Лавина от убийства

Кармайн се върна в управлението, настани се на отрупаното с документи и папки бюро и благодари на щастливата си звезда за секретарката си Дилия Карстеърс, която по една случайност беше племенница на комисар Джон Силвестри. Ето случай, в който връзките са свършили добра работа, помисли си, докато оглеждаше спретнато подредените купчинки. Дилия беше истинско съкровище, което той получи заедно с капитанския си чин; обикновените лейтенанти нямаха секретарки, разчитаха на собствените си умения в машинописа и сами се оправяха с документацията. Странното бе, че тя работеше като секретарка на Дани Марсиано, все още с по-висок чин от неговия, въпреки това Дани му я отстъпи, макар и неохотно — после обаче се сдоби с две други секретарки.

Дилия излезе от тесния си кабинет, тесен единствено защото и четирите стени бяха заети от огромни шкафове за документи.

— Крайно време беше — заяви тя, докато разпределяше нови документи върху различните купчини.

Беше на трийсет, нисичка, обличаше се в стил, който тя наричаше елегантен, макар Кармайн да се ужасяваше от вкуса й. Днес беше избрала пъстър, натруфен костюм от букле, с пола, която едва покриваше коленете. Крака като диреци, като онези, които поддържаха пианата, бяха закрепени към тантуресто тяло, окичено с прекалено много аксесоари. Беше се наплескала с грим, къдравата й коса бе боядисана в светлорусо, а умните, блестящи, светлокафяви очи бяха скрити под толкова боички, че дори Клеопатра би ахнала. Като единствен продукт от брака между сестрата на комисар Силвестри и възпитаник на Оксфорд, Дилия бе родена и възпитана в Англия.

И двамата й родители бяха вдигнали ръце от нея. Само че Дилия нямаше никаква нужда от родителски контрол; тя знаеше отлично с какво ще се занимава и къде. Завърши с отличие курс за секретарки в лондонски колеж и в мига, в който получи сертификата си и си извади документи, тя си събра багажа и се качи на самолет за Ню Йорк. Там постъпи на работа като машинописка в главното полицейско управление на Ню Йорк, но много скоро стана лична секретарка на заместник-комисаря. За съжаление, той се обграждаше с неудачници и скоро Дилия си даде сметка, че е прекалено ценен кадър и може да работи, в който отдел пожелае — например „Убийства“.

Затова се качи на влака за Холоуман и помоли чичо си Джон за работа. Тъй като предишния ден телефонът му не беше спрял да звъни заради нея, Силвестри престъпи правилото си да не назначава близки и роднини и я взе на работа. Не го направи заради себе си, а заради Дани Марсиано, който бе затрупан с административни задължения. Онова, което Дилия не знаеше за полицейската работа, можеше да се побере на главичката на карфица, ала на чичо Джон не му хрумна нито за миг, че племенницата му е жадна за кървища и убийства, до деня, в който Кармайн получи чин капитан. Много й се искало, молеше се Дилия, да работи за капитан Делмонико, експерта в убийствата.

— Всичко това има да го чета часове наред — въздъхна безпомощно Кармайн.

— Знам, но е невероятно интересно — подчерта Дилия с изискания си оксфордски акцент. — Дванайсет убийства за един ден!

— Не ми напомняй, кръвожадно женище такова!

Тя се разсмя и прекалено високите й токчета изтракаха, докато оставяше шефа си да гледа отрупаното бюро, обзет от отчаяние.

Откъде да започне?

Логично бе да е от случаите на Лари Пизано, тримата застреляни и проститутката.

Три различни пистолета, до един със заглушители. Защо убийствата са били извършени по този начин? Какво е наложило използването на три различни оръжия? Отговор нямаше, нито пък логика. Заглушителите намекваха за професионални убийци, не бяха характерни за Холоуман и района на булевард „Аргайл“. Това пък на свой ред означаваше, че са хвърлени луди пари, за да бъдат очистени трима напълно безобидни чернокожи… Какво ли са знаели, че да ги сполети такъв край? Пизано и екипът му бяха бръкнали достатъчно дълбоко, но без резултат. Жената бе възрастна, около нея нямаше нищо особено, а младежите бяха за пример. Анализът на кръвта бе приложен и показваше, че нито един не е употребявал незаконни вещества нито в сутринта на убийствата, нито преди това. Бе повече от очевидно, че не са от хората, които някой би набелязал, за да бъдат убити от безжалостни професионални наемници. Според Кармайн, коренът на цялата тази работа беше извън щата. Макар в Кънектикът да имаше чернокожи екстремисти, гангстери и хулигани, тук не вилнееха наемни убийци, които използваха заглушители, мъже, които умееха да изберат момент, докато жертвата е на улицата и наоколо няма кой да забележи, че се свлича на тротоара, а след това да се измъкнат незабелязано.

Добре, мислеше Кармайн, оставям стрелбата и допускам, че извършителите не са от този щат, и давам на Лари и момчетата му ново поле за действие, веднага щом реша кое от разследванията ще успеем да разнищим.

След това се прехвърли на последния случай на Лари — проститутката. Нямаше човек, който да не познава Диди Хил, и то не защото се забъркваше в неприятности, нищо подобно. Макар да работеше на улицата, тя си имаше установени навици и ги следваше неотклонно. Сутеньорът й, Марти Фейн, бе една от причините, поради които никога не се забъркваше в разправии; той беше сговорчив за сводник и ценеше Диди твърде много, затова и се отнасяше добре към нея. Въпреки че вече бе на трийсет и две и осемнайсет години бе работила на улицата, изглеждаше значително по-добре от колежките си и бе успяла да опази забележителната си красота. Жалко, каза си Кармайн, защото ако беше с няколко години по-млада, спокойно можеше да стане момиче на повикване, вместо да обикаля улиците, но за жалост, когато започнаха да се използват момичета на повикване, Диди вече бе поувехнала. Бе висока метър и осемдесет, с безкрайни изваяни крака и великолепно тяло. Косата й беше боядисана в светъл цвят, имаше зелени очи, а кожата бе като мляко с какао. Това й осигуряваше достатъчно клиенти, но съвсем не бе причината за славата й. Всичко се дължеше на невероятното й умение да прави свирки; говореше се, че смучела като помпа. Това нейно умение я спасяваше от нежелана бременност, благодарение на него бе опазила доброто си здраве и фигурата си. Сводникът й Марта Фейн я глезеше, осигуряваше й хероин и се грижеше апартаментът й на „Аргайл“ да е винаги чист и спретнат. Диди му докарваше най-много пари от всички.

Според Лари, който се бе заел със случая на Диди лично, Марта Фейн бил сломен от загубата. Колкото и да разпитвал изпадналите обитатели на света, в който живееха Марта и Диди, не открил никакви доказателства за неразбирателство между сводник и проститутка. Към два след полунощ, докато тя си почивала, били забелязани да се кискат заедно. Това означаваше, че Марта е последният, който я е видял жива. Обичайното й място бе зад кметството на Холоуман, където кварталът не бе чак толкова благопристоен, колкото изглеждаше отпред. В този район имаше паркинги, складове, административни офиси, щом паднеше мрак, опустяваше и наоколо се мяркаха единствено онези, които търсеха сексуална наслада, като студенти от „Чъб“, търговски пътници и работници нощна смяна.

Силно огорчен от убийството й, дори сломен, Марта Фейн издал бързо имената на редовните й клиенти, поне онези, които знаел, и тази информация довела до няколко доста неудобни разпита на мъже, достатъчно глупави, за да отрекат, че я познават. Младите студенти от „Чъб“ били във възторг от случая, докато не осъзнали, че са заподозрени в убийство, и тогава онези от тях с богати и влиятелни татковци неочаквано настояли за адвокати и млъкнали като риби. След като адвокатите се убедили, че клиентите им са по-скоро източник на информация, отколкото заподозрени, те ги посъветвали да сътрудничат, но така и не се стигнало до разкритие. Смъртта на Диди оставаше забулена в тайнственост.

Нищичко, каза си Кармайн и добави папката с данните за проститутката към папките на тримата застреляни. Който и да го бе извършил, притежаваше хладнокръвието на доктор Полин Денби, но той се съмняваше, че тя има нещо общо с тази работа; убиецът е знаел отлично къде да намери нищо неподозиращата си жертва. Дали пък не беше някой от онези, на които е направила една от прословутите си свирки? Изяж се от мъка, Марта Фейн! Дълго има да чакаш, докато си намериш друга Диди Хол.

Кати Картрайт бе убита преди недъгавото дете да се наака в памперса. По сходен начин като Дезмънд Скепс, но не съвсем. Чаша бърбън с отрова — тъжна работа, като си помислиш, че нещастната жена е трябвало да си легне, за да пийне на спокойствие. Когато е усетила ефекта на хлоралхидрата, по всяка вероятност не се е опитала да се пребори с въздействието му, защото е решила, че е претрепана от умора, и е очаквала с нетърпение следващите няколко часа, в които да поспи, знаела, че по някое време ще се събуди Джими и тя ще трябва да стане отново, за да го преоблече. Патрик бе на мнение, че пентобарбиталът й е бил инжектиран веднага, че по всяка вероятност тя е била първата жертва, издъхнала бързо и безболезнено. Жизненоважните центрове в мозъка й бавно са престанали да функционират и тя просто се е плъзнала в небитието. Какво у нея бе предизвикало подобно състрадание? Начинът на действие издаваше, че убиецът я е съжалявал и му е било мъчно, че се налага да стори подобно нещо.

Кармайн, Кармайн! Той се изправи и усети как по гърба му се стича пот и капката си проправя път между плешките. Мислиш така, сякаш имаш едно-единствено убийство! Но не е възможно. Прекалено много престъпления, на твърде различни места, същевременно извършени приблизително по едно и също време. Освен ако някои от убийствата не са били поръчкови. Само че за тази цел са необходими много пари и комбинативен ум. Огледай проблема безпристрастно и ще разбереш, че грешиш… Може би единствената причина за подобна лавина от убийства, извършени приблизително по едно и също време, е някакво желание да бъдат причинени неприятности, а това бе просто абсурдно. Наистина немислимо! Ами рисковете? Всеки достатъчно интелигентен, за да осъществи подобен замисъл, щеше да прояви същата интелигентност, за да обмисли как да се измъкне.

Признай си, Кармайн, идеята ти хрумна едва след като научи, че Дезмънд Скепс е сред убитите. Колко находчиво да прикриеш важността на убийството му под лавина от други убийства! За прикритие обаче щяха да са достатъчни и само няколко убийства. Само че още десет! Смъртта на Джими Картрайт бе случайно съвпадение, но изглежда останалите бяха планирани. Четири други убийства щяха да са повече от достатъчни. Но десет! Пълна лудост!

Освен… освен, Кармайн, ако не се е налагало всички тези хора да умрат. Освен ако между двайсет и девети март и трети април не се е случило нещо, което да доведе до конкретната ситуация. Само че какво? О, Кармайн, Кармайн, не си усложнявай чак толкова работата! Да не си посмял да изречеш подозренията си пред когото и да било, дори пред Джон Силвестри.

Тъй като усещаше, че червейчето се бе излюпило в ума му и осветяваше всяко скрито кътче там, Кармайн остави папката за Кати Картрайт на купчината с прегледани и взе доклада на Кори за Бианка Толано.

Бианка, на двайсет и две години, се бе преместила в Холоуман от Пенсилвания преди десет месеца. От пощата и други документи в апартамента й Кори бе разбрал, че след като е завършила икономика в държавния университет „Пен“, убитата е искала да защити магистърска степен в бизнес школата на „Харвард“. Проблемът бе, че в момента нямала пари, затова си намерила работа като изпълнителна асистентка в завода за машинни части „Карингтън“, една от многобройните компании на „Корнукопия“, пръснати из Холоуман. Заплатата й била добра, тя се справяла успешно с работата и спестяванията й в банка „Холоуман“ набъбвали бързо. Кармайн потръпна, когато разбра, че живеела на третия етаж на къща на улица „Сикамор“, която делели три семейства, само на една пресечка от стария апартамент на съпругата му. Спомни си какво бе преживяла Дездемона там, убитото с гарота ченге, оставено да пази входа й. И това се водеше престижен квартал. Първо Дездемона, а сега и Бианка.

