Кървави кости

38

Изкачихме се по каменните стъпала, водещи към верандата. Тя беше изпълнена с лунна светлина и мек мрак. Нямаше гъсти неестествени сенки, нямаше и намек за онова, което ни чака вътре. Беше просто изоставена къща, нищо особено. Нервното трептене в стомаха ми също не го вярваше.

Киса отвори вратата. Зад нея се разстилаше светлина от свещи, идваща от отворената врата на далечната стая. Тази вечер нямаше преструвки, че съществува само празното помещение. По лицето й имаше пот, златисти капчици на фона на топлата светлина. Все още я наказваха. Чудех се защо, но това не беше най-големият ми проблем.

Киса ни поведе през отворената врата, без да промълви и дума. Серефина стоеше на трона си в ъгъла на голямата стая. Беше облечена в бяла бална рокля, като Пепеляшка, а косата й беше оформена като купчина на главата й. В косата й проблеснаха диаманти като огнена верижка, докато ни кимна за поздрав.

Магнус беше свит в краката й, облечен в бял смокинг. Край коленете му бяха поставени бял цилиндър, ръкавици и бастун. Дългата му кестенява коса беше единственото цветно нещо в картинката. Всеки вампир-господар, когото бях срещала, си падаше по драматичните представления. Янос и двете му женски стояха на заден план зад трона, като жива завеса от мрак. Ели лежеше на една страна върху възглавниците и изглеждаше почти жива. Дори в мръсната си скъсана рокля изглеждаше доволна, като котка, преяла със сметана. Очите й блестяха, а устните й бяха извити в потайна усмивка. Ели, наричана още Анджела, се наслаждаваше на това да е немъртва. Засега. Киса пристъпи към тях и коленичи отстрани, недалече от Магнус. Черното й кожено облекло се сливаше с пелерината на Янос. Серефина потупа изпотеното й лице с ръка, облечена в бяла ръкавица.

Серефина се усмихна — прекрасна гледка, докато човек не видеше очите й. Блестяха с бледа фосфоресцираща светлина. Все още можеше да се забележи намек за зеница, но той изчезваше бързо. Очите й пасваха на роклята. Това се наричаше съчетаване на цветовете.

Джеф и Ксавие липсваха. Това не ми харесваше. Отворих уста да попитам и Жан-Клод ме погледна. За този случай погледът беше достатъчен. Той беше господарят, аз играех слугата. Добре, поне докато задаваше правилните въпроси.

— Дойдохме, Серефина — каза Жан-Клод. — Дай ни момчето и ще си тръгнем с мир.

Тя се разсмя.

— Но аз няма да ви оставя на мира, Жан-Клод — тя обърна към мен меките си блестящи очи. Бяха като два фенера и точно толкова човешки. — Nina15, толкова се радвам да те видя.

За момент спрях да дишам. Nina беше галеното име, с което ме наричаше майка ми. Нещо припламна в очите й, като далечен отблясък на огън, след което светлината отново стана хладна и трептяща. Не се опитваше да ме плени с поглед. Защо? Защото беше сигурна в мен.

Кожата ми внезапно изстина. Това беше. Бих казала, че е проява на арогантност, но смятах, че е това. Тя предлагаше нещо по-добро от секса и нещо по-изпълващо от силата. Дом. Лъжа или не, беше добро предложение.

Лари докосна ръката ми.

— Трепериш.

Преглътнах тежко.

— Никога не признавай колко си уплашен на висок глас, Лари. Разваля ефекта.

— Съжалявам.

Отстъпих встрани от него, нямаше смисъл да се скупчваме. Погледнах към Жан-Клод, опитвайки се безмълвно да го попитам дали щях да наруша вампирския протокол.

— Тя те призна по начин, по който би признала друг господар. Отговаряй като такъв.

Не изглеждаше като да се притеснява от това. Аз се притеснявах.

