Лавина от убийства

Убийството на Дезмънд Скепс продължаваше да измъчва Кармайн, когато се срещна с Тед Кели в тихо кътче на стола в „Корнукопия“. Беше сам, без Ейб и Кори.

— Съдържанието на шкафа се оказа голямо разочарование — призна, докато похапваше препечена филийка с бъркани яйца, десетина резена препържен бекон и печен боб. Сандвичите със сирене не бяха никаква вечеря, а на всичкото отгоре Джулиън реши, че има колики тъкмо когато Дездемона беше особено благоразположена.

— Ти откъде знаеш какво е имало в шкафа? — учуди се Кели. — Взех го, преди да успееш да прегледаш съдържанието.

— Ами… фотокопия.

Агентът ахна.

— Нямаш право да фотокопираш строго секретна информация! Това е тежко престъпление!

— Никога не съм бил наясно с тежките престъпления. Какво впрочем правят с прегрешилите — бесят ги, разстрелват ги, пребиват ги? Много отдавна не са изнасяли в пресата случай за предателство. Виж, Тед, никой не е виждал тези фотокопия, освен мен и Дилия Карстеърс, а ние имаме право на достъп до строго секретна информация. Можеш ли да си представиш Одисей да се вмъкне в полицията, за да шпионира тайните ни? Копията са заключени в клетката, където пазим доказателствения материал, като например кървави брадви, фалшиви регистрационни табели и малко хероин. Отделът е малък, а това означава, че охраната познава всички ченгета, които влизат. Истината е, че на мерките за безопасност в полицията на Холоуман може да се разчита много повече, отколкото на мерките за безопасност в „Корнукопия“, и ти го знаеш. Онези нещастници в „Корнукопия“, които наричаш охрана, не могат да си намерят оная работа, дори с две ръце да си бръкнат в гащите. Най-важното при добрата охрана е да познаваш лицата, които влизат и излизат, и да записваш всеки в дневника. Ако го правеха и тук, много лесно щеше да се разбере кой е Одисей, дали не е бил самият Дезмънд Скепс, дали всеки, който е влизал, е имал честни и почтени намерения. Хората обаче са мързеливи, Тед! Гледат да си спестят каквото могат. За съжаление, работодатели като „Корнукопия“ пазят високите си заплати за членовете на борда. На вас ви плащат смешни пари, а вие гоните престъпниците. Ако е имало дневник, колко често е бил попълван? Да, знам, че не е под твой контрол, а би трябвало. Ти си с телосложението на Херкулес, а това тук са Авгиевите обори, които се пълнят с лайна по-бързо, отколкото можеш да ги изринеш.

Докато говореше, не спря да се храни, а Тед Кели го наблюдаваше шашнат: човек би си казал, че този тип не е вечерял! Ала тъй като трябваше да бъде безпристрастен служител на справедливостта, той кимна.

— Разбирам те, Кармайн. Трябват ни по-строги закони и по-сурови наказания, и в това отношение Одисей може да ни е от помощ. — Той се усмихна мрачно. — Радвам се, че си прегледал съдържанието на шкафа. Сега поне научих, че е голямо разочарование.

— Защо? Къде е?

— Пази го въоръжена охрана на път към окръг Колумбия. Когато го доставят, ще минат седмици, преди да ми съобщят някакви новини за съдържанието.

— И във ФБР, както и в администрацията, е пълно с бюрократи, които трябва по някакъв начин да оправдаят съществуването си.

Чинията бе празна. Кармайн започна да пие кафе и погледна доволно Тед Кели.

— Я ми кажи, ти какво сви от апартамента на Дезмънд Скепс?

— Нищо не съм свил!

— Глупости! Свил си, при това още преди патологът и екипът му да отидат на местопрестъплението.

— Нямаш основание за подобно твърдение.

— Напротив. В противен случай, приятелю, нямаше да компрометираш местопрестъплението. Знаеш правилата не по-зле от мен, наясно си кой има юрисдикция в случай на убийство, което не пресича границите на щата, дори да има нещо общо с пикантерия като шпионаж. В апартамента на Скепс е имало нещо, което не е било за пред погледа на провинциалистите, и аз имам намерение да разбера какво е то.

— Не съм взел дори един кламер! Просто огледах тялото и обиколих.

— Пипал ли си трупа?

— Не съм.

— Опиши го.

— След повече от двайсет и четири часа ли? Я стига!

— Не ми ги пробутвай такива! Обучен си да наблюдаваш.

Специален агент Тед Кели затвори очи.

— Скепс лежеше по гръб на кушетката за масаж, на ръката му се виждаше следа от инжекция. От нея беше изтекла капчица бистра розова течност, кръв нямаше. А, да, попих я, за да взема проба, и по този начин я пресуших. Скепс беше гол. Някой си беше направил труда да го обръсне надве-натри чак до пениса, но не по-надолу, и бе написал името му чрез прогаряне на кожата. Имаше и други обгорели места. Зърната му бяха отрязани с тъп, тежък предмет. По китките и глезените имаше следи от връзване. Това е.

— Какъв си лъжец, Кели! Не бил си докосвал тялото, а?

— Не съм. Тампонът го докосна.

— Колко време измина между излизането ти от апартамента и пристигането на доктор О’Донъл.

— Половин час.

— Ти наблизо ли беше?

— Не, слязох в офиса на Скепс.

— И отказваш да ми кажеш какво си задигнал.

— Нищо не съм задигнал.

— Лично за мен, Тед, шпионажът е голяма досада. Ако не се беше месил, щяхме да споделим с теб всичко, което открием. Жалко, че махалото се люшна само в едната посока. Предупреждавам те да не очакваш от мен никакви жестове.

— Скепс е бил убит от Одисей, следователно става въпрос за федерално престъпление.

— Представи ми убедителни доказателства.

— Не мога.

— По-точно казано, не искаш.

— Честно ти казвам, Кармайн, ръцете ми са вързани!

— Хубавото е, че моите не са. — Кармайн стана. — Истинско облекчение е, че кафето във всички учреждения е гадно. Ако искаш качествена храна и хубаво кафе, докато си в този маломерен щат, пълен с откачалки, Тед, иди да похапнеш в закусвалня „Малволио“. Намира се непосредствено до сградата на Областната администрация. — Той замълча. — Ти женен ли си? — Изглежда хората не обичаха да отговарят на този въпрос.

— В момента не — отвърна с кисела гримаса Кели. — На нея не й беше никак приятно, че отсъствах толкова често, мислеше, че има друга жена.

— Някога работил ли си под прикритие?

— Мъж с моя ръст?

Кармайн се ухили и пое навън.

— Радвам се, че във ФБР има и хора с акъл. До скоро.

— При раната от убождането не би трябвало да има никаква капка — заяви Патси, когато Кармайн му разказа какво е направил Тед Кели. — Знам, че отидохме късно, но Скепс е бил мъртъв от часове, когато са го открили, така че няма начин от ръката му да е изтекла течност, която Кели да попие с тампон. Но той косвено е признал, че е носел бурканчета за образци, колби, тампони и всичко останало. Сигурно е взел проби от всяко отвърстие и е имал и прожектор, за да огледа подробно тялото. Обзалагам се, че никой не е забелязал дали носи оборудване.

— Ще изпратя призовка на ФБР да ми предоставят резултатите от анализа, особено на капката — закани се Кармайн. — Съдия Туейтис страшно ще се изкефи! Ще им покаже той кой е типичен за Лонгфелоу ексцентрик! Кели дори нямаше представа, че Лонгфелоу е поет, неграмотен глупак. Понякога се питам доколко се преструва и доколко не.

— Все още не мога да намеря обяснение за капката — призна Патси.

— Хепарин?

— Защо, за бога? Скепс е бил неподвижен. Ако иглата е излязла, убиецът е можел да я вкара в друга вена. Освен ако е бил неопитен с иглите. Може да му е провървяло с първата вена и не е посмял да рискува втори път. Затова ще проверя за хепарин. Лично ще взема проби. — Имаше нещастен вид. — Единственото сигурно е, че трябва да огледам тялото на Скепс втори път. Явно не съм бил достатъчно прецизен първия.

— Патси, Скепс беше един от дванайсет случая.

— Знам и тъкмо това ме плаши. Колко от мъртвите са получили стопроцентовото ми внимание? Бебето и майката… Ще се върна при девет от единайсетте, Кармайн, и този път ще бъда максимално прецизен.

Нямаше смисъл да спори с него. Патрик вече бе взел решение.

— Тогава започни с Еван Пю — помоли Кармайн.

— Той ли е най-важният?

— Сигурен съм, че е той.

— Значи започвам с Еван Пю. Между другото — вметна предпазливо Патси, — чух, че Майрън се е изнесъл от Ийст Съркъл.

— Как, по дяволите, се разчу?

— Клюкарската верига в източен Холоуман е пуснала пипала около ченгетата. Леля Емилия е бясна.

Тъй като ставаше въпрос за майката на Кармайн, той сви рамене, съвсем по италиански.

— Значи знаеш точно колкото знам и аз.

— Може би дори повече. Наел е последния етаж на хотел „Кливланд“ и има намерение да запознае любимата си Ерика с всички важни личности в Холоуман.

