Лавина от убийства

Кабинетът на комисар Джон Силвестри бе просторен, макар рядко да се случваше в девет сутринта тук да се съберат толкова много хора, колкото на четвърти април.

Холоуман, град със сто и петдесет хиляди жители, не бе достатъчно голям, за да има отделен отдел „Убийства“, но разчиташе на три екипа детективи, които разследваха всички извършени престъпления. Капитан Кармайн Делмонико ги оглавяваше, а двамата лейтенанти — с по-нисък ранг от неговия, обикновено разследваха поверените им случаи сами. Лейтенант Мики Макоскър и екипът му не бяха дошли, тъй като се занимаваха с наркоразследване на ФБР и нямаше как да поемат никаква друга работа, факт, който дразнеше Силвестри, макар щатските власти да си затваряха очите. Освен Кармайн и двамата му сержанти, Ейб Голдбърг и Кори Маршал, присъстваше лейтенант Лари Пизано и неговите двама сержанти, Морги Джоунс и Лиъм Конър. Тук беше и заместник-комисарят Дани Марсиано, на когото предстоеше да се пенсионира в края на 1968-а. Макар по произход да бе италианец, от северната част на страната, той беше луничав, рус и синеок. На Лари Пизано също му предстоеше да се пенсионира, при това по-рано, в края на тази година, 1967-а, което донякъде щеше да затрудни Кармайн, тъй като и двамата му сержанти бяха с предимство пред хората на Пизано и очакваха да получат лейтенантски чин. Това означаваше значително повишение на заплатата и много по-голяма свобода, така че той не винеше Ейб и Кори за желанието им да се издигнат.

Самият Силвестри може и да бе книжен плъх, който никога не бе вадил пистолет, още по-малко заредена пушка или карабина, ала никой не можеше да го нарече мекушав; по време на Втората световна война бе спечелил много отличия, включително медала на честта на Конгреса. Когато бе назначен в полицейското управление на Холоуман, той доказа таланта си като административен ръководител и се прочу като един от най-успешните полицейски комисари на града. Беше мургав, висок, красив мъж, който все още привличаше погледите на жените, имаше стаената сила и грацията на огромна котка, бе безотказно предан на отдела си, готов да защитава подчинените си както пред федералните, така и пред Хартфорд. Бе толкова добър политик, че хората го възприемаха като неумел в политиката, но Силвестри се представяше блестящо пред медиите и имаше само две слабости. Първата бе протежето му, Кармайн Делмонико. Втората бе страстта му към пурите, които по-скоро смучеше и дъвчеше, без да са запалени, а мокрите от слюнка остатъци оставяше навсякъде след себе си, също като тапи, изпаднали във водата от увеселително корабче. Отдавна бе забелязал, че Дани Марсиано ненавижда пурите му, и някаква проклетия го подтикваше да оставя пепелника с пурата си точно под носа му.

При обичайни обстоятелства забележително красивото му лице си оставаше сравнително безизразно по време на оперативките, но тази сутрин бе видимо мрачен. Щом Патрик О’Донъл влезе и се настани на последния празен стол, Силвестри незабавно заговори за работа.

— Кармайн, докладвай — нареди той и захапа пурата.

— Веднага, господин комисар. — Без дори да поглежда купчината листа и папки в скута си, Кармайн започна. — Първото обаждане беше в шест вчера сутринта, от клуба по гребане на „Чъб“. Осемчленният отбор излязъл на тренировка щом се съмнало — очевидно условията в отсечката на река Пекуот, където гребат, били отлични, затова треньорът ги събудил и ги закарал на реката. Тренировката минала добре и се канели да се връщат, когато две от левите гребла закачили нещо под водата — тялото на малко дете. Патси?

Патрик се включи, без дори да си поеме дъх.

— Едва проходило, на около осемнайсет месеца, облечено в качествени дрешки от „Доктор Дентън“ и с плътен памперс от онези, които се продават на семейства с недъгави деца. Личеше, че има синдрома на Даун3. Причината за смъртта — обърнах специално внимание на детето — не бе удавяне, а задушаване с възглавница. По тялото имаше контузии, които доказваха, че се е съпротивлявало. Часът на смъртта е около четири същата сутрин.

Кармайн отново взе думата.

— Самоличността на жертвата беше загадка. Дотогава никой не бе подавал сигнал за изчезнало дете със синдром на Даун. Кори?

— В осем и две минути позвъни господин Джералд Картрайт, чиято къща е на брега на река Пекуот, близо до клуба по гребане на „Чъб“ — поде Кори, като се стараеше да говори безпристрастно и спокойно. — Върнал се от служебно пътуване в друг щат и открил съпругата си мъртва в леглото им, а най-малкият им син, със синдром на Даун, го нямало. — Той замълча.

Кармайн продължи с доклада.

