Лавина от убийства

Съдия Дъглас Уилфред Туейтис председателстваше окръжния съд в Холоуман и се бе превърнал в институция. Беше учил в „Чъб“, беше завършил право в „Чъб“, беше предан почитател на „Чъб“ до мозъка на костите си. Тъй като нямаше амбиции да се издига, той бе типичният янки от Кънектикът, който не можеше да си представи да живее или практикува право някъде другаде. Притежаваше прекрасна къща на Бъскуош Пойнт, откъдето можеше да плава с лодка, имаше предана съпруга, която го намираше за неустоимо забавен, и две деца по на двайсет и няколко, спасили се от тиранията му, като се записаха да учат на Западното крайбрежие, което за него бе също толкова отдалечено място, колкото и планетата Меркурий.

Вероятно някакъв далечен спомен за Икабод Крейн14 бе накарал специален агент Тед Кели от ФБР да го нарече ексцентрик, определение, което не подхождаше нито на Уошингтън Ървинг, нито на Дъг Туейтис. Негова Чест се гордееше, че е безпристрастен, и наистина беше такъв, стига да не си бе съставил предварително мнение за даден човек. Макар Кармайн да знаеше всичко това за съдията — и много повече — той бе подготвен да поведе жестока битка, когато влезе в кабинета му в десет сутринта в понеделник, десети април. Имаше нужда от заповед, за да претърси кабинета и жилището на доктор Полин Денби, преди от колеж „Данте“ любезно да я помолят да напусне апартамента на декана, и бе сигурен, че ще срещне възражения.

— Заповед ли! — излая съдия Туейтис и прекъсна обясненията на Кармайн. — Тази жена е способна на всичко!

Аха! Партито на Майрън. Нали съдията и госпожа Туейтис бяха поканени, също и доктор Полин Денби. По някое време сигурно са се запознали. Тя не е имала никаква представа, че Дъг искрено ненавижда жените, които надигат глас за женската свобода! Бе готов да се справи с неправдите, извършени срещу тях, но не можеше да търпи невъздържаността им. Изгарянето на сутиени и нахлуването в свещените мъжки обиталища, да не говорим за психологическото кастриране, бяха истинска анатема. За него това беше законодателна борба и подобни дяволии я принизяваха.

Кармайн си тръгна, неспособен да повярва, разочарован, че не е станал свидетел на сблъсъка на тези титани. Трябваше да позвъни на Дороти Туейтис и да я накара да му разкаже пикантериите. Сега обаче най-хубавото бе, че получи желаната заповед.

Взе четирима униформени полицаи, за да разкарат досадниците, и почука на вратата към кабинета на доктор Денби.

— Влез — чу той безжизнения й глас.

— Доктор Полин Денби? — попита, стиснал листа в ръка.

— Вече ви е известно коя съм! — тросна се тя.

— Ако обичате, напуснете незабавно помещението и апартамента на декана. Имам заповед за обиск и на двете — обясни Кармайн.

Цветът се оттече от лицето й и то прежълтя като стар пергамент. Жената се олюля, след това се стегна и изпъна гръб.

— Възмутително — прошепна тя. — Ще оспорвам заповедта ви.

— Може, разбира се, но ще бъде след като сме претърсили. Имате ли къде да отидете, доктор Денби?

— В малката стая за почивка. Искам си цигарите, запалката, листата, книгата и химикалката.

— Стига преди това да ни позволите да ги проверим.

— Свине! — сопна се тя и цветът й се върна в миг.

След като прегледаха обстойна вещите й, я придружиха до стаята за почивка и оставиха едно от ченгетата да я наблюдава, докато Кармайн, Кори и Ейб се заеха с кабинета й.

Отвориха всяка книга, преровиха листата й, което бе тежка задача. Почукаха по стените на библиотеката, а Ейб, който притежаваше инстинкт за скрити врати, провери всеки сантиметър от тъмната ламперия, потропа по дървения под, внимателно заслушан да долови разликата в звука, ако някъде имаше скривалище. Нищо не откриха и два часа по-късно Кармайн заяви, че било чисто.

— Въпреки това тя крие нещо — настоя той и влезе в апартамента на декана, — следователно трябва да е тук.

В килера за вещи към спалнята откриха малка електрическа шевна машина.

— Топло — усмихна се Кармайн. — Къде е кошницата с шевните материали?

Колко бе полезно да имаш съпруга, която бродира.

Само че в кошницата не откриха нищо: скроена блуза, все още незашита, пола с плохи. Очевидно доктор Денби обичаше да шие и сама си майстореше дрехите.

Ейб откри шкаф в кухнята, който се отваряше с пружина при натиск с ръка, отпусната с цяла длан на вратичката. Вътре бе скрита дебела извита тръба и широк сифон, уплътнен с кълчища.

— „Данте“ е достатъчно стар и сигурно са сменяли тръбите — предположи Ейб. — Едва ли тази тръба е свързана с престъпленията по някакъв начин.

Кори извади фотоапарат и започна да прави снимки, а Кармайн доведе доктор Маркъс Керуски.

— Вие ще ни бъдете свидетел, господине — обясни му той.

— Но аз не знам нищо за тази работа! — възропта Керуски.

— Това е най-важното. Ще ни гледате как вадим онова, което е скрито в тайния шкаф.

В извивката на тръбата откриха черна кесия и направиха снимки. Както беше с ръкавици, Кармайн я извади и я постави на плота, където фотоапаратът засне ръбчетата, които стърчаха, преди той да разхлаби връвта и с едно рязко движение да я обърне наопаки. Ейб и Кори пристъпиха напред, в случай че нещо от съдържанието се търкулнеше настрани, но подобна опасност нямаше, дори макарата от шевната машина остана там, където падна. Синята светкавица проблесна отново, докато Кармайн вадеше съдържанието на кесията.

— Ако открием нейни отпечатъци, с нея е свършено — ухили се Кори.

— Ще има — заяви преспокойно Кармайн. — Върви донеси плик за доказателства, Кори.

В кесията откриха кутийка с жасминовия чай на доктор Денби, купена от любимия му магазин, навита на руло розова хартия с черен надпис, буквите в стил ар нуво, ролка прозрачна тъкан, същата, от която се правеха пакетчетата за чай, тънки конци, на края на които имаше етикетчета от същата марка чай, а също и стъклено шишенце с калиев цианид, все още с етикета на производителя.

— Да не сте казали и дума, доктор Керуски — нареди Кармайн и го изпрати навън. — Ако защитата се опита да твърди, че доказателствата са били подхвърлени от полицията в Холоуман, ще ви призовем за свидетел, в противен случай името ви няма да се споменава.

— Тя сама е правила торбички за чай и хартиени опаковки, в които да ги слага — изтъкна потресеният Кори. — Откъде, за бога, е намерила розовата хартия и прозрачната тъкан? Ами откъде са конците с етикетите накрая?

— От снабдителя — посочи Ейб. — На етикета пише, че е в Куинс.

— Че откъде другаде? Ейб, разбери от снабдителя дали е взела тези неща без да се крие, или ги е задигнала. Обзалагам се, че са откраднати. Едва ли е трудно, просто е трябвало да отиде до Куинс късно през нощта. Не вярвам там да пази повече от един пазач. С цианида й е било много по-трудно.

— Тя е изобретателна и съобразителна жена — каза Ейб. — Химическа лаборатория?

— Няма начин! Цианидът е включен в регистъра с отровите на всички лаборатории, затова се държи в сейф, много добре знаеш — възрази Кармайн.

— Хм! — изсумтя Кори. — Смотаните учени са си смотани, Кармайн. Обикалят в състояние на унес, оставят вратата на сейфа отворена, сигурно там прибират и заешкото краче, което им носи щастие, да не би някой да го омърля.

— Това са тъпи предразсъдъци! Познавам учени, на които умът им е като бръснач! — заяви Ейб.

Колко са щастливи, помисли си Кармайн, слушат само с едно ухо. Току-що разрешихме нов случай и ни остават само десет неразрешени.

Освен това не можеше да не признае пред себе си, че също е доволен. Ами Дъг Туейтис? Той пък щеше да е на върха на щастието! Как щеше да натрие носа на престъпничката!

Видя я отново едва когато влезе в стаята за разпити, късно следобед.

— Запозната ли сте с конституционните си права? — попита той.

— Напълно. — Изглеждаше спокойна и бе много добре облечена; една от трите жени от полицията бе намерила дрехите, които задържаната бе поискала, и ги беше донесла заедно с гримовете й. И така, великолепната й червеникаворуса коса бе бухнала, жълтите лъвски очи бяха подчертани с аркансил и молив. Роклята й бе дълбоко изрязана, а чудесният й червеникавокафяв оттенък нямаше нужда от никакви бижута. Кармайн знаеше, че тя е фригидна, защото сама го беше признала, ала нито един мъж не би повярвал на това твърдение, ако я погледнеше в този момент.

— Искате ли да присъства адвокат? — попита той и даде знак на жената полицай да премести стола си в далечния ъгъл.

— Още не — отвърна тя, след това посочи ядосано ченгето. — Трябва ли нещастното момиче да виси тук? Предпочитам да разговарям с вас насаме.

— Съжалявам, госпожо, но тя остава. Ще ни наблюдава, за да е сигурна, че няма да направя нещо неприлично.

— Вие сте истинска загадка, капитане. В един момент речта ви е наситена с разговорни думи и фрази, в следващия говорите като добре образован човек.

— Разговорните думи и фрази са чудесни, доктор Денби! Те доказват, че английският е жив език и непрекъснато се развива напред. — Седна и включи касетофона, и обясни какви са обстоятелствата.

— Открихме скривалището ви в таен шкаф в кухнята на апартамента на декана, доктор Денби.

Жълтите очи се ококориха.

— Скривалище? Таен шкаф? Нищо не знам.

— Отпечатъците ви твърдят друго, госпожо. Ясно се виждат по хартията, също така и върху тръбата и вратата. Спипахме ви, доктор Денби — заяви Кармайн.

Тя не престана да се бори, но смени тактиката.

— След като чуят разказа ми, капитане, едва ли ще се намерят съдебни заседатели, които да ме осъдят.

— Искате процес и съдебни заседатели? Това означава да пледирате за невинност, но вие вече признахте. Признанието означава, че ще ви съдят без съдебни заседатели.

— Не съм признала, че съм извършила убийство! Действах при самозащита.

Кармайн се приведе напред.

— Доктор Денби, това е предумишлено убийство! Внимателно обмислено и извършено. Предварителното обмисляне изключва самозащитата.

