Към кулата на Зеления ангел. Част първа

20. Пътници и пратеници

— Не съм била тук толкова много сезони — каза Адиту. — Много, много сезони.

Тя спря, вдигна ръце и завъртя пръсти в сложен жест; стройното й тяло се поклащаше като пръчка на водотърсач. Саймън я гледаше с изумление — и с доста страх.

— Няма ли да слезеш долу? — попита той.

Тя само бегло го погледна — осветена от луната усмивка заигра в ъгълчетата на устата й, — после отново обърна очи към небето и измина още няколко стъпки по тънкия, ронещ се парапет на Обсерваторията.

— Срам за Дома на Годишния танц — каза тя. — Трябвало е да направим повече за съхранението на това място. Болно ми е да виждам как се разпада.

Саймън не смяташе, че тонът й е много натъжен.

— Гелое нарича това място Обсерваторията — каза Саймън. — Защо?

— Не знам. Какво значи „обсерватория“? Не знам тази дума на вашия език.

— Отец Странгиард казва, че е място като тези, които са имали в Набан по времето на императорите — високи постройки, откъдето са наблюдавали звездите и са се опитвали да предскажат какво ще се случи.

Адиту се разсмя и повдигна крака си във въздуха, за да събуе обувката си, след това стъпи с него и направи същото с другия толкова спокойно, сякаш стоеше на земята до Саймън, а не на двайсет лакътя височина на тънък каменен корниз. Изрита обувките и те тупнаха меко на влажната трева.

— Сигурно се е пошегувала, макар че има някакъв смисъл в думите й. Тук никой не е гледал звездите, освен както се гледат отвсякъде. Това беше мястото на Рао йе-Сама'ан — Главния свидетел.

— Главния свидетел? — На Саймън му се искаше Адиту да не върви по хлъзгавия корниз толкова бързо. Първо, защото това го принуждаваше да върви енергично просто за да я чува. Второ… е, ами беше опасно, дори тя да не смяташе така. — Какво значи това?

— Знаеш какво значи Свидетел, Саймън. Джирики ти даде огледалото си. Това е по-малък Свидетел, и много от тях все още съществуват. Имало е съвсем малко Главни свидетели, всеки свързан с определено място — Езерото на Трите дълбочини в Асу'а, Говорещия огън в Хикехикайо, Зелената колона в Джина-Т'сеней — и повечето от тях са разрушени, или рухнали, или изчезнали. Тук, в Сесуад'ра, имаше огромна скала под земята, скала, наричана Окото на Земния дракон, Великата змия, която е захапала собствената си опашка. Ние сме построили цялото това нещо на върха на тази скала. Това не е съвсем Главен свидетел — всъщност дори не е Свидетел само по себе си, но мощта му беше такава, че един по-малък Свидетел като огледалото на брат ми става Главен свидетел, ако се използва тук.

Главата на Саймън се завъртя от имена и сведения.

— Какво значи това, Адиту? — попита той малко кисело. Беше положил всички усилия да остане спокоен и да говори ясно, макар че виното му беше дошло множко. Струваше му се важно тя да забележи колко е порасъл през месеците след последната им среща.

— Един по-малък Свидетел ще те заведе на Пътя на сънищата, но ще ти покаже главно тези, които познаваш или които те търсят. — Тя повдигна левия си крак и се наведе назад, гърбът й се изви като опънат лък, когато грациозно се наклони за равновесие; гледаше целия свят като момиченце, което си играе на някой нисък парапет. — Един Главен свидетел, ако се използва от познавач, може да погледне всеки и всички, и понякога в други времена и… други места.

Саймън не можеше да не си спомни нощните видения през бдението си, както и какво бе видял, когато донесе огледалото на Джирики тук. Мислеше за това, докато гледаше как Адиту се навежда назад толкова, че дланите й докоснаха ронливия камък. След миг двата й крака бяха във въздуха и тя ги размаха, застанала на ръцете си.

— Адиту! — извика остро Саймън, след това се опита да успокои тона си. — Не трябва ли вече да отидем да видим Джосуа?

Тя отново се разсмя — бърз звук от чисто животинско удоволствие.

— Изплашеният ми Сеоман! Не, няма нужда да бързаме към Джосуа, както ти казах по пътя насам. Новините от моя народ могат да почакат до сутринта. Дай на принца си една нощ да си почине от тревогите. Доколкото видях, той има нужда да се отърве за малко от скърби и грижи. — Тя бавно вървеше на ръце. Косата й, неприбрана, висеше пред лицето й като бял облак.

Саймън бе сигурен, че тя вече не вижда какво прави, и това хем го уплаши, хем го ядоса.

— Тогава защо дойде чак от Джао е-Тинукай'и, щом не е важно? — Той спря. — Адиту! Ако си дошла да говориш с Джосуа, да отидем и да говорим с него!

— Не казах, че не е важно, Сеоман — отвърна тя. В думите й имаше нещо от стария й насмешлив тон, но имаше и намек за нещо по-рязко, почти сърдито. — Само казах, че е по-добре да се отложи до утре. И точно така ще стане. — Тя пъхна коленете си между лактите и изящно намести краката си между ръцете. След това вдигна ръцете си и се изправи с едно движение, сякаш се готвеше да се гмурне в празното пространство. — Така че дотогава ще прекарвам времето си както искам, независимо какво може да си мисли един млад смъртен.

Саймън беше жегнат.

— Значи си изпратена да донесеш новини на принца, но предпочиташ да се премяташ?

Адиту стана леденостудена.

— Всъщност ако имах избор, изобщо нямаше да съм тук. Щях да яздя с брат си към Хернистир.

— Ами защо не го направи?

— Ликимея пожела друго.

Толкова бързо, че Саймън не успя да си поеме дъх от изненада, тя се наведе, хвана парапета с едната си дългопръста ръка и се смъкна надолу. Хвана се с другата ръка за светлата каменна стена, затърси опора с босите си крака и бързо и без усилия, като катеричка по дървесно стъбло, слезе на земята.

