Кървави кости

26

„Падане“ не изразява скоростта и внезапността на това да те хвърлят от около три метра височина. Ударих се в стената и се опитах да използвам ръце и длани, за да поема част от удара преди главата ми също да се удари. Плъзнах се надолу, въпреки че плъзване предполага нещо бавно, а в случая нямаше нищо подобно. Строполих се в основата на стената като разбита купчина без дъх, примигваща срещу блестящи, трептящи образи, които все още не можех да оформя в картини.

Първият образ, който видях, беше на разложено лице с парче дълга, тъмна коса, висяща от скалпа. Езикът на вампирката се въртеше иззад счупени зъби, нещо черно и по-гъсто от кръв капеше с плясък от устата й.

Изправих се на колене и открих една костелива ръка, обвита около раменете ми. Изсушената, пълна със зъби уста на блондинката прошепна:

— Ела да си поиграем.

Нещо твърдо и плътно докосна ухото ми. Беше езикът й. Излазих настрани, но ноктите й хванаха якето ми. Ръце, които би трябвало да са крехки като изсушени клонки, но бяха здрави като стоманени пръти.

— Те нарушиха примирието, ma petite. Не мога да го удържа дълго.

Имах възможност да погледна за момент нагоре и да открия Жан-Клод, паднал на колене с ръце, протегнати към Янос. Янос все още стоеше изправен, но не правеше нищо друго. Разполагах с няколко мига, нищо повече.

Спрях да се опитвам да се измъкна от двете вампирки. Те ме налазиха и в бъркотията от ръце, крака и телесни течности извадих браунинга. Стрелях от упор в гърдите на гниещата. Тя залитна, но не падна. В гърба ми се забиха зъби и аз изкрещях.

В стаята изгърмя пистолет, но нямаше време да погледна. Джейсън внезапно се озова при мен и отдръпна русата. Стрелях в разложения череп на брюнетката. Тя най-сетне се строполи на пода в локва течности и желирани крайници. Обърнах се към Жан-Клод и го открих почти проснат на пода, а пред него имаше локва кръв. Едната му ръка все още беше изпъната срещу Янос.

Янос замахна леко и от тялото на Жан-Клод потече кръв като дъга. Той се строполи на пода и от него се понесе сила, която разроши косите ми. Светът внезапно замириса на разложени трупове.

Задавих се и дръпнах спусъка по посока на това дълго черно тяло.

Янос се обърна. Всичко бе като на забавен каданс, сякаш имах цялото време на света да се прицеля и да стрелям отново, но някак бе успял да се обърне с лице към мен, когато натиснах спусъка за втори път. Куршумът го улучи точно в гърдите. Той залитна, но не падна.

Прицелих се в кръглата му, черепоподобна глава. Бялата му паешка ръка се вдигна нагоре и проряза въздуха. Колкото и невероятно да беше, почувствах сякаш невидими нокти раздират ръката ми. Стрелях, но мерникът ми беше малко настрани. Куршумът одраска лицето му.

Той отново замахна към мен и видях как по ръцете ми започва да тече кръв. Плашещ подход. Не болеше чак толкова, не и колкото щеше да боли, ако наистина ме докопаше с ръце.

Прозвуча изстрел от втори пистолет и Янос залитна, когато куршумът го улучи в рамото. Лари стоеше зад него с извадено оръжие.

Зрението ми се замъгли, сякаш зад клепачите ми бе паднала мъгла. Наведох цевта към по-голямата мишена, каквато представляваше горната част на тялото му, и отново дръпнах спусъка. Чух как куршумът на Лари изсвистя във въздуха и се заби в тавана.

Едно изненадано „Хей!“, ме уведоми, че Джейсън все още е там.

Видях, че Янос се отправи към вратата. Беше като да гледаш на забавен кадър през толкова гъста мъгла, че е почти невъзможно да се забележи нещо. Стрелях още два пъти и знам, че го улучих поне веднъж. Когато излезе от стаята, паднах на четири крака и зачаках зрението ми да се проясни. Надявах се да се проясни.

