Лавина от убийства

Април 1967

Ръцете на Еван Пю трепереха, докато четеше писмото, пуснато в кутията му в най-обикновен бял плик, името и адресът му бяха написани на машина, също както и текстът. Тъмният квадратен отвор на пощенската кутия беше празен всеки път, когато слизаше между закуската и края на обяда. И ето че най-сетне, в два и трийсет, беше получил очаквания отговор!

Пое по празния коридор и се заизкачва по извитото стълбище към своя край на фоайето; „Дарацелс“ беше нов колеж, с впечатляващо изчистени, ясно изразени линии, проектиран от световноизвестен архитект, бивш възпитаник на университета „Чъб“. Сградата бе отражение на характерната за него хладна приветливост — подове и стени с мраморна облицовка, скални кътове, оградени от стъкло, бяла светлина, оскъдна украса. На горните етажи, където се намираше стаята на Еван, белият мрамор бе сменен от боядисани в сиво стени и сив линолеум — много практичен избор, който също така създаваше илюзия за простор и свобода. Същото бе и усещането в стаите, поради което всички в общежитието обичаха и ценяха архитекта. Той, както можеше да се очаква, бе преживял ужаса да дели с друг сбутана стаичка в колежа, построен през 1788-а, и тъкмо затова бе проектирал просторни стаи и достатъчно бани в „Парацелс“.

Горе също се оказа пусто. Еван пое предпазливо напред, близо до стената и щом влезе в стаята, се огледа бързо, за да се увери, че съквартирантът му Том Уилкинсън има лекция с останалите първокурсници в крилото, където се подготвяха бъдещите медици. Човек трябваше да внимава, защото дори съвестните кандидат-лекари понякога пропускаха часове. Беше сам. Беше в безопасност.

Макар и невероятно, в стаята не беше разхвърляно. И двамата младежи си имаха автомобили и не им се налагаше да прибират велосипедите си вътре, по пода не се издигаха обичайните купчини кашони, които повечето студенти трупаха. Библиотека, висока чак до тавана, разделяше бюрата им, над които бяха прозорците, а широките единични легла бяха разположени от двете страни на вратата. На всяка от другите две стени имаше по още една врата. Уилкинсън, весел, жизнерадостен младеж, бе закачил постери на сексапилни филмови звезди на стената в своята половина от стаята, докато на другата, на Еван Пю, имаше единствено корково табло, на което бяха забодени бележки и няколко снимки.

Прекрачи нетърпеливо към бюрото си; плотът изглеждаше точно както го остави сутринта. Нито едно от чекмеджетата не беше заключено. Еван ги отвори едно по едно и прегледа съдържанието им, докато се питаше колко място ще заеме пакетът с парите. Това зависеше от стойността на банкнотите, реши той и затвори най-долното чекмедже. Не намери нито банкноти, нито пакет. Обърна поглед към леглото със смачкан чаршаф и изритани одеяла, след това пристъпи към него и вдигна всичко с един яростен замах — нямаше пакет с пари нито върху него, нито отдолу.

След това провери лавиците на библиотеката и пак нищо, а накрая се изправи и се запита как е възможно да е такъв глупак. Как бе възможно жертвата му да знае коя половина от стаята е неговата или че изобщо има половини? Том беше разхвърлян, но дори след като много внимателно прерови вещите му, не откри пакет.

Оставаха единствено дрехите. Този път Еван провери първо тези на Том, но без успех. След това отвори вратата на своя дрешник. Тези дрешници, поместени в малки стаи, бяха доказателство за гения на архитекта, защото той се оказваше от хората, които не забравяха нищичко от миналото и много добре разбираха колко ненужни вещи могат да натрупат младите мъже — и жени! — през годините, прекарани в една стая. Дрешниците бяха разположени по цялата дължина на основното помещение и бяха широки един метър; в далечния край се виждаха редици чекмеджета, след това открити полици, а останалата половина бе оставена празна. Само светлината им куцаше, защото деканът се страхуваше да не стане пожар в някое от тези тесни помещения. Разрешени бяха крушки от двайсет и пет вата, нищо по-силно! Вратите бяха на пружини и се затваряха сами, след като някой отвореше, поредната приумица на декана; той ненавиждаше безредието и гледаше на отворените врати и чекмеджета като на престъпна безотговорност.

Еван щракна лампата и влезе; вратата се затвори зад него, но той бе свикнал. Веднага забеляза пакетчето, което висеше от тавана, вързано на връвчица. Дръпна го нетърпеливо, без да се изненада, че жертвата е решила да го остави на това скрито място, нито че висеше там, където нямаше чекмеджета и полици. Не погледна към тавана; очите му бяха приковани в пакета, който дори на слабата светлина се виждаше, че е опакован стегнато в прозрачно фолио. Банкнотите прозираха — бяха от по сто долара. Изглеждаха нови, ръбчетата все още не бяха пречупени от многобройни пръсти, и бяха подредени на стегната купчинка.

Неочаквано, след като вече бе протегнал ръце и сграбчил пакета, той спря за миг, замислен над значимостта на замисъла си, над задоволството, което не можеше да сподели с никого, докато изнудваше Дрънкалото. Наистина ли искаше да продължи с изнудването? Пари в действителност не му трябваха; просто това бе оръжието, което бе избрал. Не можеше да се насити на радостта от мисълта, че тъкмо той, Еван Пю, най-обикновен първокурсник в „Чъб“, само на деветнайсет, притежава властта да измъчва до отчаяние друго човешко същество. Боже, колко хубаво! Разбира се, че щеше да продължи да изнудва Дрънкалото.

Протегнатата му ръка сграбчи увития в пластмасово фолио пакет. Не успя да го освободи, затова дръпна по-силно, нетърпеливо и той остана в ръката му, натежа и младежът се наведе, за да не изпусне плячката.

