзна с лекота по врата му. Саймън ахна, после бързо се огледа с надежда, че никой от останалите не го е чул да издава този немъжествен звук. Никой не гледаше към него. Вниманието на спътниците му изглеждаше приковано към сребристосивите планини и призрачните дървета.

И така, кое беше по-доброто? Да избягваш войната или да станеш толкова силен, че никой да не може да те нарани? Моргенес му бе казвал, че такива проблеми са работа на кралските особи, въпроси, които държат добрите монарси будни нощем, когато всичките им поданици спят. Когато Саймън се оплака от такъв мъгляв отговор, докторът се бе усмихнал тъжно.

— Този отговор наистина е незадоволителен, Саймън — бе казал старецът. — Такива са и всички възможни отговори на подобни въпроси. Ако имаше правилни отговори, светът щеше да е подреден като катедрала — дялан камък върху дялан камък, всичко гладко и чисто — и всичко твърдо и неподвижно като стените на „Свети Сутрин“. — И бе вдигнал халбата си с бира в нещо като наздравица. — Но би ли имало любов в такъв свят, Саймън? Красота и чар, без грозота, с която да ги сравняваш? Що за място би бил свят без изненади? — Старецът бе отпил продължително, бе избърсал устата си и бе сменил темата. Саймън не беше мислил след това върху думите му — до този момент.

— Слудиг! — Гласът на Саймън беше стряскащо висок, тъй като прекъсна дългото мълчание.

— Какво? — Слудиг се извъртя на седлото си, за да го погледне.

— Би ли живял в свят без изненади? Имам предвид и без добри, и без лоши?

Римърсгардецът го изгледа, после изръмжа:

— Я стига глупости!

И смуши коня си покрай един грамаден камък, застанал непоколебимо сред белите преспи.

Саймън сви рамене. Хотвиг, който също се бе обърнал, го изгледа внимателно, после отново се обърна напред.

Мислите му не го напуснаха обаче. Докато Намиращата дома тежко пухтеше под него, Саймън си спомни късче от неотдавнашен сън — поляна с трева, чийто цвят беше толкова равномерен, че сякаш беше нарисувана, небе толкова студено и непроменливо, сякаш беше къс порцелан — и всичко наоколо беше вечно и мъртво като камък.

„Ще предпочета изненадите — реши Саймън. — Дори и лошите“.

Първо чуха музиката — тънка, пронизителна мелодия, която се извиваше на талази през воя на вятъра. Когато се спуснаха по склона в чашата на долината около Сесуад'ра, видяха малък огън, запален на брега на голямото черно езеро, което обкръжаваше хълма. Малка кръгла фигурка се надигна край него, обвита в сянка, с очертан от огъня силует, и отпусна костената си флейта.

— Чухме те да свириш — каза Саймън. — Не се ли безпокоиш, че и някой друг може да те чуе? Някой недоброжелател?

— Имам си защита. — Бинабик се усмихна малко криво. — Значи се върнахте. — Говореше прекалено спокойно, сякаш тревогата беше абсолютно последното нещо, което би изпитал. — Всички ли сте добре?

— Да, Бинабик, добре сме. Часовоите на Фенгболд изобщо не ни усетиха. Стояха до огньовете си.

— Като мен значи — каза тролът. — Лодките са ей там. Ще благоволите ли да си починете и да се стоплите, или ще тръгнем веднага?

— Трябва да отнесем на Джосуа новините възможно най-скоро — каза Саймън. — Фенгболд има около хиляда души. Хотвиг казва, че почти половината от тях са наемници тритинги. — Вниманието му бе привлечено от една сянка, която мина покрай тъмния бряг. Беше Куантака — хлъзгаше се покрай водата като капка живак. Вълчицата се обърна да го погледне — очите й отразяваха светлината на огъня — и Саймън кимна. Да, Бинабик наистина беше защитен: никой не би могъл да се промъкне до господаря на Куантака, без първо да си има работа с нея.

— Това не е истински добра новина, но си мисля, че би могла да е и по-лоша — каза Бинабик, докато сглобяваше тояжката си. — Върховният крал би могъл да хвърли всичките си сили срещу нас, както направи в Наглимунд. — Той въздъхна. — И все пак хиляда воини са доста голяма сила. — Тролът пъхна сглобената тояжка под колана си и хвана юздите на Намиращата дома. — Джосуа отиде да си легне, но мисля, че си прав: трябва да отидете право горе. По-добре всички да се придвижим към безопасността на Камъка. Дори ако войските на краля са още далече, това място е диво и си мисля, че бурята може да довее странни неща в нощта.

Саймън потрепери.

