Лавина от убийства

— Не открихме абсолютно нищо в конфискуваната от тъмните стаички апаратура и любителското радио — призна мрачно Тед Кели. — Ама нищичко!

— Ти наистина ли очакваше да откриеш нещо? — изгледа го присмехулно Кармайн, все още във възторг, че Дездемона и Джулиън са се прибрали у дома.

— Не, всъщност, въпреки това съм разочарован. Признавам, Кармайн, двамата с комисаря сте действали невероятно ефикасно, когато сте забелязали снайпериста — подчерта Кели, макар и с известно нежелание. — Ние нямаше да намерим извинение, за да претърсим домовете на членовете на борда на „Корнукопия“.

— Извинихме се, че действаме прибързано, тъй като в момента бяхме подложени на стрес. Мислиш ли, че ще ни съдят, Тед? — попита с усмивка Кармайн.

— Не. Прекалено много шум ще се вдигне. Всички тръпнат от ужас да не пошушне някой на журналиста Ед Мъроу за проблема с Одисей.

— Страхуваш се, че аз или комисарят ще се раздрънкаме ли?

— Ти си гаден путьо, Делмонико.

— Излизай навън.

— Вземам си думите обратно. Откъде знаят всички за Одисей?

— Вината е единствено и само твоя. С този боботещ глас не ти трябва високоговорител, да не говорим, че уреждаш всичките си срещи в закусвалнята на ченгетата. А техните уши са винаги наострени.

— Мразя малките градчета!

— Това е малък град, не градче.

— Все тая. Всички знаете прекалено много един за друг.

— Може ли за момент да минеш от режим пуяк в режим орел? Истина ли е, че целият борд на „Корнукопия“ ще лети до Цюрих, за да прилапа някаква швейцарска компания, която произвежда радиа?

— Кой ти е източникът? — изгледа го подозрително Кели.

— Бившият секретар на Ерика Девънпорт, Ричард Оукс, който е понижен и сега работи за Майкъл Доналд Сайкс, поредната нещастна жертва на хората на върха — отвърна Кармайн, докато разбъркваше салатата си. — Двамата с Оукс се поразходихме днес сутринта покрай брега на Пекуот, където вятърът отнасяше думите ни и единствените свидетели на срещата бяха ятата чайки. Май ще има буря.

— Каква буря пък сега? — напълно се обърка Кели.

— Чайките, Тед! Прекалено навътре в сушата са навлезли.

— А, това ли! Какво точно ти каза Оукс?

— Че напоследък е по-изгодно да се произвеждат транзистори, отколкото часовници с кукувици, че швейцарската компания се е заела с нещо голямо. Вече се е разчуло, затова всички се опитват да се докопат до тях. От „Корнукопия“ били готови да им свалят звездите. Само че нито той, нито Сайкс имат представа защо бордът е хукнал към Цюрих.

— Ние обаче знаем защо — натърти мрачно Кели.

— Знаем. Това пътуване дава възможност на Одисей да предаде секретната информация, до която се е добрал. А оттук следва, че Одисей не е предавал на Москва нищо от трети април насам. Сигурно куфарчето му е пълно.

— На мен ли го казваш? Ала не можем да направим абсолютно нищо! Мръсникът ще излезе от страната напълно невинно, в безопасната компания на останалите членове на борда.

Кармайн имаше желание да стане и да направи няколко крачки, но това означаваше, че всички очи и уши ще се насочат към тях. Затова само разкърши рамене.

— Как обаче е убедил останалите да тръгнат? Та те са бизнесмени! Ако Сайкс и Оукс са наясно, че всичко е напразно, значи и те го знаят! Как тогава е успял да ги убеди?

— Много лесно — обясни начумерено Кели. — За борда току-що е доставен чисто нов реактивен самолет — с резервоари, пригодени за дълги полети, падащи седалки, допълнителен пилот — абе, всичко. Обзалагам се, че нямат търпение да видят какъв е цветът на небето над Цюрих. А най-хубавото е, че съпругите им ще си останат вкъщи. Няма достатъчно място за тях с трима мъже екипаж и две стюардеси.

— Кога ще летят? — попита Кармайн.

— Утре следобед. Самолетът вече чака на пистата тук. След това отлитат до летище „Кенеди“, за да получат разрешение за международен полет — въздъхна Кели. — Да, утре следобед тайните на „Корнукопия“ отлитат, а ние не можем да направим абсолютно нищо.

На Одисей ще му се размине, мислеше си Кармайн, докато се връщаше към улица „Седар“ и управлението. Фактът, че знам със сигурност кой е, няма никакво значение; не разполагам с нито едно доказателство. Разчитам единствено на инстинктите си на ченге и цял куп дребни факти, които се подреждат в мислите ми, някои от тях събрани с непосилен труд и куп обаждания за услуги.

Кели не знае и нямам намерение да му казвам. Съдбата го е довела тук, истински хипопотам, и в това има някакво послание: той принадлежи на блатото. Не че представлява проблем, просто безликите му шефове са онези, които натискат копчетата, вестниците и хората в задължителна последователност по протокол, преди оръжията да бъдат заредени и готови за стрелба. Докато моторът избоботи, Одисей ще е направил необходимото и отново ще си заживее кротко и спокойно. Одисей е един човек; не е необходима цяла армия, за да бъде заловен. Всъщност, армията не би могла да се справи. Никой няма да забележи как той се промъква сред облаците прах. Нека Тед Кели върви по своя път; аз ще поема по своя, защото знам към кого да насоча вниманието си, особено след като осмислих значението на казаното от Барт, лампичката светна.

Онова, което трябва да направя, е да пипна Одисей за убийство. Така ще бъде много по-лесно и сигурно. Фактите, събрани за шпионажа, и подробностите рисуват картина, но не разполагам дори с най-незначителното доказателство; когато Одисей нарисува същата картина, ще се получи много по-убедително. Само че за извършените от него убийства трябва да има неоспорими доказателства, които ще открия, ако търся на подходящите места.

Отдавна бе подминал управлението и реши да повърви още малко. Вятърът се беше усилил, но му се стори приятен. Вдигна поглед към небето и видя пръснатите облаци, след което си каза, че довечера, преди да си легне, трябва на всяка цена да затвори кепенците. След това мислите му отново се върнаха към Одисей.

Мисли, Кармайн, мисли! Кого е убил Одисей със собствените си ръце? Дезмънд Скепс. Диди Хол, което е направо невероятно. Защо ще убива проститутка, която прави свирки? Никого друг. Помощникът му е убил Еван Пю, Кати Картрайт и Биатрис Егмонт. Наемници са застреляли тримата чернокожи — чернокожи наемници, за да не се различават от жителите на квартала. Помощникът се е престорил на продавач на магически отвари на име Рубен, за да подмами съпругата на Питър Нортън, и вероятно е използвал Джошуа Бътлър. Може да се е наложило Одисей лично да обработи Полин Денби, но не той е убил декана. Няма начин да докажа всичко това. Трябва да го постигна чрез Дезмънд Скепс или Диди, или може би и двамата.

Какви са били оръжията му?

Дезмънд Скепс… Няколко спринцовки, използвани неумело. Някога му е било показано как да ги използва, но оттогава са минали години, а вените на Скепс са били тънки. Кураре. Препарат за почистване на амонячна основа. Каналин. Турникет. Хлоралхидрат в чаша малцово уиски. Бръснач. Поялник. Тел.

Диди… Остър бръснач. Единствено скалпелите са толкова остри, колкото бръсначите, но дори остриетата, които Патси използва за аутопсии, не могат да нанесат подобни рани на жена, която е застанала пред нападателя. Как точно се държи острието? Много здраво. Одисей сигурно е бил оплискан в кръвта на Диди, все едно е бил застанал под чешма. Не е прерязал сънните артерии преди да види, че от вратните вени вече не блика кръв, чак след това е започнала втората кървава баня. Омраза! Било е сторено в пристъп на сляпа омраза, много по-силна, отколкото омразата му към Дезмънд Скепс, който е завел Диди на банкета. Това показва, че Скепс е знаел защо Одисей мрази Диди, дори да не е знаел, че Одисей е Одисей. А как се е получило при Диди? Тя е стояла послушно и е приела смъртта си безропотно, поне така каза Патси. Значи е знаела, че Одисей я мрази, и с бездействието си е признала вината си.

