Към кулата на Зеления ангел. Част първа

7. Наковалнята на Краля на бурите

На най-северния край на света се издигаше планината — щръкнал право нагоре заледен скален зъбер, който засенчваше цялата околност и се издигаше високо над другите върхове. От много седмици пушеците, парите и мъглите изпълзяваха от цепнатините по склоновете. Сега те покриваха короната на Стормспайк, завихрени от ужасяващите ветрове, които кръжаха около планината, събираха се и потъмняваха така, сякаш изсмукваха самата същност на вечната нощ от пространството между звездите.

Бурята се засилваше и разширяваше. Малкото хора, които все още живееха в околностите на ужасната планина, се гушеха в дългите си многосемейни къщи и слушаха как гредите пукат и вятърът вие. Снежната виелица — нямаше изгледи да престане — трупаше сняг край стените и по покривите и къщите приличаха на снежни насипи, на надгробни могили; че са обитаеми, личеше само от тънките вимпели дим, които се развяваха над комините.

Обширната равнина, известна като Замръзналото блато, също бе погълната от снега. Преди съвсем малко години тя беше осеяна с малки селца, преуспяващи градчета и селища. Но с този непрекъснат сняг реколтата беше отдавна погубена, всички животни бяха избягали или изядени и страната се бе превърнала в изоставена пустиня. Онези, които се гушеха в подножието на планините или в защитаващите ги гори, вече я знаеха само като свърталище на вълци и скитащи призраци и започнаха да наричат Замръзналото блато с ново име — Наковалнята на Краля на бурите. Сега една още по-силна буря — ужасен чук от мраз и студ, блъскаше по тази наковалня за пореден път.

Дългата ръка на бурята на юг достигаше дори отвъд Еркинланд, изпращаше пориви мразовит вятър през откритите пасища и правеше Тритингите бели като кост за пръв път, откакто се помнеше. И снегът се връщаше в Пердруин и Набан — за втори път през сезона, но едва за трети път от пет века, така че тези, които някога се бяха подигравали на злокобните предсказания на Огнените танцьори, сега усещаха как страх стиска сърцата им — страх, много по-смразяващ от снежния прах, който се сееше по куполите на двата храма.

Бурята се разпространяваше все по-далече, носеше мраз в южните земи, които никога не бяха докосвани от него, мяташе огромен леден саван над целия Остен Ард. Беше буря, която вцепеняваше сърцата и смазваше духа.

— Оттук! — извика водещият ездач и посочи наляво. — А прентейс — нагоре и след мен! — И препусна толкова бързо, че дъхът му остана да виси на облаци във въздуха зад него. Сняг изригваше изпод копитата на коня му.

Влетя между две порутени, покрити със сняг жилища; конят му цепеше през преспите без никакви усилия, като през мъгла. Една тъмна сянка изхвърча иззад една от постройките и хукна да бяга, подскачаше хаотично по равнината. Преследвачът прескочи една ниска ограда и я последва; вече я настигаше. Копитата на коня заличаваха малките следи на бягащата жертва, но вече нямаше нужда от следотърсачество — краят се виждаше. Още няколко конници се появиха между къщите, профучаха стремително и се пръснаха като разтварящо се ветрило, надвиснаха над жертвата като хвърлено серкме. Само миг и мрежата щеше да падне — конниците дръпнаха поводите и стесниха кръга още повече, — и преследването щеше да свърши. Един от мъжете, който бе яздил на фланга, се наведе и опря пиката си в ребрата на задъхания пленник. Водачът на ездачите скочи от коня и направи крачка напред.

— Добре тичаш — каза усмихнато херцог Фенгболд. — Наистина хубаво упражнение.

Момчето се втренчи в него. Очите му бяха разширени от ужас.

— Да го довърша ли, господарю? — попита конникът с пиката и мушна момчето. То изпищя и отскочи.

Фенгболд смъкна ръкавицата си, обърна се и я хвърли в лицето на конника. Металните халки раздраха бузата му, потече кръв.

— Куче! — Фенгболд се намръщи. — Аз да не съм демон? Ще те набият с камшик за това. — Конникът наведе глава и изтегли коня си на няколко стъпки зад кръга. Фенгболд гневно гледаше след него. — Аз не убивам невинни деца. — Той пак погледна треперещото от страх момче. — Просто си поиграхме. Децата обичат игрите. А това тук игра наистина много добре. — Херцогът вдигна ръкавицата си и я надяна, после се усмихна. — Много хубава гонитба, нали, момче? Как се казваш?

Момчето сбърчи чело и оголи зъби като избягала на дърво котка, но не издаде нито звук.

— А, много лошо — каза философски Фенгболд. — Е, щом не говори, значи не говори. Заведете го при другите — някоя от жените в колибите ще го нахрани. Една кучка винаги ще нахрани чуждо кученце.