— Хайде тогава да се спасим от нощта в някоя топла палатка.

Последваха Бинабик надолу до ръба на езерото. То имаше някакъв странен гланц.

— Защо водата изглежда така? — попита Саймън.

Бинабик направи гримаса.

— Това е пък моята новина, макар да ми е неприятно да ви го кажа. Боя се, че тази буря ни донесе повече злини, отколкото предполагахме. Нашият ров, както бихте казали вие, живеещите в замъци, замръзва.

Слудиг изруга.

— Но езерото е нашата най-добра защита срещу войските на краля!

Тролът сви рамене.

— Е, още не е замръзнало съвсем, иначе щяхме да имаме ужасни затруднения с лодките. Може би ще се размръзне и тогава отново ще ни е защита. — Лицето му, както и лицето на Слудиг, подсказваше, че това не е много вероятно.

На ръба на езерото чакаха две големи лодки.

— Хората и вълците да се качат на тази — каза Бинабик и посочи. — На другата ще са конете и един човек да ги наглежда. Макар че, Саймън, мисля си, че твоята кобила е била с Куантака достатъчно, за да понесе пътуването в нашата лодка.

— Ти за мен трябва да се безпокоиш, троле — изръмжа Слудиг. — Харесвам лодките още по-малко от вълците, а не харесвам вълците много повече, отколкото ги харесват конете.

Бинабик махна презрително с малката си ръка.

— Шегуваш се, Слудиг. Куантака е рискувала живота си заради теб доста често, това поне го знаеш.

— Значи сега аз трябва да рискувам отново своя в една от проклетите ти лодки — изръмжа римърът, но като че ли се усмихна. Саймън за пореден път се изненада от странното другарство, което явно се беше появило между Бинабик и северняка. — Е, добре тогава — каза Слудиг. — Но ако паднеш и почнеш да се давиш, ще съм последният, който ще скочи след теб.

— Троловете — каза Бинабик с подчертано достойнство — не се дават.

После извади една главня от огъня, загаси го с няколко шепи сняг, покатери се в по-близката лодка и подметна:

— Факлите ви са прекалено ярки. Загасете ги. Нека се наслаждаваме на тази нощ, когато най-после могат да се видят няколко звезди. — Запали закритата с рог лампа на предната част на лодката, после предпазливо пристъпи от едната разклатена палуба на другата и запали и лампата на втората лодка. Светлината на лампите, лунна и ведра, се разля по водата, когато Бинабик пусна главнята зад борда. Саймън и спътниците му загасиха факлите си и последваха трола в лодката.

Един от хората на Хотвиг се качи на втората лодка да превози конете, но Намиращата дома, както бе казал Бинабик, не изглеждаше ни най-малко притеснена от присъствието на Куантака и можеше да пътува с останалата компания. Така че тя застана на кърмата на първата лодка и загледа другите коне отзад като графиня, която наблюдава група пияници, пируващи под балкона й. Куантака се сви в краката на Бинабик с изплезен език и започна да следи с очи Слудиг и Хотвиг, които хванаха веслата. Надигна се мъгла и в един миг сушата зад тях изчезна и двете лодки се понесоха през подземен свят между мъглата и черната вода.

На повечето места ледът беше само тънка корица над водата, трошлив като захарче. Когато носът на лодката го пробиваше, той пращеше и прозвънваше — нежен, но изнервящ звук, от който Саймън настръхваше. Небето над главите им се беше поизчистило и тук-там наистина можеха да се видят звезди, проблясващи в мрачината.

— Вижте — тихо каза тролът. — Докато хората се готвят за битка, Седа все още се занимава със своите работи. Още не е хванала съпруга си Кикасут, но не престава да опитва.

Саймън седеше до него и се взираше в дълбокия кладенец на небето. Освен мекото хрущене на ледената корица над водата и някой случаен глух удар, когато улучваха по-едро парче плаващ лед, долината беше неестествено тиха.

— Какво е това? — попита Слудиг рязко. — Ей там.

Саймън се обърна. Римърсгардецът сочеше над водата към тъмния край на Алдхеорте, който стоеше като стена на замък над северния бряг на езерото.

— Нищо не виждам — прошепна Саймън.

— Скри се — каза Слудиг ядосано, като че ли Саймън го бе казал от неверие, а не от невъзможност да види. — Имаше светлини в гората. Видях ги.

Бинабик също бе вперил поглед в мрака.

— Това е близо до мястото, където се намира град Енки-е-Шао'сейе, или поне това, което е останало от него.

И Хотвиг се придвижи напред и лодката леко се разклати. Саймън си помисли, че е хубаво, че Намиращата дома стои мирно на кърмата, иначе плоскодънката щеше да изгуби равновесие.