— Глупости! — изсумтя презрително тя, отчаяна от недосетливостта му. — Страхът за живота, господине, предизвиква различни реакции, защото и хората са различни. Ако бях домакиня, която съпругът й пребива, щях да използвам или чук, или сатър. Само че аз съм преподавател в университет „Чъб“, а съпругът ми, който не спираше да ме тормози, беше декан в същия университет. Аз, разбира се, се надявах участието ми в смъртта му да не бъде открито, но самият факт, че ме разкрихте, не означава, че съм студенокръвна убийца. Всеки ден се страхувах за живота си, защото бях единственият човек, който знаеше за сексуалните приключения на Джон. Истината е, че исках да продължа да живея, капитане, но съпругът ми имаше намерение да сложи край на живота ми! Онова, което ви разказах след смъртта му, е вярно, но то едва се докосна до трупаните години наред гнусни подробности и шестте — точно така, цели шест! — опита, които съпругът ми направи да ме убие. Катастрофа, нещастен случай по време на ски, три опита да бъда отровена и злополука с огнестрелно оръжие, докато бяхме в Мейн. Джон умираше да стреля по безпомощните сърни, а след това да ги яде!

Кармайн я наблюдаваше като омагьосан и благодареше на Господа, че убийците с толкова много ум в главата не са много, нито пък са толкова красиви. Трийсет и две годишната жена беше в разцвета на силите и хубостта си.

— Предполагам, че не можете да представите доказателство за опитите за покушение срещу вас — каза той.

— Но пък имам свидетели — заяви спокойно тя.

— Кое ви накара да се опитате да спасите живота си с цианид в пакетче чай? — попита Кармайн.

— Цианидът. Намерих го на полицата в общата стая на първокурсниците. Бях отишла да потърся там книга, която едно момче взе, а не беше редно! Не ме беше попитал, разбира се, но аз го заподозрях, защото малцина от техния випуск се интересуват от Рилке. Взех, разбира се, цианида — прекалено опасен е! След това ми хрумна, че съм открила съвършения начин да премахна Джон завинаги от живота си, стига да открия начин да му го дам, без да застрашавам живота на друг човек. Така се сетих за жасминовия чай и тъпите му понеделнишки срещи. След това — тя сви рамене — беше съвсем лесно. Магазинът се намираше в Манхатън, но чаят се опаковаше в Куинс.

— Не ми казахте нищо съществено срещу декана, доктор Денби — прекъсна я Кармайн.

— Тук ли? Точно сега? Защо да си правя труда? Ще се защитавам в съда. Господин Антъни Бера ще поеме случая ми — заяви лъвицата и облиза устни. — Повече няма да кажа нищо, преди господин Бера да пристигне. Според мен, постъпвам изключително почтено, като… като ви уведомявам за намеренията си. Вече знаете как ще пледирам и каква ще бъде защитата ми.

Кармайн спря касетофона.

— Благодаря ви за откровеността, доктор Денби, но ви предупреждавам, че прокурорът ще докаже предумишленото убийство и ще настоява за максимална присъда.

— Има ли някакъв шанс да се измъкне? — попита той Силвестри няколко минути по-късно. — Невероятно умна жена е.

— Зависи как Бера ще подбере съдебните заседатели — отсъди Силвестри и прехвърли пурата от единия край на устата в другия. — Ще настоява делото да се гледа под чужда юрисдикция и ако удовлетворят искането му, нещата остават в ръцете на боговете. Винаги е трудно да се постигне максимална присъда, когато обвиняемата е красавица. Човек си казва, че жените съдебни заседатели ще се настроят враждебно, но не се получава, а пък мъжете стават като памук. Така че да, Кармайн, може и да се окажеш прав. — По котешкото му лице се изписа задоволство, въпреки неясния изход от делото на Полин Денби. — Питай ме дали ми пука. Никак даже. Важното е, че убийството на декан Денби е разкрито.

— Едва ли другите десет случая ще са толкова лесни.

— Все още ли поддържаш идеята за един убиец?

— Повече от всякога. Другояче не бих могъл да си обясня съвпаденията, шефе — изтъкна Кармайн. Намръщи се. — Дяволите да я вземат тази жена! Така ме замота с глупостите за самозащита, че не й зададох единствения въпрос, който ме интересуваше.

— Върви тогава да я попиташ.

— Докато Бера е там ли? Той ще я посъветва да не отговаря.

— Изслушването за пускане под гаранция е след час, капитане, така че доктор Денби не може да ви отдели много време — рече Бера на следващата сутрин.

— Известно ми е, господин адвокат. — Кармайн седна и включи касетофона. — Как сте, доктор Денби?

— Благодаря, добре — отвърна тя, без да има представа, че съдия Туейтис, който щеше да председателства изслушването, я смята за способна на всичко.

— Има един въпрос, на който ви моля да отговорите, госпожо. Той не се отнася конкретно за вашия случай, нито за защитата ви, но е много важен за разследването на други десет убийства.

— Клиентката ми не е извършила убийство — заяви Бера.

— Десет убийства — настоя Кармайн и преглътна раздразнението си.

— Задайте въпроса си, капитан Делмонико — подкани го Бера.

— Имаше ли някаква причина да решите да запазите своя живот, като сложите край на живота на съпруга си точно в понеделник, трети април?

Наклонил глава на една страна, Бера се замисли над последствията, докато Полин Денби стоеше изпънала гръб, без да откъсва поглед от лицето му.

— Доктор Денби е имала причина — отговори Бера.

Вбесеният Кармайн поклати глава.

— Не искам такъв отговор — надигна глас той. — Искам подробности.

— Няма да ги научите, капитане.

— Ще опитам отново. Независимо каква е била причината, доктор Денби, имаше ли някаква връзка с… да кажем, слух, че може да има и други смъртни случаи?

— Стига простотии — обади се възмутено Бера.

— Имаше ли нещо общо решението ви с някаква идея или дочута информация, че в този ден ще умрат и други? Просто съвпадение ли е, че решението ви да действате в понеделник, на трети април, е взето, без да знаете, че в същия ден са извършени или ще се извършат още единайсет други убийства в Холоуман?

— Аха! — възкликна тя, без да обръща внимание на гневния поглед на Бера. — Сега вече ви разбрах! Причината, поради която избрах този ден, капитане, ще бъде посочена в съда, но тя няма абсолютно нищо общо с десетте… извинете, единайсетте убийства. Чисто съвпадение е.

Кармайн въздъхна облекчено.

— Благодаря ви, госпожо! С нищо не мога да ви помогна, но вие много ми помогнахте. — Реши да се възползва от късмета си. — Кой знаеше, че се страхувате от съпруга си? Че се страхувате той да не посегне на живота ви?

— Ако отговорите на този въпрос, доктор Денби, няма да мога да ви помогна — заплаши я Бера.

Тя сви рамене и се усмихна мрачно на Кармайн.

— Оставила съм се в ръцете на господин Бера, капитане. Ако ви отговоря, ще проваля защита си, дори на мен ми е ясно.

А тези думи, мислеше си Кармайн, докато излизаше, бяха великолепен начин да потвърди, че се е доверила поне на една жена. Сега просто трябваше да открие най-добрата й приятелка.

Ерика Девънпорт? Филомина Скепс? Или може би някоя непозната засега застъпница за женска свобода.

Остана пред вратата, докато Антъни Бера не излезе.

— Няма да имате проблем да я оправдаете — заяви добродушно той.

— Няма, наистина.

— Но тя откъде ще вземе пари, за да си позволи таксата ви, господин Бера? За „Чъб“ се знае, че не са много щедри към жените преподавателки.

— Поех случая про боно — обясни Бера.

Нима? — запита се Кармайн. Защо? Май се налага да се върна до Кейп и да поговоря отново с Филомина Скепс. Изглежда тя се превръща в жената паяк, разположила се в средата на паяжината.

Свика оперативка в кабинета си с Ейб, Кори, Дилия и Патрик.

— Добре, остават десет — започна той, без да крие задоволството си. — Засега оставяме тримата застреляни, това е ясно. Ще мога да кажа, че случаите са разрешени, едва когато хванем нашия виртуоз, защото това със сигурност са поръчкови убийства. Значи ни остават още шест случая — Биатрис Егмонт, Бианка Толано, Питър Нортън, Кати Картрайт, Еван Пю и Дезмънд Скепс. За момента можем да кажем, че случаят с Биатрис Егмонт е неразрешим. Добре, имаме петима мъртви и започваме оттам. Всичко, с което разполагаме, го използваме за изнасилването като по учебник на Бианка Толано. Убийството е поръчано, но след като помислих малко, осъзнах, че няма как да си поръчаш сексуален убиец. Парите не интересуват сексуалните маниаци. Следователно трябва да е местен. Нашият виртуоз е научил какви са фантазиите му, заел се е с него и го е обучил. Ако не го пипнем, той ще убие отново, тъй като му се е усладило. Ако Призрака ме научи на нещо, то е, че сексуалните убийци не могат да се спрат.

— А ние как ще разберем какво търсим? — попита Патси.

— Точно това беше проблемът с Призрака — анонимността. Каква е разликата? — погледна го ядосано той. — Нали нямаше да наричаш убиеца виртуоз?

— И на мен не ми харесва, така е — призна търпеливо Кармайн, — но определението виртуоз е колкото точно, толкова и удобно. Освен ако не решиш да вземеш пример от ФБР и да му измислиш кодово име. Какво ще кажеш за Айнщайн или Полинг15? Мориарти? Не? Нека засега се придържаме към онова, с което разполагаме. Различното в случая, Патси, е, че някой — по всяка вероятност виртуозът — е изтръгнал убиеца от света на фантазиите и сега нашият рак-отшелник все още не се чувства достатъчно комфортно в новата си черупка. Да върви настрани все още го ужасява, следователно той не е като Призрака. Дори имам представа къде да го търсим — преследването на Призрака беше невероятна тренировка. Припомни ни, ако обичаш, какъв беше случаят с Бианка, Патси.

— Беше открита гола — започна Патси, — китките и глезените й бяха вързани с единична тел. През всичкото време е била в съзнание, освен през кратките периоди, когато е била душена с чорапогащника, открит на врата й. Изгорена е била на двайсет и девет места с цигара, нарязана на седемнайсет места с някакво острие, подобно на макетен нож. Особено внимание е обърнато на гърдите и интимните части. Изнасилвана е многократно, но не бе открита семенна течност. Смъртта е предизвикана от счупена бутилка, натъпкана във вагината; изтекла й е кръвта. Описан е съвсем същият случай в книга за сексуалните отклонения, често разлиствана от студентите по психология.