В същия миг се чу силен шум, нещо между рев и стържене. В мига, в който изгарящата болка проряза горната част на ръцете и гърдите му, Еван си помисли не на шега, че го е ухапал ни повече, ни по-малко тиранозавър рекс. Изпусна пакета с парите и стисна онова, което се опитваше да го погълне, пръстите му обхванаха студената стомана, забила се в плътта — не беше само едно, ами цяла редица остриета, проникнали дълбоко, чак в костта.

Първоначалният шок бе толкова силен, че той дори не извика, но в следващия момент изпищя неудържимо, дрезгаво, и се запита защо устата му е пълна с пяна. Въпреки това не спря да надава крясъци, отново и отново.

Шумът се чу ясно и в стаята, но нямаше кой да го чуе. Не се разнесе в коридора, благодарение на уменията на архитекта, настоял за звукова изолация, за която бе отпуснат огромен бюджет. Семейство Парсън искаха първокласно изпълнение, след като така и така щяха да се разделят със скулптура на Роден и няколко на Хенри Мур. Подобни съкровища не можеха да бъдат поставени в близост до някой боклук.

Смъртта прибра Еван Пю чак след два часа, живителната му кръв изтичаше, краката му отказаха да се движат, дишаше с усилие, давеше се. Единствената му утеха, докато съзнанието го напускаше, бе, че полицаите ще открият парите и писмото на Дрънкалото, което бе натъпкал в джоба си.

— Не мога да повярвам! — възкликна капитан Кармайн Делмонико. — Този ден няма ли най-сетне да свърши. Кое време стана, за бога?

— Наближава шест и половина — долетя гласът на Патрик О’Донъл от гардеробната. — Много добре знаеш колко е часът.

Кармайн влезе, пружината бе свалена и пред него се разкри сцена, достойна за музея на ужаса с восъчните фигури. Патси бе инсталирал два малки прожектора в дрешника, за да се отърват от двайсет и петватовата крушка на декана, и всяко ъгълче вътре бе ярко осветено. Погледът му бе привлечен първо от тялото, увиснало напълно отпуснато от ниския таван, горната част на ръцете и гърдите бяха жестоко пристегнати в челюсти като на бяла акула, само че направени от ръждясала стомана.

— Господи! — ахна той и обиколи, доколкото можа, около тялото. — Патси, виждал ли си досега подобно нещо? Какво, за бога, е това чудо?

— Май е огромен капан за мечки — отвърна Патси.

— Капан за мечки ли? В Кънектикът? Като изключим някои местности в Канада и планините на юг, от тази страна на Скалистите планини не са се мяркали мечки поне от сто години. — Той се вгледа внимателно в гърдите на младежа, където зъбците бяха потънали чак до основата. — Въпреки че — досети се той, — като нищо може някой да е забутал подобно чудо в хамбара си и да го е забравил.

Отстъпи, докато Патрик довършваше огледа, след това двамата мъже се спогледаха.

— Налага се да взема трупа заедно с капана — рече Патси. — Не смея да го освободя тук, в дрешника — пружината на това чудо може да ми откъсне цялата ръка, докато се опитвам да разтворя челюстите. Този таван е доста по-нисък, отколкото в стаята, значи трябва да има греда. Голям майтап!

— Не е просто заковано, ами са сложени болтове и дюбели — установи Кармайн, — така че трябва да има греда. Май дойде време за трион. Ако трябва, ще съборим сградата. — Забеляза пакета, увит в прозрачно фолио, и се наведе, за да го огледа. — Хм… Става все по-интересно, Патси. Освен ако не е пълен с хартия, тук са натъпкани доста пари. Примамка за алчния. Хлапето ги е видяло, посегнало е и буквално се е пъхнало в капана.

След като реши, че е станало така, Кармайн огледа останалата част от дрешника — истинска мечта за всеки студент, помисли си той. Дълъг беше четири метра и половина, метър широк, в единия край бяха вградени чекмеджета, до тях се виждаха открити полици, а останалата част бе предвидена за кашони, ненужни вещи и куфарите на студентите. Мечият капан е бил нагласен на разчистения под; собственикът на гардеробната бе поддържал помещението чисто и подредено.

— Онзи, който е заложил мечия капан, е познавал устройството му — заяви той. — Болтовете трябва да са били завинтени в напречна греда на пода или тавана. Това чудо не е мръднало и на сантиметър, когато се е задействало.

— Виж, нищо че остана затворен, Кармайн. Моите хора ще успеят да го отделят.

— Знам. Можеш ли да повярваш, Патси?

— Не. С този стават дванайсет за осемнайсет часа.

— Ще се видим в моргата.

Екипът на Кармайн, Ейб Голдбърг и Кори Маршъл, стояха слисани до бюрото на Еван Пю.

— Дванайсет ли, Кармайн? — попита Кори, когато Кармайн се приближи до тях.

— Дванайсет и почти всички са различни. Този обаче е номер едно, момчета — мечи капан. Жертвата е някакъв кльощав мухльо и когато челюстите са щракнали, са го премазали.

— Дванайсет! — повтори удивеният Ейб. — Кармайн, в историята на Холоуман никога не са ставали дванайсет убийства в един ден. Четири беше върхът на класацията, когато стана престрелката на рокерските банди на паркинга на „Чъб Боул“, но при тях всичко беше ясно, нямаше никакви изненади. Ти разнищи работата за по-малко от седмица.

— Съмнявам се, че ще успея да постигна същото и тук — призна мрачно Кармайн.

— Едва ли — съгласиха се в един глас сержантите.

— Да — продължи Ейб в опит да успокои шефа си, — ама не всичките са твои. Знам, че Мики Макоскър и екипът му няма как да бъдат изтеглени от наркоразследването, но Лари Пизано вече е поел застреляните. Така че ще имаш три по-малко, само девет с този.

