8

Хората, които рядко ходят на къмпинг сред природата, си мислят, че мракът се спуска от небето. Не е така. Мракът се приплъзва откъм дърветата и най-напред изпълва тях, след което се разпростира по откритите пространства. Под дърветата беше толкова тъмно, че ми се искаше да имам фенерче. Когато с препъване се добрахме до пътя и очакващия ни джип, едва бе почнало да се смрачава.

Лари погледна към приближаващата се вечер и каза:

— Можем да се върнем и да обходим гробището за Стърлинг.

— Най-напред нека да хапнем — казах аз.

Той ме погледна.

— Ти да искаш да спрем за храна! Това се случва за първи път. Обикновено трябва да те моля да минем отнякъде.

— Забравих да обядвам — отговорих аз.

Лари се ухили.

— Това го вярвам — после усмивката изчезна от лицето му. — Това е първият случай, в който доброволно ми предлагаш храна, а аз не мисля, че ще мога да ям — втренчи се в мен. Имаше достатъчно светлина, за да видя, че оглежда лицето ми. — Наистина ли можеш да ядеш след всичко, което видяхме?

Погледнах го. Не знаех какво да кажа. До неотдавна отговорът щеше да е „не“.

— Е, не бих искала да попадам на чиния спагети или стек тартар, но да, бих могла да ям.

Той поклати глава.

— Какво, по дяволите, е стек тартар?

— Сурово телешко, в общи линии.

Той преглътна тежко. Изглеждаше малко по-блед, отколкото беше преди минута.

— Как въобще е възможно да мислиш за подобни неща, толкова скоро след… — остави изречението недовършено.

И двамата го бяхме видели, нямаше нужда от думи. Свих рамене.

— Посещавам места, където е било извършено убийство, от близо три години, Лари. Човек се научава да оцелява. Което означава, че се научаваш да ядеш, след като си видял разфасовани трупове.

Не добавих, че съм ставала свидетел и на много по-ужасни неща. Бях виждала човешки тела, сведени до стая, пълна с кръв и късове неразпознаваема плът. Не достатъчно, че да се напълни трилитрова торба. След този случай повече не бях опитвала бигмакове.

— Готов ли си поне да се опиташ да хапнеш?

Той ме изгледа някак подозрително.

— Къде имаш предвид?

Развързах найковете и пристъпих внимателно на чакълестия път. Не исках да си скъсам чорапогащника. Разкопчах комбинезона и излязох от него. Лари направи същото, но се опита да не сваля обувките си. Успя да се измъкне, но бе нужно известно подскачане на един крак.

Внимателно сгънах комбинезона си, така че кръвта да не изцапа безупречно чистия интериор на джипа. Хвърлих найковете под задната седалка и извадих обувките на високи токчета.

Лари се опитваше да изглади гънките от панталона си, но някои неща могат да се оправят само с ютия.

— Как би ти харесало да отидем до „Кървави кости“? — попитах аз.

Погледна ме, докато все още се опитваше да изглади гънките с ръце, и се намръщи.

— Къде?

— Това е ресторантът, притежаван от Магнус Бувие. Стърлинг го спомена.

— А каза ли ни къде се намира? — попита Лари.

— Не, но попитах едно от местните ченгета за ресторанти и се оказа, че не е далеч оттук.

Лари ме изгледа подозрително.

— Защо искаш да ходим там?

— Искам да разговарям с Магнус Бувие.

— Защо?

Беше добър въпрос. Не бях сигурна, че имам добър отговор. Свих рамене и се качих в джипа. Лари нямаше друг избор, освен да ме последва, ако искаше да продължим разговора. Когато се настанихме в колата все още нямах достатъчно добър отговор.

— Стърлинг не ми харесва, не му вярвам.

— Останах с впечатлението, че не го харесваш — каза Лари с много сух глас. — Но защо не му вярваш?

— Ти вярваш ли му? — попитах аз.

Лари се намръщи и се замисли, след което поклати глава.

— Въобще не му вярвам.

— Виждаш ли?

— Предполагам, че да, но мислиш ли, че разговорът с Бувие ще помогне?

— Надявам се, че ще помогне. Не ми харесва да вдигам мъртвите за хора, на които не вярвам. Особено в такива мащаби.