— Какво искаш, Серефина? — попитах аз.

Тя се изправи и се плъзна над покрития с килим под. Изглеждаше така, сякаш каквото и да се намираше под тази бухнала рокля, не са крака. Краката просто не се движеха по този начин. Може би левитираше. Както и да го правеше, продължаваше да се приближава. Отчаяно исках да отстъпя. Не я исках близо до себе си.

Лари застана на крачка зад мен. Джейсън се премести на крачка от другата страна на Жан-Клод. Аз отстоях позицията си. Това беше най-доброто, което можех да направя.

Нещо проблесна в очите й, като далечна картина на движение през опасана с дървета местност. Очите не правеха такива неща. Погледнах настрани и установих, че не си спомням да съм я поглеждала в очите. Тогава как гледах настрани?

Почувствах как тръгна към мен. Облечената й в ръкавица ръка се появи в полезрението ми. Дръпнах се назад и едновременно с това погледнах. Едва мярнах лицето й, но беше достатъчно. В очите й имаше огън, който гореше в дъното на дълъг тъмен тунел, сякаш вътрешността на главата й беше обвита в някакъв невъзможен мрак и някакви малки създания бяха запалили огън в него. Можех да грея ръцете си на този пламък завинаги.

Изкрещях. Изкрещях и покрих очите си с ръце. Някаква ръка ме докосна по рамото. Дръпнах се и изкрещях отново.

— Ma petite, тук съм.

— Тогава направи нещо — отвърнах аз.

— Правя.

— Ще я имам до изгрев-слънце — Серефина посочи към мен.

Направи една плъзгаща се крачка към Джейсън. Прокара облечената си в ръкавица ръка по голите му гърди. Той остана на място и го прие. Аз нямаше да посмея да й позволя да ме докосне.

— Ще те дам на Бетина и Палас. Те ще те научат да харесваш разлагаща се плът.

Джейсън се взираше напред, но очите му се разшириха съвсем леко. Бетина и Палас бяха излезли иззад трона и стояха на няколко крачки зад Серефина. Да живеят драматичните жестове.

— Или пък ще те карам да се променяш във вълча форма, докато тя не стане по-естествена за теб от човешката ти обвивка — тя плъзна пръст по нашийника на гърлото му. — Ще те прикова към стената си и ще бъдеш моето куче-пазач.

— Достатъчно, Серефина — каза Жан-Клод. — Нощта изтича. Тези дребнави мъчения са под достойнството на някой с твоята сила.

— Тази вечер се чувствам дребнава, Жан-Клод, и скоро ще имам силата да бъда толкова дребнава, колкото си поискам — тя погледна към Лари. — Той ще се присъедини към стадото ми — погледна нагоре към Жан-Клод. Не бях осъзнала, че той е по-висок. — А ти, мой прекрасни катамите, ще служиш на всички ни за вечни времена.

Жан-Клод погледна надолу към нея в израз на върховна арогантност.

— Сега съм Господар на града, Серефина. Не можем да се измъчваме взаимно. Не можем да крадем нещата, които принадлежат на другия, независимо колко са привлекателни.

Отне ми около секунда, докато осъзная, че под притежания имаше предвид нас. Серефина се усмихна.

— Ще имам бизнеса ти, парите ти, земите ти и хората ти преди нощта да е изтекла. Нима Съветът наистина е смятал, че ще се задоволя с трохите от трапезата ти?

Ако го предизвикаше официално, всички бяхме мъртви. Жан-Клод не можеше да се справи с нея, нито пък аз. Отвличане на вниманието, нуждаехме се от отвличане на вниманието.

— Носиш достатъчно диаманти, че да си купиш собствен бизнес и собствена къща.

— Нима смяташ, че живея в тази къща, защото не мога да си позволя по-добра?

— Не знам.

Тя се плъзна обратно до трона си и се настани на него, оправяйки полата си.