Хазяинът забелязал, че вратата й е отворена, повикал я и тъй като не получил отговор, влязъл и попаднал на голото й тяло, проснато на пода в хола. Според Патси, тя е била измъчвана, включително и с чорапогащника на врата й, стяган и отпускан многократно; имала изгаряния от цигара, била кълцана с ножица, пробождана с точно насочена пинцета, накрая убита със счупена бутилка, натъпкана във вагината. Освен временното задушаване, тя е била в съзнание през всичкото време, а в кръвта й нямало следи от наркотични вещества.

Разговорите с колегите й разкриха, че била затворена, но не и срамежлива. Отношенията й с шефа Джеймс Дорли били приятелски, но напълно професионални. Тъй като била привлекателно момиче, често я канели на вечеря и кино и тя приела няколко пъти, но без да задълбочи връзката. Мъжете бързали да обяснят, че Бианка била надменна, не ги поощрявала. Хазяинът й, любопитен старец, се заклел многократно с ръка върху Библията, че никога не е водила мъже в квартирата. Госпожица Толано била тиха и скромна наемателка. Кори не успял да научи нищо съществено и от колежките й. Ходила на едно парти, повеселила се, но дала на другите момичета да разберат, че няма да позволи нищо да застане между нея и магистратурата в „Харвард“. Разказали на Кори, че домът й в Скрантън не бил приятно място, че не поддържала връзка със семейството си и се радвала, че живее другаде. Излизала ли е изобщо? — поинтересувал се Кори. Понякога, отвръщали жените, защото господин Дорли й давал билети за театър или за светски събития, на които не можел да отиде лично. Единствената покана, която пропуснала, била за благотворителен бал — нямала достатъчно изискани дрехи, обяснила тя.

Поредната кръгла нула, помисли си Кармайн и прехвърли Бианка в купчината с прегледани случаи. Ако Кори се бе надявал случаят на Бианка Толано да му помогне да блесне, просто бе сбъркал. И неговият случай бе попаднал в същата задънена улица като случая на Ейб.

Ейб се бе постарал много с Биатрис Егмонт: не бе оставил нито един непреобърнат камък, бе разпитал всички — от боклукчиите до синовете на съседите. Най-забележителното в този случай бе личността на жертвата; всички, които я бяха познавали, без изключение, я бяха обичали. Тя не се бе натрапвала в живота на другите, нито пък в делата им, но винаги била готова да направи мил жест, да предложи разрешение или да поднесе подарък. Не бе живяла като отшелник от овдовяването си преди много години; канели я често на партита, от време на време ходела да обядва в Манхатън или да гледа някоя постановка, купувала сладки от момичетата скаути и билети за томболи, винаги присъствала на благотворителните събития, организирани в Холоуман. Познавала се добре с кмета, затова от кметството не спираха да питат как върви разследването. Доколкото Ейб бе успял да провери, от дома й не липсвало нищо, старинните китайски вази от времето на династия Мин и фламандските гоблени били по местата си, а швейцарският й часовник „Бом & Мерсие“ бил все още на китката, когато я открили. Преди да си легне, не е пила лекарства, но сърцето й отказало твърде бързо, затова не се е съпротивлявала. „Не намирам причина за смъртта й“, бе написал Ейб.

Сбогом, Биатрис Егмонт. Горкичката. Кармайн прибави и нейната папка върху купчината, която ставаше все по-висока. Оставаха неговите случаи: декан Денби, Питър Нортън, Дезмънд Скепс, Кати Картрайт и Еван Пю.

Нямаше съмнение, че декан Денби сам си е търсел неприятности, но съпругата му бе права: защо да го убиват по този коварен начин с цианид, оставен в кабинета му? Трябвало е да бъде застрелян, наръган, пребит някъде около закусвалня „Джоуи“ — дали закусвалнята беше единствената връзка между него и Джералд Картрайт, собственика на заведението? Според доклада на Патрик, пликчето било скъсано с едно движение от самия декан, а мощният микроскоп не бе разкрил разкъсани и после възстановявани места по пакетчето чай. Кражбата на двете пакетчета бе принудила декана да използва последното; очевидно му е било писано да умре точно в този ден, като отравянето бе много различно от обичайните похвати на отровителите. Някои убийци действаха напосоки, но не и този. Ще умреш в този ден, трети април, тъкмо днес… Защо цианид? За да е сигурен убиецът, че деканът на колеж „Данте“ няма да оцелее.

При Питър Чарлс Нортън бе различно. Въпреки че Кармайн бе успял да посети къщата на семейство Нортън един-единствен път, впечатленията му го накараха да отхвърли съпругата като заподозряна, въпреки че тя бе изцедила сока от портокал. Остави ги на мира, защото единственият възрастен свидетел на нещастието бе изпаднал в истерия. Утре щеше да изпрати Ейб или Кори и щеше да чака отговори на въпросите си. Независимо от всичко вече бе направил някои заключения. Първото беше, че портокаловият сок е бил точно за Питър Нортън. Каната с боровинков сок в хладилника доказа, че съпругата и децата са предпочитали да пият от него. Госпожа Нортън изцедила една чаша за мъжа си, а той имал обичай да го изпива на един дъх и дояждал препечената си филийка, докато излизал от къщата. Кармайн бе готов да се обзаложи, че Нортън е похапвал втората си закуска в закусвалня „Джоуи“. Препечената филийка и сокът имали за цел да замажат очите на госпожа Нортън.

Той бе починал на трети април след дълга агония. Това доказваше, че убиецът е разчитал на визуалния ефект от смъртта на Нортън. Кого е наказвал? Съпруга или съпругата? Това зависеше от факта колко време преди да умре Нортън е изпаднал в безсъзнание. В кръвта му нямаше следи от други химикали, въпреки че кръвната му захар се оказа доста завишена, а артериите издавали, че обича да похапва бургери и пържени картофки като дежурните полицаи. Патси бе проверил и захарта в купичката и буркана, тъй като според кръвната проба госпожа Нортън подслаждала сока. Само че не бе сигурно дали децата си слагат захар в закуската. Така и не бе открил отрова. Добре си се сетил, Патси!

Дилия бе оставила банкови извлечения в папката на Нортън. Тя беше истинско съкровище! Като управител на банка „Форт Нешънъл“, Нортън не бе имал никакви финансови проблеми. Простирал се според възможностите си и през последната година не бе теглил големи суми. Това бе всичко, което Дилия бе направила засега. Семейството му в Охайо било богато, докато госпожа Нортън била от обикновено семейство в Уотърбъри.

Метна и тази папка при останалите и се надвеси страховито намръщен над случая Еван Пю. Инстинктът му подсказваше, че това убийство е ключът, тъй като бе единственото различно от станалите. Кой беше Дрънкалото? Какво го бе подтикнало да използва този необикновен начин за убийство? Мечи капан! Не бе от малките, които имаха за цел да задържат мечката на място, докато ловецът я застреля; този капан бе достатъчно голям, за да я осакати, да нанесе такива поражения, че кръвта й да изтече. Това бе оръжие, с помощта на което човек осигуряваше оцеляването си и можеше да е уверен, че ще види сметката на мечката.

Родителите на Еван Пю бяха тръгнали от Флорида, където живееха в една от невъобразимо огромните къщи срещу някой от изкуствено прокараните канали. След като направил състояние в електрониката, бащата на Еван Пю се пенсионирал, за да се наслади на хубавия живот на място, където никога не ставаше студено, а сняг никога не валеше. Еван бе единственото им дете и животът на разследващия полицай щеше да стане невъобразимо труден, защото семейство Пю водеха и адвокат.

Оставаше единственото убийство, на чието местопрестъпление Кармайн не бе имал време да отиде. Знаеше, че няма смисъл да бърза. Жилището на Дезмънд Скепс беше запечатано, частният асансьор бе заключен, двете стълбища за евакуация в случай на пожар — преградени, и достъпът — ограничен. Ейб веднага бе отишъл там; беше работил в офиса на Скепс и оттам беше събрал информация за подчинените и познатите на магната. Противните подробности около убийството Кармайн бе научил от разговора с Патси. Също като Бианка Толано, Скепс бе измъчван, въпреки че при него не можеше да става въпрос за сексуално престъпление. И той като Кати Картрайт, Питър Нортън и декан Денби бе отровен. Въпросът бе дали приликите или разликите са важни?

Хайде пак същото, Кармайн! Пак ли реши, че става въпрос за един убиец? Нямаш абсолютно никакво доказателство, за да подкрепиш подобно предположение. Вярно, не можеш да докажеш и че убийците са повече от един. Всъщност, наемникът от друг щат е подходящо обяснение поне за половината жертви, но в такъв случай той е подходил виртуозно към тези убийства. Защо пък да не е нает убиец за всички до един? Сочи ли нещо, че не наемник, а поръчителят е извършил убийствата? Това може да пасне само на две от тях — на Дезмънд Скепс и Еван Пю. Тяхната смърт е причинена за лично удоволствие. Ако изнудването е довело до убийството на Пю, тогава нещата се връзват, чак до факта, че личността на изнудвания не фигурира никъде черно на бяло. Ако Пю беше проговорил, зорките очи на полицията са щели да се обърнат в крайно нежелана за убиеца посока. Това отново навеждаше на мисълта, че Скепс е бил главната цел. Защо обаче се е налагало да умрат другите?

Времето ще покаже, помисли си Кармайн и се почувства по-уверен в теорията си. Едва започнах да разплитам тази главоблъсканица; после пък ще се наложи да сглобявам всичко парче по парче. Утре ще подхвана нещата по обичайния си начин: ще разгледам лично всяко едно от местопрестъпленията, а Ейб и Кори ще ме следват. Жалко, че няма да могат да работят по отделни случаи! Истината е, че съм като инвалид без Ейб и Кори. Имам нужда от три чифта очи, три чифта уши и три мозъка.

Вдигна поглед към големия часовник над вратата на Дилия. Шест и половина! Кога отлетя това време? При нея продължаваше да свети, затова той надникна в стаичката.

— Прибирай се, иначе похотливите ченгета ще започнат да ти се пускат.

— След минутка — промърмори разсеяно тя, без да обърне каквото и да било внимание на шеговитата забележка. — Искам да съпоставя тези банкови извлечения. Отне ми цял ден, докато се добера до тях.

— Добре, но недей да нощуваш тук. И повикай, ако обичаш, всички на среща в кабинета на Силвестри утре точно в девет.

След като Майрън Мендел Манделбаум се беше настанил в Ийст Съркъл, той трябваше час по-скоро да се прибере.

Мъжете, които Кармайн обичаше от все сърце не бяха много. На първо място се нареждаше Патрик О’Донъл, но втори в списъка бе сегашният съпруг на бившата му жена. Нито един от двамата не бе успял да съхрани любовта си към общата им съпруга Сандра, но и двамата бяха силно привързани към София. Въпреки че Майрън усещаше особено остро отсъствието й в ехтящата от празнота къща, където вече не звучеше смях, той не се поколеба да я изпрати на изток, след като Кармайн се ожени за Дездемона, тъй като знаеше, че животът й в сравнително скромната къща на Ийст Съркъл ще бъде много по-хубав, отколкото ако останеше в неговия дом, достоен близнак на двореца Хамптън Корт, където майка й не проявяваше никакъв интерес към нея, а пък Майрън не беше господар на времето си, особено ако не искаше да изгуби онова, което притежаваше. Предбрачно споразумение, нещо напълно нетипично за 1952-ра, гарантираше на Сандра не повече от няколко милиона, в случай че той умре, но София бе нейна наследница и Майрън искаше момичето да получи имението му; беше твърдо убеден, че любимата му доведена дъщеря ще го съхрани и опази. Въпреки че тя учеше всички дисциплини — от математика до английска литература, той запозна София с една от сферите си на дейност — финансиране на филми и следене на приходите и разходите от предварителната продукция чак до разпространението в кината. Когато тя станеше на двайсет и една, Майрън бе убеден, че София щеше да притежава уменията на холивудски продуцент, професия, към която проявяваше интерес, и може би да поеме управлението на многобройните му бизнес дейности.