— Добре, значи отиваме да вечеряме в ресторанта на Бувие и да разговаряме с него, след това какво?

— Ако не научим нещо ново, отиваме да се видим със Стърлинг и обхождаме гробището.

Лари ме гледаше, сякаш не беше сигурен, че ми вярва.

— Какво си намислила?

— Не ти ли се иска да знаеш защо Стърлинг държи да притежава тази планина? Защо планината на Бувие, а не нечия друга?

Лари ме изгледа.

— Твърде дълго си се въртяла покрай полицията. Не вярваш на никого.

— Не полицаите ме научиха на това, Лари. То си е вроден талант.

Включих на скорост и потеглихме. Дърветата хвърляха дълги, тънки сенки. В долините между планините сенките оформяха басейни от настъпващата нощ.

Би трябвало да се отправим директно към гробището. Обхождането му нямаше да навреди на никого. Но ако не можех да ида на лов за вампири, щях да разпитам Магнус Бувие. Никой не можеше да ми забрани тази част от работата ми.

Всъщност не исках да ходя на лов за вампири, беше почти мръкнало. Да ловиш вампири през нощта е добър начин да бъдеш убит. Особено когато става дума за някой, който може да контролира съзнанието като този. Един вампир може да замъгли съзнанието ви и даже да ви нарани, ако контролът му е достатъчно добър, и вие няма да имате нищо против. Но веднъж щом концентрацията му се премести от вас върху някой друг и този някой започне да крещи, ще се събудите. Ще побегнете. Но момчетата не бяха избягали. Не се бяха събудили. Просто бяха умрели.

Ако това нещо не бъдеше спряно, щяха да умрат и други хора. Можех почти да го гарантирам. Фриймънт трябваше да ми позволи да остана. Нуждаеха се от експерт по вампирите за този случай. Нуждаеха се от мен. Добре де, това, от което се нуждаеха, беше полицай с опит с чудовищата, но нямаха такъв. Бяха изминали едва три години откакто резултатът от делото „Адисън срещу Кларк“ призна юридически вампирите за живи. Преди три години Вашингтон беше направил кръвопийците живи граждани с права. Никой не се беше замислил какво ще означава това за полицията. Преди промените в закона свръхестествените престъпления се поемаха от ловци на глави и ловци на вампири. Онези граждани с достатъчно опит, който да ги опази живи. Повечето от нас разполагаха с някакъв вид свръхестествени сили, които ни даваха някакво предимство над чудовищата. Повечето ченгета нямаха подобен късмет.

Обикновените хора не се справят добре срещу чудовищата. Винаги е имало едно малцинство като нас с особен талант да се справят със зверовете. Вършехме добра работа, но внезапно се очакваше ченгетата да поемат нещата. Без допълнително обучение, без допълнителни хора, без нищо. По дяволите, повечето полицейски управления даже не осигуряваха сребърни амуниции.

На хората във Вашингтон им беше отнело доста време да осъзнаят, че може би са прибързали. Че може би, само може би, чудовищата наистина са чудовища и на полицията й е нужна някаква допълнителна подготовка. Щеше да отнеме години да се обучат полицаите, затова щяха да скъсят процеса и просто да направят ченгета от всички ловци на вампири и убийци на чудовища. За мен лично това можеше и да сработи. Щеше да ми хареса да имам значка, която да завра в лицето на Фриймънт. Тогава нямаше да може да ме прогони, не и ако бях федерална. Но за повечето ловци на вампири щеше да е проблем. Човек се нуждае от нещо повече от познания по свръхестественото, за да разследва убийство. И със сигурност има нужда от нещо много повече от познания по вампирите, за да носи значка.

Нямаше лесни отговори. Но там, някъде в мрака, се намираше група полицаи, които ловуваха вампир, способен на неща, които не бях смятала за възможни. Ако разполагах със значка, щях да съм с тях. Не бях автоматична гаранция за сигурност, но знаех много повече от щатско ченге, което е „виждало“ снимки на жертви на вампири. Фриймънт никога не се бе сблъсквала с реалността. Надявах се да оцелее след първата си среща.

Загрузка...