— Не вярвам на човешките ви закони. Ще остана тайната, която винаги сме били, нека останалите се движат в светлината на прожекторите. Аз все още ще съм тук, когато тези модерно мислещи вампири вече няма да ги има — внезапно замахна с една ръка.

Жан-Клод се олюля. От лицето му пръсна кръв и изцапа бялото му сако и риза с яркочервени петна. Капчици от нея полепнаха по косата и бузата ми.

Тя замахна отново и на другата страна на лицето му цъфна нов прорез, изпръсквайки Джейсън с кръвта му.

Жан-Клод остана на крака. Не извика. Не докосна раните. Стоеше напълно неподвижен; с изключение на кръвта нямаше друго движение. Очите му бяха дълбоки сапфирени езера, които се рееха над маска от кръв.

На бузата му потрепваше оголен мускул. Костите на челюстта и бузата проблясваха. Раната беше ужасяващо дълбока, но аз знаех, че може да я излекува. Колкото и зловещо да изглеждаше, беше метод за сплашване. Продължавах да го повтарям на туптящото си сърце. Исках да посегна към пистолета си. Да застрелям кучката. Но не можех да ги застрелям всичките. Дори не бях сигурна, че Янос може да бъде застрелян.

— Не е нужно да те убивам, Жан-Клод. Малко горещ метал в раните ти и ще останат за постоянно. Красивото ти лице ще бъде обезобразено за вечни времена. Можеш да продължиш да се представяш за Господар на града, но ще управлявам аз. Ти ще си моя марионетка.

— Изречи думите, Серефина — каза Жан-Клод. — Изречи ги и престани с тези игри.

Гласът му беше приятен, толкова нормален, колкото беше винаги. Не издаваше нищо, нито болка, нито страх, нито ужас.

— Предизвикателство, това ли е думата, която искаш да чуеш, Жан-Клод?

— Ще свърши работа.

Силата му пропълзя по кожата ми като хладен огън. Стрелна се изведнъж, почувствах замаха, докато преминаваше покрай мен като гигантски юмрук. Удари се в Серефина, разхвърляйки въздушните течения. Киса бе закачена от крайчеца й и отлетя назад от трона, почти падайки по очи на възглавниците.

Серефина отметна глава назад и се разсмя. Смехът умря насред движението, изчезна сякаш никога не го е имало. Кожата й сякаш започна да става по-бледа, по-бяла, докато не заприлича на полупрозрачен мрамор. Вените се показаха под нея като линии от син пламък. Силата й се понесе през стаята като надигаща се вода, все по-дълбока и по-дълбока, докато не стана такава, че ако я освободеше, всички щяхме да се удавим.

— Къде са призраците ти, Серефина? — попитах аз. За момент помислих, че ще ме игнорира, но подобното на маска лице се обърна бавно, съвсем бавно към мен. — Къде са призраците ти?

Въпреки че гледаше право към мен, не можех да кажа дали е чула. Беше като да се опиташ да разчетеш лицето на животно, не, лицето на статуя. Нямаше никой вкъщи.

— Не можеш да контролираш Кървави кости и призраците си едновременно? Така ли е? Трябвало е да се откажеш от нещо.

Серефина се изправи на крака и аз знаех, че се носи, издига се на малки течения от собствената си сила, за да се рее над възглавничките. Издигаше се бавно към тавана, беше впечатляващо. Аз плямпах, опитвах се да ни спечеля време, но време за какво? Какво, по дяволите, можехме да направим?

В главата ми прокънтя глас.

— Кръстовете, ma petite, не бъди срамежлива заради мен.

Не възразих, нито се поколебах. Кръстът изскочи от блузата ми с топка от светлина, толкова ярка, че чак беше болезнена. Примигнах и отклоних очи само за да открия зад себе си кръста на Лари, засияващ с живот.

