Лавина от убийства

Когато Симонета Марсиано нахлу в офиса, Кармайн остана изненадан, но не и от начина, по който се появи; Симонета винаги нахлуваше с гръм и трясък, просто си беше такава. Така и не надживя военната 1940 година, когато бе постигнала най-големия си триумф — успешно беше оплела в мрежите си майор Дани Марсиано, който до този момент успешно се беше изплъзвал на жените. Макар и съвсем млада, Симонета не се интересуваше от младежите на своята възраст. Искаше зрял мъж, който да й осигури добър начин на живот още от началото на връзката. Щом бе мярнала майор Марсиано, Симонета го бе подхванала с всички очарователни номера на младостта, красотата и доброто настроение. Сега на него му оставаха две години до пенсиониране, докато тя бе в началото на четирийсетте.

Днес бе облечена в рокля с копчета отпред, розова, обсипана с по-тъмнорозови точки; полата стигаше до коленете й и разкриваше хубави крака в чорапи с ръбове, а обувките бяха от розова кожа със старомодни, средно високи токове и панделки отпред. Тъмната й коса беше прибрана на кок, отзад прихваната с розова сатенена панделка. Розовите и кафеникавите червила може и да бяха на мода, но Симонета беше с яркочервено. Някой непознат би решил, че е от по-леконравните жени, но това щеше да е огромна грешка. Симонета бе напълно предана и отдадена на Дани и четирите им деца; а недостойните й увлечения бяха насочени към клюките, така че нямаше нещо, което тя да не знае. Имаше си агенти и при кмета, и в „Чъб“, и в офисите в Областната администрация, и в Търговската палата, и сред Рицарите на Колумб22, в клуб „Ротари“, детската болница „Шрайнърс“ и много други места, от които можеше да научи сочни клюки. Ако Симонета е на твоя страна, шегуваше се съпругът й, все едно имаш възможност да ползваш без ограничение библиотеката на Конгреса.

— Здрасти — ухили се Кармайн и се надигна, за да я целуне по напудрената с руж буза и да я покани да седне. — Изглеждаш чудесно, Нети.

Тя се изпъчи гордо.

— Щом ти го казваш, си е истински комплимент.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Няма да се бавя. Отивам на сбирка на женското движение в една винарна в Бъфо. — Тя се изкиска. — Обяд, хубаво червено италианско вино и много, ама много клюкички.

— Нямах представа, че си феминистка, Нети.

— Не съм — изсумтя тя. — Държа единствено на справедливото заплащане за свършената работа.

— Кажи какво има? — попита Кармайн, напълно объркан.

— А, нищо особено! Не искам услуга. Дойдох, защото си спомних, че с колегите търсите хора, които са присъствали на банкета на фондация „Максуел“.

— Ти си била там, нали, Нети?

— Да, на масата на Джон. Но нищичко не знам по въпроса, който те интересува. — Тя внезапно смени темата. — Нали знаеш погребалната агенция „Лавли Пийс“?

— Естествено. Барт със сигурност е погребал половината мъртъвци в източен Холоуман.

— При това все добри хора.

Той беше заинтригуван; както обикновено, Симонета владееше клюките до съвършенство. Пускаш във водата трохи и патиците пристигат, а след това грабваш пушката, поне така постъпваше Симонета.

— Стана друг човек, откакто Кора почина — продължи тя.

— Двамата много се обичаха — кимна сериозно Кармайн.

— Жалко, че няма син, който да поеме работата! Дъщерите са чудесни, но те рядко тръгват по стъпките на бащите.

— Впрочем, поне доколкото си спомням, Нети, съпругът на по-голямата беше погребален агент и пое бизнеса на Барт.

— Само да не те чуе Барт, че го наричаш погребален агент! Той предпочита да казва, че се грижи за мъртвите.

На Кармайн му омръзна.

— Нети, накъде биеш?

— Ей сега ще ти кажа! Минаха осемнайсет месеца, откакто почина Кора, и дъщерите на Барт много се тревожеха за него — заразказва Нети, решена да стигне до целта по избрания от нея път. — През първите шест месеца го оставиха сам, но тъй като той нямаше желание да излиза, започнаха да го подтикват. Караха го да ходи в „Шуман“, за да гледа новите постановки, на кино, на обществени събития — горкичкият, нямаше миг спокойствие.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е бил на банкета на „Максуел“?

Тя го погледна с укор.

— Господи, Кармайн, как е възможно да си толкова нетърпелив! Добре де, дъщерите му го накараха да си купи куверт за банкета. — Тя се оживи отново. — Вчера разговарях с по-малката и тя спомена, че Барт е присъствал на събитието. Май не бил прекарал много добре, защото бил настанен на маса, поне така казал на Долорес, пълна с пияници и шантави типове. Бяхме седнали една до друга в козметичния салон на Глория и Долорес го спомена, след като я попитах как е Барт. — Тя се ухили. — Научих с подробности как се справя той, защото и двете трябваше да чакаме, докато ни изсъхнат маските. — Тя се изправи, грабна си жилетката, ключовете от колата и розовата чанта-плик от изкуствена кожа. — Трябва да тръгвам, Кармайн, при това веднага! Върви при Барт. Може той да помогне.

Втурна се като фурия към вратата и едва не се сблъска с Дилия.

— Господи! Тази пък коя беше? — полюбопитства Дилия.

— Съпругата на Дани Марсиано, Симонета. Един от най-важните източници на информация за полицията на Холоуман. Всъщност, ако ФБР започнат да подслушват телефона й, ще настъпи краят на всичките им тревоги. — Кармайн си погледна часовника. — Почти е време за обяд. Би ли намерила номера на Джоузеф Бартоломео, Дилия? И адреса.

Доколкото Кармайн помнеше, собственикът на погребална агенция „Лавли Пийс“ живееше в много приятна къща близо до агенцията, съвсем наблизо, както пеша, така и с катафалка, до католическата църква „Сейнт Бърнард“. Само че след смъртта на съпругата му той бе предал бизнеса в ръцете на зет си и си беше купил апартамент в сградата на застрахователно дружество „Нътмег“, където и Кармайн бе живял — малко по-надолу по улица „Седар“, съвсем близо до Областната администрация.

Кармайн помисли малко и реши да накара Дилия да позвъни на погребалния агент и да го покани на обяд в „Малволио“. Той си беше у дома и прие без колебание.

Когато Кармайн влезе в заведението, гостът му се беше настанил в сепаре в далечния край и пиеше кафе. Въпреки че се казваше Джоузеф Бартоломео, всички го наричаха Барт и името му отиваше, тъй като не носеше намек за етническа принадлежност или физически тип. Светът беше пълен мъже на име Джо, от Сталин23 до Маккарти, мислеше Кармайн, затова пък името Барт се срещаше значително по-рядко. Барт наближаваше седемдесетте и можеше да мине за мъж на всяка възраст между петдесет и осемдесет, защото хората рядко го забелязваха и не помнеха нито как изглежда, нито как се държи. Физически беше съвсем обикновен, лицето му беше обикновено, тенът — обикновен, маниерите — също съвсем обикновени. Удобни качества за погребален агент, който се грижи за починалите, организира погребалните служби и не се натрапва в спомените на опечалените.

— Как си, Барт? — попита Кармайн, настани се в сепарето и подаде ръка.

Дори ръкостискането му беше обикновено; нито прекалено отпуснато, нито прекалено стегнато, дланта нито прекалено суха, нито прекалено влажна.

— Добре съм, Кармайн — усмихна се Барт.

Не бе нужно да му изказва съболезнования година и половина след смъртта на съпругата му, още повече че бе присъствал на погребението й.

— Какво си избра?

— Мини каза, че специалитетът бил хубав — гърди. После ще похапна оризов пудинг — отвърна Барт.

Кармайн си поръча специална салата „Луиджи“ с дресинг „Таузънд Айлъндс“. Тъй като Дездемона я нямаше, за да приготвя обилни вечери, той беше преминал на обичайната си храна от ергенските години.

Хапваха с удоволствие, не бързаха, също като старите жители на източен Холоуман. Едва след като Мини вдигна купичките от пудинга, Кармайн стана сериозен.

— Тази сутрин в кабинета ми се отби Нети Марсиано — започна той — и ми каза, че си бил на банкета на „Максуел“. Нали беше, Барт?

— Да, направих дарение. Всичко беше организирано чудесно, но много не ми допадна, поне отначало — отвърна той.

— Разкажи ми, моля те.

— Трябваше да съм на една маса с приятели, но когато отидох, разбрах, че останалите са се отказали — нали имаше някакъв грип със стомашно разстройство. Затова ме настаниха при петима зъболекари, четирима със съпругите си, а единствената им колежка ми обърна гръб. Не познавах никого от цялата маса. Те си прекарваха чудесно, докато аз се чувствах ужасно — въздъхна Барт. — Това е проблемът, когато отиваш сам на подобно събитие. Допринася и фактът, че се грижиш за мъртвите. Щом хората разберат каква е професията ти, започват да те гледат сякаш си Борис Карлоф.

— Съжалявам — вметна тихо Кармайн.

— След като вдигнаха чиниите от десерта, реших да си потърся по-приятно място — продължи Барт с изразителен глас. — Първият ми опит не сполучи — Дубровски, адвокатът, и негови приятели от друг град. Обсъждаха служебни проблеми, дали клиентът ще се съгласи на по-висока такса, такива неща. Не останах достатъчно, за да им кажа с какво се занимавам, а те да се отнесат към мен като към Борис Карлоф.

— Адвокатите са тежък случай — потвърди съчувствено Кармайн.

— На мен ли го казваш? — Барт замълча и смръщи чело още повече.

— След това къде отиде?

