Кървави кости

15

Бях свикнала с рязаната пушка, която имах вкъщи. Да, беше незаконна, но се носеше лесно и правеше вампирите на кайма. Какво повече би могъл да иска един модерен ловец на вампири? Пушката помпа „Итака“ дванайсети калибър беше близо до това.

— Защо за мен няма пушка? — попита Лари.

Погледнах го. Изглеждаше сериозен. Поклатих глава.

— Когато овладееш деветмилиметровия, ще си поговорим за пушки.

— Страхотно.

Ох, ентусиазмът на младежта. Лари беше само четири години по-малък от мен. Понякога изглеждаха, сякаш са милион.

— Няма да ни застреля в гръб по случайност, нали? — попита заместник Колтрейн.

Усмихнах се, но не сладко.

— Обеща да не го прави.

Колтрейн ме изгледа сякаш не беше сигурен, че се шегувам.

Шериф Сейнт Джон се присъедини към нас в началото на гората. Той също бе въоръжен с пушка. Трябваше да повярвам, че знае как да я използва. Уолъс беше взел пушката от тяхната кола. Партньорът му Грейнджър носеше зловещо изглеждаща карабина, като онези, които би използвал снайперист. Изглеждаше ми неуместно оръжие за тазвечерната работа и му го бях заявила. Грейнджър само ме беше изгледал. Свих рамене и оставих въпроса. В крайна сметка ставаше дума за неговия врат и неговото оръжие.

Огледах ги. Те ме погледнаха. Чакаха да дам нареждането.

— Всички ли разполагат със светена вода? — попитах аз.

Лари потупа джоба на комбинезона си. Всички останали кимнаха или измърмориха утвърдително.

— Помнете трите правила при лова на вампири. Първо: никога, абсолютно никога не ги гледайте в очите. Второ: никога не сваляйте кръста си. Трето: целете се в главата и сърцето. Дори и със сребърни куршуми, изстрелите няма да са смъртоносни на други места — чувствах се като учителка в детската градина, която изпраща хлапетата си на враждебна игрална площадка. — Не се паникьосвайте, ако ви ухапят. Ухапването може да се прочисти. Докато не ви хипнотизират с поглед, ще можете да се борите.

Изгледах ги — всички бяха тихи и по-високи от мен, дори и Лари с два-три сантиметра. Всички можеха да ме надвият с голи ръце. Тогава защо исках да им наредя, да влязат в къщата, където щяха да са в безопасност? По дяволите, всички можехме да влезем вътре. Да пийнем по чаша горещо какао. Да кажем на семейство Куинлан, че малкото им момиченце ще е добре. В смисъл, диетите с течности се харесват от тийнейджърите. Нали?

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.

— Да вървим, момчета. Хабим звездна светлина.

Или никой не схвана цитата на Джон Уейн, или никой не го сметна за забавен. Беше трудно да преценя кое от двете.

Налагаше се да пусна Сейнт Джон да ни поведе сред черните дървета. Не познавах района, а той го познаваше. Не ми харесваше да е на челна позиция. Въобще не ми харесваше. Искаше ми се да го пратя обратно при жена му. Любимата му от училище. Женени от пет години и все още влюбени. Исусе, не исках да го убият.

Дърветата се сключиха около нас. Сейнт Джон си проправяше път, сякаш знаеше какво прави. По това време на годината почти нямаше шубраци. Това улесняваше нещата, но все пак е изкуство да ходиш през гъста гора, особено в тъмното. Човек всъщност не вижда нищо, дори и с фенерче. Трябва да се отдаде на дърветата по начина, по който се отдава на водата, когато плува. Не се концентрираш върху водата, нито дори върху тялото си. Концентрираш се върху ритъма, докато пориш и се плъзгаш през студената течност. В гората също трябва да нацелиш ритъма. Концентрираш се върху това да провираш тялото си през естествените пролуки. Да намираш местата, където самата гора ще те пусне да преминеш. Ако се бориш с нея, тя ще отвърне на борбата. И точно като водата, може да те убие. Всеки, който не вярва, че гората е смъртоносно място, никога не се е губил в нея.

Сейнт Джон знаеше как да се движи и същото важеше за мен. В интерес на истината бях доста доволна от това. От доста време бях градско момиче. Лари се спъна в мен. Трябваше да го прегърна, иначе и двамата щяхме да паднем.

— Съжалявам — каза той и се отдръпна.