Жан-Клод се скри зад мен и се прегърби, като закри лицето си с ръце. Серефина изпищя и почти падна на пода. Можеше да стои пред кръст, но не можеше да прави номера. Приземи се в купчина копринени поли. Другите вампири бяха закрили лицата си и съскаха.

Магнус се изправи от възглавниците. Пристъпи към нас. Джейсън пристъпи пред Жан-Клод и се придвижи така, че да застане пред мен. Погледна ме с кехлибарените си очи; звярът му надничаше над блясъка на кръста без страх. За секунда се зарадвах, че имам сребърни куршуми под ръка.

Серефина каза:

— Не, Магнус, не ти.

Магнус се поколеба, взирайки се в Джейсън. От гърлото на Джейсън се изтръгна леко ръмжене.

— Мога да се справя с него — каза той.

Чу се звук от отварянето на врата към мазето. Нещо се качваше по стълбите. Нещо тежко. Стълбите скърцаха протестиращо. От мрака изникна ръка — достатъчно голяма, че да хване в шепа главата ми. Ноктите й бяха дълги и мръсни, почти като животински. От огромните, квадратни рамене висяха парцаливи дрехи. Нещото беше високо най-малко три метра. Трябваше да се наклони настрани, за да премине през вратата и когато се изправи, главата му обърса тавана и никой повече не можеше да се преструва, че става дума за човешко същество.

Огромната му несъразмерна глава нямаше кожа. Плътта беше сурова и отворена като рана. Вените пулсираха и туптяха от кръвта, минаваща през тях, но то не кървеше. Отвори уста, пълна с изпочупени жълти зъби, и проговори:

— Тук съм.

Беше шокиращо да чуеш думи, излизащи от тази уста, от това лице. Гласът му приличаше на звук от дъното на кладенец — дълбок, суров и изгубен.

Стаята внезапно стана малка. Одрано лице и кървави кости можеше да протегне дългата си ръка и да ме докосне. Това не беше хубаво. Джейсън се беше върнал стъпка назад, за да е при нас. Магнус се бе приближил до Серефина. Взираше се в съществото с очи, разширени като на всички нас. Никога преди ли не го беше виждал в плът?

— Ела при мен — каза Серефина.

Протегна ръце към създанието и то се приближи към нея с изненадваща грация. В движенията му имаше нещо течно, което беше напълно неестествено. Нищо толкова голямо и грозно не би трябвало да се движи като живак, но то го правеше. В това движение съзрях Магнус и Дори. Движеше се като нещо красиво.

Серефина пое огромната му мръсна ръка в своите, облечени в бели ръкавици. Бутна назад парцаливия ръкав и оголи масивната мускулеста китка.

— Спри я, ma petite.

Погледнах надолу към Жан-Клод, който все още се криеше от огъня на кръстовете.

— Какво?

— Ако пие от него, кръстовете може и да не работят срещу нея.

Не поставих казаното под съмнение, нямаше време. Извадих браунинга и почувствах как Лари вади своя пистолет.

Серефина се наведе над китката на феята с широко отворена уста и проблясващи зъби.

Дръпнах спусъка. Куршумът я удари отстрани в главата. Силата я разтресе и от раната потече кръв. Можеше да бъде простреляна. Животът беше хубав. Янос се хвърли пред нея и беше все едно да се опитваш да удариш Супермен. Дръпнах спусъка два пъти, взирайки се в лицето му с мъртвешките очи от не повече от метър. Той ми се усмихна. Сребърните куршуми просто нямаше да свършат работа.

Лари беше минал покрай Жан-Клод и стреляше по Палас и Бетина. Те продължаваха да се приближават. Киса лежеше на пода. Ели изглеждаше замръзнала пред гледката на кръстовете.

Кървави кости стоеше, сякаш очакваше заповеди или просто не му пукаше. Взираше се в Магнус, сякаш го разпознаваше. Погледът му не беше приятелски.

Гласът на Серефина се разнесе иззад тялото на Янос:

— Дай ми китката си.

