Лавина от убийства

— Докъде може да стигне дългата ръка на съвпаденията? — обърна се Кармайн към Ейб и Кори рано на следващата сутрин.

Нито един от двамата нямаше представа за какво говори шефът им, но не посмяха да си признаят. Да не би да ги подлагаше на някакъв изпит?

Кори преглътна.

— Какво искаш да кажеш, шефе?

— Трети април. Смъртта на Джими Картрайт е била най-обикновено съвпадение. Твърди се, че и смъртта на декан Денби е съвпадение. Възможно ли е и смъртта на дебелия банкер да се окаже съвпадение?

— Не е ли малко множко? — подхвърли Кори, облекчен, че е попитал за какво става въпрос. Никога не се знаеше накъде са се залутали мислите на Кармайн. Снощи Кори се бе скарал жестоко с Морийн и едва не се стигна до бой, но поне се изясниха и тази сутрин имаше чувството, че натякванията и мрънкането й най-сетне ще спрат. Сутринта тя му се усмихна, направи му закуска и не каза и дума за повишението.

— Защо ти хрумна това, Кармайн? — попита Ейб.

— Заради възможността. Прекалено удобно е. Бих посветил още време на госпожа Нортън, но я вижте датата. Трети април! Как е възможно да е тя?

— Случило ли се е нещо важно на тази дата? — учуди се Кори. — Понеделник. Първият работен ден от месеца, а пък месецът е последният на финансовата година…

— Голямо разочарование, защото денят на шегата е бил в събота — ухили се Ейб. — Тази година нямаше шегички и закачки.

— Така и не се разбра откъде е — стрихнинът — продължи Кармайн.

— Вярно — потвърдиха двамата в един глас.

— Да погледнем на нещата от друг ъгъл, въпреки че ще изглежда доста страховито.

Кармайн не обичаше да използва черна дъска, но понякога се налагаше да записва някои неща и тогава дъската му вършеше работа.

— Има лека смърт и мъчителна смърт. — Прокара черта през средата и оформи две колони. — В леката смърт можем да включим Биатрис Егмонт, Кати Картрайт и тримата чернокожи. Наричам смъртта им лека, защото нито един от тях не я е очаквал и до един са умрели бързо. Добре, пет леки смърти.

Прехвърли се на лявата половина от дъската.

— В мъчителната смърт можем да включим декан Денби, но всъщност не му е мястото тук, защото не е част от схемата. Значи остават пет случая на мъчителна смърт: Питър Нортън, Диди Хол, Бианка Толано, Еван Пю и Дезмънд Скепс. Ще ги запиша обаче във възходящ ред. Коя е била най-лесната смърт?

— На Питър Нортън — отвърна Кори. Леле, днес сякаш му бяха пораснали крила!

— Защо?

— Защото по всяка вероятност е изгубил съзнание в мига, в който са започнали конвулсиите. Наистина не можем да сме сигурни, че е станало така, но се обзалагам, че Патрик ще потвърди, че общите конвулсии прекъсват нервните пътища.

— Съгласен съм, Кори. Значи записваме Питър Нортън като най-лекия от мъчителните случаи. Кой е следващият в зловещия каталог?

— Диди Хол — обади се Ейб. — Тя просто се е оставила на убиеца и е чакала да й изтече кръвта. Кръвотечението от двете вратни вени е било слабо, но бавното е относително — кръвта е изтичала като всяка течност под напора на помпа, а сърцето е съвършена помпа. Страданието й е било колкото психическо, толкова и физическо, само че тя не е трепнала, не се е опитала да се защити, нито да избяга. Това може единствено да означава, че Диди не е съжалявала, че животът й свършва.

Кармайн записа името й на дъската.

— Значи можем да я сложим на едно ниво с Питър Нортън.

— Следва Еван Пю — продължи Ейб.

— Сигурен ли си, Ейб?

— И аз мисля така — подкрепи го Кори. — Починал е вследствие на травми на гръбнака и вътрешните органи. Смъртта му е била бавна, но не е бил изтезаван. Мъчението е било в мислите му, а за това не можем нищо да кажем. При всеки е различно.

— Еван Пю — записа Кармайн. — Предпоследен?

— Дезмънд Скепс — отговори Ейб. — Смъртта му е била отвратителна, но по-голямата част от мъченията не са били чак толкова страшни — поне според мен — в сравнение с онова, което е изтърпяла Бианка Толано.

— Ейб е прав, Кармайн — закима убедено Кори. — Скепс е бил известен човек, знаел е, че си е създал предостатъчно врагове, и сигурно е бил наясно, че съществува възможност един от тях да го мрази толкова много, че да го убие. Изтезанията му са били повърхностни, дори отрязаните зърна. Докато Бианка Толано е напълно невинна, а е трябвало да изтърпи невероятно унижение. Скепс можеше да е на нейното ниво единствено ако е бил изнасилен, а той не е бил. Убиецът му… ами…

— Запазил е достойнството му на мъж — довърши Кармайн. — Да, това е важно. Нито една от мъжете жертви не е била подложена на сексуален тормоз, а единствената жена, измъчвана сексуално, е Бианка Толано.

Той записа името й най-отдолу в дясната колона и погледна дъската.

