Лавина от убийства

Когато в петък, двайсет и първи април, в осем сутринта Кармайн влезе в офиса, Дилия го чакаше. Очевидно й предстоеше някакво официално събитие, защото бе облякла най-елегантния си костюм, съчетание от пурпурно и оранжево, което направо прогаряше очите, освен ако не бяха като на Кармайн, закалени към палитрата, която тя обичаше.

— Ако нямаш нищо против — поде Дилия и се настани на стола пред бюрото му. — Предпочитам да говоря с теб насаме, стига да нямаш нищо против.

— Разбира се. Казвай.

Внимателно постави на бюрото навит на руло лист и още няколко по-малки. Кармайн ги погледна, след това вдигна очи към нея и изви вежди.

— Открих събитие, на което са присъствали и единайсетте мъртви — заяви тя и успешно заличи задоволството в гласа си. — Става въпрос за банкет, проведен в събота, трети декември, миналата година, в кметството на Холоуман, организиран от фондация „Максуел“ за събиране на средства за вродени детски разстройства.

— Виж ти! — ахна Кармайн, тъй като не знаеше какво друго да каже. — И всички са присъствали? Включително и тримата чернокожи?

— Да, става въпрос за вечеря и танци за петстотин гости, настанени на кръгли маси по за десет души, или пет двойки. Повечето маси били откупени от някаква компания или институция — със сигурност вие двамата с Дездемона щяхте да сте на масата на чичо Джон, ако не бяхте родители на пеленаче. Кувертите са били по стотачка, което означава, че от всяка маса са били събрани по хиляда долара. Повечето от компаниите спонсори и институциите са дарили по допълнителна хилядарка за маса. „Корнукопия“ и дъщерните й фирми са спонсорирали двайсет от общо петдесетте маси. „Чъб“ е спонсорирал десет маси, кметът една, полицията и пожарната са си разделили една и така нататък. — Тя замълча отново с блеснали очи.

— Невероятно — промърмори Кармайн, просто за да каже нещо, тъй като не можеше да измисли нищо друго и имаше сили единствено да слуша очарован.

— Не мога да повярвам, Кармайн, какво планиране е необходимо за подобно събитие — призна тя, без да крие страхопочитанието си. — Подхожда се като към битка, макар да подозирам, че ако повечето битки бяха така добре обмислени, резултатите щяха да са различни. Когато става въпрос за маса, спонсорирана от дадена организация, трябва да се прецени внимателно разположението й сред другите маси, които е спонсорирала същата организация, кой ще седи на масите отляво и отдясно — едва ли лорд Кичънър20 е планирал с толкова голямо внимание кървавите бани, в които е участвал. След като великият план за разположението на масите е бил подготвен, на всяка е било сложено номерче. След това трябвало да бъдат настанени гостите! Трябвало да се обърне специално внимание на онези, които идвали на група от пет двойки и настоявали да седнат на тази или онази маса, или пък желаели да седнат с този или онзи, понякога с по две или три други двойки. Имало и гости, за които се знаело, че ще дойдат сами или с един придружител, и които нямали абсолютно никакви претенции, като например Биатрис Егмонт. Малка група доброволци към „Максуел“ се заела с тази задача и се справили просто великолепно. Те дори успели да избегнат мелето във фоайето, когато стотици хора пристигнали едновременно и се опитвали да видят имената си на таблото. Шестима доброволци със списъци упътвали всички към масата, на която били настанени. — Тя замълча.

— Разбрах, Дилия. Стига приказки, просто давай напред.

— Една от многобройните маси на „Корнукопия“ била спонсорирана от банка „Форт Нешънъл“ под егидата на господин Питър Нортън. Поради някаква прищявка на съдбата там останали свободни места. Съпругата на господин Нортън например имала проблем със стомаха, по онова време върлувал някакъв грип, и аз го изкарах, не се чувствала никак добре, затова и не отишла. Съпругата на декан Денби също била болна от грип и не присъствала. Биатрис Егмонт отишла без придружител. Съпругът на госпожа Кати Картрайт бил в Бийчмонт, за да умилостиви темпераментния си готвач. Бианка Толано използвала един от билетите на шефа си, господин Дорли, тъй като двамата с жена му нямали възможност да присъстват. Изглежда Бианка не си е направила труд да си търси придружител; отишла е сама. По всичко личи, че е била съвестно момиче, защото предала втория билет на рецепцията. Откъде научих ли? Билетът е имал номер и на входа бил продаден на млад мъж, който не си бил закупил билет предварително — Еван Пю. Може да се каже, че двамата с Бианка заместили семейство Дорли, които в известен смисъл са се отървали. — Тя потръпна и изражението й стана драматично. — Въпросът е защо — зададе риторичен въпрос — господин Нортън не е поканил приятелите си, след като е имало свободни места на масата? Нито един от тях не е бил поканен.

Опитът с Дилия бе научил Кармайн, че тя ще разкаже онова, което желае, когато пожелае, но днешният разказ очевидно бе планиран изключително внимателно, също както банкета на фондация „Максуел“. Налагаше се да изчака, за да чуе всичко.

— Накратко казано, господин Нортън бил прекалено притеснен, за да покани приятелите си — продължи Дилия, доволна, че Кармайн слуша с огромно нетърпение. — Почетното място на масата на „Форт Нешънъл“ било за господин Дезмънд Скепс, който предпочел да седне до господин Нортън, въпреки че можел да си избере, която маса пожелае. Неговата придружителка била Диди Хол.

— Какво?

— Присъствието й е записано черно на бяло като придружителка на господин Дезмънд Скепс. — Дилия подаде лист на Кармайн.

Той го дръпна от ръката й и зачете, все още неспособен да повярва.

— Какво, по дяволите, е бил намислил? Обзалагам се, че е била някоя гадория! Разказвай нататък, хайде!

— Така се добрах до четири жени — Кати Картрайт, Бианка Толано, Биатрис Егмонт и Диди Хол — и четирима мъже — Дезмънд Скепс, Питър Нортън, Еван Пю и декан Джон Денби. Осем души, сега вече мъртви. Въпреки това масата на „Форт Нешънъл“ си оставала незапълнена. Два от десетте стола не били заети.

Кармайн поклати глава.

— Нищо чудно, че се покри дни наред! Не си открила всичко това от някой информационен бюлетин.

— Не съм — призна тя. — Наложи се да разговарям по телефона с доста хора и да посетя няколко пъти фондация „Максуел“. По едно време се уплаших, че безценният списък или е изхвърлен, или изгорен, но, слава богу, не беше така. Дори благотворителните организации са пълни с бюрократи, които не изхвърлят нищо, за да оправдаят по някакъв начин паразитното си съществуване.