Един от въоръжените хора на Фенгболд слезе от коня си, сграбчи момчето — то не оказа никаква съпротива — и го метна на седлото.

— Мисля, че е последният — каза Фенгболд. — И последното ни спортуване също. Срамно е, но все пак е по-добре, отколкото да ги оставим да бягат пред нас и да попречат на изненадата ни. — Той се усмихна широко, доволен от съобразителността си. — Да тръгваме. Искам чаша греяно вино, за да прогоня студа.

Той скочи на седлото, обърна коня и поведе спътниците си назад към затрупаните от снега останки на Гадринсет.

Червената палатка на херцог Фенгболд стоеше в средата на една снежна поляна като рубин в локва мляко. Сребърният сокол — гербът на херцога — простираше крила от ъгъл до ъгъл над вратата. От упоритите ветрове, които духаха в речната долина, голямата птица трептеше, сякаш копнееше да отлети. Палатките на войската бяха наоколо, но на почетно разстояние.

Фенгболд се бе излегнал на куп бродирани възглавници. Чашата му с греяно вино, напълвана няколко пъти, откакто се бе върнал, почти се изливаше от ръката му, тъмната му коса се спускаше по раменете му. При коронясването на Елиас Фенгболд беше мършав като млада хрътка. Сега господарят на Фолшайър, Утаниат и Уестфолд бе понапълнял в кръста и челюстта му бе натежала. Една светлокоса жена бе коленичила на пода до краката му. Млад паж, бледен и неспокоен, чакаше до дясната ръка на господаря си.

От другата страна на мангала, който отопляваше палатката, стоеше висок мъж, кривоглед и брадат, облечен в кожи и грубо тъкани дрехи — тритинг. Не искаше да седне, както правеха градските хора, и стоеше разкрачен, със скръстени ръце. Щом помръднеше, огърлицата му от кости на пръсти потракваше.

— Какво още трябва да се знае? — настойчиво попита той. — Защо само да приказваме?

Фенгболд го погледна и бавно примигна. Беше леко замаян от виното — по изключение то сякаш беше обуздало войнствеността му.

— Сигурно те харесвам, Леждрака — каза той най-после. — Защото иначе много отдавна щеше да ми е писнало от въпросите ти.

Наемният главатар го изгледа равнодушно.

— Знаем къде са. Какво повече искаме?

Херцогът изпи още една чаша, после избърса уста с ръкава на копринената си риза и махна на пажа си:

— Още, Исак. — Върна вниманието си към Леждрака. — Научих някои неща от стария Гутулф, от всичките му провали. Дадоха ми ключовете на едно велико кралство. Те са в ръцете ми и няма да ги захвърля, като действам прекалено прибързано.

— Ключове на кралство? — попита тритингът презрително. — Що за глупост на живеещите сред камъни е това?

Фенгболд изглеждаше доволен от неразбирането на наемника.

— Как вие, равнинните жители, се надявате да закарате някога мен и другите живеещи в градове в морето, за което винаги дърдорите? Нямате никакви умения, Леждрака, въобще никакви умения. Просто върви и доведи стареца. Обичаш нощния въздух — нали твоят народ спи, яде и пикае под звездите? — Херцогът се изкиска.

Ръката на Върховния крал — беше се обърнал, за да гледа как пажът пълни чашата му — не видя злобното изражение на тритинга, докато той излизаше. Като се изключеше вятърът, който плющеше по платното, в палатката стана тихо.

— И така, сладурано — каза Фенгболд и побутна мълчаливата жена с обутия си в пантоф крак, — как се чувстваш, като знаеш, че принадлежиш на мъж, който един ден ще държи цялата земя в шепата си? — След като тя не отговори, той я подритна пак, по-грубо. — Говори!

Тя бавно вдигна очи. Хубавичкото й лице беше празно, изцедено от живот като на мъртвец.

— Хубаво е, господарю — промърмори тя най-после. Думите бяха изречени с тежък гърлен хернистирски акцент. Тя отново отпусна глава, косата й покри лицето й като завеса.

— А ти, Исак? Какво мислиш? — нетърпеливо попита херцогът.

— Добре е, господарю — каза пажът припряно. — Щом казваш, че ще стане, значи ще стане.

Фенгболд се усмихна.

— Разбира се, че ще стане. Как може да не успея? — Замълча за момент, намръщи се, подразнен от изражението на момчето, после сви рамене. Имаше и по-лоши неща, отколкото да се боят от теб.