— Да предположим, че убиецът е познавал всичките жертви. В такъв случай какво у всеки от тях е предопределило начина на смъртта му?

— Беатрис Егмонт е била изключително приятна старица — изтъкна Ейб.

— Кати Картрайт е била свястна жена, която е имала огромни проблеми със семейството си и Джими — добави Кори.

— Ами тримата чернокожи, които са били напълно безобидни хорица — напомни Кармайн. — Какво можем да кажем за жертвите на мъчителна смърт?

— Банкерът е бил грубиян, който понякога е злоупотребявал с властта си — отбеляза Ейб. — Диди е била проститутка — за някои хора това е истинско престъпление.

— Еван Пю е бил изнудвач, който е притискал твърде опасен човек — досети се Кори, — а пък Скепс сигурно е отговорен, че е съсипал живота на десетки хиляди по един или друг начин.

— А най-ужасната смърт е запазена за невинната — намръщи се в недоумение Кармайн. — Какво у нея е накарало убиеца да я премаже по този начин? — Погледна Кори изпод вежди. — Ти работеше по случая, Кори. Научи ли нещо, което да разкрие, че Бианка не е невинна?

— Абсолютно нищо — заяви убедено Кори. — Тя е точно каквато изглежда. Готов съм да заложа живота си. — Изчерви се. — Бях се заел здравата, въпреки че си имах лични проблеми.

— Сигурен съм, че си провел разследването както трябва. — Кармайн седна и посочи столовете. — Значи имаме убиец на девет или десет души, който изпитва състрадание към някои от жертвите, а други мрази от дъното на душата си. В един от случаите омразата направо го е изпепелила — Бианка Толано. Двайсет и две годишно момиче, завършило икономика, което се кани да защити магистратура в „Харвард“. Красива, с прекрасно тяло, малко срамежлива. Не гони мъжете. При втората аутопсия Патси реши, че по всяка вероятност е била девствена.

— Напомня ми за Ерика Девънпорт — подхвърли замислено Ейб.

— Моля?

— Точно така! — Ейб бе готов да защити позицията си. — Представям си доктор Девънпорт на същата възраст, с отлична диплома, целият свят е пред нея. В момента прилича на ледена висулка, но съм готов да се обзаложа, че на времето не е била такава. И тя не е ходела по мъже. Прекалено е амбициозна. Също като Бианка.

— Аз защо не съм го забелязал? — промърмори бавно Кармайн. — Вчера следобед посветих половината от времето си да ровя в досието й от ФБР, а това не го забелязах. Бианка е била заместител на Ерика.

— Господи, този случай става все по-шантав! — извика Ейб.

— Помисли само! — настоя разпалено Кармайн. — Ако Бианка е заместител на Ерика, това означава, че нейното убийство предстои. Вече не става въпрос за случаен принцип. Те всички са свързани по някакъв начин! Изключваме Ерика Девънпорт. Най-големият въпрос засега е по какъв начин убийството на Бианка я спасява от опасност.

— Няма нови убийства — отбеляза Кори.

— И оттук накъде? — попита Ейб.

— Вие, момчета, се заемете с Питър Нортън — разпореди се Кармайн. — Аз обаче не мога да повярвам в тази глупост, че убиецът се е възползвал от появилата се възможност. Госпожа Нортън сигурно е имала намерение да убие съпруга си и е била манипулирана да извърши деянието на трети април. Ако е виновна, тогава все отнякъде е взела стрихнина и може би това е връзката с нашия виртуоз. Искам и двамата да разровите скритото минало на госпожа Нортън. Любовник? Едва ли е имала, но трябва да сме сигурни. Имала ли е дългове? Скъпоценности? Кожи? Дрехи? Комар? Отегчена ли е била от живота си като съпруга на дребен банкер? Тя е закръглена, но пък е много привлекателна. Повдигнете всеки камък, момчета. Искам да знам къде му е мястото на това убийство.

Така му остана достатъчно време да обядва с Майрън в „Малволио“. Приятелят му имаше изтерзан вид.

— Да не би тя да те притиска прекалено много? — попита Кармайн и се настани в сепарето, а усмивката му замаскира неудобния въпрос.

— Не чак толкова, откакто й казах да пусне кораба „Корнукопия“ по вятъра. Трябваше сам да се сетя.

— Ти си върхът. — Кармайн се обърна към сервитьорката. — За мен салата от маруля, домати, краставици и целина с дресинг от зехтин и оцет, Мини, а крекерите в отделна чиния. — Погледна подозрително към Майрън. — И какъв точно е проблемът?

Мини ги остави, а Майрън сви рамене.

— За теб, Кармайн, е просто ужасно. Защо пропусна дресинг „Таузънд Айлъндс“. Какво стана с рулцата? Къде е маслото?

— Ако беше вечерял у нас, Майрън, щеше да знаеш. — Кармайн отпи от черното кафе без захар. — Жена ми се превърна в една от най-добрите готвачки в света, така че аз трябва или да ям заешка трева на обяд, или изобщо да не ям. В противен случай ще се надуя като човечето от „Мишлен“.

— Господи! Как върви с убийствата?

— Напредваме. Какво ти е казвала Ерика за детството и младежките си години?