— Защо мразиш толкова книжните плъхове, Дилия? И ти си от тях — подхвърли шеговито Кармайн.

Тя веднага налапа стръвта.

— Не съм никакъв паразит! Работата ми дава резултати, аз съм колело от машината на полицията! Я ми дай поне един пример, в който някое полицейско управление е имало достатъчно писарушки! — тросна се възмутено.

— Спокойно, спокойно! Просто се помайтапих с теб. Ти току-що обработи повече бумаги от когото и да било и постигна по-впечатляващ резултат от цяло едно министерство — похвали я той. — Дезмънд Скепс! Защо е бил под ръка с уличен шантаж? Не че тя е била облечена като проститутка. Диди може… може…

— Да се понагласи ли? — довърши вместо него Дилия.

— Обличаш хубава рокля и се превръщаш в уважавана дама. Тя със сигурност пак е приличала на курва, но след като е била под ръка със Скепс, всичко й е било простено. Хората не могат да допуснат, че богат и влиятелен човек като Скепс може да ги подбъзикне по този начин — намръщи се Кармайн. — Добре, осем от единайсет. Ами чернокожите жертви?

— И те са присъствали — потвърди Дилия. — Събитието е било обслужвано от „Барнстейпъл Кетъринг“, които редовно поемат подобни събития. В началото са били по-малка фирма, но подписали договор с „Чъб“ да организират кетъринга на техните банкети, а вечерта на „Максуел“ била генерална репетиция за тях. Според управителя на фирмата, от „Барнстейпъл“ се съгласили на по-малка печалба, отколкото щели да имат в бъдеще. „Максуел“ поставили някои условия, за да избегнат неприятностите, които им се случвали в миналото. Искали събитието, за което се плащат по хиляда долара на маса, да бъде незабравимо и възнамерявали да го организират всяка година. Затова от „Барнстейпъл“ предвидили екипи от по трима сервитьори за всяка маса. Седрик Балантайн, Морис Браун и Лудовика Бересън обслужвали масата на „Форт Нешънъл“. Системата действала безупречно — продължи Дилия и възторгът в очите й угасна, докато довършваше.

— На хората били сервирани топли ястия, алкохолът се леел, а пред нито един от гостите не оставала празна чиния за повече от три минути.

— Имало ли е някаква причина тъкмо тези трима чернокожи да са били разпределени да обслужват въпросната маса? — попита Кармайн.

— Нищо друго, освен факта, че всички до един са работели за „Барнстейпъл“ през уикендите, включително Седрик Балантайн, който си добавил някоя и друга годинка, за да го вземат. Не проверявали възрастта стриктно, а Седрик изглеждал по-голям. Ако събитието е било организирано в работен ден, момчетата нямало как да дойдат, тъй като на другия ден е трябвало да бъдат на училище. Госпожа Бересън също е щяла да откаже, ако цял ден е чистила нечия къща. Но пък събота вечер ги устройвала.

— Ако не бях щастливо женен, Дилия, щях да те взема начаса — усмихна се Кармайн. — Искрено се съмнявам, че ние, тримата мъже, щяхме да открием всичко това. Ти умееш да изровиш абсолютно всичко. Не знам как да ти благодаря.

— Няма нужда от благодарности. Достави ми невероятно удоволствие. — Тя стана, но не взе листата. — Нека останат при теб. Сега те моля да ме извиниш, но отивам да се заема с бумагите си.

В мига, в който тя излезе, Кармайн позвъни на Дездемона.

— Какви цветя да купя на Дилия за великолепно свършената работа?

— Орхидеи в някакъв ярък цвят — отвърна тя, без да се замисля. — В саксия, не отрязани. Например катлея.

— Важният въпрос е защо Дезмънд Скепс е седнал на масата на Питър Нортън? — попита Кармайн Кори и Ейб.

— Няма начин да разберем — отвърна мрачно Кори. — Всички, свързани по някакъв начин с тази маса, са мъртви.

— Интересно — обади се Ейб, — защо са минали четири месеца между банкета и убийствата?

— И на този въпрос няма как да намерим отговор, затова предлагам, поне за момента, да не се занимаваме с него.

— Но можем да посочим и доста хора, които са присъствали, а не са мъртви — подхвърли Кори. — Трябва да се потопим в атмосферата на събитието.

— Силвестри! — възкликна Кармайн. — Присъствал е, Дани и Лари също. — Втурна се към вратата. — Ще поговоря с него, така че не споменавайте пред другите. Засега няма да предприемаме нещо.

Джон Силвестри го изслуша с огромно внимание, неописуемо горд от племенницата си, и веднага реши, че ще пише на надутия си оксфордски зет, за да изтъкне, че тя ще остави по-значима следа в историята от баща си. След това се върна към действителността и се съсредоточи над разкритията, направени от Дилия.

— Мили боже! — възкликна накрая той. — Какви ги е вършил този хитрец? Не ме питай мен, Кармайн, и аз съм също толкова на тъмно, колкото и ти.

— Да, Джон, но ти си присъствал — изтъкна Кармайн. — По онова време Джулиън тъкмо се беше родил и ние не отидохме. Разкажи ми какво представляваше банкетът, как протече. Трябва да си представя картината.

Силвестри затвори очи, за да си припомни.

— Помня повече, отколкото за другите благотворителни събития, защото, ще използвам израза на Стан Фрибърг, мина чудничко. Страхотно! За час ни бяха сервирани три ястия, така че остана предостатъчно време за танци и разговори, без да се налага да висим до полунощ. Храната беше добра, сервирането безупречно, защото имаше много сервитьори, и мъже, и жени. Щом вдигнаха чиниите от десерта, донесоха кафе и алкохол. Когато доливаха, кафето беше горещо и не се бавеха. Някои предпочетоха чай. Бяхме единодушни, че не можем да се оплачем от нищо.

Кармайн слушаше внимателно, след това се хвана за една от думите.

— Каза, че е имало време за разговори, Джон. Какви разговори?

— Ако ходеше на тези събития, вместо да се скатаваш, Кармайн, щеше да знаеш — отвърна комисарят, използвайки момента, за да го упрекне. — Не сме в Ню Йорк. Хората се прехвърлят от маса на маса, за да се видят с този или онзи. Вземи например стария Джеси Бейтмън от Бъскуош — напоследък изобщо не се виждаме, затова щом една от двойките на неговата маса стана, ние с жена ми отидохме при тях. Дансингът беше голям, оркестърът изпълняваше мелодия на Глен Милър, но не всички имаха желание да танцуват. Прехвърлянето от маса на маса е дори по-популярно от танците.