— Само глупак — подхвана пак той, вече разпалено — само глупак, казвам ти, не може да види, че крал Елиас е на умиране. — Той енергично размаха ръка и разля вино от чашата си. — Дали е пипнал неизлечима болест, или проповедникът Приратес бавно го трови, не ме интересува. Червеният поп е идиот, ако мисли, че може да управлява кралството — той е най-мразеният човек в Остен Ард. Не, когато Елиас умре, само някой с благородна кръв ще може да управлява. И кой ще е той? Гутулф ослепя и избяга. — Той рязко се изсмя. — Бенигарис от Набан? Той не може да управлява дори собствената си майка. А Скали от Римърсгард е благороден и цивилизован не повече от това животно Леждрака. Така че когато убия Джосуа — ако изобщо още е жив — и потуша това жалко въстание, кой друг ще е подходящ да управлява? — Възбуден от собствените си думи, той допи чашата си на една-единствена глътка. — Кой друг? И кой ще ми се противопостави? Кралската дъщеря ли, тая капризна глезла? — Той замълча и напрегнато се взря в пажа, така че момчето наведе очи. — Е, може би ако Мириамел дойде да ме моли на колене, бих могъл да я направя своя кралица, но ще я държа плътно под око. И ще бъде наказана, задето ме отритна. — Той се усмихна самодоволно, наведе се напред и сложи ръка на бледата шия на жената, коленичила пред него. — Но ти не се страхувай, малка Фейурга, няма да те захвърля заради нея. И теб ще задържа. — Тъй като тя се отдръпна, той я стисна по-силно: наслаждаваше се на съпротивата й.

Палатката се издуваше и хлътваше, платнището плющеше. Влезе Леждрака — в косата и брадата му проблясваха снежинки. Водеше един старец, чиято плешива глава беше червена от твърде много слънце, а пухкавата му бяла брада беше изцапана от сок на ситрилови корени. Леждрака грубо го бутна напред. Пленникът залитна и падна вдървено на колене пред краката на Фенгболд, без да вдига глава. Шията и раменете му, открити от отворената яка на тънката му риза, бяха покрити с пожълтяващи синини.

Нервният паж напълни чашата на херцога за пореден път. Фенгболд се прокашля.

— Изглеждаш ми някак познат. Виждал ли съм те?

Старецът поклати глава отрицателно.

— Така. Можеш да ме погледнеш. Претендираш, че си кмет на Гадринсет?

Старецът бавно кимна и изграчи:

— Да.

— Бил си. Не че е много славно да си кмет на такъв развъдник на болести, във всеки случай. Кажи ми какво знаеш за Джосуа.

— Аз… Не те разбирам, господарю.

Фенгболд се наведе напред и го блъсна. Кметът се катурна и падна на една страна. Изглежда, нямаше сили да се надигне.

— Не ми се прави на глупак, старче. Какво си чувал?

Свит на земята, кметът се закашля.

— Нищо, което да не си научил, херцог Фенгболд — промълви той с треперещ глас. — Нищо. Идваха конници от прокълнатата долина нагоре в Стефлод. Казаха, че Джосуа Безръкия е избягал от брат си, че с група воини и магьосници изгонил демоните и си направили укрепление на омагьосаната планина посред долината. Че всички, които отидат при него, ще бъдат нахранени, ще има къде да живеят и ще бъдат защитени от бандити и от… и от… — гласът му заглъхна — и от воините на Върховния крал.

— И смяташ, че е жалко, че не си послушал тези предателски приказки, а? — попита Фенгболд. — Мислиш, че може би принц Джосуа щеше да те спаси от отмъщението на краля?

— Но ние не сме направили нищо лошо, господарю! — простена старецът. — Нищо лошо не сме направили!

Фенгболд го изгледа абсолютно студено.

— Подслонявал си предатели, понеже всеки, който се присъединява към Джосуа, е предател. Кажи сега колко души са с него на тая омагьосана планина?

Кметът затръска глава.

— Не знам, господарю. Напуснаха двеста-триста от нашите хора. Първите конници, които дойдоха, казаха, че там имало стотина — сто и двайсет души.

— Заедно с жените и децата?

— Да, господарю.

Фенгболд щракна с пръсти.

— Исак, иди да доведеш някой от стражите.

— Слушам, сър. — Момчето побърза да излезе, щастливо от всяко поръчение, което го отдалечаваше от обсега на господаря му поне за известно време.

— Още няколко въпроса. — Херцогът се отпусна на възглавниците. — Защо хората ти смятат, че това е Джосуа? Защо ще напуснат безопасното убежище и ще отидат на омагьосано място?

Старецът безпомощно сви рамене.

— Една от жените, които живеят там, твърди, че била срещнала Джосуа, че тя самата го била пратила на оная скала. Стара клюкарка е, всички я познават. Заклела се, че го нахранила и че веднага забелязала, че е принцът. Много хора й повярваха. Други отидоха, защото… защото чуха, че ти идваш, херцог Фенгболд. Хора от Еркинланд и Източните тритинги дойдоха тук… бягаха… преместваха се на изток преди настъплението на твоя светлост. — Той се сви, сякаш очакваше удар. — Прости ми, господарю. — По сбръчканата му буза потече сълза.

