Лавина от убийства

Май 1967

Смъртта на Ерика Девънпорт се превърна в епицентър на човешко земетресение, което разтърси хората и построеното от тях из основи — от изпълнителните директори на „Корнукопия“, през Кармайн Делмонико и семейството му, чак до ФБР.

— Но тя е Одисей! — заяви Тед Кели, когато отиде при Кармайн в управлението. — Знаем го от две години!

— Тогава защо не сте я арестували?

— Доказателства! Заради нещото, наречено доказателства! Каквото и да правехме, каквото и да откриехме, не попаднахме на нито едно доказателство, за да я изправим пред съда. Дори да бяхме започнали дело, тя щеше да се измъкне и отгласът щеше да съсипе както нашия, така и нейния имидж.

— Защото не е била Одисей — отбеляза Кармайн. — И между другото, Тед, чувал съм за нещото, наречено доказателство, а не сте го намерили по простата причина, че Ерика Девънпорт не е Одисей. Според мен, тя е знаела кой е Одисей, но това не означава, че е била тя. И още нещо, специален агент Кели. Днешното ти отношение не ми харесва, както не ми хареса и онзи ден, когато те тръшнах по задник на земята. Тъп си като галош.

— Казвам ти, че тя е била Одисей! — Кели удари бедра с юмруци и в безсилието си ги размаха. — Току-що бяхме приключили с най-изпипаната операция в историята на шпионажа — тя задължително щеше да налапа стръвта, да отиде на явката, където щяхме да я чакаме. А сега… Мама му стара!

— Значи сте открили къде е явката й? — попита Кармайн, неспособен да повярва на ушите си.

— Едната, да — отвърна гордо агент Кели, след това реши да изнесе лекция. — Шпионите си имат списъци с явки, никога не използват едно и също място два пъти. Списъкът е кодиран и те се спират ту на едно, ту на друго място. Имат си сигнали, с които съобщават на отсрещната страна, че нещо ще бъде оставено, обикновено на някое изолирано място — например в гората или в изоставена фабрика…

— Или пък разменят еднакви куфарчета, или пъхат пакет под седалката на автобус или зад четвъртата тухла от дясната страна на седемнайсетия ред от горе надолу — довърши ухиления Кармайн. — Стига, Кели! Много добре знаеш, че това са пълни дивотии. Пачките с пари или приказките за шпионина, който не може да назове свръзката си, защото не го познава, са голяма простотия. Първо, който и да върши тази работа, не я върши за пари, нито за да изпита някаква интелектуална тръпка. Говорим за идеология, за човек, който се е заел с тази работа в името на матушка Русия или Маркс, или може би Ленин — имам предвид комунистическата идеология. Второ, онова, което е откраднато, се предава открито след телефонен разговор или връзка по факса, осъществена от номер, който никой не знае. Не е възможно да се подслушват всички телефони в страната, нито пък да се прехващат всички телекси. Колкото и зорко да наблюдаваш даден човек, ако е умен като Одисей, той ще предаде информацията, която е събрал, под носовете ви и вие изобщо няма да се усетите. Нали не очакваш да повярвам, че във ФБР не сте наясно колко важна фигура е Одисей! Това означава, че той се вози в лимузина, използва сервизни помещения единствено за високопоставени лица, отсяда в петзвездни хотели, храни се в заведения, където ние с теб не можем да си позволим дори купичка с вода за изплакване на пръстите… Кажи, Тед, познах ли дотук?

— Ерика Девънпорт беше Одисей — настоя инатливо Кели.

— Одисей е жив и здрав и е надянал примката на врата на нещастната жена — сопна се Кармайн. — А преди това й е счупил ръцете и краката по на две места, за да е сигурен, че ще научи всичко, което тя знае, и на кого го е казала.

Маската падна. За секунда непохватният, малко глуповат агент от нисшия ешелон на ФБР изчезна и на негово място се показа великолепно обучен професионалист, интелигентен и изключително способен.

— Предавам се — въздъхна мрачно Тед Кели. — Предупредиха ме, че ще ми бъде трудно да те заблудя, но поне опитах. Последното, което ми се иска, е някой в „Корнукопия“ да реши, че съм от твоя калибър, докато ровя и душа наоколо. Исках Одисей да реши, че съм най-обикновен тъп служител от тъпа институция, а пък шефовете ми са наясно с играта. Ти нямаш проблем, защото преследваш убиец. Можеш да напреднеш, като навириш опашка и се перчиш колкото пожелаеш, но моят случай е различен. Налага ми се да се преструвам, че не съм стигнал доникъде, макар да съм наясно с положението. Моят човек не допуска грешки.

— Напоследък допуска — възрази Кармайн и се приведе напред. — Ето че най-неочаквано, Кели, двамата с теб подгонихме една цел. От доста време ми е известно, че моят убиец е вашият Одисей. Не, това не е предположение. Факт е. — Той погледна часовника. — Имаш ли свободен половин час?

— Разбира се.

— Тогава ще закача на вратата надпис „Не безпокойте“.

Това означаваше да затвори вратите и да пренасочи всичките си разговори към Дилия. След това Кармайн се върна на бюрото и обясни на Тед Кели как бе разбрал, че Одисей е убил единайсет души, присъствали на благотворителен банкет преди пет месеца.

— Разбираш — заяви в заключение той, — че можем да открием доказателства не за шпионаж, а за убийство. Как ще приемат това във ФБР?

— Зле — призна специален агент Тед Кели. — Ако научат, че градът е приютил шпиони, доста хора ще се стреснат. Нямам нищо против да обереш лаврите. Аз ще подвия опашка и ще се прибера във Вашингтон, и с радост ще приема ролята на глупака. Така ще бъда в отлична форма за следващия предател.

— Славата не ме интересува! — подчерта Кармайн.

— Знам, че ако пипнем гадта мръсна, някой трябва да блесне, а няма начин да съм аз. Мога единствено да кажа, че ако го хванеш — не, когато го хванеш! — в никакъв случай не бива да излиза от затвора.

— Но заради убийствата нямам основание да го предам на федерален съд, нито ще го изпратят във федерален затвор — посочи Кармайн, — а Кънектикът е прекалено либерален щат. Кой може да предскаже какви ще ги оплеска някоя бъдеща комисия по помилванията. И без това вече е пълно с идеалисти.

Гигантът Кели се изправи на крака и протегна ръка, за да разтърси топло дланта на Кармайн.

— На твое място не бих се притеснявал за тези неща — каза ведро той. — Комисията по предсрочно освобождаване ще бъде съставена от хора с подходящи убеждения. Не ти се сърдя, задето ме нарече путьо. Държах се адски противно.

— Пред хората — предложи Кармайн и го поведе към вратата — можем да продължим да се преструваме — свиваме уши, оголваме зъби и ръмжим един срещу друг всеки път, когато се срещнем. Я кажи, какво имаше на филма, който сви от телескопската камера?

— Нищо, за което си струва да докладвам — отвърна Кели. — Единствено крайбрежието на Холоуман с пристанището за ферибота на Лонг Айлънд до източната част на града и нататък. Приливът приижда, оттегля се. Решихме, че там някъде може да има явка.

В коридора нямаше никого; специален агент Кели си тръгна с широка крачка и заслиза по стълбите. Щом се скри от поглед, Кармайн отиде да се види с Дилия.

— Оказа се, че федералният пуяк не е никакъв пуяк — ухили се той. — Истински орел, но ако видиш размаха на крилете му, докато е зад маската на пуяк, ще те убеди, че е лешояд.

— Странна птица — отвърна сериозно Дилия.

— Нещо ново?

— Нищичко. Ейб и Кори прегледаха списъците с хората, които са седели на масата на Питър Нортън, но не са научили нищо. Просто хората са забравили. Не, чакай! Комисарят иска да те види. Веднага, чак се разкрещя. Май чичо Джон не е в добро настроение.