— По това време бяхме уведомени за още няколко събития. Проститутка, която всички познаваме добре — Диди Хол — била открита мъртва на улицата зад кметството с прерязано гърло. Обадиха се в седем и четири, а в седем и дванайсет позвъниха от дома на господин Питър Нортън, който издъхнал, след като изпил чаша прясно изцеден сок от портокал. Ейб пое убийството на Диди, Кори се зае с Картрайт, а аз потеглих към дома на семейство Нортън. Заварих съпругата на жертвата и двете му деца — момиче на осем и момче на пет — пълни откачалки, особено жената, която се държеше като напълно луда. Каквото научих, беше от момиченцето, което се кълнеше, че бащата е пил истински портокалов сок. Чашата беше на масата, наполовина празна. Съпругата изцедила сока същата сутрин, след това се качила, за да събуди и облече децата, а през това време — приблизително десет минути — чашата била оставена на масата. Така че е имало промеждутък, в който е възможно някой да се е вмъкнал и да е добавил нещо към сока.

— Разполагам с недопития сок и чашата — намеси се Патси, подпрял брадичка с длан; изглеждаше уморен. — Все още не съм получил резултатите от анализа, но предполагам, че господин Нортън е отровен с огромна доза стрихнин. — Намръщи се. — Неприятен начин да умреш.

— Докато бях у семейство Нортън — поде отново Кармайн, — ме повикаха за изнасилване и убийство в Сикамор. Изпратих Кори. При госпожа Нортън трябваше да остане жена полицай, а нямаме много жени. Докладвай, Кори.

— Тялото било открито от хазяина на момичето — заговори Кори, вече по-уверено. — Жертвата се казва Бианка Толано. Беше на пода, гола, ръцете й вързани зад гърба. Била е измъчвана, на врата й имаше чорапогащник. Според мен обаче не е била удушена, Кармайн. Струва ми се, че е починала, след като във вагината й е била счупена бутилка.

— Точно така, Кори — обади се Патси. — Все още не съм извършил аутопсията, но направих предварителния оглед. Чорапогащникът е бил използван за мъчение.

— Господи! — възкликна Силвестри. — Да не би да сме под обсада?

— Точно така се чувствахме вчера, господин комисар — потвърди Кармайн. — Опитвах се да измъкна някаква информация от госпожа Нортън, когато се обадиха, че е застреляна чернокожа чистачка и двама чернокожи гимназисти — нямат нищо общо с бандите, поне според ченгето, което се обади. Били в неговия район. Дадох случая на Лари. Ти си наред, Лари.

Лари Пизано, светлокестеняв мъж, който, макар да бе съвестен служител на силите на реда, не се бе отличил с нищо досега, свъси мрачно вежди.

— Виж, Кармайн, на пръв поглед случаят може и да изглежда съвсем обикновен, но не е точно така. Лудовика Бересън е чистачка — чисти пет къщи от понеделник до петък. Работодателите й я харесват, не гледа да се скатае от работа, никога не е давала повод за оплаквания. Обича да се шегува и да се поглези с топъл обяд. Работодателите не възразяват, защото е чудесна готвачка и винаги им оставя достатъчно храна, за да се навечерят. Простреляна е в главата с малокалибрен пистолет и е издъхнала на място. Никой не е видял как е станало, но има и нещо по-интересно — никой не е чул изстрела. Седрик Балантайн е на шестнайсет, добър ученик, щял е да вземе футболна стипендия в престижен университет. Работи упорито, никога не се е забърквал в неприятности. Застрелян е отзад в главата със среднокалибрено оръжие. Морис Браун е на осемнайсет, отличен ученик, никога не се е забърквал в неприятности. Прострелян е един път, в гърдите, с пушка — или 45-и калибър, или нещо подобно. Никой не е чул, нито видял кога момчетата са били застреляни. И при трите жертви има следи от барут около раните, което означава, че са били застреляни отблизо. Убийствата са станали в района на същото ченге, но Седрик и Морис са убити в двата противоположни края, а Лудовика е в средата. Накарах Морги и Лиъм да потърсят гилзите, но nada4 — и то не защото са ги пропуснали! Казвам ти, Кармайн, тази операция е проведена съвършено, по предварително обмислен план! Ами жертвите? Трима напълно безобидни чернокожи!

— Днес едва ли ще успея да стигна до тях — въздъхна Патрик. — Случаите с отравяне са с предимство.

— Случаи ли каза? — опули се Силвестри. — Множествено число ли?

— А, да — закима Кармайн. — Госпожа Кати Картрайт, майката на детето със синдрома на Даун, не се е самоубила. Била е убита с някаква инжекция и според Патси няма начин сама да е забола иглата във вената си. Да не забравяме и Питър Нортън, който е погълнал стрихнин. Накрая остава декан Джон Къркбридж Денби от колеж „Данте“ в „Чъб“, изпил смъртоносна доза калиев цианид с жасминовия си чай. А също и шефът на „Корнукопия“, Дезмънд Скепс.

Комисарят ахна.

— Мили боже! Скепс? Дезмънд Скепс е мъртъв?

— Точно така. И ви уверявам, мина ми през ума, че всички останали случаи са извършени единствено за да обърнем по-малко внимание на смъртта на Скепс — призна Кармайн и се намръщи. — Ако бяха по-малко на брой, щях да съм сигурен, но убийствата са прекалено много. С каквото и да си имаме работа, дванайсет убийства в един ден са прекалено много за малък град като Холоуман.