— Да влезем вътре.

Саймън се засмя и усети, че ядът му се изпарява.

Присъствието на ситското момиче в Обсерваторията я правеше още по-зловеща. Тъмните стълбища, които се виеха нагоре край стените на цилиндричното помещение, караха Саймън да си представя вътрешността на някакво огромно животно. Плочите, дори в тъмнината, слабо проблясваха и сякаш бяха подредени по начин, при който не можеха да лежат напълно неподвижни.

Беше странно да осъзнае, че Адиту е относително почти толкова млада, колкото и той, тъй като ситите бяха построили това съоръжение много преди тя да се роди. Джирики беше казал веднъж, че той и сестра му били „деца на Изгнанието“, от което Саймън разбра, че са родени след падането на Асу'а преди пет века — наистина кратко време според техните мерки. Но Саймън беше виждал и Амерасу, а тя бе дошла в Остен Ард преди да е поставен камък върху камък където и да било в цялата страна. И ако сънят му през нощта на бдението му беше верен, по-старата от Амерасу Утук'ку бе стояла в същата тази постройка, когато двете племена са се разделили. Беше смущаващо да мислиш за същество, живяло толкова дълго, колкото Първата баба или Кралицата на норните.

Но най-смущаващото от всичко беше, че Кралицата на норните, за разлика от Амерасу, беше още жива, още могъща… и явно изпитваше само омраза към Саймън и неговия смъртен род.

Не му се мислеше за това — всъщност въобще не му се мислеше за Кралицата на норните. Беше като че ли по-лесно да разбере побъркания Инелуки и неговия бурен гняв, отколкото паешкото търпение на Утук'ку — същество, което може да чака хиляда, че и повече години, пълно с кипяща омраза, за някакво неясно отмъщение…

— И какво мислиш за войната, Снежнокъдри? — неочаквано попита Адиту. Той й бе обрисувал в общи линии неотдавнашната битка.

Той се замисли.

— Бихме се упорито. Беше чудесна победа. Не я очаквахме.

— Не, какво ти мислеше?

Саймън не отговори веднага.

— Беше ужасно.

— Да, така е. — Адиту се отдалечи на няколко крачки, все едно се хлъзна в сенките, където не проникваше лунна светлина, и изчезна в тъмнината. — Ужасно е.

— Но ти току-що каза, че искаш да отидеш на война в Хернистир с Джирики.

— Не. Казах, че искам да съм с тях. Това съвсем не е същото, Сеоман. Можех да бъда още един ездач, още един лък, още две очи. Ние, Зида'я, сме много малко — дори когато сме събрани заедно и яздим извън Джао е-Тинукай'и, когато всички родове са обединени. Твърде малко. И никой от нас не искаше да тръгва на бой.

— Но вие, ситите, сте участвали във войни — възрази Саймън. — Знам това.

— Само за да се защитим. И един-два пъти в историята си, както постъпват сега майка ми и брат ми на запад, сме се били, за да защитим тези, които са били с нас, когато сме имали нужда. — Сега говореше много сериозно. — Но дори сега, Сеоман, ние взехме оръжието само защото Хикеда'я докараха войната до нас. Те влязоха в дома ни и убиха баща ми и Първата баба, както и много други хора. Не си мисли, че сме хукнали да се борим за смъртните. Това са странни дни, Сеоман — и ти го знаеш не по-зле от мен.

Саймън направи няколко крачки напред и изрита някакъв камък. Изохка и се наведе да разтрие палеца си.

— Проклето Дърво!

— За теб е трудно да виждаш тук нощем, Сеоман — каза тя. — Извинявай. Хайде, излизаме.

Саймън не искаше да го глезят.

— След малко. Нищо ми няма. — Той пак разтри палеца си. — Защо Итук'ку помага на Инелуки?

Адиту се появи от тъмнината и хвана ръката му със студените си пръсти. Изглеждаше смутена.

— Нека говорим навън. — И го поведе към вратата. Дългата й коса се развяваше и галеше лицето му. Миришеше силно, но приятно, сладко като борова кора.

Когато излязоха, Адиту хвана и другата му ръка и впи в него светлите си очи, които блестяха като кехлибар на лунната светлина.

— Това със сигурност не е мястото, където да ги назоваваме, нито пък да мислим много за тях — каза твърдо тя, после се усмихна дяволито. — При това не смятам, че е редно да позволявам на толкова опасно смъртно момче като теб да стои насаме с мен на тъмно. О, какво само се разправя за теб около лагера ти, Снежнокъдри!

Закачката й не го ядоса. В смисъл — не много.

— Не знаят какво говорят.

— Ама че странен звяр си ти, Сеоман. — И без да каже и дума повече, тя го целуна — не бързата, целомъдрена целувка, която бе получил на раздяла преди много седмици, а гореща целувка на влюбена, от която по гърба му премина тръпка на смайване. Устните й бяха прохладни и сладки като листчета на роза сутрин.

Той наистина искаше целувката да продължи, но Адиту се отдръпна.

— На малкото смъртно момиче му харесваше да те целува, нали, Сеоман? — Усмивката й се върна, подигравателна, дръзка. — Доста странно занимание, нали?

Саймън объркано поклати глава.

Адиту го хвана под ръка и го поведе. Взе си обувките, които беше изритала на земята, после повървяха още малко по мократа трева покрай стената на Обсерваторията. Адиту си изтананика някаква късичка мелодия и най-после заговори.

— Ти ме попита какво иска Утук'ку?

Саймън, смутен от случилото се, не отговори.

— Това не мога да ти кажа — поне не със сигурност. Тя е най-старото мислещо създание в целия Остен Ард, Сеоман, и е най-малко два пъти по-стара от следващия най-стар. Въди сигурен, че пътищата й са странни и заплетени и никой не може да ги разбере — може би само Първата баба ги беше разбрала. Но ако трябва да гадая, бих казала, че тя копнее за Небитието.