— Леле, значи намеренията му били напълно сериозни.

— Надявам се и нейните да са също толкова сериозни.

— Аз пък се надявам да не е извършила убийство.

— Сред първите заподозрени ли е?

— Не. Нарежда се някъде по средата.

Кармайн остави Патрик да събира сили за нова атака над Еван Пю и се отправи към кабинета си, където го чакаше малка купчина листа. Повечето бяха докладни записки, имаше и няколко писма, явно бяха направили впечатление на Дилия, защото бяха спретнато подредени, но нито бяха подписани, дори с инициали, нито ставаше ясно какъв е произходът им.

„Господине, пишеше в най-горното писмо, напомням ви, че се съгласихте да се срещнем, за да обсъдим предложените подобрения в дизайна на атомния ни реактор. Обичайното време и място, ако не възразявате.“

Всичките петнайсет — четири писма, единайсет докладни записки — били също толкова подозрителни, каза Дилия.

— Все едно са написани на една машина, но това трудно може да се установи, ако фирмата използва пишещи машини на Ай Би Ем с въртяща се глава, чиито букви не са нито износени, нито деформирани, а според мен, изпълнителните секретарки имат нови или почти нови пишещи машини. Лентата е използвана само веднъж, няма грешки, което означава, че машинописката е много добра. Не ми е никак приятно да го кажа, Кармайн, но според мен господин Кели трябва да се позавърти около изпълнителните секретарки, не изпълнителните директори. Не съм чувала за директор, който да превива гръб над пишеща машина за смешни пари.

— Ами жена изпълнителен директор? — попита Кармайн.

— Ако не е започнала като секретарка, бих казала, че същото се отнася и за нея. А пък доктор Девънпорт никога не е работила като секретарка. В колежа дори е плащала на машинописка, която да й пише докладите и дисертациите.

— Какво облекчение — каза той, като си помисли за Майрън.

— Получи ли покана?

— Каква покана?

— В събота вечер господин Манделбаум организира прием с шведска маса в хотел „Кливланд“. Чичо Джон е поканен, също и Дани, дори аз — изреди Дилия.

— Значи с Дездемона и София ще те видим там. Междувременно, има ли нещо друго от шкафа, което представлява интерес, или да оставя всичко на теб?

— Лично моето мнение е, че можем без всякакви притеснения да изгорим пресниманото.

— Тогава да не вършим работата на онзи долен лъжец Тед Кели. Да се захващаме отново с убийствата. Днес е четвъртък, но вече е късно да отидем до Орлиънс и да се върнем за вечеря, така че госпожа Скепс ще чака до утре. Уведоми я, ако обичаш, че ще отида. Къде са Ейб и Кори?

— В моргата за вестници, четат. Да им позвъня ли?

— Няма нужда. Ще ги повикам на тръгване.

Обществената библиотека бе отделна сграда, надолу по улица „Седар“, а моргата за вестници беше в управлението, където можеха да ги ползват и полицаите, и пожарникарите. Използваха ги и гражданите, имаше неколцина безделници, които разсеяно обръщаха широките пожълтели страници на старите издания на „Холоуман Поуст“, винаги пълни с интересни местни новини. Постепенно ги качваха на микрофилми и Кармайн се питаше дали на безделниците ще им бъде приятно да се взират в екрана. Никак няма да им се понрави, реши той и размърда вежди към Ейб и Кори.

— Прогресът — заяви на учудените си помощници — може да съсипе цялото удоволствие на човек. — Докато излизаха от сградата, ги попита: — Открихте ли нещо?

— Доста материали за семейство Денби. Двамата са се интересували живо от добри каузи. Госпожата например е маниачка на тема грамотност. Деканът пък си падал по Ренесанса. И двамата са подкрепяли благотворителните акции за детски болести. Доктор Денби е много запалена на тема женски права. За Дезмънд Скепс е писано много, но това се очакваше. Отбелязахме статиите, в които го споменават, и фотокопирахме всичко. За развода му нямаше почти нищо, което е странно.

— Защото не се е развел в този щат, а и от „Корнукопия“ със сигурност са се опитали да потулят нещата. — Кармайн се усмихна на Кори, който докладваше, и не пропусна да включи Ейб в разговора — изборът на лейтенант беше безобразно труден, а когато се опита да се оттегли от комисията, Силвестри му нареди да остане.

— Къде отиваме? — попита Ейб, когато тръгнаха по улица „Саут Грийн“ към „Мейпъл“.

— В хотел „Кливланд“. Имаме среща със семейство Пю. Дошли са, за да идентифицират тялото, но нямат намерение да се приберат, докато не освободим трупа. Водят и адвокат.

— Неприятности ли ще имаме, Кармайн?

— Не вярвам. Дани Марсиано е бил на телефона, когато са позвънили, и каза, че били свестни хора.

Семейство Пю бяха в апартамент на предпоследния етаж с изглед към червените скали на Норт Рок. Дърветата тъкмо се раззеленяваха, гората около Холоуман изглеждаше така, сякаш някой бе метнал върху нея тънък, прозрачен, бледозелен воал, но Кармайн знаеше, че Дейвид и Инид Пю не го забелязват.

И двамата бяха в средата на четирийсетте, загорели, със стегнати тела, носеха дрехи с ярки цветове, които издаваха, че живеят в много по-топъл климат, и бяха много по-красиви от сина си. Надменният, самовлюбен и неморален Еван Пю спокойно можеше да бъде подменено дете. След пет минути разговор му стана ясно, че не притежаваха подобни качества, а пък адвокатът ги придружаваше единствено за да им помогне, ако се появят някакви неясноти по документите. Не демонстрираха мъката си, но не я и криеха. Как бе възможно момче като Еван да излезе от подобно семейство? Настояха да чуят цялата истина за убийството му, особено болезнена задача за Кармайн, на когото бе крайно неприятно да разбие илюзиите им.

— Да, напълно в негов стил — промълви тъжно госпожа Пю. — Еван обичаше да къса крилцата на пеперудите. Пробвахме всички лекове, известни на човечеството, капитан Делмонико, но нищо не помогна и така и не успяхме да го направим по-човечен. Психиатрите го определиха като психопат и твърдяха, че лечение няма. Двамата с Дейви се надявахме, молехме се, когато порасне, сам да придобие повече хуманност. Беше толкова умен! Изкара забележителен резултат на САТ… Когато избра „Чъб“ го пуснахме — по принцип предпочитахме да е близо до нас, но той си беше наумил да учи в „Чъб“. Това било най-добрият медицински колеж. Интересуваше го единствено медицината. — Тя въздъхна. — Двамата с Дейви отдавна се опасявахме, че ще се случи нещо подобно.

— Много съжалявам, госпожо Пю, господин Пю — каза съчувствено Кармайн.

Не изрече нито дума повече, докато не влезе заедно със сержантите си в асансьора.

— Все на някого се падат съвършените родители.

— За пръв път виждам хора като семейство Пю — кимна възхитено Кори.

— Аз също — вметна Ейб.

Когато се натъкнаха на Майрън, който превеждаше Ерика Девънпорт през фоайето на „Кливланд“, Кармайн имаше чувството, че е заловен на местопрестъплението. Доктор Девънпорт беше облечена в пурпурен костюм, който придаваше виолетов оттенък на очите й, и той развеселено отбеляза, че е с обувки на нисък ток — Майрън не беше от високите мъже. Чакай да се запознае с Дездемона, помисли си и кимна на екипа си да продължат.

— Как е София? — бе първият въпрос на Майрън.

— Дездемона смята, че ако я заведеш на обяд — сам — и й купиш перидотите, за които мечтае, имаш големи шансове да ти напише червена точка — обясни Кармайн.

— Още утре, защото не е на училище.

— И още нещо, Майрън. Каквото и да си й казал за Ерика, София си е навила на пръста, че си дошъл да й обърнеш малко внимание, докато аз работя над тежък случай. Тя обожава малкото си братче, но то отнема почти цялото време на Дездемона.

Майрън изпъшка.

— О, Кармайн, много съжалявам, че стана така.

— Кажи го на нея, не на мен.

— Ще й купя диаманти!

— Само да си посмял! Дездемона каза, че перидотът е подходящ за шестнайсетгодишно момиче, и аз напълно вярвам на преценката й.

Той кимна отново на Ерика Девънпорт, която не бе продумала, и последва Ейб и Кори.

— Коя е Дездемона? — дочу решителният й глас.

Не успя да долови отговора на Майрън, но бе почти сигурен, че той ще се засмее, ще я погледне тайнствено и ще я накара да изчака, за да види сама.

— Всички говорят за нея и Майрън — прошепна Ейб.

— Нищо чудно, че носи диаманти — рече Кори.

Да, нищо чудно, помисли си Кармайн. Откога ли я познава Майрън и как ще продължим приятелството си, след като ненавиждам тази жена? Истинска харпия, която поглъща живи мъже.