— Ейб, много добре знаеш, че всички са мои. Аз съм капитан на детективите. Което означава, че всеки от вас получава по една жертва — вие познавате методите ми по-добре от момчетата на Лари. — Намръщи се. — Само че няма да е тази вечер. Приберете се, хапнете си домашно сготвена вечеря и се наспете. Утре в девет ви искам в кабинета на комисаря. Разбрахме ли се?

Двамата кимнаха и излязоха.

Кармайн остана в сравнително просторната студентска стая и се загледа в очевидната разлика между половината на жертвата и другата, на младежа, който го беше открил.

Том Уилкинсън чакаше в стая, освободена от декана, където щеше да се настани временно; един от хората на Патси го придружи до стаята му, след като запечатаха вратата на дрешника на Еван, за да проследи внимателно какви дрехи, книги и дреболии взема. Кармайн прегледа списъка, изготвен от лаборанта, и се зае с огледа на помещението. Имаше чувството, че двамата младежи са начертали линия в средата на стаята — двете половини бяха коренно различни. Том се оказа разхвърлян и мърляв, в дрешника му цареше хаос, докато Еван Пю изглежда беше маниак. Дори бележките, забодени на таблото, бяха подравнени, чисти. Прегледа ги набързо, да не би някоя да издава защо е бил убит; оказа се, че с тях си е напомнял да вземе дрехите от химическо чистене на определена дата, да купи марки, нови чорапи, тетрадки и химикалки. Снимките бяха от място, значително по-топло от Холоуман — палми, къщи, боядисани в ярки цветове, плажове. Имаше и голяма къща, пред която бяха застанали мъж и жена в средата на четирийсетте — изглеждаха богати — облечени във вечерни дрехи.

Тъй като в бюрото не откри абсолютно нищо, Кармайн отиде да поговори с Том Уилкинсън, приседнал унило на самия край на новото си легло. От пръв поглед личеше, че е много различен от Еван Пю: висок, красив, рус, атлетичен, с големи сини очи, които се вглеждаха в Кармайн със смес от страх, ужас и любопитство. Съвсем не бяха очите на убиец, осъществил пъкления си замисъл с мечи капан, реши Кармайн. Младежът бе облечен в евтини дрехи — никаква камилска вълна или кашмир.

Постара се да не описва в подробности как кръвта е потекла от дрешника на Еван, как го е викал и след като съквартирантът му не отговорил, той отворил вратата. Беше му трудно да говори логично и последователно, но Кармайн изчака търпеливо да се овладее и научи, че Том не останал достатъчно дълго, за да огледа и запомни подробности от ужасната си находка. Някои от студентите по медицина може би щяха да обърнат внимание; имаше такива, на които жестокостта им беше в кръвта. Дори да бе видял парите, не признаваше, но Кармайн бе склонен да повярва, че не ги е забелязал. Този студент по медицина едва успяваше да си осигури средства, за да остане в „Парацелс“, и сигурно щеше да се поддаде на изкушението да свие пакета, преди някой да разбере, че е влизал в дрешника. По дрехите му нямаше кръв, бил заобиколил локвата, когато влязъл. На излизане бил също толкова внимателен, но криминалистът, който го изпратил до новата стая, взел гуменките му, обясни момчето и размърда пръстите на краката си, щръкнали през дупки по чорапите. Гуменките били нови, трябвали му, така че… ами…

Кармайн обеща да му ги върнат скоро.

— Харесваше ли съквартиранта си? — попита го Кармайн.

— Не — отвърна, без да увърта, Том.

— Защо?

— Ами защото беше гадняр.

— Не предполагах, че си от хората, които прибързват в преценките си, Том.

— Наистина не съм и лесно мога да се оправя с гаднярите, капитане, ако той беше най-обикновен гадняр. Само че Еван не беше обикновен. Беше толкова… надменен егоист! Та той тежеше четирийсет кила с мокри дрехи, приличаше на смотана стара мома, а не допускаше, че изглежда странно! А като почнеше да се фука, човек оставаше с впечатление, че хората, които са четирийсет кила с мокри дрехи и приличат на смотани стари моми, са образец за мъжко съвършенство. Кожата му беше толкова дебела, че дори торпедо нямаше да я пробие.

— Доста дебела кожа — повтори сериозно Кармайн. — Как се представяше на изпитите? Оценките му добри ли бяха?

— Пълни шестици по всичко — смънка нещастно Том. — Беше най-добрият в курса, дори рисуваше по-добре от останалите. Писнало ни беше да ни показват за пример рисунките му на краниалните нерви на акулите или очна ябълка на магаре и да ни повтарят, че рисунките по анатомия трябвало да изглеждат точно така! Леле, човече, беше си голяма досада! Нямаше да е толкова зле, ако той не изтъкваше постоянно, че бил върхът, особено пред студенти като мен, които разчитаме на стипендии. Сигурно ще ми се наложи да постъпя в армията или флота, за да се отърва от дълговете, а това направо ще ми изяде годините, в които мога да практикувам.

— А общуваше ли с колегите си?

— Боже, не! Еван се занимаваше с разни шантави неща, като да ходи в Ню Йорк на опера или да гледа разни интелектуални пиеси. Не пропускаше нито един от авангардните филми на филмовия клуб в „Чъб“, купуваше билети за благотворителни банкети или за кънтри клубове, когато канеха разни мазни политици — шантава работа! След това ни надуваше главите, все едно сме някакви селяни. А най-странното е, че никой от „Парацелс“ не му тегли един бой.

— Навреме ли се прибираше? Хъркаше ли? Имаше ли някакви… неприятни лични навици?

Том Уилкинсън го погледна недоумяващо.

— Не, прибираше се навреме. А най-неприятното у него бяха надувките.

— В колко часа го откри?

— Към шест. Имам кола, за да мога да се връщам в колежа за обяд и вечеря. Храната в стола на „Сайънс Хил“ е скъпа, затова сестра ми даде старата си таратайка, когато си купи по-хубава кола. Бензинът е направо без пари, а храната тук е включена в цената за общежитието. Пък и готвят вкусно. В пет и половина свърши лекцията по физиология в „Бърк“, в крилото по биология и аз се прибрах.