— В призрачния град? — Насечените с белези черти на тритинга изведнъж станаха детски и малко уплашени. — Видял си светлини там?

— Видях — каза Слудиг. — Кълна се в кръвта на Ейдон, че ги видях. Но вече изчезнаха.

— Хм! — Бинабик изглеждаше смутен. — Може да е било някакво отражение от лампите ни от някаква огледална повърхност в стария град.

— Не. — Слудиг беше твърд. — Бяха по-ярки от нашите лампи. Но угаснаха!

— Магьоснически светлини — каза Хотвиг навъсено.

— Възможно е също — предположи Бинабик — да си ги зърнал само за миг през дърветата или разрушените здания, а след това сме отминали мястото, откъдето се виждат. — Той се замисли за момент, после се обърна към Саймън. — Джосуа ти възложи днешната задача, Саймън. Трябва ли да се върнем, за да проверим дали отново ще зърнем тези светлини?

Саймън се опита да реши кое е най-доброто, но наистина не искаше да знае какво има на отвъдната страна на черната вода. Не и тази нощ.

— Не. — Опита се да го каже решително и твърдо. — Няма да ходим да гледаме. Не когато имаме новини, които са нужни на Джосуа. Ами ако е разузнавателна част на Фенгболд? Колкото по-малко от нас видят, толкова по-добре. — Изразено по този начин, всичко звучеше доста разумно. За миг той почувства облекчение, но то бързо бе последвано от срам, че се опитва фалшиво да направи впечатление на тези хора, които бяха рискували живота си под негово командване. — И освен това — добави той, — аз съм уморен и разтревожен — не, всъщност съм изплашен. Беше трудна нощ. Нека се върнем и кажем на Джосуа какво сме видели, в това число и за светлините в гората. Принцът ще реши. — Внезапно усети нещо огромно зад рамото си, бързо се обърна, разтреперан, и видя гигантската маса на Сесуад'ра, възправяща се от водата. Бе се появила толкова неочаквано от мъглата, сякаш би могла точно в този момент да е изникнала изпод обсидиановата повърхност на езерото като скачащ кит. Саймън стоеше и я гледаше с отворена уста.

Бинабик погали широката глава на Куантака.

— Мисля си, че Саймън говори разумно. Принц Джосуа ще трябва да реши какво да се прави с тази мистерия.

— Видях ги — каза Слудиг ядосано, но поклати глава, сякаш вече не беше толкова сигурен.

Лодките продължиха напред. Гористият бряг изчезна зад тях под обвиващата го мъгла като сън, избледняващ пред светлината и шумовете на утринта.

Деорнот наблюдаваше как Саймън докладва. Откри, че го харесва. Младежът беше въодушевен и възбуден от новите си отговорности; е, сивата утринна светлина се отразяваше в очи, които бяха може би малко прекалено блестящи за сериозността на обсъжданите въпроси — войската на Фенгболд и нейното съкрушително превъзходство в хора, въоръжение и опит — но Деорнот с удоволствие отбеляза, че юношата не прибързва с обясненията си, не скача към необосновани заключения и обмисля грижливо отговорите си на въпросите на принц Джосуа. Този новоизпечен рицар явно бе видял и чул много през краткия си живот, и бе внимавал. Когато Саймън свърши и Слудиг и Хотвиг кимнаха утвърдително след заключенията му, Деорнот откри, че също кима. Макар че брадата на Саймън още беше юношески пилешки пух, опитното око на Деорнот съзря под него зараждането на един достоен мъж. Помисли си, че един ден момчето може да стане пример, който другите да следват за свое добро.

Джосуа провеждаше съвета пред палатката си; пламтящият огън държеше сутрешния студ настрана. Докато принцът питаше и слушаше, Фреозел, якият полицай на Нови Гадринсет, се прокашля, за да привлече вниманието му.

— Да, Фреозел?

— Забелязвам, сир, че всичко, което казва твоят рицар… ами… то е като онова, дето ни каза кметът.

Саймън се обърна към фолшайъреца.

— Кметът ли? Кой е той?

— Хелфгрим, бившият кмет на Гадринсет — обясни Джосуа. — Дойде малко след като вие потеглихте. Избягал от лагера на Фенгболд. Болен е и наредих да спи, иначе щеше сега да е с нас. Вървял е дълго в студа, а и хората на Фенгболд са се отнесли много зле с него.

— Както казах, ваше височество — продължи Фреозел, учтив, но решителен — онова, което каза сър Сеоман, подкрепя всички думи на Хелфгрим. Така че щом Хелфгрим казва, че знае как, къде и кога ще нападне Фенгболд… — младият мъж сви рамене — ами май че трябва да го послушаме.

