Кървави кости

36

— Сега какво? — попитах аз.

— Серефина ни очаква на партито. Изпратила е подходящи дрехи за вас. Можете да се преоблечете в лимузината — каза Янос.

— Какво парти? — попитах аз.

— Онова, на което дойдохме да ви поканим. Тя лично отиде да отнесе поканата на Жан-Клод.

Това не звучеше добре.

— Мисля, че ще пропуснем партито.

— Не смятам така — отвърна Янос.

Друг вампир се показа откъм дърветата. Беше брюнетката, която бе измъчвала Джейсън. Вървеше наперено, облечена в дълга черна рокля, която я покриваше от врата до глезените. Тя плъзна ръцете си около Янос и зарови глава във врата му, давайки ни възможност да мернем бледия й гръб. Беше покрит с фина паяжина от черни връзки. Роклята се движеше, сякаш щеше да се плъзне надолу по тялото й при най-малкото помръдване, но някак оставаше на място. Модна магия. Тъмната й коса беше сплетена на плитка от едната страна на лицето. Изглеждаше добре за някой, когото бях видяла да разкъсват на гниещи парченца.

Не можах да прикрия изненадата, изписана по лицето ми.

— Мислех, че е мъртва — каза Лари.

— Аз също.

— Никога нямаше да рискувам Палас, ако смятах, че върколакът ви наистина може да я убие — отвърна Янос.

От тъмната гора се появи втора фигура. Дълга бяла коса обрамчваше слабо, изящно лице. Очите светеха в кървавочервено. И преди бях виждала вампири със светещи очи, но винаги с цвета на ирисите им. Никой, който някога е бил човек, нямаше червени ириси. Беше облечен с типичния черен смокинг, допълнен от пелерина, дълга почти до глезените.

— Ксавие — казах аз тихичко.

Лари ме погледна.

— Това е вампирът, който е извършвал убийствата?

Кимнах.

— Тогава какво прави тук?

— Значи така сте открили Джеф толкова бързо. Работите с Ксавие — казах аз. — Серефина знае ли?

Янос се усмихна.

— Тя е господар на всички, Анита, дори на него — изрече последното така, сякаш беше впечатлен.

— Няма да можете да си похапвате от феята твърде дълго, ако полицията проследи Ксавие до вас.

— Ксавие следваше заповеди. Беше тръгнал да набира кадри — на Янос изглежда последното му хареса, сякаш бе някаква шега.

— Защо искахте Ели Куинлан?

— От време на време Ксавие иска по някое младо момченце. Това е единствената му слабост. Той превърна любовника на момичето, а той искаше тя да е с него завинаги. Тази вечер тя ще се изправи и ще се храним заедно.

Не и ако можех да направя нещо по въпроса.

— Какво искаш, Янос?

— Бях изпратен, за да направя живота ви по-лесен — отвърна той.

— Да, бе.

Палас се разви от Янос и се плъзна към Стърлинг.

Стърлинг я гледаше, придържайки счупената си ръка. Вероятно го болеше адски много, но по лицето му не бе изписана болка, а страх. Взираше се във вампирката и цялата му арогантност беше изчезнала. Изглеждаше като дете, което е открило, че нещото под леглото наистина е там.

Трети вампир се появи иззад дърветата. Беше русата част от двойката. Изглеждаше добре, сякаш никога не се бе разлагала пред очите ни. Никога не съм виждала вампир, който да може да изглежда толкова мъртъв и същевременно да не е.

— Помниш Бетина — каза Янос.

Бетина бе облечена в черна рокля, която откриваше бледите й рамене. През едното бе преметнат шлейф от черен плат, който минаваше отпред върху роклята. Златен колан го държеше на място и стягаше кръста й. Русата плитка беше оформена като корона.

Вървеше към нас със съвършеното си лице. Сухата, гниеща кожа беше лош сън, кошмар. Щеше ми се. Огън, беше казал Жан-Клод, огън е единственият начин, за да си напълно сигурен. Мислех, че е имал предвид само Янос.