Предполагаше, че Кармайн подозира какво е намислил за София, но никога досега не бяха обсъждали този въпрос; бащата беше прекалено чувствителен към положението на момичето, затова не смееше да направи първата крачка, а пък Майрън бе твърде затворен. Ако скъпият му приятел Кармайн имаше реална представа за размера на бизнес империята му, едва ли би искал София да бъде натоварена с подобна отговорност. Само че той не познаваше истински дъщеря си. Докато Майрън, който бе играл ролята на неин баща между втория и шестнайсетия й рожден ден, беше доста по-наясно с характера й.

Все пак беше още здрав и очакваше да живее дълги години. Затова не виждаше причина да се доверява на Кармайн, докато момичето се радваше на щастието на шестнайсетгодишните в изпълнен с обич дом и учеше в добро училище. Не си даваше сметка обаче, че липсата на любимото му дете го кара да се чувства безкрайно самотен и го прави лесна плячка за някоя хищна птица.

Тъй като знаеше, че е винаги добре дошъл в дома на Кармайн, той отделяше по няколко дни всеки път, когато ходеше в Ню Йорк, за да посети къщата на Ийст Съркъл. Сегашното посещение обаче беше изненада; последният филм, в който участваха три известни звезди, все още не бе завършен. Пробута извинението, че парите му били в Ню Йорк, но Кармайн веднага усети лъжата. Нали парите винаги бяха в Ню Йорк. Не, Майрън беше дошъл, защото смъртта на Дезмънд Скепс беше отразена във всички вестници.

Когато се прибра, завари госта настанен в огромно кресло в хола, с чаша бърбън „Кентъки“, разреден със сода, в едната ръка, в другата стиснал брой на „Нюз“ от миналата седмица.

Беше петдесетгодишен, значително по-възрастен от Кармайн, а славата му да привлича красиви жени се дължеше на властта, която притежаваше, съвсем не на забележителна красота. Беше плешив, а малкото останала коса подстригваше съвсем късо, издълженото му умно лице бе със стиснати устни и сиво-зелени очи, за които София твърдеше, че можели да проникнат чак в душата й. Когато се изправи, за да поздрави Кармайн, стана ясно, че е нисък, слаб, сякаш безплътен.

След като се прегърнаха, той подаде списанието на Кармайн.

— Чел ли си го това? — попита.

— Прехвърлих го бегло — отвърна Кармайн, целуна съпругата си, която дойде при тях с чаша джин и тоник.

София поднесе на баща си чаша бърбън, приготвен точно както той обичаше, със съвсем малко сода.

— Трябва да прочетеш статията на Карновски за червените — отпусна се отново в креслото Майрън. — От години не бях попадал на толкова добър материал, особено в исторически аспект. Дава подробни описания на всички членове на Централния комитет, които са имали амбиция да станат главни секретари след смъртта на Сталин, а пък портретът на самия Сталин е невероятен. Как само ми се иска да разбера кои са били източниците му — та той изнася материали, които никога досега не съм виждал.

— Във всеки друг случай щях да прочета статията от първата до последната буква — отвърна мрачно Кармайн, — само че в момента ми е невъзможно. Прекалено много ми се е насъбрало.

— Разбрах.

— Клюкарка — досети се Кармайн и изви очи към София. — Кой нюйоркски банкер си е стиснал кесията, Майрън?

— Не го познаваш — смънка с неудобство Майрън, след това сви рамене. — Май е най-добре да кажа истината — въздъхна примирено той. — Развеждам се със Сандра.

— Майрън! — ахна Дездемона. — Какво, за бога, е направила нещастната жена след толкова много години?

— Всъщност, нищо. Просто ми писна от нейните дивотии — процеди Майрън, все още настръхнал.

— Ами Сандра какво ще прави? — попита Дездемона и погледна настрани към София, която седеше с напълно безизразно лице, стиснала чаша безалкохолно, което не пиеше.

— Тя ще се оправи, честна дума! Прехвърлил съм на нейно име двайсет милиона, но съм поставил условие, така че няма опасност някой алчен за пари кандидат да ги пипне, дори да се ожени за нея. Икономката и прислугата ще останат, така че ще има кой да следи да не се надруса прекалено.

София едва сега намери сили да проговори.

— Татко, защо? — попита глухо.

Кармайн много добре знаеше, че тя не пита него; така наричаше и двамата мъже.

— Казах ти, миличка, дойде ми до гуша от нея.

— Не мога да повярвам! Беше ти дошло до гуша още преди години! Какво се промени?

Ето го моментът, в който истината ще излезе наяве, помисли си Кармайн и отпи глътка от бърбъна си.

Майрън се прокашля и вдигна смутено поглед.

— Ами… аз… запознах се с една жена. Истинска дама.

— Я! — ококори се София, след това в погледа й проблеснаха гняв и ярост; когато обаче насочи взор към Майрън, в очите й се четеше единствено любопитство. — Хайде, татко, разкажи ни още!

— Тя се казва доктор Ерика Девънпорт и е главен юрисконсулт на „Корнукопия“. Живее тук, в Холоуман! Още сме в началото на връзката, но прецених, че сега, след като шефът й Дезмънд Скепс е мъртъв, сигурно има нужда от морална подкрепа. Когато й звъннах от Ел Ей, ми се стори притеснена. Не ме е молила да дойда, но аз прецених, че е най-добре да съм до нея.

Кармайн преглътна.

— Майрън, това може да създаде проблеми и да породи конфликт на интереси. Трябваше да останеш на Западното крайбрежие — рече той.

— Но Ерика ми е приятелка — настоя Майрън.

— И по всяка вероятност заподозряна в смъртта на шефа си. Не мога да те спра да се виждаш с нея, но нали разбираш, че няма начин да припари до дома ми!

— Глупости на търкалета! — възкликна Майрън, тъй като не си позволяваше да ругае в присъствието на София.

— Влюбен си, затова искаш развод — досети се Дездемона, докато прибираше празните чаши.

— Мислиш ли?

— Ами да. Ако искате още по едно, след това можем да вечеряме. Печено агнешко бутче, с глазура и гарнитура.

Двете със София отидоха в кухнята.

Кармайн наблюдаваше начумерен приятеля си.

— Майрън, в момента подобно усложнение изобщо не ми трябва.

— Извинявай. Дори не помислих. Просто ми се прииска да съм до Ерика.

— Нали разбираш какъв е проблемът?

— След като ми каза, вече разбирам. Утре ще заведа Ерика да обядваме и ще й обясня.

— Нищо подобно. Както и всички останали заподозрени от „Корнукопия“, утре трябва да е в сградата през целия ден. Може би дори и през нощта. Най-добре да й обясниш по телефона и да се надяваш, че ще приключа с нея, докато дойде време да я заведеш на вечеря.

— Мама му стара.

— Събра ти се много, Майрън. А и не очаквай съчувствие от София.

— Мамицата му!

— Речникът ти съвсем се е скапал, стари приятелю. Кажи сега какво е толкова интересно в статията на „Нюз“.

— Не чу ли какво ти казах одеве? Просто от години не е излизала по-добра статия за червените, особено за членовете на Централния комитет. Ако си забравил, Кармайн, страната ни води студена война със СССР.

— Не съм забравил. Просто в момента имам чувството, че градът ми води гореща война срещу неизвестни лица. Ето ги и напитките. Дай сега да се върнем на списание „Нюз“.

Тъй като всички, които присъстваха на срещата, знаеха, че напредъкът е незначителен, единственият, който не беше изненадан, че се събират, бе Кармайн. Единствената жена, Дилия Карстеърс, имаше отлична представа какво става, но присъстваше, за да води протокола, а не за да даде мнението си.

— Подхождаме погрешно — обясни Кармайн, след като Джон Силвестри откри оперативката. — От днес нататък отделът се връща към нормалния си ритъм. Лари, заедно с твоите момчета поемате обичайните дребни престъпления в Холоуман — говоря за случаи, които не са свързани с дванайсетте убийства от трети април. Ако не обръщаме достатъчно внимание, ще ни залеят кражби и домашно насилие, ще започнат войни между мотористи, банди и кой ли още не. Вървете да постреснете местните бандити и да им напомните, че не сме ги забравили. Справихте се чудесно с тримата застреляни и проститутката, Лари, но сме в застой и нямам намерение да тръгна по следи, които водят до задънена улица.

Лари Пизано и хората му не възроптаха. По-скоро бяха облекчени. Щом се заемеха отново с обичайните за Холоуман престъпления, процентът им на успешно разрешени случаи щеше да скочи. Всъщност, Лари бе така нетърпелив да се заеме с новата си задача, че скочи на крака, готов да действа, още преди оперативката да е приключила.

— Значи нямаш нужда от мен, Кармайн, нали?

— Нямам.

Кармайн изчака тримата мъже да излязат.

— Онова, което ще кажа, не бива да излиза от тази стая. Ясен ли съм?

— И още как — кимна комисар Силвестри. — Стигна ли до някакво заключение?

— Да, стигнах. Не твърдя, че съм прав, но за момента предположенията ми се струват добри. Смятам, че някои от единайсетте убийства — от сега нататък няма да обръщаме внимание на Джими Картрайт — са били поръчани отвън. Сигурен съм за тримата застреляни. По всяка вероятност същото важи и за отровения Питър Нортън, изнасилването на Бианка Толано, убийството на Кати Картрайт и задушената Биатрис Егмонт. Всяко едно от тези убийства е било извършено професионално, включвам и сексуалното престъпление в това число, защото е… абе, съвсем като по учебник.

— Говориш за седем престъпления, Кармайн — изтъкна намръщеният Патси.

— Точно така.

— Ами Диди Хол?

— Според мен там става въпрос за лично убийство. Същото мога да кажа и за Еван Пю и Дезмънд Скепс.

— Изпусна декан Денби. Той къде се вмества?

— Все още не съм сигурен, Патси. Инстинктите ми нашепват, че става въпрос за поръчка, но ако е така, защо нещата са чак толкова усложнени с пакетчето чай и опаковката? Защо по тях няма никакви следи? Може при него да е станало случайно.

— Не мога да повярвам! — възрази Дани Марсиано. — Във всеки друг ден бих го приел, но не и когато става въпрос за трети април. Единственото изключение е Джими Картрайт, Кармайн.

— Знам, знам!

Умълчаха се и в настъпилата тишина бръмченето на модерния климатик на Силвестри им се стори като рев.

Комисарят се обади пръв.

— Говориш за един убиец, така ли, Кармайн?

— Да. Ако съм прав, той е допуснал ужасната грешка да се заеме с всичките си жертви в един ден. Това означава, че му се е наложило да даде поръчка за някои от тях. В случая не става въпрос за някой празноглавец, а за истински виртуоз. И тъй като много добре е знаел, че допуска грешка, значи не е имал друг избор. Поради някаква причина всички тези хора е трябвало да умрат в един ден, което ще рече, че заплахата, която са представлявали, е от сравнително скоро и е трябвало да се действа незабавно. — Кармайн бе колкото мрачен, толкова и развълнуван. Всички присъстващи познаваха това изражение: той очакваше с нетърпение и същевременно се страхуваше от предстоящия лов.

Силвестри поклати глава.