— На една много странна маса, ама много странна! Четири жени и четирима мъже, но просто не можех да повярвам, че са приятели. Единият беше от „Чъб“ и гледаше останалите отвисоко — наричаше ги филистимляни. Другият беше ужасно дебел — помислих си, че в най-скоро време ще го докарат в погребалната агенция. Същото важеше и за възрастната госпожа, която едва дишаше, а ноктите й бяха посинели. Неколцина бяха пияни, ама пияни-заляни, особено един висок, слаб, мургав мъж, който не се отлепяше от чашата си. Имаше и едно красиво момиче, на което не му беше там мястото, и жена, която ми се стори толкова уморена, че се уплаших да не заспи на масата. Тя не беше пияна, просто беше уморена. Четвъртата всички я познаваме — проститутката Диди. Нямам представа какво търсеше там.

Кармайн слушаше като омагьосан и се питаше дали да прекъсне разказа на Барт, или да изчака, докато той не приключи. Не, най-добре беше да го изчака, нека разкаже всичко, което си спомня.

— Имаше и един съвсем младеж, може би студент. Стори ми се, че е от „Чъб“, само че изглеждаше твърде обикновен и безличен, а студентите в „Чъб“ са по-красиви момчета. Седнах между дебелия и надутия, на единия от двата празни стола. Другият беше между пияния и хлапето. Тъкмо се настаних, и някаква жена седна между хлапето и пияния. И тя беше пияна, леко се олюляваше, и явно беше решила да се разправя за нещо с пияния.

Време бе да го прекъсне.

— Кажи ми, Барт, как е възможно след пет месеца да помниш дори най-малките подробности? — попитал Кармайн. Ако не попиташе, някой опитен адвокат на защитата щеше да го стори. Най-добре отсега да научи какво обяснение ще даде Барт.

— Работата ми е да помня дори най-незначителните подробности — отвърна с достойнство Барт, малко обиден. — Кой къде седи, кой с кого не разговаря, кой цвят мрази семейство Масети, кой цвят обичат в семейство Кастелано — грижата за мъртвите е деликатна работа. А на следващия ден не забравям тези подробности. Смъртта сама избира жертвите си, никой не може да е сигурен кога това семейство ще се върне отново при мен.

— Напълно прав си, Барт! Би ли описал тази пияна жена? — помоли Кармайн.

— Разбира се. Много красива, от много по-висока класа в сравнение с четирите на масата. Руса, с късо подстригана коса. Чудесни дрехи, в много бледосиньо. Когато дебелият се опита да се прави на домакин, тя го сряза. Дори не забеляза останалите, защото цялото й внимание беше насочено към пияния. Предполагам, че е бил някой важен човек, защото мъжът от „Чъб“ и младежът се държаха почтително, дори някак страхливо, но очевидно имаха нужда от него. Не, младият не се държеше така. Той беше същият като Нети Марсиано — наострил уши, за да чуе клюките.

— А научи ли някоя? — поинтересува се Кармайн.

— Красавицата и пияният били любовници и току-що се били разделили — тя затова недоволстваше, не че това е най-подходящата дума. — Барт се усмихна с неудобство. — Вече не е необходимо, но цял живот съм говорил с евфемизми. Сега мога да ти кажа направо, Кармайн, че тя беше адски вбесена! Пияният дори не забеляза, беше се отрязал яко. Тя обаче не го разбра.

— Помниш ли за какво си говореха? През всичкото време ли обсъждаха края на връзката си? Споменаха ли някакви имена?

Барт се намръщи.

— Тя спомена, но не ги запомних. Не ми бяха познати. Едно обаче привлече вниманието ми, защото бе име на светица — Филомина, и досега не бях чувал някоя жена да се казва така. Сервитьорите на масата бяха изключително внимателни, най-вероятно заради пияния. Отговорникът им шепнеше нещо и те тичаха да доливат чашите, да почистват масата, да сменят използваните пепелници. Блондинката се напиваше все повече и започна да дрънка разни неща. Странна работа! Плещеше ги едни за Русия, как била стискала ръката на Сталин, как целувала плешивата глава на Хрушчов — и разни такива. Засъска в ухото на пияния, че не знаел какво става вътре в компанията му, че имал враг. Не млъкваше, все съскаше като някоя усойница, злобна и отмъстителна. Той всеки момент щеше да изгуби съзнание, затова реших, че не е чул и дума. Дебелият се опитваше да ги накара да изпият по още едно кафе и тримата сервитьори чакаха в готовност.

За пръв път след Призрака Кармайн усети как по челюстта му преминават ледени иглички. Погледна Джоузеф Бартоломео със страхопочитание и се замисли над късмета си.

— След това какво стана? — попита той.

Барт сви рамене.

— Не знам, Кармайн. Видях познати на маса в дъното, до стената и се преместих при тях. Ужас! — Той потръпна. — Нямаш представа колко добре се почувствах, когато седнах при приятелите си и най-сетне се позабавлявах.

— Барт, може да се наложи да свидетелстваш за всичко това в съда — предупреди го Кармайн, — нали няма да забравиш подробностите?

Обикновените сиви очи се ококориха.

— Защо?

Кармайн го изпрати до сградата на застрахователно дружество „Нътмег“, стисна доволно ръката му и тръгна да потърси Ейб и Кори.

Досега само бе намеквал за шпионския елемент, защото екипът му нямаше право на достъп до секретна информация.

— Майната му — заяви той в новия си, много по-тих кабинет. — Ако някой от вас спомене и дума, дори пред съпругата си, ще ви смажа топките, така че да не сте гъкнали. Залагам не само своята кариера, ами и вашата. Имам ви доверие, момчета, много повече, отколкото на Тед Кели.

След като Кармайн приключи разказа си, Кори и Ейб се спогледаха с облекчение и задоволство; най-сетне знаеха всичко за този ужасен случай.

— Щом е изтрезняла — продължи Кармайн, — Ерика е признала какво е направила пред контрольора си, който е Одисей. Това изненадва ли ви? Глупаво ли ви се струва? Католиците се изповядат пред свещеник, нали така? Ерика е била предана на комунизма, все едно е религия. Не е смеела да пръдне без разрешение от Одисей. Според мен, е разказала на Одисей точно какво се е случило и е заявила, че никой не е разбрал за какво говори, най-малко Скепс. Одисей е знаел, че тя казва истината. Била е напълно зависима от него, той я е ужасявал.

— Добре де, Ерика съсипва прикритието и Одисей научава на четвърти декември, на следващия ден — обади се Кори в опит да покаже, че разбира. — Само че, Кармайн, след това минават четири месеца! Едва тогава всички на тази маса са избити. Защо е чакал толкова дълго Одисей?

— Мисли, Кори, мисли! — подкани го търпеливо Кармайн. — Убийството на единайсет души е трудно начинание. Дори на Одисей му е трябвало време, за да осъществи замисъла си.

— И е било необходимо време хората да забравят за благотворителния банкет — изтъкна Ейб. — Одисей е хитрец, достатъчно е умен, за да се сети, че убийството ще доведе до последици, които нямат нищо общо с шпионажа. Не казвам, че шпионите не извършват убийства, но го правят тайно. Докато убийството на мирни граждани е явно. Ако е имал намерение да извърши масово убийство, значи се е сетил, че ченгетата ще плъзнат навсякъде, че някои от тях също ще се окажат умни. Полицаите от отдел „Убийства“ се врат навсякъде.

— Ясно! — каза Кори. — Одисей не е искал да убива, но щом се е налагало, навярно би предпочел да избива жертвите си една по една, като оставя известно време между убийствата. В големия град не би възникнал проблем. Докато в Холоуман не е така. Някои от жертвите са били важни и известни хора, смъртта им е щяла да бъде отразена в „Поуст“. Не е бил сигурен дали някоя от потенциалните жертви няма да се досети какво точно става. Все пак са знаели къде са седели на онзи банкет. Не е можел да рискува, като проточи убийствата. Ако е искал да ги избие, трябвало е да го направи по едно и също време.

— И двамата сте прави — усмихна се Кармайн. — Щом е трябвало да умрат, трябвало е да стане едновременно, дори сервитьорите. Не веднага след банкета, може би два или три месеца по-късно. Затова е изчакал да види как ще се отрази недискретното поведение на Ерика, но е чакал напразно. Нищо не се е случило, абсолютно нищо. Представям си как Одисей е въздъхнал облекчено в края на четвъртия месец. Бил в безопасност, нямало да се наложи ченгетата специалисти по убийствата да се скупчат в тази част на света. Но ето че на двайсет и девети март е получил писмо от Еван Пю. В известен смисъл самата личност на Еван се превърнала в пусков механизъм. Звярът се е пробудил.

— Пю не е изпратил писмо на Ерика, нали? — попита Кори.

— Не, пиянският й брътвеж не му се е сторил важен, по-скоро е решил, че дрънка глупости, когато е разказвала как е държала ръката на Сталин и се е целувала с половината Централен комитет. Дори някой да я беше обвинил по-късно, тя щеше да му се изсмее в лицето и да каже, че това са пълни измислици. Вероятно става въпрос за нещо, което е изсъскала на ухото на Дезмънд Скепс след това. Говорила е за предател в редиците на „Корнукопия“. Според мен е казала името му — завърши Кармайн.

— Ако наистина го е казала, тогава защо Еван Пю е чакал цели четири месеца преди да действа? Има логика в това убиецът да чака — разсъждаваше Ейб, — но не разбирам защо Еван Пю е чакал четири месеца.

На отсрещната стена, срещу бюрото на Кармайн бе закачена евтина репродукция на увехнал лилиум във ваза — единственият опит на Мики Макоскър да украси стаята. В този момент Кармайн разбра, че повече не може да я търпи. Стана, отиде до картината и я свали от стената. След това я остави върху празното кошче за боклук и изтупа доволно ръце.