Влезе Исак, следван от един еркинландски страж.

— Викал си ме, господарю! — каза воинът.

— Да. — Фенгболд посочи стареца. — Отведи този дъртак. Бъди строг с него, но не го наранявай. Искам пак да си поговоря с него по-късно. — Херцогът се обърна към тритинга. — Трябва да си поприказваме за някои работи, Леждрака. — Стражът повлече кмета навън. Фенгболд доволно наблюдаваше действията му. — Кмет, а? — изсумтя той. — В теб няма нито капка господарска кръв, селяко.

Сълзящите очи на стареца се отвориха широко, вперени във Фенгболд. За миг изглеждаше, че ще направи нещо безумно, но вместо това той поклати глава като човек, който се буди от сън.

— Брат ми беше благородник — каза той дрезгаво и нов поток сълзи обля бузите му. Войникът го сграбчи за лакътя и го измъкна от палатката.

Леждрака безочливо погледна Фенгболд и изсумтя:

— „Не го наранявай“! Мислех, че си по-корав, живеещ сред камъни.

Бавна пиянска усмивка се разля по лицето на Фенгболд.

— Думите ми бяха „Бъди строг с него, но не го наранявай“. Не искам остатъците от хората му да знаят, че ще каже и майчиното си мляко, щом поискам. А може да се окаже полезен за мен или като доносник, или като шпионин сред хората на Джосуа. Ония предатели приемат всеки, който се измъкне от ужасния ми гняв, нали така?

Тритингът го погледна накриво.

— Нима мислиш, че моите конници и твоите въоръжени градски хора не могат да смажат неприятелите на твоя крал?

Фенгболд размаха предупредително пръст.

— Никога не изхвърляй едно оръжие. Не знаеш кога може да ти потрябва. Това е поредният урок, който ми преподаде незрящият глупак Гутулф. — Той се изсмя и размаха чашата си. Пажът му припна към каната с вино.

Навън се спусна мрак. Палатката на херцога грееше в пурпурно — тлееше като заровен в пепелта на огнището въглен.

„Плъх — помисли си Рейчъл горчиво. — Сега не струвам дори колкото плъх“.

Вгледа се в тъмната кухня и едва не изруга. Добре, че Джудит отдавна беше напуснала Хейхолт. Ако огромната, величествена като галеон главна готвачка можеше да зърне хала на любимото си царство, вероятно щеше да падне мъртва. Ръцете на самата Рейчъл я сърбяха — тя се разкъсваше между желанието да поправи пораженията и не по-слабия импулс да удуши онзи, който беше допуснал замъкът да изпадне в такова отвратително състояние.

Голямата кухня на Хейхолт, изглежда, беше станала бърлога на помияри. Вратите на килера бяха избити от пантите и малкото останали торби с провизии бяха раздрани и пръснати. Попиляното наред с мръсотията разпали огъня на гнева в сърцето на Рейчъл. Подовете бяха посипани с брашно, набито в пролуките между плочите и нашарено от следи на небрежни, обути в ботуши крака. Големите пещи бяха черни от мазнина, тавите за печене — обгорени от неумело използване. Рейчъл гледаше погрома от своето скривалище зад една завеса и усети, че по лицето й се стичат сълзи.

„Господ трябва да накаже тези, които са направили това. Това е злодейство без цел — дяволска работа“.

При това кухнята, въпреки цялата разруха в нея, беше едно от най-малко засегнатите места от пагубните промени, настъпили в целия Хейхолт. Рейчъл бе видяла много неща по време на набезите си извън скривалището, всичките ужасни. Огън вече не се палеше в повечето големи стаи и тъмните коридори бяха едва ли не мъгливи от студ. Сенките изглеждаха удължени, сякаш странен сумрак се беше настанил в замъка: дори в дни, когато слънцето пробиваше облаците, галериите и градините на Хейхолт бяха потопени в сянка. А нощите бяха станали почти непоносимо страшни. Когато забуленото слънце залязваше, Рейчъл си намираше скришни места в изоставените части на замъка и не мръдваше до разсъмване. Тайнствените звуци, които се носеха в тъмнината, бяха достатъчни да я накарат да се завие презглава с шала си; понякога с настъпването на вечерта идваха движещи се безплътни фигури, които кръжаха точно на ръба на видимото. После, когато камбаните биеха в полунощ, облечени в тъмни роби демони мълчаливо бродеха по коридорите.

Явно някаква ужасна магия действаше навсякъде. Древният замък сякаш дишаше, вдъхнат му беше някакъв смразяващ живот; какъвто не бе притежавал през цялата си славна история. Рейчъл просто усещаше някакво дебнещо присъствие — търпеливо, но бдително като хищно животно, което, изглежда, обитаваше самите камъни. Не, съсипаната кухня беше най-дребният, най-незначителният пример на злото, което Елиас беше докарал в любимия й дом.