— Колко стара е тази книга? — попита Дилия.

— Издадена е преди десет години и не е преиздавана. Била прекалено достъпна за търсачите на силни усещания. — Той погледна мрачно. — Не е като да четеш книга на Крафт-Ебинг16 и да се питаш какво е сексуално стимулиране. По мое време в речниците не обясняваха подобни думи. Доколкото си спомням, авторът беше германец и книгата беше превод от немски. Германците от времето на кайзера са измислили сексуалните термини.

— Благодаря, Патси — въздъхна Кармайн. — Трябва да познаваме този човек. Искам да кажа, че сме го виждали няколко пъти, може дори да сме го разпитвали. Той е дребен, непривлекателен, но не съм сигурен за възрастта му.

— Отиваме в „Корнукопия“ — предложи Ейб — и започваме със секретаря на доктор Девънпорт.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Кори, без да крие завистта и разочарованието си. Той не спираше да мисли за мястото на лейтенант, което щеше да освободи Лари Пизано.

— Помня секретаря — рече Ейб. — Връзва се.

— Когато каза, че не си сигурен за възрастта му, Кармайн — попита Дилия, — имаше предвид, че е млад, много млад или не чак толкова?

— Не, Дилия, имах предвид, че може да е млад, на средна възраст или възрастен.

— Ами работата му? — продължи да пита тя, тъй като не беше тук, когато вилнееше Призрака.

— При сексуалните убийци това е истинска загадка, но в този случай бих казал, че по-скоро е свикнал да изпълнява заповеди, а не да ги дава. В противен случай виртуозът нямаше да успее да му промие мозъка.

— Интересен избор на фраза — намеси се Патси. — Има нещо общо с идеологическата фразеология, поне според мен.

— Промиването на мозъка ли? Не забравяй, че ФБР разследва шпионаж — напомни му Кармайн. — Сериозно, мисля, че изразът може да бъде отнесен към всеки разговор, който навлиза дълбоко в психиката.

— Особено — добави Ейб — ако вече има известна склонност.

Върнаха се в „Корнукопия“ и започнаха с Ричард Оукс, секретаря на доктор Ерика Девънпорт, председател на борда, а вече и изпълнителен директор на „Корнукопия Сентръл“. Тя се разбесня, но нямаше как да попречи на Ейб и Кори да подложат младия мъж на изтезания в продължения на два часа. Когато той най-сетне излезе, беше разплакан, целият трепереше и личеше, че главата му ще се пръсне от болка, затова шефката го качи в една линейка и го изпрати в болница „Чъб-Холоуман“.

— Ще ви съдя за тази работа! — изкрещя тя на Кармайн.

— Глупости — сряза я презрително той. — Просто младежът е нервен като кобила на стартовата линия. Който и да го беше разпитвал за предполагаемо престъпление, той щеше да реагира по същия начин. За мен важното е, че не е виновен за убийството на Толано.

— На какво основание решихте да го заподозрете? — попита тя, разтреперана от гняв.

— Не е ваша работа, доктор Девънпорт, но мога да ви кажа, че ще разпитвам и други мъже, както от „Корнукопия“, така и от други места около Холоуман, включително и „Чъб“.

Тя изквича от възмущение, врътна се и потъна в кабинета си.

Хм, помисли си Кармайн. Сега вече разбирам защо Уолъс Гриърсън мисли, че тя ще потопи кораба „Корнукопия“.

Сякаш решен да реагира по коренно различен начин от Ричард Оукс, Майкъл Доналд Сайкс започна разпита весело, с апломб и отлично настроение. Беше убеден, че никой не би могъл да го заподозре в сексуално престъпление, и създаде много неприятности на Ейб и Кори, като се опита да ги разпитва.

— Май сте ме набройкали — заяви сериозно той, — само защото в мазето нямам макет на Гетисбърг. Как е възможно аз, един американец, да предпочета Аустерлиц? И какво, питате вие, е Маренго, да не би да е рецепта за пиле? Наполеон Бонапарт, господа, е военен гений, който слага и Шърман, и Грант, и Лий в джоба си! Той е с италианска кръв, не е французин и в него се е проявил за пореден път доказаният италиански гений.

— Млъкнете, господин Сайкс — нареди Кори.

— Да, господин Сайкс, млъкнете — повтори Ейб.

Той, разбира се, не млъкна. Накрая го изгониха и той се шмугна нанякъде, доволен от себе си. Когато се натъкна на Кармайн, спря.

— Има един от счетоводството, когото трябва на всяка цена да разпитате — ухили се той. — Беше изключително ободряващо! А като си помисля, че се появихте тук преди около седмица и аз толкова се уплаших. Само че дотук! Стига! Вашите предани последователи са джентълмени, които приеха, че имам основание да омаловажавам генералите от Гражданската война. Много любезни господа!

— Кой в счетоводството? — попита остро Кармайн.

— Май не му знам името, но няма как да го сбъркате капитане. Сигурно е към метър и петдесет, много слаб и куца — обясни господин Сайкс.

Мама му стара! Кармайн грабна Ейб за едната ръка, Кори за другата и ги повлече към асансьора.

— На кой етаж е счетоводството на „Корнукопия“?

— На деветнайсети, двайсети и двайсет и първи — отвърна Кори.

Кой, кой, кой?

— Двайсет и първи — реши Кармайн, докато влизаше в асансьора. — Започваме от горе надолу.

— Господи! — възкликна Ейб, когато слязоха на двайсет и първия етаж. — Дърводелецът на госпожа Хаймън.

Само че него го нямаше. Малкото служители, които срещнаха, потвърдиха, че са го виждали, макар да нямаха представа къде е в момента.

— Надменни идиоти! — изсъска Кори, докато слизаха на долния етаж. — Никой не забелязва обслужващия персонал.

Откъде разбрах, че ще го открия тук? — запита се Кармайн, когато попаднаха в някаква суматоха. Двама медици от линейка излязоха от друг асансьор с носилка на колелца и бяха посрещнати от шестима развълнувани служители, които ги поведоха към огромно помещение, разделено на отделни клетки. Кармайн и екипът му извадиха значките си и ги последваха. Бяха закъснели, разбира се. Дребното слабо тяло лежеше върху едно бюро. Човекът беше мъртъв. Кармайн провери за признаци на живот, а Ейб и Кори задържаха останалите настрани.

— Можете да си тръгвате, момчета — обърна се Кармайн към медиците, докато посягаше към телефона. — Ще го прехвърлим на съдебния лекар.

След няколко минути оградиха мястото. Патрик О’Донъл и екипът му пристигнаха малко по-късно. Обикновено ведрото лице на Патрик беше мрачно, но той не проговори, докато не направи предварителния оглед на тялото.

— Обзалагам се, че става въпрос за цианид — заключи той. — Май това е предпочитаната отрова. Интересното е през колко ръце е минало шишенцето, което откри в кесията на доктор Денби, Кармайн? Или пък докъде е било пълно. Смъртоносната доза е съвсем малка.

— Възможно ли е убиецът да е работникът, на когото е попаднала госпожа Хаймън?

— Няма съмнение, освен ако в Холоуман няма двама дребосъци с ръст метър и петдесет, чийто ляв крак е пет сантиметра по-къс от десния — заяви Патси. — Носел е ботуши с наставен ток, но не е могъл да скрие куцането. В коленете и глезените няма синхрон. Наставеният ботуш е поддържал нивото на бедрото и е облекчавал лумбалната болка. Не мога да кажа повече, докато не го сложа на масата. Тогава вече ще знам дали дефектът е вроден или придобит.

— Значи — отбеляза Ейб, докато се прибираха в управлението — може да се предположи, че Ерика Девънпорт е нашият виртуоз.

— Съгласен съм — подкрепи го Кори.

— Не е задължително — възрази мрачният Кармайн, разположил се на задната седалка. — Откакто се заехме да разпитваме дребни, непривлекателни мъже, светът може да се е задвижил по-бързо, отколкото огън в сламеник. Госпожа Хаймън е истинско бижу, но не знае какво означава дискретност. Същото важи и за Дороти Туейтис, Симонета Марсиано — шшт! — и Анджела Макинтош. Не сте ли забелязали, че този случай е пълен с жени? На мен ми направи впечатление. Заподозрени, жертви, наблюдатели, свидетели — жени, пак жени и само жени! Мразя подобни случаи. Усещам, че не съм на мястото си! Познавам само две жени, които умеят да си държат устите затворени — едната е жена ми, а другата секретарката. Направо тръпки ме побиват!

Двамата на предната седалка разбраха намека и млъкнаха.

В управлението се разделиха. Въоръжени с подробностите, подадени от главния счетоводител, и ужасени от проявите на жестокост в този свят на числа, Ейб и Кори отидоха в апартамента на убития. Кармайн, с разкривено от яд лице, тръгна към залата за аутопсии, без дори да забележи, че всички, които срещаше, гледаха да отклонят поглед.

— Джошуа Бътлър, неженен, на трийсет и пет — докладва Патси, който вече бе съблякъл тялото на масата. — Той е от онези нещастници с вроден синдром на хипофизата, който не позволява достигането на полова зрелост. Тестисите му са скрити, няма косми по тялото, а пенисът му е като на момче, преди да навлезе в пубертета. Предполагам, че не е получавал ерекция, камо ли еякулация на семенна течност с подвижни сперматозоиди. Така че, ако той е убиецът на Бианка Толано, изнасилването е било извършено с някакъв предмет, най-вероятно с бутилката, преди да я счупи. Не е действал бързо, нали помните — защото е почистил много внимателно. По-късият крак се дължи на счупване през детството, лекувано твърде безотговорно. Съмнявам се, че изобщо е ходил на лекар. Ще открия онова, което търся, в черепа, когато видя основата на мозъка и хипофизата. Хистологичното изследване ще бъде особено важно. Може да се окаже и с обратно разположени органи — сърцето да е отдясно, възможно е и някои други органи да са на обратната страна. А сега за причината на смъртта. Поддържам мнението си. Отровен е с цианид.

Кармайн въздъхна.

— Не е възможно той да е инсталирал мечия капан в дрешника на Еван Пю — заяви той. — Знам, че силата невинаги отговаря на ръста или мускулите, но този тип е дребосък, който едва ли тежи повече от четирийсет килограма. Прав съм, нали?