Интересно, дали е запазил мокрите от кръвта й дрехи? Ако омразата му е била чак толкова силна, може би е запазил нещо за спомен. Дали не е бил бръсначът? Него е запазил със сигурност. Скрил го е на безопасно място. Но не го пази за спомен. За него това е инструментът на екзекуцията.

Пред очите на Кармайн изплува толкова ясен образ, че космите по врата му настръхнаха. Господи! Знам къде е! Наистина знам!

Забави крачка, спря, обърна се и тръгна към управлението бавно, спокойно, а възторгът му се стопи. Да знае беше едно, да събере силите си, за да го докаже, съвсем друго. Дъг Неверни сигурно вече се е поуспокоил и щеше да е по-лесно да изцедиш капка вода от някой камък, отколкото да го накараш да издаде заповед за претърсване. Не че Одисей би се разделил със сувенирите си. В това отношение нямаше нужда да бърза. А и на него не му се искаше да действа бързо, тъй като по този начин щеше да уличи шпионина, не убиеца. Но пък Кармайн беше американски патриот. Негов дълг бе да уличи и шпионина.

Когато влезе в кабинета си, държанието му бе както обикновено. Дилия привлече погледа му, тъй като бе облечена в зелено и оранжево и го стресна, въпреки че преди два дни видът й щеше да го накара да се усмихне. Днес просто го подразни.

— Ейб е долу с Ланселот Стърлинг — докладва тя, — а Кори дебне на летището. Спомена нещо за нов реактивен самолет, но да ти призная, слушах с половин ухо, защото говорех по телефона с Дездемона.

— Трябваше да се сетя — отвърна той, разкъсан между желанието да разкаже на Дилия онова, което го измъчваше, и нежеланието да я товари със своите разочарования.

— Тук са в безопасност — усмихна се тя.

Тези думи го накараха да вземе решение.

— Седни, Дилия. Трябва да поговорим.

Изслуша го и го погледна ужасена. Сетне направи нещо напълно нетипично за нея — погали го по ръката.

— Скъпи Кармайн, разбирам дилемата ти. Ако обаче Одисей е мразил Диди чак толкова, значи е свързано с някаква трагедия и тя е била просто инструментът. Може да излезе нещо, ако поразровя миналото на Диди. Това им е лошото на проститутките. Никой не ги гледа под микроскоп. Все още ли имам право да действам като детектив?

— Все още не съм оттеглил заповедта, както много добре знаеш.

— Тогава отивам да се видя със сводника на Диди, с приятелите, враговете и познатите й. — Замълча и изви вежди. — Много по-лесно щеше да е, ако имах значка — нацупи се тя.

— Не я чакай от мен, Дилия. Не предизвиквай късмета си.

Бурята връхлетя Холоуман със стихийни ветрове посред нощ. Сгушен в леглото, притиснат към гърба на Дездемона, Кармайн се събуди, когато чу как проливният дъжд барабани по прозорците, вдигна глава, ослуша се, след това се отпусна отново с въздишка. Нямаше надежда бурята да забави пътуването на директорите от „Корнукопия“ до Цюрих. До утре следобед щеше да отслабне.

— Ммм? — измърмори Дездемона.

Кармайн погали гърдите й.

— Просто буря. Спи.

— Нищо страшно, само градината е съсипана — рече Дездемона на следващата сутрин, докато слагаше гумените ботуши в пералното помещение. — Надявах се да отгледам плачеща череша, но един клон я е смазал. Домът ни е изложен на всички стихии.

— Не можеш да имаш всичко, любима. — Кармайн облече сакото и прерови джобовете на дъждобраните. — Ще вали през целия ден, така че не извеждай Джулиън. Ако ти трябва нещо от магазина, обади се на някого.

Студен дъжд намокри лицето му, докато мина по пътеката до гаража, който беше на самия Ийст Съркъл и затова нямаше топла връзка с къщата. Вътре в гаража свали дъждобрана, преди да се качи във феърлейна; щеше да го остави в подземния паркинг, за да е сух. Щом запали, пусна полицейското радио и се заслуша. Нищо особено, откъслечни фрази с неразбираеми цифри и номера, така че единствено полицаите да разберат за какво става въпрос. Де да беше така, помисли си и даде газ. Дали да не се отбия да видя самолета на „Корнукопия“? Няма да съобщавам по радиото. Прекалено много хора са се научили да подслушват и дори не им е нужно любителско радио.

Малкото летище на Холоуман бе оградено с телена ограда от западната страна към пристанището, която бе отчасти запусната индустриална зона и отчасти действащи фабрики. Между него и непрекъснато бучащата магистрала 1–95 бяха натрупани варели с какви ли не видове гориво от авиационен газолин до дизелово гориво и нафта, използвана за отопление. Вместо да поеме по магистралата за краткото пътуване, Кармайн мина покрай доковете, варелите с гориво и излезе пред отворената порта на летището, за да спре на паркинга. Пресече го, зави зад паянтовата постройка, която пътниците използваха за терминал, и видя самолета. Оказа се съвсем малък, безупречно бял, с логото на „Корнукопия“ на опашката.

Някой почука на прозореца и Кармайн трепна. Кори отвори вратата и седна. От дъждобрана му течеше вода.

— Мокър си, Кори!

— Навън вали, Кармайн! Извинявай, но трябваше да скрия някъде колата си. Единствената възможност бе да притичам под дъжда. Сетих се, че ще наминеш, за да огледаш самолета. Какво ще кажеш? Да се натъпчеш в това чудо е като да се завреш в туба паста за зъби. Май пътниците няма да могат да се изправят свободно вътре, въпреки че, ако застанат на пътеката, може и да успеят. Аз предпочитам влаковете.

— Това е мощна машина, Кори. Могат да плюят на селяните. Цяла нощ ли стоя тук?

— Не се наложи. Нямаше как да излетят в тази буря. Може и днес да не излетят, ако дъждът не спре.

— Какво се надяваш да откриеш? — полюбопитства Кармайн.

Дългото, мургаво лице с остри черти се разкриви, тъмните очи се присвиха.

— Де да знам! Просто имам някакво чувство, шефе. Има нещо в дъжда, вятъра, в пръските откъм морето. Наистина не знам.

— Ще пратя някой да ти донесе сандвич с бекон и термос кафе. Ще бъде в немаркиран автомобил, до хангара — обеща Кармайн. — Следвай инстинктите си, Кори.

Ами ти какво мислиш по този въпрос? — запита се той, след като потегли. Кори сам си намери случай. Фактът, че няма да излезе нищо, не го притеснява. Трябваше да се сетя сам, че гаднярите от „Корнукопия“ ще се юрнат да заминат по-рано.

Двата сандвича с бекон и термосът с кафе дойдоха добре на Кори. Затопли се и вече почти сух, Кори Маршъл се подготви да прекара няколко отегчителни часа в чакане. Прозорците на колата бяха спуснати едва-едва, за да не се запотят, а той предвидливо бе избрал място, откъдето да не го виждат, но той да може да вижда във всички посоки. Дъждът беше вече по-слаб, нито се сипеше като из ведро, нито пръскаше, но не бе спирал от осем часа. Земята беше твърда дори на местата, където бе изложена под дъждовните струи, докато по асфалта се бяха образували локви. Пътят пред портата на летището беше поддал, настилката бе напукана и локвата беше дълбока. Страхотно време, ако си водна патица, помисли си Кори, докато се опитваше да забележи нещо интересно. Трябваше да остане буден, но също така и много да внимава.

През по-голямата част от времето мислеше за поста на лейтенант и за брака си, който не се бе получил така, както си го беше представял. Много обичаше Морийн и още повече двете си деца, които страдаха от недостатъците на майка си дори повече от него; мъчно му беше за тях, а това бе ужасно чувство за един баща. Знаеше, че характерът на човек не може да се промени, но от все сърце му се искаше съпругата да му да не е толкова алчна и такава драка. Дъщеря му, на девет, беше намерила начин да избягва неприятностите и в повечето случаи гледаше да не се набива на очи, докато синът му, вече на дванайсет, започваше да попива разочарованието на майка си от света. Все си имаше неприятности — или защото беше разхвърлян, или защото вдигаше шум, или защото имаше ниски оценки. Преди две седмици положението стана критично и той се надяваше, че Морийн ще стане поне малко по-мила и внимателна към мъжете в семейството. Тя наистина поотпусна юздите, но само за седмица. Сега отново стана каквато си беше.