— Мразя я — обясни той на слисания си екип. — Мики разправяше, че му напомняла за жена му през първата брачна нощ, въпреки че така и не уточни за коя точно жена става въпрос.

Седна отново.

— Според мен отговорът е в характера на Еван Пю — продължи той. — Тъй като е имал садистични наклонности, той е усетил как атмосферата се е нажежила, след като Ерика е седнала на масата. След банкета се е върнал в „Парацелс“ и е замислил поредната си гадост. Забравил е за случилото се на маса седемнайсет, докато един от онези обрати на съдбата, които са напълно непредвидими, не му го е припомнил. Статия в списание „Нюз“ от края на март е посветена на комунистическите лидери от големите чистки в края на трийсетте. Броят е пуснат около двайсет и шести март и Майрън го беше купил, когато дойде в Холоуман, за да ни запознае с любимата си Ерика Девънпорт. Беше много развълнуван от статията и настояваше да я прочета. Аз нямах време, защото тъкмо тогава бяха станали дванайсетте убийства.

— Господи! — възкликна Кори. — Еван Пю я е прочел!

— Да, и каквото и да е написал журналистът за някои от членовете на Централния комитет, той се е сетил за думите на Ерика. Спомнил си е какво е съскала тя — много важна дума, която употреби Барт. Ясно показва в какво настроение е била. Представяте ли си какъв късмет извадихме! Откриваме Барт цели пет месеца след банкета на „Максуел“ и той се оказва съвършеният свидетел! Професията му го е научила да забелязва всичко и да помни.

— Ерика е казала на Скепс кой е Одисей — реши Ейб. — Леле!

— Да, а Еван Пю е запомнил името.

— Пю е разпознал името, така ли? — попита Кори.

— Малко вероятно — каза Кармайн. — На него просто му е трябвало име. Той е бил студент по медицина, пълен отличник и е знаел как да прави проучвания. След като броят на „Нюз“ е бил отпечатан, той сигурно си е казал, че всичките му Коледи са се слели в една. Това е бил шансът му да тормози човек, който можел да изгуби много повече от пари. Самият младеж нямал нужда от пари. Това е един от най-странните моменти в този случай — никой от заподозрените няма нужда от пари.

— Еван изпраща писмото — продължи Ейб.

— Тогава Одисей е принуден да избие всички, които са били на седемнайсета маса — добави Кори.

— Кажи, Кармайн — намръщи се Ейб. — Защо Одисей не е наел някого от друг щат да ги застреля? Защо е била нужна цялата тази постановка? Отрова, инжекции, стрелба, изнасилване, нож, възглавници. Той присмива ли ни се?

— Не, според мен, това е опит да ни заблуди, че убийствата не са свързани — отбеляза Кармайн. — Друг е въпросът, че егото му е с размерите на Токио, но не то направлява действията му. Този тип има ранг на полковник, може би дори на генерал в КГБ — той притежава ледена решителност и не се преструва на политик. От трети декември насам се е опитвал да поправи грешките на Ерика. Трябва да предположим, че досега нито веднъж не е допускал грешка и по всяка вероятност Ерика не е била негов избор. Сигурно е била единственият спящ агент, който са му предложили от Москва. Жените имат слабости, момчета. Когато се влюбят, чувствата им са различни от тези на мъжете, тъкмо затова на мъжете им е трудно да ги контролират.

— Затова Одисей се е опитал да разнообрази убийствата, с надеждата да ни обърка и забави — въздъхна замислено Ейб.

— Именно.

Последва мълчание. След това Кори го наруши.

— Има още нещо, което ме измъчва.

— Какво?

— Защо Барт не е бил убит?

Кармайн се поколеба.

— Мога единствено да кажа, че Ерика не го е забелязала. Той е бил мълчаливият човечец, скрит зад дебелака, и е щял да си остане напълно незабележим, дори да е огледала масата, когато е сядала. Знаем обаче, че тя не е огледала хората, защото е била пияна и вниманието й е било насочено към Дезмънд Скепс. Дори не е забелязала Барт, следователно не го е споменала пред Одисей. Другата възможност е, че го е забелязала, но той е от хората, които не бият на очи, и го е забравила почти веднага. Едно знам със сигурност, момчета — ако Барт е все още жив, Одисей или не знае, че той съществува, или досега не е успял да открие кой е.

— Трябва да пазим Барт — предложи Кори.

— И по този начин да го разкрием? Затова днес обядвах с него напълно открито, дори го изпратих до сградата на застрахователно дружество „Нътмег“. По нищо не приличахме на детектив и свидетел, а по-скоро на двама стари приятели, които са се видели да си поговорят. Нали преди живеех в сградата на „Нътмег“, а Одисей го знае. Значи трябва да съм имал приятели там, нали?

— Добре, няма охрана — примири се Кори, замислен над аргументите на лейтенанта.

— Ами Нети? — попита глухо Ейб.

Спогледнаха се ужасени. Кармайн сви рамене.

— Да се надяваме, че е чула някоя нова пикантерия във винарната в Бъфо. Много е възможно. Ще обядва там с разни деятелки за правата на жените. Дали и Полин Денби не е включена в менюто?

— Най-важното е — изтъкна Кори, — когато някой от вас се види с Нети, да не споменава името на Барт.

На следващия ден Дани Марсиано и Джон Силвестри трябваше да отидат на „официално посещение“ при кмета, както се изразяваше комисарят. По рождение Итън Уинтроп бе истински янки от Кънектикът, почитател на показността. Изпълняваше любимата си кметска длъжност така надуто, с такъв апломб, че успешно принуждаваше съветниците си да приемат онова, което поиска, а той непрекъснато искаше нещо от тях; съветниците му бяха послушни, а и много не се интересуваха от начинанията му, стига да си получаваха обещаните бонуси. Така гимназиите „Тафт“ и „Травис“ получиха средства за оркестрите си, на които всички се радваха — или единият, или другият минаваше с маршова стъпка по улиците, така кметът можеше да осигури музика на „официалните посещения“.

Шефовете на полицията се дразнеха от тази помпозност и за Кармайн това бе един от недостатъците на работата откакто стана капитан, защото лейтенантите не бяха длъжни да присъстват. Най-лошото бе, че трябваше да вади униформата си. При нормални обстоятелства единствено Дани Марсиано беше в униформа, тъй като той беше шеф на униформените ченгета. Силвестри, който сам определяше правилата, обикновено обличаше черен костюм и черно поло. Кармайн пък предпочиташе широки памучни панталони, риза без вратовръзка и сако от туид, натъпкваше вратовръзката от „Чъб“ в единия си джоб, да я сложи, ако се налага. Изглеждаше спретнат и му беше удобно.

Тъй като официалните полицейски униформи за висшия полицейски състав бяха обточени със сребърни ширити, те бяха тъмносини, а не черни, за да не ги свързва никой с униформите на Гестапо. Жени като Дилия Карстеърс, Дездемона Делмонико и Симонета Марсиано бяха на мнение, че тримата висши офицери изглеждат страхотно в официални униформи, вталени, с широки рамене и красиви. Нети бе закачила на цяла стена снимки на нейния Дани в парадна униформа и няколко снимки на Силвестри и Кармайн. Мъчениците в униформа съвсем не бяха на същото мнение, тъй като саката бяха с високи яки и Кармайн — не беше единственият — се кълнеше, че ръбчетата им са заострени специално.

Налагаше се обаче да се облекат за случая. Кармайн, Дани и Силвестри бяха застанали на поляната, докато двата оркестъра свиреха и маршируваха, а кметът се беше изправил до М. М. от „Чъб“, докаран в цялата прелест на ректорската си роба и шапка. Това бе официално отдаване на почит от страна на града към ученото братство, тъй като академичната година бе към края си. Добре че денят беше топъл и приятен; наоколо се беше раззеленило, тревата бе гъста и свежа. Най-красиви бяха тополите, вече разлистени, извисили се над тържеството на кмета Уинтроп, за да напомнят за мирните отношения, които понякога се оказваха много крехки.

Бяха се скупчили около платформа, драпирана в пурпурно и синьо, тъй като пурпурното бе цветът на „Чъб“, а синьото — на Холоуман. На платформата се бяха качили най-видните личности, а кметът и М. М. бяха заели почетните места. Тримата шефове на полицията се бяха изправили три стъпала по-ниско, шапките им бяха на нивото на коленете на високопоставените; комисарят на пожарната и заместникът му, облечени в светлосини униформи, стояха от двете им страни.

— Съвсем в стила на Итън — подхвърли Силвестри на колегата си Бийд Мърфи, — да ни изтъпанчат като цветя, аранжирани в букет.

Кармайн не обръщаше почти никакво внимание; яката го убиваше и задушаваше. Той проточваше врат, местеше глава от една на друга страна, след това вирваше брадичка колкото е възможно повече. Нещо проблесна във високите клони на близкия бук. Той застина на място и се взря, лицето му в миг стана безизразно, стар рефлекс, още от дните на войната, когато войниците губеха самообладание и започваха да стрелят по всички с шапка — като например офицерите и представителите на военната полиция. Ето! Нов проблясък, докато някой, качил се на дървото, нагласяваше оръжието си; оптичният мерник отразяваше слънчевите лъчи.

— Залегнете! — изрева той. — Всички залегнете, залегнете веднага!

С дясната ръка извади от кобура пистолета с дълга цев и с крайчеца на окото си забеляза, че Джон Силвестри прави същото, последван от Дани. Речите бяха започнали и двата оркестъра си почиваха, младежите седяха скромно на тревата, сякаш никога не бяха чували за цигара с трева или секс.

