Лавина от убийства

— Подобно нещо никога не би се случило, ако майката не е била смазана от грижи — обясни Кармайн на Патрик. — Защо обаче ми се струва, че Джералд Картрайт е бил стиснат? Вероятно Кати е била твърде безхарактерна, затова не е настояла, че има нужда от помощ.

— Нямаше да се случи и ако майката не беше мъртва — добави Патрик, докато подреждаше инструментите на количката.

— Така е. Детето е ревнало, когато е усетило миризмата на изпражнения, което доказва, че Кати е била вече мъртва от няколко часа, когато Грант е влязъл, най-вероятно по някое време след четири. Предположих, че крие нещо, когато не спомена, че е отишъл при майка си. По принцип всички деца хукват при мама, след като повърнат, особено ако не са успели да стигнат до тоалетната. Не очаквах да чуя признание за убийство, но така всичко се връзва. Бащата е егоист, кариерист, затова е прекарвал значителна част от времето си извън дома, а майката е била вързана с дете, което изисквало цялото й внимание, макар до този момент да е била изцяло посветена на първите три. Горкият малък Джими е станал жертва на омраза и негодувание.

— Значи мама и татко са могли да предотвратят смъртта на Джими, ако са знаели как се чувстват по-големите им деца, но какво мислиш за убийството на майката? — попита Патрик.

— То вече е друга работа. Засега нямаме никакви следи. Джералд Картрайт може и да е неспасяем егоист, но не й е изневерявал и е изкарвал добри пари. Когато е ходел във френския ресторант в Ню Йорк, е бил заобиколен от хора от семейството — и нейното, и неговото. Бил е образцов съпруг и е полагал огромни усилия да поддържа този образ. Колкото до Кати — с тези четири деца ми се вижда невъзможно да е започнала извънбрачна връзка, още повече че най-малкият е бил със синдром на Даун — намръщи се Кармайн.

— Тя изобщо излизала ли е?

— Според Джералд, който обича светския живот, много рядко. Ходели са на театър, пробвали са храната в „Шуман“, гледали филми, за които отзивите били добри, посещавали благотворителни вечери, партита в различни клубове. Когато главният готвач се разбеснеел и Джералд трябвало да замине, настоявал Кати да отиде сама. Не че й е било зле — хората са ги познавали, тя се е срещала с приятелки. За последно е излизала сама, когато се е провел благотворителният банкет на фондация „Максуел“, на който е държала да отиде, защото те отпускали средства за медицински изследвания на недъгави деца. Всичко това го научих от Джералд, който успяваше да запази известно самообладание, като прегръщаше една възглавница. — Кармайн си наля нова чаша кафе. — Нещо от патологията, Патси?

— Отровените са готови — заяви победоносно патологът. — Стрихнинът, който е погълнал Питър Нортън, спокойно е можел да убие кон. Бил е в портокаловия сок. В кръвта му няма следа от други токсични вещества, които да е приемал продължително време, и това ме навежда на мисълта, че госпожа Нортън по всяка вероятност е невинна. Когато човек се заеме да трови системно някого, трябва да има здрави нерви, защото накрая ще стане свидетел на смъртта.

— Така е, Патси. Добре че се е качила на горния етаж, за да приготви децата за училище.

— Ако вярваме на думите й.

— И децата ги потвърждават. Още са много малки, за да ги въвлече като съучастници. Слезли са долу, когато са чули звуците, които издавал баща им, и въпреки че госпожа Нортън се е опитала да ги отпрати, те са видели как умира. Склонен съм да повярвам на разказа на госпожа Нортън, че е изцедила сока, преди да се качи на горния етаж, и че не се е забавила там повече от десет минути, преди съпругът й да слезе за закуска, която винаги поглъщал набързо.

— Отровата е женско оръжие — отбеляза Патрик. — Макар че…

— По принцип е така, но невинаги. Защо реши, че отровителят не е жена?

— Заради прозореца. Говоря буквално. Сокът се е виждал през прозореца, но не е било възможно някой да стигне до него отвън. Да се възползва от внезапно предоставилата се възможност, не е типично женско качество, а убиецът е постъпил точно така. Вижда сока, влиза през задната врата, добавя конска доза стрихнин в чашата и си тръгва. Ами ако в това време някой слезе долу? Щял е да бъде заловен, значи е подготвил убедително обяснение. Не, отровителят е мъж.

— Сексист — подсмихна се хитро Кармайн. — Какво ще кажеш за декан Денби?

— А, в този случай може да е всеки и ти го знаеш! Кристалите на калиевия цианид са смесени с листенца жасминов чай в пликчето, за което лаборантите ми са готови да се закълнат, че е било отваряно един-единствен път от самия декан Денби. А пликчето е запечатано машинно, не е стегнато с телбод, така твърдят лаборантите. И четиримата поканени студенти са били мъже.

— Докато доктор Полин Денби, съпругата, е имала купон в своя кабинет — ухили се Кармайн. — Гостите й до една са били жени.

— „Купон“ е много неуважително — поправи го сериозно Патрик. — Поканата за кафе предобед не може да се нарече соаре, въпреки че сбирката е протекла точно като соаре — чели са поезия и тем подобни.

— Значи е матине, но приемам забележката. Какво ще кажеш за утринен рецитал?

— Уцели десетката, братле! Това е то влиянието на съпруга от добрата стара Европа.

— Сега вече я харесваш повече, нали, Патси? — попита угрижено Кармайн.