— Повечето от часовете ти в „Сайънс Хил“ ли са?

— Да, най-вече лекциите по медицина. Има едни… ами… дилетанти от първокурсниците, които ходят на история на изкуството и разни простотии, но тези часове са другаде. Най-близкото подобие на класна стая в „Парацелс“ е аудиторията, в която деканът заклеймява мръсотията и вандализма.

— Вандализъм ли?

— А, приказва си деканът. Второкурсниците решават да правят напук и хвърлят тухли от разни стари къщи в каменните градини на Пиеро Кондучи. Налага се да използват берачки за череши, за да ги извадят. А да се облече голата женска статуя с бельо, според мен поне, не е никакъв вандализъм, господине. Нали?

— Сигурно не — отвърна сериозно Кармайн. — Значи всички студенти в твоето крило са второкурсници, така ли, Том?

— Да, господине. Крилата са четири, по едно за всяка година. Стаята ни с Еван е на горния етаж, но под нас са само първокурсници.

— Значи, след като лекциите са по медицина, крилото е празно между дванайсет и шест вечерта.

— Точно така. Ако някой е болен и не може да отиде на лекции, би трябвало да е в лечебницата, където има медицинска сестра. Понякога някой си спестява лекциите, за да довърши доклад, но в момента, господине, не са ни давали никакви извънкласни задачи.

— Ами сутрин?

— Същата работа, само че времето е по-кратко. Според мен, сутрин деканът се среща с търговците, за да ги държи под око.

Кармайн се изправи.

— Благодаря, Том. Де да можеше поне половината от свидетелите ми да са толкова откровени като теб. Върви да вечеряш, въпреки че едва ли в момента ти е до ядене.

След това се отправи към декан Робърт Хаймън. Докато слизаше по елегантното извито стълбище (мразеше стълби като тези, с висящи стъпала, през които се вижда надолу), той спря, за да огледа просторната централна част на колеж „Парацелс“. Всяко крило беше определено за настаняване на студентите от различен курс, в центъра бяха разположени офисите и жилищата на преподавателите. Деканът и счетоводителят разполагаха с просторни удобни стаи; стипендиантите, които се занимаваха с научна работа в продължение на четири години, живееха в апартаменти без кухни в далечните краища на четирите крила, докато четирите подобни апартамента, разположени непосредствено до центъра, бяха запазени за защитилите докторати, които нямаха нищо общо с администрацията на колежа.

Канцелариите бяха на долния етаж, докато апартаментите на декана и счетоводителя на горния. Фоайето бе сравнително широко и съвсем пусто в този вечерен час; гишето, зад което седеше чиновник в работните часове, бе празно, а в канцелариите, които се виждаха през стъклените стени, също нямаше никого.

Кармайн продължи да слиза надолу, спря за кратко пред гишето и се зачуди как ще открие декана. От отсрещната стена, където се намираха столовата и общите стаи, прозвуча жизнерадостен звън. Кармайн въздъхна и се стегна, готов да посрещне четиристотинте нахранили се млади мъже, които всеки момент щяха да плъпнат наоколо. Не се случи нищо подобно. Нисък, превзет мъж в костюм от три части излезе от странична врата на столовата, веднага забеляза Кармайн и закрачи към него. Походката му беше като на патица, макар да не беше дебел. Просто коленете му бяха събрани и краката образуваха буквата Х. Лицето му бе кръгло, румено, кестенявата му коса бе оредяла, но грижливо пригладена настрани, за да скрие колкото е възможно повече от опустошенията, а блясъкът в тъмнокафявите му очи подсказа на Кармайн, че може да сплаши без особено усилие повечето от възпитаниците на „Парацелс“. Едва ли някой можеше да го нарече красавец.

— Декан Хаймън? — започна Кармайн, когато двамата си подадоха ръце. Усети дружелюбно, стегнато ръкостискане.

— Елате, качете се в апартамента ми — покани го деканът, вдигна крилото, покрило отвора на гишето, и отключи стъклената врата.

Влязоха и се качиха на втория етаж с тесен асансьор, който возеше много по-гладко в сравнение с повечето малки асансьори.

— Декан Докинс — първият декан на „Парацелс“, моят предшественик — беше парализиран от кръста надолу — обясни Хаймън, докато се изкачваха, — но квалификацията му натежа над недъга и над цената за инсталирането на асансьора. — Засмя се тихо. — От „Принстън“ си мислеха, че са го пипнали.

— Пукни се от завист, „Принстън“ — ухили се Кармайн.

— Да не би да сте възпитаник на „Чъб“, капитане?

— Да, випуск 1948-а.

— Ясно! Значи сте от младежите, които са защитавали любимата ни страна. Сигурно са ви приели преди войната.

— Да, през септември 1939-а. Постъпих в армията веднага след Пърл Харбър и така изгубих студентските си права през есента на 1941-ва. Не че много се трогнах. Жълтите и нацистите бяха по-важни.

— Женен ли сте?

— Да.

— Деца?

— Момиче от предишен брак, София, вече е на шестнайсет, и син на пет месеца — уточни Кармайн и се запита кой от двамата води разследване.

— Как се казва?

— Все още не сме решили.

— Боже! На това му се казва сериозна брачна спънка.

— Ами, по-скоро един непрекъснат добродушен спор.

— Тя ще спечели, капитане, от мен да знаете, че ще спечели! Те винаги печелят.

Декан Хаймън покани госта си да седне на кожен стол и пристъпи към количката с напитки.

— Шери? Скоч? Уиски?

— Не ми предложихте джин, господин декан.

— Не ми приличате на човек, който пие джин.

— И сте абсолютно прав! Ще пия уиски, благодаря. Със сода и лед, по възможност повечко.

— А, още сте на работа. — Деканът седна, след като си наля щедро шери. — Питайте, капитане.