— Повече, отколкото на Дезмънд Скепс. Пред изпълнителните директори на „Корнукопия“ е раздула разни измислици, за да се защити, но на мен ми каза истината, когато я попитах. Децата са преживели депресията много трудно, Кармайн.

— Знам, нали и аз съм я преживял. Баща ми извади късмет. Запази си работата, но заплатата му трябваше да се разпредели в цялото семейство. Ийст Холоуман беше от първите области, в които положението започна да се оправя, така че през 1935-а беше вече що-годе добре. Гимназия „Сейнт Бърнард“ беше почти празна. Учителите ни разполагаха с предостатъчно време за всеки от нас.

— Аз пък дори не я усетих — призна Майрън. — Филмовата индустрия процъфтяваше, също и татко.

— Беше шантаво десетилетие. — Кармайн похапваше от салатата така, сякаш му беше приятно. — Кажи, Майрън, как Ерика е станала човекът, който е сега?

— Нямам представа, а тя не говори по този въпрос.

— Да е споменавала какво е правила в Европа, докато е пътувала през лятото на 1948-а?

— Дори не знаех, че е ходила в Европа, чувал съм само за Лондон.

— Пишеше го в досието й във ФБР и може да е от значение.

— Няма да ти стана шпионин, Кармайн.

— Не те и моля, но шпионската работа вече е част от този случай. Някой в „Корнукопия“ продава тайни на червените, а Ерика е сред основните заподозрени.

Майрън пребледня като платно. Вилицата му изтрака шумно в чинията.

— Господи, та това е ужасно!

— Освен това информацията е секретна. Нямаш право да споменаваш на никого, Майрън, но ако искаш, кажи на Ерика. Тя знае всичко за Одисей.

— Одисей ли е шпионинът?

— Това е кодовото име, което са му дали от ФБР. Малко вероятно е Ерика да е Одисей, но според мен тя чудесно знае кой е. Твоето разрешение за достъп до секретни материали е сигурно на по-високо ниво от моето, затова не се притеснявам да ти кажа. Ако не знаеш, тогава бизнесът и хората, с които работиш, не са замесени. Но пък Ерика може би се нуждае от истински приятел.

Големите сиви очи на Майрън се напълниха със сълзи. Той кимна бързо, но не каза нищо. Когато най-сетне заговори, гласът му звучеше съвсем естествено.

— Вече нямам апетит — каза. — Това страхотно кюфте не е докосвано. Едва ли…

— Не, благодаря, само заешка трева.

— Господи, Дездемона сигурно е решила да конкурира великия Ескофие!

— Не знам, но със сигурност надмина баба Черути, а това е направо невероятно.

На следващия ден се появи нова причина за среща с Филомина Скепс. Защо й е трябвало да се изнесе чак в Орлиънс, питаше се Кармайн. Дори със сирената, пътят през Кънектикът беше цели четири часа, а този път той се съмняваше, че тя ще бъде достатъчно гостоприемна и ще го почерпи с нещо. Днес не беше ден за любезности; небето беше надвиснало ниско, духаше вятър, а океанът се опитваше да заличи пясъчните дюни или пък да ги издигне по-високо.

Оказа се прав за почерпката. Госпожа Скепс го посрещна на вратата в компанията на Антъни Бера, покани Кармайн в малък хол, сумрачен, прозорецът бе почти скрит от решетката с увивни растения. Адвокатът изглеждаше официален в костюма си от три части и харвардската вратовръзка, а пък тревистозелената рокля на Филомина подчертаваше великолепната й фигура. Как бе възможно тази разкошна жена да се завре в соления въздух на Кейп? Разбираше Бера. Той бе като куче, което се надяваше някой да му подхвърли кокал.

— Имате ли някаква връзка с движението на женски права, госпожо Скепс? — попита той.

— Почти никакви, капитане. Давам малки суми за проекти, които ми допадат, но не мога да се нарека феминистка.

— Доктор Полин Денби ли ви запозна с тези проекти?

— Познаваме се бегло, но тя никога не ме е уговаряла да стана член или да даря пари.

— Симпатизирате ли на феминистките?

— А вие не им ли симпатизирате, капитане? — засече го тя.

— Да, разбира се.

— Значи всичко е ясно.

— За какво си говорехте с доктор Ерика Девънпорт толкова разпалено на партито на господин Манделбаум?

— Не отговаряй, Филомина — обади се Бера. — Настоявам да не отговаряш.

— Напротив, ще отговоря — отвърна тя с милия си търпелив глас, който не губеше нито за миг музикалното си звучене. — Говорихме за бъдещето на сина ми, тъй като доктор Девънпорт ще бъде арбитър на съдбата му. Отидох на партито на господин Манделбаум единствено за да се видя с Ерика, и съм сигурна, че това беше и причината, поради която тя ме покани. Ерика не е добре дошла в дома ми. Аз пък не съм добре дошла в „Корнукопия“. Затова избрахме неутрална територия.

— Предполагах — призна Кармайн. — Само че вие не отговорихте на въпроса ми. Кои аспекти от бъдещето на сина си обсъждахте и какъв беше изходът от разговора?

