Лавина от убийства

В понеделник на Кармайн му позволиха да види Филип Смит, настанен в частна стая в болница „Чъб Холоуман“. По настояване на капитана бе избрана последната стая в дълъг коридор и възможно най-далече от противопожарното стълбище. Отсрещната стая бе наета от общината и така охраната на Смит можеше да използва тоалетната, да пият кафе и да седят на удобни столове, докато си почиваха. Кармайн не искаше и да знае как комисарят е постигнал всичко това, защото сметката се плащаше от ФБР.

Стаята на Смит беше пълна с цветя. Благодарение на вазите, лилавите стени и хубавите мебели човек нямаше чувството, че е в болница. Чак след това се забелязваше стерилното легло, тръбичките на системите и човекът, който сякаш се бе смалил, лишен от властта си.

Този Филип Смит изглеждаше по-стар от шейсетте си години, красивото му лице сякаш бе увиснало, сиво-сините му очи изглеждаха уморени.

Когато Кармайн влезе, единствено очите на пациента помръднаха. Смит със сигурност се нуждаеше от сестра, която да го обръща на една или друга страна, като внимава за ръката и рамото му. Странното бе, че сестра нямаше.

— Очаквам ви от няколко дни — започна направо Смит.

— Къде е медицинската ви сестра?

— Глупачка! Казах й да върви при колежките си и да чака да я повикам. Благодарен съм за вниманието, когато имам нужда от него, но мразя да ме държат под похлупак. Искате ли това, какво ще кажете за онова? Ох! Когато искам нещо, мога и сам да кажа.

Кармайн седна на мекия тапициран стол.

— За цената на лечението тук би трябвало всичко да е от италианска кожа — подхвърли той.

— За да ги препикае някое бебе, доведено на гости на болния ли? Я стига!

— Така е. Запазваме италианската кожа за заседателните зали и кабинетите на членовете на борда. Там, където отивате, господин Смит, няма да има дори изкуствена кожа. Единствено пластмаса, желязо, пружини, а не матраци, и циментов под.

— Глупости! Никога няма да ме осъдят.

— Холоуман ще ви осъди. Разпитваха ли ви от ФБР?

— Не са спирали да ме разпитват. Затова закопнях да видя лицето ви, капитане. Притежавате известна аристократична изтънченост, каквато онези от ФБР нямат. Струва ми се, че единственият, който не се е довлякъл от Вашингтон, за да ме види, е Дж. Едгар Хувър, но и той ще ме разочарова, защото е дебел, човек не може да го нарече нито закръглен, нито набит.

— Външният вид понякога лъже. Обвиниха ли ви в нещо?

— В шпионаж ли? Да, но няма да постигнат нищо. — Смит се опита да се усмихна и Кармайн видя, че зъбите му са пожълтели от престоя в болницата. — Късметът ме изостави — призна простичко той. — Дойде при вас.

— Мъже на вашата възраст не карат двайсетцилиндрови спортни автомобили. Беше мокро, пътят беше хлъзгав, вие сте карали прекалено бързо и не сте внимавали — изреди Кармайн.

— Не натяквайте. Минавал съм по този път поне сто пъти, когато съм идвал, за да се кача на взет под наем самолет. Бях във възторг от мисълта, че този път ще се кача на собствен самолет.

— Обвинявам ви в убийството на Диди Хол, господин Смит. Открихме гащеризона и бръснача.

В очите му заблестя омраза; той целият се напрегна и тогава болката го връхлетя отново. Простена.

— Тази противна, смрадлива курва! Заслужаваше да умре, както и всички като нея — някой да им разпори гърлото от ухо до ухо! Гадна смърт за гадна жена!

— Интересува ме защо Диди нито се е опитала да избяга, нито се е съпротивлявала.

— Повикайте сестрата — изпъшка отново той.

Кармайн натисна копчето.

— Какво сте направили? — скара му се сестрата и нагласи системата.

— Стига глупости, нещастнице! — пошепна Смит.

Сестрата се наежи и си тръгна.

— Много ми се иска да науча какво направихте с Диди — настоя Кармайн.

— Сериозно? Ами ако не искам да ви разкажа? — стрелна го с поглед Смит и се отпусна на възглавниците, докато болката утихваше. — Сами ли сме? Записвате ли какво казвам?

— Сами сме и не записвам. Записът е невалиден и няма да бъде приет в съда, ако не е направен в присъствието на свидетел и с вашето съгласие. Когато ви обвиня официално, ще доведа свидетел и ще ви напомня какви са конституционните ви права.

— Леле, колко сте загрижен за мен! — рече подигравателно Смит. Очите му се замъглиха. — Защо пък не? Вие сте кръстоска между мастиф и булдог, но имате и нещо от котките. Любопитството е приемлив грях, поне така ми каза много уплашената Ерика.

Очите му се затвориха и той се унесе.

Кармайн зачака търпеливо.

— Диди… — проговори отново болният и неочаквано отвори очи. — Предполагам, че сте потърсили дъщеря ми, за която ви казах, че е в Корпуса на мира? — попита той.

— Да, но така и не я открих.

— Ана не се интересуваше от добри дела — призна Филип Смит. — Беше буквално изтъкана от разрушителни сили, а Америка много й допадна, защото тук има малко социални спирачки за инатливите деца. Не беше на подходяща възраст, когато се преместихме от Западна Германия в Бостън, а след това в Холоуман — скучният й стар живот беше ликвидиран с един замах във вихъра на глезотията, леконравието, инфантилните стремежи и страстите, които не подлежаха на никаква дисциплина. Неподходяща възраст, неподходящо място, неподходящо дете… — Смит замълча.

Кармайн не каза нищо, не помръдна. Изчакваше Смит да продължи, когато сам прецени.

— Училище ли? Какво ти училище. Това бе мястото, от което се пазеше като от огън. Скатаваше се толкова много, та накрая двамата с Натали решихме, че е най-добре да кажем, че ще се обучава у дома. Не можехме да направим абсолютно нищо, не намирахме начин да я контролираме. Ана ни се присмиваше, подиграваше ни се, не вярваше в идеята за социализма. Откакто навърши четиринайсет, имахме чувството, че в къщата ни живее враг — беше разбрала, че крием нещо. Затова двамата с Натали решихме да й даваме колкото пари поиска и да я оставим да прави каквото поиска. — Той се изсмя зловещо. — Тъй като почти не се мяркаше вкъщи и не разговаряше с нас, малко хора знаеха за съществуването й, а това беше странно, нали? Можехме да продължим социалистическата си дейност и да отпишем Ана като изгубена кауза.