— Чакай да видя — спря го Силвестри и започна да отброява на пръсти. — Бебето. Майката на бебето. Онзи със стрихнина в портокаловия сок. Жертвата на изнасилване. Проститутката — нещастната Диди! Имам чувството, че се занимава с този занаят още от времето, когато бях момче… Тримата застреляни чернокожи. Деканът на колеж „Данте“ с цианида. И тарторът на „Корнукопия“… Станаха десет. Казвай нататък, за бога.

— Вдовица на седемдесет и една, която живее малко извън града. Открила я чистачката й — няма връзка със застреляната чистачка — в разхвърляното й легло, възглавницата все още била върху лицето й. Накрая е първокурсникът по медицина от „Чъб“, който е изнудвал някого с прякор Дрънкалото — въздъхна отчаяно Кармайн. — Четири случаи на отравяне, едно сексуално престъпление, трима застреляни, жестокият край на една проститутка, двама задушени с възглавници и един мечи капан.

— Мечи капан ли?

Кармайн тъкмо завършваше описанието на случая с Еван Пю, когато вкараха количката с кафето; по поръчка на комисаря имаше пресни кифлички и кроасани със стафиди от „Силбърстийн“, освен това кафето бе много по-добро, отколкото в управлението. Присъстващите се надигнаха доволно и се протегнаха, преди да се спуснат към количката също като скакалци, насочили се към тучно зелено поле след сезона, в който горят стърнищата. Тъй като не бе забравил съвета, който ректорът на „Чъб“ Мосън Макинтош му бе дал на срещата на борда, Кармайн избра кифла с ябълков пълнеж. Да, вкусът бе все още възхитителен!

Кармайн дръпна Силвестри настрани веднага щом се отвори възможност.

— Джон — заговори тихо той, — пресата ще раздуха страхотно случая. Как да ги разкараме?

— Още не знам — прошепна Силвестри. — Според мен, разполагаме с още няколко часа, но след това трябва да им пусна нещичко. Имам една-две идейки, но ми трябва време, за да обмисля най-добрата стратегия за атака.

Кармайн се усмихна.

— Атака ли?

Черните очи на комисаря се ококориха с искрено възмущение.

— Точно така, мама му стара, атака! Денят, в който изплавам с корема нагоре, е денят, в който ще се пенсионирам.

След четвърт час, необходим на всички, за да се отърсят от проблемите и да поговорят за всичко друго, но не и за убийства, стана по-лесно да насочат вниманието си към кризата.

— Как смяташ да подходиш, Кармайн? — попита Силвестри.

— Освен че ще координирам всички случаи — отвърна Кармайн, — има няколко, с които искам да се заема лично. Става въпрос за случаите с отравянията и мечия капан. Лари, ти и момчетата ти вземете застреляните и Диди Хол. Възрастната госпожа Биатрис Егмонт е за Ейб, защото Кори вече се е заел с жертвата на изнасилване.

Никой не се възпротиви, въпреки че капитанът запази почти половината от случаите за себе си. Никой не попита как смята Кармайн да подходи към Джими Картрайт, детенцето със синдрома на Даун.

— Аз с какво да ви помогна? — попита Силвестри.

— Дай ни достатъчно немаркирани автомобили и ни осигури шофьори — отвърна без колебание Кармайн. — Налага се да правим писмени доклади и докато сме в колите, можем да опишем получените сведения. Така че всички до един се настанявате на задните седалки и пишете подробни отчети.

— Ще имаш и немаркирани автомобили, и шофьори — обеща Силвестри. — Дани, ти ще бъдеш свръзката.

От улица „Адамс“ къщата на семейство Картрайт даваше вид на дом на средна ръка хора; едва когато човек я погледнеше отзад, разбираше, че става въпрос за първокласен имот. Самата къща бе традиционна, отвън облицована с дъски, а тъмнозелените кепенци й придаваха завършен вид; бе разгърната настрани на парцел от три акра5 на самия бряг на реката и оградена от много висок жив плет. От улицата се виждаше голямата спалня на горния етаж и значително по-малката гостна на долния. Входната врата се падаше на запад, скрита зад ъгъла, отделена от задния двор с висок жив плет, пресечен от заключена порта, която имаше внушителен вид.

Кармайн почука и го обзе странното чувство, че е напълно изоставен. Обикновено го придружаваха Ейб или Кори, два допълнителни чифта очи, които да огледат всички подробности на местопрестъплението от различен ъгъл. Днес, за съжаление, нямаше как да стане, помисли си той, докато чакаше някой да чуе упоритото му чукане и да отвори. Мина минута, след това още една. Той тъкмо се канеше да натисне бравата, когато вратата се открехна и Джералд Картрайт надникна.

— Господин Картрайт?

— Да.

— Аз съм капитан Кармайн Делмонико от полицията в Холоуман. Може ли да вляза, господине?