— Как се справяш, ловецо на вампири? — извика Колтрейн.

Той се движеше най-отзад. Аз трябваше да съм втора, за да подкрепям Сейнт Джон и нямах намерение да оставя Лари най-отзад. Колтрейн беше поискал да е последен. Каза, че двамата с шерифа щели да ни пазят задниците. Мен ме устройваше.

— Извикай малко по-високо — каза Уолъс. — Не мисля, че вампирът те чу.

— Нямам нужда от някакъв щатски, който да ме учи как да си върша работата.

— Той знае, че сме тук — казах аз.

Това ги спря. И двамата ме погледнаха. Грейнджър, който беше малко пред Уолъс, също ме погледна. Бях приковала вниманието на всички.

— Дори вампирът да е само на няколко седмици, слухът му е изключително остър. Знае, че сме тук. Знае, че идваме. Няма значение дали сме тихи, или мъкнем духов оркестър. Все едно е. Няма да го изненадаме в мрака — вероятно той щеше да ни изненада, но тази част я премълчах. Така или иначе всички си я мислехме.

— Губим време, заместник — обади се Сейнт Джон.

Колтрейн не се извини и дори не изглеждаше, че съжалява.

Уолъс го направи.

— Съжалявам, шерифе. Няма да се повтори.

Сейнт Джон кимна, обърна се, без да промълви и дума и ни поведе още по-навътре в гората. Колтрейн изхъмка леко, но си замълча. Каквото и да кажеше, не вярвах, че Уолъс ще му се върже отново. Поне се надявах да е така. Не ми пукаше дали е уплашен, имахме достатъчно проблеми и без да се караме помежду си.

Дърветата шумоляха и се люлееха около нас. Миналогодишните листа пукаха под краката ни. Някой изруга тихо зад гърба ми. Вятърът подухна в див порив и отметна косата назад от лицето ми. Мракът напред беше от различен тип. Приближавахме сечището.

Сейнт Джон спря съвсем близо до края на дърветата. Погледна назад към мен.

— Как искате да го направим?

Можех да вкуся дъжда в приближаващия се вятър. Ако беше възможно, исках да се махнем, преди да се излее. И така видимостта беше отвратителна.

— Убиваме го и моментално се връщаме в къщата. Не е сложен план.

Той кимна, сякаш бях казала нещо дълбокомислено. Щеше ми се да е така.

Пред нас изникна фигура. В един момент нямаше нищо, в следващия беше там. Мрак и сенки, магия. Сграбчи Сейнт Джон, докато той посягаше за пистолета си, и го хвърли към сечището с висока парабола.

Прострелях вампира в гърдите от почти непосредствена близост. Той падна на колене. Успях да мерна бялото на очите му, сякаш не можеше да повярва. Трябваше да изпомпя пушката, за да презаредя със следващия куршум.

Карабината на Грейнджър изгърмя зад гърба ми като оръдие. Някой изкрещя. Прострелях вампира между очите. Главата му се пръсна върху листата. Обърнах се с пушка на рамо преди тялото да падне на земята.

Лари лежеше на земята с вампир върху себе си. Успях да мерна дълга кафява коса преди кръстът му да проблесне с ослепителен синьо-бял огън. Тя се хвърли назад с писък и се придвижи в мрака. Изчезна.

Друга вампирка с дълга руса коса държеше Грейнджър в тънките си ръце, а главата й беше притисната във врата му. Не можех да използвам пушката. Бяха твърде близо един до друг. От това разстояние щях да убия и двамата.

Пуснах пушката в изненаданите ръце на Лари. Все още лежеше на земята и примигваше. Извадих браунинга и стрелях в широките гърди на вампира. Тя се сгърчи, но не пусна Грейнджър. Изгледа ме, а мъжът беше все така притиснат до гърдите й. Изсъска ми. Изстрелях един куршум в отворената й уста. Това отнесе задната част на главата й.

Вампирката се разтресе. Пратих втори куршум в главата й. Тя пусна Грейнджър и падна върху листата, обзета от конвулсии. Грейнджър просто лежеше на място. В тъмнината не можех да видя лицето или врата му. Жив или мъртъв, бях направила за него всичко, което можех.

Лари вече беше на крака, а пушката изглеждаше странно в ръцете му.

Разнесе се писък, нисък и изпълнен с болка. Уолъс лежеше на земята, а върху него се бе настанил слабоват вампир. Зъбите се забиха в рамото му. Костта се счупи със силно изхрущяване. Той изкрещя отново.