Ако можеше да се съди по изражението на комисар Силвестри, той не бе просто в лошо настроение; беше побеснял. Кармайн бе готов за разговор.

— Какво ще направи мръсникът от тук нататък? — попита Силвестри.

Напълно безобиден въпрос; затова отговорът щеше да бъде уклончив.

— Зависи дали е бил в навеса ми за лодки или не.

— Защо?

— Помощникът е изключително ценен, шефе, въпреки това може да бъде пожертван. Според мен, нашият човек се е покрил в пещерата на Батман и е изпратил Робин в моя навес за лодки.

— Мръсно животно! Как е Дездемона?

— Както и миналия път, когато попита, шефе. — Кармайн погледна часовника си. — Доста дълъг час.

— Ами майка ти? — попита Силвестри и се намести на стола.

— Същата работа.

— Разбрах, че Майрън е успял да освободи тялото на Ерика Девънпорт и ще го прекара в Ел Ей, за да го погребе там.

Кармайн погледна любопитно шефа си.

— Това откъде го разбра?

По лицето на комисаря пробяга изражение на неудобство.

— Аз… ами… говорих с него.

— По телефона или лично? — попита предпазливо Кармайн.

— По телефона. Заповядай, седни.

Кармайн седна, все още настръхнал.

— Хайде, Джон, казвай по-бързо!

— Така ли се говори с шеф?

— Търпението ми си има граници, шефе!

— Знаеш много добре, че Майрън е важен човек.

— Знам — потвърди Кармайн.

— Работата е там, че бръмчи на Хартфорд като оса, навряна в гащи.

— Гневен, готов да жили, хванат в капан.

— Не само това, ами и още повече. Иска убийството на Ерика Девънпорт да стане приоритет номер едно и губернаторът е съгласен, след като случаят се раздуха толкова много в пресата.

— Майрън сам им е казал подробностите — озъби се Кармайн.

— Това ни е известно на всички. Само че губернаторът е готов на всичко, за да прати тази пчела да бръмчи някъде далече от него…

— Първо оси, сега пчели. Хайде, казвай!

— Изпращам те в Лондон, за да разследваш какво е правила доктор Девънпорт там като студентка. — Силвестри се закашля. — Анонимен донор е дарил пари, за да могат съпругата и синът ти да пътуват с теб заради скорошния опит за покушение. Хартфорд е отделил сума за твоето пътуване — довърши Силвестри и затвори очи в очакване на предстоящата буря.

Вариантите за действие бяха два. Единият беше да си съсипе деня напълно, а вторият да разкрие част от избликналите чувства. Кармайн избра втория и се смя, докато не рукнаха сълзите му.

— Мама му стара! — задъха се той, подпрял ръце на кръста. — Не мога да ида в Лондон. Просто не мога! В мига, в който замина, тук ще настъпи истински ад. Нима не разбираш, Джон?

— Разбирам, и още как! Вече го казах! Не че имаше някакъв смисъл. Това разследване заприлича на политически футбол, благодарение на Майрън Манделбаум.

— Намеренията му са били добри, но е за предпочитане да не се меси в неща, от които не разбира нищо. Лошото е, че той възприема живота като филм — всичко се случва със скоростта на светлината и никой не спира, за да помисли. Една одисея до Лондон няма да ми помогне да открия убиеца или шпионина, но на него може да помогне да се измъкне — изпъшка Кармайн.

— Знам, знам.

— Хартфорд постави ли някакви условия? Колко време трябва да остана там?

— Като се знае колко е изтънял бюджетът, колкото по-бързо се върнеш, толкова по-добре. Анонимният дарител не може да плаща на държавен служител.

— Някакви идеи?

— С какво да ти помогна? — попита Силвестри.

— Оправи се с Хартфорд. Майрън се тревожи за Дездемона и Джулиън, така че, ако се върна след два дни, ще се наложи да ги оставя в Лондон за още няколко дни. Ако открия името на човек, който може да ми разкаже за престоя на Ерика в Лондон, още преди да замина, това много ще ми помогне. Мога да се върна веднага след като изцедя източника — рече Кармайн.

— Дилия! Накарай я да намери името, което ти трябва, Кармайн.

— Тя би трябвало да замине за Англия.

— Така си е. Съгласен съм, но Майрън няма да иска и да чуе. Въпреки това — продължи заговорнически комисарят — може да успеем да хвърлим прах в очите на хората. Не казвай на абсолютно никого къде отиваш, просто дай да се разбере, че за известно време отвеждаш семейството си от Холоуман, отиваш на летището, все едно се каниш да се качиш на самолет за Ел Ей. Ще поговоря с Майрън и ще го заплаша, че еврейската му душа ще гори в католическия ад. Той ще трябва да разтръби, че Дездемона и Джулиън заминават при него. Става, нали, така никой няма да ви проследи до летището или ако имате опашка, тя няма как да се вмъкне в залата за отвеждане към самолета. Така ти се оправяш в Лондон за два или три дни и никой няма да пита къде си.

Накрая единствено Дилия и Джон Силвестри знаеха къде Кармайн бе отвел съпругата и сина си. След като размисли, реши, че може да се довери и на Тед Кели, който щеше да раздрънка в „Корнукопия“, че Кармайн е заминал за Ел Ей и щял да се върне на мига, ако нещо се объркало.

Дездемона бе облекчена и възторжена, обясняваше на жените от семейството на Кармайн, че очаква с нетърпение гостуването на същото място, където двамата бяха прекарали медения си месец: палата „Хамптън Корт“ на Майрън, чиято щедрост се забелязваше на всяка крачка. От вкъщи ги взе лимузина, в която имаше достатъчно място, за да поканят гости за малко парти, и ги качиха на самолета, без да се налага да се блъскат с останалите пътници. Въпреки че Кармайн настояваше, че билетът му е за икономична класа и само съпругата и синът му пътуват в първа класа, той бе настанен до тях в първа, защото, както обясни любезната стюардеса, просто са го преместили, тъй като разполагали със свободно място. Веднага забеляза, че останалите пътници от първа класа потръпнаха, когато видяха бебе, и лапнаха по едно допълнително хапче, за да са сигурни, че няма да се събудят, когато пеленачето ревне. Нямаше нужда да се притесняват, помисли си той с усмивка; на Джулиън му беше безкрайно приятно, намръщи се, докато се издигаха и спускаха, но не заплака. За него това бе нищо и никакво преживяване в сравнение с гмуркането в пристанището на Холоуман.

— Предпочитам влака — заяви отегчената Дездемона.

Майрън ги беше настанил в „Хилтън“. Беше се сетил, че луксозните хотели в Лондон нямат големи асансьори, високи врати и дълги легла. Дездемона имаше нужда от пространство, особено когато се качеше в асансьора с бебешката количка. Затова избра „Хилтън“.

Това не бе първото посещение на Кармайн в Лондон, а пък Дилия беше открила нужното име — професор Хю Лефивър. Дори му беше уговорила час за среща — в единайсет на следващата сутрин, в дома на професора в Сейнт Джонс Уд. Очевидно доктор Лефивър не обичаше да се храни в ресторанти, дори да бяха скъпи. Кармайн щял да пие с него чаша чай, казал той на Дилия.

Капитанът очакваше да попадне в квартал на заможни хора, но се озова на улица, където къщите бяха залепени една за друга, доста запуснати, архитектурата напомняше джорджианската, пред всеки вход се виждаха мръсни стълби, а отстрани на вратите бяха сложени табелки с ръчно написани имена. Откри къщата, която търсеше, качи се по стълбите и прочете, че Лефивър живее в апартамент 105, докъдето се стигаше по разклатена стълба в мрачен коридор. Звънец нямаше, а 105 не беше на първия етаж. Погледна към часовника си, за да се увери, че е дошъл навреме, след това се заизкачва по тъмните стълби към площадка с пет врати. Търсеният апартамент беше в дъното и прозорците със сигурност гледаха към двора. Почука.

