Кървави кости

37

Изви се вятър, който повдигна порядъчен облак прахоляк. Жан-Клод се появи, сякаш го бяхме призовали от въздуха. Никога не се бях чувствала толкова щастлива да го видя. Не изтичах в прегръдките му, но застанах по-близо до него. Лари ме последва. Жан-Клод не беше винаги най-безопасното убежище, но точно в момента изглеждаше адски добре.

Беше облечен с една от белите си ризи. Тази имаше толкова много дантели отпред, че изглеждаше пухкава. Носеше късо бяло сако, което стигаше до кръста му. От ръкавите надничаха още дантели. Беше обут в тесни бели панталони, пристегнати с черен колан. Коланът пасваше идеално на черните кадифени ботуши.

— Не те очаквах тук, Жан-Клод — каза Янос.

Не можех да кажа със сигурност, но звучеше изненадан. Чудесно.

— Серефина донесе поканата си лично, Янос, но това не беше достатъчно.

— Изненадваш ме, Жан-Клод.

— Изненадах и Серефина.

Звучеше ужасно спокоен. И да беше уплашен, че стои заобиколен от числено превъзхождащ го противник на върха на хълма, не му личеше. Много бих се радвала да разбера как е изненадал Серефина.

Джейсън се появи от далечната страна на хълма от посоката, където беше паркиран джипът. Беше облечен с черни кожени панталони, които му стояха като излети, и ниски черни ботуши. Не носеше риза. На врата му имаше нещо, което приличаше на кучешки нашийник със сребърни гвоздеи, а на ръцете си носеше черни ръкавици. Като се изключи това, от кръста нагоре беше гол. Надявах се, че Джейсън сам си е избрал дрехите за тази вечер.

Дясната страна на лицето му беше контузена от брадичката до челото, сякаш го беше ударило нещо голямо и тежко.

— Виждам, че животинчето ти се е включило в борбата — каза Янос.

— Той е мой във всяко отношение, Янос. Те всички са мои.

Само за този път оставих това без коментар. Ако имах избор дали да принадлежа на Жан-Клод, или на Серефина, знаех за кого е гласът ми.

Лари се придвижи толкова близо до мен, че можех да го хвана за ръка. Може би не му харесваше да го включват в менажерията на Жан-Клод.

— Изгубил си онзи израз на покорство, който намирах за толкова очарователен, Жан-Клод. Нима изцяло си отхвърлил поканата на Серефина?

— Ще дойда на партито на Серефина, но както аз избера и с моите хора около мен.

Хвърлих му един поглед. Да не беше полудял? Той се нацупи.

— Серефина те искаше на партито окован.

— С този избор всички можем да живеем, Янос.

— Нима казваш, че ще предизвикаш всички ни тук и сега? — в гласа му се долавяше смях.

— Няма да умра сам, Янос. Накрая може и да ме получите, но ще ти струва скъпо.

— Ако наистина ще дойдеш по своя собствена свободна воля, тогава ела — каза Янос. — Господарката ни ни зове, нека отговорим на призива.

Янос, Бетина и Палас внезапно се озоваха във въздуха. Не беше летене или левитация. Нямах дума, с която да го опиша.

— Мили Боже — прошепна Лари.

Нощта, в която човек за пръв път види вампир да лети, се запечатва с червени букви в съзнанието му.

Другите се разпръснаха след дърветата с онова мъгливо движение, с което изчезваха почти толкова бързо, колкото ако летяха. Ели Куинлан беше изчезнала с останалите. Брат й бе отнесен от Янос. До този момент не знаех, че вампирите могат да носят повече от собственото си тегло, когато „летят“. Човек научава по нещо ново всяка нощ.

Намерихме пистолетите си и слязохме по склона на планината. Кръстовете ни бяха безвъзвратно изгубени. Дори Жан-Клод вървеше, а аз знаех, че той има и други методи за придвижване. Да не би пък да се смяташе за неучтиво да летиш, когато другите не могат?

Джипът все още си беше там, където го бях паркирала. Нощта все още бе гъста. Оставаха часове до зазоряване и аз просто исках да се прибера.