— Да — потвърди Патси и пристъпи напред, за да започне аутопсията. Не всеки ден попадаше на подобно тяло.

Значи, мислеше си Кармайн, след като остави патолога да се заеме с работата си, на свобода е изключително изобретателен хитрец, който е в състояние да се представи като Джошуа Бътлър и да разпали такъв огън у Джошуа Бътлър, че да го накара да извърши убийство.

Патси му звънна след пет минути.

— Кармайн, смъртта наистина е настъпила, след като е приел цианид, но според мен, не става въпрос за убийство. В устата му открих капсула от много фина пластмаса, парченцата са полепнали по зъбите. Самоубил се е.

— Така може — отвърна Кармайн. Не беше изненадан. — Също като доктор Гьобелс, само че нашият човек не е имал деца.

— Давай малко по-весело! — обади се Дилия в опит да го разведри. — Поне разнищваш случаите. И случаят на Бианка Толано вече е ясен.

— Хм! — изръмжа Кармайн. — Това доказва, че ако преобърнеш достатъчно камъни, ще откриеш нещо гнусно. Вече имаме истински отговори на четири от въпросите.

— Прибирай се — нареди строго Дилия. — Имаш нужда от доза Джулиън.

Дозата Джулиън наистина помогна, но след това Майрън съсипа доброто му настроение, тъй като пристигна ядосан и наежен, готов за скандал. Кармайн го погледна и избухна в смях.

— Майрън, дребосъко! — прегърна го той през раменете и насила го въведе в къщата. — Приличаш на малка хрътка, която се зъби на немска овчарка!

Майрън се цупи още няколко секунди, после се предаде.

— Добре поне, че ме нарече хрътка — отбеляза той. — Трябва да съм ти благодарен, че не ме смяташ за чихуахуа.

— Така си е — отвърна Кармайн и изви очи към Дездемона, — не си от джавкащите досадници. От друга страна, не си достатъчно голям, за да те нарека ловна хрътка, въпреки че притежаваш доста от качествата на породата. Ела да пийнем по чаша и ще ми разкажеш какво те измъчва.

— Притеснява ме това, че не оставяш Ерика на мира! Защо си се заял с нея?

— Не съм се заял с нея, Майрън. — Аман от жени! — помисли си той. Защо винаги се опитваха да омотаят с приказки добродушните, доверчиви идиоти и да ги накарат да се бият заради тях? — Не може хем тортата да е цяла, хем тя да си е хапнала доволно. „Корнукопия“ е потънала в проблеми, а в момента тя е баш шефът, или по-точно казано, шефката. Ако Ерика не може да търпи, когато й припари под краката, по-добре да се откаже от поста.

От лошото настроение на Майрън не остана и следа; той не можеше да се сърди дълго на любимия си приятел, особено пък когато беше в неизгодно положение.

— О, Кармайн — въздъхна жално, — как се озовах между чука и наковалнята? Обичам момичето и не ми е никак приятно, че е притисната в ъгъла, но тя ме накара да й обещая, че ще те накарам да я оставиш на мира. — Не можа да скрие безпомощността си. — Само че не мога да те накарам, нали? Ти не си немска овчарка, ти си булдог.

— Как стана така, че разговорът се завъртя около кучетата? — Кармайн му подаде чаша скоч. — Да ти е хрумвало, че Ерика е ужасена да оглави „Корнукопия“? Не е очаквала подобно развитие на нещата и според мен се страхува, че няма да е на ниво.

Майрън отпи голяма глътка скоч. Кармайн винаги имаше качествен алкохол, макар в дома му да не се пиеше много.

— Така си е — призна той.

— На теб ще ти повярва, затова й кажи да се успокои. От богатия си опит в бизнеса мога да твърдя, че и корпорации, и правителства притежават умението да се управляват сами. Проблемите започват, когато хората се намесват, това ти е ясно, нали? „Корнукопия“ съществува от много години, и то без проблем. От нея се иска просто да запази досегашното положение.

— Ти май ще я управляваш по-добре от всички нас — отбеляза Майрън.

— Аз? Няма начин! Според момичето, което обичаш, аз съм прекалено любопитен. И е права. През всичкото време ще се ровя в неща, които не ми влизат в работата.

— Ще вечеряш ли с нас, Майрън? — попита Дездемона. — Опекла съм ребърца и има повече от достатъчно.

Той изпъшка.

— Много ми се иска, но трябва да се върна при Ерика. — Допи и последната глътка скоч. Стана и ги погледна тъжно. — Как само ми се иска всичко да бъде както едно време — въздъхна нещастно той, — само че не може, нали?

— Това е животът — засмя се Дездемона. — Едва ли има по-изтъркана фраза. Но не се безпокой, скъпи Майрън. Нещата ще си дойдат на мястото.

— Изобщо няма да си дойдат на мястото — каза тя на Кармайн по-късно, докато похапваха ребърца. — Как само ми се иска да я харесвах! Само че не мога да я понасям. Преструва се на крехка, въпреки че, ако беше само преструвката, щях да го преглътна, но тя е невероятно студена. Ще разбие сърцето на горкичкия Майрън.

— Може би няма — отсъди Кармайн, усетил как оптимизмът му се връща, след като се е заситил с хубава храна.

— Според мен, той е очарован от всичко у нея, което ние не можем да търпим. Но човекът е на петдесет, дамата е красива, макар и пресметлива. Ерика е просто преходна фаза.

— Наистина ли?

— Да.

— Искаш ли да направя пай с остатъците от месото? — попита тя. — Ще го направя голям, понеже София каза, че ще доведе две приятелки, които ще останат да спят у нас.

Кармайн се раздразни.

— Май е крайно време да поговоря с дъщеря си — заяви той.

— Недей, Кармайн! Сигурна съм, че има основателна причина.

Сякаш по поръчка София влетя в къщата ококорена и пребледняла.

— Татко — извика тя и хукна право към него. — Някой ме заключи в хранилището зад лабораторията по физика.

Видя ли? — казваха очите на Дездемона, но Кармайн стисна София за раменете и я огледа внимателно. Беше разрошена и страхът й бе непресторен.

— Как се случи, миличка? — попита той.

— Не знам, просто се случи! А не трябваше! Никой никога не заключва хранилището! — Тя потръпна и се притисна в него. — Чух, че навън някой ходи напред-назад и нещо се блъска във вратата. Татко, не мога да обясня защо, но съм сигурна, че ме беше погнал! Днес бях дежурна по почистването, всички видяха, че влизам и излизам от хранилището. Отначало реших, че някой си прави майтап, но после чух стъпките и ме обзе ужасно чувство!

— Той махна ли се? — попита Кармайн и усети как сърцето му се свива. — Колко време остана вътре?

— Около пет минути. Сигурна бях, че той ще отвори вратата и ще ме нападне веднага щом училището утихне, затова се измъкнах през капандурата на тавана. Тя води към главния димоотвод, затова пълзях по него цяла вечност и излязох в другия край на лабораторията. Лампите бяха угасени, но навън беше още светло и тогава го видях — дребен тип, куцаше. Постарах се да не вдигам шум и се плъзнах на пода. След това пропълзях до вратата в моя край, изчаках той да тръгне в обратната посока, отворих едва-едва и се измъкнах навън. Тогава вече хукнах!

Невероятно, помисли си Кармайн. Със сигурност е мое дете. Обърнала е внимание на всички подробности дори в момент, когато не е била на себе си от страх.

— След това изтича до колата и се прибра — довърши той.

Тя го погледна презрително.

— Татко! Ако го бяха направила, щях да съм се прибрала преди цяла вечност! Не, той навярно е отворил вратата на хранилището, защото беше разбрал, че вътре няма никой. Изтичах и се скрих сред форзицията тъкмо навреме — той тръгна към моята кола. Тогава вече бях напълно убедена, че е преследвал не друг, а мен! Затова се спотаих и изчаках да се стъмни. Тогава се промъкнах до улица 133 и повиках такси. Качих се чак след като огледах добре шофьора. Беше чернокож, затова си отдъхнах. В момента чака на Съркъл, татко. Не си носех портмонето, а сумата е потресаваща!

Дездемона излезе, стиснала портфейла си, а Кармайн поведе разстроената си дъщеря към хола и й даде чаша червено вино с газирана вода.

— Ще използвам думите на кмета на Ню Бритън: „Справила си се добре, малката“ — похвали я той гордо.

Гордостта и благодарността към онази неведома сила, която бе закриляла София, го накараха да й сервира вечеря — тя беше гладна като малко вълче — след което я сложи да си легне, но преди това я успокои с една от „бомбите“ на Дездемона. След като възторгът на момичето, че е успяло да избяга със собствени сили се поуталожеше, то щеше да заспи и да сънува кошмари, докато будният му ум не се изтощеше.

Чак тогава той осъзна всичко. Седна и се разтрепери неудържимо, закърши ръце.

— Копеле мръсно! Гадно копеле! — съскаше той пред Дездемона, стиснал зъби. — Защо не се захване с мен? Защо му е едно невинно шестнайсетгодишно момиче? Та тя е най-милото, най-доброто и обичливо момиче! Собственоръчно ще му откъсна главата!

Жена му се сгуши до него и го погали по бузата.

— Не говориш сериозно, Кармайн. Това ще ти донесе доживотна присъда без право на помилване. Пък и сигурен ли си, че това е бил убиецът?

— Дребен тип, който накуцва? Няма кой друг да е. Но защо София? Нарочно я е избрал — набелязал я е в училище, измислил е всичко, дори най-незначителните подробности. Утре е трябвало да открият тялото й в хранилището зад кабинета по физика, може би пребита до смърт, ако е блъскал по вратата с бейзболна бухалка. Съвсем нелош план. Само че не е предполагал, че София ще прояви присъствие на духа, вместо да се предаде на паниката.

— Явно е наследила твоите инстинкти, любими. Всяка друга жертва би помислила, че е заключена по погрешка, докато София веднага е усетила, че е в опасност. Затова се е замислила как да избяга, вместо да чака някой да я пусне.

Той се насили да се усмихне.

— Изобретателна е, нали?

— Много. Няма защо да се притесняваш, че София ще бъде една от жертвите на живота — успокои го Дездемона. — Тя е в състояние да изцеди живота като лимон.

Той се изправи и се почувства като старец.

— Тази вечер няма да правим братче или сестриче на Джулиън, Дездемона.

— Значи утре вечер — отвърна ведро тя. — Сега предлагам да нарушим правилата и да пийнем по едно преди лягане. Утре мога да измъкна София от училище, но на теб не мога да ти помогна. Затова татенцето получава коняче.