Останалата част от деня не донесе нищо ново, така че, когато настъпи петък, ясен, безоблачен ден, Кармайн въздъхна облекчено. Имаше нужда да си почине. Качи се на колата и се отправи по магистрала 1–95 към Кейп Код, трудно достъпно място, тъй като някакво геофизично чудовище бе отхапало огромни късове от брега. Залив Бъзард беше най-големият. Който и път да хванеше, пътуването щеше да е дълго, затова, докато беше още в Кънектикът, той сложи сигналната лампа на покрива на феърлейна и използва сирената, за да може спокойно да надвиши ограничението от сто и десет километра.

Чатъм се намираше на сгъвката на лакътя, а Орлиънс беше на долната част от ръката, едно от прелестните селца, пръснати наоколо, въпреки че по това време на годината повечето от вилните селища и къщите бяха безлюдни. Кейп беше летен курорт. Обикновено къщите бяха от кедрови греди и шиндели, оставени небоядисани, за да може морето да ги патинира в сребърно, а през юли бяха окичени в розов или бял трендафил. Полуостровът с формата на ръка, извита така, сякаш някой мъж показваше бицепса си, обгръщаше тихите води на залива Кейп Код, подобни на огледало през лятото, малко по-навътре разпенени от яростта на Атлантическия океан, а плажовете по долната част на ръката бяха покрити с мокри от прибоя пясъчни дюни.

Кармайн обичаше Кейп и неосъщественото му желание бе да има лятна вила между Хаянис и Провинстаун, първото място, на което акостирали пилигримите.

Домът на Филомина Скепс се намираше в края на алея, дървената ограда бе скрита от пълзящи рози, които цъфтяха през юли. Бе в типичния за Кейп Код колониален стил, кедровото дърво бе посребрено, имаше леки дървени решетки, по които да се катерят розите, и достатъчно голяма градина, за да може да се каже, че имотът е скъп. Стигаше чак до тихите води на закътания залив, имаше си собствен кей и навес за лодки; очевидно някой обичаше мореплаването. На страничната стена на къщата се виждаше отвор за гориво, който издаваше, че някой живее тук през цялата година. Кармайн се огледа очарован и тръгна по засипаната с обли камъчета пътека към входа.

Госпожа Скепс отвори. Бе мургава красавица, с гъста, черна, къдрава коса, матова кожа, черни вежди и мигли, и тъмнозелени очи.

— Заповядайте, капитане — покани го тя и го поведе по дълъг коридор към задната част на къщата, където бе пристроена оранжерия в английски стил, цялата остъклена с метални подпори в стил ар нуво, боядисани в бяло. Тук гъмжеше от растения, някои докосваха прозрачния покрив, въпреки това имаше достатъчно място за бялата маса със столове, а малко по-настрани бяха разположени две малки канапета, тапицирани в бяло. Каишите, забеляза той, също бяха бели. Очевидно госпожа Скепс беше перфекционистка. Зеленото бе оставено за пищните растения, докато всичко останало беше бяло.

Беше донесла сладки. Тъй като той не спря по пътя, за да закуси, си взе от фините бисквити и изпи няколко чашки (порцеланови, не от големите глинени!) кафе. Едва след като приключи, заговори по същество.

— Не сте омъжена повторно, нали? — попита той.

— Не. Дезмънд беше единствената ми любов — отвърна тя, наричайки Скепс с цялото му име, сякаш никога не го бе наричала по друг начин. След това хвърли бомбата със съвършено спокоен глас. — Обсъждахме да се съберем отново.

Стреснатият му поглед се задържа на гладкото й безизразно лице.

— Така ли? След толкова години?

— Да, заради сина ни. Обадих се на Дезмънд преди четири месеца и говорихме няколко пъти. Нали знаете, че имаше друга?

— Дори да е имало, госпожо Скепс, от нея нямаше и следа.

— Говоря за Ерика Девънпорт, разбира се.

— Тя категорично отказа да е имало нещо между тях.

— Естествено! Не беше някоя голяма любов. И от двете страни. Капитане, едно от условията ми беше Дезмънд да прекрати отношенията им.

— Той прекрати ли ги?

— Да, скоро след първия ни разговор.

— Да й е правил прощален подарък — диамантени обеци и висулка? — попита любопитно Кармайн. Според въпросната Ерика Девънпорт, любопитството бе най-големият му грях.

Госпожа Скепс се разсмя искрено.

— Кой, Дезмънд ли? Не! Може да е един от най-богатите хора в Америка, но е невероятно стиснат. — Очите й се напълниха със сълзи. — Боже, толкова ми е трудно да говоря — да мисля! — за Дезмънд в минало време. Не, онова, което Дезмънд даде на Ерика, бе много по-ценно от диаманти, въпреки че не му струваше нищо.

— Място в борда на директорите, освен останалото.

— Точно така. Нямах нищо против нея. Докато беше с нея, не ме тормозеше.

— Вие сте добре образована.

— Да, чета много.

— Хубаво е човек да има тапия, но допълнителните четива всъщност дават допълнителни знания. Кажете ми, госпожо Скепс, защо настояхте да се съберете? Ревността на съпруга ви е съсипала брака.

— Казах ви, че го направих заради малкия Дезмънд.

— Не е ли по-добре да не става свидетел на ужасите, на които ви е подлагал баща му? Прочетох материалите от делото и съм запознат.

— Накарах го да ми даде дума, че никога повече няма се държи по този начин — отвърна госпожа Скепс. — Дадената дума бе нещо свято за Дезмънд. Вижте, малкият Дезмънд навлиза в пубертета, а момче на тази възраст има нужда от баща, колкото и неподходящ да е той. Готова съм да умра за детето си, капитане! Освен това съм убедена, че след като Дезмънд беше дал дума, щеше да я спази.

— А сега плановете ви рухнаха.

— Да, но поне съм спокойна, че съм опитала, а и синът ми знае, че съм го направила. След като баща му вече го няма, ще разчитам на братята си — те не смееха да се намесват, докато Дезмънд беше жив. Беше ги заплашил с наемни убийци и говореше сериозно. Казваше, че всеки може да наеме убиец, ако знае къде да търси.

Интересно, кой ли още знаеше откъде да намери наемен убиец? Може би доктор Ерика Девънпорт? Или пък Филип Смит? Фредерик Колинс? Гъс Първи, въпреки че той много ми допадна, мислеше Кармайн. После попита:

— Как е синът ви?

— Възстановява се бавно. Изкара много тежко варицела, болест, която винаги съм смятала за лека. Обривът в гърлото му се беше превърнал на рана, да не говорим, че плъзна навсякъде! Най-лошото е, че се налага да повтори учебната година.

— Не е задължително, ако наемете частни учители и посещава летните занимания — отбеляза Кармайн, който като дете бе имал доста здравословни проблеми.

— Само ако той иска — заяви с леден глас Филомина.

Опа! Ето я майката закрилница в действие! Кармайн смени темата.

— Разкажете ми за Ерика Девънпорт, госпожо Скепс.

— Ненавиждах я като човек, но мога да кажа, че напълно заслужаваше място в борда, нещо, което не важи за останалите навлеци. Изключвам Уоли Гриърсън! Той е истинско съкровище. Когато старият Уолтър Симъндс оглавяваше правния отдел, нищо не вървеше. „Корнукопия“ непрекъснато търпеше загуби заради грешки в договорите, постоянно имаше дела за вреди и загуби и се плащаха огромни суми. Щом Ерика пое контрола, всичко това постепенно прекъсна. Дезмънд я обожаваше, защото тя спестяваше на компанията огромни суми.

В този момент някой се развика в предната част на къщата и му отговори дрезгавият неуверен глас на момче. Последва бърз разговор, но когато гостът влезе, Дезмънд Скепс III не беше с него. Непознатият спокойно можеше да мине за брат на Кармайн, висок колкото него, мускулест, също мургав, с едро лице и изключително интелигентни очи. Разликата бе в косата, неговата бе оставена дълга, както бе модерно, със същия цвят като очите — тъмнокафяви. Дънките му бяха разкроени, комбинирани с бял пуловер и дънково яке, но му стояха като официални и от него лъхаше самочувствие и властност, каквито не се забелязваха у Кармайн.

— Тони Бера — протегна ръка той.

— Кармайн Делмонико.

— Добре ли си, Филомина? — обърна се Бера към госпожа Скепс.

— Чудесно, благодаря. — Тя поясни на Кармайн. — Тони е решил, че целият свят се е наговорил срещу мен.

— Не омаловажавайте старанието на доброто куче пазач, госпожо Скепс. Нямаше да съм при вас, ако навън не вилнееше убиец. Не мисля, че сте в опасност, честна дума. Все пак, много се радвам, че се засичам с господин Бера. Наблизо ли живеете, господине?

— Да, малко по-надолу на същата алея.

— Добре. Според завещанието на Дезмънд Скепс, синът му наследява всичко. Трябваше да получа копие от документа, но засега още не ми е изпратено. Доктор Девънпорт е позвънила на капитан Марсиано и е съобщила, че синът ви ще бъде наследник на всичко, но не е добавила никакви подробности. Вие можете ли да ми кажете нещо повече, господин Бера?

— Де да можех — намръщи се адвокатът, — но досега дори това не знаехме.