— Влез! — прозвуча гласът на обитателя.

Както предполагаше, топката превъртя и вратата се отвори. Кармайн влезе в огромна стая, в която влизаше светлина само от два прозореца в този мрачен ден. И тази стая, както и останалата част от къщата беше мрачна. Тапетите бяха избелели, на места се бяха разлепили, плътните кадифени завеси бяха осеяни с петна, а пък мебелите, от най-различни стилове, бяха очукани, съдрани, дамаската на някои пробита. Навсякъде бяха пръснати книги, а едната стена бе скрита от огромна библиотека. Бюрото бе отрупано с документи, на ниската масичка до него бе поставена механична пишеща машина.

Мъжът стоеше край прозореца и се обърна към Кармайн, когато той пристъпи напред, протегнал ръка към домакина си.

— Професор Лефивър?

— Аз съм. Заповядайте, седнете, капитан Делмонико.

— Къде, господине?

— И тук става. Така светлината ще пада върху лицето ви. Хм! Сигурно жените напълно полудяват във ваше присъствие. Типичен представител на Новия свят — Америка, Австралия, Южна Африка — няма значение. Хората от Стария свят са с по-омекотени черти, не са чак такива отявлени мъжкари.

— Досега не съм забелязал някоя жена да е полудяла по мен — усмихна се небрежно Кармайн. Добре подбран подход — хем му прави комплимент, хем го кара да се чувства неловко. Е, професоре, само че и аз съм запознат с тази игричка. Той се огледа озадачено. — Това ли е най-доброто, което Англия може да предложи на един истински професор? — попита.

— Аз съм комунист, капитане. Етиката не ми позволява да живея в удобства, след като толкова много хора не знаят какво е приличен живот.

— Само че личният ви живот не може да им донесе никаква полза, господине!

— Не е там работата! Важното е, че сам съм избрал да живея спартански, за да докажа убежденията си пред хора като вас, които живеят в лукс. Сигурно във вашия дом разполагате с всякакви глезотии.

Кармайн се разсмя.

— Не са чак всякакви, единствено онези, които улесняват съпругата и децата ми.

Добро попадение! Професор Хю Лефивър се напрегна, което не бе никак лесно за човек, скован от артрит. Преди двайсет години, когато Ерика Девънпорт е била негова студентка, сигурно е бил привлекателен мъж, висок, вероятно е притежавал самоувереност, наслаждавал се е на красотата си, на тесния, фин, прав нос, на черните вежди и мигли, на гъстата черна коса, пусната дълга, и на наситеносините очи. Тази красота все още се забелязваше, но болката и преживените трудности бяха оставили своя отпечатък, както отвън, така и отвътре. Малко топлина, прилична храна и помощ в почистването на къщата щяха да спрат нашествието на нежеланите болести. Само че, не, помисли си Кармайн, човекът си имаше принципи, етика, и когато заговорих за удобства, той реагира така, все едно забих остен в слабините му.

— Как харчите парите си? — полюбопитства Кармайн.

— Дарявам ги на комунистическата партия.

— За да може някой лицемер от партията да си живее в разкош.

— Не е така! Всички сме убедени в правотата на каузата.

Крайно време бе да престане да го дразни. Кармайн се приведе напред.

— Извинете ме, професоре, нямах намерение да обиждам нито вас, нито идеалите ви. Секретарката ми ви е казала — между другото, радвам се, че имате телефон — че ми трябва информация за миналото на доктор Ерика Девънпорт, която, доколкото разбрах, е била ваша студентка.

— А, да, Ерика! — усмихна се старецът и показа развалените си зъби. — Че защо да отговарям на въпросите ви? Да не би в сената да се е появил някой нов Маккарти? Да не би капиталистическото ви правителство да я е погнало за нещо? Напразно сте се разкарвали, капитане.

— Ерика Девънпорт е мъртва. Била е убита по особено жесток начин, след като е била изтезавана, счупени са всички кости на ръцете и краката й — обясни спокойно Кармайн. — Не съм оръдие на капитализма, просто детектив от отдел „Убийства“, който разследва смъртта й. Политическите й възгледи не ме интересуват. Затова пък убийството й е от първостепенно значение.

Лефивър се разплака, без да се крие, както правят старците; с течение на годините по стената на емоционалния язовир се появяват твърде много пукнатини. Личеше, че тя не е била безразлична на стария професор.

— Просто ми разкажете каква е била преди двайсет години, господине.

— Каква ли? — Сините очи се ококориха. — Беше като слънцето, като звездите! Кипеше от живот и ентусиазъм, беше готова да промени света. Всички в Лондонския университет бяхме леви, с това бяхме известни. Когато дойде, бе донякъде готова, така че не бе никакъв проблем да завършим процеса. Когато открих, че говори свободно руски, разбрах колко важна ще бъде за бъдещето ни. Оставих я да си въобразява, че ме е прелъстила, след което се заех със задачата си — както се казва, вербувах я. Москва, разбира се, прояви огромен интерес, особено след като установих колко е интелигентна. Възможността да бъде вмъкнат спящ агент в някоя важна американска корпорация не беше за изпускане. Ала тогава тя започна да се двоуми, дори се отдръпна.

— Защо сте толкова откровен, професоре? Та вие говорите както за вашето, така и за нейното предателство.

— Какво предателство? Нищо не съм направил — усмихна се доволно Лефивър. — В университета няма нищо, към което Москва да прояви интерес, освен кадрите. — Неочаквано той замълча и погледна Кармайн напълно объркан. — Чай! Дошъл сте, за да пием чай! — заяви той.

— Благодаря, няма нужда. Разказвайте за Ерика.

— Шефовете ми от партията поеха случая и уредиха Ерика да замине за Москва, да се запознае с видните личности. Тя тръгна със специален паспорт, който й бяха подготвили от КГБ, докато нейният беше подпечатан на различни граници, за да има доказателство, че е обиколила стара Европа, бяха й осигурени и сувенири. Тъй като тогава бе началото на студената война, в Москва бяха много внимателни с Ерика, на която можеше да й се наложи да чака дълго, преди да бъде пусната в действие.

Лефивър стана, пристъпи към прозореца и се загледа към двора, пълен с неподдържана избуяла трева и безразборно пръснати боклуци — стари керосинови печки, нощни гърнета, метални ракли. Добре че поне не бяха изхвърлили старите си перални, помисли си Кармайн и надникна над рамото на стареца. Изглежда всички наематели бяха членове на комунистическата партия.

— Значи Ерика е заминала за Москва през лятото на 1948-а.

— Да — потвърди Лефивър, замълча отново, намръщи се и захапа долната си устна. Въздъхна и се върна на стола си.

— Какво се е случило в Москва?

— Първото пътуване — три седмици — мина великолепно. Ерика се върна щастлива и доволна, направо беше на седмото небе. Беше се запознала с всички членове на Централния комитет, беше стиснала ръката на Сталин. По това време той не бил в най-добро здраве. След това замина повторно в Москва, където трябваше да се проведе обучението й, и съответно да докаже верността си. Прекара там девет седмици. За всеки друг щели да отделят повече време, но тя била схватлива ученичка и много запалена. Освен това приносът й щял да бъде забележителен.

Той замълча отново, очевидно разстроен. Ако тя не беше мъртва, Кармайн знаеше, че никога нямаше да научи тези подробности. ФБР и ЦРУ със сигурност се бяха добрали до професора, когато са започнали да търсят Одисей, но старият се е придържал към „обиколката“ на Ерика из стара Европа. Признанията идваха след новината за смъртта й, помисли си той. Този самотен и пренебрегван старец най-сетне можеше да говори открито, без да я застраши.