— Имало е две свободни места на масата на „Форт Нешънъл“ — напомни му Кармайн. — Това означава, че някои от присъстващите са спрели при Нортън и гостите му. — Той въздъхна тежко. — Някъде в Холоуман има хора, които са се присламчили на масата на Нортън. Просто трябва да ги открием.

— Не ме брой — сряза го бързо Силвестри. — Щом мярнах как Дезмънд Скепс се е разположил, заобиколих масата на „Форт Нешънъл“ отдалече. И други направиха същото, включително кметът и блюдолизците му.

— Защо? — попита Кармайн, удивен от постъпката на кмета.

— Дори отдалече личеше, че Скепс е пиян като казак.

— Я! Дотук с мита за въздържанието му. Много благодаря, шефе. Помогна ми изключително много.

Върна се в кабинета си замислен и откри Кори и Ейб надвесени над плана на фондация „Максуел“ с петдесетте кръгли маси, всяка с името на спонсора и присъстващите. На „Форт Нешънъл“ бе дадена маса седемнайсет, шестнайсет се падаше от лявата й страна, а осемнайсет от дясната. Имаше десет редици от по пет маси, а номер седемнайсет беше близо до северния край, сравнително далече от масата на „Корнукопия“. Масата на Фил Смит беше номер четирийсет и три, на Уол Гриърсън — трийсет и девет, на Фред Колинс — четирийсет. На масите около номер седемнайсет бяха настанени обикновени хора. Защо тогава Дезмънд Скепс е седнал там? Защото е знаел, че ще се натряска ли? Или може би защото е кавалерствал на Диди и е трябвало да мине през цялата зала, за да седне на номер седемнайсет.

— Защо при Питър Нортън? — попита отново Кармайн.

— И защо с Диди? — продължи да си блъска главата Кори.

— Логичният избор е бил Ерика Девънпорт — подхвърли Ейб.

— Няма начин! Тъкмо се е разделил с нея — възрази Кори, — а и тя е била с обичайния си кавалер, Гъс Първи.

— Искал е да хвърли прах в очите на някого — заяви убедено Ейб. — Със сигурност се е самопоканил на масата на Нортън, който е бил на седмото небе, след като кралят на кралете го е уважил.

— Който, между другото, е бил кьоркютук пиян — добави Кори.

— Да, но Нортън не е имал представа какво ще се случи, когато Скепс му е казал да резервира две места на масата — опъна се Ейб.

— Питам се — заговори замислено Кармайн, — какво са помислили Бианка, Кати и възрастната госпожа за Диди? Особено след като Скепс е бил толкова пиян. Ако не са познали Скепс, Нортън или Денби са щели да им подшушнат, но те едва ли са останали много впечатлени. Еван Пю е знаел, но той се е впечатлявал единствено и само от себе си. Затова ми се струва, че свободните места са били от страната на Скепс и Диди. Биатрис, Кати и Бианка са били нащрек — жените често се страхуват, че пияните ще оповръщат всичко.

— Трябва да получим някои отговори от Джералд Картрайт — предложи Кори. — Сигурен съм, че Кати му е разказала за пияндето Скепс.

— Да се обзаложим ли, че не е казала нищо? — засече го Ейб. — Накъдето и да се завъртим, все попадаме в познатата задънена улица. Съпругата на Нортън е луда, Кати Картрайт е била пребита от умора и грижите около Джими, Бианка и горката възрастна дама са дошли сами, живеели са сами, а пък чернокожите са живеели в свят, където никой не се е интересувал от Скепс; Денби и съпругата му едва ли са имали навика да си бъбрят в леглото. Странно обаче, че Марти Фейн не каза нищо за срещата на Диди със Скепс. Уж беше готов да направи всичко, за да ни помогне да открием убиеца.

— Според мен, Марти не е знаел — отсъди Кармайн. — Диди му е била предана по свой си начин, но ако Скепс й е бутнал нещичко отгоре, тя си е затворила устата. Сигурно се е престорила, че е болна от грип, за да не обикаля улиците.

— Няма ли най-сетне нещо да излезе отнякъде? — въздъхна Кори.

— Но то вече излезе! Дилия ни поднесе на тепсия банкета на „Максуел“, а това е върхът. — Кармайн подпря лакти на бюрото и отпусна брадичка на ръцете си. — Ерика Девънпорт ми каза, че Скепс никога не пиел повече от едно на ден. Дори ми обясни каква е причината. Само че колкото повече опознавам членовете на борда на „Корнукопия“, толкова по-трудно ми е да им вярвам. Прибавете към тях и Филомина Скепс, Антъни Бера и Полин Денби. Другото, което ме човърка, е увереността, че нашият кукловод си има помощник от Холоуман, вероятно човек, когото дори не познаваме. Със сигурност не става въпрос за някой, който се мотае около полицията или „Малволио“, наострил уши за информация. Просто не му се налага.

— Защо реши, че помощникът е един, а не става въпрос за наемници? — полюбопитства Ейб.

— Просто всеки виртуоз кукловод си има помощник. — Кармайн се изправи и ги погледна строго. — Едно е сигурно. Онези единайсет души са умрели заради нещо, което се е случило на масата на Питър Нортън. Просто трябва да разберем какво е то.

— Да открием ли общителните бъбривци, които са ходили на тяхната маса? — попита Кори.

— Разбира се. Биатрис Егмонт е била обичана от всички, сигурно познатите й са се отбили при нея. Ейб, ти имаш списък с приятелите й. Върви да ги разпиташ какво се е случило на масата на Нортън. Все някой е бил на банкета.

Кармайн насочи вниманието си към Кори.

— Ти отиваш да притиснеш Джералд Картрайт. Ако съпругата му е била твърде уморена, за да му разкаже какво се е случило, фактът, че той е настоял тя да отиде сама, означава, че е очаквал да има приятелки там. Открий кои са и поговори и с тях, и с Картрайт, Кори.

— А ти — намеси се Ейб — ще се заемеш с Ерика Девънпорт.

Със заминаването на Майрън доктор Ерика Девънпорт сякаш се беше смалила, въпреки че косата, гримът и облеклото й бяха все така безупречни. Днес беше облечена в набрана рокля в лавандуловосиньо, а очите й отразяваха цвета. Походката й не беше наперена, както обикновено, а когато се отпусна зад лакираното бюро, не успя да намери място за ръцете си, непрекъснато посягаше ту към химикалка, ту към някоя папка и ги побутваше с безупречно поддържаните си нокти. Беше съвсем близо до точката на пречупване, но заради какво Кармайн не успя да разбере, защото знаеше, че тя нито е кукловодът виртуоз, нито пък Одисей. Сякаш, реши той, неочаквано беше разбрала, че е много по-маловажна, отколкото трябва, и се чувстваше предадена от всичко и всички.