— От съквартиранта на господин Пю, господин Уилкинсън, научих, че колежът е празен, докато траят лекциите.

— Самата истина. На всеки студент, който бъде хванат да се мотае по коридорите, докато има лекции, му се иска обяснение. Не че се случва често. „Парацелс“ е построен специално за студенти по медицина от фондация „Парсън“.

Кармайн се намръщи.

— А, тези ли?

— Говорите така, сякаш ги познавате.

— По миналата година разследвах случай, свързан с даренията им.

— Да, помня, „Дъг“1 — закима декан Хаймън. — Искрено се надявам убийството на господин Пю да не замеси „Парацелс“ в подобен скандал.

— Съмнявам се, че ще се случи подобно нещо, господин декан. Уверявам ви, че ние ще ограничим максимално изявленията си пред пресата и другите медии за смъртта на господин Пю.

Деканът се приведе напред, напълно забравил за шерито.

— Място не мога да си намеря от страх, капитане. Как е загинал господин Пю?

— Попаднал е в челюстите на мечи капан, заложен в дрешника.

Руменото лице пребледня, шерито заплашваше да се излее, но деканът го вдигна към устните си и го изпи на един дъх.

— Боже господи! Тук ли е станало? В „Парацелс“?

— За съжаление.

— Ама… ама… какво можем да направим? Кълна се, че никой днес не е видял нищо необичайно! Уверявам ви, че разпитах! — обясняваше с изтънял глас деканът.

— Разбирам, но утре ще дойдат детективи и ще започнат да задават още повече въпроси във връзка със случая, доктор Хаймън. Затова искам да ви помоля да осигурите целодневното присъствие на всичките си хора, включително портиерите, чистачите, градинарите, камериерките и другите от обслужващия персонал. Всички трябва да бъдат разпитани. Към всички ще се отнасяме внимателно, но разпитите ще се проведат индивидуално — предупреди твърдо Кармайн.

— Ясно — кимна деканът, сякаш наистина му беше ясно.

— Добре ли познавахте Еван Пю, господин декан?

Хаймън се намръщи, облиза се и реши да си налее нова чаша шери.

— Еван Пю беше труден младеж — рече той, когато се отпусна отново на стола и отпи с нескрито удоволствие. — Имам чувството, че никой не го познаваше добре, а най-лошото бе, че никой не го харесваше. Дълги години се занимавам с младежи, но малцина са били като Еван Пю. Наистина много малко. Трудно ми е да опиша що за човек беше, идва ми наум само една дума — противен. Не твърдя, че съм на „ти“ със съвременната наука, но съм чел достатъчно за така наречените феромони. Доколкото разбрах, те се излъчват, за да привличат други индивиди, най-вече от противоположния пол. Феромоните, които Еван Пю излъчваше, отблъскваха всички наред. — Той сви рамене и отпи глътка шери. — Не мога да ви кажа нищо повече, капитане. Просто не го познавах.

Кармайн поостана, докато си допие уискито, и побъбри с декана за даренията, направени от „Парсън“ за колежа — възлизаха на милиони — и винаги с медицинска насоченост. Не беше никак изненадан, че Роджър Парсън-старши е избрал Пиеро Кондучи за архитект; ако изборът зависеше от по-младите членове на клана, навярно „Парацелс“ е щял да попадне в ръцете на по-консервативен специалист. Сигурно им е било много мъчно да се откажат от собствеността си върху „Гражданите на Кале“2, въпреки това го бяха направили; монументалната скулптура бе поставена в един от скалните кътове на Кондучи, ограден от стъклени стени, където изглеждаше величествена, истинско достойно произведение на Роден.

— Надявам се — попита мрачно капитанът на детективите, — че предавате на полицията всички мераклии да откраднат нещо ценно от „Парацелс“?

— Щях да го сторя, ако се бяха появили, но с облекчение смея да твърдя, че засега не сме се натъквали на подобни случаи. В „Чъб“ има доста произведения на изкуството, които могат да бъдат откраднати много по-лесно от нашия Роден.

— Ще има и още, когато бъде готов музеят на италианското изкуство — от хранилищата ще бъдат извадени произведения на Каналето и Тициан. Предполагам, че ще стане така, стига семейство Танасет да реши къде иска да разположат музея — обясни Кармайн.

— Един хубав университет — заяви надуто деканът — трябва да е пълен с произведения на изкуството! Всяка вечер благодаря на Господа за „Чъб“.

Минаваше осем, когато Кармайн влезе при криминалния патоанатом в сградата на Областната администрация на улица „Седар“. С криминалния патоанатом бяха първи братовчеди, въпреки че на пръв поглед никой не би предположил, че имат кръвна връзка. Патрик беше синеок, с кестенява коса и светла, обсипана с лунички кожа; Кармайн имаше тъмнокехлибарени очи и черна чуплива коса, която винаги поддържаше късо подстригана. Бяха синове на сестрите Черути, едната от които се омъжила за момче от семейство О’Донъл, а другата за момче от семейство Делмонико. Макар Патрик да бе десет години по-възрастен от Кармайн, щастливо женен, баща на шест деца, нито една от тези разлики не бе в състояние да заличи огромната обич между братовчедите. Кармайн, единствен син, бе останал без баща на тринайсет. Като любимец на овдовяла майка и четири по-големи сестри, той не знаеше как да проявява мъжество, благодарение на което да оцелее в света, докато двайсет и две годишния Патси не се намеси, за да попълни празнините. Не се държеше като родител, двамата бяха като братя.