— Позволих си свободата да избера дрехите ти за тази вечер — каза Жан-Клод. — В джипа са.

— Бях го заключила — казах аз.

Той само ми се усмихна. Въздъхнах.

— Добре.

Когато пробвах дръжката на вратата, се оказа отключено. На мястото за пътника имаше сгънати дрехи. Бяха от черна кожа. Поклатих глава.

— Няма да стане.

— Твоите дрехи, ma petite, са на шофьорското място. Това са дрехите на Лорънс.

Лари надникна над рамото ми.

— Шегуваш се.

Заобиколих джипа и намерих чифт чисти черни дънки. Най-тесните, които притежавах. Имаше и кървавочервена блуза без ръкави, която не помнех да съм си купувала. Материята приличаше на коприна. Имаше и лек черен шлифер, който никога не бях виждала. Когато го пробвах на дължина, се оказа, че ми стига до средата на прасеца и се развяваше като пелерина, като се движех. Шлиферът ми харесваше. Можех да мина и без копринената блузка.

— Не е лошо — отбелязах.

— Моето е лошо — отвърна Лари. — Даже не знам как да обуя тези панталони.

— Джейсън, помогни му да се облече.

Джейсън взе вързопа с дрехите и се отправи към задната част на джипа. Лари го последва, но не изглеждаше щастлив.

— Няма ботуши? — попитах аз.

Жан-Клод се усмихна.

— Сметнах, че няма да се откажеш от обувките за джогинг.

— Адски си прав.

— Преоблечи се бързо, ma petite, трябва да стигнем при Серефина преди тя да реши да убие момчето от злоба.

— Нима Ксавие ще й позволи да убие новата му играчка?

— Ако наистина му е господарка, няма да има избор. А сега се облечи бързо, ma petite.

Отправих се към другата страна на джипа, но това ме доведе достатъчно близо, че Лари да ме чуе и почти във визуалния му обсег. Спрях се и въздъхнах. Какво пък, по дяволите.

Обърнах се с гръб към Жан-Клод и свалих раменния си кобур.

— А вие, момчета, как успяхте да се измъкнете от Серефина?

Свалих тениската си през глава. Преборих се с желанието да погледна назад. Знаех, че Жан-Клод гледа, така че защо да проверявам?

— Джейсън й скочи в решителния момент. Разсея я достатъчно, за да успеем да избягаме, но нищо повече. Опасявам се, че в стаята е бъркотия.

Гласът му беше толкова кротък, че трябваше да видя лицето му. Нахлузих червената блузка и се обърнах. Стоеше по-близо, отколкото очаквах, почти можех да го докосна. Стоеше там в белите си дрехи, без нито едно петънце, перфектен.

— Отстъпи няколко крачки, моля те. Бих искала малко уединение.

Той се усмихна, но направи каквото го помолих. За първи път.

— Нима те е подценила толкова много? — попитах аз. Смених дънките толкова бързо, колкото успях. Опитах се да не мисля за това, че ме наблюдава. Беше твърде срамно.

— Бях принуден да избягам, ma petite. Янос я нарича господарка, а той ме победи. Не мога да се изправя срещу нея, не и в честен двубой.

Отново си сложих кобура и закопчах колана му. Каишите убиваха леко без ръкави, но беше по-добре, отколкото да съм без него. Измъкнах файърстара изпод седалката и сложих кобура за панталоните отпред на дънките. Щеше да се вижда, дори и с шлифера. В крайна сметка го сложих отзад на кръста, макар да не беше нито първия, нито втория ми избор за място. Извадих ножовете от жабката и ги прикрепих на ръцете си. Освен това извадих една малка кутийка. В нея имаше два допълнителни кръста. Изглежда вампирите всеки път ми ги взимаха.

Жан-Клод наблюдаваше всичко с интерес. Тъмните му очи следваха ръцете ми, сякаш запомняше движенията.