Вратата се отвори по-широко и Джералд Картрайт отстъпи назад.

Имаше типичния вид на човек, чиято съпруга и малко дете са били убити — прегърбен, покосен от мъка, изпълнен с недоумение, пронизан от силна болка. Бе в началото на четирийсетте, среден на ръст, с безличен вид. При нормални обстоятелства сигурно щеше да посрещне госта любезно, с топлота и много чар, както подобаваше на собственика не на един, ами на цели два ресторанта, и двата много популярни. Преди да дойде, Кармайн проучи подробно, доколкото бе възможно за краткото време, с което разполагаше, миналото на Джералд Картрайт; сержант от администрацията продължаваше с това проучване и с още много други. Хулиганите в Холоуман и ревнивите съпрузи трябваше да се оправят сами, докато дванайсетте убийства заемаха девет десети от времето на служителите на реда.

Интересното бе, че двете заведения на Джералд Картрайт бяха коренно различни и че той не беше готвач. Притежаваше изискан френски ресторант на име „Лескарго“ в Бийчмонт, Ню Йорк, и закусвалня „Джоуи“ на улица „Седар“ в Холоуман, в непосредствена близост до високите сгради на „Сайънс Хил“. И двете заведения носеха добра печалба, едното угаждаше на капризите на привилегированите, които търсеха нови вкусови изкушения, докато другото бе изключително популярна закусвалня, в която се предлагаха палачинки. Картрайт имаше сметка в „Секънд Нешънъл“, където държеше достатъчно средства за покриване на разходите, докато спестяванията му бяха инвестирани в портфолио от акции и облигации в „Мерил Линч“, „Пиърс“, „Фенър енд Смит“. Тъй като Дрънкалото бе имал спешна нужда от пари, Кармайн бе проверил дали наскоро не са теглени големи суми, но така и не откри нищо.

Последва Картрайт в хола, обзаведен с изискани, но не и претенциозни столове и масички за кафе, точно каквито биха избрали разумните родители на четири деца. През двойна стъклена врата се виждаше гостната, която бе много по-елегантно обзаведена. Очевидно там не допускаха децата, реши той.

Джералд Картрайт седна тежко, дръпна издута възглавница и я притисна към корема си.

— Значи онази вечер не си бяхте вкъщи, така ли, господин Картрайт?

— Не! — отвърна с въздишка домакинът. — Бях в Бийчмонт.

— Където имате ресторант.

— Да.

— Често ли нощувате в Бийчмонт?

— Да. Семейството ми живее там, а също и роднините на жена ми, и над заведението държим малък апартамент. Обикновено се храня у мама. Тя живее през две врати.

— Като изключим близките ви в Бийчмонт, защо „Лескарго“ е толкова специален, че се налага да оставате толкова често?

Картрайт примигна, когато Кармайн изрече името на ресторанта, и видимо пребледня.

— Там се предлага френска кухня, господин капитан, и главният ми готвач, Мишел Моро, е много известен. За беда се държи като примадона, която често показва капризния си характер. Незнайно защо, но аз съм единственият, който успява да се справи с него, а ако го изгубя, бизнесът ми потъва. Хората изминават по сто и трийсет километра единствено за да обядват или вечерят в „Лескарго“, резервациите се правят по три месеца предварително, така че съм вързан с ресторанта! Оставам там по два или три пъти в седмицата, за да съм сигурен, че Мишел няма да се разсърди. Кати проявяваше разбиране, въпреки че с отсъствията ми й беше още по-трудно. Три от децата ни са в частно училище „Дормър“, а таксата там е умопомрачителна.

— Както и ипотеката за този имот, господин Картрайт.

— И да, и не. — Той преглътна сълзите си, олюля се и притисна възглавницата по-силно. — Купихме имота в подходящ момент и изплащаме ипотеката с лихва от четири процента. Знаехме, че няма да сме на загуба. Вземете под внимание размера на имота, квартала и излаза към реката, сега вече струва поне пет или шест пъти повече, отколкото платихме. Къщата е в добро състояние, не се е налагало да даваме купища пари за ремонти. — Сълзите потекоха по бузите му и той се опита да се овладее.

— Спокойно, господин Картрайт. Да ви донеса ли нещо?

— Не — изхлипа той. — Та всичко това е ужасно! Децата усещаха, че нещо не е наред, но аз влязох, преди някое от тях да хукне да провери защо мама още не е слязла. Или пък Джими. Така и щяха да направят, преди да се появи Джими, но той промени всичко.

— За синдрома на Даун ли говорите?

— Да. След като се роди, ни казаха, че жена ми е трябвало да си направи амниоцентеза6, но никой не ни предложи изследването, когато тя разбра, че е бременна. Никой не ни предупреди какви опасности има, ако родителите са по на четирийсет! Че ние вече си имахме три здрави, нормални деца.

Възмущението му помогна да превъзмогне шока и мъката. Кармайн седеше и слушаше, готов да го подкани да продължи, ако се наложи.