Не викът на Кармайн накара видните личности да наскачат с развети роби от платформата; стреснаха се, когато видяха трите ченгета в парадни униформи, извадили оръжията, да тичат към буковете, предвождани от капитана. Хлапетата хукнаха във всички посоки, момичетата се разпищяха, момчетата крещяха, тълпата се пръсна, останаха единствено новинарите от Канал 6 и успяха да заснемат най-ценния си репортаж след паметния ден миналата година.

Дани Марсиано падна, стиснал лявата си ръка, но Кармайн и Силвестри бяха прекалено близо, а дългата пушка бе неточна на близки разстояния.

Снайперистът успя да стреля още веднъж, не уцели, но никой не чу изстрела, тъй като беше заглушен от шумните гърмежи на двата пистолета, когато Кармайн и Силвестри стреляха едновременно, след това отново, за трети път. По-тънките клони се изпочупиха, от дървото падна отпуснато тяло и тупна на земята.

Чу се вой на сирени, по „Саут Грийн“ блеснаха полицейски лампи, изглежда някой с уоки-токи беше повикал колегите на Кармайн веднага щом той хукна към дървото.

— Мъртъв е — отбеляза капитанът. — Жалко.

— Не можехме да рискуваме — заяви задъханият Силвестри.

— Господи, каква наглост! — Както бе приклекнал, Кармайн вдигна поглед към Силвестри. — Как е Дани? Трябва да оградим мястото, Джон, веднага, така че се разпореди.

Капитанът свали бързо обточената със сребърен ширит куртка, метна я настрани и коленичи, за да огледа жертвата. Напълно непознат, което бе огромно разочарование, мъж в началото на четирийсетте, стегнат, слаб, в кафяв анцуг, лицето му бе омазано в кафява боя, за да не се вижда, докато е между клоните на дървото.

Силвестри се върна.

— Дани е добре — ранен е, но куршумът не е засегнал важни органи. Кой е мръсникът?

— Не се знае.

— Кого ли е искал да убие?

— Според мен, мишената е бил първо М. М., после кметът, но най-вероятно всички на платформата, които успее да порази. — Кармайн вдигна пушката, прехвърлена с ремък през рамото на убиеца, който очевидно владееше твърде добре занаята си и не си бе позволил да я изпусне. — „Ремингтън“, 308-и калибър, с пет патрона. Ново оръжие, досега не бях виждал такова.

— Тази година го пуснаха за морската пехота. — Силвестри следеше тези неща. — Как смее? — Комисарят се наежи гневно и оголи зъби. — Как смее някой да причини това на града ми? На моя град? Децата ни бяха тук — нашите деца! Някой се гаври с нас, човек, който има достъп до най-новото оръжие!

— Трябва да го спрем! — отсече Кармайн. — Мога да ти кажа едно, Джон — никога повече няма да мрънкам заради униформата. Яката направо ме задушаваше, затова въртях глава насам-натам. Тъкмо протягах врат, когато мярнах проблясък сред листака, който можеше да е единствено от оптичен мерник. След него последва и втори. Напомни ми за една случка във Форт Браг. Слушай, Дани все настояваше да мина на автоматичен пистолет, но ако не бях с пистолета с дългата цев — също и ти! — никога нямаше да уцелим гадината мръсна.

— Прав си, Кармайн — съгласи се Силвестри и го потупа по гърба. — Дани обаче е прав, не говоря за снайпериста, защото втори няма да има. Време е да преминем на автоматични. — Той въздъхна със съжаление. — Тук няма да научим нищо повече — продължи. — Да видим що за пуяк сме застреляли и да се уверим, че няма пострадали.

Пострада единствено достойнството на шапката на Хенри Хауърд, тъй като неколцина мъже я използваха като кофа, в която да повръщат. Вероятната цел Мосън Макинтош бе толкова вбесен, че дори не се сещаше да помисли какво би могло да го сполети. Той причака Силвестри и Кармайн с изражение, което бе карало комитети от Конгреса да се разтреперят доста преди езикът му да ги накълца на малки парченца. Говореше се, че се страхувал единствено и само от Господ.

— Накъде върви този свят, господа? — извика възмутено той и от очите му бликнаха гневни искри. — Тук имаше деца.

— Знам, че едва ли ти е до ядене, М. М., но те каня да вечеряш с мен днес в „Сий Фоум“ и ще ти разкажа една дълга история — предложи Силвестри. — В седем, никакви съпруги и пет пари не давам дали имаш или нямаш право на достъп до секретна информация.

Гневните очи на ректора на „Чъб“ заблестяха възторжено.

— Знам достатъчно, за да съм наясно, че изобщо не знам достатъчно — заяви той. — Ще дойда, Джон. Искам да чуя абсолютно всичко.

— Ще го чуеш.

Кармайн едва сдържа въздишката си. Каквото и да мислеха специален агент Кели и разните шефове на отдели във Вашингтон, когато в Холоуман се усетеше чужда намеса, хората се сплотяваха срещу нежеланите натрапници. В такива случаи дори Хартфорд оставяше Холоуман на мира.

А пък денят бе прекрасен, помисли си той, докато се връщаше на улица „Седар“ и Областната администрация, където незабавно предаде оръжието си на дежурния сержант. Добре че престрелката не продължи дълго; не носеше резервни муниции, когато беше в парадната униформа. Поне в това отношение случаят не го затрудни. Съпругата и синът му бяха преживели нещо страшно, но поне никой не беше стрелял по тях тази сутрин. Може би представляваха твърде незначителна мишена. Е, господин Одисей, продължавай да мислиш по този начин.

— Комисарят ще предаде своето оръжие веднага щом се върне в управлението — обясни той на сержант Таско. — Все още не знаем чий изстрел уби снайпериста, но и двата пистолета трябва да отидат за балистична експертиза.

— Разбира се, капитане. — Таско му се стори малко объркан. — След толкова години комисарят най-сетне използва любимия си 38-калибров с дълга цев! Не знаех, че и вие имате такъв.

— По-добре прехваща целта надалече — отвърна Кармайн. — Тази сутрин свърши добра работа.

— Наблизо ли бяхте?

— На около трийсетина метра.

— Снайперистът е бил доста по-далече!

— Когато си под обстрел, Джоуи, тичай към оръжията, не се отдалечавай от тях.

Качи се пеша и откри, че Дилия вече е подредила столове за оперативката, която със сигурност предстоеше; тя бе спокойна, действаше разумно и логично, и очевидно бе приела новината за заплахата срещу шефа си и чичо си, без да прави трагедия от този факт.

Ейб и Кори влязоха с комисаря; екипът на Кармайн бе по-развълнуван от Силвестри, който погледна към стената, където доскоро висеше репродукцията с увехналия лилиум.

— Добре че си се отървал от нея — похвали той Кармайн, когато седна. — Мики има извратено чувство за хумор.

— Ще сложа снимки на Дездемона и Джулиън. Всички се настаниха по столовете, включително Дилия, но изглежда никой нямаше желание да постави начало на разговора.

Силвестри реши, че е длъжен по право.

— Това да не би да е кампания за всяване на ужас? — попита той.

— Одисей иска да мислим така, шефе — отвърна Кармайн.

— Имаме ли някакъв напредък? Какви са шансовете да заловим негодника? Изобщо знаем ли кой е?

— Още е под въпрос — призна неловко Кармайн. — Имам някакви идеи, но нищо достатъчно убедително, за да обвиня някого от заподозрените. Мисля обаче, че сме близо. Защо ли? Защото доказателствата се трупат. Как е Дани?

— След три или четири дни ще го изпишат от болницата. Горката Нети се е съсипала.

Ейб и Кори се спогледнаха и Кармайн веднага забеляза: двамата искаха да кажат, че простреляната ръка на Дани ще спаси живота на Барт. Симонета щеше да има по-важни теми за обсъждане от Барт и благотворителния банкет.

— Отивам да разкажа на М. М. — заяви комисарят с глас, който не търпеше възражения. — Разрешителното му за достъп до секретна информация е сигурно на по-ниско ниво, отколкото на членовете на борда на „Корнукопия“, но ми е все едно. За мен „Чъб“ е много по-важен от тази компания. Университетът съществува много по-отдавна и е дал на света много повече.

— Така е шефе, никой не го отрича, нито пък оспорва решението ти да му разкажеш истината — каза търпеливо Кармайн. — А и освен всичко друго, две от убийствата бяха извършени в колежи на „Чъб“. „Чъб“ също е застрашен. Днес станахме свидетели на терористичен акт и този факт ме радва неимоверно много. Той означава, че Одисей е силно притеснен. Опитва се да ни изпрати в десетки посоки по едно и също време, също като топки по билярдна маса. Представяте ли си какъв хаос щеше да настъпи, ако снайперистът беше уцелил М. М., кмета или Ханк Хауърд и кой знае кого още, преди някой да открие откъде идват изстрелите. Помислете за ехото, листата щяха да разсеят звука, а един добър стрелец с „Ремингтън“ щеше да стреля без прекъсване и без колебание. Тук щяха да нахлуят щатски шерифи, федерални, абе за когото се сетите щеше да се изсипе тук. Щеше да настъпи пълен хаос и сред цялото това объркване Одисей щеше да има достатъчно време, за да заличи следите, които е оставил заради Ерика.

— Може ли да попитам нещо? — осмели се да се обади Дилия.

— Питай — подкани я Кармайн.

— Доколкото разбрах, мислиш, че снайперистът е бил готов да умре. Това означава ли, че е политически убиец? Да не би да е човек, готов да умре за идеала си? Това е, нали?