Тя чакаше и се вслушваше, докато не се увери, че наоколо няма никого, след това излезе иззад завесата. Килерът зад нея имаше лъжлива задна стена от шкафове с гърнета оцет и горчица. Те скриваха проход към един от многото коридори, които минаваха зад и под стените на Хейхолт. Рейчъл, която от много седмици живееше в тези междинни пространства, все още се чудеше на паяжината тайни пътища, която я бе заобикаляла цял живот, невидима и непозната като мрежа от тунели на къртици под симетрично подредена градина.

„Сега знам къде често изчезваше онзи калпазанин Саймън. Майко благословена, нищо чудно, че понякога мислех, че земята е погълнала момчето, когато имаше толкова несвършена работа“.

Тя отиде в средата на кухнята — движеше се толкова тихо, колкото й позволяваха вдървените й стари кости, за да чуе, ако някой се приближи. Твърде малко хора бяха останали в голямата кула напоследък — Рейчъл не смяташе за хора белоликите демони на краля, — но все още имаше малко наемници от Тритинг и други места в десетките празни стаи на замъка. Точно варвари като тях, смяташе Рейчъл, бяха докарали кухнята на Джудит до това отвратително състояние. Сигурно гадните дяволски норни дори не ядяха земна храна. Най-вероятно пиеха кръв, ако се вярваше на Книгата на Ейдон, а именно тя беше единственото ръководство на Рейчъл, откакто стана достатъчно голяма, за да разбира какво казват проповедниците.

Никъде не можеше да се намери нещо дори що-годе прясно. Неведнъж Рейчъл отваряше някое гърне и намираше съдържанието му развалено, покрито със синкава или бяла плесен, но сега, след дълго търпеливо търсене, успя да намери два малки съда със солено говеждо и делва туршия — бяха се търкулнали под една маса и някак си бяха пропуснати. Намери и три хляба, твърди и изсъхнали, увити в салфетки в един от килерите. Макар че парчето, което отчупи от единия, беше мъчително трудно за дъвчене — на Рейчъл бяха й останали малко зъби и беше сигурна, че това ще довърши и останалите — хлябът ставаше за ядене и натопен в месния сос, бе наистина вкусен. И все пак този рейд беше дал мизерни резултати. Още колко щеше да може да преживее с кражби от занемарените шкафове на Хейхолт? Тя си помисли за дните, които я чакаха, и потрепери. Беше невероятно студено дори във вътрешните коридори на замъка. Още колко време би могла да продължи така?

Тя уви плячката в шала си и повлече тежкия вързоп по пода към килера и тайната му врата, като положи най-големи старания да заличи следата, която оставяше върху брашното. Когато стигна до килера, където брашното — зловещо като снега навън — още не се бе разнесло, разви придобивката си за малко и използва шала, за да замете всички най-близки белези, та никой да не се чуди защо следите, които влизат в един изоставен килер, не излизат навън.

Докато отново завързваше имуществото си, чу гласове в коридора. След малко големите кухненски врати се отвориха. Сърцето й заби бързо като на птица. Тя се наведе, хвана с непослушни пръсти завесата и я дръпна над входа на килера точно когато външната врата се блъсна в стената и по плочите прокънтяха стъпки на ботуши.

— По дяволите и той, и ухилената му физиономия — къде се дяна?

Рейчъл се ококори — това беше гласът на краля.

— Сигурен съм, че чух някого тук! — извика Елиас. Чу се трясък на нещо, съборено от някоя от надрасканите с ножове маси, после ритмичните стъпки на човек, който крачи из кухнята. — Чувам всичко в този замък, всяка стъпка, всяко шушукане — главата ми ще се пръсне от тях! Той трябва да е бил! Кой друг може да е?

— Казах ти, твое величество — не знам.

Сърцето на Рейчъл Драконката подскочи. Това беше Приратес. Тя си го представи както стоеше пред нея — ножът й стърчеше от гърба му, все едно изобщо не го беше пробола — и усети, че се свлича на пода. Протегна ръка да се задържи и се хвана за една медна пиростия, окачена на стената. С последни сили я сграбчи, за да не падне и да не издрънчи.

„Като плъх!“ Мислите й бяха разпокъсани. „Като плъх. В капан. С котките отвън“.

— Ейдон да го порази, няма да ми бяга! — Грубият глас на Елиас, люлеещ се на ръба на някакво странно отчаяние, сякаш отразяваше паниката на Рейчъл. — Хенгфиск! — извика той. — Проклета да е душата ти, къде си? — Шумът от гневните крачки на краля се поднови. — Когато го намеря, ще му прережа гърлото.

— Аз ще ти налея чашата, твое величество. Ела.