— Приемам мнението ти, Фреозел. Казваш, че кметът заслужава доверие, а ти и другите фолшайърци го познавате най-добре. — Джосуа огледа другите около огъня. — Какво мислите? Гелое?

Магьосницата бързо вдигна поглед, изненадана. Беше се загледала в подскачащите пламъци.

— Нямам претенции за военен стратег, Джосуа.

— Знам, но ти си проницателен познавач на хората. Каква тежест можем да придадем на думите на кмета? Имаме твърде малко сили — не можем нищичко да пропиляваме в рискована игра.

Гелое се замисли за малко.

— Говорих с него твърде кратко, Джосуа, но ще ти кажа едно: в очите му има мрак, който не ми харесва, някаква сянка. Съветвам те много да внимаваш.

— Сянка? — Джосуа я изгледа напрегнато. — Би ли могла тя да е белег на страданията му, или казваш, че съзираш в него предателство?

Горската жена поклати глава.

— Не, не мога да отида толкова далече, че да говоря за предателство. Разбира се, че би могло да бъде и от болката. Но може и да е объркан и това, което виждам, да е мислене, скрито от самото себе си, скрито зад въобразяването, че знаеш какво мислят и правят големите. Но внимавай, Джосуа.

— Гелое е мъдра, сир — бързо каза Деорнот, — но не трябва да направим грешката да бъдем толкова предпазливи, че да не използваме това, което може да ни спаси.

Още докато говореше, Деорнот се питаше дали е загрижен, че магьосницата може да тласне господаря му към пасивност, или просто не обръща достатъчно внимание на възможната истина в думите й. И все пак в тези последни дни беше важно да се поддържа решителността на Джосуа. Ако принцът бъдеше смел и непоколебим, щеше да преодолее множество дребни грешки — това, според опита на Деорнот, беше пътят на войната. Ако Джосуа се двоумеше и колебаеше прекалено дълго по този въпрос или по всеки друг, щеше да унищожи и малкото боен дух, останал сред оцелелите в Нови Гадринсет.

— Предлагам да чуем най-внимателно какво има да предложи кметът Хелфгрим — заяви рицарят.

Хотвиг се изказа в негова подкрепа, а Фреозел вече явно се беше съгласил. Другите си мълчаха, макар че Деорнот не можеше да не отбележи, че кръглото лице на трола Бинабик е неспокойно — той ровеше в огъня с една дълга пръчка. Дребосъкът гласуваше твърде голямо доверие на Гелое и нейните магьосничества, помисли си Деорнот. Но това все пак беше нещо друго. Беше война.

— Смятам да поговоря с кмета довечера — каза най-после Джосуа. — При положение, че има достатъчно сили за това, имам предвид. Както казваш, Деорнот, не можем да си позволим да сме толкова горди, че да не приемаме помощ. Ние сме в нужда, а Бог, както се казва, дава на децата си това, от което се нуждаят, ако вярват в Него. Но няма да забравя думите ти, Гелое. Това също би означавало да захвърлиш ценен подарък.

— Извини ме, принц Джосуа — каза Фреозел. — Ако си свършил с това, има друго, за което трябва да кажа.

— Разбира се.

— Имаме още проблеми, а не само приготвяне за бой — каза фолшайърецът. — Храната е ужасно оскъдна. Ловяхме риба, но сега се заледи и не можем да правим дори това. Всеки ден ловците ходят все по-далече и се връщат с все по-малко дивеч. Тази жена — той кимна към Гелое — ни помогна да намерим растения и плодове, дето не знаехме, че стават за ядене, но това е само капка в морето. — Той замълча и преглътна, неспокоен, че говори толкова нападателно, но решен да каже каквото трябва. — Дори ако победим и отблъснем обсадата… — при тези думи Деорнот усети как почти недоловимо потреперване премина по кръга, — няма да можем да издържим зимата.

Оголеността на това заявление потопи импровизирания съвет в мълчание.

— Това, което казваш, всъщност не е изненада — каза най-после Джосуа. — Повярвай ми, знам как гладуват хората ни. Надявам се, че новодошлите в Нови Гадринсет са наясно, че нито ти, нито аз, нито другите тук ядем повече от тях.

Фреозел кимна.

— Те знаят, принце, и това спира всякакви мърморения и оплаквания. Но когато хората гладуват, не ги интересува дали и други гладуват. Те ще си отидат. Някои вече си отидоха.

— Божичко! — извика Странгиард. — Но къде биха могли да отидат? О, горките!