— Мислех, че завещанието ще бъде отворено и прочетено в присъствието на наследника — отбеляза Кармайн.

— Не е задължително. Всичко зависи от съдържанието на завещанието. Адвокатите на господин Скепс в Ню Йорк са запознати със съдържанието. Ако малкият Дезмънд е наследникът, тогава имам право да видя завещанието, защото представлявам майка му, следователно и него.

— Това сигурно ли е?

— Тя ще му бъде настойник.

— Да, разбира се. — Кармайн погледна Филомина Скепс. — Има още няколко неща, които искам да изясня, госпожо. Ще ми кажете ли датата, на която за пръв път предложихте на съпруга си да се съберете отново?

— Говорихме по телефона в понеделник, през третата седмица от ноември.

— А господин Скепс кога прекъсна отношенията си с доктор Девънпорт?

— Малко след това. Същата седмица.

Значи Ерика Девънпорт е знаела, че двамата ще се сдобрят от цели четири месеца, плюс-минус няколко дни. Сега беше малко късничко за убийство. Една отхвърлена жена едва ли би чакала толкова дълго. Изглежда, след като Скепс е прибрал примамката, тя се е преориентирала в нова посока и е хванала Майрън. Диамантите са подарък от Майрън, един от най-щедрите хора на света. След като общо бяха към осем карата, цената им вероятно е била между четвърт и половин милион долара. Майрън Мендел Манделбаум не се шегуваше, когато правеше подаръци! А в случая намеренията му бяха много сериозни. Последният път, когато подаряваше скъпоценни камъни в големи количества, бе, когато ухажваше майката на София.

— Сега, госпожо Скепс, бихте ли ми разказали за… навлеците.

Тя се подсмихна с изражение, което никак не отиваше на лицето й.

— А, тези ли? Дезмънд ги наричаше блюдолизците си и имаше основание. Фил Смит признава открито, че няма начин някой да го накара да оглави конкретна фирма, което, поне според мен, означава, че също като котка ще си падне на краката. Ще заеме мястото на Дезмънд, ще оглави борда, изобщо, каквото се сетите. Какъв лицемер! Човек би казал, че е от кралското семейство.

— Какво ще ми кажете за миналото им? Някакви съмнителни дейности? Незаконни сделки? Жени със съмнителна репутация?

— Поне аз не знам, освен за Гъс Първи, който се преструва на голям мъжкар и наистина е такъв, освен в единственото отношение, което нито един мъжкар не би си признал. Той е хомосексуалист и слабостта му са младежи, накипрени като жени.

Кармайн погледна Антъни Бера.

— Вие, господине, ще добавите ли нещо?

— Не, аз не съм част от света на „Корнукопия“.

Може и да не си, мислеше си Кармайн, докато се изправяше, въпреки това ще проверя къде си бил на трети април, господин мазен адвокат. Къща в Орлиънс, в която си позволяваш да живееш и през зимата, означава, че разчиташ на тлъсти хонорари. Освен това си влюбен в госпожа Скепс, но тя дори не те забелязва, приема те само като доверен приятел. Боже, какво разочарование.

На връщане повтори номера със сигналната лампа и сирената; пътят от Провидънс до Холоуман му беше познат до болка. Може би пътуването до Орлиънс се бе отразило добре на душата му, но не му помогна с нищо за случая. Време бе да започне да пипа с по-твърда ръка. Ако в управлението все още не бяха получили копие от завещанието, имаше намерение да нахлуе в бърлогата на Ерика Девънпорт и да го изиска незабавно. Само че документът го чакаше. Тъй като бе свикнал с правната терминология, той прочете бързо многобройните страници, след това се облегна назад, останал без дъх. Някой бе издал, че днес има среща с Филомина Скепс, а Ерика Девънпорт умишлено бе скрила и от него, и от госпожа Скепс онова, което бе знаела за съдържанието на завещанието, и не бе казала и дума, докато срещата им не приключи. Нищо чудно! Ако се беше разбрало, щеше да се разлети перушина също както при диви котки, впримчени в смъртоносна схватка. Какъв удар за Филомина Скепс и Антъни Бера! Какво ли щяха да кажат, когато от ярост им причернееше пред очите?

Дезмънд Скепс III бе посочен за единствен наследник, но за негов настойник бе определена Ерика Девънпорт. Не ставаше въпрос за родителски грижи. Филомина щеше да продължи да гледа момчето, да го храни, да го облича и възпитава. Щеше да бъде негова майка у дома. Само че тя нямаше да има никакво право да определя бъдещето му, да се разпорежда с богатството му и със съдбата на „Корнукопия“. Когато ставаше въпрос за власт и пари, Ерика Девънпорт беше in loco parentis13. В годините до двайсет и първия рожден ден на момчето, Ерика Девънпорт щеше да оглавява „Корнукопия“. Кармайн не виждаше начин Антъни Бера да успее да обори това завещание по съдебен път. Филомина Скепс нямаше никакъв опит в бизнеса, не можеше да предложи нищо, за което съдията да се хване. Не, Филомина Скепс можеше да спечели единствено ако застанеше на страната на доктор Ерика Девънпорт, новия шеф на „Корнукопия“. А тя я ненавиждаше.

Горкият Майрън! Новото развитие означаваше, че на Ерика вече не й е необходим богат съпруг, ако това бе причината да насочи интереса си към приятеля на Кармайн. Тя сама щеше да си определи както заплатата, така и служебните облаги и никой нямаше да може да й каже дума. Не, помисли си Кармайн, нещо не се връзваше с образа на златотърсачка. Тази жена искаше власт, не пари, което означаваше, че е открила нещо у Майрън, за което той не бе предполагал, че притежава. Майрън се бе появил в живота на Кармайн преди петнайсет години и бе приет като богат филмов продуцент; на Кармайн не му бе хрумнало нито за миг да провери дейността на любимия си приятел. Сега вече бе прекалено късно и той се укори, че е трябвало да се сети по-рано.

Ами жената, от която Дезмънд Скепс се беше отървал преди четири месеца? Сигурно е решила, че решението на любовника й е началото на нейния край. Вместо това го бе наследила като владетелка на кралство „Корнукопия“. Така че големият въпрос беше дали Ерика Девънпорт е знаела какво пише в завещанието на Дезмънд Скепс? Ако е знаела, тогава е имала непоклатим мотив за убийство. Само че как е успяла да разбере какво пише в документ, прибран в сейф в Ню Йорк, пазен във фирма, която тя не познава. Единствената възможност е Скепс да й е казал, но дали би направил подобно нещо? Не, разбира се, бе инстинктивният отговор на Кармайн. Скепс не бе такъв човек. По-скоро би я поизмъчил седмици и месеци наред, защото по характер не е бил много различен от Еван Пю. Обзалагам се, че и двамата са късали крилцата на пеперудите, помисли си Кармайн.

Кога е било изготвено завещанието? Кармайн погледна отново, за да е сигурен, че не е сбъркал датата. Не беше сбъркал. Беше написано преди два месеца, след като Скепс бе прекратил връзката с любовницата си. Това означаваше, че Скепс хладнокръвно е преценил качествата й за тази работа и ги е одобрил.

Погледна часовника си. Все още имаше време да посети доктор Девънпорт преди края на работния ден в „Корнукопия“. Не й позвъни, за да е сигурен, че ще я завари; тъй като й бе поверена нова работа, нямаше къде да е, освен на работното си място.

След като не я откри в кабинета на Скепс, той я намери на последния етаж, в апартамента. Ейб бе открил, че има малка вътрешна стълба, скрита в тоалетната за гости. Черната стена се отваряше навътре, след като човек натиснеше редица изчанчени копчета, и отвътре се показваше метална спирална стълба. Кармайн мина оттам и излезе, сякаш бе ползвал тоалетната. Появата му не я стресна, единствено я подразни.

Днес бе облечена в убито червено, а очите й изглеждаха мръснозелени. Очи на хамелеон, помисли си той. Отразяват околните цветове, но не могат да станат убито червени. Просто нямат такъв пигмент.

— Сега сигурно се превърнах в основния ви заподозрян — подхвърли тя.

— Не, отивате още по-надолу в класацията. Освен ако той не ви е казал какво има в завещанието.

— Дезмънд Скепс ли? Да прояви подобна недискретност? Единственото, което развързваше езика на Дезмънд, беше алкохолът, а когато се запознах с него, той бе свел пиенето до минимум. По един малцов скоч на ден, нищо повече. Никога не си позволяваше друго. Притежаваше една от най-големите компании в страната и знаеше какви беди може да му донесе дрънкането. Когато е поел работата, издал офертата на „Корнукопия“ за един от първите атомни реактори и конкуренцията му измъкнала сделката изпод носа, като използваха дизайна на „Корнукопия“. Не знам как не е получил удар. Гриърсън го извадил от помията. Ако имаше човек, когото Дез обичаше, то това беше Уол Гриърсън. По онова време бордът му бил още нов. Бил готов да ги уволни до един, с изключение на Гриърсън, но решил, че блюдолизците могат да бъдат и от полза, стига той, шефът, да не се напива.

— Очевидно доста тайни е споделял, докато сте била в обятията му, доктор Девънпорт.