Знаеше много добре, че разводът е невъзможен, а дори да получеше мястото на Лари Пизано, Морийн щеше да намери нещо друго, за което да натяква. Или за втора кола, или за нова кухня, или за акнето на Гари, защото не спирал да яде какви ли не боклуци — онова, което нямаше да се оправи с повишението на заплатата, щеше да бъде повод за нови разправии. Нямаше основателна причина да е недоволна, въпреки това беше непрекъснато нацупена. Как да се справи човек с това положение? Ако не бяха децата, досега да се беше развел, но заради тях не можеше да го стори, никога. Знаеше, че те го обичат, че той превръща дома им в поносимо място, че е единственият им съюзник и съзаклятник. Нима това беше война?

Е, налага се, реши той по обяд, семейство Маршъл да се справи. Всичко ще си бъде както досега, докато Дениз не постъпи в колеж и вкъщи не останем само двамата с Морийн. Тогава изобщо няма да ми пука.

Мислите му се разпиляха в момента, когато пътнически ван мина през портата и запълзя бавно към самолета. Екипажът, реши Кори, докато хората слизаха, разговаряха оживено, сигурно за дъжда, който беше спрял. Бяха трима мъже в тъмносини униформи по поръчка, капитанът с четири реда златни нашивки на ръкавите, останалите двама с по три. Леле! Бордът на „Корнукопия“ не се скъпеше за хората, които да се грижат за безопасността им във въздуха. А пък двете стройни, много красиви жени в тъмносини униформи сигурно бяха стюардесите. Спуснаха стълбата и мъжете се качиха в пилотската кабина, единият стиснал клипборд; двете момичета заобиколиха вана, за да свалят кутии, покрити с фолио, и огромен кашон от стиропор, в който беше храната, кърпи и салфетки. Кори наблюдаваше момичетата известно време. Бяха предвидени дори цветя.

Наземният персонал също пристигна; един свърза самолета с източник на гориво, като внимаваше да не капне нито капка по асфалта. Провериха гумите, нищо не остана неогледано. Кори виждаше главите на пилотите в кабината, вдигаха ръце към копчета и ключове на тавана над таблото.

След това пристигна ролс-ройс с двама мъже — Уол Гриърсън и Гъс Първи. Те слязоха и тръгнаха към терминала. Кори реши, че ще използват тоалетната, която със сигурност беше по-голяма, отколкото в самолета, нищо че беше частен. Всеки носеше по едно куфарче, но бяха в спортно облекло. Дънки, разкопчани ризи, пуловери, якетата носеха в ръце. Двамата се смееха, докато вървяха към самолета и се качваха по стълбите. Щом хлътнаха вътре, пристигна малък форд с други двама мъже. Единият слезе, отиде при ролса и се качи. След това фордът и ролсът потеглиха. Ето какво става, когато не искат шофьор, помисли си Кори. Слугата пристига и ти прибира колата.

Автомобил на пожарната, дежурен на летището, изтрещя наблизо. Нито един самолет, освен малките за излети, нямаше право да излети, без да има наблизо пожарен автомобил в готовност. Екипът изглеждаше доволен, че не му се налага да излиза в дъжда, и мъжете тихо се възхищаваха на малкия самолет, който трябваше да пазят, докато рулира по пистата, и да внимават за варелите с гориво.

Очакваха единствено Фил Смит и Фред Колинс. Щом стюардесите се качиха, отново стана скучно. Ванът потегли, а пожарният автомобил се отдръпна на обозначеното място.

Кори не се отпусна отново. Обърна се на седалката, погледна пътя и отбеляза разсеяно, че зад огромната локва, където асфалтът бе хлътнал, се бе надигнала стоманена тръба — лежеше на пътя като корабен кабел или готов пожарникарски маркуч. Със спирането на дъжда бе настъпила тишина и в далечината се чу ръмженето на мощен спортен автомобил. Приближаваше. Скоростта очевидно бе висока, защото след миг забеляза зелен дванайсетцилиндров ягуар. Зад волана седеше Фил Смит, а до него се беше настанил Фред Колинс. И те се смееха, а по лицата им бе изписано „най-сетне се измъкнахме“.

Предните гуми на ягуара настъпиха тръбата и останалото сякаш се случи на забавен кадър. Първо, забележително дългата предница на спортната кола се вдигна вертикално във въздуха, последвана от останалата част. Колата направи истинско салто, а Смит и Колинс изхвърчаха на пътя, преди ягуарът да се стовари с колелата нагоре, непосредствено до локвата. Предните гуми се въртяха с невъобразима скорост.

— Линейка! Линейка на летището, пътен инцидент! — излая Кори по радиото още преди ягуарът да застине неподвижен. — Лекари! Има нужда от лекари! Пътен инцидент на летището! Пътен инцидент.

Веднага щом докладва, Кори изскочи от колата и хукна към мястото на катастрофата, сигурен, че никой не е видял нищо. Отиде първо при Фред Колинс, приближи, наведе се и опита да напипа пулс на шията. Браво! Долавяше се ясно и около пострадалия не се виждаше непрекъснато разширяващо се петно кръв. Единият му крак беше извит неестествено, и мъжът стенеше. Сигурно беше добре, освен ако нямаше вътрешни травми.

След това се насочи към Смит, който лежеше на дясната си страна със затворени очи. Добре! Има пулс, при това сравнително силен. Човекът не помръдваше.

Вятърът се усили; някакъв лист се лепна за лицето на Кори и той го перна нетърпеливо. Забеляза куфарчето на Смит, все още в ръката му. Да не би глупакът да се беше опитвал да кара спортна кола и същевременно да държи куфарчето? Или го е грабнал по време на катастрофата? Беше красиво куфарче от неръждаема стомана с две заключалки с шифър, но силата на удара ги бе разбила и навсякъде летяха документи. Повечето се бяха приземили в локвата.

— Нищо не мога да направя за теб, мой човек — рече той, — но мога поне да ти събера бумагите, преди да ги отвее вятърът.

Събираше ги трескаво и прибра всички, които успя да хване. Повечето бяха мокри, но на Кори му беше все едно; продължаваше да ги събира, когато чу воя на сирените в далечината и хукна към колата си. Пристигаха пожарникарите, но той можеше да използва като извинение необходимостта да се обади по радиото отново, а кой щеше да запомни, че е стискал в ръка листа? Цялото внимание на новопристигналите щеше да е насочено към катастрофата.

Пъхна документите в багажника, да не би някой нахалник от „Корнукопия“ да започне да души. Взе микрофона и поговори с диспечера, който го уведоми, че капитан Делмонико бил тръгнал заедно с две линейки.

— Добре поне, че спря да вали — каза той на Кармайн минута по-късно. — Искаш ли да кажа на надутите пуяци в самолета, че няма да пътуват никъде, тъй като двама от членовете на борда постъпват в болница?

— Ейб вече се зае — каза Кармайн и огледа внимателно сержанта. — Я ми кажи защо приличаш на помияр, успял да опъне расова кучка преди определения за нея пес с родословно дърво?

Вместо отговор Кори го поведе към багажника на колата и вдигна капака.

— Съдържанието на куфарчето на Фил Смит — посочи той. — Иска ми се да бях пипнал и четирите куфарчета, но и това е нещо. Виж как стана. Той лежеше на пътя, а документите се бяха накиснали в локвата. Затова постъпих като съвестен гражданин и ги събрах. Реших, че по-късно мога да обясня, че в полицията разполагаме с машини за сушене на хартия, а тъй като листата щяха да се разпаднат, прецених, че е мой граждански дълг да ги спася. Господинът няма да се върже, но няма и как да оспори твърдението ми.

— Браво, Кори — възкликна искрено Кармайн. — Имахме късмет, че стана катастрофа, но инициативността и съобразителността ти да вземеш документите на Смит са просто върхът.

Двамата мъже излязоха отново на пътя, където линейките качваха пострадалите.

Отидоха първо при лекарката на Фред Колинс.