— Не става въпрос за това! Какво прави той? Къде е? Няма право да излиза и да скита!

— Ще се върне скоро, сигурен съм — каза проповедникът малко нетърпеливо. — Нуждите му са малко и лесно се задоволяват. Хайде, Елиас, трябва да се върнем в покоите ти.

— Той се крие! — Стъпките на краля изведнъж започнаха да се приближават. Той се спря и Рейчъл чу скърцането на панти, когато Елиас силно дръпна една от потрошените врати. — Крие се някъде!

Стъпките приближиха още повече. Рейчъл затаи дъх, неподвижна като камък. Чуваше как кралят сумти ядосано, как дърпа вратите и рита всичко на пътя си. Главата й се завъртя. Тъмнина се спусна пред очите й, тъмнина, пронизана от трептящи искри светлина.

— Кралю! — Гласът на Приратес беше остър. Кралят спря да громи и над кухнята се спусна тишина. — Това няма да доведе до нищо. Ела. Ела да ти налея чашата. Преуморен си.

Елиас изръмжа — ужасен звук на животно в предсмъртна болка. После каза:

— Кога ще свърши всичко това, Приратес?

— Скоро, кралю. — Гласът на проповедника възвърна успокоителния си тон. — Има няколко ритуала, които трябва да се изпълнят в Навечерието на мъките. Тогава, след като годината се обърне, звездата ще дойде и това ще покаже, че последните дни са близо. Скоро след това твоето чакане ще свърши.

— Понякога не мога да понасям болката, Приратес. Непрекъснато се чудя дали нещо може да бъде по-лошо от тази болка.

— Най-големият от всички дарове категорично си струва всякаква цена, Елиас. — Стъпките на Приратес се приближиха. — Както болката е по-силна от всичко, което другите могат да понесат, така и ти си по-храбър от другите хора. И наградата ти ще бъде съответно великолепна.

Двамата се отдалечиха от скривалището й. Рейчъл изпусна дъха си с почти безшумно съскане.

— Изгарям…

— Знам, кралю. — Вратите се блъснаха след тях.

Рейчъл Драконката се смъкна превита на две на пода в килера. Когато направи знака на Дървото, ръката й трепереше.

Гутулф усещаше камък зад гърба си и камък под краката си, но в същото време чувстваше, че стои пред огромна пропаст. Коленичи и опипа внимателно пред себе си — почти пълзеше по земята, сигурен, че всеки момент ръката му ще се размаха над празно пространство. Но пред него нямаше нищо, освен безкрайните камъни на коридора.

— Помогни ми, Боже, аз съм прокълнат! — извика той. Гласът му прогърмя и отекна от далечен таван, като заглуши за момент шепнещия хор, който го заобикаляше от незнайно колко време. — Прокълнат! — И падна напред, и затисна очите си с ръце, и заплака.

Знаеше само, че трябва да е някъде под замъка. От момента, в който мина през невидимата врата, бягайки от пламъците, които жареха толкова силно, че беше сигурен, че ще го изпепелят, беше изгубен като прокълната душа. Бе скитал из тези заплетени дълбини толкова дълго, че вече не можеше да си спомни усещането за вятър и слънце по лицето си, не можеше да извика спомена за вкуса на друга храна освен студени червеи и бръмбари. И винаги… другите… бяха го придружавали: тихото мърморене тъкмо под границата на различимостта, призрачните създания, които сякаш се движеха до него, но се подиграваха със слепотата му, като се изплъзваха, преди да успее да ги докосне. Безброй дни се бе препъвал, невиждащ през този пъкъл на печални шепнещи привидения, докато от живота не остана само тази част, която го правеше чувствителен към изтезания. Бе се превърнал в натегната струна, опъната между ужаса и глада. Прокълнат беше. Не можеше да има друго обяснение.

Обърна се на една страна и бавно седна. Небесата го наказваха за злините в живота му — колко още щеше да продължи той? Винаги се бе присмивал на проповедниците и техните приказки за вечността, но сега вече знаеше, че дори един час може да се разтегне до страхотна, безкрайна продължителност. Какво би могъл да направи, за да прекрати тази ужасна присъда?

— Грешил съм! — извика той; гласът му беше грубо грачене. — Лъгал съм и съм убивал дори когато съм разбирал, че не е правилно! Грешил съм! — Ехото отлетя и заглъхна. — Грешил съм — прошепна той.

Пропълзя напред още лакът, като се молеше ямата, която беше усетил, наистина да е пред него — дупка, в която да пропадне и може би да намери спасението в смъртта — ако не беше вече мъртъв. Всичко беше за предпочитане пред тази нескончаема пустота. Ако самоубийството не беше също толкова смъртен грях, колкото да убиеш друг човек, отдавна щеше да е разбил главата си в камъка, който го обграждаше, но се боеше, че ще се събуди с още по-страшна присъда, след като прибави и греха на самоубийството. Напредваше пипнешком, в пълно отчаяние, но пълзящите му пръсти откриваха само още и още камък, безкраен криволичещ под на коридор.