— Разбира се, че я харесвам! Съвършена е за теб и това е напълно достатъчно, за да я харесам. Тъкмо то надделя над неодобрението ми заради английските й надувки. Знам, че е храбра жена, любезна и много умна. Пък и има страхотен сексапил — додаде Патрик в опит да замаже положението.

Съмненията на Кармайн започваха да се разсейват, въпреки това двамата водеха този разговор от време на време. Лошото бе, че Патрик не бе разчел правилно сигналите и не си бе дал сметка колко дълбоки са чувствата на Кармайн към дамата. Ако се беше усетил навреме, никога не би и помислил да каже лоша дума за нея. Но пък тя поне нямаше нищо общо със Сандра, слава богу.

— Нещо друго в кръвта на Денби? — попита Кармайн.

— Нищо.

— Ами Дезмънд Скепс?

Патрик грейна.

— Това вече е трудна работа, Кармайн! В кръвта му няма нито лекарства, нито токсини с бавен разпад, но е изпил един коктейл в деня, когато е починал.

— През деня ли? — намръщи се Кармайн.

— Да, според мен, процесът е започнал много преди залез — може би към четири следобед, когато е изпил чаша малцов скоч с хлоралхидрат. Докато е бил в безсъзнание, убиецът е боднал игла от спринцовка в сгъвката на левия лакът и я е закрепил с лейкопласт. Останала е там до смъртта.

— Същото като при госпожа Картрайт ли?

— На пръв поглед. Приликите свършват с вкарването на иглата. Госпожа Картрайт е била убита още щом иглата е проникнала във вената, докато съдбата на Скепс е друга. Той е бил интубиран, дадено му е медицинско кураре, така че убиецът е имал възможност да причини на нещастника физическа болка в момент, когато е бил напълно обездвижен и не е можел да се защити. Приложено му е било изкуствено дишане, но не знам дали е бил включен към респиратор. Бил е горен, но нито една от раните не е била толкова тежка, че да блокира възприятието за болката — усетил е абсолютно всичко, казвам ти! Това означава, че убиецът е имал познания по медицина. Изгаряния трета степен не се усещат, защото възприятието за болка вече е ликвидирано.

— С какво е бил измъчван?

— Предполагам, че е било нещо като поялник с нажежен връх, лесно подвижен. Дори е написал името на Скепс на корема му, след като е обръснал на сухо космите по тялото и е оставил кожата издраскана и разранена. Имам подробен снимков материал. Ще бъде страхотно, ако успеем да го пипнем с анализ на почерка.

— Мечтай си, Патси.

— Докато отровата кураре все още е била достатъчно концентрирана, за да поддържа парализата, убиецът е инжектирал на Скепс разредено разяждащо вещество. Болката сигурно е била адска.

— Господи, Патси — въздъхна Кармайн, — който е убил Скепс, го е ненавиждал! Единствената друга жертва, която е била измъчвана, е изнасиленото момиче, Бианка Толано.

— По някое време — продължи Патрик — убиецът е извадил Скепс от парализата, предизвикана от курарето. Тръбата за вдишване е била махната, китките и глезените на Скепс са били вързани с единична тел, приблизително три милиметра в диаметър, достатъчно яка, за да причини пареща болка, ако жертвата се съпротивлява. А той се е съпротивлявал! Телта се е впила в плътта му, въпреки че на тези места има главно кости и не е проникнала дълбоко. — Патрик замълча и вдигна въпросително поглед.

— Предполагам, че убиецът е искал да разпита Скепс. Или е искал да чуе как властният магнат моли и хленчи като някой нещастник от дъното на йерархията в „Корнукопия“. Ала под въздействието на кураре той не е можел да говори, пък и е имал тръба за обдишване в гърлото. Това е най-важното, което ми каза, Патси. Значи Дезмънд Скепс е трябвало да говори, за да може убиецът да постигне целите си.

— Периодът, в който е можел да каже нещо, едва ли е продължил повече от час, съмнявам се обаче, че е бил толкова дълъг, Кармайн. След това Скепс е бил интубиран отново и е получил нова доза кураре — този път по-силна. Когато най-сетне е бил убит, е бил напълно неподвижен, а смъртта е настъпила от разтвор на най-обикновена сода каустик. Господи! Доколкото мога да преценя, от изпиването на скоча до каналина са минали дванайсет часа.

— И сега „Корнукопия“ е лишена от собственик и директор — вметна Кармайн. — Този факт е от национално значение. Един от най-големите инженерни конгломерати в света остава без ръководител. — Той изпухтя. — Нищо друго?

— Нищо, което да улесни работата ти. Експертите по балистика докладваха за тримата застреляни и успях да направя аутопсиите. Лудовика Бересън е била убита с 38-и калибър, макар първоначално да мислехме, че калибърът е бил по-малък, защото куршумът не беше излязъл. Загнездил се е в костта в основата на черепа. Седрик Балантайн е бил убит в стила на КГБ, с куршум 22-ри калибър отзад в главата, точно под тила. Куршумът беше вътре. При Морис Браун е 45-и калибър, в гърдите. Излязъл е през гърба, на излизане е поразил гръбнака, така че не е стигнал далече, както предполагаха хората на Пизано. Върнах ги на местопрестъплението и те откриха куршума там, където Морис е паднал. Беше прекалено сплескан, за да огледаме нарезите, но поне успяхме да определим калибъра. Това означава, че е стреляно с три различни оръжия.