Успях да мерна Колтрейн изправен, замръзнал малко по-нататък. Зад него имаше движение. Погледнах право напред в очакване вампирът да се появи от сенките, но нещо проблесна. Тъпо сребърно острие се мярна пред очите ми. Взирах се право в него, но някак изпуснах около секунда. Следващото нещо, което видях бе върхът на острието, изскачащо от гърлото на Колтрейн. Изгубих още една секунда, примигвайки към сенките, а вампирът издърпа острието и изчезна. Офейка през дърветата като нещо нечовешко, невероятно бързо, подобно на кошмар, зърнат с крайчеца на очите.

Лари вдигна пушката и я насочи към Уолъс. Издърпах я от него, а нещо се удари в гърба ми и ме яхна върху листата. Една ръка натисна главата ми в сухите, пращящи листа. Втора ръка разкъса гърба на комбинезона ми толкова яростно, че изкълчи рамото ми. Точно над главата ми се разнесе експлозия и вампирът изчезна. Претърколих се, а ушите ми звънтяха.

Лари стоеше над мен с протегната ръка и пушка в готовност. Каквото и да бе отстрелял, се беше изпарило в мрака.

Лявото ми рамо беше наранено, но не толкова лошо, колкото можеше да е, ако не се изправех. С усилие се вдигнах на крака. Вампирите си бяха отишли.

Уолъс беше седнал и прегръщаше рамото си. Колтрейн лежеше на земята, без да мърда. Зад нас се разнесе звук. Обърнах се с насочен браунинг. Лари също се обръщаше, но твърде бавно. Наведох цевта надолу, беше Сейнт Джон.

— Не стреляйте. Аз съм.

Лари държеше пистолета си с две ръце, насочен към земята.

— Мили Боже! — каза той.

Амин.

— Какво стана с теб?

— Изпаднах в безсъзнание при падането. После следвах звука на изстрелите — отвърна Сейнт Джон.

Застигна ни порив на вятъра. Миришеше толкова силно на дъжд, че почти можех да го почувствам по кожата си.

— Провери пулса на Грейнджър, Лари — наредих аз.

— Какво? — Лари изглеждаше в шок от битката.

— Виж дали е жив.

Беше мърлява работа и бих я свършила сама, но вярвах, че аз повече мога да държа вампирите настрани, отколкото Лари. Вече ме беше спасил веднъж тази вечер, но все още вярвах повече на себе си.

Сейнт Джон мина покрай нас. Докосна Уолъс, който кимна.

— Ръката ми е счупена, но ще живея.

Сейнт Джон се отправи към неподвижния силует на Колтрейн.

Лари коленичи до Грейнджър. Прехвърли оръжието си в лявата ръка, не беше най-доброто нещо, но го разбирах. Трудно е да провериш пулс на окървавено гърло в мрака. По-добре е да използваш доминантната си ръка.

— Има пулс — погледна нагоре, а широката му усмивка бе като мъждива белота в мрака.

— Колтрейн е мъртъв — каза Сейнт Джон. — Бог да ми е на помощ, мъртъв е — вдигна ръка и по кожата му проблесна кръв, черна на слабата светлина. — Почти е обезглавен. Какво го е направило?

— Меч — отвърнах аз.

Бях го видяла. Видяла бях как се случва. Но всичко, което можех да си спомня, беше черна форма, по-голяма от човешко същество. Или по-голяма от повечето. Сянка с меч, това беше всичко, което видях, а гледах право в нея.

Нещо пробяга по кожата ми и определено не беше вятърът. Силата изпълни пролетната нощ като вода.

— Тук има нещо старо — казах аз.

— За какво говорите? — попита Сейнт Джон.

— Древен вампир. Тук е. Мога да го почувствам — претърсих мрака с очи, но нищо не помръдваше, освен дърветата и вятъра.

Нямаше нищо, което да се види. Нищо, с което да се боря. Но беше тук и беше близо. Може би с меч в ръка.

Грейнджър се изправи толкова рязко, че Лари падна назад в листата с възклицание. Очите на големия мъж се обърнаха към мен. Видях, че ръката му посяга към пистолета и разбрах какво прави вампирът.

Насочих браунинга към главата му и зачаках. Трябваше да съм сигурна.

Грейнджър не се опита да намери падналата си карабина. Извади пистолета си и го насочи много бавно, сякаш не искаше да го прави. Насочи го към Лари от по-малко от тридесет сантиметра разстояние.