— Джими отнемаше толкова много време на Кати, въпреки това не намирах начин да си оставам повече вкъщи. Опитах се да наема управител за „Лескарго“, но не се получи. Не ни оставаше друг избор, трябваше да ходя в Бийчмонт. — Сълзите отново рукнаха.

— Доколкото разбирам, истинският проблем за съпругата ви са били останалите три деца — каза тихо Кармайн.

Джералд Картрайт трепна, без да крие, че е слисан.

— Как разбрахте? — попита той.

— Това е често срещана реакция в семейства, в които се ражда дете с недъг. Новият член на семейството поглъща цялото време на майката, а по-големите деца все още не са достатъчно пораснали, за да разберат естеството на проблема — обясни търпеливо Кармайн. — Затова насочват омразата си към бебето, а също и към майката. Вашите на колко са?

— Селма е на шестнайсет, Джералд-младши е на тринайсет, а Грант е на десет. Все си мислех, че Селма ще помага на майка си, но тя се оказа толкова… злобна! В училището се разнесла клюката, че имала бавноразвиващ се брат, и тя реагира много зле. И тримата реагираха зле.

— Как точно, господин Картрайт?

— Отказваха да помагат на Кати, която нямаше време да им направи обяд за училище, не им приготвяше и закуски, когато се прибираха. Не беше толкова зле, когато Джими беше бебе, но след като навърши годинка, често се случваше да вечеряме със закъснение, менюто стана по-простичко, по-еднообразно. На Кати не й оставаше време да готви. Когато помоли Селма да се заеме с прането, тя се разпищя истерично, също като Мишел. Животът вкъщи стана истински кошмар! Децата искрено ненавиждаха Джими, дори отказваха да останат в една стая с него.

Понеже на теб не ти е стискало да тропнеш с юмрук по масата, помисли си Кармайн. Можел си да се скриеш в Бийчмонт, хапвал си вкусничко у майка си, спял си спокойно. Истериите на готвача сигурно са ти се стрували истинска манна небесна, защото са те измъквали от положение, което си знаел много добре, че в никакъв случай не бива да занемаряваш, но с което не ти е стискало да се заемеш. Съпругата ти е имала нужда да си до нея през цялото време. Да, наистина са ви трябвали пари, но не сте и затънали в дългове. Можел си първо да оправиш нещата вкъщи, след това да си намериш нов Мишел и да вдигнеш „Лескарго“ отново на крака.

Остави Джералд Картрайт да притиска възглавницата и да плаче, и обиколи на пръсти голямата къща, за да открие останалите три деца и да прецени какво представляват. Първо влезе в голямата спалня, оградена с полицейска лента.

Стаята се оказа очарователна, в наситенобежово като обелка от картоф, бежовите завеси бяха пресечени от черни ивици с различна дължина, спалнята бе с бежова кувертюра, а едната стена беше облепена с тапет. Мокетът беше черен, дървените части на мебелите бяха лакирани в същия картофенобежов цвят. Единственият дразнещ нюанс беше огромно, тежко детско креватче, поставено, както той предположи, откъм страната на леглото, на която спеше Кати Картрайт. Страниците бяха по-високи от обикновените, дебелите странични пръчки бяха монтирани близо една до друга, така че леглото приличаше на клетка за опасно животно. Никой не бе докосвал събраните на топка чаршаф и одеяла, върху които бе метнат друг чаршаф. Никой не бе пипал и огромното легло, освен криминалистите; то изглеждаше спретнато в сравнение с детското креватче, доказателство, че Кати не се бе съпротивлявала. Потъмняло кърваво петно колкото пощенска марка се виждаше в единия край на чаршафа, където е бил отпуснат лакътят й.

Кармайн знаеше, че на нощното шкафче е била оставена чаша с чист бърбън, която бе отнесена в лабораторията на Патрик. Анализът бе излязъл тъкмо преди да тръгне насам. Последната чаша преди лягане в живота й е била подправена с хидралхидрат7, така че когато й била инжектирана огромната доза пентобарбитал, тя вече е била дълбоко заспала и не е можела да се съпротивлява, дори да е усетила убождането с иглата. Патрик бе определил, че смъртта е настъпила около два след полунощ, което означаваше, че е издъхнала много по-рано от бебето. Някой я бе убил и оставаше въпросът дали същият човек бе убил и детето.

Банята към спалнята бе чиста и подредена. Макар да е била натоварена с грижите за дете с увреждане и по-големи деца, които не са имали никакво желание да й помогнат, Кати Картрайт бе намирала сили да поддържа къщата в приличен вид. Горката жена! Сигурно й се е струвало, че нито един от хората, които обича, не е проявявал съчувствие и не е намирал време, за да я облекчи.

Откри трите по-големи деца на семейство Картрайт в последната стая на етажа, просторен кабинет, който служеше и за библиотека, и разделяше стаите на децата от голямата спалня.