Сигурно това беше само пореден елемент от наказанието му — изместената реалност на неговия затвор. Точно както преди миг без никакво съмнение знаеше, че пред него има бездна — бездна, за която пръстите му вече доказаха, че не съществува — в други моменти бе срещал високи колони, които се издигаха до тавана, и бе прокарвал ръце по сложната им резба, бе се мъчил да разчете в нея някакво послание на надежда, само за да разбере след миг, че стои в средата на огромна празна зала — зала и без колони, и без хора.

„Какво е станало с другите? — изведнъж се запита той. — С Елиас, с демона Приратес?“ Ако божествена справедливост се бе проявила, те не можеше да са избягали, след като престъпленията на душите им бяха много по-огромни и зловещи от тези в скромната сметка на неговата душа. Какво бе станало с тях и с другите неизброими грешници, живели и умирали на шеметната земя? Дали всеки е бил осъден на собственото си самотно проклятие? Дали не бродеха просто от другата страна на каменните стени и не се питаха дали не са последните създания във вселената?

Той с мъка се изправи и се блъсна в стената, после я удари с длан.

— Ето ме! — извика той. — Аз съм! — Провлече пръсти по студения, леко влажен камък и отново се смъкна на пода.

През всичките години, през които беше живял — защото не можеше да се отърве от усещането, че животът му вече е свършил, въпреки че все още обитаваше тяло, което го болеше, и беше гладен — Гутулф никога не бе съзнавал простото чудо на общуването. Бе се радвал на връзките си с другите — на грубата компания на мъжете, на харесващата му отстъпчивост на жените — но винаги можеше да мине и без тях. Приятели бяха умирали или си бяха отивали. На някои бе принуден да обърне гръб, когато му се противопоставяха, един-двама трябваше да отстрани въпреки приятелството. Дори кралят се бе отдръпнал от него напоследък, но Гутулф беше силен. Да имаш нужда от някого значи да си слаб. Да си слаб значи да не си мъж.

Сега Гутулф мислеше за най-скъпото, което бе притежавал. Не беше честта му, защото знаеше, че се бе отказал от нея, когато не си помръдна пръста да помогне на Елиас да се пребори с нарастващата си лудост. Не беше гордостта му, защото я бе загубил заедно със зрението си, когато се превърна в залитащ инвалид, който трябва да чака някой слуга да му донесе нощното гърне. Дори смелостта му вече не му принадлежеше, не беше нещо, което би могъл да даде или да получи, защото бе отлетяла, когато Елиас го бе накарал да докосне сивия меч и той бе почувствал ужасяващата студена песен на оръжието да протича през него като отрова. Не, единственото, което му бе останало, бе най-ефимерното от всичко, мъничката искрица, която още живееше и се надяваше, въпреки че беше погребана под бремето на отчаянието. Може би това беше душа, онова нещо, за което бърборят проповедниците, а може би и не беше — вече му беше все едно. Но знаеше твърдо, че би дал и тази последна, решаваща искра само да може още веднъж да е с някого, да се свърши с тази отвратителна самота.

Изведнъж празната тъмнина се напълни със силен вятър — вятър, който духаше през него, но не разроши нито косъм на главата му. Гутулф простена — бе усещал това и преди. Пустотата, която го заобикаляше, се изпълни с цвъртящи гласове, които профучаваха край него, стенеха и въздишаха, изричаха думи, които той не можеше да разбере, но усещаше, че са пълни с обреченост и ужас. Протегна ръка — знаеше, че няма да хване нищо… но този път ръката му докосна нещо.

Гутулф изохка от изненада и дръпна ръката си. След миг, когато потокът стенещи сенки се стопи в безкрайния коридор, нещо отново го докосна — този път се блъсна в протегнатия му крак. Той стисна клепачи, сякаш нещото можеше да ужаси дори очите на един сляп. Последва ново настойчиво побутване. Той бавно протегна ръка и напипа… козина.

Котката — защото сигурно бе котка, той напипваше гърба й, който се извиваше на дъга под ръката му, гъвкавата опашка се плъзгаше между пръстите му — го бутна по пищяла с малката си твърда глава. Той остави пръстите си да лежат върху нея неподвижно от страх да не я изплаши и прогони. Затаи дихание, полууверен, че и тя ще се окаже като другите неща в този непостоянен подземен свят, че след миг ще изчезне. Но на котката, изглежда, й харесваше собствената й материалност: тя се изправи на два крака, нежно заби нокти в крачола му и замърка.