— Според мен няма вътрешни травми — обясни жената и прибра стетоскопа. — Кръвното налягане е добро. Фрактура на десен фемур — известно време няма да ходи на ски. Множество охлузвания и натъртвания. Това е почти всичко.

— Нараняване на главата — обади се лекарят на Смит. — Счупен десен хумерус, вероятно и дясната скапула. Главата му се е ударила в пътя, но водата малко е омекотила удара. Не открих нищо от лявата страна, но ще знаем повече, след като го прегледа неврохирург. Зениците му реагират. Извинявайте, но трябва да го закарам, за да се провери за церебрален оток.

Уол Гриърсън и Гъс Първи чакаха нетърпеливо край полицейското ограждение. Сержант Тери Монкс и екипът му тъкмо бяха пристигнали и щяха да проверят мястото на инцидента, за да препоръчат ремонт и да обвинят когото трябва.

— Кажете ми — обърна се гневно Тери Монкс към Кармайн, — какво търсят двама тъпи дъртаци в ягуар без броня и без колани?

— Бронята ще развали външния вид на колата, а коланите са за хора, които карат танкове, произведени от янките. Признай обаче, Тери, че ако си бяха сложили коланите, нямаше да оцелеят — ухили се Кармайн, за да подразни колегата си.

— Да бе! Само че с броня и колани тъпите дъртаци сега щяха да си тръгнат безпроблемно.

Кармайн го остави и отиде при Гриърсън и Първи.

— Това е просто ужасно! Ужасно! — изграчи Първи. Беше прежълтял. — Да не ви казвам колко пъти съм повтарял на Фил да престане да се прави на състезател в рали. Шофира така, като че ли някой го е подпалил.

— Добре че не е в съзнание, току-що го нарекоха тъп дъртак — подхвърли Кармайн. — Това беше присъдата на експерта ни по катастрофи.

— Че е тъп, е вярно — процеди през зъби Гриърсън, по-скоро разгневен, отколкото разтревожен. — Май няма да пътуваме за Цюрих. Гъс, съобщи на Натали и Канди, докато аз се оправя тук. — Сякаш по поръчка малкият форд и ролсът пристигнаха и паркираха отстрани на пътя. — Вземи колата. Ще се върнат да ме вземат, щом се прибереш.

Първи послушно тръгна покрай оградата към ролса.

— Мислех, че сте почитател на мустанг — подхвърли Кармайн.

— Ролсът е най-удобната кола за пътуване — усмихна се леко Гриърсън. — Господи, каква каша!

Кармайн погледна сержантите си.

— Кори, излез от страничния вход в другия край. Ейб, ти ела с мен.

Феърлейнът последва автомобила на Кори. Едва когато излязоха от далечната порта и минаха покрай варелите, Кармайн въздъхна облекчено. Междувременно беше разказал на Ейб за съдържанието на багажника на Кори. Ръцете на сержанта се разтрепериха от вълнение. Погледна шефа си:

— Едно срещу четири, че сме попаднали на правилното куфарче — отбеляза той.

— Къде е Дилия?

— Решила е да изрови всичко, което може за Диди.

— Ето една будка. Дано телефонът работи — посочи Кармайн и отби. — Ейб, свържи се с Дани и го накарай да изпрати хора да намерят Дилия. Не искам да говоря по радиото, защото е твърде важно и няма нужда разни тираджии и отегчени домакини да слушат. В тази операция най-нужна ми е Дилия.

Тя чакаше с блеснали очи, когато Кармайн и Ейб влязоха. Двама лаборанти бяха монтирали маси в кабинета му, покрити с восъчна хартия. Мокрите документи от куфарчето на Филип Смит бяха пръснати по столове и Дилия не ги изпускаше от поглед. Щом приключиха и с последната маса, лаборантите си тръгнаха, а Дилия започна да подрежда листовете един по един.

— Този тип е истинско съкровище — възкликна тя, докато се стрелкаше от една маса към друга. — Невероятно прецизен! Уверявам ви, че това не е работа на секретарката му. Нито една секретарка не би се отнесла чак толкова съвестно. Виждате ли? Всяка страница е обозначена в горния ляв ъгъл с темата или името на човека, плюс датата на изпращане, докато номерът на страницата е в десния ъгъл. Чудесно, просто чудесно!

Имаше сто трийсет и девет страници писма и доклади и разработка от седемдесет и три страници за предимствата да се поддържа лаборатория. Това се стори доста неестествено за Кармайн; „Корнукопия Рисърч“ беше поне на пет години, защо тогава трябваше да се разнася разработка с включени в нея отдавна установени факти, известни на цялата индустрия.

— Той е маниак по отношение на хартията — заключи Дилия, след като всяка страница и подвързаните доклади бяха увити в сухи чисти кърпи, за да подсушат външните листа и ръбчето. — Няма нищо, освен високопарни приказки, дори в докладите. Господин Смит не признава простичките неща! Дори заглавията и оформлението на бланките за писма са със специален шрифт, а хартията е съвършено гладка. Същевременно той не разчита на показност. Семпла бяла хартия, черен шрифт, няма го и логото с рога на изобилието. Да, материалите са най-добрите от най-добрите, но залага на дискретността.

— Което означава, Дилия, че двамата с теб се заемаме с четенето — нареди Кармайн. — Кори, отиваш да пазиш в болницата. Докладвай за всяка промяна в състоянието на Смит, веднага щом научиш нещо. Главният неврохирург Том Денис ми е приятел, лично ще го помоля да ти съобщи, ако има промяна. Ейб, ти удържаш фронта със сър Ланселот, Полин Денби и останалите, които ни интересуват. Ако се появи нов случай, го поемаш.

— Какво ще търсим? — попита Дилия, щом Ейб и Кори излязоха. — Имам някаква представа, но искам подробни инструкции.

— Проблемът е, че ако кодът е фраза или дума, няма начин да го разберем — намръщи се Кармайн.

— Говориш за нещо от сорта на „Смрачава се над любимия Ленинград“ ли?

— Да. Ако „Винтовите нарези започват на шейсет сантиметра от дулото“ означава „Не очаквайте бързи сведения от мен“, никога няма да се усетим. Само че подобна информация не ни интересува. Търсим планове, формули, вероятно качени на микроточки.

— Колко голяма е микроточката? — попита Дилия.

— Според Кели, всеки размер ще изглежда напълно логичен — от точка до някое петънце или пък малко кръгче като на мишена. Друг е въпросът, че не е задължително да са кръгли. Кръглото е по-малко вероятно да бъде забелязано. Нали светът не се състои от прави линии.

Тя се намръщи ужасено.

— О, Кармайн! Тук има поне един милион точки! Дори господин Смит да остане в кома няколко дни, пак нищо няма да открием.

На плота бе оставена кана прясно кафе. Кармайн си наля и седна на инвалидния стол, който беше откраднал от машинописките, защото с него можеше да се придвижва лесно, без да става.

— Тъкмо затова ми се струва, че микроточката не е обикновена точка. Или ако е точка, тя в никакъв случай не е от стандартните. Търсим неестествено големи точки, които приличат на петна или размазани места. Кели е толкова прикрит, че не успях да измъкна нищо полезно от него, затова се налага да импровизираме, Дилия. Доколкото ми е известно, камерите имат ограничение, така че процесът на смаляване не може да бъде безкраен, затова се налага да се направи нова точка. Откакто започна космическата надпревара, всичко бе миниатюризирано бързо, но… Нямам никаква представа как се прави или докъде може да стигне въпросната миниатюризация — сви рамене Кармайн. — Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е да използваш интуицията и разума си, Дилия. Ако нещо ти се струва нередно, трябва да се провери. Ако се отлепи, ще го проверим под някои от най-чувствителните микроскопи на Патси.

Започнаха да четат. Дилия се зае с писмата, а Кармайн с докладите. Измина час в напрегнато мълчание.

— Невероятно! — възкликна Дилия.

Кармайн трепна.

— А?

— Нали на господин Смит му се носи славата, че не пипва нищо?

— Така твърдят източниците ми.

— За човек, който се е скатавал куп години в борда, ми се струва, че е наблюдавал внимателно доста хора. Дори когато е отсъствал, пак има добра представа какво е ставало. Чета писмо, което господин Смит очевидно е имал намерение да изпрати на М. Д. Сайкс, който се води управител на „Корнукопия Сентръл“. Това означава, че господин Сайкс поръчва канцеларските материали, той следи заплатите и премиите, грижи се за изпълнението на договорите и какво ли още не. През годините обаче на господин Сайкс му се е налагало да замества по-високопоставени от него.