Защо бяха изминали четири месеца между благотворителния банкет на „Максуел“ и убийствата? Докато наблюдаваше новия изпълнителен директор на „Корнукопия Сентръл“, Кармайн имаше чувството, че ако съществува човек, който знае отговора на този въпрос, то това е тя.

Изминаха цели десет секунди, докато Ерика най-сетне вдигне очи към него; когато го погледна, той остана слисан от страха и отчаянието й. Господи, какво ли знаеше? Как да го измъкне от нея? Тя наистина щеше да се пречупи всеки момент, ала той не бе в състояние да нанесе удара, който да я пречупи. Неочаквано му се прииска Майрън да е тук, защото знаеше, че единствено Майрън би могъл да постигне нещо с нея. Ако съществуваше жена, която би могла да се пречупи от малко нежност, то това беше Ерика Девънпорт.

— Майрън ви липсва, нали? — попита Кармайн.

— Много — призна тя. — Само че едва ли сте тук, за да ме съжалявате, капитане. Какво искате?

— Всички единайсет убити, случаите, които разследвам, са били свързани с маса, спонсорирана от банка „Форт Нешънъл“, на благотворително събитие, проведено преди повече от четири месеца — започна той, като я наблюдаваше толкова внимателно, че дори не смееше да мигне. — Трети декември миналата година, събота вечер. Говоря за благотворителния банкет на фондация „Максуел“.

— Да, помня го — отвърна тя, очевидно успяла да се овладее. — Отидох с Гъс Първи и седнахме на масата на Фил Смит.

— Знаете ли къде е седял Дезмънд Скепс?

Гладкото й чело се смръщи, тя затвори очи.

— Помня, че беше в странно настроение. Очакваше се. Вече бях уведомена, че повече не се нуждае от любовните ми услуги. Масата му беше на другия край на залата, а останалите хора не ги познавах.

— Въпреки това отидохте на масата. — Кажи „да“, Ерика, хайде, кажи „да“!

— Да, наистина отидох. — Тя се намръщи. — Беше крайно неприятно, но трябваше да го очаквам.

— В какъв смисъл неприятно?

— Дез беше пиян.

— Според думите ви, господин Скепс от години се ограничавал с по едно питие на ден. Когато го казахте, не споменахте случая на банкета, организиран от „Максуел“.

— Беше единичен случай, капитане.

— Защо?

— Защо се е напил ли?

— Да.

— Нямам представа, но ако мислите, че е било заради мен, много грешите. Ние двамата не се обичахме.

— Ами жената, която го придружаваше?

Тя го погледна искрено учудена.

— Каква жена? Той беше сам.

— Жена, висока метър и осемдесет, която дори седнала изглежда висока. За вас сигурно е изглеждала доста проста. Личи, че е имала чернокожи прадеди, красива, платиненоруса, с много грим, с огромен бюст. По всяка вероятност е била с впита сатенена рокля в ярък цвят — или смарагдовозелено или яркоцикламено. Не алено. Може да е имала наметка от бяла норка.

Лицето й се проясни.

— А, да! Седеше на същата маса между привлекателна млада жена и възрастна дама, белокоса, на която й беше трудно да диша. Не обръщаше на Дез абсолютно никакво внимание, той на нея също. Освен това беше прекалено пиян и едва гледаше. Не разбрах нито дума от онова, което каза, затова не останах дълго.

— След като сте седнали до Скепс, кажете ми имаше ли някой от другата му страна?

— Да, много дебел мъж, който едва се побираше на стола.

— А до него?

— Не видях. Дебелият закриваше всичко.

— А кой седеше до вас, от другата страна на Скепс?

— Противен младеж, който се опита да ми опипа крака. Жените се бяха скупчили заедно и не ги винях. Дори декан Денби беше неприятен.

Кармайн продължи да я разпитва още известно време, но не успя да научи нищо ново. Тръгна си разочарован, че се е провалил.

Преди да пристигне асансьорът, до него застана секретарят Ричард Оукс в компанията на друг мъж, поне десет години по-възрастен от него. Когато се качиха и се разбра, че всички отиват на първия етаж, Оукс потръпна и се отдръпна далече от Кармайн.

— Кой е приятелят ви, господин Оукс? — полюбопитства Кармайн.

Тъй като младежът беше прекалено стреснат и уплашен, за да отговори, непознатият се представи.

— Не съм приятел на господин Оукс — вирна той брадичка. — Аз съм Ланселот Стърлинг от счетоводството.

— А, прекрасният шеф! Не само мъчител, ами и клюкар.

— Моля?

— Нищо — отвърна Кармайн и повече не проговори.

На няколко пъти Стърлинг го погледна злобно, но изражението на Ричард Оукс го предупреди, че ще допусне грешка, ако се отнесе агресивно към полицай. Никой от „Корнукопия“ не се беше разприказвал, най-малко специален агент Тед Кели, но незнайно как историята с юмручния бой пред „Малволио“ беше плъзнала чак до етажите на директорския състав. Нямаше съмнение, че счетоводството идва след това, ако можеше да се съди по изражението на Оукс.

Оукс и Стърлинг слязоха на първия етаж с наведени глави и зачакаха асансьора за паркинга. Кармайн излезе навън. Беше спрял пред входа, убеден, че нито един патрулиращ полицай не би посмял да го глоби.

Изминаха няколко дни, през които Кармайн, Ейб, Кори и Дилия се опитваха да издирят онези, които се бяха спирали на маса седемнайсет.

Тъй като не откриха нищо, Кармайн отново потърси Силвестри.

— Трябва ми един от онези бюлетини, които пускаш по телевизията — каза той на комисаря. — Да излъчим нещо от сорта, че молим всеки, който е бил в контакт с господин Дезмънд Скепс на банкета на фондация „Максуел“ преди четири месеца, да се обади в полицията, тъй като търсим жизненоважна информация.

— Добре че не се е разчуло, че всички седели на тази маса са мъртви. Не се тревожи, Кармайн, ще представя нещата като рутинни — обеща Силвестри.

Веднага пусна бюлетина, но никой не се обади.

— Ядец — въздъхна Дилия.

— Нищо — изсумтя Ейб.

— Преебавка — процеди Кори.

