Кървави кости

5

Върнахме се в долината. Работниците си бяха тръгнали, с изключение на бригадира Боу. Госпожа Харисън и Баярд стояха до хеликоптера, сякаш се опитваха да се скрият от дивата природа. Лари и пилотът стояха настрани и пушеха, споделяйки онова приятелство, характерно за всички хора, решили да си съсипят дробовете.

Стърлинг вървеше към тях, а походката му отново бе стабилна и уверена. Беше оставил съмненията си на върха на планината или поне така изглеждаше. Отново беше непроницаемият старши партньор. Поддържането на илюзията е всичко.

— Баярд, донеси телефона. Госпожица Блейк трябва да го използва.

Баярд подскочи изненадано, сякаш бе хванат да прави нещо, което не трябва. Госпожа Харисън беше леко изчервена. Нима във въздуха се носеше романтика? И нима беше забранено? Без сближаване между лакеите.

Баярд притича през прахоляка към последната кола. Измъкна нещо, което приличаше на малка черна кожена раница с дръжка. Извади телефона и ми го подаде. Приличаше на уоки-токи с антена.

Лари се приближи към мен, ухаещ на дим.

— Какво става?

— Позвъниха ми на пейджъра.

— Бърт ли?

Поклатих глава.

— Полицията.

Отдалечих се от групата. Лари беше достатъчно учтив да остане с тях, въпреки че не беше нужно. Набрах номера на Долф. Детектив сержант Рудолф Стор беше началник на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания.

Вдигна на второто позвъняване.

— Анита?

— Да, Долф, аз съм. Какво има?

— Трима мъртъвци.

— Трима? Мамка му! — отвърнах аз.

— Аха.

— Не мога да дойда бързо, Долф.

— Напротив, можеш.

Имаше нещо в гласа му.

— Какво би трябвало да означава това?

— Жертвите са близо до теб.

— Близо до Брансън?

— На 25 минути източно от Брансън — отвърна той.

— Вече съм на 60 километра от Брансън в средата на нищото.

— Е, мястото се намира в средата на нищото — отвърна Долф.

— А вие, момчета, ще долетите ли?

— Не, имаме жертва на вампир в града.

— Исусе, другите три жертви също ли са вампирски?

— Не мисля така — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш с това „не мисля така“?

— Този случай е на Магистралния патрул на щата Мисури. Сержант Фриймънт ръководи разследването. Не смята, че са вампири, защото телата са накълцани. Части от тях липсват. Наложи се да се потрудя доста, за да измъкна тази информация от нея. Сержант Фриймънт е убедена, че РОСР ще дойде и ще й открадне цялата слава. Особено беше притеснена от нашата домашна кралица на зомбитата, която обича да краде заглавията на вестниците.

— Най-силно протестирам срещу частта с домашната — отвърнах аз. — Но ми звучи като очарователна личност.

— Готов съм да се обзаложа, че на живо е дори още по-чаровна — каза Долф.

— И трябва да се видя с нея?

— При избор между голяма група от отряда, която да дойде по-късно и само теб веднага, тя предпочете теб. Мисля, че гледа на теб самата без нас за подкрепление като на по-малкото зло.

— Приятно е за разнообразие да си по-малкото зло.

— Може и да бъдеш повишена — изкоментира Долф. — Все още не те познава достатъчно добре.

— Благодаря за доверието. Нека проверим дали съм схванала правилно. Никой от вас няма да идва на местопрестъплението?

— Не веднага. Знаеш, че не ни достигат хора, поне докато Зербовски не се възстанови.

— И какво мисли щатският магистрален патрул на Мисури за това, че един цивилен отива да им помага в разследване на убийство?

— Постарах се да изясня, че ти си ценен член на нашия отряд.

— Благодаря за комплимента, но все още нямам значка, която да покажа.

— Може и да получиш, ако този нов федерален закон влезе в сила — отвърна Долф.

— Не ми напомняй.

— Не искаш ли да си федерален шериф? — гласът му беше съвсем мек. Не, развеселен.

— Съгласих се, че трябва да ни лицензират, но да ни дадат статус, равностоен на федерални шерифи, е нелепо.

— Можеш да се справиш.

— Но кой още? Джон Бърк със силата на закона зад гърба му? Как не!

— Няма да мине, Анита. Провампирското лоби е твърде силно.

— От твоите уста в божиите уши. Освен ако не отменят нуждата от съдебна заповед за екзекуциите им, няма да направят убийствата им по-лесни, а те няма да я отменят. Вече съм ходила извън щата, за да екзекутирам вампири. Не ми е нужна някаква миризлива значка.

Долф се разсмя.

— Ако срещнеш проблеми, извикай.

— Това наистина не ми харесва, Долф. Намирам се тук и разследвам убийство без никакъв официален статус.

— Ето, трябва ти значка — чух го как въздъхна в слушалката. — Виж, Анита, не бих те оставил сама, ако си нямахме наши проблеми. Тук имам труп. Когато мога, ще изпратя някого. По дяволите, ще ми се да дойдеш и да погледнеш и нашето тяло. Ти си щатният ни експерт по чудовищата.