Феята се усмихна нащърбено.

— Скоро ще съм свободен да те убия — гледаше към Магнус, докато го изричаше.

В интерес на истината, не исках нещо с размерите на малък великан да ми е ядосано, но също така не исках Серефина да притежава силата му. Стрелях в суровата глава, но със същия успех можех да я наплюя. Изстрелът ми спечели мръснишки поглед:

— С теб нямам вражда — изрече феята. — Не я предизвиквай.

Докато се взирах в чудовищното му лице, не можех да не се съглася. Но какво трябваше да направя?

— Какво ще правим? — попита Лари.

Беше застанал почти гръб до гръб с мен. Бетина и Палас бяха спрели точно извън обсега на ръцете му и стояха настрана, задържани от кръстовете, а не от пистолетите. Жан-Клод беше паднал на колене, с лице, скрито от ослепителния им блясък, но не беше изпълзял настрани. Стоеше в защитния обсег на тази светлина.

Сребърните куршуми нямаше да наранят феята, така че… натиснах копчето на браунинга и извадих пълнителя. Взех резервния от джоба си и го заредих. Прицелих се в гърдите на нещото, където се надявах, че се намира сърцето му, и стрелях.

Кървави кости изрева. По парцаливите му дрехи разцъфна кърваво петно. Усетих, когато почувства зъбите на Серефина, забиващи се в китката му. Из стаята се изви сила и накара всяко косъмче по тялото ми да настръхне. За един удар на сърцето не можех да дишам, имаше твърде много магия за нещо толкова обикновено като дишането.

Серефина се издигна бавно иззад тъмната форма, която представляваше Янос. Левитира до тавана, окъпана в светлината на кръстовете и усмихната. Раната от куршума в главата й беше зараснала. От очите й излизаха бели пламъци, които се вихреха около лицето й и аз разбрах, че ще умрем.

Ксавие се появи в рамката на вратата на мазето. В ръцете си държеше меч, но беше по-тежък, с по-гладко острие от всяко оръжие, което бях виждала. Взираше се в Серефина и се усмихваше.

— Нахраних те — каза Кървави кости. — Освободи ме.

Серефина вдигна ръце нагоре, галейки тавана.

— Не — отвърна тя, — никога. Ще те изпия до дъно и ще се къпя в силата ти.

— Ти обеща — настоя Кървави кости.

Тя го изгледа, докато се рееше, огнените й очи бяха на едно ниво с неговото сурово лице.

— Излъгах — изрече тя.

Ксавие изкрещя:

— Не!

Опита се да дойде по-близо, но кръстовете го държаха на разстояние.

Хвърлих шепа сол върху Серефина и Кървави кости. Тя ми се изсмя.

— Какво правиш, Nina?

— Никога не нарушавай дадена на фея дума — отвърнах аз. — Разваля всички договорки.

В ръцете на Кървави кости се появи меч. Просто се появи, сякаш феята го измъкна от въздуха. Беше оръжието, което бях видяла у Ксавие в къщата на семейство Куинлан. Колко ятагани с дължина колкото горната част на тялото ми можеше да има? Той го заби в гърдите на Серефина, пробождайки я във въздуха като пеперуда. Обикновената стомана не би трябвало да може да я докосне, но подплатената с магията на феята би могла. Той я прикова в стената, забивайки оръжието до дръжката. Измъкна меча от нея, като го изви, за да нанесе колкото се може повече поражения.

Тя изпищя и се плъзна надолу, оставяйки кървави следи по стената.

Кървави кости се обърна към нас. Докосна с пръсти кървящите си гърди.

— Ще ти простя тази рана, защото ме освободи. Когато той умре, няма да има повече рани — с тези думи заби меча в Магнус.

Движението беше толкова бързо, че приличаше на стопкадър. Беше бърз, колкото Ксавие. Мамка му.