— И никой не е чул изстрели — изръмжа Кармайн. — Стрелците са използвали заглушители. Сигурно онзи, който е поръчал убийствата, изрично е настоял за различен калибър, иначе, поне според мен, всички щяха да са убити с 22-ри, любимото оръжие за стрелба отблизо.

— Според Лари, стрелбата не е по силите на човек от Холоуман.

— Прав е. Ами старицата във Вали?

— Задушена е със собствената си възглавница. Имала е конгестивна сърдечна недостатъчност, но това не й е пречило във всекидневието. Но като са я затиснали с възглавницата, сърцето й е отказало много бързо. Чаршафите бяха по-намачкани, но едва ли е издържала дълго и не се е мъчила.

— А Диди Хил?

— Гърлото й е прерязано с бръснач. Не е бил намерен на местопрестъплението. Прерязано е два пъти — много хитро! Първият разрез е бил от едното до другото ухо, достатъчно дълбок, за да прекъсне вратните вени. Няма следи от борба — няма и рани, нанесени при самоотбрана. Изглежда е стояла вцепенена, докато кръвта й е изтичала, а убиецът е гледал, след това тя е паднала на колене и е припаднала. Когато е преценил, че е изгубила предостатъчно кръв и от артериите тя вече не блика, той е замахнал отново, съвсем хладнокръвно и е прерязал гърлото й втори път, много по-дълбоко, така че да стигне до каротидната артерия. Добре че беше гръбнакът да държи главата й на място.

— На това му се казва хладнокръвен убиец. Нали Ейб се е заел със случая?

— Не, ти го даде на Лари Пизано и неговите момчета. На Ейб даде старата госпожа, Биатрис Егмонт, а за Кори остана изнасиленото момиче, Бианка Толано.

Когато Патрик се намръщи, Кармайн го погледна с изненада.

— Какво има, Патси? Какво казах?

— И двамата сержанти имат намерение да се кандидатират за лейтенантски чин в края на годината, когато Лари Пизано се пенсионира. Работили са заедно страшно дълго, разбират се чудесно, но са коренно различни като хора — обясни с неудобство Патрик. — Сигурен съм, че всичко това ти е известно, дори имам чувството, че се опитвам да продавам краставици на краставичар, но понякога отвън нещата се виждат по-ясно. — Замълча, за да види как Кармайн е приел думите му.

— Слушам — подкани го той.

— Според мен, трябва да пипаш с кадифени ръкавици до момента, когато се вземе решението кой да замести Лари. Ти член ли си на комисията по назначенията?

— Ами… да — отвърна Кармайн, обзет от неудобство.

— Тогава поискай да бъдеш отстранен, при това незабавно. Само един от твоите хора ще получи назначението, а да се вземе външен човек единствено за да бъде запазено статуквото, няма да е никак честно. Всеки от двамата ще бъде по-добър лейтенант от Лари и съм сигурен, че ти го знаеш не по-зле от мен. Само че съревнованието вече е започнало и те се гледат накриво. Преценяват доколко всяка задача, която им възлагаш, е на висота. Първият случай на Ейб е старицата, задушена с възглавница. Не е минало кой знае колко време, но е повече от ясно, че в това убийство няма нищо забележително. На Кори обаче даде сексуално убийство! Той разполага със следи, интересно местопрестъпление, списък с всички мъже, с които момичето е излизало. От гледна точка на Ейб, везните се накланят в полза на Кори. Като капак, Ейб е евреин. Точно така, Кармайн, знам, че нямаш никакви антисемитски помисли, Ейб също го знае. Само че отделът е пълен с италианци и ирландци, а корените на Кори са ирландски. Фактът, че Кори прилича на евреин, в дадения момент няма абсолютно никакво значение за Ейб. Той си мисли, че ти си на страната на Кори.

Кармайн изпъшка.

— Мама му стара!

— Все още не е късно, но в бъдеще внимавай какво правиш и прояви жив интерес към убийството на Биатрис Егмонт, без да настъпваш Ейб по мазола. Не забравяй, че и двамата имат съпруги, които не спират да им натякват и предъвкват. Има огромна разлика между заплатата на един сержант и един лейтенант. Да не забравяме служебните облаги. Така че кандидатите за повишение не са двама, а четирима.

— Благодаря, Патси — промърмори Кармайн и излезе.

Когато Кармайн позвъни в дома на Биатрис Егмонт, се обади Ейб. Беше унил, в гласа му нямаше и следа от обичайния оптимизъм.

— Много ли си зает със случая, Ейб?

— Нищо подобно, Кармайн. Разговарях със съседите, със синовете й. И двамата живеят в Джорджия, но вече летят насам. Засега няма нищо — призна сержантът. — От къщата не липсва абсолютно нищо, нито една дрънкулка, и никой, включително и аз, не открива мотив за убийството на нещастната женица. Та тя е била от хората, които не биха наранили и муха.

— Май има доста такива сред убитите — безобидни хорица. Само че един или двама се отличават от останалите, затова ще ми бъде нужна помощта ти, Ейб. Все още не мога да се заема с Дезмънд Скепс, но ми е необходим човек като теб, с подход към хората, който да изготви списък с възможните заподозрени. Влиятелен човек като него със сигурност е имал доста врагове, а той не се славеше с такт и дипломатичност. Ако прецениш, че за да продължиш с Биатрис Егмонт ти трябва глътка свеж въздух, имаш ли нещо против да провериш приятелите и познатите на Скепс вместо мен?