Тримата се бяха настанили пред телевизора и гледаха анимационния канал; наскоро в града бяха прокарали кабелна телевизия и богатите семейства от квартал Пекуот Ривър бяха първите в списъка на доставчика. Тъй като бяха увеличили звука, нито един от тримата не чу кога е влязъл Кармайн и това му даде възможност да ги наблюдава в момент, когато са напълно без задръжки. Селма, реши той, беше типичната за частно училище „Дормър“ принцеса. Познаваше до болка нейния тип, тъй като София се прехвърли в „Дормър“ от предишното си училище в Ел Ей, където бе по-лесно да купиш алкохол и наркотици, отколкото бонбони, където учениците можеха да купят цял Холоуман, без да им мигне окото. Така че за София „Дормър“ се оказа бледа имитация, където, за щастие, нямаше алкохол и наркотици, макар там да учеха хлапета, които се смятаха за нещо повече от простолюдието. София се бе кискала тайничко, когато бе приобщена към живота в „Дормър“. Възприеха я като забележителна принцеса, преместила се от Западното крайбрежие, която познаваше цял куп филмови звезди и се обличаше като модна икона. Спасителният пояс за „Дормър“ бяха отличните постижения в учението и някои изключителни учители, тъй като повечето от преподавателите в „Чъб“ записваха децата си да учат там, а и ученолюбивите не бяха малко и успешно се противопоставяха на кликата на мажоретките и спортните маниаци, която лесно можеше да вземе контрола както над живота, така и над учебната дейност. Като цяло, учениците в „Дормър“ получаваха добра подготовка.

Селма сигурно щеше да заприлича на майка си, помисли си Кармайн, докато я наблюдаваше. Беше висока, с хубаво тяло, с руса коса на кичури, загоряла. Затова пък надменността й не бе качество, наследено от родителите. Джералд-младши бе излязъл от същия калъп и по всяка вероятност играеше баскетбол вместо футбол. Единствено Грант, най-малкият, приличаше на баща си — среден на ръст, съвсем обикновено момче. Докато другите двама гледаха с неприкрито, високомерно презрение „Том и Джери“, Грант бе като омагьосан и се смееше, макар и прекалено гръмко.

Неочаквано на Кармайн му се прииска да огледа стаите им, преди да ги разпита; измъкна се незабелязано от кабинета и се отправи към четирите спални в другия край на коридора.

Очевидно едната бе предназначена за гости, красиво обзаведена, недокосвана. „Какви късметлии бяха тези деца!“ — помисли си той, когато откри, че всичките стаи имат отделни бани. В стаите и на тримата цареше пълен безпорядък — неоправени легла, отворени врати на шкафове, от чекмеджетата висяха дрехи, някои бяха захвърлени на пода. Очевидно Кати Картрайт не бе успяла да се справи с реда, но сигурно преди раждането на Джими стаите са били значително по-спретнати. Тук всичко надаваше вик на негодувание, желание за внимание, избликваше нещастието, притиснало тримата тийнейджъри. Всяко от децата си имаше телевизор и полици с книги и играчки. Кога ли са били инсталирани телевизорите?

Стаята на малкия Грант бе в най-кошмарен вид и сред вещите му се виждаше срязана ученическа чанта, скъсан на парчета плакат на „Дормър“ и парцаливи учебници за пети клас. Проявата на яростта му към училището сигурно бе избликнала в деня, когато там се е разнесла новината за Джими, а това означаваше, че бяха минали месеци наред без никой да се опита да почисти и подреди стаята. Навярно в онзи момент Кати Картрайт е вдигнала ръце.

Банята на Грант миришеше на вкиснато. Някой бе повръщал върху сините теракотени плочи на пода, а след това бе направил нескопосан опит да почисти. Когато Кармайн вдигна капака на коша за пране, вътре откри пижама, оплескана с повръщано, вече станала корава; очевидно момчето бе забърсало с нея. Вероятно имаха чистачка, която правеше каквото си иска и все още не бе стигнала до стаята на Грант, но и когато стигнеше, промяната щеше да е минимална. Стига изобщо да влезеше тук.

Време бе да се върне в кабинета.

Почука силно. Трите лица се завъртяха към него, след това децата станаха. Непознат! При това ченге. Селма намали звука.

— Казвам се Кармайн Делмонико, капитан съм в полицията на Холоуман — представи се той, придърпа един стол и седна. — Обърнете столовете си към мен, за да ме виждате, и седнете.

Те се нацупиха, но се подчиниха. Под напереното държание се криеше страх, шок от смъртта на майка им, ужас, че същото може да се случи и с тях, и известно неизказано задоволство, което Кармайн прецени, че се дължи на смъртта на Джими, за когото нито един от тримата не скърбеше.

— Да си видяла или чула нещо предишната вечер, Селма? — обърна се Кармайн към момичето, което бе изгризало ноктите си чак до живеца.

— Не — отвърна троснато тя.

— Сигурна ли си?

— Да! — сопна се още по-дръзко. — Да, да, да!

— Макаронаджия! — изсъска под мустак Джералд-младши. Тъй като Кармайн не реагира, момчето заговори по-високо. — Тъпо макаронаджийско ченге!

Колко много гняв! Кармайн погледна Селма в очите с цвят на безоблачно небе, след това и Джералд-младши и не успя да проникне под бушуващата ярост.