Магнус падна на колене с уста, отворена за писък, за който не му стигаше въздух. Кървави кости извади меча нагоре, както бе направил със Серефина и това ми напомни за раните на момчетата.

Ако феята ни помогнеше да избягаме от Серефина и хората й, нямах нищо против, но какво щяхме да правим след това? Той издърпа меча навън, а Магнус все още беше жив, взираше се нагоре към мен. Протегна ръце към мен, можех да го оставя да умре. Кървави кости вдигна меча, за да нанесе смъртоносния удар.

Насочих браунинга към него.

— Не мърдай. Докато не го довършиш, си смъртен и куршумите могат да те убият.

Феята замръзна, гледайки към мен.

— Какво искаш, смъртно създание?

— Ти уби онези момчета в гората, нали?

Кървави кости примигна насреща ми.

— Те бяха лоши деца.

— Ако се измъкнеш от горите, ще убиваш ли още лоши деца?

Кървави кости ме погледна, примигна и отговори:

— Това ми е работата. Такъв съм.

Стрелях, преди да помисля. Ако мръднеше пръв, бях мъртва. Куршумът го улучи между очите. Залитна назад, но не падна.

— Ma petite, кръстовете, или няма да мога да ти помогна — гласът на Жан-Клод беше сипкав шепот.

Прибрах кръста си в ризата, а секунда по-късно Лари направи същото. Стаята внезапно стана по-тъмна, по-студена, осветена само от свещите. Кървави кости се хвърли напред и се превърна в замъглен силует. Стрелях по него, но не знаех дали съм го улучила.

Мечът замахна към мен и изведнъж Жан-Клод се оказа увиснал на ръката му, отклонявайки замаха. Лари застана до мен и двамата стреляхме в гърдите на феята.

Създанието отхвърли Жан-Клод в една от стените. Лари и аз останахме на позицията си, рамо до рамо. Видях как мечът се приближава като сребърна мъгла и знаех, че няма да мога да се отдръпна навреме.

Изведнъж Ксавие се озова пред мен, а странният меч блокира оръжието на Кървави кости.

Стоманеното острие спря на няколко сантиметра от лицето ми. Мечът на Ксавие беше нащърбен на мястото, където стоманата се бе впила в него. Странното острие се издигна нагоре и се заби в гърдите на феята. Кървави кости изрева, замахвайки към Ксавие, но той беше твърде близо за гигантския меч на създанието.

Кървави кости падна на колене. Ксавие завъртя меча, сякаш търсеше сърцето. Измъкна рязко оръжието във фонтан от кръв. Феята падна по корем, без да спира да пищи. Опита се да се изправи. Притиснах дулото на браунинга към черепа й и започнах да стрелям, колкото можех по-бързо. Не е нужно човек да се цели от упор. Лари застана до мен и също стреля. Изпразнихме пълнителите си в него, но създанието все още дишаше. Ксавие вкара меча си в гърба му, приковавайки го към пода. Гърдите му се повдигнаха и спуснаха в опит да си поеме въздух.

Извадих файърстара и смених пълнителя с обикновени куршуми. Още три изстрела и сякаш достигнала критична маса, главата му експлодира в смес от кости, кръв и плътни мокри неща.

Ксавие беше на гърба му, когато това се случи. Стояхме там, покрити с кръв и мозък. Ксавие извади меча си. Острието излезе нащърбено от досега с костите. Стояхме там до мъртвия гигант, изолирани в един кратък момент на взаимно разбиране.

— Мечът е от студено желязо, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна той.

Зениците му бяха яркочервени, не с кървавия цвят, присъщ на албиносите, а наистина червени. Хората нямаха подобни очи.

— Ти си фея — казах аз.

— Не бъди глупава. Феите не могат да стават вампири, всеки го знае.

Взирах се в него и поклатих глава.

— Подправил си магията на Магнус. Ти му причини това.