— Не знам как го правиш, Кармайн, но успяваш да ни накараш да мислим като теб още преди да разберем какво става. Един убиец? Пълна лудост!

— Съгласен съм, шефе, но нека приемем, че съм прав! Да не би да е по-шантаво от предположението за дванайсет убийци? В един ден, при това в град като Холоуман? Според мен, това е единственият смислен отговор. Ако единайсет души са умрели по най-различни начини, какво би ни навело на мисълта за един убиец? Има случаи на масови убийства, но тогава убиецът е някой психар, насочил картечница към пълен с народ площад, или пък похитител е свалил самолет, защото не разбира накъде отива светът. Това е друго.

— Разбирам накъде биеш — въздъхна комисарят. — Продължавай.

— За да наеме професионални убийци, нашият виртуоз — не ми харесва тази дума — трябва да разполага с неограничени средства. Защо не харесвам думата „виртуоз“ ли? Защото поне в един от случаите е бил крайно недискретен и Еван Пю го е нарекъл Дрънкалото. Тъкмо затова не открихме никакви следи сред вещите на Пю за повода на изнудването. А поводът за изнудването просто е бил нещо, което Дрънкалото е издрънкал, ала всички, освен Еван Пю са го забравили. Това е най-трудното за доказване изнудване.

— Това вече е прекалено — отбеляза Дани Марсиано.

— Съгласен съм, звучи малко изсмукано от пръстите, но имам основание. Дай ми по-добро обяснение за тримата застреляни по поръчка, Дани! Тези безобидни хорица са били набелязани за екзекуция от мъже, които използват заглушители и умеят да се изнизват за нула време. А такъв подход е прекалено сложен за някой от Холоуман! Един инцидент лесно се преглъща, но три, извършени по едно и също време! Няма начин. Имам чувството, че онзи, който е поръчал убийствата, в момента се присмива на провинциалния ни подход.

— Значи не те познава, Кармайн — подкрепи го предано Ейб.

— Напротив, Ейб, мисля, че ме познава или поне е чувал за мен. Градът е малък, а аз доста обикалям.

— Как възнамеряваш да подходиш? — попита Силвестри.

— По обичайния начин, шефе. Поемам и единайсетте случаи заедно с Ейб и Кори. Извинявайте, момчета, но просто не мога да се справя без вас. Ако изпратя някого от вас двамата да разпитва хората, знам, че ще го свършите не по-зле от мен. Същото важи и за събирането на доказателства. Днес ще се заемем с Дезмънд Скепс. Ейб е свършил предварителната работа, така че сега ни остава да затегнем примката около „Корнукопия“.

Кармайн погледна Силвестри.

— Хартфорд може и да ви попритисне, ако започнем да задаваме неудобни въпроси. Може дори от Вашингтон да надигнат глас. Освен това съм длъжен да ви уведомя, че така нареченият ми приятел Майрън Манделбаум е луднал по главната юристка на „Корнукопия“, някоя си Ерика Девънпорт. Предупредих го и той се съгласи, че не може да я кани у нас, но го съобщавам, за да не плъзнат слухове.

Силвестри никак не се притесни от чутото.

— Че какво е още малко натиск от Хартфорд и Вашингтон, след като ме чака пресконференция след малко? Акулите вече са настървени от смъртта на Скепс, затова възнамерявам да им хвърля парчета от трупа му. Нека млъкнат, докато ги предъвкват. Дванайсет убийства ли? Какви дванайсет убийства? Аз, разбира се, ще заявя категорично, че нямаме местни заподозрени за убийството на Скепс. Нали затова са дошли от ФБР. Разчитаме на Ню Йорк и на другите финансови столици. Така смятам да представя нещата и да отмятам пресконференциите една след друга. Ще задържа акулите далече от Холоуман. — Той махна с ръка. — Хайде, вървете. Трябва да помисля.

Кармайн излезе намръщен. ФБР ли? Какво искаше да каже Силвестри?

Сградата на „Корнукопия“ се намираше на ъгъла на „Мейпъл“ и „Кромуел“, в самия център, в търговската част, и бе само на една година; с четирийсетте си етажа бе най-високата сграда в Холоуман. На последния етаж се намираше жилището на Дезмънд Скепс, докато на останалите трийсет и девет етажа се помещаваха офисите на многобройните фирми на „Корнукопия“, както и офисите на самия Дезмънд Скепс на трийсет и деветия етаж. Колкото и да бе странно, той не бе направил директна връзка между жилището и работното си място; за да се качи в апартамента, трябваше да излезе от офиса, да слезе на първия етаж и там да вземе частния асансьор до четирийсетия. Сигурно, мислеше си Кармайн, така е слагал ясна граница между бизнеса и удоволствията.

Фоайето на партера беше облицовано с многоцветен мрамор, украсено с пищни палми в ръчно изработени мраморни кашпи; но при поглед по-отблизо веднага се виждаше, че палмите могат да бъдат извадени безпроблемно, защото бяха засадени в по-малки пластмасови саксии. Имаше информационно гише и гише за посетители, където работата на служителката бе да дава пропуски на посетителите. Работещите тук не забелязваха никого, все бързаха нанякъде. Една част от асансьорите обслужваше етажите от втори до деветнайсети, а останалите се изкачваха от двайсети до трийсет и девети; асансьорът за апартамента на последния етаж бе отделен, а пред лъскавата медна врата бе поставена трикрака стойка с надпис „Ползването забранено“.

Кармайн извади ключа и отключи, вратата на асансьора се плъзна и разкри луксозна кабина с тапицирани в светлорозова кожа стени, бледорозов мраморен под, дърворезба и позлата. На таблото се виждаха само два бутона: „Нагоре“ и „Надолу“. Каква арогантност, помисли си той развеселен. На последния етаж вратата се отваряше направо в апартамента, който се оказа огромен. Първо се влизаше в антре с размерите на повечето холове, следваше хол с размерите на повечето къщи, със стъклени стени от двете страни; едната гледаше към северен Холоуман, а другата към Лонг Айлънд и пристанището. Кармайн веднага видя кея пред къщата си и квадратната кула с терасата. Телескоп, поставен на триножник, го накара да се запита какво ли е наблюдавал Дезмънд Скепс в повечето домове. Господин Скепс, помисли си той, никак не ми допадате. Правото на личен живот е последната ни защита срещу варварството, а вие сте същият отявлен варварин като федералното правителство.

Апартаментът бе обзаведен в ненатрапчиво бежово, консервативно и семпло, нямаше ценни предмети, които да подскажат, че Скепс колекционира произведения на изкуството. Картините по стените бяха второкачествени акварели, които дизайнерът по всяка вероятност е пробутал като творби на известни художници, а в спалнята се бе спрял на гравюри, най-вероятно скъсани от някой викториански албум и сложени в рамки. Със сигурност сметката е била астрономична, но на Кармайн никак не му дожаля за мъжа, който не познаваше второкачественото, когато го видеше.

Скепс не бе убит в леглото си, а на кушетката за масаж, висока, тясна, следователно напълно подходяща за намеренията на убиеца. Или се бе качил на нея доброволно, или убиецът бе достатъчно силен, за да го повдигне и премести, след като бе изпил малцовия „Гленливет“ с хлоралхидрат. Със сигурност не е изпил скоча, докато е лежал на кушетката, която не след дълго е щяла да се превърне в смъртното му ложе. Силен убиец, каза си Кармайн, замислен за мечия капан. Тези две убийства бяха лични и издаваха огромна физическа сила. Търсеше се някой червив от пари, с телосложението на културист. Ами какво щеше да стане, ако такъв не се намереше? Или ако не беше нито едното, нито другото?

Момчетата на Патси бяха прегледали особено внимателно местопрестъплението, затова той не направи нов оглед. Искаше да добие представа за Дезмънд Скепс от начина му на живот.

Беше наясно, че останалата част от света вече е разбрала какво се е случило от обичайните източници: клюкарски списания, злободневни колонки и от време на време някоя сериозна статия в „Уолстрийт Джърнъл“ или „Ню Йорк Таймс“. Бащата на Скепс, преуспял производител на автомобилни части, бе станал свидетел как облаците на войната надвисват над Европа през 1938-а и не бе пропуснал Югоизточна Азия. Създал „Корнукопия“ (името, казвал той, означавало най-обикновен рог на изобилието), за да произвежда оръдия за артилеристите, след това се заел и със самолетни двигатели и военни машини. След Пърл Харбър империята му разцъфтяла и от тогава насетне не спирала да се разраства. Сега, през 1967-а, тя произвеждаше хирургически инструменти и уреди, огнестрелно оръжие и гаубици, турбини, генератори, атомни реактори, ракети и дребни оръжия, произвеждаха се и пластмаси, особено онези, към които военните проявяваха интерес. „Корнукопия“ разполагаше с огромен изследователски център и бе в крак с всичко, което бе открила съвременната наука, освен това разчиташе на огромен брой договори с Министерството на отбраната, за което изработваше повечето оръжия.

Работата на Скепс бе чудовищна, но той не се занимаваше с всичко сам. Имаше около петдесет изпълнителни директори, които също не вършеха кой знае каква работа; около трима или четирима надолу по веригата изпълняваха задълженията на всеки директор, поне така предполагаше Кармайн. Така беше във всеки конгломерат, а „Корнукопия“ бе от скромните. Бяха му казали, че Скепс е висок, слаб, мургав, непохватен мъж, който привличал жените като магнит. Това бе гласът на властта, разбира се, както и при Майрън Мендел Манделбаум. След като се оженил за красавица, я прогонил с ревността си и повече не сключил брак. Имаше едно дете, момче, сега на тринайсет, което учеше в „Тринити Грей“. Казваше се — изненада тук нямаше — Дезмънд Скепс III. Майка му имаше пълно попечителство, което означаваше, че Скепс беше направил страхотна издънка.

Какво бе мислил Скепс за сина си или майка му не беше ясно, тъй като в целия апартамент нямаше нито една снимка. Сигурно му се е налагало да се среща с майката, но това е означавало да пътува до Орлиънс или Кейп Код, където живееше Филомина Скепс. Според информацията, с която разполагаше, в момента момчето беше с нея, защото се възстановяваше след тежко боледуване. От пет седмици не бе ходило на училище и нямаше да се върне в „Тринити Грей“ до края на учебната година. Това означаваше, че ще трябва да повтори годината. Лоша работа.

— Какво ще кажете? — попита той Ейб и Кори след обиколката.

— Че някой е изпреварил момчетата от лабораторията — заяви Кори.

— Така е — съгласи се Ейб и посочи ваза, поръсвана на два пъти с пудра за откриване на отпечатъци. Цветът на пудрата издаваше чуждата намеса.

Кармайн се намръщи.

— Моя грешка — въздъхна той. — Мислех, че ще е най-добре първо да се оправим с дребните риби, преди да пристъпим към кита господин Скепс. Май не са ни оставили много. Въпросът е дали нещо е местено и ако е местено, защо и от кого.

— От дългата ръка на Министерството на правосъдието — отвърна Ейб.

— От ФБР по-точно. Комисарят беше чул нещо, нали намекна. Само че не беше го чул от официален източник, при това го научи малко преди да започнем оперативката. Господи, мразя такива изпълнения! — извика Кармайн. — Защо не дойдат при нас и не ни кажат направо, че се интересуват от случая, вместо да се шмугват насам-натам като хлебарки.

— Сигурно са се заврели в офисите на долните етажи — наежи се Кори.

— Спокойно, момчета — нареди Кармайн.

Докато се навеждаха, за да минат под полицейската лента на входа към офисите на Дезмънд Скепс, научиха, че от ФБР наистина са ги изпреварили. Завариха вътре сто и десет килограмов мъж, висок метър деветдесет и пет, застанал по средата на главния офис, докато наглеждаше как двама от чистачите на „Корнукопия“ местят шкаф с четири чекмеджета, вече качен на количка. Беше красавец, с гъста тъмна коса, тъмни очи, но как бе станал агент остана загадка и за трите ченгета от Холоуман, тъй като всеки щеше да забележи мъж с подобен ръст.