— А, значи тя ви е казала. Не очаквах друго от нея.

— Господин Скепс харесваше ли жените? Разбираше ли се с тях?

— Стига, капитане, много добре знаете, че ненавиждаше жените! Тъкмо затова завещанието му ме слиса. Не съм предполагала, че Дез цени бизнес уменията ми. Погледнете ме сега! Аз съм председател на борда на директорите и имам пълен контрол над дяловете на малкия Дезмънд, лихвите, на които разчита, парите му. — Тя се засмя гърлено. — Аз, Ерика Девънпорт, съм върхът!

— И възнамерявате да натриете носа на госпожа Скепс!

— Нищо подобно. — Очите й го гледаха с такава искреност, че му се сториха почти сини. — Нямам никакво намерение да се меся на Филомина Скепс в задълженията й на майка.

— Имам и друг въпрос към вас, доктор Девънпорт. Какво ще стане, ако Дезмънд Скепс III умре?

Тя пребледня.

— Недейте! О, не го казвайте!

— Вие сте правистка, със сигурност сте се замисляли над подобна възможност. Какво става тогава?

— Има и други членове на семейство Скепс. Най-близкият роднина ще наследи всичко.

Сърцето на Кармайн се сви.

— Господин Филип Смит ли?

— Определено не. Господин Смит твърди, че е кръвен роднина, но този факт никога не е бил проверяван. Има един племенник и един първи братовчед. Те са преди него. Начело на списъка е първият братовчед. Племенникът е син на сестрата на Дезмънд Скепс. Първият братовчед е дете на по-малкия брат на Дезмънд Скепс-старши. Само че завещанието е изготвено съгласно законите на щата Ню Йорк, а аз не съм експерт.

— А и няма значение, тъй като малкият Дез си е жив и здрав. Благодаря ви. — Той се огледа. — Тук ли ще се преместите да живеете?

— Защо не, въпреки че ще трябва да променя обстановката. Горкият Дезмънд нямаше никакъв вкус.

— А вие имате ли?

— Просто ще кажа, че моят вкус е коренно различен. Ще си купя картини, които ще ми послужат като застраховка, след като се пенсионирам, и ще ги закача тук. Смятам да се отърва и от това чудовище — махна с ръка към телескопа. — Той много обичаше да си вре носа навсякъде.

— Стана ми ясно. А имаше ли камера към телескопа?

Тя скочи.

— Имаше! Знам, че имаше! Само че вече я няма.

— Не беше тук, докато тялото му лежеше на кушетката за масаж — отбеляза мрачно Кармайн. — Сега вече знам какво е взел Тед Кели.

— Или пък убиецът — подхвърли тя.

— Възможно е.

Той тръгна към асансьора.

— Капитане? Ще дойдете ли със семейството си на партито на Майрън утре вечер?

— Ако ни покани, ще дойдем.

— Добре! Нямам търпение да се запозная със съпругата ви.

— Защо?

— Много смела жена. Майрън ми разказа. Обикновено жените не притежават подобни качества.

— Дрън-дрън! — сопна се подразнен Кармайн. — Жените са невероятно смели през всеки ден от живота си. За ченге като мен те са плячка. Винаги има по някой, който ги дебне, следи, вре си носа, и никой няма представа коя жена ще бъде жертвата. Отплеснах се, госпожо. Жените са смели, защото износват бебета и гледат дома, а това е почти непосилна работа!

— Вие сте романтик! — заяви тя силно изненадана.

— Не, просто съм реалист. Лека нощ, доктор Девънпорт.

Ти пък какво знаеш за истинските жени, мършава принцесо от висшето общество, която се опитва да се присламчи и навре в света на големите играчи? Той кипна, когато си помисли за хилядите жени, които бе срещал в процеса на работата си, и в ума му проблеснаха бегли спомени, разводнени от яростта му, защото бе ставал просто свидетел на бедите им, на болката и невъобразимите трудности. Поуспокои се, когато пое към вкъщи, замислен над най-ужасните случаи.

— Невероятно романтичен си — отбеляза Дездемона, докато му подаваше чашата с бърбън и сода.

Успя да се прибере навреме, за да гушне будния Джулиън, който се подрусваше в скута на баща си, тъй като бе твърде малък за каквото и да било друго. Очите му бяха с цвета на топаз, а по краищата имаше тъмен кръг; миглите му бяха гъсти, черни, толкова дълги, че се завиваха, а голямата му глава беше покрита с черни къдрици, които биха отивали много повече на някое момиче. Никой обаче нямаше да го сбърка с момиче; у него имаше толкова много от Кармайн, също като баща си беше решителен и упорит.

Раждането му изпълваше Кармайн с почуда, тъй като никога не си бе представял, че ще стане баща на момче, и не можеше да намери начин да покаже на Дездемона какъв подарък му бе направила.

— Стисни ръката на татко — нареди той.

Джулиън стисна; Кармайн изнесе истинско представление с охкане и гърчене, а бебето се разписка от задоволство. След това баща и син се насладиха на истинска оргия от целувки, която прекъсна чак когато Дездемона грабна детето и го занесе да го приспи.

— Не се уморява от битки — заяви Кармайн, когато тя се върна и седна да си изпие джина с тоник. — Винаги очаквам да приложи сила или поне да ревне. Така се забавлявахме, а после изведнъж… край! Мама ни развали веселбата.

— Той е вече достатъчно умен и знае, че няма как да се спаси от часа за лягане. Джулиън си пести енергията за по-достижими цели — отвърна тя и вдигна чаша.

— Къде е София?

— Вечеря в „Кливлънд“ с Майрън и неговата Ерика.

— Сериозно ли?

— Напълно. Заведе я на обяд и й подари перидотите, но Майрън нямаше да е Майрън, ако слушаше какво му казват хората. Получила е и един много специален комплект от гранати.

— Значи работата е оправена.

— А, да. След това малката лисичка не го остави на мира, докато той не се съгласи да организира вечерята с Ерика. Разреших й да отиде, защото ако се настрои срещу жената, най-добре това да стане пред по-малко хора, а не утре, пред всички, които Майрън е събрал на тъпото си парти. Аз, разбира се, приех поканата. — Тя погледна часовника си. — Досега да се е прибрала, ако нещата не вървяха.

— Ерика Девънпорт е истинска загадка, Дездемона.

— И убийца ли?

— Не вярвам, въпреки че смъртта на Скепс й осигурява огромна власт. Според завещанието му, короната става нейна.

— Боже! Невероятна победа за една жена — възкликна Дездемона и погледна Кармайн с неподправена обич.

Беше чудесно да е независима жена, която не дава обяснения на никого; и тя бе такава жена, навлязла в трийсетте доста отдавна, и може би бе крайно време да избие желанието за независимост от главата си. Но нямаше и следа от съмнение, че животът с Кармайн, в самия център на огромно италианско-американско семейство е за предпочитане.

— Какво ще вечеряме? — попита той и му се прииска да е нещо от италианската кухня.

— Спагети с кюфтета а ла Емилия Делмонико.

Каква вечер само! Успя да гушне будния Джулиън, желанието му за вечеря се сбъдна, може би по-късно двамата с Дездемона щяха да направят братче или сестриче на малкия. На него му се струваше, че е прекалено скоро, въпреки че Дездемона не бе на същото мнение.

Той допи чашата си.

— Тогава да сядаме да вечеряме — рече. — Утре вечер има да се тъпчем с боклуци, от които ще ни призлее — най-различни видове раци, хайвер, сурово това, сурово онова. Доколкото разбрах, Майрън е наел готвач.

Кармайн бе единственият, който не очакваше с нетърпение партито на Майрън. След повишението на Ерика събитието стана строго официално, дали по прищявка на Майрън или на Ерика, никой не знаеше, но жените изпаднаха в истинска паника, тъй като нямаха представа какво да облекат.

София реши да не ходи, за огромно облекчение на баща си. Не каза каква е причината, но Дездемона предположи, че момичето се чувства някак незначително в присъствието на новото гадже на Майрън. След вечерята с тях тя се прибра ентусиазирана, непрекъснато повтаряше „Ерика това“, „Ерика онова“, но думите й не бяха от сърце. Патрицианската красота на жената, изтънчеността й, интелигентността и надменното самочувствие й бяха дошли твърде много. София бе усетила, че е получила шах и мах.

Тъй като заради ръста си Дездемона не можеше да си купи дрехи от който и да е магазин, дилемата какво да облече беше спестена на Кармайн; макар и неголям, в гардероба на съпругата му имаше дрехи за всякакви непредвидени обстоятелства. Каза й, че изглежда великолепно в бледосинята рокля, която бе избродирала сама, същата като на Одри Хепбърн във филма „Сабрина“. По времето, когато работеше в „Хъг“, Дездемона бе изкарвала огромни суми с бродерия, толкова изящна, че получаваше поръчки за изработка на дрехи за свещеници от римокатолическата църква. Кармайн с удоволствие забеляза, че роклята не я правеше да изглежда по-ниска. Сребърните й сандали, четирийсет и пети номер (добре че в Ню Йорк беше пълно с травестити!), бяха на осемсантиметров ток.

