Кървави кости

20

Поставих браунинга под възглавницата със спуснат предпазител. У дома, при наличието на специалния кобур, който бях добавила на рамката на леглото, предпазителят щеше да е вдигнат. Но тук щеше да изглежда доста тъпо, ако случайно се прострелях през нощта — деня — в опит да се защитя от върколаци.

Поставих файърстара под възглавницата на кушетката също със спуснат предпазител. При обичайни обстоятелства би стоял в багажа ми, но се чувствах леко несигурна.

Ножовете бяха в багажа. Ситуацията не беше достатъчно опасна, че да ги нося в леглото. Освен това не бяха особено удобни, не и за спане.

Точно се бях настанила удобно за един целодневен сън, когато осъзнах, че не се бях обадила на специален агент Брадфорд. Проклятие. Отметнах одеялото и се отправих към телефона, само по тениска и бикини. Да, браунингът беше с мен. Не върши особена работа да имаш оръжие, ако не го носиш със себе си.

Набрах номера, но нямаше отговор. Представете си. Нима всички не работеха по 24 часа в денонощието? Имах номера на пейджъра му. Дали новината за Ксавие можеше да почака? Ако имаха името, дали това би помогнало? Агент Брадфорд беше показал съвсем ясно, че съм персона нон грата. Първо Фриймънт ме беше отстранила, след това семейство Куинлан заплашваха да съдят всичко и всеки, освен ако не бъда държана настрана от случая. Бях свършила толкова впечатляваща работа по опазването на семейството им, че не искаха повторение. Изглежда смятаха, че ще причиня смъртта на сина им. Представете си само.

Имах номера на пейджъра на Брадфорд. Беше ми дал ясни заповеди, ако открия нещо, да го съобщя само на него и на никой друг. Това ме караше да не искам да му кажа каквото и да било. Но пък коя бях аз да твърдя, че ФБР нямат вампирско досие, скрито нейде? Може би името щеше да означава нещо за тях. Може би щеше да им помогне да открият Джеф. Освен това Жан-Клод не ми беше казал да не съобщавам името на Ксавие на ченгетата. Използвах номера на пейджъра и оставих собствения си телефон. Сега имах избор дали да ида обратно в леглото и да оставя обаждането му да ме пробуди, или да поседна и да почакам няколко минути. Изчаках.

След по-малко от пет минути телефонът иззвъня. Харесват ми хора, които отговарят бързо на пейджъра си. Казах „Ало“, в случай, че не беше той. Той беше.

— Специален агент Брадфорд. Този номер беше изписан на пейджъра ми — гласът беше натежал от сън.

— Анита Блейк е.

За момент последва мълчание.

— Знаете ли кое време е?

— Все още не съм си легнала, така че да, знам кое време е.

Отново мълчание.

— Какво искате, госпожице Блейк?

Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Нямаше да помогне, ако се ядосам.

— Имам вероятно име за вампира, който избива деца.

— Какво е то?

— Ксавие.

— Фамилия?

— По правило вампирите нямат фамилия.

— Благодаря ви за името, госпожице Блейк. Как го открихте?

Замислих се за няколко секунди. Не ми хрумна добър отговор:

— Може да се каже, че ми попадна.

— Защо ли не го вярвам, госпожице Блейк. Мисля, че тази вечер изяснихме нещата достатъчно ясно. Вие не трябва да се замесвате в този случай по никакъв начин.

— Вижте, можех и да не се обадя, но искам Джеф Куинлан да бъде върнат жив. Сметнах, че ФБР би могло да използва името на вампира, който го е отвлякъл.

— Искам да знам как открихте името.

— От информатор.

— Бих искал да разговарям с този информатор.

— Не — отвърнах аз.

— Нима укривате информация, касаеща федерално разследване, госпожице Блейк?

— Не, агент Брадфорд, превъзмогвам себе си, за да споделя информация.

Той отново замълча.

— Добре, госпожице Блейк, права сте. Благодаря ви за името. Ще го проверим в компютрите.

— Този вампир има дълга практика на нараняване на момчета в юношеска възраст. Педофил е.

— Мили Боже, вампир педофил! — Най-сетне звучеше искрено заинтересован от това, което казвам. — И държи момчето на семейство Куинлан.

— Да — отвърнах аз.

— Наистина бих искал да разговарям с вашия източник.

— Леко е стеснителен, когато става дума за полицията.