— Като ви гледам колко сте як, господине, шкафът никак няма да ви затрудни. Или може би това е под достойнството ви? — попита дружелюбно Кармайн.

Гигантът скочи, опита се да си придаде надменен вид, но така и не успя.

— Нали няма да ми пречите? — попита той и побърза да извади документите си. — Аз съм специален агент Тед Кели от ФБР и това е жизненоважно доказателство.

— Имате ли заповед? — изви вежди Кармайн.

— Не, но мога да я извадя по-бързо, отколкото котката ви да си почисти ухото — отвърна той, — така че хич не си и помисляйте да ме спирате.

— Ухото на котката ми е съвършено чисто, специален агент Кели. Аз обаче имам заповед, така че ще отнеса жизненоважните доказателства, тъй като щатът Кънектикът, област Холоуман, ми е дал съответните правомощия. Казвам се Кармайн Делмонико. Това е Ейб Голдбърг, а това е Кори Маршъл. Момчета, изнесете доказателствения ми материал. А вие, специален агент Кели, замърсявате местопрестъплението ми. Вървете да извадите необходимите документи, след това се върнете и вземете онова, което искате, по законен път.

— Ще те пипна аз теб — изчерви се Кели. — Предупредиха ме за теб.

Кармайн повдигна въжето.

— Довиждане, господин Кели. Не се връщайте, ако не сте готов да споделите с полицейското управление в Холоуман онова, което сте научили.

Мама му стара, каза си той, застанал като победител на бойното поле. Този шкаф означава, че тази вечер по никакъв начин няма да се прибера в приличен час, каквито и номера да е замислил Майрън; до утре федералните ще са използвали всичките си връзки, за да си върнат доказателствата. Не бяха набелязали нито един друг шкаф, така че каквото и да се надяваше да открие агент Кели, то бе тук. Защо обаче ми се струва, че това не е рутинна проверка от страна на ФБР? Пристъпи към най-близкия телефон и набра.

— Дилия? Изрови веднага разрешителните ни за достъп до секретни материали. Браво, добро момиче. Твоите да са непрекъснато у теб, а моите изпрати незабавно. Не мога да рискувам федералните да ме арестуват, защото от затвора лесно не се излиза.

Затвори, когато тя се разписка, след това набра отново.

— Дани? Федералните са тук и усещам, че в държавата, наречена „Корнукопия“, има нещо гнило. Кажи на Силвестри, че му предстои значително по-тежка битка, отколкото очаквахме. Сега ме свържи отново с Дилия.

Тя беше престанала да кряка.

— Изпратих ти документите — докладва начаса, — а моите вече са в чантата, при пистолета. Има ли друго, капитане?

— Кори и Ейб всеки момент ще докарат един шкаф с папки. Доста сочен кокал, Дилия, и може да не успеем да го опазим от по-големите кучета. В мига, в който пристигне, го слагаш в кабинета ми, местите вътре колкото фотокопирни машини може да издържи електрическата мрежа и започвате да правите копия — ухили се той, — при това по-бързо, отколкото котка може да си оближе ухото. А достъп до съдържанието на документите имаме единствено ние двамата с теб.

— Ами момичетата? — попита тя с тревога.

— Хич не ги мисли тях. Ще действат твърде бързо и дори няма да забележат какво снимат.

— И още нещо — сети се тя, — те са мили момичета, но нямат представа каква е разликата между полимерна верига и верижна реакция.

— Именно.

Дотук добре, помисли си той и върна слушалката на място. Хайде, момчета, просто пренесете шкафа до управлението! Просто е мит, че едрите мъже били бавни, но в този случай се надявам да греша. Дано не смогне навреме. И дано шкафът не ми скапе задната седалка на феърлейна.

Офисите изглеждаха съвсем обикновени. Кармайн минаваше от стая в стая и разглеждаше обичайните бюра, столове, пишещи машини, телекси, фотокопирни машини и калкулатори. Накрая, сякаш бе омагьосан, той откри две малки стаи, в които бюрата бяха запълнени с огромни конзоли, които позна единствено защото понякога се отбиваше при компютрите в „Чъб“, които се даваха под наем на фирми и институции, когато в учебното заведение нямаха нужда от тях. Това бяха просто компютърни терминали, което означаваше, че някъде в недрата на сградата се криеше леденостудено хранилище, в което бяха самите компютри. Бе напълно естествено „Корнукопия“ да има своя компютърна база.

Полицейското ограждение блокираше достъпа единствено до царството на Дезмънд Скепс, приблизително половината от площта на етажа. В далечния край имаше още офиси, в които работата продължаваше в много по-семпла обстановка. Сиви панели ограждаха хората в кабинки, високи приблизително до средата на гърдите, така че щом някой вдигнеше глава, можеше спокойно да се огледа, за да види какво става наоколо. Днес доста от служителите бяха прави, вероятно притеснени от онова, което се случваше. В далечния край забеляза по-широк офис, напълно обособен, с табела на вратата, която издаваше, че това е леговището на някой си М. Д. Сайкс. Когато отвори вратата, попадна на дребен мъж на средна възраст, седнал зад огромно бюро, което сякаш го смаляваше още повече.

— Капитан Кармайн Делмонико от полицията на Холоуман. Какво означава това „М. Д.“, господине, и каква длъжност изпълнявате?

Ужасеният човечец се изправи на крака, след това отново се отпусна на стола си, пое си дълбоко въздух и преглътна.

— Майкъл Доналд Сайкс — уточни той с изтънял гласец. — Аз съм генерален мениджър на „Корнукопия Сентръл“.

— Какво е това?

— Това е централната фирма, капитане. Тя следи дейността на останалите фирми на „Корнукопия“. Те са нейни дъщерни фирми — обясни събралият кураж господин Сайкс.

— Ясно. Това означава ли, че например „Лендмарк Машинс“ няма самостоятелност? Че „Корнукопия“ я притежава?

— Точно така. Нито една от фирмите на „Корнукопия“ не притежава кой знае каква автономия.

— Значи вие сте шефът, след като господин Скепс е мъртъв.

Кръглото лице се разкриви, сякаш човекът всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— О, не, капитане, съвсем не! Положението ми е висящо. Аз съм някъде между изпълнителната власт и управлението. Господин Филип Смит е старши вицепрезидент и изпълнителен директор. Предполагам, че той ще поеме командването.

— И къде да открия господин Филип Смит?

— На долния етаж. Кабинетът му е точно под кабинета на господин Скепс — заради гледката, нали разбирате.

— И има ключ за тоалетната на ръководния състав.

— Господин Смит има своя тоалетна.

Иха, помисли си Кармайн, но премълча. Взе асансьора до долния етаж, ориентира се по табелите и бе пресрещнат от възрастна, красиво облечена жена, която го огледа така, сякаш бе дошъл да кандидатства за портиер, след което го допусна до кабинета на господин Смит.

И от този офис имаше същата гледка в две посоки, но тук поне нямаше телескоп. Филип Смит беше висок и изискан, безупречно облечен в сив копринен костюм, вратовръзка, за каквато Кармайн беше чувал, но никога не бе виждал — ръчно рисувана коприна от някой италиански дизайнер, също като вратовръзките на „Чъб“. Ризата му беше с ръкавели от чисто злато, а обувките — ръчна изработка от „Сейнт Джеймс“ в Лондон. Беше рус, красив, говореше бавно, провлачено, като истински филаделфиец, а сивите му очи непрекъснато се стрелкаха към огледалото.

— Ужасно, просто ужасно! — възкликна той, докато предлагаше пура на Кармайн. След като полицаят отказа, той му предложи кафе и този път посетителят прие.

— Доколко смъртта на господин Скепс има значение за работата на „Корнукопия“? — попита Кармайн.

Смит не бе очаквал подобен въпрос, примигна и замълча, за да формулира отговора си.

— Всъщност не много — заяви накрая той. — Всекидневната дейност на различните фирми на „Корнукопия“ е поверена на управленските им екипи. „Корнукопия Сентръл“ е нещо като баща на огромна сюрия деца — върши всичко онова, което децата не могат да свършат сами.

Самодоволен дръвник, помисли си Кармайн, докато се преструваше на силно заинтересуван. Би трябвало да ти го върна тъпкано, като те затворя за два часа в стаята за разпити в управлението, но ти си дребна риба въпреки костюма, господин Смит.

Донесоха кафето и така Смит можа да си отдъхне, докато надменната секретарка наливаше — да не би той да се пресегне и, не дай боже, сам да се обслужи!

— Защо специален агент от ФБР души и рови наоколо, господин Смит? — попита Кармайн, щом останаха отново сами.

Този път изпълнителният директор бе готов с отговора.

— Няма как иначе, при положение че имаме толкова много договори с Министерството на отбраната — отвърна, без да трепне. — Сигурно от столицата и Пентагона веднага са проявили интерес към насилствената смърт на важен човек.

— Според вас колко насилствена е била смъртта на господин Скепс?

— Ами, аз… всъщност не знам точно. Човек просто приема, че смъртта е насилствена.

— Кога пристигна господин Кели?

— Вчера по обяд. Гротескна фигура, нали?

— Не, господин Смит, не е гротескна, защото в думата има елемент на нещо противно. Специален агент Кели е изключителен образец на мъжко съвършенство. Какво направи, след като пристигна?

— Поиска да се качи в апартамента на Дезмънд и в офиса му. Ние, разбира се, оказахме пълно съдействие.

— На някого случайно да му хрумна да позвъни на комисар Силвестри, за да го уведоми, че на местопрестъплението се появява агент от ФБР?

— Не.

— Много жалко.

— Не разбирам защо. Всички сме на една страна.

— Нима? Тези думи ми носят истинско успокоение. Както и да е, ако господин Кели е взел нещо от апартамента или офиса, полицията в Холоуман трябва да бъде уведомена, а ние не сме. Ако сте забелязали, че нещо липсва, най-добре да ми кажете веднага.

— Като изключим личния шкаф на Дезмънд, нищо — отвърна с неудобство Смит. — Държеше го в сейфа, но господин Кели имаше ключ и знаеше комбинацията. Само че нищо в него не би представлявало интерес за полицията в Холоуман — материалите бяха прекалено езотерични. А в папките бяха прибрани най-щекотливите аспекти от договорите ни с Министерството на отбраната. Вие вероятно нямате право на достъп до секретни материали, капитан Делмонико.

— Ще ви изненадам ли, господин Смит, ако се окаже, че имам.

Смит се изсмя подигравателно.

— Престанете, капитане! Вие сте твърде голяма риба в малък гьол. Не си въобразявайте, че сте нещо повече.

— Благодаря ви, че ми напомнихте къде ми е мястото. Междувременно, много ще ви бъда задължен, ако наредите на персонала на „Корнукопия Сентръл“ да съдейства на мен и хората ми. — Кармайн стана. — Благодаря за кафето. — Пристъпи към прозореца с изглед към Лонг Айлънд, погледна къщата си и се намръщи. — А сега, ако се върнете зад бюрото си, господине, ще можем да се захванем за работа.

Смит се подчини, изглежда се почувства неловко. Надменното поведение изчезна.

— Разкажете ми какво знаете за Дезмънд Скепс.

— Беше противен тип — отвърна Смит, отпуснал ръце на бюрото с дланите надолу. — Едва ли ще намерите човек, който го познава, да каже нещо друго. Въпреки че „Корнукопия“ има акции на борсата, Дезмънд притежаваше повечето, така че правеше каквото пожелаеше.

— Дайте ми пример.