Последва ново мълчание. Смит се унесе, а Кармайн го наблюдаваше внимателно.

— Беше на четиринайсет, когато си намери приятел. Двайсетгодишен дребен престъпник, Рон Дейвид — чернокож при това. — Смит изкрещя последната дума и Кармайн подскочи. — Сексът я очароваше, не можеше да се насити нито на секса, нито на гаджето, влачеше се с него навсякъде, по всяко време. Той държеше апартамент в края на гетото на булевард „Аргайл“, място, пълно с болести и плъхове. Там живееха само проститутки, включително Диди Хол, която беше добра приятелка на черния. Рон ги запозна, а Диди даде първия хероин на Ана. Ужасен ли сте, капитан Делмонико? Няма защо! Запазете ужаса за следващото, което имам да ви кажа. Ана и Диди станаха любовници. Бяха неразделни. Наистина неразделни…

Мили боже, помисли си Кармайн, не искам да слушам. Спрете, господин Смит, поспете малко. Обичахте ли разпътната си дъщеря, или тя просто е била досадна пречка? Не мога да разбера.

Смит продължи.

— Нямаше разлика между Диди и хероина. И двете бяха жизнено необходими за Ана, която се изнесе от апартамента на Рон и се премести при уличницата. — Разнесе се нов зловещ кикот. — Само че Рон не искаше да се откаже. Парите, които му осигуряваше Ана, вече отиваха у Диди. Човек би си помислил, капитане, че дъщеря ми с готовност би приела предложението ми двете с Диди да се преместят на някое луксозно място на Западното крайбрежие. Нищо подобно. Това щеше да е твърде удобно за родителите й! Тя и Диди обичаха да живеят в мръсотия! Хероин си намираха лесно, а другото просто нямаше значение.

— Колко време са били заедно? — полюбопитства Кармайн.

— Две години.

— И това се е случило в началото на 50-те?

— Да.

— Тогава Диди не е била много по-голяма от Ана. Те са били просто деца.

— Да не сте посмели да ги съжалявате! Нито пък мен! — изкрещя Смит.

— За тях ми е жал, но не и за вас. Какво се случи?

— Рон нахлул в апартамента на Диди с бръснач. Имал намерение да им даде урок. Не съм запознат с жаргона, но бил „яко надрусан“. Така че Ана се докопала до бръснача и го използвала. Прерязала му гърлото. Диди ми се обади у дома и ми разказа какво се е случило. Налагаше се да се справя с този кошмар точно по времето, когато започвах да изпълнявам патриотичните си социалистически задължения в „Корнукопия“. Рон изчезна — не се надявайте да откриете тялото, капитане! Заровено е много далече от Кънектикът.

— Къде е Ана сега? — попита Кармайн.

— В лагер в Сибир, където няма достъп нито до хероин, нито до секс — обясни баща й. — В момента е на трийсет и една.

— И след толкова години сте излели злобата си върху нещастната беззащитна проститутка? — изуми се Кармайн, неспособен да повярва. — Случайно да ви е хрумвало, че и вие носите вина за тази работа?

Смит се направи, че не е чул втората половина.

— Беззащитна, глупости! Бедна, друг път! — изкрещя той. — Диди Хол беше симптом на болестта, която разяждаше вонящия труп на Ана! Жени като нея трябва да бъдат разстрелвани или пратени да вършат тежък физически труд! Курви… наркотици… евреи… хомосексуалисти… черни… недорасли развратници!

— Отвращавате ме, господин Смит — заяви Кармайн. — Според мен, вие не сте социалист патриот, ами нацист. И Маркс, и Енгелс са били евреи, а вие току-що се изплюхте върху тях! Кога заехте мястото на истинския Филип Смит? Той е бил истински полковник от американската армия, но се е движел като сянка. Не е давал отчети на никого, вършел е каквото си иска, ходел е където пожелае и всички в западногерманската му база мислели, че е голяма клечка от тайните служби. Откъде знам всичко това, след като от ФБР мислеха, че сте от ЦРУ, и престанаха да ви разследват? Много лесно, господин Смит! По време на войната служех във военната полиция — няма човек, за когото да не мога да разбера онова, което ме интересува. През 1946-а, когато е бил изпратен на тайна мисия, въпросният Филип Смит е бил отвлечен и застрелян, и друг Филип Смит е заел мястото му — вие — след което, през 1947-а сте се върнали от Западна Германия в Бостън със съпруга чужденка, както много от мъжете, участвали в окупацията. Най-трудното било да скриете от колко време сте бил женен и децата. Но вие сте се справили великолепно — просто се появявате в Бостън, уволнен полковник със семейство.

Смит слушаше с безразличие, извил устни в подигравателна усмивка. Само че очите му, замъглени от морфина, бяха объркани, учудени.

— Аристократичният бостънски милионер започнал да се надува и по този начин заел мястото на човек, когото никой не бил виждал от 1940-а, когато истинският Смит, който нямал близки роднини, постъпил в армията непосредствено преди атаката над Пърл Харбър. Престорили сте се на кръвен роднина на семейство Скепс по най-умелия начин — просто сте заявили, че сте роднини, и рано или късно хората са щели да ви повярват. Включително и семейство Скепс. През 1951-ва постъпвате в борда на „Корнукопия“, четири години след приемането ви в бостънското общество. Построявате си прекрасна къща, премествате се в Холоуман и вече сте човекът, който сте и в момента — груб, арогантен, противен гадняр. Хората в „Корнукопия“, включително още съвсем младият Дезмънд Скепс, приемат факта, че красите борда, но не вършите работа. Все пак в директорския пост няма нищо особено. Повечето членове на бордове не правят нищо, освен да получават тлъсти заплати.

— Завиждате ли ми, капитане? — измърка присмехулно Смит.

— На вас? По никакъв начин, господин Смит. Завладян съм от възхищение към предания социалистически агент, който изпълнява патриотичния си дълг и същевременно живее като най-богатите и облагодетелстваните от идеологическите си врагове. Вие никога не сте живели в апартамент без топла вода, на шестия етаж, където тръбите замръзват, и никога няма да живеете на такова мизерно място. Вие, господин Смит, сте над обикновените хора и това никога няма да се промени, независимо в коя страна живеете, нали така? Дали сте в СССР или в САЩ, винаги ще се возите в лимузина, винаги ще имате прислужници, с които да се държите като с отрепки, ще се радвате на предимствата да сте богат и привилегирован. Тук сте на едно безкрайно капиталистическо парти. Там пък ви чакат привилегиите на комунистическата партия. На вас ви е все едно! Лошото е, че се провалихте и пред двамата си господари. Вече не сте полезен никому.