— Какво значи това? — Саймън беше започнал да се пита дали е напълно изтрезнял в края на краищата, защото светът бавно се въртеше, а той искаше да си легне и да заспи.

— Ако тя желаеше смърт, то това би било забвение само за нея. Тя е уморена да живее, Сеоман, но е най-старата. Никога не забравяй това. Утук'ку живее, откакто се пеят песни в Остен Ард, и дори още по-отдавна. Тя единствена от всички живи същества е видяла загубения дом, където са родени нашите хора. Не мисля, че може да понесе мисълта, че други ще останат да живеят, когато тя си отиде. Тя не може да унищожи всичко, колкото и силно да иска това, но може би се надява да се създаде възможно най-големият катаклизъм, тоест да си осигури в забвението да я придружат толкова хора, колкото може да повлече със себе си.

Саймън спря ужасен.

— Това е чудовищно!

Адиту сви рамене — наистина гъвкаво движение. Имаше прелестна шия.

— Утук'ку наистина е ужасна. Тя е луда, Сеоман, макар че това е лудост толкова стегнато втъкана и преплетена, колкото най-прекрасната джуйа'ха, заплитана някога. Тя е може би най-умната от всички Родени в Градината.

Луната се беше измъкнала от купчина облаци и висеше над тях като жътварски сърп. Саймън искаше да си легне и да се наспи — главата му беше съвсем натежала, — но в същото време не беше склонен да пропилее този шанс. Беше толкова рядко да намериш сит в настроение да отговаря на въпроси, и дори нещо повече — да им отговаря направо, без обичайната ситска мъглявост.

— Защо норните са отишли на север?

Адиту се наведе, откъсна вейка с бели цветчета и тъмни листа и я завърза в косата си, така че висеше до бузата й.

— Двата клона, Зида'я и Хикеда'я, не се разбирали. Отнасяло се до смъртните. Хората на Утук'ку ви смятали за животни — всъщност по-лоши от животни, тъй като ние от Градината не убиваме никое създание, ако можем да избегнем това. Децата на зората не се разбирали с Децата на облаците. Имало и друго. — Тя вдигна глава към луната. — Тогава умрели Ненаис'у и Друки. Това бил денят, когато се спуснала сянката… и вече не се вдигнала.

Тъкмо се беше зарадвал, че е хванал Адиту в откровено настроение, и тя отново започваше да става неясна… Все пак Саймън не се замота около незадоволителното й обяснение. Той всъщност не искаше повече да чува никакви имена — главата му вече беше препълнена с нещата, които тя му бе съобщила тази вечер. А и имаше друга цел с въпросите си.

— И когато двата клона се разделили — каза той нетърпеливо, — това е станало тук, нали? Всички сити дошли в Огнената градина с факли. И тогава в Дома на раздялата застанали около нещо, направено от пламтящ огън, и се договаряли.

Адиту отмести очи от среброто на луната и впери в него котешкия си поглед.

— Кой ти е разказал това?

— Видях го! — Беше почти сигурен от изражението й, че му вярва. — Видях ги по време на бдението си. През нощта, когато станах рицар. — Той се засмя на думите си. Умората му ги правеше да изглеждат глупави. — През рицарската ми нощ.

— Видял си ги? — Адиту стисна китката му. — Разкажи ми, Сеоман.

Той й описа видението си — после, в добавка, й разказа какво е станало, когато бе употребил огледалото на Джирики.

— Станалото, когато си донесъл Люспата тук, показва, че в Рао йи-Сама'ан все още има мощ — бавно каза тя. — Но брат ми е бил прав, като те е предупредил да стоиш настрана от Пътя на сънищата. Той сега е много опасен — иначе щях да взема огледалото и да се опитам да намеря Джирики сама тази вечер, и да му разкажа това, което чух от теб.

— Защо?

Тя поклати глава. Косата й се рееше като дим.

— Заради нещата, които си видял по време на бдението си. Това е страшно. Ти, смъртният, да видиш нещо от Старите дни без Свидетел… — Тя пак направи един от странните си жестове с пръсти, този път объркан и сложен като мятаща се в кошница риба. — Или в теб има неща, които Амерасу не е видяла — но не мога да повярвам, че Първата баба, въпреки цялата си заетост, е направила толкова голям пропуск — или се е случило нещо, което не сме могли и да подозираме. Това много силно ме тревожи. Окото на Земния дракон да покаже така видение от миналото, без да му го поискат… — Тя въздъхна. Саймън се вторачи в нея. Тя наистина изглеждаше разтревожена — нещо, което не бе допускал, че е възможно.

— Може би е от кръвта на дракона — предположи Саймън и вдигна ръка към белега си и кичура бяла коса. — Джирики каза, че някак си съм белязан.

— Може би. — Адиту не изглеждаше убедена. Саймън се почувства леко засегнат. Значи тя не го смяташе за по-особен, така ли?

Минаха по изпочупените плочи на Огнената градина и наближиха палатковия град. Повечето от веселящите се бяха отишли да спят. Само тук-там около гаснещите огньове все още имаше хора, които говореха, смееха се и пееха.

— Върви си почини, Сеоман — каза Адиту. — Залиташ.

Той понечи да възрази, но знаеше, че е права.

— Ти къде ще спиш?

Сериозното и изражение се смени с истинска развеселеност.

— Да спя? Не, Снежнокъдри, тази нощ ще се разхождам. Имам много да мисля. Във всеки случай, не съм виждала луната от изпотрошените камъни на Сесуад'ра почти цял век. — Тя посегна и стисна ръката му. — Спи добре. Сутринта ще отидем при Джосуа. — Тя се обърна и се отдалечи, тихо като роса. След малко беше само стройна сянка, изчезваща по тревистия склон.