През съсипания си поглед видях, че Жан-Клод продължава да лежи неподвижно в локва от собствената си кръв. Въпросът, който изникна в съзнанието ми беше, дали е мъртъв? Глупав въпрос, когато става дума за вампир, но въпреки това бе първото нещо, което си помислих.

Погледнах назад и видях Джейсън да разхвърля парченца от двете вампирки по пода. Разкъсваше ги с голи ръце, чупеше костите им и ги хвърляше далече една от друга, сякаш чрез директното разрушение можеше да измие онова, което му бяха сторили.

Брус лежеше по гръб до стената. Смокингът му беше подгизнал от кръв. Не можех да кажа със сигурност, но изглеждаше мъртъв. Айви и Киса не се виждаха никъде.

Лари все още стоеше в другия край на стаята с изваден пистолет, сякаш не бе осъзнал, че Янос го няма. Мръщеше се. Всички бяха на крака, всички се движеха, с изключение на Жан-Клод. Мамка му.

Пропълзях към него, понеже не вярвах, че със замъгленото си зрение ще мога да стоя изправена. Сякаш ми отне много дълго време да стигна до него, сякаш не само зрението ми не работеше както трябва.

Когато стигнах до него, зрението ми се беше прояснило. Коленичих в гъстата локва от неговата кръв и го погледнах. Как можеш да провериш дали един вампир е мъртъв? Понякога нямат пулс, не дишат, нито сърцето им бие. Мамка му отново.

Прибрах браунинга в кобура. В момента нямаше нищо, което да мога да застрелям, а ръцете ми трябваха. По ризата ми имаше кръв и за първи път погледнах ръцете си. Изглеждаше сякаш и двете са били одрани от нечии нокти, малко по-дълбоко от нормалното, но щяха да оздравеят. Вероятно дори нямаше да останат белези.

Докоснах рамото на Жан-Клод. Плътта беше мека, много човешка. Завъртях го по гръб. Ръцете му паднаха на земята сякаш бяха без кости, по начин, присъщ на мъртвите. Някакъв номер на нощта беше направил лицето му отново красиво. Най-човешкият вид, в който го бях виждала, като изключим момента, че никой не е толкова красив.

Проверих врата му за пулс. Държах пръстите си притиснати към хладната му кожа и не почувствах нищо. Нещо като сълзи изпълни очите ми, а гърлото ми се стегна. Но нямаше да плача, не още. Дори не бях сигурна, че искам.

Кога един вампир е мъртъв? Има ли такова нещо като сърдечен масаж за неживите? По дяволите, та той дишаше понякога. Имаше сърце и през повечето време то биеше. Това, че не биеше, не можеше да е добър знак.

Нагласих главата му, стиснах носа му и издишах въздух в устата му. Гърдите му се повдигнаха. Опитах още два пъти, но той не започна да диша сам. Разкопчах ризата му и намерих мястото над гръдната му кост. Натиснах веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти и така до петнадесет. Две вдишвания.

Джейсън залитна към мен и падна на колене.

— Мъртъв ли е?

— Не знам.

Помпах с всички сили, достатъчно здраво, че да му счупя някое ребро, ако беше човек, но той не беше. Лежеше по гръб и тялото му помръдваше само когато аз го мръдвах, отпуснато и безкостно, както могат да бъдат само мъртвите. Устните му бяха полуотворени, затворените очи бяха обрамчени от черната дантела на гъстите му мигли. Къдравата черна коса все още обграждаше бялото му лице.

Представих си Жан-Клод мъртъв. Самата аз няколко пъти се бях замисляла дали да не го убия, но сега, когато смъртта му беше факт, не знаех как да се почувствам. Някак не изглеждаше честно. Аз го бях довела тук. Аз го бях помолила да дойде и той беше дошъл. И сега беше мъртъв, наистина съвсем мъртъв. И вината частично беше моя, аз бях отговорна отчасти. Ако щях да убивам Жан-Клод, исках да дръпна спусъка и да гледам как очите му угасват. Не исках да става по този начин.