Уолъс изкрещя:

— Грейнджър, какво, по дяволите, правиш?

Аз стрелях.

Грейнджър потръпна, ръката с пистолета се поколеба, после пак се вдигна. Стрелях отново и отново. Ръката му падна бавно на земята, все така стискаща пистолета. Той се строполи назад в листата.

— Грейнджър! — Уолъс крещеше и пълзеше към партньора си.

Мамка му.

Стигнах първа и изритах пистолета от ръката му. Ако беше помръднал, щях да го застрелям отново. Не помръдна. Просто лежеше там, мъртъв.

Уолъс се опита да го сложи в скута си с една ръка.

— Защо го застреля? Защо?

— Щеше да убие Лари. Видя го.

— Защо?

— Вампирът, който го ухапа. Господарят му е там някъде. И е силно копеле. Използваше го.

Уолъс беше поставил главата на Грейнджър в скута си, а собствената му разкъсана ръка бе притисната към гърдите му. Плачеше.

Мамка му.

В надигащия се вятър се понесе звук. Остро, яростно лаене. Пресече го женски писък, висок и ясен.

— О, Господи! — прошепнах аз.

— Бет! — Сейнт Джон вече беше на крака и тичаше, преди да успея да кажа нещо.

Сграбчих Уолъс за рамото и дръпнах якето му.

Той погледна нагоре.

— Какво става?

— В къщата са — отвърнах аз. — Можеш ли да вървиш?

Той кимна. Помогнах му да се изправи.

Долетя още един писък. Не беше същият глас. Този път беше мъжки или момчешки.

— Остани с него, Лари. Доберете се до къщата колкото се може по-бързо.

— Ами ако се опитват да ни разделят? — попита Лари.

— Значи ще успеят — отговорих му. — Стреляй по всичко, което мръдне.

Докоснах го по ръката, сякаш това щеше да го направи по-истински, да го опази. Нямаше, но само с това разполагах. Трябваше да ида в къщата. Лари доброволно беше решил да става ловец на чудовища. Семейство Куинлан и Бет Сейнт Джон не бяха.

Прибрах браунинга, стиснах пушката с две ръце и се хвърлих сред дърветата. Тичах, без да се опитвам да гледам накъде отивам. Засилвах се към пролуки в дърветата, за които не бях сигурна, че съществуват, но те бяха там. Прескочих един дънер и за малко не паднах, но запазих равновесие и продължих да тичам. Един клон ме перна през лицето и изкара сълзи в очите ми. Гората, която преди това бе изглеждала проходима, сега представляваше лабиринт от корени и клони, които сграбчваха и препъваха. Тичах на сляпо. Не беше добър начин да останеш жив, когато наоколо има вампири. Изхвърчах на ливадата на семейство Куинлан и паднах на колене, здраво стиснала пушката.

Предната врата беше отворена. Светлината струеше под формата на топъл четириъгълник. В къщата звучаха изстрели. Изправих се на крака и се затичах натам.

Пуделът лежеше пречупен на земята, смачкан, сякаш някой се бе опитал насила да го направи на топка.

Вратите към всекидневната бяха отворени. Прозвуча втори изстрел. Отправих се към лявата врата с гръб към стената и вдигната пушка.

Господин и госпожа Куинлан бяха сгушени в далечния ъгъл и държаха кръстовете си пред себе си. Металът блестеше с гореща бяла светлина, като магнезий.

Нещото пред тях не приличаше особено на вампир. Изглеждаше като скелет с мускули и кожа, опънати върху костената рамка. Беше източено, невъзможно тънко и високо. На гърба му имаше меч, блестящ и широк като ятаган. Убиецът на Колтрейн?

Сейнт Джон стреляше по вампирката от гората. Дългата й кафява коса беше разделена на път по средата, прав и очарователен, и обграждаше покрито с кръв и широко озъбено лице.

Успях да мерна Бет Сейнт Джон на пода зад нея. Не мърдаше.

Сейнт Джон продължаваше да стреля в тялото на вампирката. Тя не спираше да настъпва. На предницата на дънковото й яке разцъфна кърваво петно. Пистолетът му изщрака, беше празен. Вампирката залитна, после падна на колене. Падна напред на четири крака и човек можеше да види, че гърбът й е кърваво парче месо. Лежеше задъхана на пода, докато Сейнт Джон презареждаше.