— Какъв романтик сте, Делмонико — процеди Смит, разкривил уста от гняв.

— И преди са ме наричали така, но за мен не е обида. — Кармайн се приведе напред към лицето на Смит. — Знаете ли кое е най-романтичното? Че ви разкри една капиталистическа играчка — спортен автомобил, какъвто карат секссимволите. За малко да се измъкнете! Вината, че не успяхте, е изцяло ваша. Мислете по този въпрос, докато седите на смрадливия кенеф в единичната си килия в затвора и зяпате петната по матрака, на който са спали един господ знае колцина преди вас! Ще се наложи да ви изолират, защото дори най-извратените убийци и изнасилвачи на деца ще искат да ви смажат, тъй като сте предател на тази страна. А, да, мислите си, че ще ви осъдят за убийство, не за държавна измяна, нали така? Богат тип, който подкупва надзирателя за разни благинки? Няма да стане, господин Смит. Който и затвор да ви окаже честта да ви приеме, ще знае за измяната ви. Книгите ще ви ги доставят оплескани в лайна, списанията ще бъдат накъсани на парчета, химикалките ви няма да работят…

— Млъквай! Млъквай! — изпищя Смит, лицето му бе придобило цвета на чаршафа. — Няма да посмеете! Нито ФБР, нито ЦРУ ще позволят подобно нещо да се случи! Те имат нужда от имена, знаят, че мога да им дам имена! Ще ме настанят в хубава къща, само чакайте да видите!

— И кой сега е романтикът? — ухили се Кармайн. — Ще ви оставят в някой затвор в Кънектикът, докато не проверят какво могат да измъкнат от поне един от посочените от вас хора, но нито един няма да им е от полза. Единствените имена, които знаете, са от вашето звено и те всички ще бъдат уличени в убийство.

— Грешите!

— Нищо подобно. Никога няма да се стигне до процес по обвинение в държавна измяна, защото проблемът е прекалено щекотлив. Затова пък затвор за убийство приляга добре на всеки, господин Смит, а там удобства не предлагат.

Смит размаха здравата си лява ръка.

— И всичко това заради една курва?

— Точно така — потвърди мрачно Кармайн. — Дезмънд Скепс е разбрал за Диди и Ана и е довел Диди на банкета на „Максуел“, за да ви подразни. Обзалагам се, че е обвинявал вас за края на брака си, а след това и за края на връзката си с Ерика, но едва ли знаете повече за основанията му от мен. Той е бил параноик, а на вас е завиждал. Дрехите са ви стояли добре, умеели сте да се представяте добре навсякъде, докато той явно е отсъствал, когато Господ е раздавал на хората своята благодат. Освен всичко друго, на него му е липсвала и смелост, затова въпросната вечер си е пийнал повечко. Не е знаел обаче, че вие сте Одисей. Ерика, разбира се, е знаела. И му е казала. За ваш късмет, той бил толкова пиян, че не е запомнил нито дума. Същият банкет е бил началото на падението ви.

— Глупости, това са пълни глупости — сряза го уморено Смит.

— Не са глупости, а здрав разум. Как ли сте се потили! Макар по-късно да сте решили, че ви се е разминало, за всеки случай сте подготвили необходимите планове, да не би нещо да се обърка. Минали четири месеца. Цели четири месеца! И тогава Еван Пю нахълтва в кабинета ви, нагло момченце, и ви дава писмо. Докато го прочетете, той вече се е измъкнал. Само че вие сте го видели и сте наясно какво представлява. Естествено, тъй като не сте много по-различен от него. Привеждате плана в действие. — Кармайн замълча.

— Уморих се и ме боли — оплака се Смит. — Вървете си.

— Капан за мечки — продължи Кармайн. — Какво е посланието?

— Няма никакво послание, защото не разбирам какви ги дрънкате. Погнали сте мен заради хора като него. Не е заради тъпата курветина. Диди Хол не е важна.

— За мен е важна — подчерта Кармайн и излезе.

— Просто не мога да повярвам, Джон — призна той по-късно пред комисаря. — Отначало мислех, че Смит е обожавал дъщеря си, но се оказа, че не е така. Човек, който изпитва обич, не би могъл да заточи детето си в сибирски концентрационен лагер. Можел е да я тикне в някое лъскаво място — и в Ел Ей, и в Ню Йорк има предостатъчно клиники! Може и да не са чак толкова много, преувеличавам, но ти разбираш какво се опитвам да ти кажа.

— Разбирам — потвърди Силвестри, задъвка пурата и се намръщи, след това я хвърли в коша за боклук. — Откъде намери време, за да изровиш всичко това?

Кармайн се усмихна.

— Дръпнах по малко оттук, после оттам. Всичко беше толкова разпокъсано и нереално, че не можех да ти разкажа нищо, преди да си изясня кое как е. Според мен, роднините на Смит в Русия са аристократи от царско време, които са преминали на правилната страна и сега водят парада на комунистите. През 1917-а на Ленин не са му достигали образовани помощници и е приел с готовност услугите на някои, готови да помогнат. Смит е бил на десет, когато са дошли на власт. Все забравяме, че са минали едни нищо и никакви петдесет години от Червената революция.

— Просто прашинка в историята — кимна Силвестри. — Това е толкова противоестествено на човешката природа, че давам на алчните не повече от три до четири десетилетия, докато свалят режима.

Очите на Кармайн затанцуваха.

— Обичам, когато почнеш да философстваш — ухили се той.

— Още една подобна забележка и ще те ритна отзад. — Комисарят смени темата. — Щях да съм по-спокоен, ако бяхме по-близо до залавянето на помощника на Смит.

— От гадината мръсна няма и следа — каза Кармайн. — Притаил се е и чака заповеди. Не знам обаче дали ги получава от Москва или от Смит.

— Писна ми от войни, особено от студени.

— Истинска лудост, нали? Смит не е в състояние да издава заповеди в момента. ФБР или ЦРУ, или който там трябва, подслушват телефона му. — Неочаквано Кармайн скочи от стола. — Да ти кажа ли нещо странно, Джон?

— Казвай.

— Смит не може да изрече думата „шпионин“. Когато трябваше да я употреби, започна да ми се прави на мелодраматичен и описа дейността си като „патриотичен социалистически дълг“. Не бях чувал по-странни дивотии от лъскав тип като него. За момент ми се стори, че разгръщам страниците на някой комикс.

— Просто се опитва да отрече фактите, дори пред себе си — предположи Силвестри.

— Сигурно.

— Кога ще се върнеш отново в имението на Смит, за да си поиграеш с гаражните дистанционни? Може да излезе нещо.