— Няма значение. — Фреозел поклати глава. — Може да се влачат след войската на Фенгболд и да просят остатъци или да са тръгнали обратно през равнините към Еркинланд. Малцина заминаха. Засега.

— Ако победим — каза Джосуа, — ще се преместим. Така смятах да направим и това само показва, че бях прав. Ако вятърът издуе платната ни, ще сме луди, ако не го използваме. — Той поклати глава. — Винаги все нови неприятности. Страх и болка, смърт и глад — за колко неща трябва да отговаря брат ми!

— Не е само той, принц Джосуа — каза Саймън с изопнато от гняв лице. — Не кралят предизвика тази буря.

— Така е, Саймън, прав си. Не можем да си позволим да забравяме съюзниците на брат ми. — Джосуа явно се сети за нещо, защото се обърна към младия рицар. — Нали каза, че сте видели светлини на северния бряг?

— Само Слудиг ги видя — но сме сигурни, че ги имаше — каза Саймън, после хвърли поглед към римърсгардеца, който слушаше внимателно. — Помислих, че е по-добре да ти кажем, преди да предприемем нещо.

— Това е поредната загадка. Може да е някаква хитрина на Фенгболд, някакъв опит да ни обходи във фланг. Но това няма голям смисъл.

— Особено когато главната му войска е толкова далече — добави Деорнот. „Във всеки случай не прилича на методите на Фенгболд — помисли си той. — Херцогът на Фолшайър никога не е бил хитрец“.

— Струва ми се, Саймън, че това може да са твоите приятели ситите — да идват да се присъединят към нас. Добре би било да е така! — Джосуа вдигна вежда. — Нали си разговарял с твоя принц Джирики?

Бузите на младежа пламнаха в ярко алено.

— Аз… Да, разговарях — измънка Саймън. — Не трябваше да го правя.

— Това е друг въпрос — каза сухо Джосуа. — Твоите провинения, каквито и да са, не са за това събрание. По-скоро искам да знам мислиш ли, че биха могли да са те?

— Вълшебните хора? — изтърси Фреозел. — Това момче приказва с вълшебните хора?

Саймън наведе смутено глава.

— Джирики каза, че ще мине много време, докато се присъедини към нас, дори ако би било възможно. Също — и не мога да потвърдя това, ваше височество, то е само усещане — мисля, че ще ми съобщи някак, ако тръгне да ни окаже помощ. Джирики знае колко нетърпеливи сме ние смъртните. — Той се усмихна тъжно. — Знае обаче и колко би повдигнала духа ни вестта, че те идват.

— Милостиви Ейдон! — Фреозел все още беше смаян. — Вълшебните хора!

Джосуа кимна замислено.

— Е, ако хората, които са запалили тези светлини, не са приятели, значи са врагове — макар че, като се замисля, може би сте видели огньовете на някои от тези, за които каза Фреозел, на избягалите от Сесуад'ра. — Той се намръщи. — Ще помисля и за това. Може би ще изпратим разузнавачи утре. Не ми се ще да остана в неведение кой би могъл да дели с нас това малко ъгълче на Остен Ард. — Той се изправи, изтупа пепелта от панталоните си и пъхна чукана на дясната си ръка под наметалото си. — Това е всичко. Вървете да си намерите нещо за закуска.

Принцът се обърна и влезе в палатката си. Деорнот го изпрати с поглед, после огледа върха на хълма. Изправените скали се мержелееха в сивкава мъгла, сякаш Сесуад'ра плуваше в море от небитие. Той се намръщи от тази мисъл и се приближи до огъня.

Доктор Моргенес стоеше пред Саймън, облечен като за дълъг път — с наметало с качулка с пискюл. Белези от изгорено бяха почернили подгъва му, сякаш докторът беше яздил през пламъци. Много малко от лицето на стареца можеше да се види в тъмната дълбина на качулката — проблясване на очилата му, бялото сияние на брадата му. Като се изключеше това, лицето на доктора беше само загатване, сянка. Зад Моргенес нямаше нищо, само завихрено петно от бисерно небитие, като центъра на вихрушка.

„Не е достатъчно само да отвръщаш на удара, Саймън — каза гласът на доктора, — дори ако се биеш само за да оцелееш. Трябва да има още нещо“.

„Още нещо? — Колкото и да му беше приятно да види този сънуван Моргенес, Саймън някак си разбра, че има само мигове да чуе какво му казва старецът. Безценното време се изнизваше. — Какво значи „още нещо“?“

„Значи, че трябва да се бориш за нещо. Иначе си само едно сламено плашило в нива — можеш да плашиш гаргите, можеш дори да ги убиеш, но никога няма да ги победиш. Не можеш да замеряш с камъни всички гарги на света“.