Първата двойка, които Кармайн и Дездемона срещнаха в асансьора, бяха Мосън Макинтош и ексцентричната му съпруга Анджела. Тя бе оставила съпруга си да се занимава с политиката на „Чъб“ и бе поела към други нива на съществуването — от йога до астрология. Партньорството им беше чудесно, защото макар Анджела да изглеждаше вятърничава, тя никога не забравяше име, лице или разговор. Много удобно качество за съпругата на ректора на „Чъб“! Кармайн отдавна бе престанал да се пита как така Майрън, роден на Западното крайбрежие, възпитан, завършил пак там, жител на Ел Ей, знаеше толкова много за порядките на Източното крайбрежие. Човек просто ги знаеше тези неща.

— Значи тази вечер ще се запознаем с новия шеф на „Корнукопия“ — започна М. М.

— Точно така — потвърди Кармайн и едва се сдържа да не сподели, че тя е сред заподозрените. Но М. М. сигурно вече се бе досетил.

— Скъпи, ние всъщност се познаваме с нея — обади се Анджела. — Не помниш ли? Бяхме на един благотворителен банкет преди четири месеца. Тя беше с Гъс Първи. Запомних я, защото е удивително красива — Водолей с изгряващ Скорпион, Юпитер в Козирог.

— Ох! — изпъшка М. М. и отстъпи, за да излязат дамите първи. — Изглеждаш великолепно, Дездемона.

Посрещнаха ги Майрън и Ерика. Домакинята беше в сребристосива тафта, гарнирана със сребрист воал, който превръщаше очите й в бледосиви, токчетата й бяха под пет сантиметра, забеляза Кармайн. Каквато и феминистка да бе — а тя със сигурност беше — начинът й на действие беше ненатрапчив и дискретен, тя никога не си позволяваше да унижи мъжа на каквото и да било ниво. Майрън толкова се гордееше с нея, нямаше търпение да я представи на всички важни личности и очевидно не се сещаше нито за миг, че тя е централният нападател в стремежа за власт. Какво ли щеше да се случи, когато двамата се сблъскаха в някоя заседателна зала, нещо, което неминуемо предстоеше? Или тя бе предвидила и подобен развой на събитията?

Майрън я представи на Дездемона, а Кармайн наблюдаваше. Тъй като трябваше да вдигне глава, за да погледне Дездемона в очите, тя видя лицето й отдолу, което съвсем не представяше гостенката в благоприятна светлина. Затова очите й потърсиха друго място и се спряха на пръстените на Дездемона.

— Прекрасни са — отбеляза тя и се насили да се усмихне.

Как би могла една неестествено висока жена да се чувства добре в кожата си на гротескно създание? Как бе възможно да носи обувки на ток? Кармайн Делмонико беше висок мъж, но тя стърчеше над главата му, а на него изобщо не му пукаше! Ерика просто не знаеше какво да мисли за тях.

— Диамантът е годежният ми пръстен — обясни Дездемона, — а сапфирът е за раждането на сина ни.

— Вие англичанка ли сте?

— Да, но напоследък се водя американска гражданка.

Дездемона се усмихна и се отдалечи. Събираха се все повече гости.

— Какво мислиш за снежната кралица? — попита Кармайн.

— Каква ти снежна кралица, любими! Снегът е мекичък, приятен. Ледена кралица.

— Правилно. Личи ли й възрастта?

— Според мен личи. Непоклатима е, нещо, което никой на двайсет или трийсет не може да постигне. Много скоро ще си направи лифтинг на лицето… бръчките от носа до ъгълчетата на устата са се врязали дълбоко.

— Способна ли е на убийство?

— На корпоративно, със сигурност. Както действат акулите. Ще те захапе, за да те разкъса на две, още преди да забележиш, че кръжи около теб. Само че няма начин да се заеме с физическо убийство. Освен, разбира се, ако нещо не я принуди да направи подобно нещо.

— Докато стоеше до нея, тя реши, че си някаква грешка на природата, а сега, въпреки че е в другия край, не може да откъсне очи от теб.

— Имам чувството, Кармайн, че се интересува повече от теб. Може би е възнамерявала да те прелъсти, но след като ме видя, надеждите й угаснаха. Тя не е в състояние да се справи с хора, които имат различен от нейния опит, а това е едно от най-големите й ограничения. За нея мъжете са просто жалки, несигурни създания, които не търпят някой да ги превъзхожда, дори от гледна точка на ръста, например. А сега вече не знае какво да мисли.

— Това го разбрах от изражението й, макар онази част за прелъстяването да ми е убягнала. Кажи какво означава това, гадателко.

— Че ти я привличаш, глупчо!

Приближи Дилия, искряща в розови набори; Кармайн остави съпругата и секретарката си да си говорят, за да пообиколи сред гостите. Всички поканени бяха дошли, поне така му се струваше.

Спря до господин Филип Смит, чиято съпруга бе някъде другаде.

— Откъде познавате Майрън, господин Смит? — попита той.

Котаракът веднага се прояви.

— Когато сме в обществото, можеш да ме наричаш Фил, Кармайн. Майрън е председател на нюйоркска банка, с която често работим, „Хардинг“. Изцяло търговска банка, няма депозитори както „Първа национална“.

Самодоволен изрод!

— Там ли се е запознал Майрън с доктор Девънпорт?

— Ерика, Кармайн, Ерика! Да, разбира се. Тя завежда правния отдел на „Корнукопия“ и поддържа връзка с банките.

— Кога са се запознали?

Смит сви рамене.

— Нямам представа. Питай ги тях. Всъщност, след като си чак толкова близък с Майрън, не мога да повярвам, че не знаеш. Да не би той да преувеличава, като твърди, че сте близки? Понякога е голям майтапчия.

— Попитай го него — отвърна с усмивка Кармайн.

И си го начукай, надут пуяко, помисли си, докато се отдалечаваше. А пък говориш като някое чучело.

След това се спря при доктор Полин Денби и изпълняващия длъжността декан на колеж „Данте“ доктор Маркъс Керуски. Двамата се тъпчеха с кошнички с раци и по лицата им бе изписано безмерно задоволство.

— Не сте ли в траур, доктор Денби? — попита Кармайн, все още жегнат от присмехулното поведение на Смит.

Тя изсумтя, без да се притесни.

— Облека ли се в черно, приличам на болна в последен стадий на цироза, капитане, така че отговорът на въпроса ви е „не“. Пък и умирах от нетърпение да се запозная с новия шеф на „Корнукопия“. Каква победа за жените!

— Така е, още повече че решението е било взето заради качествата й. Вие защо не се кандидатирате за декан на „Данте“? Това също ще бъде забележителна победа.

— От „Чъб“ по-скоро ще дадат поста на пришълец от Марс — стига да има пенис и да е бивш възпитаник на „Чъб“. Ще се пробвам в „Лизистрата“, когато го построят.

— Не е ли малко шантаво да се строи колеж единствено и само за жени, след като обвиняват мъжките колежи в дискриминация?

— Разбира се. Сигурна съм, че ще се допускат и мъже студенти. Истинската победа ще бъде, когато жени заемат административните постове. „Чъб“ ни дължи поне това — обясни доктор Денби.

— Ами ако съпругът ви не беше убит? Или по-точно казано, какво щеше да се случи, ако съпругът ви беше жив, когато завършеха „Лизистрата“? — попита Кармайн.

— Щях да кандидатствам за декан. Ако Джон откажеше да ме придружи, щях да се разведа с него. „Лизистрата“, както ме увериха, няма да държи на съпружеските двойки. Какви глупости!

— А вие какво мислите за отпадането на почитаните толкова дълго ценности и традиции, доктор Керуски?

Той се изчерви и смути.

— Ами… всъщност, капитане, това не е моя работа. Пък и нали говорим хипотетично.

Кармайн им се усмихна и продължи. Възможно ли бе тя да го е извършила? В мислите му се оформяше идея, но се налагаше да изчака до понеделник… А и тук не беше чак толкова скучно, настояваше жадният му за информация ум, докато той оглеждаше гостите. Добре че съпругата му умееше да се грижи сама за себе си и знаеше отлично причината, заради която бе дошъл. Мили боже, жена с каскет!

Следващата риба, която се улови в мрежата му — всъщност рибите бяха две, според запалената по астрологията съпруга на М. М., свързани, едната готова да поеме срещу течението, а другата в обратната посока. Декан Робърт и госпожа Нанси Хаймън. Тя бе очарователна жена на възрастта на декана. Децата им бяха пораснали и излетели от гнездото, което правеше живота им в „Парацелс“ съвършен.

— Надявам се да откриете кой е убил нещастното младо момче — започна госпожа Хаймън и отпи от чашата бяло вино. — Поканих родителите му на обяд — прекрасни хора! Какво да направи човек, за да притъпи болката им? Опитайте се да освободите тялото колкото е възможно по-бързо, капитане! А пък Боб изобщо не е на себе си. Как иначе? Просто не знам как се разчуват тези неща, но няма родител и студент в колежа, който да не знае за мечия капан. Боб се опитва да убеди родителите, че техните деца не ги грози опасност, а това му отнема толкова много време! Едва ли ще ни позволите да им кажем, че Еван е изнудвал някого.