— Добър въпрос — подчерта Кармайн. — Не вярвам червените да разполагат с чак толкова кадри, че да си позволят да жертват най-добрите си хора кажи-речи за едното нищо. Те са почти същите като нас — драпат, за да свържат двата края. Съветският съюз е богат, но Съединените щати са по-богати. „Корнукопия“ им осигурява тайни, това вече ни е известно, а изобретения, приложими във военната сфера, по всяка вероятност са на челно място в списъка им. Според мен обаче, цялата тази операция се извършва самостоятелно от Одисей — интересът на Москва се определя от действителността, която им представя Одисей. Ерика Девънпорт вероятно е грешка на Москва, не на КГБ, затова можем да се обзаложим, че другарите в Москва гледат да се покрият. Сега зависи от Одисей да замаже грешката им и той много добре го знае. От онова, което знам за него, той ще си потърси професионален убиец, човек, който няма каквито и да било политически идеи.

— Но чак да умре? — Дилия пребледня под грима. — Един професионален убиец би искал да продължи да живее, за да похарчи сумата, която му е платена, а съм сигурна, че е страшно висока.

— Дилия е права — подкрепи я Ейб.

— Ами ако това е работата му мечта? — намеси се Силвестри. — Ако той има семейство, а Одисей му е предложил толкова пари, че близките му ще могат да живеят в охолство до края на живота си? Може да му е платил няколко милиона. Ако не е политически идеалист, тогава това е единствената друга причина, за която се сещам, и многото пари може да са го изкушили да приеме работата. Може би част от договорката му с Одисей е да не го заловят жив, в противен случай обещаната сума няма да бъде платена.

— Великолепно, господин комисар! — извика Кори, очевидно решен да направи крачка напред към мястото на лейтенант. Не че комплиментът бе неискрен, просто при обикновени обстоятелства той нямаше да каже нищо. — Човекът трябва да го е сторил заради семейството си.

— Снайперистите — започна да обяснява Кармайн — са специална порода. Те не виждат жертвата си отблизо, след като са стреляли. Виждат единствено двуизмерен образ, а след това купчинка, която се е сринала на земята. Същата работа като при пилотите на изтребители. Това е чисто убийство, ти не виждаш кашата, която си направил. Затова разбирам как човек може да стане професионален снайперист и същевременно да опази човечността си.

— Поне нямаше голям хаос, освен кадрите, които заснеха от Канал 6 — въздъхна Силвестри. — Между сегашния момент и два следобед трябва да измисля убедителна история за интервюто с любимата Дай от „Поуст“ и с която акула от женски род ще води новините по телевизията. След Дай ще трябва да се заема и с журналистите, пристигнали от други градове. Шантава работа, нали!

— Сигурно е човек, който мрази и градската управа, и университетската — ухили се Кармайн. — Да се надяваме, че ще открием кой е по отпечатъците, но се съмнявам, че отпечатъците му ги има в системата. Той е чужденец, по всяка вероятност от Източна Германия, влязъл в страната през Бразилия или Аржентина. Готов съм да му измисля каквато самоличност пожелаеш, шефе, стига да не разкриваме истинската, за да защитим невинните.

Комисарят се изправи и се намръщи.

— Вече съм стар за подобни гонитби — изсумтя той. — Най-сетне стрелях със зачисленото ми оръжие! Колко противно!

— Сега какво ще стане, Кармайн? — попита Ейб.

— Отиваме при съдия Туейтис и настояваме да подпише заповеди за обиск за домовете, другите имоти и офисите на господата Филип Смит, Гъс Първи, Фред Колинс, Уол Гриърсън и Ланселот Стърлинг — заяви Кармайн. — Те разполагат с достатъчно пари, за да платят пет или десет милиона на някой снайперист. В едно отношение днешната какофония беше дар от Бога. Дъг Неверни ще бъде толкова развълнуван, че ще ни даде заповеди за всички, освен за М. М. и за чичото на Дилия.

— Не разполагаме с достатъчно хора — намръщи се Кори. — Трябва да ги ударим всички едновременно. Но защо ти е дребният лайнар Стърлинг, Кармайн? Той нито е мултимилионер, нито нищо.

— По усет — заяви Кармайн. — Той е садист, което означава, че е интересен. Колкото до хората, посочи ми по-подходящ момент за мобилизиране на ченгетата от времето непосредствено след атаката на снайперист. Какви ли не химикали се пускат в тоалетните в момента, под матраци и в стени се крият цели арсенали, всеки дребен престъпник в Холоуман е заровил глава в пясъка. Ще зазвучат сирени и всички ще решат, че сме по следите на убийците.

— Първо офисите ли? — попита Ейб.

— Не, първо домовете.

Дилия сведе очи и започна да подрежда столовете.

— Дилия, Уолъс Гриърсън е за теб — каза Кармайн. — Вече си положила клетва, затова те назначавам за помощник-детектив към полицейското управление на Холоуман. С Гриърсън само ще си изгубим времето, така че ти ще бъдеш в безопасност, дори ако не успея да те уредя с оръжие. Само че трябва да претърсиш много щателно. Не искам нито един от борда на „Корнукопия“ да реши, че се отнасяме благосклонно към него. Повечето имат вили в Мейн — полицаите от Мейн ще се заемат с тях, като обърнат специално внимание на обори, бараки и мечи капани. Ще им позвъня, докато Таско събира хората, които не е нужно да знаят предварително какво ще правят.

Дилия бе на седмото небе и дори не се сети да роптае, че й е поверен Уолъс Гриърсън.

— Какво търсим, Кармайн? — попита тя, кафявите й очи блеснаха като на птичар, когато види пушката на господаря си.

— Хобита, които не се връзват — отвърна без колебание Кармайн. — Още по-важно, тъмни стаички, в които има техника за проявяване на цветни филми, апаратура за увеличаване и намаляване. Особен вкус към книги — например към нацистка Германия, към комунизма, към Русия във всичките й идеологически премени, към Китай. Освен това научни постижения на по-високо ниво, отколкото се очаква. Ейб, заеми се с Ланселот Стърлинг, защото умееш да откриваш тайни врати и чекмеджета. Лари Пизано ще поеме Гъс Първи. А ти, Кори, отиваш при Фред Колинс.

— Значи ти ще се занимаеш с Фил Смит — отбеляза Ейб. — Има ли някаква причина за това, Кармайн?

— Не бих казал. Фред Колинс мирише най-силно на гнило, но не искам да го подплаша, като се явя лично. Докато шефът, Фил Смит, ще очаква да види мен.

— Съпругата му е гнила работа — смръщи нос Дилия.

— Защо мислиш така?

— Твърди, че била сами от Лапландия, но много се съмнявам. Прекалено татарски черти има. Акцентът й е прекалено силен за човек, прекарал по-голямата част от живота си в англоговореща страна. По-скоро говори както китайците говорят английски. Нали ме разбирате? И синтаксисът, и звуците на родния й език са прекалено далечни от тези на индоевропейските езици — обясни Дилия.

— А, да, ти нали разговаря с нея на партито на Майрън — досети се Кармайн. — Какво мислиш за нея като човек?

— Виж, хареса ми, но продължавам да твърдя, че има нещо гнило.

Съдия Туейтис подписа заповедите с огромно задоволство и Кармайн започна претърсванията в два следобед. Операцията беше координирана, всеки екип беше на определеното място, за да нахлуят едновременно в домовете на заподозрените. Семействата негодуваха, че се налага да излязат навън, докато претърсват къщите им. Мъжете си бяха у дома, благодарение на снайпериста, който бе изплашил всички жени в Холоуман и района.

Фил Смит живееше извън града в красиво имение, сгушено край Норт Рок, където базалтови скали оформяха малък каньон, чиито стени ограждаха огромна, в класически стил къща, построена от варовик. Сградата се издигаше сред пищна английска градина с цъфнали лехи, дървета и храсти, с фонтани и статуи, съвсем в стила на архитекта Иниго Джоунс. Имаше дори и беседка, откри Кармайн, кръгла, открита, с колони в йонийски стил, маса и столове. Гледаше към малко изкуствено езерце, по което се плъзгаха грациозно бели лебеди, а далечният бряг бе скрит от клоните на плачещи върби. Не се изненада, когато видя фазаните с прибрани опашки да кълват стръкчета трева и червеи.

На Филип Смит му стана изключително неприятно, но след като прегледа внимателно заповедта, помоли съпругата си да изчака в беседката, докато придружаваше Кармайн и ченгетата по време на претърсването. Слугите — до един пуерториканци, забеляза Кармайн, очевидно свикнали с арогантното поведение на Смит — бяха изпратени да чакат в автомобилите си.

Смит носеше панталони от камилска вълна, кремава копринена риза и кремав кашмирен пуловер: обичайното облекло за господаря на дома в свободното му време, помисли си Кармайн. Чудесно поддържаната му стоманеносива коса беше сресана назад без път, а гладко обръснатото лице ухаеше едва доловимо на скъп одеколон.

— Това е безобразно натрапничество — заяви той, когато последва Кармайн в къщата.

— При обикновени обстоятелства щях да се съглася с вас, господин Смит, но след случката тази сутрин вече нямаме желание да пипаме с кадифени ръкавици — изтъкна капитанът и огледа фоайето, високо колкото три етажа, с витражен таван в синьо, зелено и бяло — нямаше нито един нюанс от червената гама, който да се откроява на небето. Подът беше от шуплест варовик, стените — бледобежови, произведенията на изкуството — забележителни. Който и да бе обзавеждал къщата, не бе внесъл нито един старинен детайл — като доспехи или кръстосани пики. Стълбите водеха към втория етаж, а след това и до третия. Балюстрадата опасваше втория и третия етаж, откъдето се виждаше фоайето. Вкусът на семейство Смит към изкуството беше разностилен — импресионисти, съвременни и ултрамодерни автори, и много снимки.

— Започваме — обърна се той към Смит. — Трябва да свалим всички картини, господине. Гърбовете ще бъдат проверени, както и стените. Хората ми ще действат внимателно. Как предпочитате, да останете, за да наблюдавате, или ще дойдете с мен?

— Ще дойда с вас, капитане — отвърна Смит през стиснати зъби.