Янос се протегна и сграбчи Джеф от ръцете на Киса. Стисна раменете на момчето с двете си облечени в черни ръкавици ръце. Пръстите му бяха по-дълги, отколкото би трябвало, сякаш имаха допълнителна става. На фона на бялото сако на Джеф човек можеше да види, че показалецът му е дълъг колкото средния пръст. Още един мит, който се оказваше истина, поне що се отнася до Янос. Тези дълги, странни пръсти се забиха съвсем леко в момчето.

Очите на Джеф бяха толкова разширени, че изглеждаше болезнено.

— Какво става? — попитах аз.

Киса беше облечена със същия черен винилов тоалет, който бе носила в стаята за мъчения, въпреки че нямаше как да е съвсем същият, понеже първият имаше дупка от куршума на Лари. Стоеше до него с ръце, стиснати в юмруци. Стоеше много неподвижно, както само мъртвите могат, но в нея се усещаше напрежение, предпазливост. Не беше доволна. Тъмната й кожа беше странно бледа. Тази нощ все още не се беше хранила. Винаги можех да кажа… така е с повечето вампири. Винаги има изключения.

Ксавие се придвижи със своята невероятна мъглива бързина покрай Стърлинг и застана до все още припадналата госпожа Харисън. Лари поклати глава.

— Той просто се появи там или го видях да се движи?

— Придвижи се — казах аз.

Очаквах Янос да изпрати Киса да се присъедини към другите, но той не го направи. Една фигура пропълзя над края на хълма и се довлачи в зрителното ни поле, сякаш я болеше да се движи. Бледи ръце се заравяха в пръстта, бледи голи ръце в пролетната нощ. Главата беше клюмнала към земята, а късата тъмна коса скриваше лицето. С едно движение нагоре лицето се вдигна към лунната светлина. Тънки безкръвни устни се отдръпнаха назад, разкривайки зъбите. Лицето беше обезобразено от глад. Знаех, че очите са кафяви само защото ги бях видяла да се взират безжизнено в тавана на спалнята на Ели Куинлан. В тези очи нямаше притегателна сила, но някъде там, в тъмните дълбини проблясваше нещо. Не беше здрав разум, може би глад. Животинска емоция, нищо човешко. Може би, след като я нахранеха за първи път щеше да има време за емоции, сега всичко се беше свело до една основна нужда.

— Това тази, която си мисля ли е? — попита Лари.

— Да — отвърнах аз.

Джеф се опита да изтича към нея.

— Ели!

Янос го притисна здраво до гърдите си с една ръка, обвита около раменете му като в прегръдка. Джеф се съпротивляваше срещу тази ръка, опитваше се да побегне към мъртвата си сестра. В случая подкрепях Янос. Нововдигнатите имаха навика първо да се нахранят и после да задават въпроси. Нещото, което някога беше Ели Куинлан, с радост щеше да разкъса гърлото на малкото си братче. Щеше да се изкъпе в кръв и минути или дни, или седмици по-късно да осъзнае какво е направила. Можеше дори да съжалява.

— Върви, Анджела, върви при Ксавие — каза Янос.

— Новото име няма да промени това коя е била — казах аз.

Янос ме погледна.

— Мъртва е от две години и името й е Анджела.

— Името й е Ели — каза Джеф.

Беше спрял да се съпротивлява, но гледаше сестра си с новопоявил се ужас, сякаш едва сега започваше наистина да я вижда.

— Хората ще я разпознаят, Янос.

— Ще бъдем внимателни, Анита. Нашият нов ангел няма да вижда никой, който ние не искаме.

— Е, не е ли мило това? — казах аз.

— Ще бъде — отвърна той, — веднъж щом си изпие своето.

— Впечатлена съм, че си я довлякъл чак дотук, без първо да я нахраниш.

— Аз го направих — гласът на Ксавие беше изненадващо приятен.