Саймън разтри лицето си с ръце. Трябваше да мисли за толкова много неща. Що за нощ беше това! Той се прозина и тръгна към палатките на Нови Гадринсет.

— Странно нещо се случи, Джосуа.

Гелое стоеше на входа на палатката, изглеждаше необичайно колеблива.

— Заповядай, влез. — Принцът се обърна към Воршева, която седеше в леглото под планина одеяла. — Или може би ще предпочетеш да отидем другаде? — попита той жена си.

Воршева поклати глава.

— Днес не се чувствам добре, но щом трябва да лежа тук цяла сутрин, поне ще има кой да ми прави компания.

— Но може би новините на валада Гелое ще те разстроят? — попита принцът неспокойно и погледна мъдрата жена. — Може ли тя да ги чуе?

Усмивката на Гелое беше язвителна.

— Една жена с бебе в корема не е като някой умиращ от старост, принц Джосуа. Жените са силни — да се износи дете е тежка работа. Освен това тези новини няма да изплашат никого… дори теб. — Тя смекчи изражението си, за да му даде да разбере, че се шегува.

Джосуа кимна.

— Е, заслужих си го. — Усмивката му беше едва доловима. — Що за странни неща са станали? Влез, моля!

Гелое смъкна капещото си наметало и го пусна до вратата. Лек дъжд беше завалял скоро след разсъмване и трополеше по покрива на палатката вече повече от час. Гелое прокара ръка по мократа си подстригана коса, после седна на едно от столчетата, които Фреозел беше измайсторил за резиденцията на принца.

— Току-що получих съобщение.

— От кого?

— Не знам. Дойде при мен с една от птиците на Диниван, но почеркът не е неговият. — Тя бръкна под дрехата си и измъкна мокро писукащо птиче; черното му оченце блещукаше между пръстите й. — Ето какво донесе. — Тя вдигна малко рулце намаслена тъкан, разви го, извади навития в него пергамент и го разгъна. Птицата като че ли се укроти.

— „Принц Джосуа — прочете тя. — Някои признаци ми говорят, че за теб ще е благоприятно да започнеш да мислиш за Набан. Някои усти прошепнаха в ушите ми, че там можеш да намериш по-голяма подкрепа, отколкото очакваш. Сините рибарчета започнаха да вземат твърде много от улова на лодкарите. Пратеник ще дойде до две седмици и ще ти донесе думи, които ще ти говорят по-ясно, отколкото може тази къса бележка. Не прави нищо, докато той не дойде, в името на собствената ти съдба“.

Гелое свърши с четенето и изгледа принца; жълтите й очи бяха внимателни.

— Подписано е само със старинна набанска руна, която означава „приятел“. Някой, който или е член на Лигата на свитъка, или е със съответстващо й образование, е написал това. Може би е искал да повярваме, че го е написал член на Лигата.

Джосуа стисна нежно ръката на Воршева и се изправи.

— Може ли да го видя? — Гелое му даде бележката и той внимателно я изучава известно време, после й я върна. — И аз не познавам почерка. — Направи няколко крачки към другата стена на палатката, после се обърна и закрачи обратно към вратата. — Авторът очевидно подсказва, че в Набан е неспокойно, че родът Бенидривайн вече не е така обичан, както някога — нищо чудно с Бенигарис на седлото и Несаланта, която дърпа юздите. Но какво иска това лице от мен? Казваш, че това е дошло с птица на Диниван?

— Да. И това ме тревожи най-много. — Гелое понечи да каже още нещо, но откъм вратата се разнесе предупреждаваща кашлица. Там стоеше отец Странгиард, рядката му червена коса беше залепнала по черепа му от дъжда.

— Моите извинения, принц Джосуа. — Той видя Воршева и се изчерви. — Лейди Воршева! Боже! Надявам се, че ще ми простите моето… нахлуване без покана.

— Влизай, Странгиард. — Принцът го помами, както се примамва плашлива котка. Зад него Воршева се усмихна, за да покаже, че няма нищо против.

— Аз го помолих да дойде, Джосуа — каза Гелое. — След като птицата е на Диниван — е, ясно ти е, струва ми се.

— Разбира се. — Той посочи на архиваря един от празните столове. — Сега ми кажи за птиците. Спомням си какво ми разказа за самия Диниван — макар че все още не мога да повярвам, че секретарят на лектора може да бъде част от тази компания.

Гелое се обади малко нетърпеливо:

— Лигата на свитъка е нещо, към което мнозина биха се гордели да бъдат съпричастни, и лекторът никога не би се тревожил от нещо, което той би направил от негово име. — Тя сведе клепки, сякаш някаква нова мисъл мина през ума й. — Но лекторът е мъртъв, ако слуховете, които стигнаха до нас, са верни. Някои казват, че са го убили поклонниците на Краля на бурите.

— Чувал съм за тези Огнени танцьори, да — каза Джосуа. — Хората, дошли в Нови Гадринсет от юг, говорят почти само за това.

— Но смущаващото е, че след слуховете за това събитие не съм чувала нищо от Диниван — продължи Гелое. — Тогава при кого ще са неговите птици, ако не при него? И ако е оживял след нападението срещу лектора — чух, че имало голям пожар в Санселан Ейдонитис — защо тогава да не напише той самият?

— Може би е обгорял или ранен — каза Странгиард неуверено. — Може да е накарал някой друг да напише писмото вместо него.

— Вярно — размишляваше Гелое, — но мисля, че в такъв случай би използвал името си, освен ако не е толкова изплашен да не го разкрият, че не може да изпрати дори послание по птица, което да носи неговата руна.

— Значи щом не е Диниван — каза Джосуа, — можем да приемем, че това може да е измама. Може да са го изпратили самите виновници за смъртта на учения.

Воршева се надигна в леглото и се обади:

— А може някой, който е намерил птиците на Диниван, да го е изпратил по някакви свои съображения.