Заради всичко това Кармайн бе станал невъзможен, мислеше си Дездемона през четвъртата седмица от разследването. Опитваше се да го поразведри с вкусни ястия и да оставя Джулиън при него колкото е възможно повече. Това донякъде му помагаше да преживее безизходицата по случая и инерцията. Сега се прибираше по-рано у дома, отколкото в натоварените продуктивни дни.

Макар Джулиън все още да нямаше шест месеца, тя искаше второ бебе колкото бе възможно по-скоро, убедена, че братята и сестрите с малка разлика имат по-добър шанс да се сближат. Свекърва й все й повтаряше, че това било заблуда, но Дездемона можеше да е голям инат, а в този случай се беше заинатила. Затова, когато й дойде цикълът, тя изпадна в ужасно настроение и докара Емилия Делмонико до отчаяние с един от редките си гневни изблици.

— Престани да се самосъжаляваш! — сопна й се Емилия. — Изведи бебето на разходка да ви види слънцето. Той е зимно бебе и още не познава топлината на слънцето. Средата на пролетта е, виж какъв прекрасен ден е. Наслади му се!

— Искам да направя сос беарнез — възрази Дездемона.

— Кармайн ще си изяде пържолата и без сос. Хайде, върви!

— Предпочитам днес следобед да остана в кухнята.

— Трябва по-често да излизаш от кухнята! Какво искаш? Един дебел Кармайн със сърдечно заболяване ли?

— Не, разбира се, но…

— Никакво „но“! Слагай Джулиън в откритата количка и вървете на разходка, Дездемона.

— Още е малък за открита количка.

— Глупости! Детето седи и си изправя главата. Малко движение ще ви дойде добре и на двамата. Хайде, върви! Върви!

Тъй като Кармайн беше приспособил и колани на количката, Дездемона нямаше как да се оправдае. Сложи го внимателно, така че да може да поспи, и двамата излязоха. Трябваше да признае, че е прекалено стръмно за голямата количка, а в откритата Джулиън можеше да разглежда любопитно наоколо.

След като обикаляха Ийст Съркъл цял час, лошото й настроение се поразсея и тя дори бе готова да изтърпи свекърва си, която знаеше всичко. Денят наистина беше прекрасен, безоблачен, подухваше съвсем леко; май щеше да бъде чудесен. В края на дългата виеща се пътека, която водеше от улицата към къщата, Дездемона реши, че днес Джулиън трябва да види за пръв път ширналата се синя река, пристанището, където винаги имаше по някой плавателен съд.

Пое си дълбоко въздух, подмина къщата и се отправи към кея и навеса за лодки, докато се наслаждаваше на свежата зеленина. Форзицията беше цъфнала и живият плет изглеждаше гъст, а покрай водата бяха избуяли растения, които предпочитаха солена вода. Тук беше завет, а и Кънектикът не беше от районите, където ставаха урагани.

Съпругата на бившия собственик бе монтирала пейка и гледката към реката бе чудесна. Дездемона седна и погледна към бебето, за да провери как му се отразява разходката. Той попиваше всичко с поглед, ококорил обрамчените си с гъсти мигли очи, безмълвен свидетел на мъдростта на Емилия. Да, вече щеше да прекарва по-малко време в кухнята и повече време навън с Джулиън. Тя разкопча предпазните колани и го премести в скута си, притиснала буза в къдриците му, за да вдъхне сладката миризма на чисто. Бебчето ми, моят Джулиън!

Тук пътеката бе покрита с пясък и както повечето едри хора, Дездемона стъпваше леко. Дори след като двамата с Джулиън седнаха, тя остана притихнала, докато той, кротко дете по природа, разглеждаше непознатия свят. Нямаше да е от приказливите мъже, помисли си тя.

Изминаха около две минути преди Дездемона да усети, че под навеса за лодки има някой и размества; във водата се чу плясък. Тъкмо се обърна, за да погледне, когато вратата се отвори и отвътре излезе мъж. Беше облечен в камуфлажни дрехи, подходящи за гората, нахлупил маска, така че се виждаха единствено очите и устата му. В дясната ръка стискаше автоматичен пистолет и по всичко личеше, че не е очаквал някой да го завари тук, въпреки това бе подготвен.

Първата й мисъл бе да хукне нагоре по хълма, но с бебето никога нямаше да успее да го изкачи. В мига, в който го видя, той също я видя и дулото се вдигна към нея. Бе сигурен, че е пипнал плячката, затова и не бързаше; имаше намерение да я повали с първия изстрел. Големите й сини очи се насочиха към процепите на маската, погледът й молеше за живота на детето; тя дори протегна едва забележимо бебето към него, сякаш да му покаже какво непростимо престъпление се кани да извърши. Жестът й не го спря, но когато забеляза движението, дулото се отмести. Той насочи оръжието отново, този път към главата. Това бе достатъчно красноречиво за съпругата на полицая. Непознатият беше умел стрелец, нямаше да пропусне.

В същия миг Дездемона притисна с едната си ръка устата и носа на Джулиън и се хвърли с два скока във водата на около шест метра от нея. Когато цопна, задържа бебето настрани и с големите си стъпала се изтласка от брега, преди да се гмурне колкото дълбоко посмя. Мислите й препускаха — сега накъде? Джулиън се беше сгушил до нея, но се дърпаше с по-голяма сила, отколкото тя бе очаквала; не можеше да диша, но се опитваше да си поеме глътка въздух.

Когато се гмурна, тя се понесе в обратна на кея посока и надигна глава сред храстите, които обичаха солена вода. Щом отдръпна ръка от лицето на Джулиън, той си пое дълбоко въздух и се приготви да ревне, но тя отново притисна ръка към лицето му, вдиша и се гмурна отново.

Водата беше леденостудена. Знаеше, че не разполага с много време и след малко щеше отново да й се наложи да се покаже на повърхността, но Джулиън беше нейното бебе, нейно и на Кармайн, и тя нямаше да допусне той да умре. Ледена вода или не, трябваше да се махне от тяхната градина и да се прехвърли у семейство Силбърфайнс. Съседите бяха построили къщата си на тесен парцел близо до водата, поне така разправяха дъртите клюкари. За Дездемона това бе спасението.

При петото потапяне Джулиън изглежда разбра какво трябва да прави или поне така реши майка му; той си поемаше въздух, след това се притискаше към нея и не се опитваше да се бори. Само че след седем потапяния тя бе напълно изтощена. Ако врагът я чакаше на брега, значи бе изгубена. Остави бебето на сухия бряг и пропълзя немощно до него. Ако не беше приливът, брегът щеше да е оголен, покрит с миди, хлъзгав. Не се чу изстрел. Тя притисна отново Джулиън, запрепъва се през двора на семейство Силбърфайнс и се провикна за помощ. Всичко беше свършило!