— Разбира се. Вземете „Корнукопия Рисърч“. Всички бяхме против създаването на наша лаборатория, главно защото нашите компании обхващат най-различни индустрии, но той настоя. Това означаваше да се построи огромна сграда, в която да се вложат стотици милиони. В едно отношение беше прав — вече не ни се налага да се молим на външни лаборатории да ни вършат работата. Когато той открадна Дънкан Макдугъл от „Петробрит“, „Корнукопия Рисърч“ бе напълно завършена. Макдугъл е един от тримата на този свят, които са в състояние да ръководят лаборатория от подобен мащаб. Защо се оплаквам ли? Защото никога няма да успеем да си върнем вложеното. Дивидентите спадат.

— Вие бяхте ли близък с господин Скепс?

— Естествено! Сближихме се дори повече, когато той се ожени за Филомина. Тя бе съвършената съпруга на магнат! Образована, красива, обаятелна, скромна, каквито трябва да бъдат жените, въпреки че рядко се срещат такива. Напоследък всички до една са уличници. Дезмънд беше полудял по Филомина, особено след като се роди Дезмънд Трети, но по никакъв начин не успяваше да овладее ревността си. Чистачът на басейна й бил любовник, също и градинарят, и телефонният техник, дори момчето, което разнасяше вестници. Накрая нито един мъж, който искаше да опази работата си, не смееше да я доближи и горката жена получи нервен срив. След като се възстанови, напусна Дезмънд завинаги, въпреки че нямаше нищичко. Уважавам я, капитане, наистина много я уважавам.

Кармайн сведе поглед към листата.

— Открих една госпожа Скепс с адресна регистрация в Орлиънс, Масачузетс, господине. Означава ли това, че живее в лишения? Налага се да ми обясните защо не е имала… нищичко.

— Дезмънд прекали, когато тя подаде молба за развод — обясни Филип Смит. — Преследваше я, нае частни детективи, които не я изпускаха от поглед, дори отвлече Дезмънд Трети, въпреки че тя не му отказваше да вижда детето. Докато делото влезе в съда, тя си беше намерила адвокат като слънце, Антъни Бера. Накратко казано, дадоха й пребогата издръжка и попечителство върху Дезмънд Трети. Купи си имот в Орлиънс и миналата година изпрати момчето да учи в „Тринити Грей“. Въпреки че бе ангажирала господин Бера да се погрижи за интересите й, тя не е отмъстителна жена, капитане. Позволяваше на Дезмънд да се вижда със сина си и не беше отровила ума му срещу бащата.

— Ясно. От колко време са разведени?

— През ноември ще станат пет години.

— А господин Скепс имал ли е интимни отношения с друга? Има ли любовница? Приятелки?

Филип Смит му се стори раздразнен.

— Аз пък откъде да знам?

— Контактували сте непрекъснато с него.

— Не и когато ставаше въпрос за жени, капитане! Всички знаят, че не одобрявам подобни своеволия. — Той си пое дъх. — Вървете питайте Ерика Девънпорт!

Любимата на Майрън!

— Защо? Тя ли е споделяла нощите му?

— Определено не. Тази жена е истински айсберг. Само че най-вероятно знае мръсните тайни от живота на Дезмънд.

— Разкажете ми за айсберга, господин Смит.

— Чувствам се като портаджията на класа!

— Портете тогава, господин Смит.

— Ерика е главният юрисконсулт на „Корнукопия“ и отговаря за договорните споразумения и всичко останало в цялата компания.

— Какво ще рече „и всичко останало“, господине?

— Аз пък откъде да знам? Разни недискретни приказки, потенциални клевети и обиди, компрометиращо поведение от страна на висшия персонал.

— Леле! Господин Скепс здраво е държал юздите.

— Налагаше му се. Често работим с Пентагона.

— Значи спокойно може да се каже, че госпожица Девънпорт оглавява личното КГБ на „Корнукопия“.

— Колко сте груб! Всъщност тя има докторска титла. Доктор Ерика Девънпорт. Вече десет години работи за нас. Завършила е икономика в „Смит“, след това е записала право в „Харвард“. После й се е наложило да се примири с досадната стажантска работа в някаква правна фирма в Бостън. Когато дойде при нас, ние финансирахме доктората й по корпоративно право в „Чъб“. Тя е плашещо интелигентна жена! Преди десет години пое правния отдел на „Корнукопия“ от Уолтър Симъндс. Годините, които е прекарала в Бостън, не са минали напразно, капитане. Ние се сдобихме с шлифован диамант.

— Разкажете ми за произхода й, детството й, господин Смит.

— Бели, англосаксонски протестанти от Масачузетс, богато семейство. — Смит заоглежда съвършено поддържаните си нокти. — Познава подходящите хора. Казвали са ми, че била най-красивата дебютантка сред връстничките си.

Това пък как се вместваше в цялата картина — зачуди се Кармайн. Рядко се случваше някоя дебютантка да започне работа в скучна правна фирма в Бостън.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Смит. Моля ви, не забравяйте, че какъвто и интерес да проявяват федералните към „Корнукопия“, тук преди всичко разследваме убийство. — На път към вратата се спря. — Къде е правният отдел?

— На долния етаж, точно под мен.

Надолу по стълбицата! Очевидно доктор Девънпорт също бе заслужила големи прозорци с гледка в две посоки — освен, разбира се, ако не се окажеше, че кабинетът й е значително по-малък.

Не беше по-малък. Женското присъствие се усещаше още с влизането: вази с пролетни цветя, тапети в дискретен пастелен цвят на двете плътни стени, дървените части бяха боядисани в бледозелено, за да отиват на кожените мебели, персийски килим с преобладаващи розови нюанси върху пода от светло дърво. Стаята веднага издаваше, че тук работи жена. Глупости, помисли си Кармайн. На жената, която Филип Смит описа, би й отивало повече черно кожено облекло и вериги. Една жена не би се издигнала до върха на „Корнукопия“, ако не беше хитра, пресметлива, безпощадна и напълно безсърдечна. Единственият човек, за когото би проронила сълза, бе тя самата. Горкият Майрън!

Тя излезе да го посрещне, което му предостави добра възможност да я прецени. Да, ето я истинската принцеса от частните училища, разцъфнала и прекрасна. Той знаеше, че е родена на 15 февруари 1927, което означаваше, че е на четирийсет години, въпреки че спокойно можеше да мине за трийсетгодишна. Беше средна на ръст, с изключително грациозни движения, слабо, жилаво тяло и невероятни изваяни крака. Облеклото й беше перфектно, като се започне от кобалтовосинята рокля с разкроена пола доста над коляното и френските обувки на висок ток. Малките обеци на винт бяха с двукаратови диаманти, а единственият диамант на верижка на врата й бе поне четири карата. Русата й коса на кичури бе подстригана по мъжки късо и сресана напред, така че подчертаваше съвършена костна структура под загорялата кожа; устните й бяха червени, пълни, носът с малка гърбица, така че изглеждаше орлов, а огромните й кобалтовосини очи бяха в тон с роклята. Това бе кралицата майка; как ли бе успявал Дезмънд Скепс да я държи в подчинение?

Той протегна ръка.

— Капитан Кармайн Делмонико от полицията в Холоуман — представи се.

От пръв поглед бе започнал да променя мнението за начина, по който тя се бе издигнала до върха на „Корнукопия“; толкова красива жена спокойно можеше да постигне желаното по гръб. След това срещна погледа й и категорично отхвърли идеята за издигане от хоризонтално положение. Тя наистина беше хитра, пресметлива, безпощадна, напълно безсърдечна и използваше тези свои качества без колебание, за да си получи желаното. Със сигурност презираше женските хитрини, но сразяваше противниците със собственото им оръжие.

Стисна ръката му като мъж, но за съвсем кратко и му посочи да се настани на стола за клиенти, а тя се отпусна зад бюрото. Ерика Девънпорт никога не би се поставила съзнателно в положение, в което би загубила и частица от извоювания с много усилия авторитет.

— Разбрах, че имаме общ приятел — започна той.

— Майрън Манделбаум ли? Да. Жалко, че ми е забранено да се срещам с него на негова територия, но разбирам защо е така. Кой да предположи, че Дезмънд може да умре?

— Да, наистина, кой? Не и вие, нали така, доктор Девънпорт?

— Не. За мен беше истински шок.

— Мислите ли, че има нещо общо с дейността му?

— Честно да ви кажа, нямам никаква представа.

— А сега какво ще стане — по отношение на бизнеса?

— Ще изчакаме да разберем какво е записано в завещанието на Дезмънд, тъй като той беше мажоритарен акционер и почти изцяло собственик на „Корнукопия“. — Също като Смит, тя сведе поглед към ноктите си, дълги, лакирани в бледорозово. Едва ли беше лесбийка, помисли си той.

— Кога ще бъде прочетено завещанието?

— Зависи от адвокатите му, които са в Ню Йорк. Доколкото знам, утре ще дойде някой със завещанието. Синът му сигурно ще наследи всичко, а човекът, определен за законен настойник на малкия Дез, ще може да се разпорежда.

— Дори да е така, бих искал да получа копие от завещанието веднага след като бъде прочетено — помоли Кармайн. Реши да промени тактиката. — Забелязахте ли нещо различно през последните дни, доктор Девънпорт? Настроението на Скепс, например?

Тя се намръщи и се замисли.

— Не.

— Имате ли представа коя беше жената в живота му?

Тя се изсмя.

— Това ли? Според мен, нямаше такава.

— Вие сте красива. Не бяхте ли вие?

— Със сигурност не съм била аз — отвърна напълно спокойно тя. — Той не харесваше блондинки, както сам ще разберете, щом видите госпожа Скепс.

— Нито един от двамата не е сключил брак повторно.

— Не. Нито пък е погледнал друг партньор. Поне аз така смятам.

— Защо са дошли от ФБР?

— Предполагам, заради договорите ни с Пентагона.

— Появата им предизвика ли смут в „Корнукопия“?

Тя изви тънко изскубаните си вежди.

— От къде на къде? „Корнукопия“ не е извършила нещо нередно. Сигурна съм, че присъствието им е рутинно.

— Не ми приличате на доверчив човек.

Тя се напрегна.

— Какво искате да кажете?

— Просто чувство. Имате ли да ми кажете нещо друго?

— Не — отвърна отсечено тя, след това се усмихна чаровно, с което подсказа, че си е спомнила факта, че Майрън, когото много харесваше, е неразривно свързан с Кармайн Делмонико.

— Тогава ви оставям да си вършите работата.

Навън, в коридора, се натъкна на Ейб и Кори.

— Закарахте ли го? Всичко наред ли е? — попита той.

— Дундуркахме го като бебе, Кармайн. Оставихме Дилия да се разпорежда с него.

— Добре.

— Кое е това готино парче? — попита Кори.

— Доктор Ерика Девънпорт. Прелестна е, но отровата й е смъртоносна.

— Не беше ли новото гадже на Майрън?

— За съжаление, да.

— Стига, Кармайн, Майрън не е чак толкова наивен — заяви Ейб.

— Нямаше да се притесня особено, ако беше поредната златотърсачка, но случаят не е такъв. Красотата й може и да не е достатъчна, за да поемат хиляди кораби на бой, но работата й, в съчетание с интелигентността й като нищо може и да се окажат печелившата комбинация. Но пък това не е моя работа. Докъде е стигнал специален агент Кели?

Кори и Ейб се разсмяха.

— Не се зарадва особено, когато разбра, че шкафът е на забранена територия, за която няма заповед. Сега ще му се наложи да тичка до Хартфорд и там да търси федерален съдия. Затова го изпратихме при Дъг Туейтис — Тома Неверни.

Кармайн се ухили.

— Чудесно! Там ще отвиси часове наред.

Тримата решиха да похапнат в стола на „Корнукопия“, където за огромна изненада на Ейб и Кори, Кармайн ги поведе към гигантска маса, на която обядваше самотният Майкъл Доналд Сайкс. Жертвата на Кармайн — очевидно изолираният служител бе набелязаната жертва — отначало ги погледна с неудобство, след това се зарадва.