Много интересно, откъде пък бяха научили този факт семейство Хаймън? От семейство Пю може би?

— За съжаление не мога, госпожо Хаймън — отвърна спокойно той. — Това се нарича скрито доказателство. Ако хората разберат, може да размъти водата.

Тя въздъхна.

— Да, разбирам. — След това се оживи. — Струва ми се, че имам информация, която може да ви е от полза.

— Каква? — попита предпазливо той, тъй като не бе сигурен какво е готова да направи тя, за да облекчи декан Хаймън от товара му.

— Случи се онзи следобед. Обикновено не съм… имам час по рисуване в институт „Тафт“. Само че преподавателят беше болен и отложиха часа. Закъснях за обяд, беше към един и петнайсет. Фоайето беше празно, но имаше един мъж в кафява униформа, който се качваше по стълбите към етажа на първокурсниците. Спомних си за него тази вечер, след като пристигнах тук, защото видях онази жена в кафявата рокля без ръкави и лъскавата шарена туника отдолу — видяхте ли я? Виждате ли я? Заради каскета е! Онзи носеше нещо на главата си, кафяво, кръгло — кафявият плат ми заприлича на калъф на инструмент. Беше много по-голям от каскета, въпреки това именно каскетът ме накара да си припомня. Ужасна е, нали? Как е възможно да си сложи каскет на официално събитие? Мъжът в кафяво беше препасал колан за инструменти и носеше куфарче като дърводелците, затова не се и замислих накъде е тръгнал.

Кармайн потисна обзелото го раздразнение и се наведе към Нанси Хаймън.

— Госпожо, разпитваха ви два пъти. И двата пъти ни уверявахте, че не е имало никакви хора и дори не сте споменали пред колегите, че сте била в колежа миналия понеделник!

— Боже! Моля ви, капитане, не ми се сърдете! Просто не помня, освен ако нещо не предизвика асоциация! Честна дума! Така е и с каскета. Толкова е грозен! И щом я видях… хоп! Имаше работник в кафяво с кафяв каскет. Той… току-що си спомних за него!

— Едър ли беше?

— Напротив, много дребен, също като дете. Слабичък… И накуцваше, но не помня с кой крак. Ако ботушите му бяха оставили черни стъпки по мраморния под, щях да го повикам да се върне и да му се скарам, но те не бяха от онези с противните гумени подметки, които направо побъркват Боб. След това отидох в стола и съвсем съм забравила за него.

— Видяхте ли лицето му?

— Не, единствено гърба му.

— Ами косата?

— Беше скрита под каскета.

— Ами ръцете? Бял ли беше или чернокож?

— Доколкото си спомням, беше с работни ръкавици.

Господи, този тип бил голяма работа! Ние си мислехме, че е избрал час, когато колежът е празен, а той е отишъл, когато студентите са обядвали. Всеки момент на някой от първокурсниците е можело да му хрумне да се качи в стаята си и да се натъкне на куцукащия дребен убиец. Кой би… му обърнал внимание? Никой не би погледнал един дърводелец, дори Еван Пю. Само че не се е случило. Убиецът е имал стопроцентова вяра в късмета си, очевидно доказана. Колко ли още изненади щеше да му поднесе приемът на Майрън? А и коя е жената с каскета, запита се Кармайн.

Гъс Първи, Уолъс Гриърсън и Фред Колинс се бяха дръпнали високомерно настрани, но Кармайн не се притесни да отиде при тях. Този път Дездемона беше с него и мъжете бяха така поразени, че не посмяха да мръднат. Тъй като този път Първи не можеше да разчита на Ерика, беше дошъл сам. Колинс бе решил да покаже двайсетгодишната си съпруга, Канди. Съпругата на Гриърсън, Маргарет, също висока жена, изглеждаше отегчена до смърт, но когато се появи семейство Делмонико, се усмихна доволно на Дездемона. Двете се отдръпнаха настрани и поведоха оживен разговор.

— Съпругата ви е дама от класа — обърна се Гриърсън към Кармайн. — Да не е била — а може все още да е — детектив?

— Не, работеше като болничен администратор, от новите, които не могат да кастрират и котка — обясни Кармайн. — Сега болниците се управляват като бизнес институции и обръщат повече внимание на счетоводните книги, отколкото на качеството на здравните грижи.

— Жалко. Здравето не е стока, а състояние.

— Трябва да ви включим в борда на директорите на болница „Чъб-Холоуман“.

— Нямам нищо против.

— Завиждам на жените, които си имат кариера — въздъхна Канди.

— Тогава измисли нещо, скъпа — подкани я мило Гриърсън.

— Нали имаш кариера — сопна се Колинс. — Ти си съпруга и майка.

Първи се изсмя.

— Просто не можеш да преживееш, че старата сива кобила те надбяга — изсмя се той. — Сивото много й отива на нашата Ерика. Горе главата, Фред! Може надбягването още да не е приключило.

— За мен приключи. За теб също. И за Фил. Само добрият стар Уолъс е още на трасето. Как иначе. Той ще оцелее — съскаше Колинс.

— Искате да кажете, че можете да се озовете на улицата ли? — попита Кармайн.

— Естествено — потвърди Първи.

— Сигурно сте останали шокирани — отбеляза Кармайн.

— Какво? — не разбра Колинс.

— Завещанието.

— Каква обида само! Отвратително — изсъска Колинс.

— Някой очакваше ли подобно развитие на нещата?

Отговори Гриърсън.

— Дори Фил Смит не е очаквал подобно нещо, а той беше най-близък с Дезмънд. Бих заподозрял, че завещанието е подправено, само че „Тумс, Хилиард, Спендър енд Хънтър“ са го изготвили и накарали Дезмънд да го подпише, а след това са го прибрали в сейф. Донесоха го в Холоуман като строго секретен документ, в куфарче, стегнато за китката на куриера, а Бърнард Спендър го отвори в наше присъствие. Не е подправено, сигурен съм. Надявах се в него да има някакво обяснение защо Дезмънд е избрал Ерика, но не се казва и дума. Няма никакви лични отклонения, няма дори бележки под черта. Само страница след страница с инструкции, така че Антъни Бера да не постигне нещо, ако реши да ни съди от името на Филомина.

— Май не мислите, че от доктор Девънпорт ще излезе добър шеф, господине?

— Според мен, ще съсипе „Корнукопия“. Затова ще я накарам да подпише, че ще предложи „Дормъс“ първо на мен, когато тръгнем да падаме — призна Гриърсън.

— Кои от вас знаеха, че доктор Девънпорт е била любовница на господин Скепс? — попита Кармайн.

Тази новина ги слиса; реакцията им бе неподправена. Нито един не бе имал представа. Ето че аз, Кармайн, интригантът, им пуснах мухата, която да отрови умовете им.

— Я стига! — възкликна подигравателно той. — Не може да не сте се чудили още от мига, в който научихте съдържанието на завещанието, дали между тях не е имало нещо.

— Аз лично искрено вярвах, че Дезмънд я е избрал заради уменията и знанията — призна Гриърсън. — Всъщност, не виждам по какъв начин любовните им отношения са променили това. Дезмънд не е от мъжете, които се поддават на чувства. Сбъркал е, когато е решил, че е забележително способна, но решението му не е взето, защото му е била любовница.

— Благодаря, господин Гриърсън. Всъщност, господин Скепс е прекратил връзката си с доктор Девънпорт преди четири месеца, а завещанието е изготвено два месеца по-късно. Каквито и чувства да е имал към нея, те в никакъв случай не са повлияли на решението му, както сам изтъкнахте. Онова, което ме впечатлява най-силно, е, че се противопоставяте на общото мнение, като твърдите, че доктор Девънпорт няма да се справи. Има ли причина да мислите така?

— Инстинкт — отвърна Уолъс Гриърсън. — Ерика е пълна с тайни и реди какви ли не лъжи. Вие сте умен човек, капитан Делмонико, а също и изключително опитен. Във всеки клас има по едно хлапе с почти отлични оценки, за което всички предполагат, че го очаква блестящо бъдеще. Но винаги има и едно хлапе, което е почти на върха, но не успява да го достигне, защото работата й — хайде да говорим за хлапето в женски род — защото работата не е самостоятелна, защото бяга от стандартното. И знаете ли какво? На двайсетата година от завършването се оказва, че тъкмо тя е направила блестяща кариера. Ерика е съвършеното дете с отличните оценки. Само че тя никога не е била на върха, освен на правния отдел, тя е устремена право напред и умът й е като сметачна машинка. Разчитала е изцяло на Дезмънд, ала той не го виждал. — Той се намръщи. — Инстинктът също ми казва, че по сърце тя не е ръководител на бизнес империя. Тя копнее за нещо друго, но за какво точно не мога да кажа.

— Инстинктът, господин Гриърсън е нещо чудесно — отбеляза напълно сериозно Кармайн и се отдалечи, без да изчака Дездемона.