— Налага се да пратя ченге в „Дормър“, за да наглежда дъщеря ми — рече той, пое широката чаша и я затопли в дланите си. — Ще наблюдава тайно, но се налага да уведомя Сет Гейлорд, за да не би дежурният сержант да прати някой дъртак. Утре те моля да поговориш със София и да я убедиш да не споменава за случилото се пред никого, дори пред Майрън.

Дездемона примигна учудено.

— Дори пред Майрън ли?

— Напоследък не можем да сме сигурни, че ще си държи езика зад зъбите, защото нямаме представа доколко е дискретна възлюбената му. Предупреди София да не остава сама нито след училище, нито по друго време. Да се движи с големи групи и да си тръгва от училище с останалите. А пък проклетият червен мерцедес, дето й го подари Майрън, отива право в гаража! Да кара таратайката на майка ми.

Дездемона потръпна.

— Същата работа като Призрака — отбеляза тя.

— Именно. Затова съм убеден, че най-доброто ни оръжие е находчивостта на София. Ако говориш с нея открито и не я лъжеш, тя ще се съгласи.

Новината за София се отрази най-зле на Джон Силвестри, чиято дъщеря Мария бе жестоко пребита преди няколко години. Отмъщението бе насочено срещу Силвестри, който го прие много болезнено. Наистина Мария оздравя, омъжи се щастливо и продължи живота си; престъпникът получи трийсет години затвор, двайсет от които без право на помилване. Кармайн знаеше всичко това, затова му разказа насаме за нападението над София, и Силвестри се разплака, а на тази слабост не бе нужно да стават свидетели останалите от управлението.

— Ужасно, просто ужасно! — промълви комисарят, докато бършеше лицето си. — Трябва да заловим мръсника, Кармайн. Само кажи какво ти трябва и ще ти го осигуря. Това красиво дете!

— Знам, че не изглежда така — поде Кармайн и седна, — но ми се струва, че сме му подпалили огън под краката. Минаха девет дни от дванайсетте убийства и успяхме да разнищим някои — Джими Картрайт, декан Денби, Бианка Толано — и решихме, че тримата чернокожи са убити по поръчка. Има и тринайсета смърт — самоубийството на убиеца на Бианка Толано.

— Впечатляващо постижение — кимна Силвестри, възвърнал самообладанието си. — Сега накъде?

— Питър Нортън, банкерът, който е изпил стрихнина в портокаловия сок. Мъчителна смърт.

— Същата работа е и с цианид — изтъкна Силвестри.

— Да, но цианидът действа по-бързо. Щом кислородът в кръвния хемоглобин изчезне, настъпва смърт. А пък при стрихнина, Джон, са необходими двайсет-трийсет минути, в зависимост от дозата. Нортън е получил огромна доза, но е изпил само половината. Не е умрял веднага. Повръщал е, изпуснал се е, имал е силни конвулсии — не знам доколко е бил в съзнание, но съпругата и двете му деца са били свидетели на агонията му. Просто отвратително.

— Да не би да казваш, че убиецът е искал да стане така?

— Не знам. Може и така да е — отвърна Кармайн с известна изненада.

— Ако избраният метод, разтърсил съпругата и децата на Нортън, е бил част от престъплението, тогава попадаме на нова територия, Кармайн — продължи замислено комисарят. — Не трябва ли да поровим по-дълбоко в семейството на жертвите?

— Ще преобърнем отново всеки камък — обеща Кармайн.

Госпожа Барбара Нортън бе имала повече от седмица, за да се възстанови от истерията, макар Кармайн да подозираше, че лекарят й е предписал силни успокоителни. Очите й гледаха с празен поглед и жената се движеше така, сякаш газеше през гъст захарен сироп.

Независимо от това тя говореше напълно смислено и логично.

— Сигурно е някой откачен, на когото е отказал заем — предположи, докато му сервираше кафето. — Нямате представа какво е, капитане! Хората очакват банката да им даде пари просто така, без каквито и да било гаранции! Повечето се отказват наистина, но откачените не се примиряват. Помня поне шестима, които са пълнили пощенската ни кутия с кучешки изпражнения, изливали са сода каустик в басейна, дори са се изпикавали в млякото! Питър пусна оплаквания срещу всички в полицейското управление на Холоуман, така че там сигурно ще намерите имената им.

Кармайн забеляза, че е доста закръглена, но това се харесваше на някои мъже, освен това имаше красиво лице — трапчинки, розови бузи, безупречна кожа. Когато децата й влязоха, той потисна въздишката си. Очевидно в това семейство всички имаха склонност към пълнота, гените им предполагаха затлъстяване. Питър Нортън, помнеше го от аутопсията, бе с наднормено тегло — дебели ръце и крака, подпухнали пръсти, затлъстял от раменете до бедрата, не само в коремната област. Според съседите, госпожа Нортън се опитвала да им ограничи храната, но съпругът й не спирал да негодува. Непрекъснато водел децата във „Френдли“, за да похапнат парфе или да пият шейк.

— Вашите приятелки разбираха ли се със съпруга ви, госпожо Нортън? — попита Кармайн.

— О, да. Вършехме всичко заедно. На Питър му беше приятно да имаме едни и същи приятели.

— Как се забавлявахте?

— Във вторник вечер ходехме на боулинг. В четвъртък играехме канаста у някое от приятелските семейства. В събота вечеряхме навън, после ходехме на кино или на театър.

— Ангажирахте ли детегледачка, госпожо?

— Да, все едно и също момиче, Имелда Гонзалес. Питър отиваше да я вземе и я докарваше у нас.

— Вие никога ли не излизахте сама?

— О, не!

— Кои са приятелите ви?

— Грейс и Чък Симънс, Хети и Ханк Шугърман, Мери и Ърни Триподи. Чък работи в „Холоуман Нешънъл“, Ханк е счетоводител, експерт по данъчното облагане, а Ърни е собственик на магазин за обзавеждане на спални и бани. Ние, момичетата, не работим.

Типични семейства от средната класа, помисли си Кармайн, докато отпиваше кафе. Беше подправено с кардамон, пълна отврат. Според него кафето си беше кафе и вкусът му не трябваше да се разваля с други подправки.

— А ходите ли някъде другаде, госпожо Нортън?

Светлите й къдрици потръпваха, докато кимаше като робот.

— Да, разбира се! На благотворителни събирания, въпреки че те не се провеждаха много често. На организираните от „Корнукопия“ ходехме само ние с Питър, защото „Форт Нешънъл“ е собственост на „Корнукопия“. През останалото време бяхме винаги осмината. — Тя посърна и брадичката й потрепери. — От сега нататък едва ли ще излизам. Приятелите ни са много мили, но аз съм скучна и безлична без Питър. Той умееше да се шегува, все измисляше по нещо!

— Нещата ще се наредят, госпожо Нортън — опита се да я успокои Кармайн. — Ще създадете нови приятелства.

Особено, помисли си той, с пенсията на Питър Нортън и застраховката. Под отчаяната домакиня се криеше жена, решена да се спаси. Може би щеше да отиде на някой луксозен круиз и да си потърси мъж, когото ще командва. Ако не беше фаталната дата трети април, той щеше да я заподозре, че успешно се е справила с човек, когото малцина са харесвали. Въпреки че смъртта му беше ужасна, имаше отровители, които с удоволствие биха наблюдавали страданията му. Само че госпожа Нортън не се беше наслаждавала на смъртта му. Тя бе изпаднала в истерия, съседите бяха чули виковете й и веднага бяха дотичали. Когато Кармайн пристигна, децата тъкмо се отърсваха от шока, докато за госпожата бяха нужни двама медици, домашният й лекар и толкова силна инжекция, че бе спала часове след това.

Той се обърна към децата в опит да разбере що за семейство са били. Момиченцето, Марлин, беше агресивна и интелигентна — едва ли бе от обичаните в училище деца, реши той. Момченцето, Томи, очевидно живееше, за да се храни; когато се протегна, за да си вземе от сладките, които домакинята бе поднесла на Кармайн, майка му го перна жестоко през ръката и го погледна толкова страшно, че детето се сви.

— Значи нямате хобита? — продължи с въпросите Кармайн.

— Никакви… Томи, остави веднага сладките!

Хрумна му нещо.

— Движението за права на жените?

— Няма начин! — сопна се тя. — От всички тъпи, срамни неща… Ще ви призная, че се опитаха да ме спечелят на тяхна страна. Не помня името на жената, но я пратих да си върви, след като хубавичко я нахоках!

— Кога се случи?

— Не помня — отвърна госпожа Нортън, докато се опитваше да се пребори с ефекта на лекарствата. — Беше на някакво събиране.

— Как изглеждаше жената?

— Там е работата! Съвсем нормална! Бръснеше си краката, беше гримирана, добре облечена. Отначало ми стана интересно да си говорим, но след това тя започна да ги дрънка едни! Учила съм за тези неща в училище, капитане. Наясно съм. Когато й казах какво мисля за борбата за права на жените, тя започна да се държи гадно, затова и аз се държах гадно! Сигурно я уплаших, защото тя се отказа и ме остави на мира.

— Руса ли беше или брюнетка? Може би червенокоса?

— Не помня — прозя се госпожа Нортън. — Уморена съм.

— Нали ви казах — оплака се Кармайн на Ейб и Кори. — Този случай е пълен с жени. Къде точно се вмества феминизмът в цялата картина? Сигурен съм, че има отношение, поне към смъртта на Питър Нортън. Някой или нещо е накарало убиеца да накаже госпожа Нортън, като гледа как той умира. Получило се е — тя все още е под въздействието на успокоителни — защото ясно помни, че е разговаряла с феминистка, която изглеждала „нормално“. Много ми се иска да разбера повече за семейство Нортън! Нещо ми убягва, но просто не знам какво точно. Може би просто не знаем що за жена е госпожа Нортън. Все едно някой психиатър да поеме толкова дрогиран пациент, че да не може да постави диагнозата.

— Не можеш ли да изкопчиш нещо повече от нея? — попита Кори.

Кармайн го погледна със съчувствие; съпругата на Кори нямаше да го остави на мира и щеше да недоволства непрекъснато.