Патрик бе и съдебен лекар, и криминален патолог, затова бе успял да стовари по-голямата част от задълженията на заместника си, Гъставъс Фенъл, който обичаше да дава показания в съда и водеше нестихваща война с Негова Чест Дъглас Туейтис, своенравния областен съдия на Холоуман. Патрик бе подробно запознат с новостите в съдебната медицина и държеше екипа си в течение на всички нови открития във връзка с кръвните групи, серума, космите, влакната и всичко, което престъпникът би могъл да остави като подпис. Най-голямото му главоболие бе непрекъснатата липса на средства, за да може да купи оборудване за анализ на пробите, но след закриването на медицинския изследователски център, известен като „Хъг“, семейство Парсънс му бяха дали електронен микроскоп, операционен микроскоп „Цайс“ и още няколко специализирани микроскопа, нови спектрометри и газов хроматограф. И те, както и най-новите модели центрофуги и други по-малки апарати, бяха прехвърлени в лабораторията му от „Хъг“ и оттогава той работеше в най-добрата криминологична лаборатория в щата и дори — доста интересен страничен ефект — бе успял да убеди Хартфорд да се съгласи с исканията му за нови уреди. Щедрото дарение на семейство Парсънс очевидно му бе спечелило и благоволението на губернатора, твърдеше Патрик.

Моргата бе пълна с носилки на колела, нещо, което се случваше единствено след самолетна катастрофа или тежка верижна злополука на магистралата. Тази вечер обаче не беше така. Всички тези притихнали, все още облечени тела, бяха жертви на убийство. Освен тях имаше и други трупове, които чакаха вниманието на патолога — необясними смъртни случаи, за които лекарят бе отказал да подпише смъртен акт или от полицията настояваха за аутопсия.

На едната стена се виждаха няколко врати от неръждаема стомана, общо шестнайсет, а залата приличаше на притихнал индустриален кошер, докато двама лаборанти вадеха аутопсираните тела от камерите и ги отделяха настрани, да не би да ги объркат с жертвите на убийство и останалите, които все още не бяха прибрани. Кармайн знаеше, че навън, на рампата, са спрели ванове и катафалки, изпратени от погребални бюра, за да откарат освободените тела, екипите не спираха да недоволстват, защото патологът бе настоял да пристигнат веднага, без отлагане!

Кармайн влезе в залата за аутопсии, където Патрик бе застанал край дългата маса от неръждаема стомана, в единия край снабдена с огромна мивка и отточни канали от двете страни. Два съвсем обикновени кантара за месо бяха поставени на удобно място, няколко колички с покрити инструменти бяха застопорени наблизо.

Еван Пю беше освободен от мечия капан; устройството бе оставено върху пейка с мраморен плот, оградено с колички. Кармайн пристъпи първо към него, огледа го, но не посмя да го пипне. След като Патси бе издигнал стена около него, значи бе особено опасно. Сега, след като бе вече махнат от жертвата, се виждаше, че капанът е шейсет сантиметра широк в основата с пружината, а покритите с кръв, ужасяващо остри зъби бяха по пет сантиметра дълги. Не бяха нито с шипове, нито назъбени, просто остри като добре наточени ножове. Основата, захваната към тавана на дрешника, бе достатъчно широка, за да може човек да пъхне вътре крака, по един от всяка страна на пантите, когато иска да го разтвори и заложи, заключи Кармайн. Виждаха се шест дупки за болтове, по три от страната на всяка челюст — една в средата и по една в двата края. Бе очевидно, че са пробити наскоро. На другите места металът бе ръждясал, докато дупките разкриваха блестящата повърхност отвътре. Убиецът ги бе направил сам.

— Дори не дишай близо до него, Кармайн — обади се Патрик откъм масата. — Невероятно чувствителен е, не преувеличавам. Онзи, който го е подготвил за малката си операция, е намазал пружината с препарат за премахване на ръжда и е регулирал челюстта да се задейства от съвсем леко дръпване, дори от хилав тип като жертвата. Направо съм втрещен от куража на убиеца, който е подходил към задачата толкова спокойно и дори е сложил болтове и дюбели, без да задейства капана. Господи! Разтрепервам се само като си помисля!

Кармайн пристъпи към масата.

— Някакви следи, Патси?

— Да, две доста странни. Дръж, прочети това. Намерих го в джоба на панталоните му.

— Е, поне дава отговор на някои неизвестни — промърмори Кармайн, когато прочете писмото, и остави прозрачния плик при останалите вещи на Пю. — Най-вече изяснява откъде са парите. Отвори ли пакета? Сто бона ли има вътре?

— Не знам. Оставих най-хубавото за теб. Измих кръвта, махнах първия слой фолио, но се съмнявам, че ще намерим други отпечатъци, освен на Пю.

Кармайн взе пакета и ножица, за да среже пластовете прозрачно фолио чак до парите. Очакваше да открие обикновена хартия под първите няколко банкноти и остана удивен, когато видя, че всичките са истински, от по сто долара. Преди година бяха плъзнали фалшиви стотачки и тогава му показаха как да ги проверява, но тези тук бяха истински. Що за жертва на изнудване би си позволила да захвърли хиляда стотачки, за да извърши убийство?

— Парите усложняват нещата — отбеляза той, остави ги в метален поднос и го захлупи, преди да свали ръкавиците. — Тук има сто бона, чисто нови банкноти, а номерата не са последователни. Налага се да ги предам на федералните, за да открият произхода им. — Подпря се на мивката на стената и се замисли над откритото. — Дрънкало… Много ми е интересно какво е казал Дрънкалото, за да предизвика не само убийство, ами и разхищението на толкова пари. Който и да е той, знаел е, че няма надежда да си върне парите — нито писмото. Което означава, че не се притеснява, убеден е, че нямаме никакъв шанс да открием истинското му име и защо е бил изнудван.

— Като изключим изнудването, Кармайн, един от мотивите е омраза — вметна Патси и вкара сонда в една от дълбоките, грозни рани на гърдите. — Намерението му е било да предизвика физическа агония, бавна смърт.

— Но не и да даде урок на други.

— Не. Това е лична вендета. Дрънкалото не се интересува дали подробностите от престъплението му ще станат обществено достояние, цялата му жлъч е насочена към Еван Пю. Който и да е той, не търси внимание.