Партитата, каза си той, могат да се окажат по-добър източник на информация, отколкото официалните разпити. Ако не беше това парти, жената в кафявия каскет нямаше да събуди спомена на госпожа Хаймън, а представителите на борда на „Корнукопия“ нямаше да посегнат към пиенето.

А пък домакинята ни сдава багажа, разбра той, когато тръгна към нея. Естествено, че сдава багажа, тъй като не е почитателка на партитата. Докато Майрън, чедо на Западното крайбрежие, е влюбен в тях — не, кажи го по друг начин, Кармайн! Той трябва да е непрекъснато заобиколен от блясък и суматоха, от красиви хора, от дрънчене на благороден метал и скъпоценни камъни, да чува разговорите на хора, които сключват най-различни сделки. Партитата са само една страна от всичко това. Не по-малко важно е да се обядва в „Поло Лаундж“ и да се вечеря в най-модерния за седмицата ресторант. Когато Майрън ни идва на гости, имам чувството, че търси покаяние. Не, евреите не търсят покаяние. Той е като онези, които се самобичуват, преди да се гмурнат в леденостудена вода. Ние сме камшикът, с който Майрън се самобичува, за да може след това да се наслади на прелестите на своя свят. Защо обичам този човек? Защото е истински джентълмен, защото е истински баща на София, защото е мил и благороден, и невероятно готин. Единственото, което ми къса сърцето, е опасението, че го чакат доста неприятни изненади на влакчето на любовта. Първо Сандра, сега Ерика. Не умее да избира този човек.

— Писна ли ви? — попита той домакинята, когато стигна до нея.

Тя го погледна стреснато.

— Толкова ли личи?

— Не бих казал. Само че вие не умеете да водите небрежни разговори и нямате мотивация да придобиете подобно умение.

— Да не би да намеквате, че трябва да потърся мотивация?

— Зависи. Ако имате сериозни намерения към Майрън, тогава се налага. Той живее в света на незначителните небрежни разговори, на намеците и лицемерието. Къде се запознахте?

— В Ню Йорк, на събрание на борда на „Хардинг“, банка „Хардинг“. Майрън ми се стори изключително привлекателен.

— Както и на половината от останалите жени на този свят. Сигурно вече ви е казал, че е женен за бившата ми съпруга.

— Да, каза ми. Признавам, че не мога да разбера как е възможно и двамата да харесате една и съща жена.

— Мислите така, защото нямате представа каква беше Сандра на двайсет! Нещо подобно на вас, но без ума. Тя притежаваше очарователна закачливост, която изпълваше всеки мъж с желанието да я закриля непрекъснато. София много прилича на нея, но интелигентността й служи като маска.

— Още по-добре, ако питате мен. Ненавиждам глупавите жени — заяви наперено Ерика.

— Глупостта не означава, че жената е неприятна.

— За мен означава!

— Значи се радвате, че София е умна.

— Да. Тя не презира лицето си, но няма да позволи то да реши съдбата й.

— Приемате красотата на София по същия начин, по който приемате вашата — като средство, ако сте притисната в ъгъла, в останалите случаи като най-обикновена досадна даденост. София е различна. За нея лицето й е част от онова, което се крие в главата. Не дели нещата.

— Винаги успявате да ме засечете! — сопна се тя, обърна се и забеляза двама закъснели. — Филомина, Тони!

Кармайн се дръпна на място, откъдето можеше да наблюдава как Ерика отвежда Филомина Скепс и Антъни Бера, за да ги представи на Майрън, който както обикновено бе очарован да се запознае с нови лица и ги посрещна ентусиазирано, сякаш бяха първите, а не последните гости.

Филомина, реши Кармайн, беше поне пет години по-млада от Ерика, истинска ледена кралица, но добре прикрита. Също като Дилия, тя беше облечена с вталена рокля с розови волани, но приликите свършваха тук. На Кармайн може и да беше казала, че Скепс бил стиснат, но носеше удивителни розови диаманти. Двамата с Бера изглеждаха съвършената двойка.

Филомина и Ерика си казаха нещо, след това Майрън отведе Бера настрани, за да го запознае с кмета, а двете жени продължиха разговора си. Държаха се любезно, усмивките им бяха искрени, но Кармайн усети, че всъщност си разменят съвсем не приятелски приказки. Гостенката отказа шампанско, но прие чаша чилийско червено вино; Ерика пърхаше около бившата съпруга на Дезмънд Скепс като нервна булка около недоволна свекърва. Раци? Не? Хапки с пилешко? Не? Чудесен местен пастет? О, добре!

Най-сетне Бера се откъсна от Майрън и спаси Филомина, намери маса, настани я, донесе й чаша чилийско вино, а след това отрупана с хапки чиния, от която да си избере. Накрая се изправи зад нея и проследи с поглед Ерика Девънпорт. Тук ставаше нещо, но Кармайн не беше сигурен какво точно. Приближи се Фил Смит със съпругата си, която — Боже господи! — поздрави Филомина гордо, без изобщо да се смущава от кафявия си каскет.

Смит не се застоя дълго. На съпругата му, горката женица, не й беше никак приятно да я мъкне напред-назад и се опита да остане, но той я дръпна настрани, сякаш се страхуваше, че тя може да изтърси нещо неподходящо. Щом забеляза сродна душа по отношение на модата, Дилия я изтегли изпод носа на съпруга й и двете най-зле облечени жени на партито се отдалечиха заедно. Гъс Първи и Фред Колинс бяха следващите, които се приближиха да поздравят новодошлите, Колинс беше без Канди. Антъни Бера им кимна вдървено, след това се заслуша в онова, което казваше Филомина. Когато Колинс, толкова пиян, че се олюляваше, започна да надига глас, той застана бързо пред стола на дамата си и очевидно помоли Първи да го разкара. Първи го послуша, но след минута Филомина нареди на адвоката да я остави на мира. Той възропта, но тя вирна брадичка толкова властно, че Кармайн остана силно заинтригуван. Бера прехапа устни и се отдалечи, а тя остана сама. С кого ли искаше да се види?

В този миг Майрън отиде при нея и по този начин съвършеният домакин развали плановете й. Кармайн така и не разбра как тя успя да се отърве от него, но го направи толкова умело, че той се усмихна като омагьосан и се отдалечи. Филомина Скепс отново остана сама.

Още няколко души се приближиха до нея и тя ги отпрати със същия чар, който бе използвала, за да се отърве от Майрън — доктор Полин Денби (много интересно!), Мосън и Анджела Макинтош. Кармайн се прокрадна към тях, обзет от съжаление, че помещението започва да се опразва, защото така нямаше да успее да чуе какво казва Филомина Скепс.

Най-сетне се приближи и който трябваше; езикът на тялото бе повече от красноречив. Ерика Девънпорт.

Мина сервитьор; Филомина го спря и малката масичка беше почистена веднага. Ерика приседна върху нея и се извърна така, че да е срещу бившата съпруга на Скепс, която също се изви настрани. Разочарованият Кармайн наблюдаваше профилите на двете жени, но не можеше да види израженията им.

Докато траеше разговорът, нещо като че ли отблъскваше хората и неколцината, отправили се към масата им, бързо се отдръпнаха. Вероятно новината, че Ерика е получила настойничеството, се бе разпространила сред гостите и никой не искаше да се превърне в първопричината, съсипала примирието. Отстрани изглеждаше така, сякаш се водеха преговори и това разреши загадката защо Филомина Скепс бе дошла на партито. Неутрална територия. Къде другаде можеше да постави условията си, без да бъде притисната от сянката на „Корнукопия“. Може би в Орлиънс? Само че Ерика никога не би отишла там.

Антъни Бера наблюдаваше двете жени с болезнена напрегнатост и разсеяно отговаряше на въпросите, с които го заливаше Уолъс Гриърсън. След това Фил Смит и кафявият каскет се приближиха до тях и Бера вече не можеше да вижда Филомина от мястото, на което бе седнала, затова се отказа.

Преговорите продължиха поне половин час, накрая Ерика Девънпорт изглеждаше уморена, а Филомина Скепс по-красива от когато и да било. След това Ерика отпусна длани на коленете си и се надигна. Приведе се, за да целуне Филомина по челото, и тръгна към Майрън.

— Скапана съм — призна Дездемона и изрита сандалите в мига, в който се качи в колата.

— И аз, прекрасна госпожо. Тази вечер изглеждаше божествено.

— Наистина ли?

— Наистина. Тялото ти е като на холивудска звезда, а роклята го подчертаваше съвършено.

— Странна работа. Жените вечно мрънкат, че бебетата им съсипвали фигурите, а пък Джулиън се отрази чудесно на моята.

— Според теб, как се чувства Майрън?

Тя се намръщи.

— Добър въпрос. Той е лудо влюбен — забеляза ли диамантеното колие? — но изглежда вече му минава през ума, че любимата му Ерика не си пада по партитата. Сандра щеше да е много по-подходяща.

— Разбрах, че все още не е подал документи за развод.

Дездемона изпъна гръб, когато феърлейнът сви по пустата „Саут Грийн“.

— Виж ти! Значи не е свалил последната бариера.

— И аз така казах.

Тя се приведе на широката седалка и се сгуши в него.

— Ти забеляза ли жената с ужасния кафяв каскет?