Беше притеснително да чуеш този глас от това бледо, призрачно лице.

Погледнах към него, като внимавах да избягвам погледа му.

— Впечатляващо.

— Анди я вдигна, а аз вдигнах Анди. Аз съм неин господар.

Тъй като Анди не се беше появил, се обзалагах, че съм го убила в гората с шериф Сейнт Джон. Вероятно не беше добър момент да повдигам въпроса.

— А кой е твой господар?

— Серефина… засега — отвърна Ксавие.

Погледнах към Янос.

— Не сте се разбрали кой от двама ви е по-високо в йерархията, нали? — усмихнах се.

— Губиш си времето, Анита. Господарката ни те очаква с нетърпение. Да приключваме с това. Извикай нашия ангел.

Ксавие протегна една бледа ръка. Ели издаде нисък гърлен звук и се запрепъва на четири крака по рохкавата пръст. Дългата черна рокля се оплиташе около краката й. Тя я разкъса нетърпеливо. Тъканта се раздра като хартия в ръцете й и полата се разпарчетоса около голите й крака. Сграбчи ръката на Ксавие, сякаш беше спасително въже. Наведе се над китката му и само ръката му в косите й и попречи да се опита да се нахрани от него.

— За теб няма храна от мъртвите, Анджела — каза й Янос. — Храни се от живите.

Палас и Бетина коленичиха от двете страни на Стърлинг. Ксавие се спусна грациозно до госпожа Харисън, а тъмната му пелерина се разпери около него като езеро от кръв. По целия път надолу държеше косата на Ели, принуждавайки ръмжащото й лице да докосне прахоляка. Ръцете й се забиваха в неговите, а от гърлото й излизаха мяучещи звуци. Нищо човешко не би трябвало да издава такива звуци.

— Госпожице Блейк — обади се Стърлинг, — вие сте законът. Трябва да ме защитите.

— Мислех, че ще се виждаме в съда, Реймънд. Беше нещо свързано с това как съм нападнала теб и госпожа Харисън със зомбита.

— Не го казах сериозно — той погледна към коленичилите вампири и след това обратно към мен. — Няма да кажа. Няма да кажа на никого. Моля ви.

Просто го изгледах.

— Молиш за милост, така ли, Реймънд?

— Да, да, моля.

— Като милостта, която показа на Баярд ли?

— Моля ви.

Бетина погали бузата на Стърлинг. Той се изви, сякаш го беше изгорила.

— Моля. Мамка му.

— Не можем просто да гледаме — каза Лари.

— Имаш ли друго предложение?

— Човек никога не предава друг човек на чудовищата, независимо от причините. Това е правило — каза той.

Беше моето правило. Някога вярвах в него, по времето, когато бях сигурна кои са чудовищата.

Той беше започнал да вади верижката си изпод тениската.

— Не го прави, Лари. Не причинявай смъртта ни заради Реймънд Стърлинг.

Кръстът му се измъкна навън. Светеше като очите на Серефина. Той просто ме погледна.

Въздъхнах и извадих собствения си кръст.

— Това е кофти идея.

— Знам — отвърна той. — Но не мога просто да гледам.

Погледнах честното му лице и знаех, че това е истината. Не можеше просто да гледа. Аз бих могла. Нямаше да ми хареса, но можех да позволя да се случи. Толкова по-жалко.

— Какво правите с малките си свещени предмети? — попита Янос.

— Спираме това — отвърнах аз.

— Ти искаш смъртта им, Анита.

— Не и по този начин — отвърнах аз.

— Би ли предпочела да ти позволя да ги застреляш и да похабя всичката тази кръв?

Предлагаше ми да ги застрелям. Поклатих глава.

— Не мисля, че това вече е възможно като вариант.

— Никога не е било вариант — обади се Лари.