Гласът отново зазвуча изпълнен с желание, ентусиазиран.

— С удоволствие, Кармайн. Папката на улица „Седар“ ли е?

— В момента е пред мен. Преди да започнеш, отбий се при Патси, за да ти разкаже подробностите около смъртта на Скепс. Жестока работа.

Така. Позамаза нещата с надеждата декан Денби и господин Питър Нортън да не го повлекат надолу. Беше особено важно да се заеме лично с убийството на Скепс, при това час по-скоро, а Кармайн си имаше свой подход към работата, който не включваше поемането на няколко случая. Двата, които се отличаваха от останалите, бяха Еван Пю и Дезмънд Скепс — убийствата им бяха деяние на жестоки убийци, действали обмислено и методично.

Беше време да се заеме с декан Денби.

Два колежа „Чъб“, мислеше си той, докато автомобилът се насочваше към северната част на парка Холоуман. Дърветата в огромния парк, разделен от улица „Мейпъл“, все още бяха голи, но дори така изглеждаха величествени, защото бяха стари букове, садени на групи, сред които растеше обляна от слънцето трева. Засетите вече лехи обещаваха водопад от цветове през май, а нарцисите надигаха главици сред тревата, готови да разкрият красотата си. Дрянът издаваше, че в края на първата седмица на май ще се покрие с цветове, и тогава паркът щеше да се напълни с посетители, които щяха да щракат като луди с фотоапаратите си, за да уловят красотата. Паркът Холоуман беше задължително място за посещение през пролетта.

Другата страна на улица „Норт Грийн“ беше към университета „Чъб“, чийто кампус бе единственият съперник на „Принстън“. Сред градините и обраслите в трева хълмчета се намираше колежът, а готическата библиотека „Скефингтън“ с вид на катедрала се издигаше в далечния край. Повечето от старите колежи бяха в най-високата част на парка, спретнати сгради от осемнайсети век, задушени от декоративни лози. Тук се намираха братствата и тайните общества, както и по-късно строените колежи, някои във викториански готически стил, някои имитираха джорджианската архитектура, толкова популярна през деветнайсети век, че бе навлязла и в двайсети, а имаше и чудеса на модернизма, типични за двайсети век. Той подмина намръщен ширналия се във формата на буквата Х колеж „Парацелс“, без дори да си спомни, че само преди два месеца двамата с Дездемона се възхищаваха на строгата мраморна фасада и на бронзовите пластики на Хенри Мур от двете страни на входа.

Колеж „Данте“ беше стар, анонимният му архитект не се бе интересувал от безсмъртие; беше се спрял на фронтони и тавански прозорци с прави линии, и бе истинско облекчение, че творбата му бе скрита под избуялите декоративни лози. Сградата бе модернизирана безжалостно, със замах и сега се гордееше с множество бани, добре оборудвана кухня и перални помещения. Стаите на студентите не бяха просторни както в „Парацелс“, но и нямаше нужда, защото до една бяха самостоятелни. Тъй като обучението тук бе смесено (първият колеж в „Чъб“, който допусна прием на момчета и момичета), декан Джон Къркбридж Денби бе решил да раздели половете на различни етажи и момичетата бяха изпратени в таванските помещения.

— Тук учат сто момчета и само двайсет и пет момичета — обясни доктор Маркъс Керуски, натоварен със задачата да приеме капитан Делмонико. — Догодина ще имаме петдесет момичета и само седемдесет и пет момчета, но с тази работа ще се справим, когато му дойде времето. Да знаете само колко недоволни останаха бившите ни възпитаници, когато разбраха, че вече ще приемаме жени, и най-много се страхуваме, че обичайните им дарения ще намаляват. Много от тях просто не могат да понесат мисълта, че в „Чъб“ ще се обучават и двата пола, след като в продължение на двеста години тук са учили само мъже.

Кармайн слушаше, сякаш за пръв път чуваше казаното, и се питаше как е възможно преподавателите дотолкова да са се откъснали от града, та дори не предполагат, че жителите на Холоуман се интересуват от новите социални сътресения и са запознати с тях.

— Догодина и в „Парацелс“ ще приемат жени — продължи доктор Керуски, — но при тях ще бъде значително по-лесно, защото ще разделят студентите и половината ще бъдат на горните етажи, а другата половина на долните.

Едва ли подобно разрешение щеше да допадне на феминистките, каза си Кармайн, те искаха истинска интеграция, мъже и жени да живеят на един етаж. Не че можеше да си обясни защо, макар да предполагаше, че целта на подобно смесване е да вгорчи максимално живота на мъжете.

— Доколкото знам, „Корнукопия“ е дарила сграда за женски колеж — подхвърли сериозно той.

— Точно така, въпреки че строежът ще бъде завършен едва през 1970-а — отвърна Маркъс Керуски, чийто докторат по всяка вероятност е бил по средновековни ръкописи или нещо също толкова езотерично; на „Данте“ му се носеше славата, че има учени с твърде необичайни влечения. Той отвори една врата и двамата влязоха в просторно помещение с ламперия от черно дърво, по-голямата част от стените бяха скрити от книги, подредени на полици, правени по поръчка — тук за безпорядък и дума не можеше да става. — Това е кабинетът на декан Денби.

— Където е било извършено убийството — уточни Кармайн, докато се оглеждаше.

— Точно така, капитане.

— Четиримата студенти, които са присъствали, днес тук ли са?

— Да.

— Ами съпругата, доктор Полин Денби?