— Кажи някакви подробности и ще се опитам да се направя на Крескин3.

— Мъж, в началото на двайсетте, тялото още не се е вкочанило.

— Къде е открит?

— В апартамента му.

— Как сте успели да пристигнете толкова бързо?

— Някакъв съсед чул борба и се обадил на 911. Те се обадиха на нас.

— Кажи ми името му.

— Фредерик Майкъл Съмърс, Фреди Съмърс.

— Има ли някакви стари ухапвания от вампири по тялото си? Заздравели ухапвания?

— Да, доста. Изглежда като проклет игленик. Откъде знаеш?

— Какво е първото правило при убийство? — попитах аз. — Проверяваш най-близките и скъпите хора. Ако е имал любовник вампир, ще има излекувани ухапвания. Колкото повече, толкова по-дълга е била връзката. Никой вампир не може да ухапе една жертва три пъти за един месец, без да рискува да я убие и да я вдигне като кръвопиец. Може да имаш ухапвания от различни вампири, но това ще направи Фреди пристрастен към тях. Питай съседите дали е имало много и различни мъже и жени, влизащи и излизащи от апартамента му нощем.

— Никога не ми е хрумвало, че вампир може да бъде най-близък и скъп на някого — отбеляза Долф.

— От гледна точка на закона те са хора. Което означава, че също си имат любими.

— Ще проверя размерите на ухапванията — отвърна Долф. — Ако съвпадат, значи е един вампир, любовник; ако са различни, значи нашето момче си е падало по групите.

— Надявай се на любовник — казах аз. — Ако всичките са от един вампир, е възможно дори да се изправи от мъртвите.

— Повечето вампири са достатъчно умни да прережат гърлото или да отнесат главата.

— Не ми звучи като да е било добре планирано. Може би е престъпление от страст.

— Може би. Фриймънт пази телата за теб. С нетърпение очаква експертното ти мнение.

— Обзалагам се.

— Не я тормози твърде много, Анита.

— Няма да започвам, Долф.

— Бъди учтива.

— Винаги — отвърнах с най-невинния си глас.

Той въздъхна.

— Опитай се да запомниш, че щатските може и никога да не са виждали тела с липсващи части.

Беше мой ред да въздъхна.

— Ще бъда добричка, честна скаутска. Ще ми обясниш ли къде да ида?

Извадих малко тефтерче с химикалка закачена за спиралата му от един от джобовете на комбинезона. Бях започнала да нося тефтери точно заради такива случаи.

Предаде ми това, което Фриймънт му беше казала.

— Ако видиш нещо нередно на местопрестъплението, постарай се да го опазиш непокътнато, а аз ще се опитам да изпратя някой от нашите. В противен случай огледай жертвата, кажи си мнението на щатските и ги остави да си вършат работата.

— Наистина ли смяташ, че Фриймънт ще ми позволи да се разпореждам с нейния случай и да я принудя да изчака РОСР?

За около секунда последва мълчание, след това Долф каза:

— Направи най-доброто, на което си способна, Анита. Обади се, ако ние можем да помогнем с нещо.

— Аха, ще.

— Бих предпочел да изпратя теб на мястото на убийство, отколкото доста от ченгетата, които познавам — каза Долф.

От устата на Долф това е много голям комплимент. Той е най-добрият полицай на света.

— Благодаря, Долф.

Говорех на въздуха. Долф беше затворил. Винаги правеше така. Натиснах бутона и изключих телефона, след което просто постоях на място за около минута.

Не ми харесваше да се намирам насред нищото в непозната територия с непознати полицаи и частично изядени жертви. Мотаенето с „Отряда на привиденията“ ми даваше някаква легитимност. Даже бях използвала думите: „С отряда съм“ на някои местопрестъпления. Имах малка идентификационна значка, която закачах върху дрехите си. Не беше полицейска значка, но изглеждаше доста официално. Но да се представям на местна територия, където знаех, че мога да изтичам при Долф, ако има проблем, беше едно, докато тук, без подкрепление, ситуацията беше съвсем различна.

Полицаите нямат абсолютно никакво чувство за хумор, когато става дума за цивилни, месещи се в техните случаи. Не че ги обвинявах. Не бях точно цивилна, но нямах официален статус. Нямах влияние. Може би новият закон щеше да подобри нещата.

Поклатих глава. На теория щях да мога да вляза във всеки полицейски участък в страната и да поискам помощ или да се намеся непоканена във всеки случай. Теоретично. В реалния свят ченгетата щяха да ме мразят. Щях да съм добре дошла, колкото мокро куче в студена нощ. Нямаше да съм нито федерална, нито местна, а в страната нямаше достатъчно лицензирани екзекутори на вампири, че да запълнят дузина места. Можех да назова само осем от нас, от които двама вече се бяха оттеглили.