Гелое бавно кимна.

— Може. Но това трябва да е човек, който е знаел кои са приятелите на Диниван и къде може да са. Това послание е до съпруга ти, сякаш който го е пращал, е знаел, че ще дойде право при него.

— Мислих за Набан — измърмори Джосуа. — Много пъти. Северът е пустош — съмнявам се, че Изорн може да намери там нещо повече от символични сили. Хората са разпръснати от войната и лошото време. Но ако можем някак да изтласкаме Бенигарис от Набан… — Той замълча и се загледа в тавана на палатката, смръщил вежди. — Бихме могли да вдигнем войска тогава, и кораби… Бихме имали реален шанс да попречим на брат ми. — Бръчката на челото му стана по-дълбока. — Но кой знае дали това е възможно, или не? Не ми харесва някой да ми дърпа конците по такъв начин. — Той се шляпна по крака. — Ейдон! Защо нищо не може да е просто?

Гелое се размърда на стола си. Гласът й беше изненадващо съчувствен.

— Защото нищо не е просто, принц Джосуа.

— Каквото и да е това писмо — изтъкна Воршева, — независимо дали е истина, или лъжа, в него се казва, че ще дойде пратеник. Тогава ще научим повече.

— Може би — каза Джосуа. — Ако не е само маневра, която да ни държи раздвоени, да ни кара да отлагаме.

— Но това не изглежда вероятно, ако ме извините — обади се Странгиард. — Кой от неприятелите ни е толкова безсилен, че да падне така ниско?… — Той притихна, като видя суровото, объркано лице на Джосуа. — Исках да кажа…

— Мисля, че в думите ти има разум, Странгиард — съгласи се Гелое. — Това е слаба игра и мисля, че Елиас и неговият… съюзник… стоят над подобни неща.

— Значи не трябва да бързаш да свикваш съвета, Джосуа. — В гласа на Воршева имаше нещо като ликуване. — Няма смисъл да правиш планове, преди да разбереш дали това писмо е истинско, или не. Трябва да чакаш този вестител. Поне известно време.

Принцът се обърна към нея; двамата се спогледаха и въпреки че другите не знаеха какво означава мълчанието между мъж и жена, чакаха. Най-после Джосуа кимна вдървено.

— Допускам, че е така — каза той. — Бележката казва две седмици. Ще почакам толкова, преди да свикам съвета.

Воршева се усмихна доволно.

— Съгласна съм, принц Джосуа — каза Гелое. — Но тук има още много, което ние не…

Тя замълча, тъй като на вратата се появи Саймън — и понеже не влезе, Джосуа го повика нетърпеливо:

— Влизай, Саймън, влизай. Обсъждаме едно странно послание и нещо, което може да се окаже още по-странен посланик.

Саймън го погледна слисано.

— Посланик?

— Изпратено ни е писмо, може би от Набан. Влез. Искаш ли нещо?

Високият юноша преглътна.

— Може би сега не е най-подходящият момент да…

— Мога да те уверя — каза Джосуа сухо, — че нищо, което би ми поискал, няма да е сложно на фона на главоблъсканиците, с които вече се сблъсках днес.

Саймън все още се двоумеше.

— Ами… — почна той, после пристъпи навътре. Някой го последва.

— Благословена Елисия, майко на Изкупителя! — възкликна Странгиард със странно задавен глас.

— Не. Майка ми ме е нарекла Адиту — отговори придружителката на Саймън. Говореше плавно и правилно, но с особен акцент. Беше трудно да се каже дали се надсмива, или не.

Беше стройна като копие, с жадни златисти очи и голям разпилян облак снежнобяла коса, превързана със сива лента на челото. Дрехите й също бяха бели, така че тя сияеше в тъмната палатка, сякаш малко късче зимно слънце се беше търкулнало през вратата.

— Адиту е сестра на моя приятел Джирики. Тя е Зида'я — обясни без нужда Саймън.

— О, Дърво! — възкликна Джосуа. — О, Свещено дърво!

Адиту се засмя — плавен, напевен звук.

— Това, което каза, магически думи ли са, за да ме отпратят? Ако е така, май не подействаха.

Магьосницата стана. На обруленото й лице се четеше неразгадаема смесица от чувства.

— Добре дошла, Дете на зората — каза тя бавно. — Аз съм Гелое.

Адиту се усмихна, но леко.

— Знам коя си. Първата баба ни е говорила за теб.

Гелое вдигна ръка, сякаш за да докосне някакво видение.

— Амерасу ми беше скъпа, макар че никога не съм се срещала с нея лично. Когато Саймън ми разказа какво се е случило… — Изненадващи сълзи трепнаха на ресниците й. — Тя ще липсва много, вашата Първата баба.

Адиту за миг наведе глава.

— Тя вече липсва. Целият свят я оплаква.

Джосуа пристъпи напред.

— Извини ме за нелюбезността, Адиту — каза той, като произнесе внимателно името й. — Аз съм Джосуа. Освен Гелое, другите тук са жена ми, лейди Воршева, и отец Странгиард. — Той леко се поклони. — Може ли да ти предложим нещо за ядене и пиене?

Адиту се поклони.

— Благодаря, но пих от потока точно преди разсъмване и не съм гладна. Нося послание от моята майка Ликимея, Господарката на Годишния танц, което може би ще ви е интересно.

— Разбира се. — Джосуа явно не можеше да откъсне поглед от нея. Воршева също беше вперила поглед в новодошлата, макар че изражението й беше различно от това на принца. — Разбира се — повтори той. — Седни, моля.

Адиту се отпусна на пода с едно-единствено движение, лека като пух от глухарче.

— Сигурен ли си, че моментът е подходящ, принц Джосуа? — В мелодичния й глас се долавяше някаква веселост. — Не ми изглеждаш добре.

— Беше странна сутрин — отговори принцът.