— Синът ми трябва да изтърпи доктор Девънпорт почти осем години, а последните три или четири от тях ще бъдат почти нетърпими. Той не я харесва. Никога не я е харесвал. Надявах се да я убедя още един човек да взема решения за бъдещето му. Много се притеснявам, че тази жена ще съсипе наследството му. Не че ще го направи нарочно, просто не е достатъчно компетентна.

— Всеки, на когото е поверено управлението на нечие наследство, може да съсипе бизнес империя — отбеляза Кармайн. — Значи нямате вяра на жена начело на „Корнукопия“?

— Не е това. Нямам доверие на нея! Исках да включа Тони — господин Бера — като втори човек. Тя отказа. С това разговорът ни приключи.

— Трябва да сте били изключително близки с доктор Девънпорт, за да се скарате толкова жестоко — заяви Кармайн. — Защо синът ви я мрази? Кога и къде са се срещали?

Тя се врътна към Антъни Бера. Помощ, имам нужда от помощ, спаси ме! Какво да кажа? Какво да направя?

— Не отговаряй, Филомина — нареди кучето и си спечели кокала.

Кармайн се надигна от неудобния стол.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Скепс.

Чувствам се също като Микеланджело, който дялка парче мрамор, помисли си той, преди да потегли по безкрайния път към дома. Днес ме задържаха на една ръка разстояние. Само че с коя ръка, с дясната или лявата? И какво е мястото на Одисей в цялата тази работа?

Когато се върна, откри, че Дилия е узурпирала половината от кабинета му и е инсталирала някакво подобие на маса и инвалидна количка.

— Схванах се цялата — обясни тя. — Чичо Джон е много стиснат по отношение на пространството! Капитанът на детективите трябва да има секретарка, а на въпросната секретарка й трябва удобен офис. Завряна съм в шкаф!

— Защо не се оплачеш на чичо си Джон? Къде ще си сложат столовете Ейб и Кори, когато имаме оперативка? Колкото и да те обичам, Дилия, ще ми надуеш главата с твоите приказки. Този кабинет е само за един човек. Как ще мисля, след като всеки път, щом вдигна глава, ще виждам теб?

Тя не се обиди от казаното, но и не премести листовете, които беше пръснала наоколо, едни огромни, други значително по-малки, стегнати с кламери към тях. Сега ще трябва да водя и битките на Дилия, помисли си той и пристъпи безшумно към вратата. Всеки друг мъж, каза си Дилия, щеше да тропне с крак, но не и Кармайн. До следващия понеделник ще разполагам с по-голям офис.

Тя зачака да усети празнотата, нейния начин да разбере дали Кармайн е в сградата. Добре, беше излязъл!

— Измисли ли как да го направиш, чичо Джон? — изгука тя и се плъзна в кабинета на комисаря.

— Не съм, Дилия. Реших, че е най-добре просто да си седя тук и да чакам да ми кажеш как да стане — отвърна Силвестри.

— Колко си предвидлив, чичо Джон. Само че Мики Макоскър е в беда. Неговият кабинет е два пъти по-голям, отколкото стаите на Кармайн и Лари, а той никога не седи в него. Предлагам ти да дадеш на Кармайн неговите две стаи, а Мики да отиде в кабинета на Кармайн. Да викна ли утре фирма, за да размести?

Той кимна, без да каже и дума. Как бе възможно племенницата му винаги да е права?

— Обясни ми защо винаги става така — обърна се той към Кармайн, след като двамата седнаха в „Малволио“ пет минути по-късно, — и ще ти дам работата на Дани. Или пък моята, ако предпочиташ.

— Наздраве, шефе. — Кармайн вдигна чашата си. — Доволен съм, че съм капитан на детективите, още повече че мога да се настаня в кабинета на Мики. Да не би да искаш да ме сбуташ във втората му стая?

— Не, получаваш кабинета му. Втората стая, както ми каза Дилия, била два пъти по-голяма. — Незнайно как успя да сгърчи лице, за да имитира племенницата си, и заговори остро и пискливо. — „Може ли да взема втората стая, чичо Джон?“ Аз, разбира се, казах „да“. Така е най-лесно. — Той отпи от бърбъна си.

— Помня втората стая на Мики — рече Кармайн, — но като знам как Дилия пълни шкафовете, след две или три години пак ще е потънала в бумаги. — Ухили се. — Тогава ще трябва да се кандидатираш за кмет, Джон и да й построиш ново управление.

— Как ли пък не! — Комисарят допи последните глътки и махна да му донесат още едно. — Всъщност, с какво се занимава Дилия?

— Някакъв шантав проект, който разбира единствено тя, или по-точно казано, иска да си възложи. Свързан е с благотворителни събития, важен е за случая ни, затова я използвам като детектив. — Кармайн също си поръча втори бърбън и вдигна обнадеждено поглед. — Нали няма да дадеш лейтенантския пост на нея?

— Не, разбира се! Не е ли достатъчно, че заради нея пия в четири следобед? Дилия и нейните бумащини!

Нямаше никакъв хаос; в понеделник по обяд Кармайн влезе в новия си кабинет в дъното на управлението и веднага се подразни от шума на трафика. Светлината влизаше през високи прозорци, изложени на брулещите ветрове на Холоуман, но и през най-горещите августовски дни тук се усещаше приятен полъх. Хубаво бе, че кабинетът на Ейб и Кори също беше наблизо, през две врати. Старият кабинет на Кармайн се намираше два етажа по-нагоре, където беше и комисарят.