Погледнах надолу към него. Вече не мислех за него като за Жан-Клод. Това прекрасно тяло най-сетне щеше да гние в гроба, който заслужаваше. Поклатих глава. Не можех да позволя това да се случи, не и ако можех да го спася. Знаех само едно нещо, което всички мъртви уважаваха и желаеха. Кръв. Опитах се още веднъж да му вдъхна живот, с една разлика. Първо размазах кръвта си по устата му. Устните ми докоснаха неговите и вкусих от сладкия, металически вкус на собствената си кръв.

Нищо.

Лари коленичи до нас.

— Къде отиде Янос?

Не беше успял да види през мъглата, но нямах време да обяснявам.

— Наблюдавай вратата и застреляй всичко, което се опита да премине.

— Може ли да пусна момичетата?

— Разбира се.

Бях ги забравила. Бях забравила за Джеф Куинлан. Бях готова да ги заменя всичките за едно примигване от страна на Жан-Клод. Не и ако ми беше предоставена възможност да избирам между двете, но точно в момента те бяха непознати. Той не беше.

— Може би повече кръв — каза Джейсън тихо.

Погледнах го.

— Предлагаш ли?

— Никой от нас не може да го нахрани до степен да възвърне силите си напълно, не и без да умрем, но ще помогна — отвърна той.

— Веднъж вече го храни тази вечер. Можеш ли да дадеш кръв втори път?

— Аз съм върколак. Оздравявам бързо. Освен това кръвта ми е по-добра от човешката, в нея има повече сила.

В този момент наистина го погледнах. Беше покрит със слуз. Голямо черно петно покриваше по-голямата част от едната му буза. Сините му очи не изглеждаха вълчи, изглеждаха обсебени, наранени. Има неща, които нараняват повече от физическите.

Поех си дълбоко въздух и извадих един от ножовете си. Порязах лявата си китка. Болката беше остра и незабавна. Поставих раната върху устните на Жан-Клод. Кръвта потече в устата му. Изпълни я като вино, наливано в чаша. Преля по ъгълчето на устата му и потече надолу по бузата му. Ударих гърлото му, за да го накарам да преглътне.

Как би се смял като разбере, че най-сетне съм си прерязала вена за него. От неподвижните му устни потече още кръв. Проклятие.

Направих му изкуствено дишане, опитвайки собствената си кръв. Накарах гърдите му да се повдигнат, вдишвайки кръвта си. Мислех си само едно: живей, живей, живей.

През тялото му пробягна тръпка. Гърлото му се сви конвулсивно и преглътна. Отдръпнах се от него. Той хвана китката ми, докато я отмествах от устата му. Хватката му беше болезнена. Почувствах онази необикновена сила, която може да троши кости. Очите му бяха все още затворени, единствено хватката върху китката ми подсказваше, че нещата се подобряват.

Поставих ръка върху гърдите му. Все още не дишаше сам. Нямаше сърцебиене. Това лошо ли беше? Или хубаво? Или пък нямаше значение? По дяволите, не знаех.

— Жан-Клод, чуваш ли ме? Анита е.

Той се повдигна леко и допря китката ми до устата си. Ухапа ме и аз ахнах. Използва и двете си ръце, за да допре китката ми до устата си и започна да смуче. Насред секс би могло и да е приятно, но сега просто болеше.

— Проклятие — казах аз.

— Какво не е наред? — попита Лари.

— Боли.

— Мислех, че би трябвало да е приятно — обади се русото момиче.

Поклатих отрицателно глава.

— Не и ако не си под хипнотичен контрол.

— Колко време ще отнеме? — попита Лари.

— Колкото е нужно — отвърнах аз. — Наблюдавай вратата.

— Коя?

— О, по дяволите, просто застреляй всичко, което се опита да мине през нея — главата ми започваше да се замайва. Колко беше изпил?