— Значи те вече са отишли в Хернистир? — Джосуа говореше внимателно. — Това наистина е неочаквана новина.

— Не изглеждаш доволен — заяви Адиту.

— Ние се надявахме на помощта на ситите — макар че не я очаквахме със сигурност, нито смятахме, че я заслужаваме. — Той направи гримаса. — Знам, че нямате никаква причина да обичате баща ми и следователно никаква причина да обичате мен или моя народ. Но се радвам да науча, че хернистирците ще чуят роговете на ситите. Аз самият исках да направя повече за хората на Лут.

Адиту вдигна ръце над главата си — жест, който изглеждаше странно детски, съвсем неуместен за сериозността на разговора.

— Ние също. Но отдавна се бяхме отстранили от делата на всички смъртни, дори на хернистирците. Можехме и да си останем така, дори с цената на честта — каза тя с нехайна откровеност, — но събитията ни принудиха да признаем, че хернистирската война е и наша.

— Тя обърна лъчистите си очи към принца. — Както и ваша, разбира се. И затова когато Хернистир се освободи, ще се понесем към Наглимунд.

— Щом казваш. — Джосуа се огледа, сякаш за да се увери, че и другите са чули същото, което и той. — Но не каза защо.

— По много причини. Защото войната е твърде близо до нашата гора и нашите земи. Защото Хикеда'я не бива да стъпват на юг от Накига. И поради още тревоги, които не ми е разрешено да обяснявам.

— Но ако слуховете са верни — каза Джосуа, — норните вече са в Хейхолт.

Адиту наведе глава на една страна.

— Някои са там несъмнено за да подкрепят пазарлъка на твоя брат с Инелуки. Но, принц Джосуа, би трябвало да разбереш, че има разлика между норните и техния истински господар точно както има разлика между твоя замък и този на брат ти. Инелуки и неговите Кървави ръце не могат да отидат в Асу'а, която вие наричате Хейхолт. Така че Зида'я трябва да се погрижат те също така да не могат да направят свой дом в Наглимунд или където и да било другаде на юг от Замръзналото блато.

— Защо не може Ине… Защо той не може да отиде в Хейхолт? — попита Саймън.

— Това е ирония на съдбата, но трябва да благодарите за това на узурпатора Фингил и другите смъртни крале, които са владели Асу'а — каза Адиту. — Когато видели какво направил Инелуки в последните мигове на живота си, те били ужасени. Не можели да си представят, че някой, дори ситите, може да притежава такава мощ. Така че безброй молитви и магии — ако има разлика между тях — били изречени над всяка педя от онова, което било останало от нашия дом, преди смъртните да го направят свой. Когато бил построен отново, това се повтаряло пак и пак, докато Асу'а не бил така обвит в покровителства, че Инелуки не може да отиде там до края на Времето, след което това вече няма да има значение. — Лицето й се изопна. — Но той е все още невъобразимо силен. Той може да изпрати живите си любимци и те ще му помагат да командва брат ти и чрез него — цялото човечество.

— Значи мислиш, че е замислил това? — попита Гелое. — И Амерасу ли смяташе така?

— Никога няма да разберем със сигурност. Както Саймън несъмнено ви е казал, тя умря преди да успее да сподели с нас плодовете на размишленията си. Един от Кървавата ръка беше изпратен в Джао е-Тинукай'и, за да помогне да й се затвори устата — подвиг, който трябва да е изтощил дори Утук'ку и Безсмъртните под Накига. От това става ясно колко силно са се страхували от мъдростта на Първата баба. — Тя за момент кръстоса ръце на гърдите си, после докосна с пръсти очите си. — Тогава всички се събраха в Джао е-Тинукай'и да обсъдят какво е станало и да направят планове за войната. Плановете на Инелуки да използва брат ти, за да завладее цялото човечество, се сториха на събраните Зида'я най-вероятната възможност. — Адиту се наведе към мангала, взе една тлееща главня и я вдигна пред себе си; лицето й се озари в червено. — Инелуки е по някакъв начин жив, но той никога няма отново да съществува истински в този свят, а на мястото, където най-често се крие, няма пряка сила. — Тя огледа събраните, като срещна със златистия си поглед очите на всеки поотделно. — Но ще направи каквото може, за да смаже смъртните в юмрука си. И щом унижава дори собствените си сънародници, като прави това, не се съмнявам, че ще успее. — Адиту издаде звук, подобен на лека въздишка, и пусна главнята в жаравата. — Може би имаме късмет, че повечето герои, умрели за народа си, не могат да се върнат и да видят какво прави народът с тази скъпо заплатена свобода.

Последва мълчание. Джосуа най-после наруши тишината.

— Каза ли ти Саймън, че погребахме нашите мъртви тук, на Сесуад'ра?

Адиту кимна.

— Ние не сме чужди на смъртта, принц Джосуа. Ние сме безсмъртни, но само в смисъл, че не умираме, освен ако сами не решим или други не решат това. Може би точно поради това сме най-тясно свързани със смъртта. Това, че нашият живот е дълъг в сравнение с вашия, не означава, че горим от нетърпение да се разделим с него. — Бавна, отмерена усмивка се плъзна по устните й. — Така че добре познаваме смъртта. Вашите хора се биха храбро, за да се защитят. За нас не е срамно да разделим това място със загиналите.

— Тогава бих искал да ти покажа нещо друго. — Джосуа стана. Воршева, която ги наблюдаваше внимателно, не изглеждаше доволна. Адиту също стана и последва принца към вратата.

— Погребахме моя приятел — моя най-скъп приятел — в градината зад Дома на раздялата — каза Джосуа. — Саймън, може би ще ни придружиш? И вие, Гелое и Странгиард, ако желаете — добави той бързо.

— Аз ще остана и ще поговоря с Воршева — отвърна мъдрата жена. — Адиту, много искам, ако може, да си побъбрим с теб по-късно.