„Да убивам гарги? Какво искаш да кажеш?“

„Да мразиш не е достатъчно, Саймън… Никога не е достатъчно“.

Старецът сякаш се готвеше да каже още нещо, но бялата пустота зад него изведнъж бе разсечена от голяма вертикална сянка, която като че ли израстваше от самото небитие. Макар и нематериална, сянката все пак изглеждаше потискащо тежка — гъста колона мрак, която би могла да е кула, или дърво, или отвесният профил на приближаващо колело. Тя разцепваше пустотата зад доктора отчетливо като хералдичен знак.

„Моргенес! — извика Саймън, но в съня му гласът му беше неочаквано слаб, почти заглушен от тежестта на дългата сянка. — Докторе! Не си отивай!“

„Трябваше да си отида много отдавна — извика старецът също с немощен глас. — Ти си свършил работата без мен. И помни — фалшивият пратеник! — Гласът на доктора внезапно се хлъзна нагоре до такава височина, че се превърна в пронизителен писък. — Фалшив! — извика той. — Фаааалшиииив!“

Фигурата му започна да се сгърчва и свива, наметалото шляпаше обезумяло. Най-после старецът изчезна. Там, където беше стоял, размахваше крила мъничка сребърна птичка. Тя внезапно се стрелна в пустотата, като кръжеше първо по посока на слънчевото въртене, после обратно, докато не се превърна в точица. След миг изчезна.

„Докторе! — Саймън гледаше след птичката. Той посегна, но нещо задържаше ръцете му, някакво тежко бреме, което се вкопчи в него и го задърпа надолу, сякаш млечната празнота беше станала тежка като прогизнало одеяло. Той се бореше с него. Не! Върни се! Трябва да знам още!…“

— Аз съм, Саймън! — прошепна Бинабик. — По-тихо! — Тролът натискаше раменете на младежа. — Спри! Ако продължиш да се бориш насън, пак ще ме удариш по носа.

— Какво?… — Саймън спря да размахва ръце. — Бинабик?

— Ами почти ми счупи носа, какво! — Тролът подсмъркна. — Приключи ли с мятането на ръцете и краката си?

— Събудих ли те? — попита Саймън.

Бинабик го пусна.

— Не. Аз дойдох да те събудя — това е истината. Но какъв беше тоя сън, та толкова те разтревожи и изплаши?

Саймън поклати глава.

— Няма значение. И без това не си го спомням добре.

Всъщност помнеше всяка дума, но искаше да помисли повече върху съня, преди да го обсъди с Бинабик. Моргенес бе изглеждал по-жив в този сън, отколкото в другите, по-истински. По някакъв начин това беше нещо като последна среща с любимия му доктор. Саймън беше станал скъперник по отношение на малкото неща, които наричаше свои, и не искаше да ги дели с никого.

— Защо ме събуди? — Той се прозина, за да прикрие смяната на темата. — Не съм на пост тази нощ.

— Вярно е. — Изненадващата усмивка на Бинабик беше като бледо петно в светлината на загасващите въглени. — Но искам да станеш, да се обуеш, да се облечеш и да дойдеш с мен.

— Какво? — Саймън седна и се ослуша да чуе шум от тревога или нападение, но не чу нищо по-силно от вечния вятър. Легна пак и се сгуши с гръб към трола. — Никъде не искам да ходя. Уморен съм. Остави ме да се наспя.

— Ще се убедиш, че си струва неприятностите.

— Какво е станало? — измърмори младежът.

— Тайна. Много вълнуваща.

— Кажи ми я като стана. Обещавам много да се развълнувам.

— Саймън! — Тонът на Бинабик стана малко по-неприветлив. — Не бъди толкова мързелив. Това е много важно! Толкова ли ми нямаш доверие?

Саймън изръмжа, сякаш цялата тежест на земята се бе стоварила върху раменете му, обърна се и седна.

— Наистина ли е важно?

Бинабик кимна.

— И няма да ми кажеш какво е?

Бинабик поклати глава.

— Сам ще видиш.

Саймън го изгледа. Тролът изглеждаше неестествено весел за този мрачен час на нощта.

— Каквото и да е станало, явно много добре се е отразило на настроението ти — изръмжа младежът.

— Хайде. — Бинабик стана, беше възбуден като дете на Ейдонманса. — Вече оседлах Намиращата дома. Куантака също чака с огромно вълчо търпение. Хайде!