— Чака в кабинета си.

Кармайн погледна в малкия си бележник.

— Бихте ли повикали господин Терънс Ароусмит, ако обичате.

Доктор Керуски кимна и забърза навън, а Кармайн обиколи помещението. Бе очевидно, че декан Денби бе седял в огромното кожено кресло до бюрото; персийският килим изглеждаше неспасяемо лекьосан, както и седалката на креслото и едната странична облегалка. Когато вратата изскърца, той вдигна поглед навреме, за да види истински бъдещ учен — с отпуснати рамене, прегърбен, дебели очила криеха светлите очи, плътните му устни бяха аленочервени и изпъкваха на иначе с нищо незабележителното лице. Беше задъхан, ръката, с която посегна да затвори вратата, трепереше.

— Вие ли сте господин Терънс Ароусмит?

— Да.

— Аз съм капитан Кармайн Делмонико. Седнете, ако обичате на стола, на който сте седели, когато доктор Денби е издъхнал.

Терънс направи безропотно крачка напред и приседна на края, след което вдигна поглед към Кармайн — също като заек пред змия.

— Разкажете ми всичко, все едно нямам никаква представа какво се е случило. Искам да чуя цялата история, включително причината, поради която сте били тук.

Младият мъж помълча, след това облиза неестествено червените си устни и започна.

— Деканът нарича тези сбирки понеделнишко кафе през седмица — всички без него пием кафе. Той пие жасминов чай от някакъв магазин в Манхатън и никога досега не ни е предлагал да го опитаме, макар някои да бяха споменали, че обичат жасминов чай. Деканът твърдеше, че бил безобразно скъп и не бива да свикваме с вкуса му, поне докато не станем асистенти.

Много интересно, помисли си Кармайн. Деканът е изтъквал предпочитанията си като някаква изключителна привилегия и това никак не е допаднало на студентите, които е канел. Макар Терънс Ароусмит да бе в самото начало на разказа си, Кармайн вече придоби впечатлението, че не са харесвали декана.

— Трябва да си аспирант, за да те поканят — продължи младият мъж. — Аз съм аспирант, затова съм и чест гост, което не е необичайно. Сбирката представляваше нещо като парти за любимците. Деканът бе специалист по Данте и онези от нас, които се бяхме посветили на италианската литература от Ренесанса, му бяхме любимци. Ако обаче си подхванал Гьоте или съвременни автори като Пирандело, тогава покана нямаше.

Много е точен и изчерпателен, помисли си Кармайн. Ще ми разкаже много.

— Пиша дисертация за Бокачо — продължи Терънс Ароусмит — и доктор Денби одобряваше работата ми. Провеждаше сбирките в понеделник, през седмица. Най-лошото беше, че не обръщаше внимание на времето, и онези, които имахме лекции веднага след кафето, понякога закъснявахме толкова много, та не ни пускаха да влезем. Ако имахме важна лекция, ставаше много неприятно, но той не позволяваше никой да напуска, докато не приключи с темата, която беше подхванал. Очакваше пълното ни внимание и активно участие, затова нямаше никакъв смисъл да се опитваме да претупаме срещата, като му дадем думата.

— Случи ли се нещо различно по време на вчерашната ви сбирка?

— Не, капитане, поне никой от нас не забеляза. Деканът беше в чудесно настроение, дори каза един виц! На тези срещи редът беше строго установен. Влизахме в десет на минутата, отивахме до количката, наливахме си кафе и всеки си вземаше парче сладкиш. През това време деканът приближаваше до шкафа и вадеше кутийката, в която беше жасминовият му чай. Спомням си, че се ядоса, защото беше останало само едно пакетче, а трябвало да бъдат три. Само че ние го гледахме недоумяващо и той реши, че нямаме нищо общо, във всеки случай не стовари вината върху някого от нас. Докато се настанявахме, той отнесе пакетчето до количката, където специално за него имаше кана с гореща вода. — Ароусмит потръпна и видимо се разстрои. — Наблюдавах го. Май, след като се оказа, че липсват пакетчета чай, всички бяхме нащрек. Той извади пакетчето от опаковката, пусна я на количката и сложи пликчето с чая в чашата си.

— Възможно ли е някой случайно да вземе неговата чаша? — попита Кармайн.

— Няма начин. Първо, тя е от фин костен порцелан — останалите пием от обикновени керамични чаши. В добавка на нея пише „Декан“ и от двете страни, с готически букви. През петнайсети век в Италия не се е пишело с много завъртулки, но той си харесва чашата и твърди, че била подарък от съпругата му. Наля си вряла вода, върна се при креслото си и седна. Усмивката му беше толкова… самодоволна! Знаехме, че ни чака дълга среща, че той е открил нещо интересно, за което да говорим. Така се и оказа. „Открих нещо изключително интересно, което искам да споделя с вас, господа“, започна той и замълча, за да духне чая. Странно, спомням си всичко съвършено ясно! Изсумтя и добави нещо, което нито един от нас не чу ясно — май беше нещо за чая. След това поднесе чашата към устата си и започна да пие на малки глътки — сигурно е парел, въпреки това той не се отказа, сякаш се опитваше да ни покаже, че не ни стиска да пием толкова гореща течност. Май тогава чухме шума, макар Бил Партридж да твърди, че първо е забелязал промяната в изражението му. Според мен няма кой знае какво значение кое е било първо. Издаде някакъв звук, сякаш се задушаваше, изгъргори и лицето му пламна. Изпъна се от главата до краката и остана неподвижен като дърво. От устата му излезе пяна, но той не понечи да стане, за да повърне. Размаха ръце, краката му се мятаха, пяната се разлетя, движенията му станаха неудържими, а ние седяхме като парализирани и го гледахме! Измина поне минута преди Бил Партридж — той е най-запален по науката от всички ни — неочаквано да скочи и да се разкрещи, че деканът е получил удар. После хукна към вратата да повика линейка, а ние останалите просто се отдръпнахме. Бил се върна, провери пулса на декана, погледна зениците му и притисна ухо към гърдите му. След това заяви, че деканът е мъртъв! Не ни позволи да си тръгнем.