— Предполагам, че това е първият опит на Пю да изнудва някого. Леле, човече, ръцете ме сърбят да спипам писмото на Пю от двайсет и девети март! — Кармайн стисна юмруци. — Само че Дрънкалото със сигурност го е изгорил. Твърди, че го е получил на двайсет и девети март, което означава, че е измислил пъкленото си отмъщение за четири или пет дни. Сигурно знае, че Пю не е оставил доказателство за изнудването. Следователно не става въпрос нито за снимки, нито за писма, нито за записки, не е нещо на лента или хартия. Пю нямаше ключ за сейф, не беше скрил нищо. Нямаше и ключ за шкафчетата по влакови и автобусни гари. Може да е изпратил нещо на родителите си, но не ми се вярва те да разполагат с нещо.

— Стига, Кармайн — възропта Патси. — Когато става въпрос за изнудване, винаги има физически доказателства, дори да е най-обикновено писмено описание на събитието.

— Случаят не е такъв — подчерта Кармайн и се изправи. — Убеден съм, че Дрънкалото е действал без притеснение. Сега, след като Пю е мъртъв, заплаха за него вече не съществува. Доказателствата за изнудването са умрели с него.

— Това ли ти казва инстинктът на ченге? — попита Патси.

Кармайн спря в средата на залата.

— Как се справяш с хаоса?

— Първо, засега няма никаква външна намеса. До десет вечерта и последният труп за аутопсия ще бъде изпратен в погребалното бюро, така че ще успея да се заема с жертвите на убийство и с останалите, които не съм успял да пренасоча — обясни Патрик. — Изпращам Гъс и момчетата в лабораторията на северен Холоуман, за да се заемат с външните случаи, докато нещата тук се поуталожат.

— Горкият Гъс! Северен Холоуман е истинска дупка. — Кармайн отново тръгна към вратата. — В девет утре сутринта имаме среща в кабинета на Силвестри, нали знаеш?

Светлините по брега на източен Холоуман трепкаха сред клоните на дърветата, с които градчето беше известно, докато Кармайн паркираше форда си „Феърлейн“ на Ийст Съркъл малко преди девет същата вечер. Автомобилът беше немаркиран, полицейски, с модифициран 8-цилиндров двигател, с твърди пружини и амортисьори, на пръв поглед твърде неугледен; откакто стана капитан, Кармайн получаваше миналогодишния модел всяка година, затова нямаше и маркировка. Пое по стръмната, виеща се, павирана пътека към входната врата на дома си, натисна бравата и влезе. Дездемона никога не заключваше и навярно имаше право да изтъква, че едва ли някой престъпник ще посмее да влезе в къщата на капитан Делмонико. Подобни твърдения бяха едно нищо в големия град, но в Холоуман всеки знаеше къде живее Кармайн, факт, който имаше колкото предимства, толкова и недостатъци.

Жените му се бяха събрали в кухнята, просторна стая, където се хранеха, когато нямаха гости, а официалната трапезария с красивата маса от „Лалик“ в комплект с полилей пазеха за тържествени случаи. Кухнята бе обзаведена в бяло, безупречно чиста; по отношение на интериора втората съпруга на Кармайн се бе съобразила напълно с неговия вкус и бе приела, че е значително по-добър от нейния, така че никога не оспорваше решенията му.

Тя бе застанала пред високия кухненски плот и довършваше лазанята, докато доведената й дъщеря разбъркваше енергично салатата. Плотовете бяха по един метър високи, тъй като Дездемона Делмонико бе метър и осемдесет и девет боса; не ги направиха по-високи единствено заради София, която бе едва метър и седемдесет, а и за да могат да продадат къщата, ако някой ден се наложеше. Косата на Дездемона бе разрошена, тъй като тя непрекъснато прокарваше пръсти през нея. Макар да бе опитна готвачка, често й се случваше да я обземе паника заради ястията, които приготвяше, без значение, че лазанята бе сравнително лесна гозба. Майката на Кармайн и сестрите му се бяха заели да я обучат как да приготвя ястия от типичната за Южна Италия кухня, напълно чужда за Дездемона, англичанка до мозъка на костите си. Независимо от всичко, от време на време тя имаше блестящи постижения в готварството. Когато нейна приятелка дойде на гости от Линкълн, я научи да приготвя традиционното печено със сос и зеленчуци, също и овнешка яхния с лук и картофи, които съпругът и семейството му похапваха с огромна наслада. Как бе възможно у тях никога да не слагат картофите да се запекат около бутчето! За Дездемона това бе огромен пропуск. Също и сосът, който се приготвяше от соковете на печеното.

Когато се обърна да поздрави Кармайн, веднага стана ясно, че има съвсем обикновено лице с големичък нос и изразена брадичка, ала щом грейна усмивката, то се преобрази, стана привлекателно, големите й спокойни очи с цвят на дебел лед се озариха. След раждането гърдите й се бяха налели, а това бе единственото, което преди липсваше на великолепното й, макар и прекалено високо тяло. Изваяните й безкрайно дълги крака караха мъжете да я намират за неустоима. Не че някой смееше да изрече подобни думи, докато тя бе икономически директор на „Хъг“; бракът бе сътворил чудеса с нея.

Веднага пристъпи към Кармайн и се приведе цели десет сантиметра, за да го целуне, докато София чакаше нетърпеливо реда си и подскачаше от крак на крак.