— Съгласен съм, шефе, но ми дай ден-два! Понякога съдията е много труден — оплака се Кармайн.

Не се получи.

— Утре, капитане, още утре. — След това Силвестри се разколеба. — Ще позвъня на онзи претенциозен досадник и ще го помоля мило. Щом разбере за какво става въпрос, ще клекне.

Ейб и Кори бяха в кабинета си, толкова нетърпеливи и отегчени, че последваха с удоволствие Кармайн.

— Имаме две дистанционни и пет акра безупречна градина, както и триетажна къща.

— Не, капитане, дистанционните са три — поправи го Ейб. — Онова, което отвори колоната, може да отваря и някоя друга врата, в друг край на имението.

— Няма как да сме сигурни — каза с неприкрито съмнение Кори. — Чух, че дистанционното за гаражна врата на Лонг Айлънд отваряло вратите на ракетен силоз някъде в Колорадо.

— В добавка можем да хващаме предаванията от Канзас, когато времето е хубаво — подхвърли Кармайн. — За щастие няма да се притесняваме за вратите на ракетен силоз някъде в Канзас. Прав си, Ейб, ще проверим и трите дистанционни. Сега, да си изработим план за деня.

— Дилия! — възкликнаха едновременно Ейб и Кори.

— Дилия? — провикна се Кармайн.

Тя влезе веднага, единствената от малкия му екип, която остана разочарована, когато случаят на Диди Хол беше разрешен; мисията й да разбере всичко за миналото на проститутката приключи в мига, в който Смит разказа за дъщеря си.

— Какъв късмет — заяви весело тя, — че разполагам с въздушни снимки на собствеността на господин Смит. Сдобих се с такива снимки на имотите на четиримата заподозрени, а Патси ги увеличи с размерите на плакати.

— Както винаги си на една крачка пред нас — похвали я Кармайн.

Въпреки че снимките бяха черно-бели, почти всичко се виждаше ясно, поне онова, което не беше скрито от дървета. Ограда от високи борове ограждаше петте акра на Смит. По къщата се виждаше всичко, от външните корнизи до стаята с радиото на покрива, а в изкуственото езеро се оказа, че има островче, свързано със сушата с мостче в китайски стил. Снимките бяха направени, когато слънцето бе точно над имота — задължителен фактор при въздушно фотографиране.

— Белите и сиви точки сигурно са статуите, а фонтаните се виждат ясно — посочи Дилия. — Петното зад къщата са вероятно гаражи, градина или навеси за инструменти, обичайните пристройки към огромна къща на подобна площ. Погледнете тук. Тревата е пожълтяла, значи трябва да проверите дали отдолу няма цимент. Татко настоя да си построим противоатомно убежище под задната поляна и тревата така и не порасна както трябва. И досега е натъпкано с храна.

— Според мен, първо трябва да проверим вътре, не вън — заяви убедено Кори. — Ако бях на мястото на семейство Смит, щях да скрия тайните си на място, където няма да се намокрят. Иначе какво ще стане, когато зимата е тежка? Ами когато натрупа сняг?

— Прав си Кори — съгласи се Кармайн. — Първо се заемаме с къщата. След това минаваме на пристройките около нея. Смит впрочем има цяла армия слуги от Пуерто Рико, които почистват снега, когато натрупа.

— И още нещо — обади се Ейб.

— Кажи? — подкани го Кармайн, защото му беше приятно да чуе мнението на екипа си.

— Дистанционните сигурно задействат повече от една врата.

— Не се подвеждай по вратите на ракетния силоз и Канзас. Боже, каква каша! Кой може да ни посъветва? — зачуди се Кармайн.

— Новият при Патрик — сети се Кори. — Онзи ден обядвах с него. Разказа ми за вратите на ракетната установка — бил е сержант във военновъздушните сили. Та той — казва се Бен Тъкър — обича подобни играчки. Фотография, електроника, механика. Може да го помоля за съвет.

— Действай, Кори.

— Ами заповед? — попита Дилия.

— Комисарят ме увери, че Дъг Неверни ще подпише — успокои я Кармайн.

— Я! Ще повярвам, когато видя заповедта — измърмори Ейб.

Каквото и да бе казал Силвестри на съдия Туейтис, беше подействало. Когато Кармайн отиде в съда на следващата сутрин, заповедта го чакаше.

— Гадни шпиони комуняги! — възкликна Негова Чест със същото изражение, с което издаваше присъда за затвор. — Закови мръсника, Кармайн!

Бяха изготвили план: имаха намерение да започнат в различни части на къщата. Кармайн щеше да тръгне от покрива, докато на Ейб се падаше да провери долните етажи, а Кори пристройките. След като проверят своя район, щяха да си разменят дистанционните и да повторят претърсването, което означаваше всеки да прегледа едно и също място три пъти.

Отне им по-малко време, отколкото предполагаха. Ако батериите на дистанционните работеха, бе достатъчно да се натисне едно копче. Заставаха в средата на някоя стая и започваха да натискат, като същевременно се завъртаха, докато опишат пълен кръг. Ако сигналът се излъчваше, без да се влияе от мебели и други предмети, значи бе достатъчно силен, за да се задейства и в случаите, в които едно дистанционно за гараж не би могло. Кармайн започна да разбира системата на гаража в Лонг Айлънд и вратите на силоза. Леле! Какво ли не измисляха хората! Кой гений е успял да проследи задействащия лъч? Засега поне Канзас водеше по точки.

Откриха седем тайника, но само един се отвори с дистанционно. В него беше прибрана метална кутия, много подобна на други три, също скрити, до една заключени с катинарчета. Направиха снимки на всеки един от тайниците, на съдържанието им, след това извадиха всичко отвътре и се почувстваха по-спокойни.

— Кога ще кажеш на ФБР? — попита Ейб, когато се върнаха на улица „Седар“.

— След като открия доказателствата за единайсетте убийства — отвърна Кармайн. — След това ще им предам доказателствата за шпионаж и дистанционните. Като го знам какво представлява специален агент Кели, неговите хора сигурно ще се мотаят месеци наред и накрая ще разпердушинят къщата камък по камък. Жалко, защото след това едва ли ще се намери мераклия да живее там.

Кармайн накара Дилия да му помага, а Ейб и Кори изпрати да поемат нови случаи, докато той се занимава с убийствата на Смит.

Бяха намерили четири метални касети с размерите на кутии за обувки, десет тънки ученически тетрадки, пет от тях подвързани с кожа, и планове на имоти в Холоуман, включително сградата на „Корнукопия“, къщата на Кармайн и парцели на Ийст Съркъл.

— Тези ще ги запазим — каза той на Дилия и отдели плановете. — Нямат връзка с шпионската му дейност.