— Разбира се.

— Аз ще дойда — каза Странгиард и добави, като че ли се извиняваше: — Там е много хубаво.

— Сесуад'ра сега е тъжно място — каза Адиту. — А някога беше прекрасна.

Стояха пред Дома на раздялата. Древните камъни просветваха матово на слънцето.

— Мисля, че още е прекрасна — каза Странгиард стеснително.

— Аз също — откликна Саймън. — Като старица, която някога е била красиво момиче, но това още личи по лицето й.

Адиту се усмихна и каза:

— Драги Сеоман, времето, което прекара при нас, те направи част от Зида'я. Скоро ще започнеш да съчиняваш стихове и да ги шепнеш на минаващия вятър.

Минаха през залата и влязоха в разрушената градина, където над гроба на Деорнот беше издигнат паметник от струпани камъни. Адиту постоя мълчаливо, после сложи ръката си върху най-горния.

— Това е хубаво, спокойно място. — За момент погледът й стана отчужден, сякаш виждаше друго място и време. — От всички песни, които пеем ние, Зида'я — промълви тя, — най-близки до сърцата ни са тези, които разказват за загубеното.

— Може би е така, понеже никой от нас не познава истинската стойност на нещата, докато не ги загуби — каза Джосуа и наведе глава.

Тревата между изпочупените камъни на настилката се полюшваше от ветреца.

Странно — от всички смъртни, живеещи на Сесуад'ра, Воршева най-бързо се сприятели с Адиту — ако изобщо смъртен можеше да стане истински приятел на някой безсмъртен. Дори Саймън, който бе живял сред ситите и бе спасил един от народа им, съвсем не беше сигурен, че може да нарече някого от тях свой приятел.

Но въпреки първоначалната си студенина към Адиту, Воршева явно беше привлечена от нещо в чуждата й природа, може би просто от факта, че Адиту беше чужденка — единствената тук, също както Воршева беше чужденка през всичките си години в Наглимунд. Каквото и да я привличаше в Адиту, жената на Джосуа я прие радушно и дори я търсеше. Адиту също като че ли се радваше да е с нея: когато не беше със Саймън или Гелое, често се разхождаше с Воршева между палатките или седеше до леглото й в дните, когато на жената на принца й беше зле. Херцогиня Гутрун, придружителката на Воршева, полагаше всички усилия да се държи добре към странната посетителка, но нещо в ейдонитското й сърце не й позволяваше да се чувства напълно спокойна. Когато Воршева и Адиту говореха и се смееха, Гутрун гледаше Адиту, сякаш тя беше опасно животно, при това неопитомено.

На свой ред Адиту беше особено очарована от детето, което носеше Воршева. Малко деца се раждали при Зида'я, особено в такова време, обясняваше тя. Последното се появило преди столетие и сега било пораснало толкова, че не се различавало от възрастните Деца на зората. Адиту изглеждаше заинтересувана и от Лелет, въпреки че момиченцето не й обръщаше повече внимание, отколкото на другите. Но все пак разрешаваше на Адиту да я води на разходка и дори понякога да я носи — нещо, което не се разрешаваше на почти никой друг.

Обикновените граждани на Нови Гадринсет пък бяха едновременно очаровани и ужасени от Адиту. Разказът на Улка — правдивостта му можеше да се оспори — се беше разраснал от многократно преразказване и пристигането на Адиту вече беше станало след блясване на светкавица и в облак дим; Зида'я, продължаваше разказът на момичето, разярена от това, че тя била с нейния избраник, заплашила да превърне Улка в камък. Улка бързо стана героиня на всички млади жени на Сесуад'ра и Адиту, въпреки че повечето от обитателите на хълма я виждаха рядко, стана обект на безбройни слухове и суеверно мърморене.

За свое огорчение, Саймън също продължаваше да бъде обект на клюки и предположения сред малката общност. Джеръмайъс, който често се разтакаваше из пазара край Дома на раздялата, весело разказваше последната странна клюка — драконът, от който Саймън бил откраднал меча, щял да се върне някой ден и Саймън трябвало да го победи; Саймън бил частично сит и Адиту била изпратена да го върне в залите на Справедливите — и така нататък. Саймън слушаше тези измислици, но можеше само да си мълчи. Нищо не можеше да направи — всеки опит да разсее слуховете само убеждаваше жителите на Нови Гадринсет, че той или е мъжествено скромен, или лукаво ги мами. Понякога тези фантасмагории му бяха забавни, но все пак не можеше да не се чувства наблюдаван повече, отколкото му беше приятно, и това го принуждаваше да общува само с хора, които познаваше и на които имаше доверие. Това отбягване, разбира се, само наливаше масло в огъня на измислиците.

Ако това беше славата, реши Саймън, той би предпочел да си остане нископоставен и неизвестен прислужник. Понякога, когато се разхождаше из Нови Гадринсет, когато хората му махаха и си шушукаха след него, се чувстваше съвсем оголен, но не му оставаше нищо друго, освен да крачи с усмивка на лицето и изпънати рамене. Прислужниците можеха да се скрият или да избягат. Рицарите — не.

— Той е отвън, Джосуа. Кълне се, че го очакваш.

— Аха. — Принцът се обърна към Саймън. — Това трябва да е тайнственият пратеник, за когото ви казах — този с новините от Набан. И наистина идва след две седмици — почти на деня. Останете да го видите. — Обърна се към Слудиг и нареди: — Доведи го.

Римърсгардецът излезе и след малко се върна с един висок мъж с тежка челюст и с бледо лице и — помисли си Саймън — доста начумерен. Римърът отстъпи до стената на палатката и остана там с една ръка върху дръжката на брадвата — с другата си играеше с космите на русата си брада.

Пратеникът коленичи сякаш неохотно.