Кармайн обиколи стаите, но ако Смит беше Одисей, той не ги бе използвал за необичайни цели. Единствената възможност бе да е скрил нещо зад картина. Трябваше да проверят всички до една.

Библиотеката можеше да събуди завистта на всеки запален читател, въпреки това Кармайн прецени, че собственикът й няма склонност към писменото слово. Много от томовете бяха с позлатени корици, подвързани в кожа: красиви викториански издания на проповеди, остарели научни теории, класическа гръцка и римска литература. Имаше пъстроцветни романи и научнопопулярни творби, които очевидно бяха четени. Не бяха нищо особено — от Зейн Грей до биографии на филмови звезди. Скоро откри сейфа зад томовете на „Британика“; корицата беше изтъркана там, където Смит я бе докосвал.

— Отворете го, господин Смит — настоя Кармайн.

Домакинът се подчини с крива усмивка — не бе никак притеснен.

Държеше десет хиляди долара в брой, облигации и акции, и три кичура лененоруса коса, двата вързани със синя панделка, единия с розова.

— Косата е на децата ми — обясни той. — Вие пазите ли косата на вашите деца?

— Не — отвърна Кармайн. — Защо ги държите тук?

— В случай че влязат вандали или някой ограби къщата. Произведенията на изкуството са без значение, но не и децата.

— Нито едно от тях не живее тук, нали?

— Не. Липсват ми, но човек не може да спре развитието им, като ги държи близо до себе си — сподели тъжно Смит.

— Къде са сега?

— Ана е в Африка, в Корпуса на мира. Майка й много се тревожи за нея. Веднъж вече се разболя от малария.

— Да, лоша работа — кимна Кармайн. — Никой не подготвя децата за онова, което ги чака. Ами момчетата?

— Питър е в Иран — геолог е, специалист по петрола. Стивън пък е морски биолог, работи за „Удс Хоул“. В момента е някъде около Червено море.

Затвориха сейфа и продължиха. Прегледаха и спалните — Смит и съпругата му все още спяха заедно — след което се качиха на последния етаж.

— Там има главно боклуци — рече Смит, — но Натали обича всичко да е подредено, така че не е трудно, когато търсиш нещо. — Беше спокоен и по-приказлив, отколкото в началото на огледа; ядът му мина бързо, тъй като бе напълно безразличен към работата на полицията.

— Прислужниците ви не живеят ли в къщата? — попита Кармайн.

— Не. Обичаме да ни е спокойно.

— Какво е това? — Кармайн посочи плътно затворена врата. Натисна я, но тя не помръдна.

— Стаята, в която проявявам снимки — обясни сухо Смит и извади ключ.

— Значи страхотните снимки в стаите и хола са ваши?

— Да. Също и домашното кино, което понякога гледаме. Натали ме нарича Сесил Б. Десмит24.

Кармайн се засмя любезно и влезе в най-добре екипираната тъмна стаичка, която някога бе виждал. Тук имаше всичко и всичко бе автоматично. Дори Майрън не разполагаше с подобни уреди — а и защо му бяха, нали притежаваше студио? Филип Смит можеше да прехвърли чертежи на микроскопичен носител, ако искаше. Въпросът бе дали искаше? Имаше само един начин да открие.

— Заради естеството на случая, господин Смит, се налага да конфискувам всичко в тъмната ви стаичка — заяви той с категоричен тон. — Това включва филмите, както проявените, така и непроявените, книгите за фотография, хартията и фотоапаратите. Ще ви бъдат върнати по-късно.

Напрежението в тъмната стаичка бе осезаемо: най-сетне бе пробил дебелата кожа на Филип Смит. Как обаче стана?

— Запушете уши — нареди той и наду свирката на врата си. — Кашони, момчета — нареди на полицаите, които пристигнаха бързо. — Съберете всичко внимателно, все едно е от кристал, и се постарайте да не пипате много. Докосвайте вещите по краищата. Не искам нищо разместено или размазано. Малой и Картър, вие оставате тук, докато другите отидат за кашони.

— Ще изгубя снимки, на които държа — оплака се Смит.

— Не е задължително, господин Смит. Непроявените снимки ще бъдат обработени в нашата лаборатория и ще се постараем да запазим филма. Какво има на покрива? — попита той и тръгна навън.

Смит кипеше от яд, но усещаше, че е по-добре да не се отделя от Кармайн, вместо да пази тъмната стаичка.

— Нищо! — сопна се той.

— Може, но боята ми се струва изцапана. — Кармайн се заизкачва по стълбите и натисна врата, която се отвори настрани.

Излезе на просторен плосък покрив, залят с асфалт, и загледа купола, който бе видял от партера. В миналото, когато богатите са строили подобни къщи, тук е имало резервоар за вода; така налягането на водата е било достатъчно, за да захрани цялата къща — нечуван лукс за онези времена. Над купола стърчеше тънка антена, която не се виждаше от земята, а зад парапета на покрива бе скрита врата.

— Какво е това? — попита Кармайн и пристъпи натам.

— Портативното ми любителско радио — обясни Смит. — Тъй като си мислите, че съм Одисей, сигурно ще искате да конфискувате и него.

— Точно така — потвърди ведро Кармайн и зачака Смит да отключи вратата с друг ключ. — Невероятно модерно — призна той, след като влезе. — Оттук можете да разговаряте с Москва.

— Норт Рок ме заглушава. Всъщност, капитане, възможно е, но е много малко вероятно — подсмихна се Смит. — В година господня 1967 много се съмнявам, че шпионите се свързват директно с господарите си. Случайно да сте забелязали, че светът се модернизира с неподозирана бързина? Можете да оглеждате, докато кравите се приберат от паша, но няма да откриете нищо, което да намеква за шпионска дейност! Нямах възможност да променя честота и настройките, но давайте, конфискувайте всичко. Щом се обадя на адвокатите си, всичко ще ми бъде върнато, затова гледайте да не повредите нищо.

— Съжалявам, господин Смит — усмихна се мило Кармайн. — Ако това ще ви успокои, същото се случва и на останалите членове от борда.

— Искам да ви попитам нещо, капитане. Вие се занимавате с убийства, не с шпионаж. Шпионажът е федерално престъпление, не е по вашата част. Доколкото разбирам, конфискувате всичко от тъмната ми стаичка и радиото, за да търсите доказателства за шпионаж. Мога да ви съдя — предупреди Смит.

— Господине! — възкликна Кармайн стреснато. — Заповедта, подписана от съдия Туейтис, ясно посочва „във връзка с убийство“ и аз конфискувам всичко това с намерение да търся убиец. Отровата може да бъде скрита в шишенцата за проявител, спринцовките пък могат да бъдат заврени в апаратурата, бръснарските ножчета — в шкафчето в банята или в малка резачка за хартия — вие имате няколко в тъмната стаичка, пистолетите пък излизат от най-неочаквани места. Да продължавам ли? Кухнята ви също е проверена. — Той разпери ръце типично по италиански. — Докато не проверя всички конфискувани вещи, господин Смит, няма как да бъда сигурен, че нищо не ви свързва с някое убийство.

— Добре се измъкнахте — процеди Смит, ноздрите му силно се разшириха.

— Както го прави всяко мазно ченге, господине — сопна се Кармайн. — Шпионажът не ми влиза в работата, както сам изтъкнахте. Освен всичко друго, не съм обучен да залавям шпиони. Нито пък някой от колегите от полицията в Холоуман. Ако господин Кели от ФБР се интересуваше от тъмната ви стаичка или от любителското ви радио, той сам щеше да си извади заповед. Негова си работа. Аз се занимавам с убийства, а тази сутрин едва предотвратихме поредното масово убийство.

Смит стоеше на покрива и го слушаше внимателно, гневът му постепенно утихваше.

— Разбирам защо сте се задействали така изведнъж — каза той в опит да изглежда разумен, — но не ми е приятно, че замесвате „Корнукопия“.

Кармайн го погледна заговорнически.

— Ще ви издам какво доказателство намерихме, господин Смит, и то може да ви помогне да проявите разбиране — обясни той. — Снайперистът не е бил някой луд. Беше професионален убиец, достатъчно опитен, за да бъде нает за огромна сума. Това означава, че всеки, който може да отдели подобна сума, е заподозрян. Милионерите в Холоуман не са много — освен членовете на борда на „Корнукопия“.

— Ясно — кимна Смит, врътна се на пета и тръгна към вратата на покрива.

Кармайн го последва с бавни стъпки.

Оказа се, че и Уол Гриърсън, и Гъс Първи притежават отлично екипирани тъмни стаички, въпреки че Смит беше единственият с радиопредавател.

— Качеството на снимките им е много високо — отбеляза Кармайн на следващата сутрин, — но дори да вземем под внимание факта, че всички могат да купят и продадат банкера Дж. П. Морган, пак не можем да поставим патриотизма им под съмнение заради грижливо оборудваните тъмни стаички. Постигнахме желаното — отнехме им възможността да прехвърлят тайните на „Корнукопия“ върху миниатюрни носители, които да бъдат изнесени тайно от страната. Мисля си, че е много вероятно Одисей вече да е направил снимките си в тъмната стаичка, но съм сигурен, че все още не ги е предал. Освен това съм съгласен с Фил Смит — шпионажът не ни влиза в работата. Другата ни цел беше да ги изкараме от равновесие, а с нея се справихме както трябва. Останалите са научили от Смит теорията ни за убиеца. — Той огледа колегите си. — Някой има ли да докладва нещо интересно?