— Ама и той е един мазник! — възкликна Кармайн, тъй като никога не използваше ругатни в присъствието на дами. — Дори не предполагах, че Смит знае за съществуването на управител в „Корнукопия Сентръл“, камо ли, че става въпрос за Сайкс. Но чак пък да забележи с какво се занимава Сайкс! Интересно ли е писмото?

— И да, и не. Господин Смит изброява постиженията на господин Сайкс през годините, докато е замествал някого от изпълнителния състав, и хвали усърдието и опита му. Господин Смит информира господин Сайкс, че като председател на борда го повишава в поста административен директор, пост непосредствено след директорите на борда. Сега господин Сайкс ще отговаря за работата на всички клонове на „Корнукопия“ като член на изпълнителната власт и ще дава обяснения единствено пред борда.

— Направо върхът! — ухили се Кармайн. — Майкъл Доналд ще пощръклее от радост! Ясно ми е защо Смит не иска писмото да се търкаля по бюрото му, докато го няма, обаче не разбирам защо не го е пуснал по вътрешен куриер, преди да замине. Малка мистерия. Той разиграва Наполеоновите войни.

— Кой? Господин Смит ли?

— Не, господин Майкъл Доналд Сайкс. С новата заплата ще може да разиграе дори коронацията на любимия си герой в „Нотър Дам“ със златото и скъпоценните камъни.

— Странно! — възкликна Дилия, все още зачетена в писмото до Сайкс.

— Кое му е странното?

— Начинът на подреждане и изписване от господин Смит, на които, между другото, той много държи. Винаги съм предпочитала букви пред цифри, когато изброявам, защото никой не подрежда повече от двайсет и шест точки, а и отстоянието навътре си остава еднакво. При числата обаче, щом стигнеш до десет, се добавя допълнителен удар и симетрията се губи. Много неприятно! Ето че господин Смит не използва нито числа, нито букви, ами големи черни точки… — Тя си пое дъх през зъби. — Голяма, черна, кръгла точка! — изписка.

Кармайн се изтласка с количката и погледна.

— Мама му стара! — изрева той, забравил, че се намира в присъствието на дама.

— И още нещо, Кармайн — продължи Дилия с разтреперан глас. — Коя машина е в състояние на направи подобна точка? Нито една пишеща машина не може, нищо, освен печатна машина. Тези точки сигурно са лепени на ръка. Ако не са микроточки, тогава господин Смит си е направил труда да използва лепенки, но за да го направи, трябва да е напълно луд, дори да е накарал секретарката да свърши тази работа.

— Едно е сигурно, Дилия. Господин Смит изобщо не е луд — заяви предоволно Кармайн. — Пипнах мръсника.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е Одисей?

— А, това ми беше ясно от известно време.

Премести се до малка масичка, на която беше събрал кутия с микроскопски предметни стъкла, друга с фини пинцети и тънък остър скалпел. Взе подноса, в който бяха поставени, и отново насочи вниманието си към писмото на Смит до М. Д. Сайкс. Много внимателно се опита да повдигне края на едната точка; тя се отдели лесно и залепна на острието на скалпела. Кармайн я прехвърли върху едно от предметните стъкла и я покри. Отдели общо пет от единайсетте точки, сложени в писмото на Сайкс, избрани произволно.

С петте предметни стъкла, поставени в картонена чиния, той се отправи към медицинския отдел, последван от Дилия.

— Кажи ми, че това не са обикновени точки за лепене — рече той на Патрик и му подаде чинията. — Кажи ми, че на тях има нещо писано, някакви планове, каквото и да е.

— Открил си истинска, стопроцентова, двайсет и четири каратова микроточка — заяви Патрик, след като провери първото предметно стъкло. — Леле, човече, на това му се вика фотоапарат! Какъв процент на намаление само! Трябва да са направени поне десет различни снимки, за да се стигне до този размер. Резолюцията е запазена, дефиницията съвършена.

— Сега вече знаем защо Смит не е изпратил писмото на М. Д. Сайкс по вътрешна поща, преди да замине — каза Кармайн на Дилия, докато се връщаха в кабинета му. — Трябвало е да го изнесе от страната. В Цюрих е щял да махне микроточките и да лепне обикновени точки. При връщането в Холоуман лично е щял да връчи заповедта за повишение на господин Сайкс.

— Кармайн, толкова се радвам, че успя.

— Спести си радостта, Дилия. Сега се налага да позвъня на Тед Кели и да му кажа какво сме открили. За съжаление, участието ни в случая „Одисей“ приключи.

Преценката му се оказа съвършено точна. Слисаният Тед Кели пристигна за броени минути и ахна, когато научи за късмета на Кармайн, както се изрази.

— Не беше никакъв късмет! — сопна се Кармайн и усети как гневът му пламва. — Благодарение на инициативата на сержант Кори Маршъл се сдобиваш с доказателство за шпионаж, специален агент Кели, и настоявам да бъдат изтъкнати заслугите му! Ако името и постигнатото от него не бъдат подчертани в доклада ти, ще те размажа насред Вашингтон!

— Добре де, добре! — съгласи се Кели и се отдръпна, вдигнал ръце. — Ще го запиша в доклада си, обещавам!

— Нямам ти никакво доверие, Кели! — Кармайн му подаде два листа. — Това е докладът на Кори за случилото се, а това е началото на твоя доклад. Майната му на ФБР, майната ти и на теб! През всичкото време ни прецакваше, така че сега искам всички заслуги.

— Толкова съм доволен, че съм съгласен на всичко — заяви Кели. — Документите на Смит тук ли са?

Кармайн му подаде картонената кутия.

— Абсолютно всичко, без петте точки, които снех от писмото за Сайкс. Между другото, направих фотокопие, за да го връча на господин Сайкс. По всяка вероятност има копие и в кабинета на Смит, но исках да съм сигурен, защото Сайкс са го прекарвали повече от достатъчно.

Кели пое кутията така, сякаш вътре бе поставена кралската корона, и вдигна любопитно поглед.

— Ами… петте точки? — попита той.

— Ще ги занеса заедно с микроскопа в кабинета на съдия Туейтис. Трябва ми доказателство, за да получа заповед. Веднага след като той подпише, ще ти изпратя доказателствения материал — отвърна Кармайн.

— Не може така!

— Я да те видя как ще ме спреш? Казах ти, че ще ги получиш. Не се шегувах, когато заявих, че нямам доверие нито на теб, нито на ФБР, специален агент Кели. Доколкото знам, съдържанието на куфарчето на Смит може и никога да не види бял свят, а той може изобщо да не бъде осъден. Затова пък ще го пипна поне за едно убийство, а заради него ще влезе в затвора за дълги години. Сега се разкарай и ме остави да си върша работата.

— Мислиш ли, че ще осъдят господин Смит за държавна измяна? — попита Дилия и огледа стаята, пълна с допълнително внесените маси.

— Нямам никаква представа. Разкарай масите, Дилия. Отивам да видя чичо ти Джон. — На вратата спря. — Дилия?

— Да? — попита тя, протегнала ръка към слушалката на телефона.

— Справи се блестящо. Нямам представа какво бих правил без теб и това е самата истина.

Секретарката измяука като ранено коте, поруменя и се обърна настрани.

— Щом Дъг Неверни види микроточките, Джон, ще получа заповедта — обясни Кармайн.

— А това ще бъде аргумент и за заповедите, които подписа след стрелбата — подчерта Силвестри. — Така няма да се притеснява, че е превишил правата си. Дано доказателството за убийството на Диди е където мислиш, Кармайн, защото имам странното чувство, че на федералните никак не им се иска да го съдят за държавна измяна. Дните на семейство Розенберг отминаха отдавна. Смит е от най-видните бостънски семейства.

— Не съм съгласен — поклати глава замисленият Кармайн. — Филип Смит наистина е съществувал, но по някое време през изминалите двайсет и пет години полковник от КГБ е приел самоличността му. Понякога Смит допуска странни грешки за американските обичаи и традиции, а пък съпругата му според Дилия не е сами от Лапландия. Дилия мисли, че е от някоя от републиките, които завършват на „стан“ или от степите на Централна Азия. Родният й език не е индоевропейски.