— Трябва ни само една боя и нови мебели — заяви Дилия.

— Когато замина във ваканция — реши Кармайн, докато оглеждаше стените, покрити с огромни листове. — Какво е това? Някакви планове ли?

— Нещо такова. След като разполагам с повече място, мога да поразхвърлям малко. Така ще ти предам доклада си в петък.

Влезе Кори.

— Кармайн, домашно насилие в Холоу — започна той. — Жената е пребита до смърт, любовникът се е измъкнал.

Това означава, каза си на излизане Кармайн, че попаднахме в задънена улица с виртуоза. Засега ще трябва да обърнем внимание на всекидневието. Все отнякъде трябва да изскочи нещо. Нямам намерение да се откажа, няма да извадя деветте папки от купчината и да ги пъхна в архива.

— В дома на Нортън има развитие — прошепна Ейб рано сутринта във вторник. Лицето му изглеждаше изпито, ужасено.

Кармайн скочи от стола и заобиколи бюрото за секунда.

— Какво?

— Момченцето е мъртво.

Той застина на място.

— Господи! Как е станало? Защо?

— Изпил е или е изял нещо, поне така ми казаха.

— А стрихнина така и не го открихме!

— Не съм сигурен, че става въпрос за стрихнин, Кармайн.

— Какво друго може да бъде?

— Ще разберем.

Отново направи крачка. Кармайн забърза, след това се запита защо. Горкият малък Томи беше мъртъв.

— Патси тръгна ли?

— Първо на него казах. Кори го придружи. — Гласът на Ейб трепереше.

— Как е пълното му име?

— Томас Питър. Преди няколко дни е станал на пет, така че през септември е щял да тръгне на училище. Сега никога няма да разбере какво е.

Качиха се във феърлейна; Ейб сложи сигналната лампа на покрива. Кармайн седна отпред и покри лицето си с ръце. Кошмар, това беше истински кошмар! Колкото и да бе странно, писъкът на сирената го успокои: самотен и безнадежден. Приближиха северен Холоуман преди той да свали ръце от лицето си.

— Тя призна ли? Кой е при нея?

— Единствено Дейв О’Брайън, дежурният в северен Холоуман тази седмица. Обадила му се е напълно спокойно, не е звъняла на друг. Дейв отишъл направо там, след това ми позвъни на мен. Това е всичко, което знам.

— Как е възможно тъпият й доктор да не разбере, че тя крие нещо? И двата пъти, когато я видях, беше натъпкана с лекарства и нямаше начин да измъкна и дума от нея! Трябваше да я притисна, Ейб, но тя ме заблуди!

— Кармайн, нито един от нас нямаше да разбере. Ако наистина е убила съпруга си, реалността се е оказала толкова различна от представите й, че наистина е превъртяла, не се е преструвала! Само че все още не сме сигурни дали го е извършила тя и засега това е най-важното.

— Какво друго може да бъде, освен стрихнин?

— Нито аз знам, нито ти. Случват се какви ли не гадости, Кармайн, но засега просто не знаем, така че се успокой.

Бяха се събрали съседи, други ченгета от северен Холоуман бяха оградили пътеката към къщата, а Патси ги чакаше на верандата. Тръгна към колата, за да ги посрещне.

— Не е стрихнин — започна той направо с тих глас. — Задавил се е гумичка, която приличала на ягода.

Кармайн и Ейб бяха обхванати от облекчение, нахлуло подобно на пробив в язовирна стена, напълно завладяващо, последвано от силен срам. Не бяха пропуснали нищо! Но такава възможност имаше. Нещастното дете беше мъртво, въпреки че милостивият Бог им беше спестил самообвиненията.

— Тя как е? — попита Кармайн и усети, че е отмалял.

— Седни, братовчеде. Ти също, Ейб.

Седнаха на стълбите към верандата.

— Тя е вътре — рече Патси грубо и посочи с брадичка прозореца на хола. — Добре че малкият не е там. Не искам никога повече да виждам тази жена.

Кармайн се изправи веднага, силно озадачен.

— Патси! Какво е направила? Да не би тя да му е натъпкала гумичката в гърлото?

— Все едно, че го е направила. Сама ще ти разкаже. — Поведе ги нагоре към стаята на Томас Питър.

Ейб и Кармайн наблюдаваха как Патрик поема на ръце момченцето и го поставя в застлан с хавлия сак, а след това го отнася на нещо като плоска празна носилка с дъно като корито, така че малкото телце да не се вижда.

Госпожа Барбара Нортън седеше с Кори и сержант Дейв О’Брайън. Беше все така спокойна и единствено разказът й разкриваше, че у нея се крие дълбоко вкоренена лудост. Сякаш нямаше представа, че синът й е мъртъв, макар сама да се бе обадила по телефона на Дейв О’Брайън и му бе обяснила, че Томи е посинял и не диша, същевременно бе добавила, че го е убила.

— Сега, след като Питър го няма — каза тя на полицаите, — най-сетне мога да правя каквото поискам. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Питър беше ненаситен. Настояваше да ядем същото, което яде и той — децата се надуваха като балони! Не спорех с него, нямаше смисъл. Просто изчаквах. Изчаквах.