Тетрадките, подвързани с кожа, бяха свързани с шпионската му дейност — кодове, шифри, дневник, написан на кирилица.

— Тези отиват при ФБР — реши той. — Ако им трябва допълнително доказателство за шпионаж, имат тях.

— Микроточките не са ли достатъчни! — сопна се Дилия.

— Да, но той ще постави всички в много неловко положение. Кой знае какво ще излезе по клюкарските страници на вестници и списания, представяш ли си какво ще публикуват в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Нюз“ — направо ужасно! Какво следва? Тетрадките или металните кутии?

— Кутиите — не се стърпя Дилия.

— Ти си истинска Пандора. — Кармайн взе една от кутиите. — Ако има доказателство за убийство, ще го намерим тук. — Извади клещи и сряза катинара.

— Ох! — въздъхна Дилия.

Вътре откриха ампула и шишенце с две дози кураре, шест спринцовки, венокат, обикновени игли, тел, тънък поялник, бръснач и две малки шишенца с дебели гумени капачки.

— Право в целта! — възкликна Кармайн. — Пипнахме го за убийството на Дезмънд Скепс.

— Защо, за бога, е запазил всичко това? — учуди се Дилия.

— Защото му е било приятно. А може би е бил възхитен от работата си. Или просто сърце не му е давало да се раздели с вещите си — предположи Кармайн. — Господин Смит е сложна личност.

В две от останалите кутии имаше пари, всяка бе натъпкана с по сто хиляди долара, банкнотите бяха с различна стойност.

— Кармайн, той нали няма нужда от пари?

— Пазел ги е, ако му се наложи да се измъкне бързо — обясни Кармайн. — Щом стигне до Канада, може да наеме частен самолет докъдето пожелае.

В последната метална кутия имаше деветмилиметров автоматичен „Лугер“ с резервни пълнители и най-различни документи за пътуване; сред паспортите имаше и канадски паспорт на името на Филип д’Антри.

— Нищо за съпругата — отбеляза с тъга Дилия.

— Какво казват за плъховете и потъващия кораб? За съжаление и тук е така. Убеден съм, че е щял да я остави да се оправя сама, ако стане нещо. Ако е умна жена, би трябвало и тя да си има тайник, за да може да изчезне.

— Останаха тетрадките — заяви любопитната Дилия и ги подаде на Кармайн.

— Руски, руски, руски, пак руски и само руски — въздъхна той и ги хвърли върху купчинката за ФБР. — А! Ето и нещо на английски! — Зачете се, след това вдигна поглед към Дилия, искрено изумен. — Все едно говорим за две различни личности. Шпионинът е мислел и писал на руски. Убиецът е мислел, писал и работил на английски. Целият му живот е бил разделен! Ако съществува човек, създаден да изпълнява ролята на две отделни личности, то това е господин Филип Смит или каквото там е руското му име. — Той посегна към телефона. — Трябва да предупредя Дездемона, че няма да се прибера навреме. Ако извадим късмет, ще открия кой е помощникът му, може би дори и наемникът. — Той стисна в ръка пет от тетрадките. — Разделени са точно на две. Пет на руски и пет на английски. Няма как да си тръгна, преди да прочета петте и да премисля съдържанието им.

Приведе се напред, стисна ръката на Дилия и я целуна лекичко.

— Не знам как да ти благодаря, скъпа ми Дилия, но твоето участие приключи. Прибирай се и си почини.

— За мен беше огромно удоволствие — нацупи се кокетно тя, — но нямам никакво намерение да се прибирам. Първо, отивам в „Малволио“, за да ти купя нещо да похапнеш, след това ще отскоча до „Луиджи“ за един термос годно за пиене кафе. Бургер, сандвич с бекон или с печено говеждо?

— Бургер — предаде се той. Две вечери за един ден нямаше с нищо да му навредят.

— След това — продължи тя — ще се отбия, за да видя как са Дездемона и Джулиън. Бях толкова заета, откакто се върнаха от Англия, че не ми остана време да я разпитам как е смахнатото ми татенце.

— От онова, което разбрах си, е все така смахнат — уведоми я Кармайн.

В първата тетрадка бяха записани подробности около дребните престъпления на Смит през първите му петнайсет години в борда на „Корнукопия“.

Няколко дни по-късно бе записал:

Малко по-нататък Смит вече е в борда, въпреки че никъде не се споменаваше и дума за Диди или дъщеря му.

Кармайн забеляза, че това е нещо като дневник; всеки път бе записвал деня, месеца и годината, за разлика от американския начин — месец, ден, година. Всеки път разказваше за убийството на човек, изпречил се на пътя му, премахнат с вълшебния прах, разработен от КГБ — някакъв растителен алкалоид, по всяка вероятност изключително силен. Кое ли беше растението? Защо нито една от жертвите му на трети април 1967 не бе ликвидирана с него? Очевидно предизвикваше пълен срив на организма, нещо като отравяне с гъби, и не можеше да се постави точна диагноза.

Не се споменаваше и дума за откраднатите тайни или кога е извършил кражбите; сигурно информацията за тях бе описана в дневниците на руски. ФБР щяха да са на седмото небе.

В предпоследната тетрадка бяха записките за банкета на фондация „Максуел“, там бе отразил и възмущение от глупостта на доктор Ерика Девънпорт, която Смит ненавиждаше.

Кармайн се отпусна поразен назад в стола. Това значи било! Колко съм бил глупав да предположа, че двамата са работели в екип, че заедно са крали тайни. Оказват се противници в играта на шпионаж, непрекъснато са се наблюдавали и са търсели доказателства за идеологическа измяна. Шефовете й от партията са били ужасени от начина на живот на Смит, докато неговите шефове от КГБ, изключително прагматични, са разбирали начина му на живот и са приемали, че е необходим за прикритието и успеха му. Значи Смит е дебнел Ерика в ролята на шпионин, и Ерика е дебнела Смит в ролята на шпионин. Всеки от тях е крадял тайни в зависимост от положението си. Само един от двамата е можел да спечели Москва и Ерика е усещала, че губи. Надделявали правилата на КГБ, не на комунистическата партия.

Той продължи да чете. Датата беше четвърти декември.

В какъв свят живеете, господин Смит, помисли си Кармайн и остави тетрадката, за да си налее нова чаша кафе. В какъв свят живеете? Прекалено елементарно би прозвучало, ако кажа, че се изяждате като риби. По-скоро като змии. Смит е бил финансов гений, не Дезмънд Скепс, нито пък Ерика Девънпорт. Те са били негови пионки, той ги е използвал, за да може компанията да върви все по-напред. Затова и накрая се е отървал от Ерика — писмено признание за Москва, след което той става шеф на „Корнукопия“. Вече не се е страхувал от приятелите й в Москва.