— Нито пък на турците и унгарците.

— Така е. Независимо от всичко, Джон, готов съм да си заложа главата, че Смит е агент. В Корпуса на мира в Африка няма никаква Ана Смит, а пък Стивън Смит, който уж се занимавал с морска биология в Червено море — интересен избор на цвят — не работи за „Удс Хоул“. Той е със статут на почетен гост, благодарение на щедрите дарения за проекти, които „Удс Хоул“ не са могли да финансират сами. Колкото до Питър Смит, петролния инженер, той е бил в Иран и е работил за „Бритиш Петролиум“, но тръгнал да изследва самостоятелно нови терени, ни повече, ни по-малко в Афганистан.

— Подозираш, че и трите деца са в СССР ли?

— Между задачите, които изпълняват, да. Помисли си само колко ценни кадри са! Владеят съвършено два езика, истински американци, като американския ябълков пай.

— Ябълков пай се прави навсякъде, Кармайн.

— Да, но никой не му слага канела. Слагат му карамфил.

— Какво всъщност те притеснява? — попита Силвестри.

— Първо, помощникът. Все още не сме го открили, а той е дори по-изобретателен от Смит, когато става въпрос за убийства. Затова накарах Дани да сложи охрана пред болничната стая на Смит — избрал е най-бдителните си хора, които ще дежурят по двама.

— Някаква представа кой е?

— Знам само, че е свързан с „Корнукопия“. Бях готов да заложа на Ланселот Стърлинг, но очевидно не съм бил прав. Не е и Ричард Оукс, секретарят, защото е прекалено мекушав. Така че въпросният човек досега не е заподозрян в нищо. Ако го заловим, може би няма да го познаем, а пък за името да не говорим.

— Комунистите обикновено не действат ли на звена, Кармайн?

— При идеологическите групи е така, но какво знаем за онези, които провеждат саботажи или шпионират? Тъкмо в това отношение се провали комунистическият лов на вещици. Идеологията често се отъждествява с разрушителната дейност. Не е винаги така. Възможно е обаче да има звено активисти в Холоуман, предвождано от Филип Смит. Знаем, че Ерика Девънпорт е била замесена, знаем също, че Смит има помощник. Стават трима. Колко голямо е звеното? Нямам желание да питам Тед Кели, но това е от инат. Да допуснем, че са между четирима и шестима. Това означава, че сме в неведение кои са останалите трима или един.

— Полин Денби? — подхвърли Силвестри.

— Съмнявам се. Тя е от елита, при това е феминистка. Червените може и да имат стотици жени лекари и зъболекари, но комунистическата партия не издига жени на ръководни постове в редиците си. Не. Според мен, тя е била подведена да убие съпруга си на избраната дата и сега ликува, че не ни е казала как и защо.

— Ами Филомина Скепс?

— Не мога да си представя, че е нещо повече от прекалено покровителствена, властна майка, но имам намерение отново да се срещна с нея — заяви Кармайн. — Първо, все още не се знае в чии ръце ще попадне управлението на „Корнукопия“, а катастрофата никак не ни помага в това отношение. Може ли Филомина Скепс да управлява компанията? Ще я прехвърли ли на дясната си ръка, Антъни Бера? Ще я остави ли на Фил Смит, ако не знае, че той е предател и убиец?

— Може господин Майкъл Доналд Сайкс да получи поста — ухили се Силвестри.

Кармайн въздъхна толкова тежко, че комисарят примигна.

— Това пък защо беше? — попита той.

— Заради хеликоптера, с който беше толкова лесно да стигна до Орлиънс на Кейп. Едва ли управлението може да си позволи подобно нещо.

— Колкото и да си купим билет до Марс.

— Мразя да шофирам чак дотам.

— Тогава вземи Дездемона и смятай деня си за свободен.

— И това ще стане, но няма да е преди събота — отвърна Кармайн.

— Как е Смит?

— Идва на себе си, така поне каза Том Денис. Няма субдурален хематом, сътресението му не е тежко, само фрактура на черепа и мозъчен оток, който вече спада. Дясната му ръка над лакътя и рамото ще го болят. Колинс има нужда от операция, за да му наместят счупения крак, и се кълне, че никога повече няма да се вози в кабриолет. Кори каза, че било невероятно, докато наблюдавал как колата се обърнала във въздуха.

— Празноглавци на средна възраст! — бе присъдата на Силвестри. Неочаквано го обзе любопитство. — Кажи, Кармайн, как се сети, че Смит е Одисей? Можеше да е всеки един от тях.

— Никога не съм подозирал Гриърсън, Джон. Но се сетих благодарение на думата, която Барт използва, когато разказваше как Ерика Девънпорт е говорила на Дезмънд Скепс на банкета на „Максуел“. Не ставаше въпрос какво е казала, защото не е чул. Но употреби думата „съскала“. Трябваше ми известно време, за да се сетя, а и не мога да кажа със сигурност, кога точно разбрах, че съм прав, но човек не може да съска, докато изрича имената Колинс, Първи или Гриърсън. Докато при изричането на Смит, не е никак трудно. Каквото и да е казала, в думите й е имало достатъчно съскащи звуци, а ако е включила име, което се откроява, Барт е щял да забележи. Щом разгадах смисъла в думите на Барт, се насочих към господин Филип Смит.

— Значи разковничето е било в името — удиви се Силвестри.

На следващата сутрин, стиснал заповедта в ръка, придружен от патрулка и лаборантите на Патси в отделен ван, Кармайн се отправи към красивата долина, където се издигаше къщата на Филип Смит.

Натали Смит го посрещна на вратата, в наситеносините й очи заблестя огън, а гладкото лице с жълтеникав тен се разкриви.

— Няма ли най-сетне да го оставите на мира? — попита тя, а заради силния акцент думите й прозвучаха почти неразбираемо.

— Моля за извинение, госпожо Смит, налага се да изпълня тази заповед.

— Трябва ли да седя в беседката? Днес е студено — възнегодува тя.

— Не, госпожо, тъкмо беседката имаме намерение да претърсим, така че вие можете да останете в къщата.

Кармайн тръгна по тучната трева между лехите към малкия кръгъл храм с йонийски колони, които поддържаха тухлен покрив, подобен на шапката на китайски селянин. Единствено англичаните биха нарекли една беседка декоративна градинска сграда, мислеше си Кармайн, докато се изкачваше по стълбите. И стъпалата, и подът в беседката бяха от зеленикави теракотени плочи, а останалата част от безупречно бял мрамор. Кой в Америка притежаваше умението да построи подобно нещо? — зачуди се той. Никой, реши накрая. По всяка вероятност колоните бяха внесени от Италия, където имаше предостатъчно скулптори.

Първоначалният оглед не разкри скривалище, но той бе довел Ейб Голдбърг.

— Ще успееш ли да откриеш тайното място? — попита Кармайн.

Луничавото лице на Ейб грейна, а сините му очи заискриха.

— Дебелите бебета пърдят ли? — подхвърли той.

Кармайн се дръпна на тревата, за да наблюдава работата на сержанта. Ейб първо накара две от ченгетата да махнат бялата маса и столовете, след това застана в средата и се завъртя, вдигнал глава към покрива. След това се завъртя повторно, този път навел се към пода. После обиколи стъпка по стъпка, като използваше местоположението на Кармайн за маркер. Накрая легна на пода и започна да почуква.

— Нищо — отсече той.

Плочките по стъпалата бяха дъговидни, с трийсет градуса широчина, което означаваше, че всяко стъпало има по дванайсет плочки. Ръбът на най-високото беше приблизително на метър.

— Трудно е за махане, но не и невъзможно — заяви той, взе лост и го пъхна в процепа, където се застъпваха стъпалата.

Откри плочата, която се повдигаше, чак на петия опит. Прилепваше плътно, също както и останалите, но поддаде, когато сержантът натисна силно, и се счупи на парчета.

— Той не отваря тайника с лост, Кармайн. Виждаш ли? Сегментът се плъзва настрани на релси, като скъпо чекмедже. Счупих го — въздъхна той със съжаление. — Прекрасна изработка. — Сви рамене. — Всъщност няма защо да съжалявам. Къде ми е фотоапаратът?