За момент, докато я почесваше и галеше, а невидимото животно се извиваше от удоволствие, Гутулф си спомни, че не е ял нищо, освен пълзящи твари, откакто бе попаднал в това прокълнато място. Топлата плът се движеше под ръката му — цял банкет за един умиращ човек, гощавка от месо и гореща солена кръв, отделени от него само с тънък слой козина.

„Толкова е лесно — помисли си той, докато пръстите му леко кръжаха по котешката шия. — Лесно. Лесно“. После, когато пръстите му стиснаха малко по-силно, котката замърка пак. Вибрациите се движеха от гърлото й през пръстите му — трепет на доволство и доверие, пронизително прекрасен, като мелодия на ангелски хор. За втори път през последния час Гутулф избухна в плач.

Някогашният граф на Утаниат се събуди. Нямаше представа колко е спал, но за пръв път от много дни се почувствува наистина отпочинал. Мигът му спокойствие свърши бързо, когато разбра, че топлото тяло, което бе се гушило в скута му, си е отишло. Отново беше сам.

И точно когато пустотата отново го връхлетя, нещо меко се притисна до крака му, после едно прохладно носле се пъхна в шепата му.

— Върна се — прошепна той. — Ти се върна. — Посегна да погали главата на котката, но вместо нея напипа нещо по-малко, нещо топло, влажно и хлъзгаво. Котката измърка и той разбра какво бута към него: беше плъх, току-що убит.

Гутулф седна, мълчаливо благодари на Ейдон и с треперещи пръсти разкъса подаръка. После даде половината на животинчето.

Дълбоко под тъмната грамада на планината Стормспайк очите на Утук'ку Сейт-Хамакха внезапно се отвориха. Тя лежеше неподвижно в криптата от оникс, която й беше ложе, и се взираше нагоре в тъмнината на каменната си камера. Бе скитала много надалече от своя лабиринт, в места по света на сънищата, където можеха да ходят само най-възрастните от безсмъртните — и в сенките на най-далечните невероятности бе видяла нещо, което не бе очаквала. Остър отломък безпокойство прониза древното й сърце. Някъде в най-отдалечените краища на нейните рисунки се беше скъсала нишка. Тя не можеше да разбере какво означава това, но беше се появила някаква несигурност, някакъв дефект в тъканото толкова дълго и толкова безпогрешно.

Кралицата на норните седна, дългите й пръсти хванаха сребърната й маска. Тя я сложи на лицето си и отново стана спокойно безчувствена като луната, след това отпрати навън студена летяща мисъл. Врата се отвори в мрака и влязоха тъмни сенки — внесоха малко светлина, защото и те носеха маски, само че от леко блещукащ светъл камък. Помогнаха на господарката си да стане от гробницата си и й донесоха кралските одежди от леденобяло и сребро, увиха я с тях с ритуалната грижливост на жреци, повиващи мъртвец. И щом я облякоха, се измъкнаха и отново я оставиха сама. Утук'ку поседя малко в неосветената камера. Дори и да дишаше, дишаше съвсем безшумно. Единствено почти неуловимото поскърцване на основите на планината нарушаваше абсолютната тишина.

След известно време Кралицата на норните стана и тръгна по криволичещите коридори, които слугите й бяха прокопали в плътта на планината през дълбините на миналото. Най-после стигна до пещерата на Дишащата арфа и седна на големия трон от черен камък. Арфата се рееше в мъглата, която се издигаше от широкия кладенец, подвижните й очертания проблясваха на светлините, които се излъчваха от дълбочината долу. Неосветените пееха някъде в дълбините на Стормспайк, кухите им гласове напипваха следите на песни, които са били стари и вече забравени още в Изгубената градина Вениха До'сае. Утук'ку се вторачи в арфата и остави съзнанието си да следи заплетените й движения: изпаренията от ямата срещаха ледения въздух и се превръщаха в скреж върху клепките й.

Инелуки го нямаше. Беше отишъл, както понякога правеше и тя, на онова място, което не беше място, където само той можеше да ходи — място толкова далече отвъд света на сънищата, колкото далече отвъд бяха сънищата от събуждането; толкова далече отвъд смъртта, колкото смъртта беше отвъд живота. Този път Кралицата на норните щеше да трябва да се съветва само със себе си.

Макар че сияйното й сребърно лице беше безстрастно както винаги, Утук'ку все пак изпита мимолетно нетърпение, когато се вгледа в неизползвания кладенец. Времето оставаше все по-малко. Цял живот на някой от суетящите се смъртни беше мимолетен срок за нея, така че краткият промеждутък между сега и часа на нейния триумф би могъл да изглежда едва колкото няколко удара на сърцето, ако тя предпочетеше да го разглежда по този начин. Но тя избра друго. Всеки момент беше ценен. Всеки миг приближаваше победата, но за да се стигне до тази победа, не трябваше да има грешки.

Кралицата на норните беше притеснена.