Изправих се на крака и се опитвах да държа под око вратата в случай, че това не бяха всички. Тръгнах към семейство Куинлан и нещото пред тях. Трябваше ми по-добър ъгъл, преди да използвам пушката. Не исках да са на пътя на куршумите.

Нещото се обърна към мен. Мярнах лице, което не беше нито човешко, нито животинско, но бе изтъняло и странно, със зъби и слепи, блестящи очи. Сви се и кожата се изля върху голата плът, покривайки почти оголените кости. Никога не бях виждала нещо подобно. Когато насочих пушката, вече гледах към някакво подобие на човешко лице. Дълга бяла коса обграждаше фините кости; то побягна — ако бягане е думата за това неясно движение. Бягаше така, както някои от тях летяха, сякаш едновременно правеше и нещо друго, но нямах по-добра дума да го опиша. Някои летяха, този бягаше. Изчезна, преди да успея да дръпна спусъка.

Останах да се взирам в отворената врата, накъдето цевта беше последвала движенията му. Можех ли да стрелям? Нима се бях поколебала? Не мислех така, но не бях сигурна. Приличаше на ситуацията в гората, когато Колтрейн беше умрял, сякаш бях пропуснала няколко секунди. Вампирът трябваше да е нашият убиец, но единственото, което бях видяла ясно в гората, беше мечът.

Сейнт Джон стреля по падналия вампир. Стреля, докато пистолетът му отново не се изпразни. Оръжието продължи да щрака, щрак-щрак.

Приближих се до него. Главата на вампирката представляваше кървави парчета месо и по-тежки, по-мокри неща. Не беше останало лице.

— Мъртво е, Сейнт Джон. Уби го.

Той просто се взираше в тялото над цевта на празния си пистолет. Трепереше. Внезапно падна на колене, сякаш повече не можеше да се държи на крака. Пропълзя до жена си, зарязвайки пистолета на килима. Взе я в прегръдките си, повдигайки я наполовина, и я залюля. Беше обляна в кръв. Гърлото й бе разкъсано от едната страна.

Сейнт Джон издаваше висок, пронизителен гърлен звук.

Кръстовете на семейство Куинлан престанаха да светят. Те се изправиха, като все още се държаха един за друг и примигваха, сякаш ослепени от светлината.

— Джеф, той взе Джеф — каза г-жа Куинлан.

Погледнах към нея. Очите й бяха твърде разширени.

— Той взе Джеф.

— Кой взе Джеф? — попитах аз.

— Големият — отвърна г-н Куинлан. — Това нещо, това нещо каза на Джеф да махне кръста си и той го направи — погледна ме с учудени очи. — Защо го направи? Защо го свали?

— Вампирът го е хванал с поглед — отвърнах аз. — Не е можел да се възпротиви.

— Ако вярата му беше по-силна, нямаше да се поддаде — каза Куинлан.

— Синът ви не е виновен.

Куинлан поклати глава.

— Не беше достатъчно силен.

Обърнах му гръб, което ме изправи пред Сейнт Джон. Беше изтеглил в скута и прегръдките си колкото бе могъл от тялото на жена си. Люлееше я с невиждащи очи. Не забелязваше тази стая. Беше се скрил някъде дълбоко вътре в себе си. Някъде на по-добро място. Поне така се надявах.

Отправих се към вратата. Не беше нужно да гледам това. Да гледам как Сейнт Джон люлее жена си не беше част от длъжностната ми характеристика. Честно.

Седнах на стълбите, откъдето можех да наблюдавам вратата, коридора и стълбите чак до мястото, където свършваха. Сейнт Джон започна да пее със странен, измъчен глас. Отне ми няколко минути да разбера какво е. Беше „Ти си толкова прекрасна“. Изправих се и отидох към външната врата. Лари и Уолъс точно докуцукваха на верандата.

Просто поклатих глава и продължих да вървя. Стигнах почти до алеята за автомобили, когато престанах да чувам пеенето. Стоях и си поемах дълбоко въздух, след което бавно го издишвах. Концентрирах се върху дишането си, върху квакането на жабите и върху вятъра. Концентрирах се върху всичко различно от звука, който се зараждаше в гърлото ми. Стоях там в мрака, на открито, осъзнавайки, че е опасно, без да съм сигурна, че ми пука. Стоях така, докато не бях сигурна, че няма да се разкрещя. След това се обърнах и влязох обратно в къщата.

Това беше най-храброто нещо, което направих за цялата вечер.