— Той сам си го причини — отвърна Ксавие.

— Ти ли помогна на Кървави кости да убие тийнейджърите, или само му даде меча?

— Нахраних го с жертвите си, когато ми омръзнаха.

Имах осем куршума, останали във файърстара. Може би видя как мисълта пробягна зад очите ми.

— Нито оловото, нито среброто могат да ми навредят. Имунизиран съм и срещу двете.

— Къде е Джеф Куинлан?

— Долу в мазето.

— Доведи го.

— Не мисля така.

Внезапно край нас отново се появиха звуци и движения. Той ме беше омагьосал и през това време се бяха случили неприятни неща.

Джейсън кашляше кръв по килима. Ако беше човек, щях да кажа, че умираше. Бидейки ликантроп, можеше и да доживее до сутринта. Един от вампирите го бе наранил лошо. Не знаех кой.

Жан-Клод лежеше под купчина вампири, съставена от Ели, Киса, Бетина и Палас. Гласът му се понесе като гръмотевица и отекна в стаята. Беше впечатляващо, но не достатъчно.

— Не го прави, ma petite.

Янос стоеше близо до трона с Лари. Бяха вързали ръцете му зад гърба с един от шнуровете, държащи завесите. В устата му бе натъпкано парче плат. Янос беше обвил една бледа паешка ръка около гърлото му.

Серефина беше подпряна на трона си, а от нея течеше черна кръв. Никога не бях виждала някой да губи толкова много кръв толкова бързо. Гърдите й бяха разпорени толкова широко, че успях да мерна трескаво биещото й сърце.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Не, ma petite — Жан-Клод се мъчеше да помръдне, но не можеше. — Това е капан.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Тя иска теб, некроманте — каза Янос.

Трябваше ми малко време, докато го осмисля.

— Защо?

— Ти открадна от нея безсмъртната й кръв. Ще заемеш мястото й.

— Не беше безсмъртна — отвърнах аз. — Доказахме го.

— Беше могъща, некроманте, каквато си и ти. Тя ще пие от теб и ще живее.

— Ами аз?

— Ти ще живееш вечно, Анита, вечно.

Пропуснах частта с „вечното“ покрай ушите си, знаех по-добре как стоят нещата.

— Тя ще те вземе и пак ще го убие — обади се Жан-Клод.

Вероятно беше прав, но какво можех да направя?

— Тя пусна момичетата.

— Не го знаеш със сигурност, ma petite. Виждала ли си ги живи?

Прав беше.

— Некроманте.

Гласът на Янос ме накара да се завъртя обратно към него. Серефина беше подпряна на трона до него. Кръвта беше напоила бялата рокля, променяйки цвета й на черен, и я бе полепила по тънкото й тяло.

— Ела, некроманте — каза Янос. — Ела сега или човекът ще страда.

Тръгнах напред и Жан-Клод изкрещя:

— Не!

Янос замахна навън с една бледа паешка ръка точно над тялото на Лари. Бялата му риза се разкъса и напои с кръв. Не можеше да изкрещи с парцала, натъпкан в устата му, но ако Янос не го държеше, щеше да падне.

— Хвърли всичките си оръжия и ела при нас, некроманте.

— Ma petite, не го прави. Моля те.

— Трябва да го направя, Жан-Клод. Знаеш това.

— Тя го знае — отвърна той.

Погледнах го, бореше се безпомощно с три пъти по-тежките от него вампирки. Би трябвало да е нелепо, но не беше.

— Тя не просто те иска за себе си. Тя не иска аз да те имам. Ще те вземе напук на мен.

— Този път аз те поканих да играеш, помниш ли? — отвърнах аз. — Това е моето парти.

Тръгнах към Янос. Опитах се да не гледам зад него, да не гледам към какво друго се приближавах.

— Ma petite, не го прави. Ти си призната за господар. Не може да те вземе със сила. Трябва да се съгласиш. Откажи.