— Аз — обади се Ейб с доволен вид. — Оказа се прав за Ланселот Стърлинг, Кармайн — наистина е садист. Живее сам в страхотен апартамент зад „Сайънс Хил“ — няма нито жена, нито деца. Снимките по стените му са на мускулести младежи, обективът е насочен към задниците им. Имаше скрито помещение, пълно с кожени дрешляци, вериги, белезници, окови и разни странни играчки. Май очакваше да остана доволен, когато открия тайния шкаф, но нещо в поведението му ми подсказа, че крие още благини. Затова продължих да търся. Под готварския плот в кухнята намерих камшици, които могат да ти съдерат кожата. Миришеха на кръв, затова ги конфискувах. Само че най-гадното беше онова, което стърчеше от джоба му — кесия като онези, в които се държат монети, с върви. Приличаше на кожена, но беше по-фина от напа, светлокафява. Щом погледът ми се насочи натам, той се разкрещя за гражданските си права, как съм смеел, а когато посегнах, направо се разбесня. Затова я донесох и я дадох на Патрик.

— Какво мислиш, Ейб? — попита Кармайн.

— Че се натъкнахме на поредния убиец, който няма нищо общо със случая. Оградих апартамента — намира се на първия етаж и има отделно мазе — и трябва да се върна с двама колеги и по възможност пневматичен чук. Този тип е убивал, готов съм да си заложа главата, но нямам представа дали е зазидал тялото в мазето или някъде другаде. За тази вечер го настаних в мотела на майор Майнър, но той пищи за адвокат.

— Тогава върви веднага да вземеш нова заповед от съдия Туейтис, Ейб. Занеси му поне един от кървавите камшици — разпореди се Кармайн. — Друг?

Останалите поклатиха глави; екипът му беше уморен и не бяха в настроение за разговори.

Кармайн отиде да намери Патрик. Като предприемчив човек, доктор Патрик О’Донъл бе използвал лавината от убийства, за да разшири отдела по патология. Няколко нови уреда бяха одобрени от кмета и Хартфорд и сега вече можеше да прави и балистична експертиза, да обработва документи, да се занимава и с други проучвания, които не бяха работа на съдебния патолог. Беше сравнително лесно — и разумно — още повече че полицейското управление на Холоуман беше съвсем малко. Последното постижение бе огромно облекчение за заместника му Фенъл, а именно назначаването на трети съдебен лекар, Чанг По. Гъс Фенъл нямаше нищо против да прави аутопсиите, а Чанг се зае със съдебните експертизи.

— Как върви братовчеде? — попита Кармайн и наля кафе.

Патрик качи краката си, обути в ботуши, на бюрото и се ухили.

— Страхотна сутрин — похвали се той. — Погледни, братовчеде.

Посегна към кутията с доказателствен материал и извади малка, светлокафява кесия.

— Внимавай — предупреди, когато Кармайн протегна ръка. — Ейб мислеше, че вътре има пари, но се оказа, че има гумено покритие.

Кармайн я завъртя любопитно в ръка, забеляза необичайната кройка и се замисли над търпението, с което е било изработено нещо, което се издуваше от двете страни на централния шев.

— Някаква представа? — попита Патси с блеснали очи.

— Може би — отвърна бавно братовчед му. — Казвай, Патси.

— Това е човешки скротум.

Единствено желязното самообладание не позволи на Кармайн да хвърли отвратен торбичката.

— Господи!

— Има изобретателни народи, които запазват скротумите на едрите животни — обясни Патрик, — а през викториански времена сред ловците било на мода да вземат скротумите на слонове или лъвове като трофей, поръчвали на препараторите да ги превърнат или в мях за вода или в кесия за тютюн. Но се случва много рядко — продължи той — някой мъж — мъжете се ужасяват от кастрация — да запази човешки скротум като трофей. А точно това е направил заподозреният на Ейб.

— Сигурен ли си, че е човешки?

— Останали са срамни косми, а формата и размерът са характерни за човек с доста отпусната скротална торба. Тестисите не се различават много, докато при скротумите не е така. Който го е направил, е пълна откачалка.

— Трябва да съобщя на Ейб, преди да отиде при Дъг Неверни.

Обади се бързо и продължи да разпитва Патрик.

— Чий куршум е убил нашия стрелец?

— На Силвестри. Нищо чудно, че е ликвидирал цели стрелкови гнезда на нацистите. Постигнал е истинско чудо със стария патлак, от който не иска да се откаже. Бас ловя, че дори не ходи да стреля — изтъкна Патси. — Изстрелът е в главата, но това вече го знаеш. И ти не си се справил зле, Кармайн. Два от трите ти изстрела са го пронизали в дясното рамо. Третият куршум се е забил в един клон. Другите два на Силвестри са в гърдите.

— Никога не съм твърдял, че съм от страхотните стрелци на Дивия запад, особено пък от трийсет метра.

— Знам те аз теб — надявал си се да обездвижиш ръката, с която е стрелял, за да го пипнеш и разпиташ — предположи уверено Патси.

— Така е, но Джон беше прав — не можехме да рискуваме заради децата. Сбърках. Направи ми една услуга, Патси.

— Дадено, каквото кажеш.

— Изпрати пръстовите му отпечатъци на Интерпол и на нашите военни. Този човек не е тукашен. Знам го със сигурност, но може да е привлякъл вниманието на някой друг. Мисля, че е от Източна Германия, но не е от надъханите с идеология. Направил го е заради парите, което означава, че има семейство.

— Малко вероятно е да открием нещо. И още нещо, братовчеде, преди да хукнеш.

— Казвай.

— Какво да правя с фотографската апаратура и любителското радио, всичко тук е задръстено.

— Тъй като нямаме хора, които да се заемат с тях, Патси, ще ги предам в порив на благородство на специален агент Тед Кели. Нека ФБР намерят микроточките или снимките, на които баба им показва тайни планове — ухили се Кармайн. — Ще накарам Дилия да съобщи на борда на „Корнукопия“, че доказателственият ни материал е бил изискан от ФБР. Ще си получат играчките след седмици.

— Има ли някаква полза от тази работа? Онези типове са толкова богати, че за броени дни ще си купят нова апаратура и ще продължат постарому.

— Може, но някой ще забележи, че купуват, а дори богатите се колебаят, когато трябва да харчат пари за нещо, което вече притежават. Знаят, че ще си ги получат, така че защо да бързат? До един имат причини, поради които не искат да привличат вниманието към себе си.

— За Одисей ли говориш?

— Ти пък откъде знаеш това име?

— Стига, Кармайн! Устата на Тед Кели е голяма колкото краката му, а той се е научил да използва „Малволио“, за да провежда срещите си с други агенти на ФБР, които идват в града. За тях ние сме прости селяни, забутани на гъза на географията — отвърна Патрик. — Пък и в Холоуман няма тайни, както знаеш.

— Моля те, кажи ми, че Нети Марсиано не знае!

— Разбира се, че не! Това е мъжка работа.

Кармайн излезе потиснат; всички около него знаеха за Одисей, което бе наказание за извоюваната му с труд независимост, мислеше си той. Чувстваше се много виновен, също като Джон Силвестри. Спомни си времето, когато кмет, който изпълняваше задълженията си по-ревностно от Итън Уинтроп, се беше опитал да наложи пътни правила в Холоуман, където улиците бяха двупосочни още от времето на каретите. Никой в града не одобри и хората отказаха да се подчинят. Минаха години, преди да се наложи да въведат еднопосочни улици заради натовареното движение. Единствено политик, който е пълен глупак, би се опитал да създаде Утопия, мислеше си той. Обзалагам се, че на червените това им е известно.

Ланселот Стърлинг не се върна в апартамента си, който остана с полицейското ограждение, след като Ейб откри добре запазените останки на мъж, внимателно положен зад фалшивото дъно на дълъг, просторен шкаф, монтиран на стената на мазето. Когато вдигнаха капака, откриха чужди вещи — дрехи, книги, чифт гири, географски списания, палатка и спален чувал, от които стана ясно, че са били на планинар.

Тялото беше голо и веднага се видя, че скротумът липсва, макар пенисът да си беше на място. Имаше разрез, направен много внимателно от гърлото до интимните части, но трупът бе добре запазен. Почти не беше разложен и Патрик реши, че се дължи на хигроскопичните кристали под тялото. Някой, по всяка вероятност Стърлинг, ги бе реактивирал, на места бяха розови или обезцветени, сякаш добавяни постепенно.

— Загрява ги във фурна, за да извлече влагата, която са попили — обясни Патрик, — затова някои са обезцветени. Сигурно му е струвало цяло състояние, за да събере толкова много. Изсипвал е огромни количества сода бикарбонат, за да премахне миризмата, но се съмнявам, че е била по-неприятна, отколкото в лабораторията за дисекции на първокурсниците. — Той посочи разреза. — Трябва да го сложа на масата, за да разбера повече, но мога отсега да кажа, че Стърлинг е извадил вътрешностите — стомах и черва, черен дроб, бели дробове, бъбреци, пикочен мехур. Вероятно сърцето си е на място. Това е мумия. След като има фалшиво дъно, предполагам, че влажността в шкафа е била почти нулева. Ще проверя с влагомер.

Обясняваше на Ейб; Кармайн му беше предал случая, за да провери как ще се справи, и остана доволен, че е взел добро решение. Ейб беше великолепен разследващ. Кори нямаше основание да реши, че шефът предпочита Ейб или че е отстранен нарочно заради лейтенантския пост, който Лари Пизано щеше да освободи. Сега Кармайн се надяваше да има и случай, който да повери на Кори. Денят, в който комисията щеше да се събере, за да реши кой от двамата мъже заслужава поста, наближаваше, а кандидатите бяха четирима — двама детективи и две съпруги, които щяха да преглеждат всяка подробност под микроскоп. Колкото повече наближаваше денят, толкова по-силна ставаше тревогата на Кармайн. Как можа Ланселот Стърлинг да се окаже такъв кръвожаден убиец, с какъв случай можеше да компенсира Кори?