Щом се увери, че съпругата и синът му са сравнително добре, Кармайн се отърси от ужасното чувство на безпомощност, от мисълта, че Дездемона е трябвало да спасява живота си. Както бе разтърсен от шока, той непрекъснато си повтаряше, че е трябвало да бъде там, за да спаси и нея, и Джулиън, но богатият опит и разумът го убедиха, че в девет от десет случая това е невъзможно. На Дездемона не й се налагаше за пръв път да се спасява; той се молеше това да бъде последният път. Вътрешно щеше да тръпне от страх дни наред, а вечер, когато не успяваше да заспи, щеше да плаче, но този Кармайн не беше същият Кармайн, когото светът и съпругата му познаваха. Не че се правеше на мъжкар; това бе неговото наследство, природата му, задължението му. Може би, мислеше си той, съм бил благословен. Сякаш сърцето ми се пръсна, задето едва не изгубих семейството си днес. Най-сетне разбрах какво означават за мен. Абсолютно всичко.

Майка му се оказа в много по-потиснато състояние от Дездемона и Джулиън; тя се обвиняваше, че ги е накарала да излязат на разходка. Къщата се напълни със сестри, лели и братовчедки, затова той я предаде в техни ръце и я остави на грижите на доктор Сантини. Единствено времето и много убеждаване щеше да й помогне да се справи. Джулиън очевидно нямаше психологични травми, поне така каза доктор Сантини, след като бебето, с пълно стомахче, заспа в креватчето си, както обикновено. Затоплена след банята, увита в дебел халат, Дездемона се настани на креслото до люлката на Джулиън и отказа да мръдне оттам.

По-късно, помисли си Кармайн, докато се спускаше по пътеката към кея. В момента няма да ми обърне абсолютно никакво внимание, а нямам намерение да натрапвам полицейското си присъствие между нея и Джулиън.

Патрик и екипът му бяха пред навеса за лодки и разговаряха с Ейб и Кори. Близо до тях, на сравнително равно място бе метнато покривало от брезент.

Разкривеното тяло на Ерика Девънпорт бе извадено от водата и оставено под брезента. Склонът бе прекалено стръмен, за да качат носилката, така че щяха да я пренесат до пътя в брезента.

— Краката и ръцете й са счупени на няколко места преди настъпването на смъртта — обърна се Патрик към Кармайн, — всеки крайник на по две места — пищялите и бедрената кост на краката, лакътната и раменната кост. Удушена е с тънко въже, поне така предполагам.

— Пак е различно — установи Кармайн.

— Как са твоите хора? — попита Патси.

— Без поражения, поне според доктор Сантини. Мама е най-зле. Разправя, че тя била виновна за цялата тази работа.

— Жена ти е една на милион.

— Знам. Ще отскоча до улица „Седар“.

— Ние ще се справим — успокои го Ейб.

— Това не е проблем и никога не е бил. Факт е, че само се пречкам — домът ми е завладян от над двайсет жени, всички до една готови да разпердушинят Холоуман, ако не открием кой се е опитал да убие жена с бебе в ръце — рече съвсем сериозно Кармайн. — Истината е, че и аз се чувствам така. Първо дъщеря ми, сега съпругата и сина ми. Значи сме значително по-близо до изрода, отколкото предполагаме.

Полицейското управление приличаше на кошер; когато Кармайн влезе, ченгетата се скупчиха около него с предложения всеки да направи каквото може. Отне му време, докато се промъкне сред тях, но пък се зарадва искрено. Макар да усещаше в себе си празнота, той бе сигурен, че дните на кукловода са преброени. Хладнокръвието на непознатия се топеше, беше станал прекалено арогантен. Разбира се, не бе имал намерение да убие Дездемона и бебето, но бе решил да изпрати на Кармайн предупреждение, като бе сложил трупа на Ерика Девънпорт под водата край навеса за лодки. Беше осъществил замисъла си посред бял ден! На банкета, организиран от „Максеул“, се беше случило нещо, но в продължение на четири месеца всичко е било нормално. Тогава обаче Еван Пю е изпратил писмото с намерение да изнудва някого и четири дни по-късно всички свидетели на „онова нещо“ са замлъкнали завинаги. Значи около двайсет и девети март се е случило нещо друго — нещо, което убиецът се е страхувал да не го злепостави пред света.

— Трябва ни жив свидетел — обърна се той към Ейб и Кори, след като влязоха в неговия кабинет.

— На разговорите на масата на Питър Нортън ли? — попита Кори.

— Да, но също и на инцидента, или обстоятелството, накарало Еван Пю да се превърне в изнудвач. Според мен, Ерика Девънпорт е знаела, а сега е мъртва. Идва ми да се захапя от яд, че не спрях Майрън, когато си тръгна! Когато я видях, разбрах, че носи товар, на който не издържаше вече, и ми се прииска Майрън да бе все още тук. Ако беше останал, истината може би щеше да излезе наяве. — Кармайн прокара ръка по лицето си. — Сега трябва да му съобщя, че е мъртва.

— Няма да ти се пречкаме — обеща Ейб.

Разговорът продължи дълго. Въпреки че Майрън се разплака, той не бе дълбоко наранен.

— Май очаквах да се случи нещо такова — рече той. — Може би защото и тя е очаквала да се случи. Не говоря за смъртта й, а за нещо друго, за нещо ужасно. Толкова се зарадва, че си заминавам! Не че й бях омръзнал, просто ме приемаше като допълнителен повод за тревога. Работата е там, че така и не успях да я накарам да ми довери от какво е толкова уплашена.

Кармайн го остави да говори. Не му се искаше да причинява повече страдания, но се налагаше да каже на Майрън как е умряла, да не би някой глупак да се изпусне пред него. Това можеше да го направи единствено глупак като Фил Смит или Фред Колинс, с които приятелят му често се срещаше в разни заседателни зали в Ню Йорк.

Накрая Кармайн трябваше да му разкаже и за Дездемона и Джулиън.

— Слушай, трябва веднага да ги махнеш оттам! — извика Майрън и в гласа му прозвуча неподправен ужас. — Бездруго имах намерение да те помоля да изпратиш София за известно време — тя може да довърши учебната година тук, в Ел Ей, няма да изостане с материала…

— Вземи я — съгласи се веднага Кармайн. — Признавам, че ще съм много по-спокоен, ако не е тук.