Тя кимна сериозно, след това се отпусна назад и се усмихна.

— Никой не обича дебелаците — поде отново, — така че след като Питър почина, минахме на диета. Марлин и Томи пиеха вода. Аз пиех кафето чисто. Можем да ядем сурови зеленчуци, но никакъв хляб, никакви сладки, никакви торти, нищо със захар. Никакво мляко, никаква сметана, никакви десерти. Позволявах на Томи и Марлин да ядат солени бисквити на закуска и на обяд. Ядяхме варено пилешко без кожата или пък риба и си задушавахме зеленчуци. Понякога похапвахме ориз. И така сваляхме килограми. Когато Томи тръгне на училище през септември, ще бъде като фиданка.

Възцари се мълчание и Кармайн реши да рискува с един въпрос.

— А ти как успя да останеш толкова слаба, Барбара?

— Непрекъснато си пъхах пръста в гърлото.

Ясно защо нещастното дете се е задавило с гумичката, помисли си Кармайн, но въпросът е откога продължава тази лудост? Какво я е предизвикало? Дали смъртта на Питър Нортън? Да не би той да е умрял в резултат на нея? Смъртта на Томи сигурно е последната капка, извадила я извън релси, но се налага да получа някои отговори.

— Какво направи със стрихнина, Барбара?

— Хвърлих шишенцето в Пекуот.

— Първо махна ли капачката?

Тя го погледна възмутено.

— Естествено! Да не би да съм малоумна?

— Защо избра трети април, за да сипеш стрихнина в портокаловия сок на Питър?

— Глупчо, че ти знаеш отговора! — ококори се тя.

— Забравих. Кажи ми отново.

— Защото се получава единствено на трети април! Във всеки друг ден отварата губеше магическите си свойства. Той изрично ме предупреди.

— Кой?

— Глупчо, че ти знаеш кой!

— Все забравям. Забравих му името.

— Рубен.

— И фамилията му забравих, Барбара.

— Как е възможно да забравиш, че той няма фамилия?

— Къде се запозна с Рубен?

— В боулинга, глупчо!

— А що за магия би задействала отварата на трети април?

Тя започваше да се отегчава и да се уморява, а може би и двете; очите й се затвориха, след това направи усилие и отново ги отвори.

— Магията живее само ден. Така ми каза Рубен. — Размърда се на стола и вълнението й нарасна. — Излъгал ме е! Излъгал ме е! Каза ми, че Питър просто ще заспи! Нещо не съм разбрала! Денят беше трети април!

— Правилно си разбрала, Барбара — успокои я Кармайн. — Той те е излъгал. Поседи малко и мисли само хубави неща.

Четиримата мъже мълчаха, страхуваха се да се погледнат и полагаха огромни усилия да не погледнат към жената. Тя заговори отново.

— Къде е Томи?

Не попита за Марлин. Само за Томи.

— Спи — отвърна Кармайн.

— Едва ли ще се стигне до процес — сподели той по-късно с комисар Силвестри, — а нещастното момченце разреши случая. Ти разбираш ли, Джон? Гладна диета, наложена без много приказки на дебело петгодишно момче, което се е тъпчело непрекъснато, откакто е проходило. Момиченцето е три години по-голямо и е хитруша. Крадяла е от портмонето на мама, за да си купува храна, но не е успявала да открадне достатъчно, за да засити собствения си апетит, камо ли апетита на брат си. Била уплашена до смърт в деня, когато майка й преброила парите, въпреки това имала намерение да продължи да краде, докато майка й не откриела какво става.

Силвестри поклати гладката си черна брада и примигна.

— Момиченцето добре ли е? Има ли роднини, които са готови да я вземат? Ако попадне в системата, ще се превърне в поредната престъпничка.

— Ще я вземат родителите на Нортън — живеят в Кливланд. Тя е единствената наследница на имотите им, които ще бъдат управлявани от фонд, докато тя не навърши съответната възраст. — Кармайн се усмихна. — Може пък така да има по-добър шанс. Надявам се.

— Гумичка във формата на ягода! — възкликна Силвестри. — Чак толкова ли са я докарали като истинската?

— Струвала се е истинска на прегладняло момченце — обясни Кармайн, — въпреки че не я бил виждал преди това. Не е била негова, а на сестра му, която като по-голяма е знаела, че не е истинска ягода. Той просто е обикалял къщата и се е опитвал да си намери нещо за ядене.

— Което означава, че ако не искаш дебели деца, трябва да създадеш хранителни навици у тях още от самото начало — отбеляза Силвестри. — Тъпата диета е превърнала едното дете в крадец и е убила другото. — Черните му очи се впиха в невъзмутимия Кармайн. — Нали ще поръчаш да прочетат няколко молитви в църквата за душата на малкия Томи — „Сейнт Бернард“ имат нужда от нов покрив. В противен случай госпожа Тесориеро ще види лицето на Девата обляно в истински сълзи следващия път, когато завали, и има да тръби, че е станало чудо.

— Днес всички бяхме облени в сълзи, Джон. Добре, ще поръчам десет молитви, едната от твое име.