Облякох шлифера и направих няколко крачки, за да почувствам новите дрехи. Извадих двата ножа само за да се уверя, че ръкавите му не са твърде стегнати. Извадих двата пистолета, но все още не харесвах мястото на файърстара. Най-накрая преместих вътрешния кобур на една страна. Забиваше се в мен достатъчно, че да ми направи синина, но поне можех да го извадя достатъчно бързо. Тази вечер това беше по-важно от удобството. Добавих по един допълнителен пълнител за всеки от пистолетите в джобовете на шлифера. Бяха заредени с обикновени патрони. Чувствах се леко нервна да разполагам само със сребърните куршуми в пистолетите, но Одрано лице и кървави кости щеше да се появи по някое време тази вечер. Възможно беше и Магнус да е там. Исках да имам муниции за всичко, с което можех да се срещна.

Лари се появи иззад джипа. Прехапах устни, за да не се разсмея. Не че изглеждаше зле, просто явно се чувстваше неудобно. Сякаш имаше проблеми да ходи с черните кожени панталони.

— Просто върви естествено — каза Джейсън.

— Не мога — отвърна Лари.

Беше облякъл копринена блуза без ръкави, която беше двойник на моята с тази разлика, че беше синя вместо червена. На краката му имаше ниски черни ботуши. Черното яке, което бе взел назаем от Джейсън миналата вечер, завършваше облеклото му.

Погледнах към ботушите.

— Черните обувки за джогинг стават, ma petite, но бели обувки за джогинг с черна кожа? Не ми се вярва.

— Чувствам се нелепо — оплака се Лари. — Как е възможно да носиш подобни неща през цялото време?

— Обичам кожа — отвърна Джейсън.

— Трябва да тръгваме — каза Жан-Клод. — Анита, ти ли ще караш?

— Мислех, че ти може да искаш да летиш — отвърнах аз.

— Важно е да пристигнем заедно — отвърна той.

Двамата с Лари добавихме сол в джобовете си. С допълнителните пълнители в единия и солта в другия шлиферът ми висеше малко накриво, но хей, не отивахме на модно ревю. Всички се вмъкнахме в джипа. От задната седалка се разнесоха протести.

— Тези панталони са дори по-неудобни, когато човек е седнал.

— За в бъдеще ще запомня, че не харесваш кожа, Лорънс.

— Името ми е Лари.

Подкарах джипа надолу по отъпкания път, който извеждаше от мястото на строежа.

— Серефина иска да е безсмъртна.

Излязох на главния път и се отправих обратно към Брансън, макар че естествено щяхме да спрем при Серефина по пътя. Жан-Клод се обърна на мястото си, за да ме изгледа.

— Какво имаш предвид, ma petite?

Разказах му. Разказах му за Одрано лице и кървави кости и за плана на Серефина.

— Тя е луда.

— Не съвсем, ma petite. Може и да не й донесе безсмъртие, но ще й даде сили, за които не е и мечтала. Въпросът, който остава, е как Серефина е станала толкова силна, че да покори Янос, преди да се е хранила от Магнус и Кървави кости?

— Какво имаш предвид?

— Янос беше в Европа. Не би се върнал доброволно. Последвал я е. Откъде е взела силата да го покори?

— Може би Магнус не е първата фея, от която се храни — казах аз.

— Може би — отвърна той, — или пък е открила друга храна.

— Каква друга храна?

— Това, ma petite, е въпросът, на който много бих искал да получа отговор.

— Мислиш за промяна на диетата ли? — попитах аз.

— Силата винаги е изкушаваща, ma petite, но тази вечер мислех за по-практични неща. Ако открием източника й на сила, може и да успеем да обърнем нещата.

— Как?

Той поклати глава.

— Не знам, но освен ако не измислим някакъв номер, който да извадим от шапките си, ma petite, сме обречени.

Звучеше забележително спокоен. Аз не бях спокойна. Пулсът ми беше толкова ускорен, че можех да го почувствам в гърлото и китките си. Да го чуя като прилив в ушите си. Обречени: имаше неприятно звучене. А със Серефина, която ни чакаше на другия край, звученето наистина беше много лошо.