— Вече разкрихте, че тя е била предател, професоре. Какво друго?

Най-сетне той се реши да продължи.

— Последната вечер в Москва Ерика е била изнасилена. От онова, което ми разказа, случило се на вечеря, където партийни дейци и офицери от КГБ се напили. Не ми стана ясно защо са се спрели на нея, още повече, че е била любимката на шефовете, че била американка, много красива и не си лягала с всеки.

— Изнасилването е било ужасно — каза тихо Кармайн. — По време на аутопсията, двайсет години по-късно, все още са останали белези. Как е оцеляла, господине?

— Стегнала се, за да се върне в Лондон, както беше по план. Дойде при мен. Изпратих я в болница „Ги“, където работеше мой приятел. Онези дни бяха страшни, борехме се с многобройните проблеми на здравната система. Уредихме картонът й да се изгуби. По онова време Лондон беше коренно различно място. В страната все още имаше купонна система, беше трудно човек да си намери прилични дрехи — много удобно положение за всички нас, които преподавахме във висшите учебни заведения. Някои от най-умните студенти паднаха в ръцете ни като зрели плодове.

— Ами Ерика? Сигурно след второто връщане от Москва е била неузнаваема — подхвърли Кармайн.

— В едно отношение беше точно така. В друго не беше. Пламъкът беше угаснал, заменен от ледена решителност. Тя прекрати сексуалния си живот, докато някой не я накара да осъзнае, че сексът е най-мощното оръжие в ръцете на красива жена. Научи се да прави фелацио. На нейно име в банка в Бостън беше прехвърлена огромна сума и тя започна възхода си. След няколко сълзливи писма спряхме да поддържаме контакт.

— Значи не знаете, че се е издигнала на ръководен пост в голяма американска компания, която произвежда военни оръжия? — попита Кармайн.

— Наистина ли? — попита очарован Хю Лефивър. — Та това е просто прекрасно!

— Само че не е шпионирала за Москва.

— Откъде сте сигурен? След обучението, което е преминала, е била в състояние да заблуди всеки.

— Ерика е била параван за някой друг. Сигурно е имала контрольор — човек, който е направлявал действията й и й е казвал какво да върши. Никога не се е държала като обигран шпионин, защото не е била обигран шпионин. Просто е била използвана за параван.

— Надявам се да сте прав, капитане. Ако сте, тогава в компанията на Ерика някой продължава да действа. Великолепно, просто великолепно.

Когато Кармайн си тръгна, той вървя пеша чак до „Хилтън“, като мина през Риджънтс Парк сред азалиите и рододендроните, цъфналите дървета и плътния килим забележително зелена трева. Не беше като Хайд Парк, но и тук беше очарователно. Най-сетне намери павилион за напитки и си купи чаша чай, за да отмие горчивия вкус, останал след срещата с Хю Лефивър. Професорът беше старец, инвалид, поддържан от идеологията. Имаше много такива като него; може би вярваха в различни идеологии, но крайният резултат щеше да е същият.

Двамата с Дездемона седнаха да обядват в едно кафене, след като тя се върна от дълга разходка в Хайд Парк с Джулиън в детската количка — не бе минал и ден, и типично английското произношение на съпругата му разцъфтя с нови сили. Важното бе, че тя изглеждаше отпочинала и спокойна, въпреки че бе ходила на разходка. Майрън може и да бе досадник, но за някои неща се оказваше прав.

Как да й съобщи, че скоро ще се прибере вкъщи? Най-добре бе да го каже направо, без да се извинява и без да шикалкави.

— Научих всичко, което ми беше необходимо от професор Лефивър — започна той и се протегна, за да стисне ръката й. — Това означава, че трябва да се прибера.

Светлината в очите й угасна, но тя се овладя и донякъде прикри разочарованието си.

— Знам, че ако имаше как, щеше да останеш — каза спокойно, — значи въпросът е спешен. Предполагам, че всички съпруги на полицаи преживяват подобни моменти — затова разводите при тях са толкова чести. — Тя се усмихна. — Но ти, капитан Делмонико, не си въобразявай, че ще се отървеш толкова лесно! Да, ядосана съм, но когато се омъжих за теб, знаех що за човек си. А ти просто привличаше към себе си гадните случаи! Направи ми впечатление веднага. Леглото ми ще бъде студено, но твоето ще бъде още по-студено, защото няма да имаш Джулиън. Просто ми обещай, че когато всичко приключи, ще ме доведеш отново тук. И не искам лукса на Майрън! Дори някой смрадлив хотел на Глостър Роуд ще свърши работа — ще издържа на миризмата и на зеле, и на къри. Няма да има нужда да наемаме закрита количка, защото на Джулиън му е по-приятно в откритите. Наследил е твоето любопитство, любов моя, и обича да гледа какво става около него.

— Добре, разбрахме се — отвърна Кармайн и целуна ръката й. — Независимо от всичко аз ще продължа да се притеснявам. Лондон е голям.

— А, ние няма да останем в Лондон — заяви без колебание Дездемона. — Вече съм се разбрала с Дилия. И двете бяхме наясно, че ще хукнеш да се прибираш, затова с Джулиън ще гостуваме на родителите на Дилия в Котсуолдс. Никой няма да разбере къде сме отишли. Благодарение на щедростта на Майрън, ще стигнем там безпроблемно. Ще ти призная, че потръпвам от ужас при мисълта да се боря с бебе, количка и багаж, докато се качваме на влака, затова ще пътуваме с ролс.

— Следващия път ще бъде влак, автобус и такси — предупреди той.

— Да, но ти ще бъдеш с нас, за да ни помогнеш. Аз съм едра жена, Кармайн, но имам само един чифт ръце.

Кармайн започна да се сеща за какво намеква тя.

— Ядосана си ми! Боже, какво облекчение!

— Разбира се, че съм ядосана! — извика гневно тя. — Да не би да си въобразяваш, че е много весело да си образцовата съпруга на полицай! Не предполагах, че ще откриеш всичко, което търсиш, толкова бързо. Мислех, че ще останеш с нас поне три дни. Още не съм видяла кралската корона!

— И аз не съм.

— Колко време ми остава? — попита тя.

— Смятах да проверя дали има полет довечера, но ще попитам за утре сутринта. Да не би да си се подготвила да ме линчуваш?

— Не, поне довечера ще се гушнем в огромното легло. Ще звънна на госпожа Карстеърс, за да я предупредя, че ще отидем, след това напускаме хотела заедно и заминаваме с ролса на Майрън. Ние сме на запад, така че ще минем покрай „Хийтроу“ и ще те оставим — обеща Дездемона.

— Чудесен план, прекрасна госпожо. Според мен, тук не те грози опасност, но няма да е зле да сме по-прикрити, ако трябва да използвам шпионска терминология. Никой не знае, че родителите на Дилия живеят тук.

— Всичко се върти около шпионажа, нали?

— Аз се интересувам единствено от убийството — подчерта Кармайн.

Най-сетне, помисли си той доволно, когато автомобилът го остави на „Хийтроу“, се отървах от Майрън Мендел Манделбаум! Мога да си използвам билета за икономична класа и да изтърпя неудобната седалка в продължение на девет часа. Само че Майрън все пак имаше последната дума. Щом се качи на борда, главната стюардеса притича до опашката, където беше мястото му, и го премести в първа класа. Кармайн пое кристална чаша с бърбън и сода и се потопи в удоволствията на охолния живот.