Повечето бяха специализирани във вампирите. Аз бях една от малцината, които се интересуваха и от друг тип убийства. Имаше слухове, че новият закон ще се разшири, за да включи всички видове свръхестествени убийства. Повечето екзекутори на вампири нямаше да плуват в свои води. Идеше реч за неформално чиракуване. Аз имах университетска степен по свръхестествена биология, но това не беше обичайно. Повечето от подивелите ликантропи, обичайните пощръклели тролове и другите по-солидни чудовища се преследваха от ловци на глави. Но новият закон нямаше да даде специална власт на ловците на глави. Екзекуторите на вампири, поне повечето, работят много стриктно в рамките на закона. Или пък просто получаваме по-добър ореол в пресата.

От години тръбях, че вампирите са чудовища, но докато една сенаторска щерка не бе нападната преди няколко седмици, никой не си мърдаше пръста. А сега внезапно това стана предмет на разгорещен публичен дебат. Легитимното вампирско общество достави предполагаемия нападател в чувал в дома на сенатора. Бяха оставили главата и торса непокътнати, така че дори и без ръце и крака да не умре. Призна си за атаката. Бил от наскоро превърнатите и просто малко се поувлякъл по време на срещата, както всеки друг двадесет и една годишен младеж с червена кръв. Да бе, как не.

Местният ловец, Джералд Малори, беше извършил екзекуцията. Живее извън Вашингтон, окръг Колумбия. Трябва да е минал шейсетте. Все още използва дървен кол и чук. Можете ли да повярвате?

Имаше приказки, че отрязвайки ръцете и краката им, ще можем да държим вампирите в затвора. На тази идея бе наложено вето най-вече, защото е жестоко и необичайно наказание. Освен това нямаше да сработи, не и при наистина старите вампири. Не само телата им са опасни.

Освен това не вярвах в мъченията. А ако отрязването на нечии ръце и крака и затварянето му в малка кутия за вечни времена не е мъчение, не знам какво е.

Върнах се обратно при групата. Подадох телефона на Баярд.

— Надявам се, че новините не са лоши — каза той.

— Не и в личен план — отвърнах аз.

Изглеждаше озадачен. Не беше необичайно явление за Лайънъл.

Обърнах се директно към Стърлинг.

— Трябва да ида до едно местопрестъпление наблизо. Има ли място, където мога да наема кола?

Той поклати глава.

— Казах ви, че имате на разположение кола и шофьор за времето на престоя си. Държа на казаното.

— Благодаря. Но не съм сигурна за шофьора. Става дума за местопрестъпление и няма да искат да им се мотаят цивилни.

— Добре, в такъв случай кола, без шофьор. Лайънъл, погрижи се госпожица Блейк да получи всичко, което й е нужно.

— Да, сър.

— Ще се видим отново, щом се стъмни напълно, госпожице Блейк.

— Ще гледам да съм тук по мръкнало, ако мога, г-н Стърлинг, но полицейските въпроси имат предимство.

Той ми се намръщи.

— Работите за мен, госпожице Блейк.

— Да, но освен това съм и лицензиран екзекутор на вампири. Съдействието на местната полиция има предимство.

— Значи става дума за убийство, извършено от вампир?

— Нямам право да споделям полицейска информация с никого — отвърнах аз.

Проклех глупостта си. Със споменаването на думата „вампир“ щях да сложа началото на слух, който щеше да се разраства с всяко преразказване. Проклятие.

— Не мога да напусна разследването рано, само за да погледна планината ви. Ще съм тук, щом мога. Определено ще огледам мъртвите, преди да се съмне, така че всъщност няма да загубите време.

Това не му хареса, но не ми възрази.

— Добре, госпожице Блейк. Ще ви чакам тук дори и да отнеме цялата нощ. Любопитно ми е какво правите. Никога не съм виждал вдигане на зомбита преди.

— Тази вечер няма да вдигам мъртвите, г-н Стърлинг. Вече говорихме за това.

— Разбира се — отвърна той и само ме погледна.

По някаква причина беше трудно да срещна бледите му очи. Насилих се да отвърна на погледа му и да не отклоня очи, но изискваше усилия. Сякаш се опитваше да ме накара да направя нещо, да ме застави с погледа си, като вампир. Но той не беше вампир, дори и слаб.

Примигна и се отдалечи, без да каже нищо повече. Госпожа Харисън щапукаше несигурно след него по неравната земя на високите си токчета. Боу ми кимна и ги последва. Предположих, че са дошли с една кола. Или пък Боу беше шофьорът на Стърлинг. Сигурно беше работа, изпълнена с прекрасни емоции.

— Ще ви откараме с хеликоптер до хотела, където сме ви запазили стаи. Можете да разопаковате багажа си, а аз ще ви докарам колата — каза Баярд.

— Без разопаковане, само колата. Местопрестъпленията остаряват бързо — отвърнах аз.

Той кимна.

— Както желаете. Ако се качите в хеликоптера, ще потеглим веднага.

Едва след като свалих комбинезона и го сгънах осъзнах, че можех да отида с г-н Стърлинг. Можеха да ме откарат, вместо да се налага да летя. Мамка му.