Кървави кости

4

Гледката от върха на планината си струваше изкачването. Дърветата се простираха до хоризонта. Стояхме заобиколени от гора, която не бе докосвана от човешка ръка, поне докъдето стигаше погледът. Онзи пръв оттенък на зелено тук беше много по-ясно изразен. Но това, което се забелязваше най-ясно, бяха лилавите цветове на дивия рожков насред тъмните дървета. Дивият рожков е толкова деликатно дърво, че ако цъфтеше насред лятото, щеше да се загуби сред всички тези листа и цветя, но тук, сам сред голите дървета, хващаше окото. Няколко кучешки дряна бяха започнали да цъфтят, добавяйки своето бяло към лилавото. Пролет в планините Озарк, ах.

— Гледката е великолепна — казах аз.

— Да, нали? — отвърна Стърлинг.

Черните ми найкове бяха покрити с ръждив прахоляк. Разровената, наранена земя осейваше планинския връх. Върхът на този хълм вероятно е бил също толкова красив като всичко останало. От земята до крака ми стърчеше кост от ръка. Долната част на ръка, съдейки по дължината. Костите бяха тънки и все още свързани от изсушени остатъци тъкан.

След като бях видяла една кост, очите ми откриха и още. Беше като една от онези специални картинки, в които се взираш и взираш, и внезапно виждаш какво е изобразено. Видях всичките, които се подаваха от земята, като ръце, протягащи се от ръждива река.

Имаше няколко разбити ковчега, счупените им капаци стърчаха във въздуха, но основно имаше кости. Коленичих и поставих длан върху съсипаната земя. Опитах се да получа някакво чувство за мъртвите. Имаше нещо слабо и далечно като полъх на парфюм, но не вършеше работа. На ярката пролетна светлина не можех да използвам своята… магия. Вдигането на мъртъвци не е нещо зло, но изисква тъмнина. Не знам защо.

Изправих се и изтрих ръцете си в комбинезона, опитвайки се да махна ръждивия прах. Стърлинг стоеше на края на разровената земя и се взираше в откритото пространство. Погледът му беше отнесен, което подсказваше, че не се наслаждава на дърветата.

Проговори, без да ме поглежда:

— Не мога да ви насиля, нали, госпожице Блейк?

— Не — отвърнах му аз.

Той се обърна към мен с усмивка, но тя остави очите му празни, обсебени.

— Инвестирах всичко, което имам, в този проект. Не само моите пари, но и парите на клиентите ми. Разбирате ли какво казвам, госпожице Блейк?

— Ако телата са на Бувие, сте прецакан.

— Колко красноречиво го казахте.

— Защо сме тук сами, г-н Стърлинг? Защо е цялото мошеничество?

Той си пое дълбоко от нежния въздух и отвърна:

— Искам да кажете, че телата не са Бувие, дори и да са.

Погледна ме, докато го казваше. Наблюдаваше лицето ми. Усмихнах се и поклатих глава.

— Няма да лъжа заради вас.

— Не можете ли да накарате зомбитата да излъжат?

— Мъртвите са доста честни, г-н Стърлинг. Те не лъжат.

Той направи стъпка към мен с много прямо изражение.

— Цялото ми бъдеще зависи от вас, госпожице Блейк.

— Не, г-н Стърлинг, бъдещето ви зависи от мъртъвците в краката ви. Това, което излиза от устите им, ще предреши изхода.

Той кимна.

— Предполагам, че така е честно.

— Честно или не, това е истината.

Той кимна отново. Някаква светлина си беше отишла от лицето му, сякаш някой бе изключил захранването. Чертите му внезапно бяха станали по-ясни. Когато срещна погледа ми, драматичните му очи бяха тъжни.

— Ще ви дам част от печалбата, госпожице Блейк. Можете да се превърнете в милиардерка за няколко години.

— Знаете, че опитите за подкуп няма да свършат работа.

— Знаех само няколко минути след като се срещнахме, но трябваше да опитам.

— Наистина вярвате, че това е семейната гробница на Бувие, нали?

Той си пое дълбоко въздух и се отдалечи от мен, за да погледне над дърветата. Нямаше да отговори на въпроса ми, но не се и налагаше. Нямаше да е толкова отчаян, ако не вярваше, че е прецакан.

— Защо Бувие отказват да продават?

Той ме погледна.

— Не знам.

— Вижте, Стърлинг, тук сме само двамата, няма никой, когото да впечатлите, няма свидетели. Знаете защо отказват да продават. Просто ми кажете.

— Не знам, госпожице Блейк.

— Вие сте вманиачен на тема контрол, г-н Стърлинг. Надзиравали сте всеки детайл от сделката. Погрижили сте се всяка буква да е точно изписана. Това е вашето бебче. Знаете всичко за Бувие и техния проблем. Просто ми кажете.

Той само ме изгледа. Бледите му очи бяха непроницаеми, празни като прозорец на къща, в която няма никого. Знаеше, но нямаше да ми каже. Защо?

— Какво знаете за Бувие?

— Местните ги смятат за вещици. Занимават се с малко предсказване на бъдещето, безобидни магии.

Имаше нещо в начина, по който го каза, твърде небрежно, твърде бързо. Накара ме да поискам лично да се срещна със семейство Бувие.

— Добри ли са в магията? — попитах аз.

— Откъде бих могъл да знам?

Свих рамене.

— Просто любопитство. Има ли някаква конкретна причина, заради която ви трябва точно тази планина?

— Погледнете я — той разпери широко ръце. — Съвършена е. Просто е съвършена.

— Гледката е страхотна — отвърнах аз. — Но няма ли да е също толкова чудесна и от онзи връх? Защо искате да е този? Защо трябва да имате планината на Бувие?

Ръцете му рязко се отпуснаха. После се поизправи и ме погледна.

— Исках тази земя и я получих.

— Получихте я. Въпросът, Реймънд, е можете ли да я задържите?

— Ако няма да ми помогнете, не ми се подигравайте. И не ме наричайте Реймънд.

Отворих уста да кажа нещо друго и пейджърът ми изпищя. Разрових се под комбинезона и проверих номера.

— Мамка му!

— Какво има?

— Звънят ми от полицията. Налага се да намеря телефон.

Той се намръщи насреща ми.

— Защо биха ви звънили от полицията?

Толкова по въпроса с известността ми.

— Аз съм лицензиран екзекутор на вампири за територията на три щата. Прикрепена съм към Регионалния отряд за свръхестествени разследвания.

Той ме гледаше много внимателно.

— Изненадвате ме, госпожице Блейк. Не са много хората, които съумяват да го направят.

— Трябва да намеря телефон.

— Имам преносим телефон с батерия в подножието на този проклет хълм.

— Чудесно. Готова съм да слизам, ако и вие сте готов.

Той направи едно последно завъртане, хвърляйки поглед на гледката за милиарди.

— Да, готов съм да потегля към дъното.

Беше интересен избор на думи, дори би могло да се нарече фройдистко изпускане. Стърлинг искаше тази земя по някаква извратена причина. Може би, защото му беше казано, че не може да я има. Някои хора са такива. Колкото повече им отказваш, толкова повече те искат. Напомняше ми на един вампир-господар, когото познавах.

Тази вечер щях да обходя земята, да посетя мъртвите. Вероятно щях да опитам истинското съживяване утре. Ако работата с полицията беше твърде спешна, можеше и да отнеме повече време. Надявах се да не е спешна. Спешна обикновено означаваше трупове. Когато са намесени чудовищата, тялото никога не е само едно. По един или друг начин мъртъвците се умножават.