— Джейсън, започвам да се омайвам — опитах се да освободя китката си, но ръцете му ме стискаха като клещи. — Не мога да се измъкна.

Джейсън се опита да раздалечи бледите ръце, но не успя да ги помръдне.

— Бих могъл да откъсна пръстите един по един и да те освободя, но…

— Да, Жан-Клод ще се вбеси.

Виенето на свят заприижда на вълни, в дълбините на стомаха ми започваше да ми се гади. Трябваше да го махна от себе си.

— Пусни ме, Жан-Клод. Пусни ме, по дяволите.

Очите му бяха все така затворени, а лицето — безизразно. Хранеше се като бебе, с целенасочена решителност, но това бебе изсмукваше живота ми. Можех да почувствам как се спуска надолу по ръката ми. Сърцето ми започваше да бумти в ушите, сякаш съм тичала, и да изпомпва кръвта по-бързо. Хранеше се по-бързо. Убиваше ме по-бързо.

Пред очите ми затанцуваха петна. Мракът започваше да изяжда светлината. Извадих браунинга.

— Какво правиш? — попита Джейсън.

— Ще ме убие.

— Той не знае какво прави.

— Но аз пак ще съм мъртва.

— Нещо се движи на върха на стълбите — извика Лари.

Страхотно.

— Жан-Клод, пусни ме веднага!

Допрях дулото на пистолета до безупречната кожа на слепоочието му. Мракът изяждаше зрението ми на големи хапки. В гърлото ми се надигна гадене.

Наведох се над него и прошепнах:

— Моля те, Жан-Клод, пусни ме. Аз съм твоята ma petite, пусни ме — седнах назад.

— Идват вампири — каза Лари. — Побързайте.

Погледнах надолу към това прекрасно лице, захапало ръката ми, което ме изяждаше жива, и стиснах. Очите му се отвориха. Преместих целия си пръст, за да попреча на захапването.

Той положи главата си на пода, без да пуска китката ми, но вече не се хранеше. Устата му беше алена от кръвта ми. Пистолетът ми все още бе насочен към него.

— Ах, ma petite, нима не сме го правили и преди?

— Пистолетът, да — отвърнах аз. — Но не и това.

Отдръпнах китката си от неохотните му ръце и се отпуснах назад с браунинга в скута. В главата ми се носеха мрак и гадене, като облаци, движени от вятъра.

Видях Лари свит в основата на стълбите с изваден пистолет. Но беше все едно да гледам в тунел, далечно и не толкова важно, колкото би трябвало да е. Джейсън лежеше на окървавения под. Примигнах насреща му.

— На врата боли по-малко — отвърна той, сякаш го бях попитала.

Жан-Клод беше пропълзял отгоре му. Джейсън обърна главата си на една страна, без да го молят. Жан-Клод допря окървавената си уста до голямата пулсираща вена. Видях мускулите в устата и челюстта му, докато забиваше зъби в нежната кожа.

Дори и да знаех, че на врата боли по-малко, нямаше да предложа. Твърде много приличаше на секс. Китката поне ми даваше възможност да се преструвам, че не правим нещо интимно.

— Анита!

Погледнах към стълбите. Лари се беше свил там, сам, с пистолета си. Двете момичета се бяха отдръпнали от вратата. Блондинката отново беше изпаднала в истерия. Не можех да я виня.

Поклатих глава, вдигнах браунинга с две ръце и го насочих към вратата. Втората ръка ми беше нужна за опора. Ръцете ми трепереха леко, което нямаше да помогне особено на мерника ми.

През стаята се понесе сила, която накара кожата ми да настръхне. Човек почти можеше да я помирише, като напарфюмирани чаршафи в мрака. Зачудих се дали двамата с Жан-Клод сме отделили такава сила, докато той се хранеше от мен. Не бях забелязала.

Нещо бяло се появи на вратата. Отне ми секунда, докато разбера какво представлява. Бяла носна кърпичка, завързана за пръчка.

— Какво, по дяволите, е това?

— Флаг за примирие, ma petite.