Ейб грееше, когато Кармайн влезе в залата за аутопсии, въпреки че престъплението беше отвратително; та нали умението му да открива тайници беше дало ход на случая, тъкмо затова той бе във възторг от свършената работа. Ейб не бе от хората с болни амбиции, нито пък егоист, но притежаваше гордост, както по отношение на работата, така и лична.

— В шкафа имаше и портфейл — докладва той на Кармайн. — Името на жертвата е Марк Шмид, така пише в шофьорската книжка, издадена преди две години в Уисконсин, на осемнайсетия му рожден ден. Ако е имал пари, вече са взети, но кредитната му карта „Мастъркард“ е вътре. Последно е използвана през октомври 1966 — преди седем месеца. Няма нито писма, нито снимки.

— Гръдната и коремната кухина са натъпкани с изкуствен пълнеж за матраци — добави Патрик, — също и с ароматни пръчици и подправки. Много сериозен опит за мумифициране, но без натрона, който Херодот описва25. Стърлинг е осъвременил египетските обичаи с по-добри инструменти и по-добра техника. Както виждате, Марк е красавец, с гъста като на М. М. коса, в оранжево-розов нюанс. Може би тъкмо затова Стърлинг не се е опитал да извади мозъка — не е искал да рискува да я съсипе. Хлапето е било в безупречно здраве по времето, когато е било задушено, вероятно с пластмасов плик, след като е било дрогирано. Удушаването е щяло да остави следи. Не мога да определя кога точно е бил извършен аналният секс, затова не съм сигурен дали е бил хомосексуалист. През последната година е имало многократни анални сношения. Лигатурата на ректума — която е прекъснала дебелото черво — е на цели двайсет и пет сантиметра от ануса, което означава, че Стърлинг си е падал некрофил.

Удоволствието на Ейб се стопи в миг; той погледна Патси обзет от ужас.

— Не може да бъде! — прошепна.

— Напротив, Ейб, може — настоя тихо Патси.

— Имаш ли някаква представа кога е умрял? — попита Ейб, докато се опитваше да се овладее.

— Според мен, тази бележка от кредитната карта разкрива повече от която и да било аутопсия. Най-вероятно преди седем месеца. — Патрик погледна Кармайн. — Къде се намира господин Ланселот Стърлинг?

— Долу, в една от килиите.

Оттам го преместиха в залата за разпити. Ейб водеше разпита, а Кармайн наблюдаваше от другата страна на огледалното стъкло.

Изглежда напълно безобиден, помисли си Кармайн. Буквално един от милионите мъже, които се занимават с бумаги по цял ден, никога не са вършили друга работа и никога няма да пипнат друго. Животът им е еднообразен, чакат с нетърпение да се приберат и да вдигнат крака, да изпият няколко кутийки бира, докато гледат футбол.

Стърлинг беше висок, със светлокестенява коса и правилни черти, благодарение на които би трябвало да изглежда красив, но всъщност създаваше у хората друго впечатление. От него лъхаше на високомерие, самодоволство и презрение. За това впечатление допринасяха и безизразните му очи. Това не е човек, който би късал крилцата на пеперудите, помисли си Кармайн, защото дори не би забелязал, че съществуват. Светът, в който живее, е безцветен, в него няма нито жизненост, нито радост, нито тъга. Състои се от един-единствен отвратителен подтик. Всъщност, той бе истинско чудовище. Никак не се притесняваше, че е заловен; беше го грижа единствено, че е изгубил Марк Шмид и малката си кесийка.

— Мислиш ли, че е убил и други? — попита по-късно Ейб, докато търсеше компетентното мнение, на което бе разчитал години наред.

— Ти си много по-добре запознат със случая, Ейб. Какво мислиш? — отвърна на въпроса с въпрос Кармайн.

— Не — призна Ейб. — Плащал е, за да налага с камшици млади мъже, но Марк Шмид е бил първата му жертва. Трябвали са му години, за да събере инструментите си и трийсет килограма хигроскопични кристали.

— Мислиш ли, че е щял да убие отново?

Ейб се замисли, след това поклати глава.

— Най-вероятно не, поне докато е имал Марк Шмид. Ако някой ден изгубеше интерес или тялото се разложеше прекалено много, навярно щеше да изчака, докато намери подходящия човек, дори да се е налагало да отдели за целта много време. Не скри факта, че тялото е било при него шест месеца. Нищичко не скри. Настоява, че Марк е починал от естествена смърт и сърце не му давало да се раздели с него. — Ейб размаха ръце. — Добре, че е луд — ама много луд. Няма да го съдят, защото ще привлече общественото внимание.

— Браво, Ейб. Ако това ще те утеши, ти разреши случая точно както трябваше — погледна го в очите Кармайн. — Ще можеш ли да заспиш довечера?

— Малко вероятно, но човек забравя. Предпочитам да не мога да спя, отколкото да изгубя човечността си.

Кармайн се прибра в празната къща, качи се в спалнята и остана загледан в голямото легло, безупречно оправено, тъй като той обичаше всичко да е подредено и спретнато и не понасяше безпорядък. Роден и възпитан в католическата вяра, той отдавна бе обърнал гръб на организираната религия; работата и интелектът му се бунтуваха срещу астрономическите загадки, събрани в думата „вяра“, нещо, което той не можеше нито да види, нито да почувства. Джулиън, разбира се, щеше да бъде записан в училище „Сейнт Бърнард“, както и останалите деца, които му бе писано да има, но в това негово намерение имаше известна логика. Децата се нуждаеха от етика, от принципи и морал, на които да бъдат учени както у дома, така и в училище. А какво щеше да бъде отношението на Джулиън и евентуалните му братчета към „вярата“, когато пораснеха, си беше тяхна работа.

Докато гледаше леглото, Кармайн усети, че къщата му има присъствие, неуловимото духовно присъствие на съпругата му, на сина му и на всички останали, които бяха живели тук. Така самотата му ставаше по-осезаема. Колко много бе мислил над цветовете и обзавеждането на тази стая! Съвсем семпла, бе отсъдила Дездемона, но пък богата на цветове; тя остана поразена, когато той настоя за тази палитра. Беше поръчал древнокитайско пано от три части, крилата бяха обточени в черен и сребърен брокат, на всяко се виждаха заоблени планини, които надигаха глави над мъглата, превити от вятъра иглолистни дървета, малка пагода, до която се стигаше по хиляда стъпала. Беше го закачил над леглото и боядиса стените в лавандулово и прасковенорозово, така че да не доминира цветът на нито един от двата пола. Дездемона обичаше стаята и докато беше бременна с Джулиън се зае да изплете кувертюра в черно и бяло, част от цветовете на паното. Раждането на детето прекъсна работата й и сега кувертюрата беше прибрана в кедрова ракла в очакване на по-добри времена или както тя се шегуваше, в очакване на следващата й бременност. Ако имаха достатъчно деца, един ден със сигурност щеше да я довърши. А засега кувертюрата им беше лавандулова, с малки прасковени елементи.

Тя му липсваше безкрайно много, затова той се обърна и слезе в кухнята, където леля му беше оставила сос от миди за паста. Майка му продължаваше да се обвинява за сполетялото Дездемона и нямаше желание да готви, но сестрите, лелите и братовчедките се грижеха Кармайн да не гладува. Вратата към кулата на София, която отвеждаше и към семейния хол, сега бе плътно затворена; собственичката на романтичния открит балкон беше в Ел Ей и не се чувстваше никак добре, както се оплака на баща си по телефона, защото Майрън бил на ръба на нервен срив. Подразненият Кармайн му позвъни, наруга го красноречиво, задето си позволява да тревожи момичето, и му нареди да се стегне. Дяволите да я вземат Ерика Девънпорт, мислеше си той за стотен път, докато слагаше фетучини във врящата подсолена вода. Беше покосила хората, които той обичаше.

Откъм входа се понесоха гласове; превъртя се ключ. Кармайн застина неподвижно до печката и последните фетучини цопнаха във водата. Дездемона! Това беше гласът на Дездемона! Не можеше да пристъпи напред, не можеше да помръдне.

— Трябваше да се сетя, че е все още на улица „Седар“ — обясняваше тя на някого, — и се обзалагам, че е забравил да напазарува. — След това се провикна: — Благодаря ви, господине! Ще се справя! — Явно говореше с шофьора на таксито.

Втурна се в къщата като боен кораб с издути платна, прихванала Джулиън с лявата си ръка, панталоните и блузата й бяха смачкани от пътуването, бузите руменееха, очите блестяха.

— Кармайн! — възкликна тя и спря на място, щом го видя. Великолепната усмивка преобрази обикновеното й лице. — Скъпи мой, приличаш на риба на сухо.

Той затвори уста и прегърна и нея, и бебето, очите му се насълзиха, докато търсеше устните й. Единствено Джулиън писна недоволно, защото го притискаха, и им напомни къде се намират. Кармайн пое сина си и го нацелува по лицето, точно както малкият обичаше; Дездемона пристъпи към печката.

— Паста и сос от миди — рече тя, след като надникна в тенджерите. — Обзалагам се, че е дело на леля Мария. Има предостатъчно и за двамата. — След това пое Джулиън от баща му. — А сега, ако нямаш нищо против, отивам да го нахраня, да го изкъпя, след което ще нанкаме.

— Ами часовата разлика, малчо? — попита Кармайн сина си.

— Не се тревожи — успокои го Дездемона. — Нарочно го държах буден часове наред. На останалите в първа класа направо им се плачеше.

— Как пристигнахте от летището?

— Качих се на лимузината за Кънектикът. Нямаше смисъл да казвам на Майрън, че се прибирам. Той нямаше да ме разбере.

Тя излезе с Джулиън и зашепна някакви детски смехории. Всички призраци отлетяха.