— Помни само онова, което й е угодно — отвърна той. — Кори, ти се занимаваше със семейство Нортън. Искам да знам имената и датите на всички благотворителни събития, на които е присъствала госпожа Нортън. Нека да е за последните пет години. — Обърна се към другия си помощник. — Ейб, ти подхващаш феминизма. Използвай любезната госпожа Денби за отправна точка. Тя е запалена привърженичка на движението за права на жените и описанието на госпожа Нортън спокойно може да се отнася за нея — нашата Полин не си позволява да ходи нито с космати крака, нито с обрасли подмишници. Между другото, тя ми каза, че била фригидна, но аз дълбоко се съмнявам, че това е истина. Вярно, че я пипнахме за убийството на декана, но си струва да поровим в миналото й. Защо е избрала тъкмо трети април, за да извърши деянието?

— Нали смяташе, че няма нищо общо с останалите убийства? — попита Кори, притеснен, че не е натрупал достатъчно точки.

— Тя е патологичен лъжец. Когато казва истината, пак я замазва.

Остана загледан след тях, докато излизаха от кабинета, след това подпря брадичката си с ръце, готов да помисли.

— Кармайн?

Вдигна изненадано глава; Дилия обикновено не прекъсваше шефа, когато той се оттеглеше, за да помисли.

— Да?

— Имам една идея — заяви тя, без да сяда.

— Щом е твоя, трябва да е добра. Казвай.

— Папките са подредени, готови, а напоследък не си ми давал писма — започна предпазливо тя и впери в него кръглите си кукленски очи — големи, честни, добре изрисувани.

— Така е, Дилия, не мога да отрека.

— Ами… имаш ли нещо против да проверя едно свое предчувствие? Нали така се казва?

— Да, или пък инстинкт. Седни, Дилия! Не мога да търпя жена да стои права, докато аз си седя.

Тя седна, поруменяла от удоволствие.

— Виж сега, повечето от тези смъртни случаи трябва по някакъв начин да са свързани, нали? Ти го усети още в началото, но няма нито едно доказателство, с което да го подкрепиш. Питам се къде ли всички тези хора са се събрали по едно и също време? Единственият отговор е или на някое обществено място, или на благотворително събитие. Нали се сещаш — седиш и чакаш цяла вечност да се вдигне завесата или да започнат речите, и започваш да си говориш с хората около теб. Или пък попадаш на една маса с непознати и се стараеш да се държиш любезно и приятелски. Повечето хора са бъбриви, така че се запознават. Нали разбираш накъде бия?

— Обичам английския ти навик да завършваш всяко изречение с въпрос — усмихна се Кармайн. — Да, Дилия, разбирам те.

— Тогава, стига да нямаш нищо против, бих искала в свободното си време да открия колко такива събития са били проведени в Холоуман през последните шест месеца.

— Само шест месеца ли?

— Мисля, че да. Ако е минало повече време, убиецът надали е щял да предприеме каквото и да било. Случило се е нещо, което в дадения момент не е представлявало заплаха, но на трети април вече е било. Ако успея да открия къде са се засекли жертвите, тогава ще имаме едната половина от уравнението.

— Дилия, това е огромна задача — предупреди я Кармайн. — Рано или късно щеше да се наложи да го направим, но смятах Кори и Ейб да се заемат, защото са набрали инерция с разследването.

— Разбирам съображенията ти и в никакъв случай няма да твърдя, че идеята е моя — отвърна тя с достойнство.

— Дилия, хич не се цупи! — вдигна глава той. — Нямам никакво намерение да ти открадна славата, честна дума!

Тя веднага омекна.

— Знам, Кармайн, скъпи. Но кажи, може ли да се заема?

Той поклати глава и призна поражението си.

— Няма да ме послушаш, ако ти откажа. Така че, действай.

Тя грейна и скочи от стола.

— Благодаря ти, много ти благодаря! Вече съм направила протокол — избъбри тя, докато отстъпваше към вратата. — Имам намерение първо да открия кои са били събитията и къде са се провели. След като набележа едно или повече подходящи, минавам на втора фаза.

— Чао, Дилия!

Вдигна поглед към часовника и видя, че е станало почти обяд. Посегна към телефона и след като сбърка няколко пъти, най-сетне се свърза със специален агент Тед Кели от ФБР.

— Обядва ли? — попита Кармайн.

— Не още.

— Ще те чакам в „Малволио“ след петнайсет минути.

Въпреки че на Кели се налагаше да дойде с кола и да си намери къде да паркира около управлението, той вече се бе настанил в едно сепаре, когато Кармайн влезе в заведението.

— Мога да се закълна, че всички знаят кой съм — поде агентът, когато Кармайн се отпусна срещу него, — а досега нито едно ченге не ме е погледнало.

Кармайн се намръщи.

— Подушили са те, Тед. Ти какво очакваш в градче като Холоуман? Целият отдел знае, че в града се мотае един гигант от ФБР. — Той прегледа менюто, все едно не знаеше какво ще поръча. — Специална салата „Луиджи“ и дресинг „Таузънд Айлъндс“. Така довечера няма да ми се налага да се тъпча със зеленчуци.

Мърли, сервитьорката, наля кафе в чашите им и зачака поръчките. Кели си избра сандвич с печено говеждо, след това се облегна назад с въздишка.

— Оказа се прав за „Малволио“ — призна той. — Най-хубавото в този противен град.

Каза го напълно сериозно и искрено. Гневът на Кармайн пламна при тази проява на невъзпитание. Спокойно, Кармайн, нито дума!

— Как върви търсенето на неуловимия Одисей?

— В задънена улица съм. Разкажи ми за Джошуа Бътлър.

Кармайн го погледна изненадано.

— Тед, нали ти изпратих доклад, но щом искаш да ти докладвам устно, дадено. Той е изнасилил и убил Бианка Толано, след това е сдъвкал капсула цианид, за да не бъде арестуван. В престъплението няма спонтанност, Бътлър е извършил всичко като по учебник.

Агентът на ФБР изсумтя презрително.

— Стига глупости, Делмонико! Искам другите подробности. — Ухили се. — Едно птиченце ми каза, че топките му били като фъстъци.

— Кое е това птиченце? — попита Кармайн и погледна Кели, въпреки че пред очите му се бе спуснала червена пелена.

— Хич не питай — отвърна самодоволно Кели.

— Не се ебавай с мен, федерален путьо!

Агентът на ФБР остана с отворена уста. След това възмущението потисна удивлението и той се стегна.

— Думи, които ще доведат до бой — рече, без да се шегува.

— Тогава да излезем навън.

В заведението се беше възцарила гробна тишина. Луиджи щракна с пръсти на Мърли и Мини, които се шмугнаха зад барплота, а трийсетте ченгета зяпаха двамата мъже като омагьосани.

— Ти сериозно ли? Сериозно ли говориш?

— Писна ми един федерален да ме прекарва! — Ушите на Кармайн бучаха и той изръмжа: — Да излезем навън.

— Вземи си думите обратно! Ако се сбием, ще се чуе от Портланд в Орегон до Портланд в Мейн!

— Продължаваш да ми се правиш на умник, путьо от големия град, дето се мислиш за всезнайко! Препикаваш града ми, значи препикаваш управлението ми… Майната ти!

— Излизаме навън — нареди Кели и се изправи.

Всичко стана за съвсем кратко време. Двамата мъже се наежиха, стиснали юмруци, и Кели замахна, но не успя да удари противника си. В следващия миг се озова проснат на земята и се питаше дали ще успее да си поеме отново дъх. Виждаше единствено лепналите се на прозорците на „Малволио“ полицаи и протегнатата надолу ръка на Кармайн.

— Дори не видях кога замахна — призна той, след като си пое дъх и се опита да надвие болката. — Само че не съм съгласен да ме наричаш путьо. Забрави за обяда.

— Отказваш да се храниш с мен, след като те тръшнах на земята, защото те е страх какво ще се чуе ли? — подхвърли вече по-бодро Кармайн. — Крайно време е всички като теб да разберат, че трябва да престанат да се бъзикат с местните.

Влязоха отново и седнаха.

— Благодаря ти, че не нанесе видими поражения — рече нацупеният Кели.

— А, просто не можех да достигна до лицето ти, затова се прицелих някъде в средата — обясни Кармайн, доволен от постигнатата победа. — Казвай сега кой ти пошушна за тестисите на Джошуа Бътлър?

— Ланселот Стърлинг, шеф на отдела на Бътлър.

— На това му се казва чудесен шеф! Напомни ми да не си подавам документите за работа в „Корнукопия“. И защо не искаше да ми кажеш?

— Няма причина, честна дума! Бях… просто се правех на хитрец. Не съм и предполагал, че ще се застъпиш за лайно като Джошуа Бътлър.

Бе ред на Кармайн да ахне.

— За бога, Кели, много си тъп! Истина е, че ненавиждам клюките сред силите на реда, както и това всеки да крие нещо от другите и да се прави на важен, като твърди, че еди-що си било секретно, но не те проснах на земята заради Джошуа Бътлър. Направих го за свое удовлетворение и се почувствах добре! Нещо като парти за чай, организирано за един човек.

Кели не можеше да повярва. Кармайн вече се питаше дали има представа защо е бил боят.

— Просто шикалкавиш — заяви той. — Ти защитаваше Джошуа Бътлър, Делмонико.

— Ако това бъде записано в доклада, който смяташ да пуснеш до Дж. Едгар или на когото там се отчитате, може и да избегнеш порицанието, но за мое щастие думата ми е достатъчна на шефа. — Кармайн отмести празната купа. — Страхотна салата. Мили боже, Кели, не си хапнал нищичко! Да не би коремчето да те боли?

— Самодоволен дръвник — изръмжа федералният.

Кармайн се разсмя.

— След като така или иначе ще ми режат главата, може ли да ми дадеш досието, което ФБР има за Ерика Девънпорт?

Тед Кели го погледна с подозрение, но след като размисли, сви рамене.

— Защо не. Тя е от твоите заподозрени за смъртта на Дезмънд Скепс и за мен не е проблем. Колкото повече ръце се хванат на помпите, толкова по-добре.

— След като знаеш за помпите, значи си наясно, че най-добрата помпа е уплашеният човек, хукнал с ведрото вода — отвърна Кармайн.

— Ще ти пратя папката — обеща Кели и поглади корема си.

— Я кажи — заговори небрежно Кармайн, — ти имаш ли информатори от „Корнукопия“ — може би трябва да кажа клюкари — които да са ти споменавали за опита за покушение срещу дъщеря ми?

Кели го зяпна.

— Н-не — заекна той.

— Дори Ерика Девънпорт ли?

— Не. — Кели бе възвърнал самообладанието си и изглеждаше изключително загрижен. — Господи! Кога се е случило?