Не отклоних поглед от стълбите към този гъст, потопен в мед глас. Жан-Клод звучеше по-добре, или по-зле от всякога, а всяка дума беше като козина, която се отъркваше в умореното ми тяло. Гласът му беше достатъчно плътен, че да се увие около всички болежки, които чувствах. Можеше да ги накара да изчезнат. Просто го знаех.

Преглътнах и наведох пистолета към пода.

— Стой извън главата ми, мамка му.

— Моите извинения, ma petite. Усещам вкуса ти в устата си, мога да почувствам ускореното ти сърцебиене, като приятен спомен. Ще овладея ентусиазма си, но с усилие, Анита, с огромно усилие.

Звучеше сякаш съм му позволила малко секс и сега иска още.

Погледнах към него. Стоеше до полуголото тяло на Джейсън. Джейсън се взираше в тавана с натежали очи, сякаш беше полузаспал. От две малки прободни рани на врата му се стичаше кръв. Не изглеждаше като да е почувствал кой знае каква болка. Всъщност изглеждаше сякаш му е харесало. Бях поела основната част от нуждата на Жан-Клод и Джейсън беше получил по-меко отношение. Браво на него.

— Може ли да поговорим? — откъм коридора се разнесе мъжки глас.

Не можех да го позная. По дяволите, имах проблем да се фокусирам върху каквото и да било, камо ли върху това чий е безплътният глас.

— Анита, какво искаш да направя? — попита Лари.

— Това е знаме за примирие — отвърнах аз.

Думите ми прозвучаха слято, въпреки че бяха достатъчно разбираеми. Чувствах се почти като пияна или дрогирана. Беше лошо напиване, опасно.

През вратата пристъпи Магнус. За момент си помислих, че ми се привиждат разни неща. Беше толкова неочаквано. Беше облечен изцяло в бяло, от смокинга до обувките. Платът сякаш сияеше в контраст с тъмната му кожа. Дългата му коса беше привързана с хлабава бяла панделка. В едната си ръка държеше пръчката с бялата кърпичка. Вървеше надолу по стълбите грациозно, сякаш с танцови стъпки. Не беше присъщото на вампирите плъзгане, но беше близко. Лари продължаваше да го държи на мушка.

— Стой, където си — каза той.

Звучеше леко уплашен, но сякаш наистина го мислеше. Пистолетът беше насочен точно и стабилно.

— Вече обсъдихме момента, че сребърните патрони не действат на феите.

— Кой казва, че патроните ми са сребърни? — попита Лари.

Беше добра лъжа. Гордеех се с него. Определено бях твърде отнесена, че да успея да я измисля.

— Анита? — Магнус погледна покрай Лари, сякаш последния го нямаше там, но все пак не пристъпи по оставащите стъпала.

— Ако съм на твое място, бих направила каквото ми казва, Магнус. А сега, какво искаш?

Магнус се усмихна и разтвори ръце настрани от тялото, предполагам, за да покаже, че е невъоръжен. Но и двамата с Лари знаехме, че не оръжията го правят опасен.

— Не ви мисля злото. Знаем, че Айви първа наруши примирието. Серефина предлага най-искрените си извинения. Моли да дойдете директно в залата й за аудиенции. Без повече изпитания. Всички ние бяхме непростимо груби към гостуващ господар.

— Вярваме ли му? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

— Казва истината — отвърна Жан-Клод.

Чудесно.

— Нека премине, Лари.

— Сигурна ли си, че е добра идея?

— Не, но все пак го пусни.

Лари насочи пистолета към пода, но не изглеждаше доволен. Магнус слезе по стълбите усмихвайки се, най-вече на Лари. Мина покрай него и демонстративно му обърна гръб. Почти ме накара да поискам Лари да го застреля.

Спря на няколко стъпки от нас. Все още бяхме на пода, седнали или, в случая на Джейсън, легнали. Магнус погледна надолу към нас, развеселен или съсредоточен.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попитах аз.

Жан-Клод ме погледна.