— Нямате ли ключ за трапезарията на висшия състав? — попита Кармайн и започна да разтоварва от таблата порциите задушени миди, пиле с ориз и лимоново желе с круши и сметана.

— Ако искам, мога да го взема — наежи се Сайкс.

— Храната там не е ли по-хубава?

— Там е бедата, по-хубава е. И значително по-скъпа. Аз обичам простички неща. Вече се запознахте с Филип Смит — едва ли имате желание да ви надува главата с приказки кое вино е най-подходящо за телешките пържоли. Голям досадник е този тип.

— Не сте ли почитател на виното, господин Сайкс? — намеси се Кори.

— Не съм почитател на нищо, когато става въпрос за храни и напитки — призна господин Сайкс. — Но ако говорим за метални войничета, това е друга работа.

— Значи сте разгърнали Шайло11 в мазето? — подхвърли Ейб.

Сайкс го погледна презрително.

— Нищо подобно! Аз съм почитател на наполеоновата ера! Аустерлиц и Маренго.

— И Ватерло ли? — вдигна вежди Кармайн.

— Ватерло е също като Гражданската война — тази битка е позната на всички.

— Богати ли са хората от ръководния състав на „Корнукопия“? — смени темата Кармайн, докато се питаше дали военните игри на господин Сайкс се разиграват и по време на завладяването на индустриални гиганти. Тогава игрите в мазето със сигурност щяха да бъдат издигнати на съвсем различно ниво.

— С изключение на нас с Ерика Девънпорт, всички са богати като Крез. — Майкъл Доналд Сайкс внимателно наряза желето на кубчета и разпредели сметаната върху всяко парченце. — Те се познават открай време — всички са от семействата, дошли на „Мейфлауър“, всички са учили в префърцунени частни училища, завършили са университета „Чъб“. Никак не бих се изненадал, ако се окажат и роднини. Бащата на Дезмънд Скепс разчиташе на завидни връзки, иначе никога не би намерил капитал, за да създаде „Корнукопия“. До 1938-а е произвеждал автомобилни части, но това било дребна работа, няма начин оттам да са дошли парите за „Корнукопия“. Поне му е стискало да поиска достатъчно заеми от близки и приятели, за да се изстреля нагоре. В добавка е бил страшно умен и не е разпилял акциите. Щом Втората световна война започнала да се отплаща, той побързал да върне заемите с лихвата и от там нататък вардел компанията също като пес, захапал кокал от динозавър.

Виж ти, виж ти, помисли си Кармайн и се отпусна назад. Служебното положение на господин Сайкс може и да е едно нищо, но той със сигурност е добре запознат с мръсотийката. Браво, обичам клюкарите.

— А какво е мястото на Филип Смит в тази схема? — попита той.

— Вързан е със семейство Скепс — хем е кръвен роднина, хем са роднини по брак. Невероятно богат е! Вече знаете какви заплати и премии получават. Излиза, че ако си от богато семейство, автоматично ти се полага нещо повече, отколкото на другите. Вземете Гъс Първи, управителя на „Лендмарк Машинс“ — това е евфемистичното име за полеви и морски оръдия. Тя не е нито от най-големите, нито от най-печелившите фирми, но Гъс изкарва почти колкото Фил Смит. Същата работа е с Фред Колинс от „Поликорн Пластикс“ и Уолъс Гриърсън от „Дормъс“ — турбините. Ще паднете, капитане, ако разберете какви пачки носят у дома. Ако трябва да сме честни, и президентът на Щатите ще падне, ако научи. Не знам за какво работят, знам само, че не е за пари. Всеки от тях може спокойно да си живее като плейбой чак до смъртта си и пак да не стопи дори наполовина онова, което има.

— Пуританска работна етика навярно? — подхвърли Ейб.

— Или може би импулс да изкарат още повече? — допусна Кори.

— Ха! — Майкъл Доналд Сайкс лапна последното кубче желе. — Не вярвам да е нито едното, нито другото. Според мен, животът на плейбой ще ги отегчи, но не биха издържали и по цял ден да си стоят вкъщи при съпругите си. Избягват жените си дори когато не свалят мацки. Вие можете ли да си представите Филип Смит потен, докато прави секс? Няма начин! Това не може посмъртно да му се случи.

— Сайкс е напълно луд — заяви Кори, когато си тръгнаха.

— Може и да е луд, но благодарение на него научихме много за мъжете, които са на върха на „Корнукопия“ — отбеляза доволно Кармайн. — Филип Смит, Гъс Първи, Фред Колинс и Уолъс Гриърсън. Чудесни стари англосаксонски имена, очевидно придружени с богатство не по-малко от на чичо Скрудж. Знам, че трябва да се заровя в документите, които специален агент Кели искаше да докопа, но също така трябва да се поровя и около тези четирима господа, тъй като всеки един от тях разполага с достатъчно пари, за да наеме професионален убиец.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — подхвърли Кармайн минута по-късно, когато специален агент Кели слезе от асансьора. — Как върви? — попита приветливо той. — Взехте ли заповед?

— Я ми кажете, капитане, всички ли в този маломерен щат са пълни откачалки? Шефовете ми са убедени, че комисар Силвестри е готов за мъжете в бели престилки, а пък съдията, който най-сетне благоволи да подпише заповедта, приличаше на излязъл от роман на Лонгфелоу!

— Лонгфелоу е поет — изтъкна Кармайн, — който никога не е писал за ексцентрици. Но се радвам, че сте получили заповед.

— И шкафа — заяви доволно Кели. — Имате късмет, че не успяхте да го пребъркате. Я ми кажете, как успяхте да се сдобиете с Дилия Карстеърс? Когато шефът чу, че най-сетне е напуснала управлението в Ню Йорк, се опита да се свърже с нея, но тя сякаш беше потънала вдън земя.

— Въпросната вдън земя се казва Холоуман. Да ви кажа, тя е пълна откачалка — каза сериозно Кармайн. Посочи към празна маса в стола на компанията. — Докато сме тук, господин специален агент, за последен път използвам това тромаво обръщение. От сега нататък ще ти казвам Тед, а ти ме наричай Кармайн и да знаеш, че нямам умалително. Кори и Ейб ще се качат в кабинета на Дезмънд Скепс, докато ние двамата си поговорим.

Седнаха.

— Така, шпионаж — поде Кармайн. — За мен думата означава продажба на официални тайни на вражеска сила или нация и дори може да се използва и за враждебно настроени индивиди. Ако „Корнукопия“ е замесена, тогава предполагам, че не става въпрос за шпионаж на планове, рутинни дейности, определени места. Ясно е, че интересът е насочен към тайни като атомни реактори, апаратура за анализ, пластмаси и разни подобни. Нали така?

Кели го наблюдаваше слисан.

— Ти как разбра? — попита той.

— Очевидно е за всеки, който има половин мозък, Тед. Знам какъв си. Въпрос на време е да се сетя, че си агент по въпросите на шпионажа. Няма друга причина ФБР да е на местопрестъплението. Убийство ли? Няма значение колко важна личност е била жертвата. Ами секретните договори, които е подписвала „Корнукопия“? Те са без значение, освен ако фирмата вече не е била под наблюдение и убийството на Скепс не е потвърдило подозренията на федералните. Прав ли съм?

— И още как — потвърди мрачно Кели. — Някой от две години издава тайни на комунистите.

— Как разбрахте?

— Когато регулаторът за строго секретна ракета беше откраднат от руснаците с огромни трудности, които струваха и живота на свестни хора. Оказа се, че регулаторът е по наш проект, създаден от „Корнукопия Рисърч“. Червените дори не си бяха направили труда да го модифицират.

— Някой от „Корнукопия Рисърч“ ли е виновникът?

— Дори да е, така и не успяхме да го проследим. Не е Дънкан Макдугъл. Вършил е същата работа в „Петробрит“, а при тях не са се губили чертежите дори на острилка. Тук се натъкнахме на същите проблеми, каквито са налице във всички частни компании — хората влизат и излизат, от което място във фирмата пожелаят, стига да са достатъчно високопоставени. Безопасност ли? Това е просто лист хартия, прибран в сейфа.

— Говориш за охранените котараци на върха ли?

— Естествено.

— Защо им е да крадат за червените? На тях пари не им трябват, няма начин да поставиш под съмнение патриотизма им.

— Трудно е да поставиш под съмнение патриотизма на когото и да било, Кармайн, въпреки това предателствата не са малко. Когато парите не са на дневен ред в играта, става въпрос за идеология. Казвам „игра“, защото се натъкнах на двама шпиони, мотивирани от желанието да докажат колко са умни.

— Само че накрая са се изпързаляли сами. Какво друго липсва?

— Трудно ми е да определя, но след като вече знаеш, че оттук изтича информация, започваш да се ослушваш, за да разбереш кое руско или китайско устройство е направило неочакван скок напред. И от други фирми са изтекли тайни, но единствено от онези проекти, по които са работили съвместно с „Корнукопия“.

— Изненадан съм, че продължавате да използвате „Корнукопия“.

— Престани, капитане, ти не си глупак! Компаниите, които произвеждат секретни продукти, са малко! Който и да е предателят — дали сме му кодовото име Одисей, — той много внимава да ограничи кражбите до части, които Министерството на отбраната не може да намери от други фирми. Да не забравяме доказателствата. Правният отдел на „Корнукопия“ твърди, че информацията е изтекла от Пентагона, и са много убедителни. Единствената черна точка за „Корнукопия“ е, че са свързани с всичко, което подозираме, че е откраднато.

— Тед, наистина ли мислиш, че в шкафа на Дезмънд Скепс се крият подобни тайни?

— Не знам. Убийството на Скепс може единствено да означава, че той е открил кой е Одисей.

— При обикновени обстоятелства бих те посъветвал да останеш, за да видиш как действа един експерт по убийствата, но сигурно вече си чул, че Холоуман е заринат с убийства. Не че съм безпомощен, но Скепс е само един от единайсетте трупа и не съм сигурен дали убийствата са свързани с Одисей. Включително убийството на Скепс.

— Задръж си убийствата — ухили се Тед Кели. — Какво ще кажеш да се срещнем тук на кафе утре в десет?

— Става — съгласи се Кармайн.

Седем етажа по-надолу се намираше „Поликорн Пластикс“ и Фредерик Х. Колинс, изпълнителният директор. Той беше като брат близнак на Филип Смит, същевременно беше различен. Костюмът му беше от „Савил Роу“, връзката — от същата коприна, типична за „Чъб“, копчетата за ръкавели на френската риза бяха от платина, инкрустирана с емайл, който имитираше старинен герб, а пък обувките бяха изработени по поръчка в Лондон. Беше някъде към петдесетте, гладко избръснат, с безупречен маникюр, но човек нямаше впечатление, че е в компанията на отегчен от живота аристократ. Всъщност, мислеше си Кармайн, лицето му подхождаше повече за някой месар, черните му очи непрекъснато се стрелкаха наоколо, но не защото търсеха образа му в огледалото, а защото имаха какво да крият.

— Ужасно, просто ужасно! — изохка той, докато се гърчеше на стола.

— Двамата с господин Скепс бяхте ли приятели, господине?

— О, да. Много добри. Всички в борда бяхме близки. Малко по-възрастни сме от Дез — той просто не се беше сближил с нито един от съвипускниците си.

— Защо е било така, според вас?

— Нямам представа, макар да съм чувал, че колегите му никак не са го харесвали. По онова време е пиел доста, а когато е пиян става… отвратително груб. Дезмънд Скепс-старши почина седмица след като Дез се дипломира и тогава Дез постъпи в „Корнукопия“ като председател на борда и притежател на по-голямата част от акциите. Нямаше абсолютно никакъв опит! Ние тримата с Гъс Първи и Уол Гриърсън вече работехме тук. Всички сме възпитаници на „Чъб“! Фил Смит ни го натресоха, защото бил братовчед на Дез. Имам чувството, че той се възхищаваше на изискания външен вид и говор на Фил. Тъй като думата „работя“ е точно толкова чужда на Фил, колкото и думата „чукам“, отдавна свикнахме да го търпим като някакво украшение. На шейсет е, но човек никога няма да му ги даде, и е познавал добре бащата на Дез. И той е завършил „Чъб“, но преди нас.