— Бих могъл да настоявам, госпожице Блейк. Имаме доклади, че снощи е пристигнал частен самолет и от него е бил разтоварен ковчег. Регистриран е на името на „Ж. К. Корпорейшън“. Изглежда притежават доста свързани с вампирите предприятия все в Сейнт Луис. Знаете ли нещо по въпроса, госпожице Блейк?

Да излъжа ФБР звучеше като лоша идея, но нямах представа какво ще направят с истината. Федералните разследват вампирско престъпление и внезапно в града пристига нов вампир. Най-малкото, което щяха да направят, бе да искат да го разпитат. Най-лошото… ами имаше го случаят с вампира в Мисисипи, който случайно бил преместен в килия с прозорец. Слънцето изгряло и… препържен вампир. Един адвокат от Асоциацията за гражданските свободи на американците съди ченгетата и спечели, но това не върна вампира. Естествено, мъртвият вампир беше един от новопревърнатите. Жан-Клод би избягал съвсем лесно, но бягането от закона чрез използване на вампирски сили би довело до заповед за ареста му. Нещо подобно на това, което се случваше с Магнус.

Освен това снощи вампир беше убил полицай. Възможно беше полицията да не е особено внимателна с каквито и да било вампири. В крайна сметка полицаите са само хора.

— Там ли си, Блейк?

— Да.

— Не отговори на въпроса ми.

— Къде е бил доставен ковчегът? — попитах аз.

— Не е бил доставян. Просто е изчезнал.

— И какво искаш от мен?

— С него е имало и някакъв багаж. Бил е взет неотдавна от двама млади мъже. Описанието на единия от тях прилича на Лари Къркланд.

— Нима?

— Да.

И двамата стояхме в мълчание и чакахме някой да каже нещо.

— Бих могъл да изпратя неколцина агенти в стаята ти.

— В стаята ми няма ковчези, агент Брадфорд.

— Сигурна ли си, Блейк?

— Кълна се в Господ.

— Знаеш ли кой управлява „Ж. К. Корпорейшън“?

— Не.

Беше истина. Преди Брадфорд да ми каже за нея, дори не бях чувала за „Ж. К. Корпорейшън“. Щеше да е просто предположение, ако бях казала, че е собственост на Жан-Клод. Добре де, самозалъгвах се, но какво от това?

— Знаеш ли къде е бил доставен ковчегът? — попита той.

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако знаеше?

— Ако това щеше да помогне да откриете Джеф Куинлан, можеш да се обзаложиш, че щях.

— Добре, Блейк, но без повече помощ. Стой далече от този случай. Когато открием вампирите, ще те повикаме и можеш да си свършиш работата. Ти си ловец на вампири, не ченге. Опитай се да го запомниш.

— Добре — отвърнах аз.

— Чудесно. Сега смятам да си доспя. Предлагам да направиш същото. Днес ще открием вампирите, Блейк. И нека просто да кажем, че не вярвам на всичко, което каза Фриймънт. Ще ти се обадим за убийството.

— Благодаря.

— Лека нощ, Блейк.

— Лека нощ, Брадфорд.

Затворихме едновременно. Постоях така около минута докато осмисля нещата. Какво щяха да направят, ако откриеха Жан-Клод в стаята ми? Бях виждала как ченгетата хвърлят вкочанен вампир в чувал за трупове и го транспортират в участъка, където изчакват до падането на нощта, за да го разпитат. Бях сметнала, че е лоша идея, защото вампирът щеше да се събуди вбесен. Така и стана. В крайна сметка го убих. Все още се чувствах зле заради това убийство. Беше случай извън пределите на щата. Местните полицаи ме бяха поканили като съветник. Щом открихме вампира, престанаха да се вслушват в съветите ми. Напомняше ми на настоящата ситуация. Онзи вампир също беше доведен само за разпит.

Внезапно се почувствах уморена. Сякаш събитията от изминалата нощ ме удариха изведнъж, като всепомитаща вълна. Доспа ми се. Трябваше да си легна. Не можех да помогна нито на Джеф Куинлан, нито на който и да било друг, ако не поспях поне няколко часа. Освен това можеше федералните да го открият. И по-странни неща са се случвали.

Оставих съобщение на рецепцията да ме събудят по обяд и се свих под одеялото. Браунингът убиваше под възглавницата ми. Поне не чувствах файърстара под възглавничката на кушетката. Почти ми се прииска да бях извадила Зигмунд, моят плюшен пингвин, но някак си идеята Жан-Клод или Джейсън да ме открият, заспала с играчка пингвин, ме притесняваше почти толкова, колкото опитите им да ме изядат. Тежка е цената на мачовизма.