— Изглежда двамата се познавате.

— Това е Магнус Бувие — отвърнах аз. — Какво правиш тук с тях?

Той разхлаби папийонката си и отвори стегнатата яка. Бях почти сигурна какво иска да ми покаже, но от пода не можех да видя. Не бях сигурна, че мога да се изправя, без да се изтърся обратно на земята.

— Ако искаш да погледна, ще трябва да дойдеш тук долу.

— С удоволствие.

Той коленичи пред мен на по-малко от две стъпки. На врата му имаше два зарастващи белега.

— Мамка му, Магнус. Защо?

Той ме погледна и очите му се отклониха към окървавената ми китка.

— Бих могъл да те попитам същото.

— Дадох кръв, за да спася живота му. Какво е твоето извинение?

Той се усмихна.

— Нищо толкова благородно.

Магнус развърза панделката и остави косата си да се развява като завеса. Погледна ме с тюркоазносините си очи и пропълзя на четири крака към Жан-Клод. Движеше се сякаш имаше мускули на места, на които хората нямат. Беше като да наблюдаваш движенията на огромна котка. Хората просто не се движат по този начин.

Коленичи пред Жан-Клод, толкова близо, че почти се докосваха. Отметна косата си на една страна и предложи врата си.

— Не — отвърна Жан-Клод.

— Какво става? — попита Лари.

Беше добър въпрос, а аз нямах добър отговор. Нямах даже лош отговор.

Магнус се измъкна от бялото си сако и го остави да се свлече на земята. Разкопча маншета на дясната си китка и нави ръкава назад. Предложи голата си китка на Жан-Клод. Кожата беше гладка и здрава. Жан-Клод взе ръката му и я повдигна до устните си.

За малко да отвърна очи, но в крайна сметка не го направих. Да погледна настрани щеше да е да лъжа себе си. Преструваш се, че не се случва, но не е така.

Жан-Клод прокара устни по кожата, след което пусна ръката на Магнус.

— Предложението е щедро, но ако добавя кръвта ти към тяхната, наистина ще се напия.

— Ще се напиеш? — попитах аз. — За какво, по дяволите, говориш?

— Ах, ma petite, наистина умееш да използваш думите.

— Млъкни.

— Загубата на малко кръв те прави свадлива — отвърна той.

— Разкарай се.

Той се разсмя — сладък звук. Вкусът му не подлежеше на описание, беше като някакъв забранен сладкиш, който е не просто калоричен, но и отровен. Но какъв начин да си отидеш само.

Магнус остана на колене, взрян в смеещия се вампир.

— Няма ли да ме вкусиш?

Жан-Клод поклати отрицателно глава, сякаш не си вярваше достатъчно, че да проговори. Очите му блестяха с потиснат смях.

— Кръвта беше предложена.

Магнус пропълзя обратно към мен. Косата му беше паднала на една страна, така че едното му око оставаше скрито и блестеше като скъпоценен камък през нея. Очите просто не трябваше да имат подобен цвят. Той пропълзя до мен, докато лицата ни застанаха само на няколко сантиметра едно от друго.

— Пинта кръв, фунт плът — прошепна той, навеждайки се към мен сякаш за целувка.

Отдръпнах се назад, по-далече от него и изгубих равновесие. Озовах се по гръб на пода. Това не беше подобрение на ситуацията. Магнус пропълзя над мен, все така на четири крака. Допрях браунинга до гърдите му.

— Разкарай се или си понеси последствията.

Магнус изпълзя назад, но не твърде далече. Изправих се до седнало положение и продължих да държа пистолета насочен към него. Цевта се клатеше повече от обичайното.

— За какво става дума?

Жан-Клод отговори:

— Янос говореше как ще вземе кръв и плът от нас тази вечер. Като извинение Серефина ни предлага кръв и плът.

Погледнах към Магнус, който все така стоеше на четири крака и все така изглеждаше див и опасен. Наведох пистолета.

— Не, благодаря.