— Разумен младеж — отбеляза Кармайн.

— Може и така да е — съгласи се мрачно Терънс Ароусмит, — но съсипа лекциите ни за целия ден! Момчетата от линейката повикаха ченгетата и докато се усетим, всички говореха за отрова. Бил Партридж каза, че било цианид.

— Така ли? И защо реши, че е цианид?

— Заради миризмата на бадеми. Само че аз не усетих миризма на бадеми, нито пък Чарли Тиндейл. Двама са усетили, двама не са. Не може да се твърди със сигурност — рече в заключение господин Ароусмит.

— Декан Денби каза ли нещо от момента, когато отпи първата глътка чай, до момента, в който издъхна?

— Абсолютно нищо, просто издаваше страховити звуци.

— Ами хартиената опаковка на пликчето чай? Нали казахте, че деканът я бил пуснал върху количката? Някой да е доближавал?

— Не и докато бяхме в кабинета, господине, а аз си тръгнах едва когато дойдоха хората от патологията.

— Той просто пусна ли я, или я смачка?

— Разкъса опаковката, за да извади пакетчето чай, след това я пусна.

Това бе краят на полезната информация, която можеше да получи от Терънс Ароусмит. Както се оказа, разказите и на останалите четирима студенти не допринесоха с нищо повече. Дори господин Уилям Партридж, най-ученият от групата, не успя да добави нещо съществено към подробното описание на Терънс Ароусмит. Партридж се интересуваше единствено от цианида. Затова, щом приключи с тях, Кармайн въздъхна облекчено и тръгна към кабинета на съпругата на Денби.

И тя бе старши преподавател в колежа. Научи го още докато беше в управлението. Само че нищо не го бе подготвило за пълната й незаинтересованост. Тя беше висока жена, която повечето мъже биха нарекли забележително привлекателна, имаше гъста русо-червеникава коса, хваната на хлабав кок, безупречна млечнобяла кожа, която не издаваше възрастта й, изваяни черти, които напомниха на Кармайн за Грейс Кели, но без уязвимостта й, и жълти очи. Истинска лъвица.

Ръкостискането й беше стегнато, дланта суха. Покани Кармайн да седне на удобен стол и се настани на обичайното си място зад бюрото.

— Моите съболезнования за загубата ви, доктор Денби — започна той.

Тя мигна бавно, замислена над думите му.

— Да, може да се нарече загуба — отвърна с бодър отсечен глас, — но за щастие съм назначена на постоянно място тук, така че смъртта на Джон няма да се отрази на кариерата ми. Налага се, разбира се, да се изнеса от апартамента, който се полага на декана, но докато не завършат колежа „Лизистрата“ през 1970, за чийто декан ще се кандидатирам, ще живея на горния етаж при момичетата.

— Това няма ли да ви създаде известни неудобства? — попита Кармайн, впечатлен от посоката, в която тя повеждаше разговора.

— Не бих казала — заяви напълно спокойно и уверено тя. — Джон заемаше четири пети от апартамента ни. По-голямата част от времето си прекарвах тук, в тази стая.

Съвсем същата като на декана, също толкова просторна. Той огледа редиците книги, повечето на немски.

— Разбрах, че сте експерт по поезията на Райнер Мария Рилке, доктор Денби — отбеляза той.

Тя му се стори изненадана, сякаш градските полицаи нямаше откъде да знаят това име.

— Да, така е.

— При други обстоятелства за мен щеше да е огромно удоволствие да си побъбрим, защото и аз съм почитател на Рилке, но за съжаление днес се налага да обсъдим смъртта на съпруга ви. — Той се намръщи. — По отношението ви, доктор Денби, съдя, моля да ме извините за тези думи, че отношенията ви са били доста сдържани.

— Така е — потвърди тя. — Няма смисъл да се преструвам. Всеки от преподавателите в „Данте“ ще ви каже същото. Двамата с Джон се оженихме по сметка. За да стане декан, кандидатът трябва да е женен, а когато съпругата му е също учен, се смята за предимство. Честно казано, аз съм фригидна. Джон нямаше нищо против да си затвори очите, още повече че сексуалният му апетит бе насочен към млади момичета, но пък той винаги бе изключително дискретен. Как иначе! Амбицията му беше да стане ректор на университет от Айви Лийг8 и отговаряше на всички необходими условия, едно от които бе дедите му да са дошли на „Мейфлауър“9. Моите амбиции не му пречеха по никакъв начин. — Тя сведе съвършено гримираните си клепки над удивителните си очи. — Двамата се разбирахме прекрасно и аз се тревожех за него.

— Забелязахте ли нещо различно в настроението му вчера сутринта?

— Не бих казала. Беше по-ведър от обикновено. Докато закусвахме, му го казах — хранехме се в стола — и той се засмя, подхвърли, че бил научил нещо хубаво.