Саймън нахлузи ботушите и облече дебелата вълнена риза. После се загърна със стопленото от леглото наметало и се запрепъва след Бинабик. Щом обаче излезе от палатката, едва не се обърна да се мушне пак вътре.

— Дяволска работа! — изруга той. — Студено е!

Бинабик сви устни, като чу ругатнята, но не каза нищо. Сега, когато Саймън беше посветен в рицарство, тролът, изглежда, беше решил, че вече е пораснал и може да ругае, щом иска. Вместо това дребосъкът посочи Намиращата дома, която стоеше и риеше с крак снега на няколко крачки от тях, обляна от светлината на факла, забодена в преспата. Саймън отиде до нея, погали я по носа и прошепна няколко гальовни думи в топлото й ухо, после тромаво се покатери на седлото. Тролът тихо подсвирна и Куантака безшумно изникна от тъмнината. Бинабик вплете пръсти в гъстата й сива козина и скочи на широкия й гръб, после се наведе, взе факлата и подкара вълчицата напред.

Излязоха от гъсто разположените палатки, минаха през Огнената градина, в която вятърът вихреше малки въртопчета от сняг над плочите, после покрай Дома на раздялата, където стояха двама часовои. Малко зад въоръжените мъже имаше изправен камък — отбелязваше края на широкия път, който се виеше надолу от върха. Часовоите, опаковани срещу студа така, че се виждаше само блясъкът на очите им изпод шлемовете, вдигнаха копията си за поздрав. Саймън им махна озадачено.

— Не изглеждат много любопитни. Къде отиваме?

— Ще видиш. — Бинабик се усмихна тайнствено.

Небето беше почти чисто и когато тръгнаха надолу по ронливите камъни на стария ситски път, Саймън погледна нагоре и видя, че звездите са се върнали. Беше ободряваща гледка, макар че той с изумление откри, че нито една не му е съвсем позната. Луната, появила се за момент иззад ивица облаци, му показа, че е по-рано, отколкото си бе помислил отначало — може би само няколко часа след залез. И все пак беше достатъчно късно и почти целият Нови Гадринсет си беше легнал. Къде по дяволите го водеше Бинабик?

На няколко пъти; докато обикаляха скалата по спирала, му се стори, че вижда искрящи светлини в далечната гора, мънички точици, по-мъждиви дори от звездите. Но когато ги посочи, тролът само кимна, като че ли бе очаквал тази гледка.

Когато стигнаха до мястото, където старият път се разширяваше, бледата Седа беше изчезнала зад завеса от мъгла на хоризонта. Слязоха на полегатия склон в основата на хълма. Водите на голямото езеро плискаха в скалата. Няколко върхове на залети дървета се подаваха над повърхността като глави на великани, заспали под черните води.

Без да каже дума, Бинабик слезе и поведе Куантака към една от лодките. Саймън, унесен в дрямка, се смъкна от седлото и поведе Намиращата дома след него. Щом Бинабик запали лампата на носа, двамата хванаха прътовете и се отблъснаха навътре в замръзващата вода.

— Скоро няма да можем да пътуваме по този начин — тихо каза Бинабик. — За щастие, това вече няма да има значение.

— Защо да няма значение? — попита Саймън, но тролът само махна с малката си ръка.

След малко прътовете вече не достигаха до дъно и те хванаха веслата. Беше тежка работа — ледът сякаш ги сграбчваше и полепваше и по тях, и по корпуса, сякаш принуждаваше лодката да спре. Известно време Саймън не забелязваше, че Бинабик се е насочил към североизточния бряг, където някога се бе издигал Енки-е-Ша-о'сейе и където бяха видели странните блещукания.

— Отиваме при светлините! — каза накрая той. Гласът му сякаш въздъхна и се загуби в огромната тъмна долина.

— Да.

— Защо? Ситите ли са там?

— Не ситите, не. — Бинабик се беше вторачил над водата, позата му беше на човек, който едва се сдържа. — Мисля си, че ти беше прав: Джирики не би пазил пристигането си в тайна.

— Тогава кой е там?

— Ще видиш.

Сега цялото внимание на трола беше съсредоточено върху брега, който ставаше все по-близък. Саймън вече различаваше огромните дървета, тъмни и непроницаеми, и внезапно си спомни как пишещите отци в Хейхолт бяха надигнали глави като един, когато бе влязъл с някакво поръчение в тяхното светилище — десетки старци, откъснати от пергаментовите си видения от нетактичното му нахлуване.

Скоро лодката застърга в дъното. Саймън и Бинабик слязоха и я издърпаха на брега; Куантака тичаше и шляпаше около тях. Когато свалиха и Намиращата дома, Бинабик запали факла и поеха навътре в гората.