— Няма значение — сряза го Кармайн. — Мога да се погрижа за София, но по-важното е, че и тя умее да се грижи за себе си. Добре. Значи не се е разчуло, а от теб дума не трябва да излезе, ясно ли е? Попитах те, защото трябваше да знам, а ти си единственият в „Корнукопия“, на чиято дискретност мога да разчитам. Не предавай доверието ми, Кели.

Гигантът бе прекалено заинтригуван, за да се обиди.

— Опитали са да я сплашат ли?

— Така мисля, но не ми се вярва онзи тип само да се е перчел. Предполагам, че е искал да намеря дъщеря си мъртва, и ако тя беше най-обикновено дете, навярно това и щеше да се случи. За мое и негово щастие, тя съвсем не е обикновено дете. Избягала е. Научих едва след като всичко беше приключило.

— Тя сигурно е рухнала!

— Кой? София ли? Не! Един ден няма да ходи на училище, но според нас със съпругата ми, няма да останат психологически белези. Много помага, когато успееш сам да се измъкнеш. Тя се чувства победителка, не жертва.

— Ще се ослушвам.

— Добре, стига да си държиш устата затворена.

Досието на Ерика Девънпорт не беше от най-дебелите, съставено бе главно от изявления на хора, които я бяха познавали през четирийсетгодишния й живот. Фил Смит беше намекнал — или казал? — че е от богато семейство от Масачузетс, но нищо от миналото й не го доказваше. Дори семейство Девънпорт да са имали роднина сред пилигримите, истината се бе изгубила и през 1927, когато бе родена Ерика, никой не знаеше дали нещо ги свързва с първите заселници. Баща й бил началник-смяна във фабрика за обувки, а семейството живеело в скромен квартал, сред обикновени работници и дребни бюрократи. В частното училище, където била записана, изкарвала само шестици, но любопитното бе, че никога не е станала мажоретка. Голямата депресия съсипала семейството й; баща й изгубил работата си, когато фабриката за обувки била закрита, и потънал в същата депресия, каквато била притиснала икономиката. Нито пиел, нито пилеел парите на семейството, но и не помагал с нищо. Майка й чистела чужди къщи, плащали й смешни пари и когато Ерика била на седем, пъхнала глава във фурната на газовата печка. Грижата за Ерика и двамата й по-малки братя поела голямата сестра, която предпочитала да обслужва мъже, вместо да чисти къщи.

Отвратително, помисли си Кармайн, загледан пред себе си, но това бе типичната за трийсетте съдба, десетилетие на ужас за хора от всички класи и сфери на живота. Дотогава мъжете си намирали работа, захващали се с някакъв бизнес или занаят още като тийнейджъри и чакали животът им да протече както на другите преди тях. Само че трийсетте ликвидирали сигурността и спокойствието, а участта на семейство Девънпорт била като на милиони други.

Как, за бога, се е добрала до колежа „Смит“? Отговорът откри в изявлението на вдовицата на директора на последното училище, в което бе учила Ерика. Думите й бяха злобни, изпълнени с горчивина и предубедени, но също така, изглежда, бяха самата истина. Лорънс Шокрос бе открил нещо повече от болезнено слабото и незряло тяло на Ерика Девънпорт, от острите черти на лицето й, от болезнените преживявания и бе хванал за ръката това многообещаващо дете с надеждата да му вдъхне живот. Въпреки че Марджъри Шокрос се борила срещу нея със зъби и нокти, Ерика Девънпорт се нанесла в дома на семейство Шокрос през септември 1943, когато била на петнайсет. Последвалата битка се водела тайно, защото се разчуло, че съпругата на Шокрос не одобрява начинанието му, и той щял да изгуби и работата, и репутацията си, и пенсията. Затова госпожа Шокрос стиснала зъби и започнала да се преструва, че е готова да стори всичко по силите си за това дете с блестящ ум. Ерика имала нови дрехи, учели я как да се грижи за себе си, как да се храни изискано, как да използва салфетка и подходящите прибори, как да говори ясно, с добра дикция и всичко останало, което според Лорънс Шокрос било жизненоважно, ако Ерика искала да остави своя отпечатък върху света.

Според Марджъри Шокрос, учителят и ученичката станали любовници през 1944, когато Ерика била на седемнайсет. Кармайн се намръщи, замисли се и прецени, че Ерика може и да е имала любовник, но той със сигурност не е бил Лорънс Шокрос. Едно от нещата, на които този кандидат за ролята на професор Хигинс17 я бе научил, бе никога да не съсипва гнездото си. А тя със сигурност е приемала всяка негова дума като божието слово и е проявила достатъчно здрав разум, за да вземе съветите му присърце.

Продължила да изкарва отлични оценки, но с края на войната, когато войниците започнали да се връщат в страната, Ерика вече нямала никакъв шанс да постъпи в известен университет, затова се налагало да учи в женски колеж. Въпреки че разчитала на частична стипендия в „Смит“, нещата не изглеждали много розови за нея. През 1945-а надарените студенти били прекалено много. И тогава Лорънс Шокрос най-ненадейно починал. Лекарят му, който се опитвал да овладее високото му кръвно налягане, посочил като причина за смъртта инсулт. Госпожа Шокрос обвинила Ерика Девънпорт в убийство, но твърденията й били отхвърлени като несмислените приказки на потънала в скръб жена, макар да придобили известна основателност, след като отворили завещанието. Всички имоти били за вдовицата, а сумата от петдесет хиляди долара оставала за Ерика Девънпорт, за да може да се изучи и междувременно да разполага със средства.

Ерика постъпила в „Смит“ и избрала икономика. Имала висок успех по математика, английска литература и… руски език! В „Смит“ преподавали ли са руски?

Кармайн отново се върна към детството й и се наруга, задето бе пропуснал някои от изявленията. Въпреки това не успя да намери нищо важно. Беше повече от сигурно, че Девънпорт никога не е бил Давенски. Провери отново информацията от всички училища, в които тя бе учила, но и там не откри нищо. Ами тайнственият любовник през последната година в гимназията? Размести листата. След това се сети за Дилия и я повика.

— Ти имаш орлов поглед, когато става въпрос за информация — каза й и подаде сведенията за годините, когато Ерика бе живяла у семейство Шокрос. — Виж дали ще успееш да откриеш нещо за Русия или за руския език.

Тя се зае веднага, а Кармайн се опита да подреди мислите си. От ФБР знаеха, че е учила руски, и това със сигурност я поставяше на челно място на списъка със заподозрени за Одисей. Защо тогава не му бяха казали?

— Защото — измърмори на глас в празната стая, — ти си едно провинциално нищожество, тъпо селско ченге в град някъде на майната си, пълен с ексцентрици! Следващия път ще му строша на онзи путьо главата, дори за целта да се наложи да си отгледам крила!

— Недей така — сряза го Дилия, когато се върна, — не бъди несправедлив, Кармайн. Човекът ти даде досието.

— Явно е решил, че съм прекалено тъп и не мога да чета.

— Грешката е негова, нали? — Тя поразтреби бюрото му, седна на плота и му подаде листата. — Споменава се нещо, единствено от — тя се изкиска — млекаря. Личи си, че е кръгъл глупак, а сигурно и сам си забелязал, че страшно си е падал по Ерика. Докато говори за гаджетата й — за момент ще се отклоня, за да подчертая, че твърденията му са неоснователни, защото никой не е добавил нова информация по този въпрос. Защо всъщност заличават някои думи или фрази? Всеки ще се сети какво означават!

— Давай нататък, Дилия!

— А, да, разбира се. Едно от гаджетата й дрънкало нещо неразбираемо и тя също дрънкала в отговор. Цитирам: „Дрънкотеше с нея бързо-бързо, все едно беше с приятелчетата си“. Това може да означава, че е говорил много бързо, но в такъв случай тя е разбирала какво й е казвал, след като му е отговаряла.

— Гадже руснак през 1944? Виж ти! Емигрант ли е бил?

— Може. От всичко, което видях и научих за доктор Девънпорт, тя си пада по тайнствеността. Разговор на чужд език е типично в неин стил.

— Според млекаря, той е имал приятели.

— Това не е необичайно, Кармайн. Емигрантите, които не знаят добре езика, се държат заедно. Къде се развива действието?

— В покрайнините на Бостън.

— Значи е имало работа.

— През 1944-а ли? Колкото искаш.

Добре, значи е знаела руски, реши Кармайн и се върна към годините, които тя бе прекарала в „Смит“. Парите от Шокрос й дошли добре. Програмите за обучение на разменни начала все още не са функционирали, но студентите са били поощрявани да обогатят както опита, така и знанията си, като учат другаде в продължение на два семестъра, есенен и пролетен, през първата си година. През 1947-а двайсетгодишната Ерика пожелала да замине за лондонската школа по икономика, стига двата семестъра да й бъдат признати. И така, тя заминала за Лондон. Успехите и ученолюбието й в лондонския институт не се променили; докато останалите студенти се опитвали да си намерят място в непознатата страна и да привикнат с манталитета и навиците на англичаните, Ерика Девънпорт се вписала в новата среда без всякакво усилие. Успяла да си създаде нови приятели, ходела на партита, дори имала няколко любовни връзки с мъже, за които се смятало, че са недосегаеми.

След като приключила обучението си там, през лятото на 1948-а тя обиколила стария континент — в паспорта й имало печати от Франция, Холандия, Скандинавските страни, Испания, Португалия, Италия и Гърция. Пътувала с втора класа, без придружители и обяснявала на всички любопитни, че самотата се отразява добре на душата й. Когато се връщала в Лондон между пътуванията, тя внасяла колорит в кръговете, в които се движела в института, и показвала снимки. Някой отбелязал, че природата била прекрасна, но нямало никакви хора.

— Нямам желание да снимам хората, сякаш са някакви грешки на природата! — отговорила тя раздразнено. — Ако дрехите им ни се струват странни, за тях те са напълно нормални.

— Тогава защо не им платиш, за да ги снимаш? — подхвърлил друг от компанията. — Ти си богата американка, можеш да си позволиш да отделиш по един долар.

— Какво? Да ги накарам да се принизят до нашето ниво ли? Та това е отвратително!

Виж ти, виж ти! Кармайн докосна листа, сякаш написаното на него бе чисто злато. Едно време си проявявала страст, Ерика! Силна, дълбоко вкоренена страст. Също така и идеали.