Оставих го без коментар, нямаше нужда да му разбивам илюзиите. Тръгнах към Палас и Бетина. Лари тръгна към Ели и Ксавие с кръст, опънат до края на верижката му, сякаш така щеше да работи по-добре. Нямаше нищо лошо в някой драматичен жест, но трябваше да му спомена, че това всъщност не помага. По-късно, обаче.

Светлината на кръстовете се усили, сякаш носехме стоватови крушки около врата си. Светът извън блясъка им ми изглеждаше като черен кръг.

Ксавие беше на крака лице в лице с Лари, но останалите се бяха отдръпнали от плячката си, победени от светлината.

— Благодаря ви, госпожице Блейк — каза Стърлинг. — Благодаря ви.

Той сграбчи крака ми със здравата си ръка и се заумилква около мен. Преборих се с желанието да го изтръскам от себе си.

— Благодари на Лари, аз щях да те оставя да умреш.

Той изглежда не ме чу. Почти плачеше от облекчение, лигавейки се върху найковете ми.

— Отдръпнете се от тях, моля — гласът беше женски и гъст като мед.

Примигнах срещу светлината на кръста и видях Киса с пистолет в ръка. Револвер, който приличаше на „Магнум“, но беше трудно да се прецени заради блестенето. Какъвто и да беше, щеше да направи голяма дупка.

— Отдръпнете се от тях, веднага.

— Мислех, че Серефина ме иска жива.

— Киса ще застреля младия ви приятел.

Спрях се насред поемането на въздух и го изпуснах.

— Ако го убиете, няма да ви сътруднича в това, което сте намислили за тази вечер.

— Не си ни разбрала, Анита — каза Янос. — Господарката ми не иска сътрудничество. Всичко, което желае от теб, може да се вземе насила.

Погледнах го над блестящата светлина. Беше прегърнал Джеф до себе си, направо стопляше сърцето.

— Свалете кръстовете си и ги хвърлете надалече към дърветата — каза Янос. Прекара облечената в ръкавица ръка по двете страни на лицето на Джеф и постави по една целувка на всяка буза.

— Сега, след като знаем, че ще се откажеш от безопасността си заради двамата млади мъже, имаме един заложник в повече, отколкото ни е нужен — той постави ръцете си от двете страни на врата на Джеф, без да го наранява, не още. — Свалете си кръстовете и ги хвърлете сред дърветата. Няма да моля трети път.

Погледнах го. Не исках да се отказвам от кръста си. Погледнах към Лари. Той все още стоеше изправен срещу Ксавие, а кръстът му блестеше храбро. Мамка му.

— Киса, застреляй мъжа.

— Не — казах аз и разкопчах верижката. — Не го застрелвайте.

— Не го прави, Анита — каза Лари.

— Не мога да гледам как те убиват, Лари, не и ако мога да го предотвратя.

Оставих верижката да се събере в ръката ми, кръстът светеше със синьо-бяла светлина като горящ магнезий. Беше лоша идея да го хвърлям. Много лоша идея. Метнах го в гората. Кръстът проблесна като падаща звезда и изчезна от поглед в мрака.

— А сега твоят кръст, Лари — каза Янос.

Лари поклати глава.

— Ще трябва да ме застреляте.

— Ще застреляме момчето — каза Янос. — Или пък ще се нахраня с него, докато вие гледате.

Той прикова Джеф към себе с една ръка, докато другата бе в косата му и го държеше неподвижен, разкривайки врата му. Лари ме погледна.

— Анита, какво да правя?

— Трябва да решиш сам — отвърнах аз.

— Те наистина ще го убият, нали?

— Да, ще го убият.

Той изруга под нос и пусна кръста. Разкопча верижката и го хвърли с всичка сила в гората, сякаш с него изхвърляше и гнева си.

Когато светлината от кръста угасна, останахме в мрака. Лунната светлина, която преди това ни се беше струвала толкова ярка, сега беше мъждив заместител.