Плановете му били начертани и изпълнени с типичната за КГБ прецизност.

На десети декември бе написал:

Точно така, помисли си Кармайн. Одисей е превърнал шпионската си работа в изкуство, но се е отегчил, имал е нужда от предизвикателство. Много приятен комплимент за полицията в Холоуман — били сме изненадващо добри, макар да не сме на нивото на КГБ. Трябва да благодаря на боговете, че е така.

Това беше напълно достатъчно, помисли си Кармайн. Едва ли другото, което бе написал Смит, щеше промени решението на съдебните заседатели. Важно бе, че споменаваше раните, на датата нямаше да бъде обърнато толкова внимание. Оригинал на Рилке! Леле, този тип има страхотни връзки! Не че съдебните заседатели щяха видят този дневник. Бера ще трябва сам да се справи с доказателствения материал.

Подозренията към феминизма бяха дотук. Кармайн изостави тази теория без каквото и да било съжаление. Така и не успя да събере достатъчно материали срещу съпругата на декан Денби, не успя да открие и таен любовник. Може би тя наистина беше фригидна. Вероятно бе насочила цялата си енергия към борбата за права на жените и любовта си към Райнер Мария Рилке.

Написаното за Бианка Толано го прободе право в сърцето.

Макар да бе планирал всичко напълно безжалостно, на места се прокрадваше… жалост? Кармайн се колебаеше коя е най-подходящата дума. Изглежда бе изпитал състрадание към две от жертвите, Биатрис Егмонт и Кати Картрайт. Накрая Кармайн реши, че Смит ги е преценил като стойностни жени, които не заслужават да умрат, затова са били набелязани за бързо и безболезнено убийство.

Интересно му е било да види Еван Пю и е имал намерение да му даде от пудрата на КГБ, така че младежът да умре от неопределена смърт. Смъртта му в никакъв случай нямало да бъде приятна, но нямало да бъде и мъчителната дълга агония, която го бе сполетяла. Щяха да го откарат в болница и да ограничат страданието, докато в челюстите на мечия капан той бе страдал.

На тримата чернокожи се беше спрял в отделен ден.

Господи, ама ти си бил един самодоволен гадняр! Отегчен бил! Горкичкият!

Написаното на двайсет и девети март беше невероятно.

Написаното на четвърти април се отнасяше за Дезмънд Скепс.

Не беше написал нищо особено за смъртта на Ерика; очевидно не е изпитвал потребност да се замисли над агонията й.

Написаното за снайпериста на дървото се оказа изключително интересно; Смит е бил потресен.

Интересно, помисли си Кармайн. Нали и на мен ми каза нещо в този смисъл. Бил изгубил късмета си, защото моят бил по-силен.

Това беше последното написано в петата тетрадка. Уморен и отвратен, Кармайн събра доказателствения материал в стара кутия, на която написа „Дреболии — 1967“. След това я занесе в клетката за съхранение и я пъхна сред десетки други кутии, също толкова прашни. Дори верният Стравински да се облечеше като ченге от Холоуман и да започнеше да разпитва, нямаше да успее да я открие.

Стравински… Кодово име, това трябваше да е кодово име. В тетрадките не откри дори намек за самоличността на Стравински. Нещо, свързано с музиката? Едва ли! Дали Стравински не бе станал Стравински, защото Стравински бе избирал името? Или може би тази работа я бяха свършили шефовете от КГБ? И той като Смит е от КГБ. А пък аз си мислех, че Дездемона го е видяла, когато тялото на Ерика беше подхвърлено. Сега разбирам, че снайперистът е изхвърлил трупа. Смит пише за Стравински като за почти равен, като за човек, чието мнение уважава. Той цени Стравински, държи на него толкова много, че не е посмял да разкрие самоличността му на страниците на дневника.

— Винаги се чувствам разочарован в края на труден случай — призна Кармайн пред Дездемона същата вечер. — Както обикновено, окончателният изход зависи от съда — доколко ще бъде драматично или спокойно. Смит няма да избегне присъдата, но имам подозрения, че Полин Денби ще се измъкне, да не говорим, че все още не сме идентифицирали Стравински.

— Има ли възможност да е Първи или Колинс? — попита тя.

— Не, при нито един от тях не се връзва. Тук става въпрос за наставник и чирак, не за равнопоставени лица.

— Какво ще стане с „Корнукопия“?

— Ръката на един-единствен човек е достатъчно силна, за да поеме руля, и това е Уол Гриърсън, на когото тази работа никак, ама никак няма да му хареса. Той е отдал сърцето си на „Дормъс“ и турбините, няма да му е приятно да се занимава с трийсет различни фирмички. — Кармайн сви рамене. — Но пък той е човек на дълга. — Господи, добре че не казах думата „патриотичен“! Превръща се в празни приказки, когато се повтаря непрекъснато.

— Майка ти ще забрави за истеричните си пристъпи в мига, в който разбере, че лошите са заловени. Всичко ли ще й кажеш, Кармайн? Каква част от всичко това ще стигне до пресата?

— Много малко. Смит ще бъде нарочен за маниак, но напълно вменяем, за да бъде съден. Информацията от тетрадките никога няма да бъде използвана. Ще го заковат благодарение на физическите улики — бръснача, използван при убийството на Диди, и играчките, с които е видял сметката на Скепс. Мотивът му ли? Да завземе контрола над „Корнукопия“ — заяви без капка жал Кармайн.

— Това по какъв начин включва Диди?

— Областният прокурор ще заяви, че тя се е опитала да го изнудва, тъй като й е бил клиент.

— Никак няма да му хареса! Той е пуритан до мозъка на костите си.

— Тогава да измисли по-добра причина за убийството й. Едно е сигурно, няма да признае, че е извършил държавна измяна. Убеден е, че няма да го дадат под съд за предателство.

— Наистина ли? — попита любопитно Дездемона.

— Всъщност нямам представа — отвърна Кармайн.

— Изглежда е много суетен човек.

— Във всяко отношение — изтъкна убедено Кармайн, — от поръчковите дрехи до правената по поръчка къща.

— Да не говорим за правения по поръчка спортен автомобил. — Тя се надигна. — Вечеря?

— Какво има тези вечер?

— Салтимбока а ла романа27.

— Леле! — Кармайн я прегърна през кръста и я поведе към кухнята.

— Майрън ще доведе София — сети се тя, докато подреждаше чиниите и разбъркваше доматения сос. Тиганът вече бе поставен на котлона и телешкото с прошуто чакаха, също и ситно нарязаната салвия. — Какво ще кажеш да капна малко алкохол в тигана накрая?