Магнус седна на пода и прокара ръце през косата си, отмятайки я от лицето си.

— Отказахте предложението на Серефина за мир. Отказвате ли да приемете и извинението й?

— Заведи ни при Серефина и ще си направил това, което се иска от теб — отвърна Жан-Клод.

Магнус ме погледна.

— А ти какво ще кажеш, Анита? Доволна ли си от това, че ще те заведа при Серефина? Приемаш ли извинението?

Поклатих глава.

— Защо да го правя?

— Анита не е господар — отвърна Жан-Клод. — Трябва да питаш за моето отмъщение или опрощение.

— Правя каквото ми беше казано — отвърна той. — Тя предизвика Айви на изпитание на волите. Айви загуби.

— Не аз я хвърлих през стаята — отвърнах аз.

Жан-Клод се намръщи.

— Тя прибягна до груба сила, ma petite. Не можа да победи чрез силата на волята си или чрез вампирска хитрост срещу човешко същество — внезапно изглаждаше много сериозен. — Тя изгуби… срещу теб.

— Е, и?

— Тоест, ma petite, ти се провъзгласи за господар и доказа претенциите си.

Поклатих глава.

— Това е нелепо. Аз не съм вампир.

— Не съм те обявил за вампир-господар, ma petite. Казах, че си господар.

— Какъв господар? Човек?

Беше негов ред да поклати глава.

— Не знам, ma petite — той се обърна към Магнус. — Какво каза Серефина?

— Серефина каза да я доведа.

Жан-Клод кимна и се изправи, сякаш дръпнат с конци. Изглеждаше свеж и нов, макар и малко поизцапан с кръв. Как смееше да изглежда толкова добре, докато аз се чувствах като лайно?

Погледна надолу към Джейсън и мен. Странното му добро настроение се беше завърнало. Усмихна ми се и дори с изцапана с кръв уста беше красив. Очите му блестяха от някаква забавна тайна. Беше самодоволен по начин, който не бях виждала преди.

— Не знам дали придружителите ми са способни да ходят. Чувстват се леко изцедени — той се засмя на собствената си шега, поставяйки ръка пред очите си, сякаш беше твърде смешно дори за него.

— Ти си пиян — казах аз.

Той кимна.

— И аз така смятам.

— Не можеш да се напиеш с кръв.

— Пих дълбоко от двама смъртни, но никой от вас не е човек.

Не исках да чувам това.

— Какво, по дяволите, говориш?

— Некромант и глътка върколак — питие, което би замаяло всеки вампир.

Той се закикоти. Жан-Клод никога не се кикотеше. Игнорирах го, доколкото беше възможно да се игнорира пиян вампир.

— Джейсън, можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че да — гласът му беше провлачен, натежал, но не сънлив, а по-скоро като отмалял след секс.

Може би трябваше да се радвам, че моето ухапване беше болезнено.

— Лари?

Лари се приближи към нас, приковал очи върху Магнус, с пистолет в ръката. Не изглеждаше щастлив.

— Можем ли да му вярваме?

— Ще го направим — отвърнах аз. — Помогни ми да се изправя и да се разкараме оттук преди зъбаткото да си спука някое черво от смях.

Жан-Клод се разхили още по-силно. Изглежда „зъбатко“ му се стори страшно смешно. Богове!

Лари ми помогна да се изправя и след миг замаяност се почувствах по-добре. Предложи ръка на Джейсън, без да го е молил. Джейсън се олюля, но остана изправен.

— Можеш ли да ходиш?

— Ако ти можеш, мога и аз — отвърна той.

Мъж по мой вкус. Направих една стъпка, после още една и тръгнах през стаята. Джейсън и Лари ме последваха. Жан-Клод залиташе и продължаваше да се смее тихичко.

Магнус стоеше в подножието на стълбите и ни чакаше. Беше преметнал сакото си през рамо. Даже беше открил панделка, за да завърже косата си.