Нощното ми зрение започна да се възвръща на етапи. Киса пристъпи по-близо, все така насочила пистолета си към нас. Първият път, когато я бях видяла, излъчваше сексуалност, сила, сега беше смирена, тиха, сякаш част от силата й е била отнета. Изглеждаше бледа и отдръпната. Трябваше да се нахрани.

— Защо не са ти позволили да се нахраниш тази вечер? — попитах аз.

— Нашата господарка не е сто процента сигурна в лоялността на Киса. Нуждае се от проверка, нали така, моя тъмна красавице?

Киса не отговори. Погледна ме с големите си тъмни очи, но пистолетът дори не потрепна.

— Хранете се, деца, хранете се.

Палас и Бетина отидоха при Стърлинг. Погледнаха ме над него. Аз отвърнах на погледите им. Стърлинг сграбчи крака ми.

— Не можете да им позволите да ме имат. Моля ви, моля ви.

Палас коленичи край него. Бетина заобиколи от страната, от която се намирах аз. Дръпна ръката на Стърлинг от крака ми. Долната част на гърба на вампирката се отърка в мен. Отстъпих назад и Стърлинг започна да крещи.

Ксавие и Ели вече бяха започнали да се хранят от, за щастие, припадналата госпожа Харисън. Лари ме погледна с разперени ръце, празни, безпомощни.

Не знаех какво да кажа.

— Не ме докосвайте, не ме докосвайте! — Стърлинг удряше по Палас със здравата си ръка и вампирката я хвана с лекота и я задържа.

— Поне го постави под властта си — казах аз.

Палас ме погледна.

— След като се опита да те убие? Защо да проявяваме милост?

— Може би не искам да слушам писъците му.

Палас се усмихна. Очите й просветнаха с тъмен огън.

— За теб, Анита, всичко.

Тя сграбчи брадичката на Стърлинг и го насили да я погледне в очите.

— Госпожице Блейк, помогнете ми. Помогнете… — думите замряха на устните му.

Наблюдавах как всичко изчезна от очите му, докато не останаха празни и очакващи.

— Ела при мен, Реймънд — каза Палас. — Ела при мен.

Стърлинг се поизправи, здравата му ръка прегърна вампирката. Опита се да използва и счупената, но тя не искаше да се свие в лакътя.

Бетина заизвива счупената ръка напред-назад, смеейки се. Стърлинг въобще не реагира на болката. Той се притискаше към Палас. Изразът на лицето му беше на щастие, на радост. На нетърпение.

Палас впи зъби във врата му. Стърлинг за момент се стегна, след което се отпусна и започна да издава тихи звуци.

Палас премести главата на Стърлинг на една страна и продължи да смуче от раната, но остави достатъчно място от другата страна за още някого. Бетина впи зъби в оголената плът.

Двете вампирки се хранеха, а главите им бяха толкова близо една до друга, че косите им се бяха преплели, златисто и черно. А Реймънд Стърлинг издаваше щастливи звуци, докато го убиваха.

Лари се отдалечи до края на сечището и стисна здраво ръце пред гърдите си.

Аз останах на мястото си. Наблюдавах. Бях искала Стърлинг мъртъв. Щеше да е проява на страхливост да извърна очи. Освен това трябваше да гледам. Трябваше да си припомня кои са чудовищата. Може би, ако се насилех да не извръщам поглед, да не примигвам, нямаше да забравя отново.

Взирах се в щастливото, изпълнено с желание лице на Стърлинг, докато ръцете му не се отпуснаха от гърба на Палас и очите му не се затвориха. Той припадна от шока и кръвозагубата, а вампирките го прегръщаха здраво и продължаваха да се хранят.

Очите му се отвориха широко и от гърлото му се разнесе гъргорещ звук. От очите му струеше ужас. Палас вдигна ръка и го погали по косата — жест, който се използваше за уплашено дете. Страхът изчезна от очите му и аз наблюдавах как и последната светлинка в тях угасва. Наблюдавах как Реймънд Стърлинг умира и знаех, че това последно изражение на ужас ще навестява сънищата ми в следващите седмици.