В полицейското управление на Холоуман използваха кафяви пликове като онези в супермаркетите, малки кафяви пликове и дори от кафявите пощенски пликове в зависимост от размерите на доказателствения материал. Фотоапаратът на Ейб защрака, а Кармайн се намръщи, когато усети миризмата, която се разнесе от тайника, след това пъхна и двете си ръце вътре и извади гащеризон. Фотоапаратът защрака отново. Дрехата беше корава от кафява, спечена кръв, не беше лесно да я сгънат, за да могат да я пъхнат в плик. Не бе грижливо запазена като онова, което бе събирал Ланселот Стърлинг, в гънките имаше мухъл и плесен, бяха я полазили буболечки, потърсили убежище.

— Няма друго — докладва разочарованият Ейб.

— Снимахме гащеризона на място, стълбите, плъзгащия механизъм и всичко друго, което ни беше пред погледа — изброи Кармайн и приклекна. — Достатъчно е, но искам и бръснача. Къде е?

— Сигурно е съхранен, но човек не слага нещо ценно на същото място, където натъпква окървавени дрехи — бе категоричен Ейб. — Призрака, Кармайн! Мисли за слабостите му.

— Значи е тук, но в друг тайник, Ейб. В някоя от колоните. Трябва да има колона с тайно отделение някъде на нивото на очите.

— Няма да се получи — поклати мрачно глава Ейб. — Мраморът е прекалено дебел и няма да чуем дали бие на кухо. Сигурно има пружина, която отваря вратата при натиск. Тъй като вратата ще е по дължината на колоната, тя ще е твърде тежка да я отвори ръчно, затова Смит навярно я е задействал с електричество. Инсталацията е под земята, под стълбите и пода, после влиза в самата колона. Вероятно всичките са кухи отвътре, но тайникът е с по-тънки стени. Обзалагам се, че се отваря с някакво дистанционно — нали е радиолюбител, разбира от тези неща. Ако не е взел дистанционното в Цюрих — но пък защо да го носи — значи е сред другите му боклуци около радиото.

— Първо провери колоните с лупа, Ейб. Ако има врата, пантите сигурно се виждат.

— Виж ги и ти, Кармайн — може да е всяка.

— Мама му стара! — изруга Кармайн, след като се взря. — По средата на всяка минава тънка линия.

— Трябва ни дистанционното. Ако не го намерим, налага се да съборим беседката.

— А би било жалко — съгласи се Кармайн. — Добре, Ейб, върви при радиото да потърсиш. Заповедта не включва къщата, но радиото е на покрива. Намери дистанционното и тогава всичко ще бъде наред — не, всъщност, няма да е! Смит е прекалено богат и адвокатите му ще отхвърлят доказателството на формално основание. Връщам се при съдията.

Кармайн дойде чак след два часа с нова заповед, за да претърсят помещението с радиото. Съдия Туейтис, ужасен от новината, че вече е открито доказателство, което уличава Смит в убийство, подписа бързо. Ако имаха желание, можеха да претърсят и къщата.

Не се наложи. Докато оглеждаха помещението с радиото, откриха три малки устройства, като онези, които хората използват, за да отварят вратите на гаражите си. Второто от тях отвори тайната врата в една от колоните.

Острието бе прибрано в дръжката от слонова кост и бръсначът бе поставен на сребърна вилка върху поставка от изящен филигран; цялата кухина бе облицована с ален сатен.

— Стойката не е от сребро — отбеляза Ейб. — Не е патинирана.

— Предполагам, че е от хром, не от платина — определи Кармайн, когато се приближи, за да огледа.

Използва чиста кърпичка, за да вземе бръснача, като много внимаваше да не размаже повърхността. Острието не беше измито, изсъхналата кръв се беше събрала по краищата. Пуснаха го в кафяв плик и го запечатиха.

— Трябваше да се сетя да донеса гумени ръкавици — обади се един от лаборантите на Патси. — Доктор О’Донъл държи задължително да ги използваме при събирането на улики.

— Няма проблем, ще се справим — успокои го Кармайн. — След като шумотевицата около случая утихне, комисарят и шефът ти ще обмислят процедурата около събирането на доказателствен материал. Няма да им е лесно.

— Ако отпечатъците на Смит са по бръснача — обади се Ейб, докато прибираше фотоапарата, — значи сме го сгащили.

— Стига отпечатъците да са по кръвта или по дръжката — уточни Кармайн.

— Там са, Кармайн, там са!

— Интересно, какво ли отварят другите дистанционни? Дъг Неверни ще ме убие, но май се оказва, че ни трябва заповед за цялото имение, и вън, и вътре, за да обиколим всички стаи, да прегледаме всички статуи, слънчевия часовник, колоните, докато не се отворят и другите две тайни врати. Имам чувството, че няма да останем разочаровани — заяви Кармайн.

— Нали вече взе заповед — обади се Ейб.

— Да, но нещата се променят, и който не се съобразява с това, е пълен глупак. В новата заповед трябва да е изрично упоменато, че търсим онова, което отварят двете устройства.

— Тогава провери дали батериите им работят.

В събота възрастните от семейство Делмонико се качиха във феърлейна и тръгнаха към Орлиънс. Макар да знаеше, че ще се наложи да чака някъде, докато Кармайн разпитва Филомина Скепс, Дездемона беше очарована, че отиват. Не беше ходила на Кейп Код, а пък възможността да прекара деня с Кармайн я очароваше. В Холоуман той трябваше да засвидетелства внимание на огромното си семейство, следователно и тя трябваше да го прави, да не говорим за времето, което отделяше на работата си. Сега бе почти сто процента сигурна, че ще бъдат заедно цели осем, дори десет часа. Никой нямаше да влезе, нямаше опасност телефонът да звънне и да го повикат в службата. А денят беше прекрасен, лятото тъкмо започваше.

Оставиха Джулиън на леля Мария и цяла сюрия братовчедки, които щяха да го глезят, а Дездемона не бе от властните майки, които държаха детето им да е винаги до тях. Днес беше празник и по трафика се разбираше, че доста хора са се отправили към Кейп в този слънчев ден. Единствено помрачаваше настроението й фактът, че Кармайн носи автоматичен пистолет и значката си. Когато отвори жабката, за да пъхне вътре пакетче бонбони, видя втори пистолет и резервни пълнители. Тогава ахна ужасено.

— Не мога да повярвам! — извика тя. — Къде отиваме, да не би в Дивия запад?

— Много телевизия гледаш — усмихна се той.

— А ти ставаш параноик! Стига, Кармайн! Два пистолета? Пълнители? Как очакваш да се почувствам сред този арсенал? И Джулиън ли ще ги вижда тези неща?

— Винаги нося резервен пълнител в жабката, Дездемона. Ти никога не я отваряш. Дори бях забравил, че е там.

— Глупости на търкалета! Всичко друго може да забравиш, но не и това.

— Добре де — ухили се той. — Без оръжие се чувствам гол. Честна дума. Когато седнем в „Ходжо“ да хапнем, ще си облека сакото и никой няма да забележи. Джон Силвестри предложи да те взема, а сега ти ме караш да съжалявам, Дездемона. Днес ми предстои среща с двама заподозрени и макар да не очаквам фойерверки, само някое тъпо ченге би отишло неподготвено.

Тя мълча известно време, тъй като тонът му беше станал рязък, сгълча я така, сякаш вината беше нейна. Силният й характер и желанието й за независимост се опитаха да надигнат глава, но чувството за справедливост нашепваше, че след като се е омъжила за ченге, няма право да недоволства за подобни неща. Притесняваше я ямата, зейнала между половете, когато ставаше въпрос за оръжия. Жените ги ненавиждаха. Мъжете изпадаха във възторг. А Джулиън със сигурност щеше да застане на страната на баща си един ден.

— Питам се — обади се най-сетне тя, — как другите съпруги търпят мъжете им да спят с пищов под възглавницата.

— Също като теб, красавице. Спят си спокойно, стига децата да не ги събудят.

Тя се разсмя.

— Хвана ме.

— Ако бях чиновник или изработвах метални изделия, тогава нямаше да ми се налага да разнасям оръжие — обясни Кармайн. — Само че ченгетата са войници в мирно време. В момента се води война и войниците трябва да са въоръжени. Най-лошото е, че в тази война участват и цивилни. Виж какво стана с теб и Джулиън при навеса за лодки.