— Добре, добре, това е чудесно, но аз исках да кажа друго! — Майрън крещеше толкова силно, че трябваше да дръпне слушалката от ухото си. — Ще изпратя пари на Дездемона, за да заминат двамата с Джулиън в Лондон. И млъкни, ако обичаш! Не приемам „не“ за отговор!

— Налага се да ти откажа, Майрън. Първо, аз съм държавен служител и не мога да приема пари от милионер — нито пък съпругата ми. Второ, в средата на разследване съм, което не мога да зарежа — обясни търпеливо Кармайн, без да обръща внимание на недоволното сумтене в слушалката. — И защо точно Лондон?

— Защото Дездемона искаше да живее там, преди да се омъжи за теб, и защото е от другата страна на Атлантическия океан, а не под носа на убиеца — заяви Майрън.

— Оценявам жеста, старче, само че няма да стане. Просто престани.

Разговорът се проточи. Когато Кармайн затвори, се почувства уморен. Мразеше да се обяснява, докато за Майрън това бе част от съществуването му.

Ейб и Кори не бяха в кабинетите си. Кармайн се отби при Патрик, нетърпелив да види приятелско лице.

— Каза ли на Майрън?

— Да. Прие го сравнително добре. Най-хубавото е, че ще вземе София за известно време. Тя ще се зарадва, а пък аз няма да се тревожа за нея. Едва ли скапаният убиец ще тръгне да я убива в Ел Ей.

— Май си прав. Освен това, не че е някакво успокоение, едва ли онзи тип е щял да посегне на живота на Дездемона, ако тя не го беше видяла в навеса за лодки. Жалко, че не е от Монтана или от Ню Мексико. Тогава лесно можеше да я изпратиш…

— И Майрън каза същото, нещо повече, предложи ми крупна сума, за да отведа Дездемона и Джулиън в Лондон, докато се оправят нещата.

Патрик се разсмя и се обърна към масата за аутопсии. Тя беше покрита с чаршаф. Когато го вдигна, пред Кармайн се разкри голото тяло на Ерика Девънпорт, ръцете и краката бяха грозно подути, обезформени и обезцветени, лицето бе синьо-черно, езикът — изскочил от устата, докато по торса нямаше никакви следи, сякаш бе част от друг човек.

— Горката жена — промълви Кармайн.

— Горката — повтори мрачно Патрик.

— Какво има, Патси?

— Като младо момиче, малко преди или след двайсетте, е била брутално изнасилена, не знам колко пъти, но много. И анално, и вагинално, и с играчки, и с пениси. Белезите, които са останали, не са й позволявали да лудува в леглото. Но пък би трябвало да е спала със Скепс, ако наистина са имали толкова дълга връзка, колкото твърди Филомина Скепс. Открих белезите, докато я миех.

Кармайн се облегна на плочките на стената.

— Това дава отговор на много въпроси, Патси.

— И аз така помислих.

— Кога ще направиш пълната аутопсия?

— Смятах да започна, но тези белези ще ме забавят, така че ще се заема утре рано сутринта. — Сините очи на Патрик бяха помръкнали; никак не му беше приятно да се занимава с жертви на изнасилване. — Кой ще я погребе, Кармайн?

— Майрън. Не беше изненадан, колкото очаквах, защото преди да замине, тя му е дала завещанието си. Той е посочен за изпълнител. Собствеността й — нямам представа нито какво включва, нито на колко възлиза — ще бъде дарена на „Жени срещу изнасилването“. Но не е споделила с Майрън, той не знае, че е жертва на изнасилване. Ще трябва да му съобщя и това! За „Корнукопия“ и настойничеството й над Дезмънд Скепс III не е споменала нищо. Сигурно е смятала, че ако нещо й се случи, Филомина Скепс ще спечели делото за попечителство в съда. Кукловодът вероятно е наясно с този факт, което означава, че целта му, каквато и да е тя, не е контрол над „Корнукопия“. Да знаеш, че тук ще хвърчи перушина!

— Прибирай се, Кармайн — бе единственото, което каза Патси.

И Кармайн си тръгна към вкъщи.

Жените си бяха отишли, включително и майка му, но около къщата патрулираха полицаи и личеше, че са напрегнати. Новините за случилото се бяха плъзнали из цял източен Холоуман с по-голяма скорост от обикновено. Семейство Силбърфайнс, най-близките им съседи, се бяха притекли на помощ от мига, в който Сам Силбърфайнс бе открил Дездемона в двора си. Тъй като на съпругата му Силвия не й беше добре, той не беше отишъл на работа в ателието за химическо чистене. Когато Кармайн пристигна, завари линейка и фелдшер, който преглеждаше Джулиън, премръзнал, но иначе невредим. Проблемът бе Дездемона, която отказваше да остави детето дори за да свали мокрите си дрехи, и бе посиняла от студ. Кармайн я убеди да се прибере вкъщи с бебето и лекаря, благодари искрено на семейство Силбърфайнс, след това съблече Дездемона, даде на сина си биберон с майчино мляко, оставено в хладилника, и я прати в банята, за да се затопли.

И сега я завари да стои до креватчето, което обикновено оставяха в детската стая. Беше подгънала крака и не откъсваше очи от заспалото бебе.

Кармайн дори не се опита да я отведе. Взе си стол и седна срещу нея, но така, че да не й пречи да вижда Джулиън. Бузите й бяха мокри, но както бе застанала, не се виждаше дали трепери. По лицето й се беше изписала решителност, а в очите се четеше огромна обич.

— Време е да ми кажеш подробностите — започна спокойно той.

— Питай.

— Можеш ли да го опишеш?

— Донякъде. Среден на ръст, нито висок, нито нисък. Според мен беше здрав мъж. Имаше бързи рефлекси. Пистолетът му беше автоматичен, доколкото успях да видя — 22-ри калибър. Нямаше заглушител, така че ако беше стрелял, щеше да се чуе надалече. Със сигурност не чух изстрел, но предполагам, че е застрелял нещастната жена в навеса за лодки.

— Не, била е удушена — отвърна тихо Кармайн. — Пистолетът изглежда е бил за екстрени случаи. Ти си била екстрен случай.

— Онова, скъпи, с което трябва да се справя сега, е страхът — заяви убедено тя. — По-добре ми е, когато виждам Джулиън. Глупаво и неразумно е да треперя през следващите господ знае колко години в очакване да се случи същото, не искам да е така. Не знам как, но трябва да загърбя този ден, а Джулиън ми казва, че ще се справя. Погледни го! Днес плува за пръв път, гмурка се за пръв път, нямаше представа какво точно му се случи, но мама беше с него.

— Все още е много малък и няма да помни какво се е случило — каза баща му.