— Извадил си страхотен късмет — отбеляза Тед Кели, когато Кармайн приключи разказа си. — На няколко пъти сме се пробвали при професор Лефивър, но той се кълнеше, че Ерика Девънпорт била просто поредната умна американска студентка, която се възползвала от мъдростта на университета. Лъжлив дърт пръч! Заблудил ни е до един и през всичкото време се е надувал с членството си в комунистическата партия. Англия е пълна с комунисти, които открито говорят за възгледите си, а нашите, опасните, се изпокриха, когато Джо Маккарти излезе на сцената. Той причини повече злини, отколкото добро.

— Винаги става така, когато има лов на вещици — кимна Кармайн.

— Независимо от всичко, не успяхме да научим кой знае какво за Ерика.

— Не съм съгласен. Одисей вече няма параван. Ти установи ли кога точно са започнали да изтичат тайните от „Корнукопия“?

— Когато нашият параван е постъпил на работа преди десет години. Кражбите излязоха наяве покрай ракетния горивен регулатор, тогава твърде много хора научиха какво става — обясни Кели.

— Откакто подплашихме Ерика, изтекла ли е друга информация?

— Мислиш, че нещо подобно се е случило на банкета на „Максуел“ ли?

— Именно.

— Не знаем — отговори колебливо Кели. — В дизайна на червените не се е появило нищо забележително, въпреки че ние имаме страхотни открития. Нашите шпиони не успяха да открият абсолютно никаква следа.

— Според мен, Одисей се е покрил. Той е натрупал тайни, които си чакат реда, но просто не е сигурен кога да ги пласира. След като вече е запушил устата на Ерика, сигурно се е притаил, въпреки че поведението му зависи от онова, което му е казала, докато я е измъчвал.

— Какво може да му е казала? — поинтересува се Кели.

— Първо, всичко, за което са разговаряли двамата със Скепс на банкета на „Максуел“ — обясни Кармайн. — Одисей може и да не е бил там онази вечер, но е възложил на Ерика да разпита Скепс за нещо — може би доколко Скепс е информиран. Само че тя си е затраяла, докато не е пристигнало изнудваческото писмо на Пю. Нямаме представа дали то е било адресирано до нея, дали тя не го е предала на Одисей, или е било директно изпратено до него. — Кармайн изръмжа гърлено. — Независимо дали ти харесва или не — на мен никак не ми харесва! — налага се да отида отново до Орлиънс, за да се срещна за пореден път с Филомина Скепс. След като Ерика е мъртва, тя сигурно ще бъде по-словоохотлива за отношенията си с нея.

— Защо не вземеш самолет!

Кармайн се подсмихна подигравателно.

— Да, веднага! Там няма въздухоплавателен транспорт, а дори да имаше, комисарят никога не би одобрил разход за самолет.

— Боже, Кармайн, понякога си адски тъп! Аз ще те откарам с хеликоптера на ФБР.

— Тъкмо затова — изсъска мрачно Кармайн — ние смотаните провинциални ченгета мразим ФБР! Само пилеете пари. Не че това ще ме накара да отхвърля предложението ти.

— Утре става ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Как е семейството ти в Лондон?

— Миткат напред-назад — отвърна Кармайн, но не призна пред новия си съюзник, че Дездемона и Джулиън са се настанили в къща между селата Ъпър Слотър и Лоуър Слотър21. Вече бе станал такъв параноик, че бе сложил на телефона си кодиращо устройство и шепнеше всеки път, когато говореше с Дилия за семейството си. В някакво ъгълче на ума си се питаше какво ли си са си помислили семейство Карстеърс, когато са научили, че телефонът им е снабден с кодиращо устройство, но това бе последната му грижа; нямаше да позволи някой да посегне отново на Дездемона и Джулиън.

— Жалко, че не поостана още малко с тях.

— Жалко наистина, но поне са в безопасност, докато разглеждат забележителностите.

— Разбрах — поде колебливо Тед Кели — какво представляват снимките от апарата към телескопа. Одисей е искал да провери как да се добере до дома ти по крайбрежието. Оттам не може да мине всеки, защото имотите на съседите ти стигат чак до водата.

— И аз мислех за същото, Тед. Тъкмо затова е изпратил помощника си, който е или по-издръжлив, или по-млад, или може би и двете. Сигурно си мисли, че не знаем за помощника, и като го изпраща тук или там, си създава алиби. — Кармайн се усмихна накриво. — Странното е, че нейният труп не е първият, който се е появявал в този имот. Една нещастна девойка била изоставена там, когато предишният собственик на имота още е живеел в него. Тялото било пренесено с гребна лодка, докато трупът на Ерика е бил носен или влачен покрай брега.

Кели го зяпаше напълно изумен.

— Господи! Светкавица да падне два пъти на едно и също място! — възкликна той. — Говориш за случая с Призрака, нали?

— Да. Тя беше буквално поставена в края на пътеката, а не накисната във водата.

Агентът на ФБР се изправи.

— Звънни ми, когато си готов за Филомина Скепс. Хеликоптерът чака на мястото, което в Холоуман наричате летище.

Кармайн се ухили.

— Имаме ежеседмични полети до Ню Йорк и Бостън — изтъкна той. — Ти забрави ли, че „Чъб“ има правен факултет, медицински факултет и тук бъдещите специалисти избуяват като бурени на необработена нива? Винаги има разни експерти от „Чъб“, които дават свидетелски показания в някой процес.

Колко по-различно бе да се пътува по въздух! Двайсет и пет минути след като излетяха от Холоуман, Кармайн бе на малкото летище в Чатам за частни самолети. Усещането по време на полета бе странно, особено когато поглеждаше надолу — през повечето време под тях имаше вода — хеликоптерът приличаше на стъклена купа отвътре, а отвън на комар. Пилотът се оказа мълчалив, не продума, докато управляваше насекомото, заговори чак когато Кармайн слизаше.

— Ще чакам тук — заяви той.

Автомобил, подобен на форд „Феърлейн“, бе паркиран край оградата, ключовете бяха оставени на таблото, макар наоколо да не се мяркаше жив човек. Виж ти, помисли си Кармайн, от ФБР искат госпожа Скепс и господин Тони Бера да си помислят, че съм пристигнал с полицейския си автомобил, друсал съм се по целия път и съм в гадно настроение.

Между първото му посещение и сегашното, селцата на Кейп Код се бяха покрили със зеленина и майските цветя бяха нацъфтели; денят беше чудесен, а Атлантическият океан — спокоен и син. Продължавам да искам вила тук, помисли си Кармайн. Ще бъде страхотно, ако мога да доведа децата да пошляпат във водата, да ги науча да плуват, да им покажа как се строят пясъчни замъци и да си правим пикници с фъстъчено масло и желе. Онова, което синът ми преживя в пристанището на Холоуман, няма да му се отрази по никакъв начин. Джулиън не е нито срамежлив, нито затворен, твърде много прилича на майка си.

Замисли се за тях, докато шофираше към къщата на семейство Скепс. Хора като съпругата на Кори смятаха, че всяка външна проява на щастие е показност, но тя, Морийн, си беше такава; така и не можа да повярва, че останалите жени не са обзети от същото недоволство като нея. А никой — дори Патрик — не отчиташе значението на възрастта. Повечето му връстници имаха десетгодишни бракове, когато двамата с Дездемона се ожениха, а събитията, които ги сближиха, бяха колкото опасни, толкова и изтощителни. Дездемона не бе омъжена преди това, а неговият първи брак бе кратък, двамата се бяха събрали от страст, не от любов. Възрастта, мислеше си той, донася мъдрост, но също така и истинска благодарност за щастието да споделиш живота си с човек, когото обичаш, а и не по-малко харесваш.