Дърветата на Алдхеорте тук растяха гъсто едно до друго, сякаш се гушеха за по-топло. Факлата разкриваше невероятно изобилие от листа с неизброимо разнообразие на форми и размери, а също и всякакви видове пълзящи растения, лишеи и мъхове, всички избуяли заедно в безпорядъчен неудържим растеж. Бинабик тръгна по тясната диря на елен. Ботушите на Саймън бяха мокри, краката му замръзваха. Той отново се запита какво правят тук в такъв час.

Чу шума много преди да види нещо — стенещо нехармонично пищене на флейти; звуците им извиваха и криволичеха около глухо, едва чуто биене на барабани. Обърна се към Бинабик, но тролът се беше заслушал и кимаше, така че не видя въпросителния му поглед. Скоро зърнаха светлина, по-топла и треперлива от лунната — проблясваше между гъстите дървета. Странната музика ставаше все по-силна и Саймън усети, че сърцето му заби по-бързо. Сигурно Бинабик знаеше какво прави, смъмри се той. След множеството ужасни случаи, в които бяха оцелели заедно, Саймън не можеше да не се довери на приятеля си. Но Бинабик изглеждаше толкова необичайно разсеян! Беше килнал глава на една страна също както правеше Куантака, сякаш чуваше в чудноватата мелодия нещо, което Саймън не можеше дори да си представи.

Саймън беше изпълнен с нервно очакване. Осъзна, че от доста време долавя смътно позната миризма. Дори когато вече не можеше да не я забелязва, отначало беше сигурен, че идва от собствените му дрехи, но скоро остротата, живостта й не можеха да бъдат пренебрегнати.

Мокра вълна.

— Бинабик! — извика той, после, разбрал истината, се засмя.

Излязоха на широка поляна. Развалините на древния ситски град лежаха навсякъде, но сега мъртвият камък беше оцветен от подскачащи пламъци: животът се бе върнал, макар и не този, който бяха възнамерявали да кипи там неговите строители. По целия горен край на долчинката, стълпени и спокойно поблейващи, се блъскаха стотици снежнобели овни. Дъното на долчинката, където весело горяха огньове, беше също така препълнено с троли. Някои пееха и танцуваха, свиреха на инструментите си неспирната писукаща музика. Повечето просто гледаха и се смееха.

— Сискинанамук! — извика Бинабик. На лицето му беше разцъфнала невъзможно възхитена усмивка. — Хенимаатук! Еа куп!

Двайсет, четирийсет, сто лица се обърнаха към него и към Саймън. След миг тълпата се блъскаше нагоре през недоволно блеещите овни. Една дребна фигурка изпревари другите и след миг се хвърли в широко разтворените ръце на Бинабик.

Саймън беше обкръжен от бърборещи троли. Те викаха, кискаха се, дърпаха дрехите му и го потупваха. Доброжелателността, изписана на лицата им, беше несъмнена. Младежът неочаквано се почувства сред стари приятели и откри, че и той им се усмихва, очите му преливаха от радостни сълзи. Силната миризма на лой, която така добре помнеше от Ийканук, го удари в ноздрите, но в този момент тя беше наистина приятна. Саймън се обърна замаян и викна на Бинабик:

— Как разбра?

Приятелят му бе прегърнал Сиски. Тя се усмихваше широко като него, по страните й беше избила руменина.

— Моята умница Сискинанамук ми изпрати една от птиците на Укикук! — отвърна Бинабик. — Моите хора са на лагер тук от два дни и си строят лодки!

— Строят си лодки? — Саймън се люшна в океана дребни хора, които се притискаха в него.

— За да преплуват езерото и да се присъединят към Джосуа — засмя се Бинабик. — Сто храбри троли води Сиски, за да ни помогнат! Сега наистина ще се увериш защо римърите плашат децата си с истории за долината Хухинка! — Той прегърна Сиски по-здраво.

Тя зарови за миг главата си в яката му, после се обърна към Саймън.

— Четох книгите на Укикук — каза тя на тромав, но разбираем Западен език. — Сега говоря повече ваш език. — Кимването й беше почти поклон. — Привет, Саймън.

— Привет, Сиски — отвърна той. — Радвам се да те видя.

— Затова исках да дойдеш, Саймън. — Бинабик обгърна поляната с широк жест. — Утре ще има достатъчно време да говорим за война. А тази вечер приятелите са отново заедно. Ще пеем и ще танцуваме!

Саймън се усмихна на радостта, изписана на лицето на Бинабик — щастие, което бе отразено в тъмните очи на неговата годеница. Умората на младежа бе изчезнала.

— На драго сърце — каза той съвсем искрено.