— Спомена ли какво точно?

Жълтите очи се отвориха.

— Джон ли? По-скоро налъмите ще цъфнат, капитане. Всъщност, помислих си, че ме дразни.

— Как се почувствахте, когато ви казаха какво се е случило?

— Останах удивена. Да, струва ми се, че това е най-подходящата дума, с която да опиша чувствата си. Джон не беше от хората, които някой би убил — поне не по този начин, не и в собствения му кабинет. Нито с такава коварна изтънченост, ако можем да наречем краткотрайната агония изтънчена.

— А какъв вид убийство нямаше да ви удиви?

— А, нещо жестоко, брутално. Ако го бяха застреляли, пребили до смърт, намушкали. Колкото и да внимава човек, според мен е много опасно да се захваща с млади момичета. Те имат бащи, по-големи братя, гаджета. Не помня някога да се е страхувал от последствията, защото разчиташе на гения си, а той наистина беше гениален! Връзките му траеха между три и шест месеца, в зависимост от съотношението между сексуалността на момичето и интелектуалните й ограничения, а той в никакъв случай не ги избираше заради умствените способности. Когато някое момиче започнеше да му омръзва, той ставаше заядлив, критичен, държеше се неприятно. На нея й трябваха приблизително две седмици, за да прекрати връзката, убедена, че го прави по собствена воля.

— Искате да кажете, че е запазвал самоуважението й.

— Точно така. В това отношение, капитане, наистина беше гениален! За него тези млади момичета бяха като цигулки в ръцете на виртуоз. Когато момичето прекъснеше връзката, изпитваше ужас да не би да се разчуе, тъй като тя бе тази, която прекратяваше отношенията им.

— А той имаше ли завоевания в академичното гнездо, доктор Денби?

— Никога. Момичетата от „Данте“ — тази година за пръв път приемаме момичета — бяха в пълна безопасност. Избираше жертвите си в закусвалня „Джоуи“, прочута с палачинките си, намира се на улица „Седар“. Там често ходят хлапетата от държавния колеж „Ийст Холоуман“ и от колежа за секретарки „Бекуърт“. Джон беше наел малък апартамент на улица „Мълвъри“, на няколко крачки от закусвалнята, и се представяше под името Гари Хопкинс, защото звучало плебейски. Доколкото ми е известно, никой не знаеше истината.

— Рано или късно щеше да се разчуе.

— В такъв случай съм изключително благодарна на онзи, който е сложил цианид в чая му, господин капитан.

„Леле!“ — мислеше си Кармайн малко по-късно, когато си тръгваше от колеж „Данте“. Декан Джон Къркбридж Денби е бил голяма работа. До убийството късметът е бил на негова страна. Сдобил се е със съпруга с патрицианска красота, чиито академични постижения по нищо не отстъпват на неговите, а фригидността й му позволявала да се впуска в опасни увлечения със студентки. В подобна ситуация няма как да изгуби, стига казаното от съпругата му да беше истина. А тя нямаше причина да лъже; жив или мъртъв, декан Денби й осигуряваше процъфтяваща кариера. Рядко му се бе случвало да попадне на подобна студенокръвна жена. Дали и съпругът й се е държал със същото ледено безразличие? Едва ли. Той поне е имал интереси извън академичните постижения. На колко години беше? На трийсет и шест. Имал е достатъчно време, за да се изкатери по академичната стълбица, като целта му не е била професура в неговата област, а пост в университетската администрация. На М. М., ректора на „Чъб“, му оставаха цели десет години на сегашната длъжност, а на секретаря на „Чъб“, Хенри Хауърд, му предстоеше да се пенсионира след четири години. Странно, че Мосън Макинтош бе известен като М. М., докато на Ханк Хауърд никой не казваше Х. Х.

Бе средата на следобеда. Време бе да се върне в управлението и да провери какво са научили хората му.

Ейб и Кори деляха един кабинет, но когато Кармайн влезе, вътре седеше единствено Ейб, привел глава над купчина листа.

— Как върви, Ейб? — попита той.

— За убийството на Скепс има предостатъчно заподозрени — отвърна Ейб. — До утре ще имаш километричен списък.

— Супер — въздъхна Кармайн и тръгна към отсрещната врата.

Надникна набързо при Патрик, колкото да разбере, че засега няма нищо ново, слезе в подземния гараж, седна зад волана на своя форд „Феърлейн“ — моторът все още не беше изстинал — и подкара към дома на семейство Картрайт. Не беше в настроение да чака шофьора, а Дилия и без това се занимаваше с документите.

Настроението в къщата на семейство Картрайт се беше променило драстично; след като Грант вече бе задържан за убийството на Джими, тримата останали членове на семейството бяха потънали в мрачно мълчание, най-сетне осъзнали, че Кати е мъртва. Надменната принцеса Селма бе в кухнята и се опитваше да приготви нещо за вечеря, а сълзите й капеха в купата с варени макарони. На плота бяха оставени няколко вида сирене и кутия мляко. Кармайн я съжали.

— Настържи по една чаша чедър, романо10 и пармезан — обясни той, откъсна лист домакинска хартия и й го подаде. — Избърши си лицето, издухай си носа, след това ще виждаш ясно какво правиш. — Посегна към макароните, лапна един и се намръщи. — Никаква сол във водата.

Момичето послушно отвори шкафа.

— Как изглежда рендето? — попита и подсмръкна.