Филомина Скепс беше в градината и го наблюдаваше, носеше дънки с отрязани крачоли, гуменки и най-обикновена бяла тениска. Загорелите й крака бяха стегнати, личеше, че не си е сложила сутиен, но пък гърдите й нямаха и нужда от него; гъстата й черна коса бе прибрана небрежно. Сякаш се бе опитала да изглежда като младо момиче, но не бе успяла. Красотата й бе подходяща за някой френски салон, не за уличен пазар.

— Капитане — предложи тя, като стискаше силно ръката му, — ако седнем зад къщата, можем да се насладим на свежия въздух, без да ни е студено. Много обичам да съм на чист въздух.

— Къде е господин Бера? — попита Кармайн и я последва към къщата и покрития с плочи вътрешен двор.

— Ще дойде, когато успее — рече тя и посочи бял ракитов стол. — Искате ли лимонада?

— Благодаря.

Той я изчака да се настани, да побъбри колко се радва на пролетта и свежия въздух, наблюдаваше я как отпива от напитката си. Очите й бяха зелени като вода, пълна с преплетени водорасли, напрегнати, променливи.

— Не се ли изкушихте да заминете за Ел Ей и да присъствате на погребението на Ерика? — попита и подаде чашата си за още лимонада.

— Никак. — Очите й се напълниха със сълзи и тя замига често. — Никой не иска да ми каже как е умряла, капитане, само повтарят, че била убита. — Този път в очите й блестеше прямота и решителност. — Знам, че макар и строг човек, вие сте мил, затова ми кажете. Как е умряла? Много ли мъчителна е била смъртта й?

— Да, много. Първо е била изтезавана. Всички кости на ръцете и краката са били счупени. След това й е била надяната въжена примка.

— Обесили са я?

— Не. Просто са я удушили. Вероятно това е било истинско облекчение.

Сълзи нямаше, но създанието, което се криеше зад очите й, се бе отдръпнало на място, което той не можеше да достигне.

— Ясно — въздъхна Филомина. — Странен начин да бъде измъчвана. Няма нищо сексуално.

— Тук не става въпрос за сексуално убийство. Доколкото знам, е била измъчвана за информация. Дебелите учебници със сигурност има какво да кажат по въпроса за секса, но понякога се питам доколко познаваме убийците, чийто мотив е сексът. Някога да ви е хрумвало, че тя може да е в опасност?

— Не съм и помисляла за убийство. Изнасилването би било по-разбираемо, защото Ерика буквално си го просеше — беше толкова студена, не проявяваше абсолютно никакъв интерес към секса. Определени мъже възприемат подобно поведение като нужда на жената от секс и това ги подтиква да действат.

Господи, на това му се казва интелигентна жена! — помисли си той.

— Вие знаете ли, че като млада е била изнасилена от няколко души?

— Не, но този факт обяснява много неща.

— Не ви ли се е доверила?

— Казах ви, капитане. Не бяхме близки.

— Не и в последно време, но преди сте имали добри отношения. Няма смисъл да отричате, госпожо Скепс.

— Да, по едно време бяхме дори приятелки. Тя стана любовница на Дезмънд заради мен — аз я помолих. Това, разбира се, промени приятелството ни, въпреки че дълго време след това останахме близки. Ако знаех за изнасилването, нямаше да я моля. Бях невероятна егоистка, капитане. Докато Ерика го задоволяваше, Дезмънд ме беше оставил на мира. Останах учудена, когато тя призна, че са правили единствено фелацио, но на повечето мъже им е приятно.

— Защо останахте изненадана? — поинтересува се Кармайн.

— Защото тя изобщо не се интересуваше от секс. Не просто не се интересуваше, ами го беше отписала. — Филомина Скепс размаха ръце. — Моля ви! Нека сменим тази ужасна тема!

— Защо станахте приятелки?

— Бяхме сродни души. Интелектуално си подхождахме. Обичахме да четем, обичахме да обсъждаме онова, което сме прочели — разнородните дейности, феномени и същества по света ни очароваха. Обичахме красотата във всичките й премени — и щръкналите пипала на нощните пеперуди, и дъгоцветните отблясъци по крилата на бръмбарите, по люспите на рибите — каквото се сетите, всичко ни доставяше удоволствие. Нито една от нас не се беше радвала на подобно прекрасно приятелство. Затова, когато приключи, аз бях сломена.

— Защо приключи? Как приключи?

— Все още не знам. Ерика сложи край изневиделица. Случи се през ноември 1964-та, на Деня на благодарността. Бях я поканила да обядва с мен, Тони и малкия Дезмънд. Само че тя пристигна много рано. Бях в кухнята — разказваше тъжно Филомина Скепс — пред плота и правех плънката за пуйката. Ерика влезе, застана на около три метра от мен и заяви, че с приятелството ни било свършило. Мразела ме, било й писнало да се преструва. Малкият Дезмънд я ненавиждал, било й писнало и от неговото отношение. Изреди още поне десет причини, горе-долу в същия дух. Бях толкова слисана, че не знаех какво да кажа, затова стисках хлебните трохи в шепи и я слушах. След това тя се врътна и излезе. Просто така! Не я видях повече, освен в случаите, когато се засичахме на различни събития, които нямаше как да пропуснем.

— Сигурно ви е било много мъчно, госпожо Скепс.

— Беше истинска трагедия! Животът ми се промени до неузнаваемост след това.

— Как приехте факта, че бившият ви съпруг е прехвърлил на Ерика контрола върху наследството на сина ви?

— Почувствах се много нещастна, но не бях изненадана. Дезмънд бе готов на всичко, за да направи живота ми непоносим. Тони го понесе много по-зле. Не успя да намери нито дума в завещанието, за която да се захване. Сега, след като Ерика е мъртва, ще бъде различно — заяви тя, без да крие задоволството си.

— А синът ви защо ненавиждаше Ерика? — попита Кармайн.

Тя му отправи крива усмивка.

— От ревност, разбира се! Усещаше, че Ерика е не по-малко важна за мен от него и в едно отношение бе прав. Интелектът си търси достойна компания и колкото и да обичаме децата си, те трудно могат да задоволят интелектуалните ни изисквания. Умните деца го разбират. Малкият Дезмънд обаче не е чак толкова умен. Затова ненавиждаше Ерика, тъй като тя ме откъсваше от него. Когато приятелството ни приключи, синът ми ликуваше. Това ми напомня, че е крайно време да престана да го наричам малкия Дезмънд. Вече е просто Дезмънд.

Кармайн не можеше да си обясни как успя да остане с безизразно лице, докато тази странна жена изсипваше пред него смес от Едип, Клитемнестра, Медея и още поне десетина други гърци, намерили достойно място в учебниците по психология. Искрено се надявам, помисли си той, че когато тази ужасна амалгама гръмне, ще съм се пенсионирал. Господи, каква каша!

— Мамо! — прозвуча глас.

За вълка говорим, а той в кошарата!

С двама мрачни родители нямаше как и детето да не е мрачно, въпреки че физически приличаше повече на Филомина, отколкото на баща си. Вече бе навлязъл в пубертета и растеше като фиданка — беше станал по-висок от майка си. Беше само по дънки, с широки рамене и тесен ханш, с изразителни ръце и стъпала. Движеше се грациозно. Лицето му бе съчетало и женски, и мъжки черти, сякаш бе двуполово създание и Кармайн си каза, че едва ли видът му ще се промени, когато възмъжее. Имаше изящни черти, типични за Северна Европа, и големи яркозелени очи, обрамчени с черни мигли. Нямаше акне; мургавата му кожа беше безупречно гладка, по нищо не личеше, че ще се появят пъпки.

Кармайн усети, че настръхва. Тук имаше нещо.

Момчето се облегна на майка си, застанал отстрани на стола й, и тя извърна глава с усмивка, за да го целуне по ръката.

— Капитан Делмонико, това е синът ми, Дезмънд.