— Разбирам, че нямам избор — отбеляза Дездемона вечерта, докато пиеха по чаша, преди да седнат на масата.

— Избор ли?

— Омъжих се в католическо семейство, следователно и децата ми ще бъдат възпитавани като католици.

Кармайн я погледна изненадан.

— Мислех, че нямаш нищо против, Дездемона. Никога не сме обсъждали този въпрос.

— Защото мислех, че няма значение за теб. Ти изобщо не си религиозен.

— Така е. Такава ми е работата, тя просто не оставя място за Господ. Въпреки това искам католическо образование за децата си — старото ми училище за момчетата и „Сейнт Мери“ за момичетата — обясни Кармайн, готов за битка. — Трябва да свикнат с християнския Бог, а най-добре е да са запознати с истинския.

— Ако бяхме в Англия — отвърна замислено жена му, — щях да настоявам за англиканската църква, но тук няма еквивалент. Харесва ми близостта в това семейство в източен Холоуман и не искам децата ни да кръжат в някаква външна орбита единствено защото родителите им не са се разбрали. Аз се омъжих в този кръг и предимствата са повече от недостатъците. Въпреки това отказвам да си променя религията или да ходя на служби, и нямам никакво намерение да карам децата си да посещават служби, ако не искат.

— Справедливо е — съгласи се той, облекчен, че няма да има разправия. — Аз лично ходя на служба единствено на Коледа и Великден, въпреки че сега ще отида на опелото на Томи Нортън. Обещах на Силвестри.

— Този човек е изключителен — усмихна се тя.

— Какво има за вечеря?

— Печено свинско филе с кожичката.

— Готов съм да направя всичко за теб, прелестна госпожо. — Погледна я над ръба на чашата. — Защо не тропна с крак? Очаквах да го направиш. Нали настоя да сключим граждански брак?

— По онова време бях бременна и не бях в настроение да се занимавам с всички дивотии около църковната сватба. Просто исках да стана госпожа Кармайн Делмонико час по-скоро.

— Това не обяснява отстъпчивостта ти тази вечер — настоя той.

— Много просто — отвърна тя и изпи чашата до дъно. — Ненавиждам смесеното обучение, а католическите училища в източен Холоуман не са смесени. Последното, което им трябва на децата, когато хормоните им бушуват, е присъствието на представители от противоположния пол в класната стая. Повечето деца изтърпяват, но цената е страшна. Погледни София, всеки ден се пудри и гласи, за да отиде на училище. Една униформа няма да й дойде никак зле.

— Ти не спираш да ме изненадваш — отбеляза той и я последва в кухнята. — Ти носила ли си униформа?

— Ами да. Ходех в училище, финансирано от англиканската църква, където униформата беше кошмарна небесносиня туника върху риза и вратовръзка. Шапката ми имаше ластик, който минаваше под брадичката, за да не я отнесе вятърът — шапките бяха скъпи. Трябва да призная — продължи тя замислено и се наведе, за да извади тавата от фурната, — че от всички унижения, които трябваше да изтърпя заради униформата, ластикът под брадичката беше най-противното. — Извади тавата и я сложи на дъска. — Сега трябва да си почине малко. — Побутна препечената кожичка. — Чудесно?! Съвършено! А и да ходи на училище с други момчета ще бъде важно за Джулиън — продължи тя.

— Защо реши така?

— Защото ще бъде висок, мургав и невероятно красив. Ако в класната стая и двора се мотаят момичета, няма да му дават мира. Егото му ще се надуе повече, отколкото трябва. А момичетата от „Сейнт Мери“ ще могат да го обожават от разстояние.

— Момичетата от „Сейнт Мери“ ще намерят начин да се докопат до него.

Дездемона го погледна любопитно.

— От опит ли го знаеш?

— Естествено.

— Да не би да съм се омъжила за любимеца на девойките?

— Не, омъжи се за мъж на четирийсет и няколко, при това с артрит.

— Смъртта на Питър Нортън доказва съществуването на така наречения виртуоз — заяви Кармайн пред комисаря, Дани Марсиано, Патрик О’Донъл и екипа си. Дилия се бе извинила, че има много работа, и бе отказала да дойде. — Сега можем спокойно да кажем, че сме приключили четири случая — Джими Картрайт, Джон Денби, Бианка Толано и Питър Нортън — а за тримата застреляни имаме определена версия. Макар да подозираме, че съществува кукловод виртуоз, който дърпа конците, той не беше споменат нито веднъж, докато Барбара Нортън не обясни защо е избрала трети април, за да убие съпруга си. От нея не можем да получим описание, а името Рубен е измислено. Според мен, Полин Денби по някакъв начин е свързана с целия сложен замисъл, но дори да я разпитаме отново, няма да стигнем доникъде. Тя се бори за оправдателна присъда. Барбара Нортън е искала да е сигурна, че съпругът й ще заспи, докато на Полин Денби не й е пукало дали съпругът й ще страда, стига на нея да не й се налага да гледа. От случая с убийството на декана знаем, че е имало шишенце. Ако бъдат извършени нови убийства с цианид, значи веществото все още е в обръщение. Според теб, Патси, колко е взето от шишенцето?

— Ако е било пълно, около шейсет грама — две пълни чаени лъжички — прецени Патрик.