Само поклатих глава и продължих да вървя.

— Най-напред оръжията ти, некроманте — каза Янос.

Оставих двата пистолета на пода.

Лари яростно клатеше глава. Издаваше тихи протестни звуци. Съпротивляваше се, падайки на колене. Янос трябваше да пусне врата му, за да не го удуши.

— А сега ножовете ти — каза Янос.

— Няма…

— Не се опитвай да ни лъжеш.

Имаше право. Оставих ножовете на пода.

Сърцето ми биеше толкова силно, че едва можех да дишам. Спрях се точно пред Лари. Погледнах в сините му очи. Извадих парцала, нечия копринена кърпичка.

— Не го прави, Анита, не го прави. Не заради мен. Моля те! — по ризата му се появиха нови прорези, потече още кръв.

Той ахна, но не изкрещя. Погледнах към Серефина.

— Каза, че този номер с порязването работи само с аура на сила.

— Той има собствена аура — отвърна Янос.

— Пусни го. Пусни всички и ще го направя.

— Не го прави заради мен, ma petite.

— Правя го заради Лари, нищо не ми струва да включа всички.

Янос погледна към Серефина. Беше се отпуснала на една страна с полузатворени очи.

— Ела при мен, Анита. Нека докосна ръката ти и те ще ги пуснат, давам ти думата си, като един господар на друг.

— Анита, не! — Лари се бореше не да избяга, а да дойде след мен.

Янос замахна с ръка във въздуха и ръкавът на якето на Лари се обагри с кръв. Той изкрещя.

— Престани — казах аз. — Престани — тръгнах към него. — Не го докосвай отново. Не смей пак да го докоснеш.

Изплюх последните думи в лицето му, взирайки се в мъртвите му очи, и не почувствах нищо. Нечия ръка са отърка в моята и аз се извих с ахване. Бях позволила на гнева да ме отведе през тези последни няколко стъпки. Това, което ми предстоеше да направя, ме плашеше твърде много, че да се замислям за него.

Серефина беше изгубила едната си ръкавица. Голата й ръка се обви около китката ми, не твърде здраво и не болезнено. Взирах се в ръката й около моята и не можех да проговоря от биенето на сърцето си.

— Пусни го — каза тя.

В мига, в който Янос го освободи, Лари се опита да дойде при мен. Той го удари небрежно, така че го запрати на пода и го накара да се плъзне няколко метра.

Стоях замръзнала с ръката й върху моята. За един ужасяващ миг си помислих, че са го убили, но той изстена и се опита да се изправи.

Погледнах покрай Лари и срещнах погледа на Жан-Клод. Преследваше ме от години, а сега позволявах на друг вампир-господар да забие зъбите си в мен.

Серефина ме събори на колене, извивайки костите на ръката ми толкова силно, че си помислих, че ги е счупила. Болката ме накара да срещна очите й. Бяха тъмнокафяви, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Тези очи ми се усмихваха нежно.

Помирисах парфюма на майка си, лака й за коса, кожата й. Поклатих глава. Всичко това беше лъжа. Не можех да дишам. Тя коленичи над мен и когато лицето й се приближи, гъстата черна коса на майка ми падна върху бузата ми.

— Не! Това не е реално.

— Може да е толкова реално, колкото искаш да е, Nina.

Взрях се в тези очи и пропаднах в дългите черни тунели, които представляваха. Паднах към малкия пламък. Протегнах се към него. Щеше да стопли плътта ми, да приласкае сърцето ми. Щеше да представлява за мен всички неща, всички хора.

Отдалеч и като в просъница чух Жан-Клод да крещи името ми: „Анита!“ Но беше твърде късно. Огънят й ме затопли, накара ме да се чувствам цяла. Болката беше толкова малка цена за това.

Черният тунел се срути зад мен, докато не остана нищо друго, освен мрака и проблясването на очите на Серефина.