Дипломата по право от „Харвард“ и докторатът от „Чъб“ не й дали нищо ново; единственото, което му се стори интересно през следващите двайсет години от живота й, бе колко инертно бяха преминали. След тримесечното миткане из Европа тя никога не се бе върнала на стария континент и това бе наистина странно. Според неговите наблюдения, хората винаги се опитваха да преживеят отново радостите и вълненията от младостта, най-вече пътуванията в Европа. Тя не беше ходила в Западна Германия, беше стояла далече от Кипър и Триест; беше се качила на ферибота от Бриндизи до Патрас и не беше влизала в Югославия. Толкова ли е било зле положението с визите през 1948-а, преди началото на студената война?

— Дилия? — изрева той. — Отивам в „Корнукопия“.

— Добре ли говорите руски? — попита той направо доктор Ерика Девънпорт. — Руското гадже помогна ли ви да си оправите граматиката?

— Виждам, че се врете навсякъде! — засече го тя и потропна със златната химикалка по плота на бюрото.

— Едва ли е тайна. Пише го в досието, което имате във ФБР.

— Това означава ли, че от ФБР вече не ме подозират в шпионаж? — попита спокойно Ерика.

— ФБР си е ФБР, те си имат свои закони. За мен все още сте под подозрение — отвърна Кармайн.

— Признавам, че като тийнейджърка имах гадже руснак, освен това уча езици много лесно. Един преподавател от „Смит“ ми предложи курс по руска граматика и литература, беше много доволен, че поне един студент се интересува. Освен това ми минаваше през главата да постъпя на работа в Държавния департамент като дипломат. Сега доволен ли сте?

— Това знаят ли го във ФБР?

— Умният капитан Делмонико! Много добре знаете, че не съм споменала и дума за гаджето, но ето че вие сте научили. Очевидно някой във ФБР се е изпуснал.

— Голяма организация. Съответно и възможността нещо да изтече оттам е по-голяма. — Той наклони глава на една страна и впи поглед в нея. — Какво стана със страстта?

— Моля?

— Страстта. На двайсет сте били пълна с идеи и страст.

Усмивката й бе подигравателна.

— Няма такова нещо.

— Напротив, има и няма да успеете да ме убедите в обратното. Стремежът ви да проявите уважение към хората е прогарял ума ви като нажежен остен. Искали сте да промените света. Вместо това сте се присъединили към него.

Тя пребледня.

— Мисля… — заговори бавно, — мисля, че открих нови отдушници за страстта си, ако по този начин наричате младежките мечти. Разбрах, че жените не са в състояние да променят света, защото силата е все още у мъжете. Те я налагат както физически, така и психически. На първо място стоят важните неща, капитане. Трябва да се сдобием с власт, това беше основната ни цел по онова време.

— Ние? Нашата?

— Многобройната армия жени.

— Нокс е бил женомразец и мръсник.

— Помислете обаче каква власт е упражнявал. След това кажете дали съм женският му еквивалент. Не можете. Дъртаците могат да дефлорират младите момичета безнаказано, когато контролират и насочват мислите на другите.

— Имате ли някаква връзка с доктор Полин Денби и феминистките?

— Не.

— А Филомина Скепс има ли?

Тя се разсмя.

— Не.

Кармайн се изправи.

— Искам да се срещна с доктор Дънкан Макдугъл.

— Защо? За да го обработите, както направихте със секретаря ми ли?

— Не мисля. Той е директор на „Корнукопия Рисърч“.

— Добре. Отново опираме до властта. По-нисшестоящите могат да бъдат мачкани, докато шефовете са недосегаеми. — Тя взе една папка. — Покажете си рогата — въздъхна отегчено тя. — Между другото, той сам определя срещите си.

Най-трудното в разговора с доктор Дънкан Макдугъл не бе нежеланието му да сътрудничи, а онова, което казваше. Кармайн разбра какво го очаква още на паркинга, където се разбраха да се срещнат. Наблюдаваше слабия, жилав, дребен мъж да върви към него, загледан към комините, щръкнали от ширналия се покрив като на хангар, след това затича ужасен.

— Ей, човече, онуй блъвна бе! — извика той и побутна Кармайн също като учител, който подканя мързелив ученик.

Поне Кармайн реши, че е казал така. Щом влязоха, директорът изрева нещо по телефона, след това въздъхна облекчено.

— Онуй не требва да бълва бе — обясни и на Кармайн.

— Моля?

— Видох от комина на Пийбоди да излиза дим.

Разговорът продължи в този дух, въпреки че Кармайн съумя да си преведе повечето от думите, които доктор Макдугъл изрече на разбираем английски. Не можа да отправи и една забележка за качеството на мерките за сигурност, които директорът беше взел, нито пък да предложи начин да бъдат подобрени. В хранилището имаше няколко малки сейфа, различни по размер, в зависимост от онова, което се съхраняваше в тях; чертежите се прибираха в големи плоски сейфове с чекмеджета, докато документите се поставяха в класически каси. Имаше охрана, компетентни и добре обучени хора, а ваденето на вещи от сейфовете се правеше пред всички.

— Според мен, доктор Макдугъл, кражбите не са станали тук — заяви той след края на подробното обяснение на процедурата. — Вземете например новата формула за пластмаса и експерименталните обрезки, които не са излизали от този сейф, откакто господин Колинс е отказал да ги поеме. Обзалагам се, че Одисей не се е добрал до тях. Готов съм да се изкажа доста критично за мерките за сигурност в централата на „Корнукопия“, но това не се отнася за вашата фирма. Поддържайте реда все така и нещата ще вървят безпроблемно.

— Да, но туй хич не стига! — заяви гневно Макдугъл. — „Корнукопия Рисърч“ дава чудо идеи и никой от работещите тук нема да понесе, че толкоз мисъл, енергия и труд ще фръкнат право в Москва или Пекин.

— Значи трябва да заловим Одисей, докторе. Можете да дадете своя принос, като изготвите подробен списък на всички служители, които имат достъп до секретни материали, след като са напуснали фирмата ви. Сигурно имате представа кои от хората в другите фирми работят и в „Корнукопия Сентръл“. Много ми се иска да разбера кои имена ще посочите.

— Различни от тези на ФБР ли? — попита доктор Макдугъл.

— Със сигурност — кимна Кармайн. — Те и без това не споделят много с нас.

— Леле, да знайш, ша ги имаш! — обеща директорът. Или нещо подобно.

— Никой не разбира шотландеца, освен другите шотландци — поклати глава Дездемона и заля телешките пържоли с бял винен сос с гъби; откакто Джулиън започна да се превръща в малко човече, тя опитваше нови предизвикателства в кухнята.

— Все едно ми приказваше на чужд език. — Кармайн погледна чинията си с неприкрито нетърпение. Имаше ориз, идеалната гарнитура, която да попие соса, и аспержи. Това определено бе от онези случаи, когато благодареше на щастливата си звезда, че стомахът му страда от амнезия — два часа по-късно забравяше, че е ял, така че салатата „Луиджи“ не бе оставила дори бегъл спомен.

Не проговори, докато не погълна пържолите. След това грабна ръката на съпругата си и я целуна с благоговение.

— Великолепно! — похвали я той. — По-хубави бяха дори от пържолите на мама. И на баба Черути, а това вече е много. Как направи телешкото толкова крехко?

— Бих го, докато посиня — отвърна очарована Дездемона. — Аз не съм някоя дребна сицилианка, метър и петдесет, Кармайн, висока съм метър и осемдесет и девет, истинска кралица Боадицея. Мога да включа задните котлони и без да се протягам.

— София пропусна истинско угощение, така й се пада. Пица ще ми яде!

— Тя защитава орловото си гнездо, любими. Знаеш, че я обожавам, но понякога се радвам, че сме само двамата с теб.

— И аз. Просто ми се искаше още някой да се наслади на невероятното ти постижение.

— Стига си ме хвалил. Ще взема да се възгордея. Тази вечер ми изглеждаш доволен и причината не е само в храната, така че започвай да разказваш.

— Нарекох федералния Кели с дума, която няма да произнеса в тази къща, той настоя да се бием — бяхме седнали в „Малволио“ — и се сбихме.

— О, боже — въздъхна тя. — Той още ли е жив?

— Ближе си раните. Не беше кой знае какъв бой — от него не става боксьор. Истински Примо Кариера18, спъва се на всяка крачка, защото краката му са огромни като лопати. Но пък беше приятно, страшно се изкефих. Срещнах се с обичайните заподозрени. Стана ми жал за горкия Кори — жена му не спира да му дудне. Разритах едно-две гнезда на стършели, пуснах хрътката Дилия по кървава следа. Как само ми се иска да я направя лейтенант!

Притеснява се повече за тъпото повишение, отколкото за убийствата, помисли си Дездемона, докато го наблюдаваше. Единият от двамата ще изгуби. Готова съм да убия Джон Силвестри, задето не му позволи да се оттегли от комисията! Това е като звън на погребални камбани и Кармайн го знае. Онзи, който загуби, ще отиде в друг участък, за да се опита там да стане лейтенант. Може пък щатската законодателна власт да вдигне възрастта за пенсиониране, така кризата ще отмине. Не, няма да стане. Възрастта за пенсиониране намалява, не се вдига. Обичам го толкова много и знам, че и той ме обича не по-малко. Двамата с него имаме общ живот дори когато сме разделени. Нямаме търпение да се съберем.

— Горката Ерика Девънпорт! — рече неочаквано тя.

— А?

— Ум, красота и завидна банкова сметка, а пък животът й е съвсем празен.

— Тя не мисли така — ухили се Кармайн. — Всъщност, днес следобед ми изнесе лекция, че властта била изворът на нейното съществуване.

— Брей! Властта над какво? Над работата на хората? Над живота на хората? Това е най-обикновена илюзия със същата тежест като пешките по шахматната дъска. Само едно нещо ти осигурява истинска власт — загубата на личната свобода. Ужасно е да знаеш, че ако документите ти не са подпечатани или не си там, където трябва, ще бъдеш изправен до стената и разстрелян, ще бъдеш изпратен в концентрационен лагер без каквото и да било обяснение, без възможност да се явиш на съд, че мястото, на което човек живее, работи и дори местата, на които ходи на почивка, се решават от безлики същества, които не се интересуват от теб. Властта превръща човешките същества в зверове — това можеш да кажеш на безценната си доктор Девънпорт следващия път, когато я видиш!

Дори да искаше да каже още нещо по въпроса, не успя. Дездемона се озова по гръб на пода в трапезарията, а над нея блестяха огнени очи.

— Кармайн! Не можеш! Ами ако София…

— Разполагаш с десет секунди да се качиш в спалнята.