— Здравей — каза Кармайн и протегна ръка.

Момчето пое ръката, но доста предпазливо, с лека неприязън, която пролича по свиването на червените устни.

— Здрасти — отвърна и погледна майка си. — Да не би да е заради злата вещица от „Корнукопия“?

— Да, скъпи, заради Ерика Девънпорт. Искаш ли лимонада?

— Не. — Той остана неподвижен като статуя на Праксител, без да забележи, че посетителят едва се удържа да не го изрита, за да го научи на прилично държание. — Скучно ми е — оплака се.

— Имаш толкова много за учене — започна тя.

— След като коефициентът ми на интелигентност е двеста, мамо, уроците не са никакъв проблем! — тросна се хлапакът. — Трябва ми по-голяма библиотека.

— Така си е — съгласи се Филомина и погледна жално към Кармайн. — За съжаление, се налага да се преместим в Бостън. Тук се чувстваме чудесно, но за Дезмънд не е благоприятно. — Вдигна глава към сина си. — Щом приключим с документите и всичко останало, скъпи, заминаваме за Бостън. Само още няколко седмици. Така каза Тони.

— Значи напълно си оздравял от шарката? — попита Кармайн.

На момчето не му стана приятно, че гостът е заговорил за тази плебейска детска болест, затова се престори, че не е чуло въпроса.

— Къде е Тони? — попита, без да крие раздразнителността си.

— Ето ме! — прозвуча гласът на адвоката откъм задната врата.

Промяната у младия Дезмънд бе колкото неочаквана, толкова и драматична; той грейна, втурна се към Бера и го прегърна.

— Слава богу, Тони! — извика. — Да се поразходим с лодката. Скучно ми е.

— Става — съгласи се Бера, — но първо трябва да поговоря с капитана. Ти иди да приготвиш нещата. Трябва ни стръв.

Момчето тръгна, но преди това пошушна още нещо на Бера. Кармайн потисна въздишка на тъга и отвращение. Малкият Дезмънд вече бе въведен в секса, но не от жена. Бера бе неговият наставник в това отношение. Кармайн отново се сети за древните гърци.

— Малкият Дезмънд преувеличи ли за коефициента си на интелигентност? — попита, щом момчето се отдалечи достатъчно.

— Донякъде — засмя се Бера, — въпреки това коефициентът му е в границите на гениалността. — Намръщи се. — Иначе е доста ограничен. Уменията му са изцяло математически, не артистични, а му липсва и любопитство.

— Безпристрастно мнение за човек, който ви е предан.

— Така и трябва да бъде — отвърна Бера, притеснен, че Кармайн е разбрал какво става между него и момчето.

— Предполагам, че сега ще оспорите завещанието — подхвърли Кармайн.

— Май няма да е необходимо. Завещанието на Скепс не предвижда нищо, в случай че Ерика умре. Ако бъдат назначени попечители и всичко бъде изпипано така, че съдът в Ню Йорк да остане напълно доволен, няма да възникнат никакви разправии — отвърна небрежно Бера. — Майката на момчето е напълно подходящ настойник, а бившият й съпруг е бил крайно несправедлив към нея. Представяте ли си Фил Смит или някой друг от борда на „Корнукопия“ да превърне в ад живота на Филомина? Стига да бъдат избрани за попечители, всичко ще бъде наред.

Твърде повърхностно обобщение за пред човек, когото очевидно смята за невежа по правните въпроси, помисли си Кармайн, но сигурно накрая ще стане точно така. Пък и отговаря на въпроса ми. „Корнукопия“ ще си остане под същото ръководство поне още три или четири години. След това нещата ще поеме малкият Дезмънд, стига да е завършил „Харвард“ дотогава и да е влязъл в играта. Хомосексуалността му никак не ме притеснява. Повече ме тревожи патриотизмът му. Тед Кели сигурен ли е в предаността на Антъни Бера в това отношение? Ще го попитам!

Кармайн се изправи и се сбогува. Филомина не го изпрати до автомобила, но Бера го придружи и огледа колата.

— Доста километраж навъртяхте, след като това е третото ви идване — отбеляза той и задържа отворена вратата.

— Да, какво да се прави — съгласи се Кармайн, настани се зад волана, помаха с ръка и потегли.

Няколко минути по-късно излетя и хеликоптерът се насочи към залива Нантъкет.

— Това Нантъкет ли е, или Мартас Винярд? — попита той, когато водата се превърна в пъстра зеленина.

— Мартас Винярд — отвърна пилотът.

И така, след като се спусна над брега на Кънектикът, хеликоптерът се върна в Холоуман, докато феърлейнът все още щеше да криволичи покрай брега на Кейп. Кармайн реши да купи на агент Тед Кели бутилка от любимото му питие. Каква огромна разлика! Успя да се върне навреме за обяда в „Малволио“. Цялото пътуване бе отнело по-малко от три часа.

Тъй като нямаше по-добро занимание, следобед той се отправи към най-омразното му напоследък място — „Корнукопия“.

Фил Смит се беше преместил в кабинета на Дезмънд Скепс, но не се беше възползвал от услугите на секретаря Ричард Оукс, отбеляза Кармайн, докато чакаше дъртата драконка да го покани.

Всички промени на Ерика в кабинета бяха непокътнати, но женствеността се бе изгубила; нямаше ги вазите с цветя, а картините с романтични провинциални пътеки бяха заменени с мрачни гравюри на Хогарт, зелената кожа бе сменена с червена.

— Трябват ви няколко знамена със свастики — подхвърли Кармайн.

— Моля?

— Тук има много черно, бяло и червено. Твърде нацистка обстановка.

— Вие, капитане, имате склонност да правите доста подстрекателски забележки, но днес нямам намерение да захапя въдицата — усмихна се Смит. — Прекалено щастлив съм.

— Май не одобрявахте шефката, а?

— Че има ли мъж, който би я одобрил? Бях готов да преглътна и фуста за началник. Но се дразнех от нерешителността й.

Може би, за да се престори на опечален, Смит беше облякъл черен копринен костюм с черна вратовръзка, обсипана с бели точки; копчетата за ръкавели бяха от черен оникс и злато, обувките от фина черна кожа. Истинско чудо на шивашкото изкуство, помисли си Кармайн, докато сядаше. Всъщност, Смит изглеждаше по-млад, дори по-красив. Очевидно бе повече от доволен да е шеф на „Корнукопия“.

— Къде е Ричард Оукс? — попита Кармайн.

Смит го погледна с презрение.

— Той е хомосексуалист, капитане, а аз не понасям хомосексуалистите. Пратих го в далечна Монголия.

— И на кое място в „Корнукопия“ отговаря Монголия?

— Счетоводството.

— Признавам, че и за мен е Монголия. Необятните степни цифри… както и да е, не съм съгласен с вас по въпроса за хомосексуалистите. За някои мъже това е напълно естествено състояние, което в никакъв случай не бива да се бърка със сексуалните престъпници, на които се натъквам. — Питаше се откога Смит не е виждал Дезмънд Скепс III — когато го видеше, щеше да изпита неподправен шок!

Преструвките изчезнаха и Фил Смит стана груб.

— Какво искате? — попита той. — Аз съм зает човек.

— Интересува ме къде бяхте в деня, когато трупът на Ерика Девънпорт е бил оставен в моя навес за лодки.

— Бях тук и мога да ви представя свидетели, които ще потвърдят, че от осем сутринта до шест вечерта не съм мърдал — заяви Смит. — Вървете да търсите някъде другаде, за бога! Единственото убийство, което извърших, беше в Монголия. И нещо друго, можех да ликвидирам доктор Ерика Девънпорт, но не като сложа край на живота й. Що за наказание е това? Когато приключех с нея, щяха да я натъпчат в усмирителна риза.