— Ето го — посочи Кармайн и го извади. — Притисни парчето сирене към него и го мести нагоре и надолу — над чиния, не върху плота. Намери мерителна чаша и дръж сирената отделно. Докато го направиш, аз ще намеря баща ти. Когато приключиш, ме изчакай, става ли? Ще се справим заедно.

Джералд Картрайт беше в кабинета си на горния етаж и плачеше, също като дъщеря си.

— Не знам какво да правя, как ще бъде най-добре — призна безпомощно той, когато Кармайн влезе.

— Повикайте майка си, веднага. И вашата или нейната сестра. Не можете да оставите дъщеря си да расте, без да има представа от домакински задължения, и същевременно да очаквате от нея да се държи като опитна готвачка. Трябвало е да наемете икономка още когато Джими се е родил, тогава поне тази работа с Грант нямаше да се случи. Не можете ли да си позволите икономка, господин Картрайт?

— Не и в момента, господин капитан — смотолеви Картрайт, прекалено сломен, за да се защитава. — Мишел напусна, премести се в ресторант в Олбъни. Сега се налага да реша какво да правя с „Лескарго“ — да го затворя или да променя кухнята и името.

— За това не мога да ви помогна, господине, но предлагам да престанете да мислите за бизнеса и да обърнете повечко внимание на децата си! — заяви грубо Кармайн. Седна и погледна ядосано Джералд Картрайт. — Както и да е, дошъл съм да науча повече за съпругата ви. Вие имахте достатъчно време, за да помислите, и се надявам да сте го използвали. Тя имаше ли врагове?

— Не! — възкликна Картрайт. — Не!

— Двамата с нея говорехте ли си, след като си легнехте?

— Да, стига Джими да не ни пречеше.

— Кой от двама ви говореше повече?

— И двамата. Тя винаги питаше какво прави Мишел. Все повтаряше, че съм прекалено мек с него. — Картрайт замълча, за да избърше очи. — Говореше за Джими, притесняваше се, че другите деца са нещастни — да, прав сте, тя непрекъснато настояваше да вземем икономка. Само че аз си мислех, че преувеличава. Честна дума! Открай време разчитаме на госпожа Уилямс, която идва веднъж седмично, за да чисти.

— Госпожа Картрайт споменавала ли е някой да я следи, да я дразни? Разкажете ми за приятелките й. Разбираше ли се с тях?

— Вече ви казах, господин капитан, на Кати не й оставаше никакво време за социален живот. Другите съпруги може и да се оплакват от злобните си приятелки, да обсъждат разпродажбите, от които са пазарували, но не и Кати. Да не говорим, че нито веднъж не спомена някой мъж.

— Значи нямате представа защо е била убита?

— Никаква.

Кармайн се изправи.

— Вземете решение за бизнеса си колкото е възможно по-скоро, господин Картрайт, и доведете хора от семейството да ви помогнат. В противен случай и Джералд-младши ще си има проблеми със закона.

Картрайт пребледня като платно и наведе примирено глава над документите.

Момчето се беше лепнало за гигантския телевизор в съседния кабинет. Докато минаваше покрай стаята, Кармайн не се стърпя и нареди властно:

— Хайде, малкият, изключи го. Сестра ти има нужда от помощ в кухнята.

Момчето го послуша и въпреки че се нацупи, последва Кармайн надолу, като тътреше крака.

Сиренето бе настъргано, но имаше и поражения. Стърготините пармезан бяха поръсени с капчици кръв, а Селма смучеше кокалчетата си.

— Джералд, донеси анкерпласт — разпореди се Кармайн, докато оглеждаше издраното място. — Първи урок: когато стържеш нещо, гледай си в ръцете, щом парчето сирене стане малко.

Посоли макароните, като не спираше да дава инструкции, показа на Селма как да направи приличен сос от сирене, след това я накара да смеси половината пармезан с трохи хляб и да поръси макароните. Пъхнаха тавата във фурната, Кармайн забеляза „Радостта от готвенето“ на Кати Картрайт, оставена на един от столовете, и отбеляза на Селма десетина лесни рецепти, които нямаше да я затруднят. Тя откликна с известен ентусиазъм, след като направи (с помощта на Кармайн) прилично ястие още с първия опит. Принцесата бе само на повърхността.

— Майка ти имаше ли някакви врагове, Селма? — попита той, докато прегъваше страниците от готварската книга.

— Мама ли? — погледна го с пълно недоумение момичето. — Не! — Очите й станаха тъжни и тя замига често. — Откъде да намери време за врагове, господин капитан?

Той остави книгата и стисна лекичко рамото й. След това погледът му падна на хлапака, който се канеше да се измъкне навън, и стисна устни.

— А ти — обърна се той към брата, тъкмо когато момчето отваряше задната врата — в бъдеще ще помагаш в домакинската работа. Щом Селма ще готви, ти ще переш.

Прас! Вратата се тресна в израз на възмущението и негодуванието на Джералд-младши.

Кармайн пое ухилен към колата си. Рядко му се случваше да проявява лично отношение към семейна трагедия, но Картрайтови бяха специален случай. Не едно, ами две убийства, всяко извършено от различен убиец. Щяха да оцелеят, но благодарение на Селма, не на двамата Джералд овци. Макар да нямаше представа какво да направи, тя се бе заела да сготви нещо, когато той пристигна. Трагедията я бе отнесла в дълбоки води, но тя смело се опитваше да държи глава над повърхността.