— Тогава — започна тя и преглътна — трябва да се науча да използвам оръжие, дори да не го нося непрекъснато в себе си.

— Разумно решение — кимна Кармайн с топлота. — Има нещастни случаи от най-обикновено невежество. Ще уредя да потренираш на полицейското стрелбище. Най-добре с автоматичен 38-калибров, защото и аз нося такъв, въпреки че Силвестри не иска да се откаже от старото си оръжие.

Поредната изгубена битка, помисли си Дездемона. Не успях да го накарам да разбере моята гледна точка, докато той ме накара да разбера неговата. Ами ако някой посегне на Джулиън? Ще трябва да умея да го защитя.

Минаха покрай невероятните къщи на Роуд Айлънд, повечето превърнати в учреждения или почивни домове, макар от пръв поглед да личеше, че са били на милионери. След като похапнаха, поеха по бицепса на Кейп и Дездемона остана очарована от красивата гледка.

— През юли, когато нацъфтят розите, е още по-хубаво — рече Кармайн.

— Не съм и предполагала, че има толкова прекрасни места в Америка, които напомнят на Стария свят. Мислех, че крайморски селца като Есекс в Кънектикът са прекрасни, но селцата на Кейп Код са по-красиви — не, просто са различни — изтъкна тя.

Пристигнаха в Орлиънс рано следобед. Кармайн остави Дездемона край дюните точно под лакътя на Кейп и тръгна към дома на Филомина Скепс.

Тя го чакаше напълно спокойна. Е, няма да е така още дълго, помисли си Кармайн и се настани на един от белите столове във вътрешния двор.

— Кога ще се местите в Бостън? — попита той.

— Няма да е преди септември — отвърна тя. — Искам да прекарам едно последно лято тук.

— Сигурно ще запазите къщата.

— Да, въпреки че едва ли ще имаме възможност да идваме тук често, може би понякога през уикендите. Дезмънд иска да живеем на място, където може да ходи на кино, да играе пинбол, да се среща с приятели.

Говореше бавно, спокойно, но си личеше, че е нещастна. Ясно, помисли си Кармайн. Вече е започнала да се сеща каква е сексуалната ориентация на синчето.

Истината бе, че за няколко седмици бе остаряла. В крайчетата на очите й се бяха вдълбали бръчки, по бузите и около устата също се виждаха, а ъглите се бяха отпуснали надолу. Най-забележителната промяна му се стори белият кичур сред черните къдрици — точно над челото, който й придаваше неестествения вид на средновековна магьосница.

— Решихте ли нещо по отношение на бъдещето на „Корнукопия“?

— Мисля, че да — усмихна се едва забележимо тя. — Фил Смит ще остане председател на борда, сегашните членове ще запазят местата си, а аз ще съм настойник на сина си и ще следя за интересите му. Стига да не се случи нещо неочаквано. Няма причина да променям каквото и да било. Смъртта на Ерика оставя свободно място в борда и според мен е най-подходящо да го заеме Тони Бера.

— Госпожо Скепс, дойдох тъкмо заради „Корнукопия“ и управлението на компанията — заяви официално Кармайн. — Филип Смит ще напусне борда завинаги.

Зелените й очи се ококориха.

— Как така?

— Арестуван е за убийство и шпионаж.

Гърдите й се надигаха бързо, тя притисна ръка към гърлото си.

— Не! Това е абсолютно невъзможно! Фил? Има някаква грешка, капитане.

— Уверявам ви, че няма грешка. Доказателствата са повече от убедителни.

— Шпионаж?

— Точно така. Предавал е секретна информация на Москва поне десет години — обясни Кармайн.

— Затова ли… — Тя замълча.

— Какво, госпожо Скепс?

— Затова ли говори с Натали на руски, когато са сами?

— Ако ми бяхте казали по-рано, госпожо, щеше да ми е от огромна помощ.

— Не се бях замисляла досега. Натали не говори добре английски, и въпреки че руският не й е роден език, го знае добре. Фил ми каза, че е изкарал курс, когато се е оженил за нея. Дори се шегуваше по този повод.

— Сега вече не му е до шеги.

Тя се намести на стола, притеснена и разстроена.

— Тони! Трябва ми Тони! — извика. — Къде е той? Трябваше да е тук!

— След като вече познавам господин Бера, мога да кажа, че в момента е точно пред вратата. — Кармайн стана и зави зад ъгъла. — Господин Бера! — повика той. — Госпожата има нужда от вас.

Бера пристигна няколко секунди по-късно и щом видя в какво състояние е Филомина, се обърна гневно към Кармайн.

— Какво й казахте, та я разстроихте така? — изсъска злобно.

Кармайн му обясни и той остана не по-малко шокиран от Филомина. Двамата се свиха на пейката от ковано желязо и зяпнаха Кармайн, сякаш им бе донесъл известие за екзекуция.

— Две празни места в борда! — възкликна адвокатът.

От което веднага се разбира какви са приоритетите му, помисли си Кармайн. Пет пари не дава нито за шпионажа, нито за убийствата, интересува се бордът да бъде съставен от послушни членове, за да може да защитава интересите на малкия Дезмънд и своите. Виж ти.

— Ако това ще ви успокои, последното решение, което е взел господин Смит, е било да назначи нов директор на „Корнукопия Сентръл“. Той заема мястото на Ерика, но не поема задълженията й. Казва се господин М. Д. Сайкс.

Тази новина не ги заинтересува, но Кармайн не бе и очаквал да й обърнат внимание. Каза им я, за да предизвика някаква реакция, и ако беше забелязал нещо, щеше незабавно да се зарови в миналото на господин М. Д. Сайкс. Бе истинско облекчение, че не се налагаше.

Когато си тръгна, бе напълно убеден, че през следващите осем години Тони Бера ще обере всичкия каймак от паничката на малкия Дезмънд.

— Странен свят — каза той на Дездемона, докато пътуваха към ресторанта, за да похапнат омари. — Някакъв тип задига десет бона от фирмата си и влиза в затвора. Затова пък друг свива милиони и никой не го съди.

— По-добре е да си най-отгоре на купчината, отколкото на дъното — подхвърли Дездемона. — О, Кармайн, благодаря ти за днешния ден! Полежах на пясъка, цапах във водата, оставих вятъра да разроши косата ми, изплакнах си очите с прелестните селца — тук е истински рай!

— Иска ми се да бях постигнал нещо повече — изръмжа той. — Онези двамата може и да не са шпиони, нито убийци, но са виновни за много неща. Бера е оплел Филомина, а след това е прелъстил сина й. Гаднярът оправя и мъже, и жени.

— Отвратително! — възмути се тя. — Да се люби и с жената, и със сина й! Тя не знае, нали?

— Не, не знае, макар да подозира, че малкият Дезмънд харесва мъжете твърде много. Ако видиш момчето, ще разбереш, че за него няма мърдане. Твърде красив е. Всичко е започнало в училище и обвиненията й ще бъдат насочени натам.

— Да не би да искаш да кажеш, че това му е вродено?

— Определено.

— Женствен ли е?

— Не! Решителен и упорит.

В този момент феърлейнът влезе на паркинга на ресторанта.

Дездемона бързо забрави тревогите си. Беше твърде щастлива, за да се остави на притесненията, каза си тя, докато поръчваше сандвич с омари. Причината да се върне толкова бързо от Лондон в Холоуман бе, че й предстоеше овулация, и тя държеше в този момент да е с Кармайн, защото нямаше търпение да чака още месец. След няколко дни Джулиън щеше да стане на шест месеца; ако заченеше сега, щеше да е на петнайсет или шестнайсет месеца при раждането на новото бебе. С други думи, достатъчно голям. Ако си имаше братче, то щеше да израсне бързо и да го настигне. А това означаваше, че дори братята да се карат, големият няма да може да тормози малкия.

Добре заситена с омари, Дездемона заспа, преди да стигнат до Провидънс.

Дотук с теорията на Силвестри за компанията, помисли си Кармайн. Дясната му ръка беше изтръпнала от тежестта на главата на съпругата му. Но пък денят беше чудесен и ако имаше късмет, повече нямаше да се връща в Орлиънс.