— Прав беше, Кармайн — призна Силвестри. — Убиецът е един.

— Много способен и изобретателен убиец. Използвал е всички подръчни инструменти — обикновено разочаровани хора. Барбара Нортън и Полин Денби са искали да се отърват от властните си мъже, без да им се налага да минават през тежки разводи и грозни нападки. Джошуа Бътлър е искал да изживее фантазиите си в истинския свят, но някой е трябвало да му покаже как да го направи.

— Ами останалите, Кармайн? — попита Кори.

— Под „останали“ имаш предвид Еван Пю и Дезмънд Скепс. Забравяме за Биатрис Егмонт, Кати Картрайт и тримата застреляни, защото там няма да постигнем нищо. Една застрахователна компания би ги нарекла косвени жертви.

— Но не казваш същото за Диди Хол — подхвърли Марсиано.

— Не, мисля, че я е убил лично, макар да не мога да кажа защо.

— Добре, нататък — подкани го Силвестри и постави пепелника с пурата под носа на Дани.

— Налага се да се прегрупираме — въздъхна Кармайн. — Да знаете само как мразя „Корнукопия“! Само че тя отново е на дневен ред, момчета.

— Ерика Девънпорт ли? — попита обнадеждено Кори.

— Тя е замесена, но не е виртуозът кукловод. Бих казал, че е… — Той замълча и се намръщи. Не, не можеше да спомене Одисей. — Според мен, тя е най-обикновена примамка.

— Щеше да кажеш нещо друго — засече го Силвестри, когато останалите излязоха.

— Не можех да го кажа! Затова мразя „Корнукопия“ — там се пазят твърде много тайни.

Майрън чакаше в кабинета му и разглеждаше обстановката.

— Тук има нужда от едно боядисване и нови мебели — бяха първите му думи. — Но е много по-добър от предишния.

Имаше чувството, че приятелят му се е превърнал в старец за една нощ; очите му бяха зачервени, бузите хлътнали, устата увиснала, а от наперената стойка и винаги изпънатия гръб нямаше и следа.

— Няма да се пипа, докато не изляза в отпуска — заяви Кармайн и се настани зад бюрото. — Искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря! Предпочитам да оживея, за да видя обедното меню.

— Какво става, Майрън?

— Днес следобед заминавам на запад.

— Преди щях да кажа, че още не му е дошло времето. Сега — сви рамене Кармайн — това е под въпрос. Ерика знае ли?

— Да.

— Направил си й предложение?

— Не — призна с нещастен вид Майрън.

— Защо не, след като я обичаш?

— Там е работата. Наистина я обичам! Само че тя не ме обича. Поне не така, както Дездемона обича теб.

Кармайн въздъхна.

— Майрън, запомни, че ние с Дездемона сме специален случай. Преживели сме заедно опасност и затова връзката ни е специална. Отначало се мразехме. Господи, не е възможно, след като знаеш какво е било, да искаш същото! Това е детинско.

Майрън поруменя и стисна устни.

— Добре де, признавам, че е така. Само че как да разчупя ледената черупка на една жена, за която знам, че не е ледената принцеса, но тя се преструва на такава?

— Не мога да ти помогна — отвърна учудено Кармайн. — Защо реши, че мога?

— Защото, когато заговори за теб, личи, че има силни чувства! Ако не беше ти, щях да реша, че не знае нищо за чувствата. — Той размаха ръце. — Не че си пада по теб, не се озъртай за аварийния изход! Мислех, че имаш някакъв подход, познат единствено на ченгетата… — Той замълча, смръщил скръбно лице.

— Нямаше предвид това — възрази Кармайн. — Истината е, че нещо у мен разчупва леда, и ти се надяваш, че знам какво е то. Ала аз нямам и представа, Майрън. Но дори да знаех, нямаше да ти кажа. Ти привличаш жените безпроблемно. Справил си се с нея. Успял си да разчупиш леда, след като тя ти се е доверила. Никой в „Корнукопия“ не знае, че тя не е ледената принцеса от добро семейство, докато ти си наясно. Според мен, това е огромен прогрес.

— Глупости — отвърна тъжно Майрън. — Тя ми позволява да я любя — първия път тя беше инициаторката, не аз… но след това тя сякаш наблюдава какво става от разстояние, Кармайн. Лафът „Лягай по гръб и мисли за Англия“19 е все едно измислен специално за нея, с тази разлика, че тя не мисли за Англия.

— Това не е типично за теб, Майрън. И тя не е такава — каза Кармайн, обзет от желанието разговорът да приключи. — На твое място щях да поговоря с Дездемона.

Само че Майрън поклати глава.

— Не, и без това ми беше достатъчно трудно да говоря с теб. — Той се изправи. — Кажи на дъщеря ни, че я обичам.

— Кажи й сам.

— Не мога. Трябва да се махна от това място час по-скоро.

След тези думи излезе. Кармайн остана заслушан в стъпките му, докато се отдалечаваше по коридора, и се помоли най-близкият му приятел да попадне на по-отзивчива жена.

— Поне можеш да си спокойна за майка си — обясни той на София същата вечер. — Май развод няма да има.

— Тогава му прощавам, че си тръгна — заяви благородно София. — Онази ледена кучка щеше да го съсипе.