— Принц Джосуа, моят господар ти праща поздравите си и ми заповяда да ти предам това. — Когато бръкна под наметалото си, Слудиг пристъпи напред, макар че пратеникът беше на няколко крачки от принца, но човекът само измъкна навит на руло пергамент, превързан с много панделки и запечатан със син восък. Джосуа го гледа вторачено един миг, после кимна на Саймън да му го донесе.

— Крилатият делфин — каза Джосуа, когато видя герба, отпечатан във восъка. — Значи господарят ти е граф Стреаве от Пердруин?

На лицето на пратеника разцъфна самодоволна усмивка.

— Да, принц Джосуа.

Принцът счупи печата и разгъна пергамента. Дълго го чете, после го нави и го сложи на страничната облегалка на креслото си.

— Няма да бързам с това. Как се казваш, човече?

Пратеникът кимна с огромно удовлетворение, сякаш дълго беше очаквал този съдбовен въпрос.

— Казвам се… Ленти.

— Добре, Ленти. Слудиг ще се погрижи да получиш хубаво ядене и пиене. Ще ти намери и легло, защото ще ми трябва известно време, за да изпратя отговора си — може би няколко дни.

Пратеникът огледа палатката на принца, сякаш преценяваше възможното качество на настаняването в Нови Гадринсет, и каза:

— Да, принц Джосуа.

Слудиг дойде до него и му кимна да го последва.

— Не ми хареса особено този пратеник — каза Саймън, когато двамата излязоха.

Джосуа отново проучваше пергамента.

— Глупак — съгласи се той, — надскочил възможностите си дори за нещо толкова просто като това. Но не бъркайте Стреаве с прислугата му — господарят на Пердруин е хитър като джебчия. И все пак не говори добре за възможностите му да осъществи това обещание, щом не може да намери по-внушителен служител да ми го донесе.

— Какво обещание? — попита Саймън.

Джосуа нави пергамента и го пъхна в ръкава си.

— Граф Стреаве заявява, че може да ми предаде Набан. — Той се изправи. — Лъже, разбира се, но това води до някои интересни предположения.

— Не разбирам, Джосуа.

Принцът се усмихна.

— Радвай се. Твоите дни на наивност спрямо хора като Стреаве бързо се стопяват. — Той потупа Саймън по рамото. — Засега, млади рицарю, няма скоро да заговоря по въпроса. Ще има време и място за това на съвета.

— Готов си да го свикаш?

Джосуа кимна.

— Време е. Първо ще засвирим мелодията, после ще видим дали можем да накараме брат ми и съюзниците му да танцуват по нея.

— Много интересна измама, умнико Сеоман. — Адиту гледаше играта шент, която беше направила от дърво, бои от корени и излъскани камъни. — Лъжливо доверие, изиграно лъжливо: видимост, че е разкрито като шарлатания, но отдолу е истинско нещо в края на краищата. Много хубаво, но какво ще кажеш, ако сложа моите Ярки камъни тук… тук… и тук? — Тя последва думите си с действие.

Саймън сви вежди. В мъждивата светлина на палатката ръката й се движеше така бързо, че почти не се виждаше. За един неприятен момент той се запита дали тя не го мами, но в следващия се убеди, че Адиту няма нужда да мами човек, за когото тънкостите на шента са все още тайна. И все пак това повдигаше интересен въпрос.

— Може ли да се мами в тази игра?

Адиту вдигна поглед от камъчетата си. Носеше една от широките рокли на Воршева. Комбинацията на необичайно скромното й одеяние с разпуснатата й коса правеше вида й по-безопасен, не така див — всъщност я правеше да изглежда разсейващо човешки. Очите й блестяха на светлината на мангала.

— Да се мами? Имаш предвид да се лъже ли? Една игра може да бъде толкова измамна, колкото желаят играчите.

— Не това исках да кажа. Можеш ли нарочно да направиш нещо, което е против правилата? — Тя беше неземно красива. Той я гледаше и си спомняше нощта, когато бе го целунала. Какво бе означавало това? Нищо? Или това беше друг начин на Адиту да си играе със своето някогашно галено кученце?

Тя мислеше над въпроса му.

— Не знам как да ти отговоря. Можеш ли да измамиш природата си и да полетиш, като размахваш ръце?

Саймън поклати глава.

— Игра, която има толкова много правила, трябва да има и някакъв начин да ги нарушиш…

Преди Адиту да се опита да отговори, в палатката се втурна Джеръмайъс, запъхтян и развълнуван.

— Саймън! — извика той, после, като видя, че и Адиту е там, се скова. — Извинявай. — Въпреки смущението му беше трудно да сдържа възбудата си.

— Какво има?

— Дойдоха… дойдоха…

— Кой е дошъл? — Саймън хвърли поглед към Адиту, но тя гледаше играта.

— Херцог Исгримнур и принцесата! — Джеръмайъс размаха ръце. — И с тях има и други! Един странен дребосък, малко като Бинабик, но почти колкото нас. И един старец — той е по-висок дори от теб! Саймън, целият град се стича да ги види!

Саймън поседя за момент мълчаливо; мислите му кръжаха бясно.

— Принцесата? — попита най-после той. — Принцеса… Мириамел?

— Да, да — изпухтя Джеръмайъс. — Облечена като монах, но си свади качулката и маха на хората. Ела, Саймън, всички излизат да ги посрещнат. — Той се обърна да тръгне, после се завъртя и погледна изумено приятеля си. — Саймън! Какво ти е? Не искаш ли да видиш принцесата, херцог Исгримнур и кафявия човек?

— Принцесата. — Саймън се обърна безпомощно към Адиту. Тя отвърна на погледа му с котешко безразличие.

— Май става нещо, което ще те зарадва, Сеоман. Ще доиграем играта по-късно.

Саймън стана и последва Джеръмайъс. Движеше се бавно и несигурно като сомнамбул. Сякаш насън, чуваше виковете на тълпата — изпълваха ушите му като рева на океана.

Мириамел се беше върнала.