— Защо не? Майрън излязъл ли е от депресията?

— О, да, в мига, в който си го накълцал на парчета, задето усложнява живота на София. — Тя запали газта и сипа в тигана малко зехтин. — След петнайсет минути ще бъде готово.

— Нямам търпение.

— Взе ли решение кой ще заеме лейтенантското място? — попита комисарят.

— Шефе — извика Кармайн възмутено. — Не аз трябва да взема подобно решение.

— А кой, ако не ти? И защо викаш?

— Вие двамата с Дани.

— Глупости. Ти трябва да решиш. Двамата с Дани ще се съгласим.

— Не мога, шефе! Честна дума, не мога! Тъкмо се спра на единия и тогава другият извършва нещо невероятно! Вземи последните им два случая! Ейб закова откачения с мумията и работата му беше блестяща. Ето, казах си, той ще получи поста на Лари. След това Кори спипа документите на Фил Смит и се представи блестящо. Джон, и двамата са изключителни! Срамота е да изгубим единия, защото ще хукне в друго полицейско управление, ако не се издигне тук. Ейб е много интелигентен, обмисля всичко, чувствителен е, спокоен и точен. Кори е умен, мисли трезво, проявява инициатива, разсъждава логично и се справя. Двамата притежават различни качества, работят по различни начини, но всеки от тях ще бъде по-добър лейтенант от Лари Пизано и ти го знаеш. Затова не ми прехвърляй топката, господин комисар! Ти си шеф на отдела — ти решавай!

Силвестри го изслуша със сериозно изражение, без да трепне. Когато Кармайн се успокои, се усмихна, кимна и по лицето му се разля задоволство.

— Казах ли ти, че тази сутрин ми звънна Дж. Едгар Хувър? — попита той. — Беше особено доволен, че сме оправили кашата в „Корнукопия“, в добавка е много щастлив, че оставяме ФБР да се окичи със слава, въпреки че полицията в Холоуман е свършила работата. Е, аз се направих на тъпо провинциално ченге и се разбрах много лесно с него. Не му противоречих за нищо и настоях да вземе Мики Макоскър и екипа му във ФБР. Дж. Едгар се съгласи с огромна радост. — Силвестри изпухтя, доволен, че е постъпил хитро. — Така че, капитан Делмонико, в момента има две свободни лейтенантски места. Едното е за Ейб, другото е за Кори. Така ще разполагам с предостатъчно детективи.

— Готов съм да те разцелувам.

— Само да си посмял.

— На теб се пада честта да им съобщиш, Джон.

— Мислил ли си кого искаш в екипа си?

— За един човек съм сигурен. Племенницата ти Дилия, стига да иска да мине обучение в Полицейската академия и да получи нужната квалификация.

Силвестри ахна.

— Дилия ли? Честно?

— Съвсем честно. Тази жена е невероятен детектив, губим целия й потенциал, като я държим за секретарка.

— Прекалено стара е и прекалено дебела.

— Всичко зависи от нея. Ако успее да влезе, ще изкара. Обзалагам се, че ще успее — тя притежава хитростта и ума на семейство Силвестри. Не е нужно да бъде Херкулес, достатъчно е да умее да преследва заподозрените. Ако не се справи с преминаването над придошла река увиснала на въже, жалко. Щом завърши академията, постъпва на работа в моя екип.

— Ами хората на Лари?

— Ще ги разделя. Единият отива при Ейб, другият при Кори. Така всеки ще има по един опитен детектив, а аз ще взема новата. Ще попълним останалите места от молбите за работа.

— Дилия ще си спечели врагове.

— Едва ли. Хората очакват да има двама детективи, но ние ще разполагаме с трима.

— Никой няма да повярва, че тя е ченге! — извика Силвестри.

— И какво от това?

Чудесна новина! Кармайн тръгна от управлението с феърлейна, усмихнат и щастлив. Лятото беше почти настъпило, въпреки че рядко ставаше горещо до Деня на независимостта, до който оставаха шест седмици.

Той пое по криволичещото шосе с надвесени над него клони и се отправи към имението на Филип Смит. След като влезе през огромната порта, забеляза, че някой е копал в градината.

— Така и не открихме други тайници — призна специален агент Кели. — Твоите холоумански ченгета направо ни разбиха. Намерили сте страхотни неща.

Най-хубавото бе, че агентите на ФБР бяха готови да се приберат на собственото си игрище. Най-облекчен щеше да бъде Уол Гриърсън.

Натали Смит отвори вратата, след това постави пръст пред устните си и го поведе надолу по стълбите, далече от дупката, която бяха изкопали момчетата от ФБР.

— Вътре монтираха микрофони — обясни тя.

— А вие откъде знаете, че онова, което имам да ви кажа, не е за ушите на федералните подслушвачи? — попита той.

Наситеносините очи се присвиха, когато тя се усмихна.

— Знам, защото вие сте единственият, който разбира какво става — отвърна тя с почти незабележим акцент. — Филип не можеше да повярва, че местно ченге може да съсипе плановете му, но аз усещах накъде вървят нещата.

— Верният Стравински — подхвърли той.

Очите й се разшириха.

— Стравински ли? Кой е той? За композитора ли говорите?

— За вас, госпожо Смит. Стравински не може да е кой да е.

— Ще ме арестувате ли?

— Не. Нямам доказателства.

— Тогава защо твърдите, че аз съм Стравински?

— Защото съпругът ви е изключителен пуритан. Има непоколебимо мнение за жените — съпруги, проститутки — за цялата женска половина от човечеството. А същевременно на пръв поглед сякаш ви е зарязал. Вие сте му съпруга. И той никога не би сторил подобно нещо, госпожо Смит. Следователно знае, че съпругата му е напълно способна да се погрижи сама за себе си. Както и Стравински. Че кой друг може да бъде верният Стравински? Единствено вие. Кой друг дели дните и нощите си с Филип, с кого споделя той мислите, идеите, стремежите си, плановете? Кой друг би могъл да се престори на Джошуа Бътлър и да отиде в „Парацелс“? И защо Стравински не е могъл да се отърве от тялото на Ерика Девънпорт? Защото не е имал сили. Едва е успял да се справи с мечия капан. Той е задушил с възглавница старата госпожа, забил е спринцовката във вената на упоената майка. Видът му понякога е толкова стряскащ, че може дори да си позволи да обиколи Харлем, за да намери професионални убийци. Вие, госпожо Смит, това сте вие! Не си правете труд да отричате. Вие сте специалистка по дегизирането. Променяте вида си от вътре навън.