Джейсън заобиколи отдалеч от разкъсаните тела на двете си потенциални любовници и вдигна ризата си от пода. Ризата покри мръсотията по гърдите му, но лепкавото нещо все още беше върху лицето му, а косата му беше сплъстена и почти толкова черна, колкото и панталоните му.

Дори задната част на дрехите на Жан-Клод и косата му бяха изцапани със съсирена кръв. И аз бях получила своя дял от кръв и лепкави течности. Добре, че тази вечер бях облечена основно в черно, мръсотията не си личеше твърде много. Алената блуза изглеждаше малко по-зле.

Лари беше единственият, по когото нямаше кръв и мръсотия. Надявах се, че ще продължи в същия дух.

Двете момичета се бяха скрили под стълбите, докато разговаряхме. Обзалагам се, че идеята беше на девойката с кафявата коса. Лиса изглеждаше твърде уплашена, че да мисли, камо ли да направи нещо разумно. Не че можех да я обвинявам, но единственото, до което води истерията, е собствената ви смърт.

Момичето с кафявата коса се приближи до Лари. Блондинката също беше с нея, а ръцете й бяха вкопчени в разкъсаната блуза на другата толкова силно, че щеше да е нужен хирург да ги отдели.

— Искаме само да си идем вкъщи. Можем ли да го направим? — гласът й беше леко накъсан, но все пак твърд.

Погледнах в кафявите й очи и кимнах. Лари ме погледна.

— Магнус? — повиках го аз.

Той повдигна вежда, все така застанал в основата на стълбите, като екскурзовод или иконом, готов да ви придружи.

— Повикахте ме?

— Искам момичетата да си идат сега и в безопасност.

Той ги погледна.

— Не виждам защо не. Серефина ни накара да ги доведем най-вече за ваше удоволствие, Анита. Изпълниха предназначението си.

Не ми хареса начинът, по който изрече последното.

— В безопасност, Магнус, без повече наранявания. Изяснихме ли си какво означава това?

Той се усмихна.

— Излизат през вратата и си отиват вкъщи. Това достатъчно ясно ли е?

— Защо внезапно стана толкова услужлив?

— Ако ги пусна да си вървят, това достатъчно извинение ли ще е? — попита той.

— Да, ако си тръгнат свободни и невредими, ще приема извинението й.

Той кимна.

— Смятай го за изпълнено.

— Не трябва ли най-напред да го обсъдиш с господарката си?

— Господарката ми ми шепне сладко, Анита, и аз й се подчинявам.

Усмихна се, докато го изричаше, но около очите му имаше напрежение, неволно присвиване на ръцете.

— Не ти харесва да си куче на каишка.

— Може би, но не мога да направя кой знае какво по въпроса — той пристъпи към стълбите. — Ще се качваме ли?

Жан-Клод спря в основата на стълбите.

— Нужна ли ти е някаква помощ, ma petite? Взех доста от кръвта ти. Ти не се възстановяваш толкова бързо, колкото вълка ми.

В интерес на истината, стълбите ми изглеждаха по-дълги, отколкото когато бях слизала по тях. Въпреки това поклатих глава.

— Ще се справя.

— Не се съмнявам в това, ma petite — той пристъпи по-близо до мен, но не прошепна, вместо това го чух с ума си. — Слаба си, ma petite. Позволи ми да ти помогна.

— Престани да го правиш, по дяволите.

Той се усмихна и въздъхна.

— Както искаш, ma petite.

Тръгна по стълбите, сякаш щеше да полети, едва ги докосваше. Лари и момичетата вървяха след него. Никой от тях не изглеждаше уморен. Аз се влачех отзад, а Джейсън завършваше колоната. Очите му изглеждаха празни. Може и да е било приятно, но даряването на толкова много кръв си е тежко, дори и за косматковците. Дали щеше да се съгласи, ако Жан-Клод му беше предложил да го носи по стълбите?

Джейсън забеляза, че го гледам, но не се усмихна, просто отвърна на погледа. Може би и той щеше да откаже. Тази вечер всички бяхме доста неотзивчиви.