— Добре, господин Смит. Нарекохте я нерешителна, но какво искахте да кажете?

— Точно каквото предполага думата. Можете да ми вярвате, че изборът на хомосексуалист за секретар е достатъчно показателен. Един от начините „Корнукопия“ да се задържи на върха е да поглъща малки, независими компании, особено с добри идеи или вече открили някоя ниша на пазара с нов продукт. Преговорите по поглъщането имат определена форма, траят определен период от време, все неща, с които Ерика не беше запозната. Пропуснахме поглъщането на четири фирми за по-малко от четири дни, и то все благодарение на нея. С три от тях преговорите водеше Фред Колинс, с едната аз. Месеци наред ги ухажвахме. Само че тя започна да се суети, скапаната глупачка, след това хукна при Уолъс Гриърсън.

— Не можехте ли да я заобиколите? — полюбопитства Кармайн.

— Не, заради начина, по който Дезмънд беше написал завещанието си — в нея бяха гласовете, тя решаваше — процеди недоволно Смит.

— Хм. Значи е имало полза да се отървете от нея, дори без да прибегнете до убийство.

— И вие ли сте малоумен, капитане? Вече ви отговорих на този въпрос.

— Не, господин Смит, не съм малоумен — заяви спокойно Кармайн. — Просто искам да съм напълно сигурен. — Той стана и тръгна към дългата стена, където гравюрите на Хогарт бяха закачени с математическа точност. На тях се виждаше отдавна изчезналият Лондон, място на ужасни страдания, на глад, отчаяние и нечувана жестокост. Смит го наблюдаваше озадачен.

— Невероятни са — рече Кармайн и се обърна към седналия зад черното лакирано бюро мъж. — Имам предвид човешкото нещастие, на което художникът е бил свидетел всеки ден. Не говори добре за правителството по онова време, нали?

— Не — сви рамене Смит. — Но нали аз не минавам по тези места. Вие защо се интересувате?

— Няма конкретна причина. Просто ми се струва странна украса за кабинет на директор на компания, чиито продукти носят нещастие и мъка на хората.

— Я престанете! — възкликна Смит. — Недейте да ме обвинявате, обвинявайте жена ми! Тя отговаря за интериора.

— Ще го имам предвид — усмихна се Кармайн и си тръгна.

След това се отби при Гъс Първи, Фред Колинс и Уол Гриърсън.

Първи не скри, че е разстроен, беше ходил до Ел Ей за погребението. Също като Фил Смит и той имаше непоклатимо алиби за деня, в който бе убита Ерика.

— Господин Смит смята, че доктор Девънпорт била нерешителна — подхвърли пред него Кармайн и се запита дали това не е стара информация за Първи. От изражението му се увери, че не чува обвинението за пръв път.

— Не съм съгласен — възрази той и избърса очи. — Фил и Фред са акули, те захапват всичко, което им се изпречи на пътя, и дори не мислят дали ще им се отрази добре, или после ще ги присвие стомахът. Според Ерика, тези четири фирми щяха да ни бъдат в тежест, нямаше да допринесат с нищо за дейността ни.

Мнението на Колинс бе същото като на Фил Смит, а Гриърсън застана на страната на Първи.

— По принцип тя беше предпазлива — заяви той, — тъкмо затова Дез я беше избрал да оглави „Корнукопия“. Но пък беше съгласна „Дормъс“ да купи малка фирма с добри идеи за слънчевата енергия. От реализацията на проекта ни делят десетилетия, въпреки това аз бях заинтригуван. Също и Ерика. Иска ми се да оставим фирмата да се развива самостоятелно, просто да налеем необходимия капитал в инфраструктурата им и по-късно да се възползваме от откритията им. Същото важи и за дестилацията на прясна вода. Човек трябва да пристъпва внимателно в света на малките фирми, за да не ги прегази, капитане — обясни Гриърсън, като повтори, макар и с други думи, сравнението на Първи с акулата. — В това отношение нерешителността на Ерика бе чудесна. За съжаление, в повечето отношения същата тази нерешителност беше истинска катастрофа.

— Какво ще стане сега, след като доктор Девънпорт я няма?

— Фил Смит поема управлението. През последните петнайсет години той беше инертен, а сега най-неочаквано се събуди и се държи като главен изпълнителен директор. — Гриърсън се намръщи. — Притеснявам се, че избликът му на енергия няма да продължи дълго. Дано греша, защото нямам желание да поема неговата работа.

— Какво представлява съпругата на Смит? — попита Кармайн и се замисли за кафявия каскет.

— Натали ли? — разсмя се Гриърсън. — Тя е от Лапландия, казва, че е от народа сами. Човек не може да повярва, че е от ескимосите, нали? Странни сини очи, руса коса. Народът сами са светли, поне така знам. Английският й е ужасен. Аз обаче я харесвам, тя е… жизнерадостна. Децата им са невероятно красиви, всичките са руси. Имат момиче и две по-малки момчета. Нито един не пожела да тръгне по стъпките на таткото и да постъпи на работа във фирмата — невероятно, колко често се случват подобни неща. Колкото и да са богати хората, децата сами си избират пътя.

— И нито един от тях не е мързеливец, така ли?

— Напротив, работохолици са, Натали се погрижи да не се разхайтят. Беше й влязла муха в главата да ги изпрати в родния си край и щом завършиха колеж, тя ги изпроводи в страната на нощното слънце. Те, разбира се, не останаха там. Пръснаха се по света.

— Семейство Смит ми се струват странна двойка.

Невероятно, мислеше си Кармайн; не съм и предполагал, че Уол Гриърсън знае толкова много клюки. Това означава, че най-добрата му приятелка е съпругата му.

— Семейство Смит са съвсем обикновени в сравнение със семейство Колинс, имам предвид, когато първата му съпруга беше още жива. Аки беше туркиня — поредната блондинка. Страхотна, макар и по твърде странен начин. Беше от някакво място близо до Армения или Кавказ. Синовете им са изключително красиви — вече са млади мъже. Единият е пехотинец, служи в Западна Германия, а другият е учен в НАСА и се опитва да прати човек на луната.

— Какво се случи с нея? Разведоха ли се?

Гриърсън стана сериозен.

— Не. Беше застреляна случайно близо до вилата им в Мейн. Някакъв идиот, луд по оръжията я сбъркал със сърна и й отнесъл главата. Затова търпим мацките на Фред. Докато Аки беше жива, той беше друг човек.

— Каква трагедия — кимна Кармайн.

— Да, горкият Фред.

Странни образи изплуваха в ума на Кармайн, но те се появяваха някъде в периферията на мислите му, също като движещи се предмети, които някой садист офталмолог нарочно задържаше в полето на периферното му зрение. Хем бяха там, хем ги нямаше. Ако завъртиш глава, за да ги видиш, те изчезваха и край!

— Да не би да полудявам? — попита той Дездемона, след като включи кодиращото устройство.

— Не, скъпи, напълно нормален си — успокои го тя. — Познавам това чувство. Господи, как само ми липсваш! — Замълча, след това продължи: — И на Джулиън му липсваш. Наистина му липсваш, Кармайн! Всеки път, когато се приближи мъж с походка като твоята, той започва да подскача на място — очарователен е!

— Как можа да кажеш нещо толкова ужасно.

— Имаш представа кой е, нали? — попита тя.

— Не, тъкмо в това е проблемът. Знам и същевременно не знам.

— Спокойно, ще се сетиш сам. Времето хубаво ли е?

Той се отпусна по гръб.

— Чудесен пролетен ден в Кънектикът.

— Познай как е тук.

— Вали. При петдесет градуса ширина, Дездемона, и този мек климат е нормално да вали непрекъснато. Заради влиянието на Гълфстрийм е.