— Ами ти, Джералд? — попита той.

— Аз съм Джералд-младши — изрепчи се момчето, макар и не толкова убедително като сестра си. — Нито съм чул, нито съм видял нещо. Няма как и да чуя от крайната стая, ако при Джими е шумно.

Не каза стаята на мама или на татко. При Джими, все едно Джими притежаваше спалнята.

— Значи Джими е вдигал много шум, така ли?

— Да — отвърна рязко хлапакът и сви рамене. — Беше като овца или коза. Мааа! Меее! — Опита се изблее като овца, грозно и подигравателно. — Буди се непрекъснато и започва, меее!

Оставаше и последното дете.

— Ами ти, Грант? — попита Кармайн.

— Не чувам нищо аз.

Интересно, че в „Дормър“ не бяха успели да се справят с неправилния начин на изразяване на Грант.

Кармайн прочисти гърло и се приведе напред.

— По същото време си бил буден. Повръщал си.

Грант скочи, неспособен да прикрие удивлението си.

— Откъде знаете?

— Първо, миризмата се усеща. Второ, видях повръщаното. Използвал си пижамата си, за да почистиш, все още е в коша за пране. У вас никой ли не пере?

— О, я стига! — извика Селма и се напрегна. — Не можеш да си вреш носа в нещата ни, смотан макаронаджия!

— Виждам, че по-големите деца от семейство Картрайт много обичате тази дума — отбеляза мрачно Кармайн. — Не е типично за „Дормър“, иначе дъщеря ми щеше да ми каже. Тя е на твоята възраст, Селма, сигурно се засичате в някои от часовете — София Манделбаум.

Забеляза как момичето се изчерви — разбра още нещо за социалните порядки в „Дормър“. Докато дъщеря му вече си бе извоювала място, Селма все още се бореше за признание. Невероятно, че това разделение започваше от толкова рано.

Той продължи:

— Знаете, че майка ви и малкото ви братче са били убити онази вечер, така че защо се опитвате да ми пречите? Гледате достатъчно телевизия и сигурно сте запознати с начина на действие на полицията. При разследване на убийство няма нищо свято, включително кошовете за мръсното пране. Просто се успокойте и отговаряйте на въпросите ми, докато сте на удобно и спокойно място като дома си. Ако не искате, ще ви повикам в стаята за разпит в полицията.

Съпротивата се стопи и тримата закимаха.

— И така, Грант, значи ти е прилошало.

— Да — измънка той.

Подтикнат от някакъв инстинкт, Кармайн погледна Селма и Джералд.

— Благодаря, вие двамата можете да излезете. Жената от полицията сигурно вече е пристигнала, помолете я да дойде веднага. Няма как да нараня Грант, ако тя е тук, нали?

Очевидно Селма искаше да остане, но не й стигна смелост, за да настоява. Помълча многозначително, но Кармайн не й обърна никакво внимание, тогава тя въздъхна и излезе след брат си.

Жената от полицията дойде бързо.

— Седни там, Джина. Ти ще ни наблюдаваш — рече Кармайн и се обърна към момчето. — Добре, Грант, кажи ми сега какво се случи.

— Натъпках се с маслени кексчета с пълнеж, защото вечерята адски закъсня! — обясни момчето, без да крие възмущението си. — Мама непрекъснато се заплесва с Джими и вече не се знае кога ще вечеряме. След това се оказа, че има — той направи гримаса — спагети! За пореден път! Натъпках се с кексчета и когато свършиха, изядох и парче торта.

Колко ли време трябваше да мине, за да осъзнаят тези деца, че майка им е мъртва? Дори през последните единайсет месеца да не бяха вечеряли в часа, в който бяха свикнали, от сега нататък щеше да става още по-зле. Бяха така погълнати от себе си, все още имаха чувството, че някой им е нанесъл непростима обида. Кармайн продължи да пита с напълно безизразно лице.

— Ти изобщо спа ли, Грант?

— А, да! Гледах някакъв тъп филм по кабела — представете си, черно-бял! — и сигурно съм заспал към дванайсет, без дори да го изключа. Събудих се, защото ми се гадеше, но реших, че ще премине. Да, ама ми стана по-зле. Хукнах към банята, но не успях да стигна. Изригна цял фонтан! Всичко се разплиска по пода. След това ми олекна, затова си легнах и съм заспал.

Държанието на момчето се бе променило и сега личеше, че се чувства неловко. Грубата нападателност бе изчезнала и кафявите очи, впити в Кармайн, бързо се отместиха настрани. Истината бе излязла наяве, макар и не цялата. И ето че сега чакаха мълчаливо, Джина се стараеше да остане незабелязана, докато Грант се мъчеше да измисли нещо, на което капитанът от полицията да повярва. За съжаление, нямаше почти никакъв опит, което означаваше, че досега не се е замесвал в неприятности и лъжите, които доскоро бе пробутвал на родителите си, са били простички, а пък майка му и баща му, в наивната си глупост, му бяха вярвали. Въпросът бе какво криеше? Какво трябваше да остане скрито, та се налагаше да измисля тези небивалици?