Тя бе зареяла поглед напред, червените й устни бяха стиснати.

— И какво смятате да правите със Стравински, скъпи капитане?

— Аз лично бих го посъветвал да напусне страната колкото е възможно по-бързо. Не точно днес, но определено утре. Би трябвало да имате свой тайник с пари, оръжие, документи за път. Използвайте ги!

— Ами ако предпочета да остана с Филип, какво ще направите?

— Ще ви погна, госпожо Смит. Няма да ви оставя на мира. Мислите ли, че след като разговарям с вас като с човешко същество, съм забравил, че се опитахте да убиете дъщеря ми? Не съм. Тази мисъл прогаря ума ми като нажежено желязо. Какво ли не бих дал, за да ви убия, но твърде много държа на семейството си.

— И няма да ме спрете да си тръгна?

— Не мога.

— И аз съм от КГБ — призна тя, загледана към Норт Рок.

— Няма начин Стравински да не е. Предполагам, че сте добре дошла в Москва.

— Ще оцелея.

— Значи ще заминете?

Тя отпусна рамене.

— Ако мога да се сбогувам с Филип, ще замина. Той би искал да постъпя така.

— Сигурен съм, че докато ви разпитват в Москва, ще им разкажете много.

— Вие наистина ще ме преследвате — произнесе бавно тя. — Да, знам, че ще го направите. Утре заминавам.

— Кажете ми как. Искам да съм сигурен, че ще заминете.

— Ще ви изпратя телеграма от Монреал. В нея ще пише „Стравински ви изпраща поздрави от Монреал“. Аз, разбира се, ще накарам някой друг да я изпрати, но изпълнението на патриотичния ми дълг в Америка приключи. От КГБ ще искат да се върна.

— Благодаря, телеграмата ще ми бъде достатъчна.

Тъжен край, но единственият възможен, помисли си Кармайн, докато се връщаше. Днес Стравински щеше да отиде в болницата, за да се види с Филип и да се сбогува. А Филип, като добър агент на КГБ, щеше да й пожелае успех. Подслушвачите от ФБР щяха да предадат, че скърбящата съпруга съобщава на половинката си, че психиатърът й е препоръчал да постъпи в болница в покрайнините на Бостън за няколко дни. Ще се качи на някой самолет от Холоуман до летище „Логан“, но няма да излезе от терминала. А ще вземе друг самолет, този път за Монреал и това ще бъде краят на верния Стравински. Гадна мръсница, но пък невероятно вярна. Безформено тяло, ниско, набито, и ужасно лице. Но най-ужасни бяха призрачно сините й очи. Стравински се оказа противоречиво създание.

Оставаше му да посети още едно място, просто за да утоли любопитството си. Налагаше се да отиде до „Корнукопия“.

Взе асансьора до трийсет и деветия етаж и откри Уолъс Гриърсън в стария кабинет на Дезмънд Скепс.

— Вижте какво направихте — възмути се гневно Гриърсън.

— Вие сте с костюм и вратовръзка — отбеляза тихо Кармайн.

— А на вас изобщо не ви пука.

— Вината не е моя. Сърдете се на Филип Смит.

— Не се тревожете, и това ще стане. — Гневният изблик на Гриърсън пресекна. — Май открих как да се измъкна от това мъчение.

— Така ли? На кого се спряхте?

— Много бързо се усещате. Ни повече, ни по-малко, на господин Майкъл Сайкс.

— Аха, самият Майкъл Доналд! — ухили се Кармайн. — Той беше повишен, но тъй като Смит е бил инициаторът на повишението, не съм сигурен дали останалите от борда няма да се откажат от купона.

— Много смешно! Всъщност Фил ни направи голяма услуга. Мики се оказа невероятен.

— Мики ли?

— Така предпочита да му казваме.

— Отива му. — Кармайн протегна ръка. — Казвам ви сбогом, господине. Повече няма да се мотая по коридорите ви.

— И слава богу!

„Защо пък не?“ — каза си Кармайн, когато дойде асансьорът. Натисна копчето за трийсет и осмия етаж, на който работеше М. Д. Сайкс. Секретарското място беше заето от Ричард Оукс, който пребледня, когато видя капитана. Беше готов да припадне.

— Шефът ти вътре ли е? — попита Кармайн.

— Господин Сайкс ли? — изписка секретарят.

— Същият. Може ли да го видя?

Оукс кимна и преглътна. Вероятно това бе сигнал да влезе, затова Кармайн пристъпи напред.

Майкъл Доналд Сайкс се беше настанил зад лакираното бюро на Ерика Девънпорт, но това съвсем не бе разочарованият пренебрегван служител, с когото се бе запознал преди време. Сайкс като че ли се беше източил, облечен в копринен италиански костюм с чудесна кройка, маншетите на ризата бяха стегнати с копчета за ръкавели и вратовръзка на „Чъб“. Нищо чудно, че му е било неприятно, че са го пренебрегвали! Той притежаваше подходящите умения. На Кармайн му стана приятно, когато си помисли, че Сайкс е успял.

На бюрото пред него бе оставен кашон, от който се бяха изсипали талашитени стърготини и около десетина петсантиметрови фигурки, внимателно боядисани, вече извадени от мекото си легло — Наполеон Бонапарт и маршалите му, до един на коне.

— Господин Сайкс, изключително се радвам да ви видя тук.

— Много благодаря! — отвърна вече напереният мъж. — Какво ще кажете за новата ми придобивка? Мога да си позволя да прибавя Йена и Улм28 към битките си! Не са ли прекрасни? Изработени са в Париж от най-добрия майстор в света. — Посегна към една от фигурките, облечена в хусарска униформа. — Вижте. Това е Мюра, великият командир на кавалерията.

— Чудесно — възкликна Кармайн и протегна ръка. — Този път окончателно ви казвам довиждане, господин Майкъл Доналд Сайкс.

— Не предизвиквайте съдбата, капитане! Въпреки че в момента „Корнукопия“ е в безопасност, предадена в силни ръце — заяви новият директор.

Изпрати Кармайн до асансьора и го изчака да си тръгне, след това се върна в кабинета си и за кратко се наслади на новата си придобивка. В бюрото имаше силна лупа, снабдена с фенерче на батерии. Сайкс го включи и се взря, сините му очи станаха огромни, по бялото се откроиха червени вени. Мюра беше наблизо; той взе фигурката и я обърна, за да открие незабележим дефект, знак, че някой я е пипал. След това въздъхна, усмихна се и извади игла. Пъхна я под наметалото на Мюра и изчопли част от боята.

— Шостакович ще остане доволен — каза си той.