Дъщеря му — наближаваше седемнайсет — бе наистина прелестна; приличаше повече на майка си, Сандра, която бе предпочела кариера в Холивуд. София бе естествено руса, синеока, с дребни изящни черти, с тяло, за което мечтаеше всяко момиче. Майка й може и да бе наркоманка, която продължаваше да живее на Западното крайбрежие, но София бе умно момиче, амбициозно, с повече здрав разум, отколкото баща й и пастрокът й, прочутият продуцент Майрън Мендел Манделбаум, биха предположили, че е възможно да притежава детето на Сандра. Беше напуснала Ел Ей, за да избяга от разрушителното влияние на майка си, когато Кармайн и Дездемона се ожениха преди девет месеца, и беше попаднала в тийнейджърски рай — квадратна кула на три етажа с панорамна тераса. Бе установила, че заради местоположението няма начин да кани тайно гости, но бързо бе преценила, че предимствата са много повече от този дребен недостатък, пък и тя не бе бунтарка по природа. Въпреки че към стаята й имаше малка кухня, тя почти винаги се хранеше с баща си и мащехата си, с която се разбираше отлично.

Дездемона отпусна едната си ръка, Кармайн протегна другата към София, която се приближи и го целуна звучно.

— Лазаня! — възкликна доволно той. — Радвам се, че нямате нищо против да вечеряте толкова късно. Щях да съм доволен и ако ми бяхте оставили малко за претопляне.

— Двете със София сме изтънчени светски жени — отвърна съпругата му. — Ако хапнем твърде рано, ще се събудим прегладнели много преди времето за закуска. В четири следобед пием чай и той ни засища.

— А как е дребният, как му беше името? — усмихна се нежно той.

— Джулиън е супер — отвърна Дездемона. — Спи, разбира се.

— Съгласи се, татко — помоли в подкрепа София. — Джулиън е страхотно име.

— Префърцунено е — заяви Кармайн. — Нали не очаквате синът ми да отиде в „Сейнт Бърнард“ обременен с такова лигаво име.

София се изкиска.

— Продължавай в този дух, татко! Ами ако вземе да стане бияч, тогава сигурно ще му викат Големия Джули от Ийст Сисеро, Илинойс.

— Дяволите да го вземат! — извика Кармайн. — Лигаво или гангстерско, Джулиън не е подходящо име. Трябва му обикновено име! На мен ми харесва Джон, на дядо Черути. Или пък Робърт, Антъни, Джеймс!

Тъкмо режеха лазанята. Откъде впрочем знаеше Дездемона кога той ще се прибере за вечеря? София сервираше салата и подправяше порцията на всеки с предпочитания сос, след това наля хубаво червено италианско вино, напълни само една трета от своята чаша и я допълни с газирана минерална вода. Седнаха.

— Ами Саймън? — попита закачливо София.

Кармайн се дръпна рязко, също като змия, готова за атака.

— От лигаво, та на педерастко! — сопна се той. — Може и да се приема за нормално в Англия, само че ние не сме в Англия.

— Ти имаш предубеждения към хомосексуалистите — заяви Дездемона без следа от обичайното си хладнокръвие. — И не употребявай думи като „педерастко“.

— Нямам никакви предубеждения! Само че много добре помня как децата мачкат съучениците си с по-шантави имена — обясни Кармайн, все още готов за битка. — А и не става въпрос за моите предубеждения, а за децата, с които синът ни ще ходи на училище. Виж, Дездемона, най-лошото, което един родител може да направи за детето си, е да му натресе някое тъпо име, а като казвам тъпо, имам предвид лигаво или напудрено, или идиотско!

— Значи Джулиън е най-добрият избор — заключи Дездемона. — На мен ми харесва! Чуй само как звучи, Кармайн, моля те. Джулиън Джон Делмонико. Звучи прекрасно, а когато стане известен човек, помисли си и колко добре ще изглежда на бланките за писма.

— Да бе! — изсумтя Кармайн и смени темата. — Лазанята е много хубава — призна той. — По-хубава е, отколкото на мама, и се нарежда успешно до лазанята на баба Черути.

Съпругата му се изчерви от удоволствие, но така и не успя да каже онова, което искаше; София взе думата първа.

— Познай кой пристига утре, татко.

— Когато чуя този глас, млада госпожице, знам, че може да става въпрос за един-единствен човек — Майрън — хвърли й развеселен поглед баща й.

— А! — въздъхна унило София, след това се въодушеви отново. — Той не каза нищо, но знам, че ще дойде, за да ми прави компания. Чака ме ваканция, а и аз му намекнах.

— Направо си изтърсила какво искаш. В момента съм затрупан с работа, така че е избрал много подходящ момент — усмихна се Кармайн.

— Не е ли подходящ? — попита Дездемона.

— Ужасен.

— Какво става, татко?

— Знаеш правилата, малката. Не говоря за полицейските дела вкъщи.

Час по-късно, преди да си легне, Кармайн се качи в детската стая, където безименното му отроче спеше блажено в люлката си. София бе подхвърлила, че може да стане бияч, и наистина имаше основание; детето бе с едър кокал, издължено тяло, отсега личеше, че ще стане мускулест като баща си, въпреки че никой не можеше да го нарече дебел. Просто як. Гъстата му къдрава коса бе черна, а кожата смугла като на Кармайн. Приличаше на баща си във всяко отношение, освен по височината. По ръцете и краката му личеше, че когато порасне, ще е над метър и осемдесет.

И в този момент, както разсъждаваше над казаното от декана на „Парацелс“ за съпругите, на Кармайн Делмонико му просветна. Това момче щеше да носи безпроблемно всяко име; никой никога нямаше да посмее да го заплашва или да му се подиграва. Може би имаше нужда от едно по-лигаво име, което да му служи за спирачка, да ограничава силата му, да намалява ефекта от ръста му.

Когато Кармайн се отпусна в леглото до Дездемона, той се обърна към нея, прегърна я, притисна я и прехвърли крак върху нейните. Целуна я по врата; тя потръпна, сгуши се в него и плъзна пръсти в късо подстриганата му коса.

— Джулиън — прошепна той. — Джулиън Джон Делмонико.

Тя изписка от радост и обсипа клепките му с целувки.

— Кармайн, Кармайн, благодаря ти! Никога няма да съжаляваш! Нито пък синът ни. На него ще му отива всяко име.

— Току-що го осъзнах — призна той.