— Глупости! — излая Кармайн. — Не си се връщал в леглото и не си заспивал. Какво си правил? Искам да чуя истината!

Цветът се оттече от гладкото лице на момчето, то преглътна и се стегна.

— Казах ви истината! Честна дума! Легнах си и заспах.

— Не е вярно. Какво си направил, Грант?

Случилото се излезе бързо, отчаян поток от думи; хората обикновено не намираха сили да му се противопоставят, а момчето не можеше — наистина не можеше — да измисли нова, по-убедителна лъжа.

— Отидох в стаята на мама, за да й кажа, че съм повърнал на пода в банята.

Аха!

— Какво стана там?

— Лампата светеше — не над леглото, а на нощното шкафче. Джими не можеше да спи, ако не е светло. Миришеше на кенеф — направо вонеше!

Кармайн зачака да продължи, но момчето мълчеше.

— Сега не е моментът да мълчиш, Грант. Искам да разбера всичко.

— Джими се беше изправил в креватчето си и пищеше като че го колят. Мама спеше, затова отидох да я събудя. Не успях обаче! Разтърсих я, изкрещях в ухото й, но тя продължи да спи. Тогава видях чашата на нощното шкафче и разбрах, че се е отрязала. Случваше се често. Браво, направо супер! Джими не спираше да квичи, ама наистина издаваше животински звуци. Креснах му да млъква, но малкото гаднярче дори не ме забеляза. Пълна гадост! Сигурно беше изсрал цял тон в памперса, защото вонята беше адска.

Кармайн срещна погледа на Джина, в очите й се таеше съмнение, а в отговор той поклати едва забележимо глава. Усети как го завладява отвратително подозрение, затова си пое дълбоко въздух и се насили да остане спокоен.

— Продължавай, Грант, разкажи ми всичко докрай — ще намерим изход от положението. Но е най-добре всичко да излезе от теб.

Най-сетне кафявите очи се обърнаха към него, примирени, пълни със сълзи. Грант изпъна рамене, сякаш за да облекчи товара си.

— Отидох при креватчето и спуснах страницата. Казах си, че ако Джими се е насрал и мама го завари в леглото си, това ще я научи да не се натрясква така. Тогава той ме фрасна! Изплю се в лицето ми! И аз му фраснах един. Той падна в люлката и после не знам какво стана. Честна дума, господине, не знам! Помня само писъците и крясъците, плюнките — той наистина плюеше по мен! Затиснах лицето му с възглавница, за да го накарам да млъкне, но той не млъкваше. Дори през нея шумът направо щеше да ми спука тъпанчетата, но поне не можеше да ме плюе. Натисках лицето му с възглавницата, докато не спря да пищи. След това я задържах, за да съм напълно сигурен. Боже, колко ми беше хубаво! Малкото изчадие ме беше наплюло!

Мили боже!

— Разкажи и останалото, Грант.

Момчето изглеждаше по-добре, след като бе свалило ужасяващия товар от гърба си. Дали сестра му и брат му знаеха? Малко вероятно, иначе Селма нямаше да го остави сам. Кармайн си каза, че сигурно е подозирала нещо, но така и не беше разбрала какво точно е станало. Все едно. В противен случай смъртта на Джими Картрайт щеше да скрие смъртта на майка му.

— Запалих голямата лампа — продължи Грант — и видях, че Джими е посинял. Целият беше посинял. Ощипах го няколко пъти, но той не помръдна. Едва тогава осъзнах, че е мъртъв. Отначало много се зарадвах, но после ми хрумна, че ако си призная, ще отида в затвора — отивам в затвора, нали?

— Продължавай да разказваш, Грант, и нещата ще се подредят. Затворът е за възрастни — обясни Кармайн. — Какво направи след това?

— Увих го в чаршафа и го свалих по стълбите — отвърна по-спокойно Грант. — Излязох през задната врата и го отнесох до Пекуот, след това го пуснах във водата. Потъна веднага, затова се върнах вкъщи, върнах чаршафа в креватчето и погледнах мама. Продължаваше да спи. Само че тя не е спала, нали, господине? И тя е била мъртва.

— Да, още преди да влезеш първия път — призна Кармайн. — Какво направи, когато се върна в стаята си?

— Опитах се да почистя пода на банята, след това си легнах и заспах. Бях скапан.

Без да го измъчва съвестта, помисли си Кармайн. Нито пък някога щеше да има проблем в това отношение. А е умно момче. Ако баща му намери добър адвокат, от него ще излезе добър студент. Когато социалните работници най-сетне се доберат до него, той ще бъде съвършено спокоен, а когато се стигне до съд, вече ще страда от удобна загуба на паметта.

Какви глупаци бяха родителите! Кой бе толкова стиснат, че да не наеме чистачка след раждането на Джими? Госпожа Кати Картрайт е имала отчаяна нужда от икономка. Могли са да си го позволят, въпреки че са плащали таксата в „Дормър“ за три деца.