— Няма да сме сигурни, докато не види пристанището отново или не го заведем на плувен басейн или на плажа Бъскуош. Ако има погребани спомени, те веднага ще излязат.

— Никой не знае със сигурност. Погледни го, Дездемона! Синът ни спи спокойно. Да се е стряскал? Да е размахвал ръце, да се е въртял в креватчето?

— Не — отвърна тя.

— Не се притеснявам за него — половината си качества е взел от мен — усмихна се Кармайн. — Ти обаче постъпваш като англичанка, таиш всичко в себе си и използваш логиката, за да потиснеш неприятностите. Нямаше да е човешко, ако не носеше белези, а най-дълбок е страхът, че може да се случи отново. Майка ми — трябва да ти кажа, че тя се укорява ужасно много — ще бъде истински парцал месеци наред. Ако искаш Джулиън да си има братче или сестриче, не бива да позволяваш на днешния ден да направлява живота ти. Не става въпрос да правиш разни умствени гимнастики, любима. Просто се занимавай с нещо, наслаждавай се на онова, което вършиш, и сме готови. Не можем да позволим на мръсника да съсипе семейството ни. Престани да мислиш как да забравиш. Времето ще го стори вместо теб. Винаги става така. — Той извади и асото. — Все пак, Дездемона, ти излезе победителка! Най-лошото от днешния ден беше, че двамата с Джулиън се накиснахте в леденостудената вода. Ти си героиня, също като при онзи скок от сградата на „Нътмег“. Днешната случка трябва да укрепи самоувереността ти, не да я съсипе.

Най-сетне тя се усмихна и премести поглед от сина си към съпруга си.

— Да, така е. — Поизправи се разтреперана. — Бях ужасена! Имах чувството, че цяла вечност не знам как да се измъкна, след това погледнах към водата — погледнах внимателно — и видях, че е прилив. Брегът под водата е стръмен, знаех, че е достатъчно дълбоко и ще се скрия от погледа му. Щом ми хрумна план, почувствах се по-добре. Горкичкият ми Джулиън! — Очите й се изпълниха с почуда. — О, Кармайн, разбираш ли, че и в двата случая щях да умра, ако не бях толкова едра жена. Когато скочих от „Нътмег“, бях заякнала от колоезденето, но днес осъзнах, че трябва отново да се заема със спортната си форма. Една година мързелувах и днес ми пролича. Добре че онзи се отказа, защото в противен случай щеше да ме ликвидира, когато изляза. Ако Сам не беше в градината, щяхме да умрем.

— Разходките и колоезденето отпадат — заяви Кармайн, привлече я към себе си и я накара да седне на коляното му. — Какво ще кажеш да тръгнеш на фитнес? В някой от новите клубове?

— Не, ще правя упражнения вкъщи. Знам, че е глупаво, но държа Джулиън да е до мен — призна тя.

— Стига да не го обсебиш, когато поотрасне. Прекалено властните майки не правят добра услуга на децата си — предупреди я Кармайн.

— Обещавам по-нататък да не бдя над него като квачка. А и едва ли ще мога — обясни тя. — Нали е наполовина твой син. Благодаря ти, любими. Вече се чувствам много по-добре. Какво друго да ти разкажа?

— Нещо повече за външния вид на нападателя.

— Лицето му не се виждаше заради маската.

— Каква маска?

— Ами като шапка. Плетена, нахлупена на главата, с две дупки за очите и една за устата. Не бях близо до него, седях на пейката, когато той излезе от малката врата отстрани на навеса за лодки. Горе-долу около дванайсет, може би петнайсет метра. Видях как блестят очите му, но не обърнах внимание нито на формата, нито на цвета, а пък веждите не се виждаха. Беше с ръкавици.

— Скиорска шапка — отбеляза Кармайн.

— Точно така! Беше в камуфлажни дрехи — цвят каки, зелено, маслиненозелено, тъмнозелено, на места с тъмнокафяви петна — якето беше закопчано, панталоните широки, натъпкани в армейски ботуши. Докато седях тук и наблюдавах Джулиън, се сетих, че с тези дрехи е имал намерение да се спусне покрай брега. Тогава нямаше как да го различа сред храстите.

— Той бързо ли извади пистолета?

— Веднага. Макар да беше нащрек, се държеше спокойно, но в мига, в който ме видя, вдигна пистолета. Едно знам със сигурност, Кармайн. Беше отличен стрелец. Когато помръднах, той веднага се прицели в главата ми. От това разстояние, с това леко оръжие не можеше да си позволи да пропусне целта. Разбираш ли? — попита гордо тя. — Омъжена съм за полицай, умея да преценявам.

— Вероятно е наблюдавал къщата ни достатъчно дълго и е решил, че познава всекидневието ни. Проклетият телескоп в апартамента на Скепс! Беше насочен към брега на източен Холоуман. След като го открих, той просто изчезна. Само че някой е продължил да го използва. — Кармайн я прегърна и обсипа лицето й с целувки. — Мислех, че е просто проява на досадно любопитство — за Скепс може да е било точно така. Само че някой друг вероятно е имал намерение да използва телескопа за по-практични цели.

— Който и да е бил — поде развълнувано тя, — не е видял никого в градината дни наред! Бях в напреднала бременност и не можех да се изкачвам по склона, след това се роди Джулиън, зимата мина. Днес беше първата ми разходка покрай брега от цяла вечност! — Тя се разтрепери неочаквано. — О, Кармайн, ами ако Джулиън беше все още вързан в количката? Щеше да умре!

Той я залюля напред-назад; вече бе изпитал същите чувства.

— Да, но не е бил, Дездемона! Седял е в скута ти. Това означава, че някой горе на небето те закриля.

Много плач и ридания й помогнаха да се освободи от шока. Когато се успокои, бе готова да се върне към всекидневието.

— Не съм ти приготвила вечеря! — извини се тя.

— Купих пица.

— Ами София! Как можах да забравя София?

— Патси я взе, за да я откара на летището. Майрън предложи да отиде при него.

В този момент Джулиън се събуди, гладен, но напълно забравил преживяното.

Кармайн остана да наблюдава как съпругата му храни сина им, докато се опитваше да прогони страха. Бедата, каза си той, беше, че Дездемона подценяваше значението си за работата на полицията. Холоуман беше малко градче и всички познаваха съпругата му, затова и тя привличаше хорската враждебност също като магнит. Допринасяше и ръстът й, и достойнството, което се излъчваше от нея, и уязвимостта й. Ако враговете му го мразеха, значи мразеха и нея, макар и по различен начин. Дездемона не беше принцеса, тя бе истинска кралица.