— Колко са членовете на борда, господин Колинс?

— Фил Смит, Гъс Първи, Уол Гриърсън, Ерика Девънпорт и моя милост. Дез беше председател, а Фил негов заместник.

— Малък борд.

— Законът не уточнява от колко души трябва да се състои бордът, капитане.

— Ами външните акционери?

— Освен нас четиримата има стотици хиляди непознати. Ерика отговаря за непознатите.

— Това означава ли, че тя е в конфликт с вас?

Колинс избухна в смях.

— Боже, не! Мислете за нас като за Ай Би Ем — да притежаваш двайсет акции, означава, че притежаваш малко състояние, въпреки това на фона на цялата фирма е едно нищо.

— Колко строго секретни проекти обсъждате?

— Почти всички са секретни — отвърна изненадано Фредерик Х. Колинс.

— Вие сте шеф на „Поликорн Пластикс“. Къде произвеждате авангардните продукти, господине? Във вашата фабрика ли?

Едрото лице на месар се сбръчка отново в нов пристъп на смях.

— Не, господине! Работата ми е да произвеждам стари, изпитани пластмаси. Авангардните продукти ги търсете в „Корнукопия Рисърч“.

— Значи тук има строго секретна формула.

— Нищо подобно! Докато видя новото, готово пластмасово изделие, то вече е минало всички изпитания. Аз нямам достъп до новите разработки.

— Към кое от пластмасовите изделия биха проявили интерес червените?

— Имате ли право на достъп до секретна информация, капитане? — изгледа го подозрително Колинс.

Кармайн извади от портфейла си напечатан на машина лист.

Колинс го огледа много внимателно и сви рамене.

— Супертвърди пластмаси, подходящи за производството на малки и средни оръжия — обясни той. — Също и различни непробиваеми пластмаси за покритие на оръжия и двигатели. Това достатъчно ли ви е?

— Благодаря, повече от достатъчно е. Информация за някои от вашите продукти изтичала ли е при комунистите?

Колинс ахна и закри очи с ръце.

— Боже! Не, доколкото знам. Първият пробив, откакто научих за съществуването на Одисей, беше преди не повече от месец и аз отказах да приема формулата. Всъщност, наредих на доктор Макдугъл да сложи всичко, дори обрезките и материалите от тестовете в сейфа и да го запечати. Червените не са тъпи, капитане, те също правят проучвания. Само че няма да позволя комунистите да се възползват от моите изследвания! Нито една нова пластмаса няма да влезе в производство, преди Одисей да бъде заловен.

Добре, помисли си Кармайн, май говори искрено. Не е приятен човек, но ми се струва, че е истински патриот.

— Какво е мнението на специален агент Кели? — попита той.

— Абсолютно никакво, мама му стара — изруга с горчивина Фредерик Х. Колинс.

Време бе да поеме в нова посока.

— Женен ли сте, господине?

— Да — отвърна Колинс, без да крие недоумението си.

— Откога?

— Този път вече две години. Имам три бивши съпруги.

— Бракът ви с някоя от тях продължил ли е по-дълго от две години?

— С първата, Аки. Бяхме женени двайсет и една години.

— Имате ли деца?

— Две момчета от Аки, момче от Мишел, момче от Деби и още едно момче от Канди, сегашната ми съпруга.

— Давате луди пари за издръжка.

— Мога да си ги позволя.

Пада си по мадами, помисли си Кармайн и се запита какво ли се е объркало след двайсет и една години брак. Леле, как само щяха да се хванат за косите момчетата му, когато той умреше! Очевидно разполагаше с пари, за да наеме професионални убийци, но едва ли щеше да ги прати да изпълняват задачи, които да са от полза на наследниците на чичко Сталин. Тъй като нямаше доказателства, че шпионажът и убийствата са свързани, името на Фредерик Х. Колинс щеше да остане включено в списъка на Кармайн.

Слезе още два етажа по-долу в „Лендмарк Машинс“, чийто изпълнителен директор бе господин Огъстъс Бараклъф Първи. Не приличаше на другите двама, Смит и Колинс. Първи бе облечен в дрехи на „Брук Брадърс“ от главата до краката, вратовръзка на точки и много скъпи обувки. Гъстата му вълниста коса бе започнала да посивява, гладкото му лице беше привлекателно, тъмносините му очи се насочиха без страх и колебание към очите на госта. Допадна на Кармайн много повече от Смит и Колинс.

Единствената строго секретна модификация, която бе изтекла от „Лендмарк“ и бе попаднала при комунистите, била нов мерник, обясни Първи.

— Истинската ни цел — продължи той — е още далече, а именно, да свържем артилерийския огън с компютри, които могат да изчислят с безупречна точност целта. Това е страшно сложно и ще ни бъдат необходими сателитите, чиято задача е да направят подробна карта на планетата. Този проект не е изцяло на „Корнукопия“. Всъщност, нашият дял е много малък. Кой ли не участва от НАСА надолу.

— Как ще се отрази информацията за проекта на стратегическите планове на руснаците или китайците? — попита Кармайн.

— Сериозно, много сериозно. Те са подушили нещо, но засега не могат да се ориентират.

— Ами ако Одисей знае?

— Какво да знае? Онова, което току-що ви разказах, не е сигурно, капитане, да не говорим, че според мен е много малко вероятно да успеем.

— Благодаря ви за откровеността, господин Първи. Сега имам друг въпрос. Вие женен ли сте?

— Бях, но от десет години съм сам — ухили се Първи. — Според мен, жените не си струват усилието. Когато на мен ми се иска да си остана вкъщи и да вечеряме на спокойствие, тя решава да ходим на парти или на прием, за да я снимат и снимката й да излезе в клюкарската хроника. Вината е изцяло моя! Трябваше да си взема жена от моята черга. А аз се вързах със сервитьорка. Не че имам нещо против да ходя по партита, но не и всяка вечер!

— Деца имате ли?

— Не. Те щяха да я укротят.

— Ходите ли по срещи?

— Разбира се.

— Познавам ли дамата?

— Ерика Девънпорт. С нея излизаме редовно. Тя е подходяща в социално отношение и добро прикритие за мъж, който страшно си пада по сервитьорките. Ерика е сладурана.

— За какво харчите парите си, господин Първи?

— За моторници „Донзи“. Имам вила на езерото Мусхед в Мейн — езерата в Кънектикът са пренаселени.

— Как стигате до Мейн само за един уикенд?

— Имам си хеликоптер „Сикорски“ — предан съм на местните.

— Пътувате ли често до други места?

— До Ню Йорк. Имам апартамент на Източна седемдесет и осма.

— Имате ли любима сервитьорка?

— Не, капитане! Научих си урока. Напоследък не се задържам никъде.

— Благодаря ви, господин Първи.

Кармайн слезе още шест етажа, за да отиде в „Дормъс“, очевидно с толкова успешна дейност, че се помещаваше на три етажа.

Тук директорът беше в дънки, ботуши „Катърпилър“, избеляла риза, а за вратовръзка и дума не можеше да става. Господин Уолъс Гриърсън бе облечен като турбинен инженер и се държеше като такъв. На ръст приличаше на Тед Кели — много висок и мускулест, но имаше светла кожа, обсипана с лунички, пясъчноруса къдрава коса и умни сиви очи. Кармайн го хареса от пръв поглед.

— Тук съм, капитане, единствено защото ми наредиха — заяви той, без да свали ботуши от бюрото. — Би трябвало да съм във фабриката.

— Много се извинявам, че ви задържам, господин Гриърсън — каза Кармайн и седна. — Не предполагах, че ще попадна на изпълнителен директор, още по-малко член на борда, който си цапа ръцете с работа. — Какво е различното на „Дормъс“?

— Нищо. Аз съм различното. За разлика от онези надутите, в шитите по поръчка костюми, аз съм опитен инженер и няма да допусна друг да ръководи „Дормъс“ и производството.

— От вас да е изтичала строго секретна информация към червените?

Въпросът никак не го изненада.

— От два различни отдела, капитане. Първо, разработката на правотоков въздушнореактивен двигател, благодарение на който самолетите със стандартни крила вдигат над мах две. Второ, ракетният ни отдел, оттам изтича най-много. Проблемите започнаха, когато открих мой регулиращ вентил на руска ракета, и всички насочиха погледи към мен! Ако не разкараме Одисей в най-скоро време, с „Корнукопия“ е свършено.

— Договорите с Министерство на отбраната жизненоважни ли са за „Корнукопия“?

— Да, разбира се! Дез Скепс искаше да е така — основната ни дейност е свързана с отбраната. Дори да започнем нови дейности, които нямат нищо общо с министерството, капитане, ние пак си оставаме уязвими заради шпионина. Индустриалният шпионаж е много по-сериозен от продажничеството, когато даден производител навлезе в нова територия. Ако не сте забелязали, ще ви кажа, че в този свят всички се ядат като риби.

— Само че продажните типове помагат на враговете на Америка — смени тактиката Кармайн. — Не приличате на човек, който има милиони.

— На надувковците с поръчковите костюми им личи, че са червиви от пари, докато аз мога да купя и продам Фил Смит или Фред Колинс, а с Гъс Първи сме на едно ниво.

— Женен ли сте?

— Ами да! Преди пет месеца отпразнувахме сребърната си сватба. Запознахме се в „Калтех“, и двамата учехме инженерство.

— Общи интереси, значи, а?

— Две злини накуп, капитане. Маргарет е страхотна.

— Имате ли деца?

— Четири. Две момичета и две момчета. По-големите учат в „Браун“.

— За какво си харчите парите, господине?

— За нищо особено. Имаме приятен дом на „Слийпинг Джайънт“, но не си мислете, че къщата е огромна. Имате ли представа какво означава голяма къща и четири деца? Имаме ловна хижа в Мейн, въпреки че не ходим на лов. Предпочитаме да правим дълги разходки сред природата. Обичам автомобилите „Мустанг“ — всички деца шофират, така че имаме цял автопарк от еднакви коли. Имаме и ранчо в подножието на Гранд Тетънс в Уайоминг. Обикновено сме там през лятото.

— Кое е най-важното в живота ви, господин Гриърсън?

— Семейството ми — отвърна той без колебание.

— А след тях?

— „Дормъс“. Ако „Корнукопия“ потъне, ще купя фирмата и ще продължа да произвеждам турбинни двигатели за лодки и самолети.

— Странно — отбеляза Кармайн и се изправи. — Все забравям, че днешните кораби имат турбини.

— Така е още от 1906-а и военните бронирани кораби, капитане.

Оставаше да проведе още един разговор — с Ерика Девънпорт. Докато се качваше към правния отдел, се сблъска с Фил Смит, който излизаше оттам.

— Един момент, господин Смит. Вие женен ли сте? — попита той.

Смит го погледна обидено.

— Естествено!

— Веднъж? Два пъти? Три пъти? Повече?

— Натали е единствената ми съпруга, вече трийсет и четири години. Не вярвам нито в развода, нито в изневерите, нахален глупако! Същото мога да кажа и за нея! Ще задоволя ли извратения ви интерес, ако ви поканя да видите леглото, в което спим? Може би ви се иска да прокарате мазните си пръсти по спалното ни бельо?

— Не се налага, господине. Имате ли деца?

— Да, три! Дъщеря ми не е учила в университет. Единият ми син беше в „Харвард“, другият в Масачузетския технически университет.

— Значи не са учили в „Чъб“, така ли? Много интересно.

— Изобщо какво ви влиза в работата къде учат децата ми? Въпросите ви, капитан Делмонико, просто прехвърлят границата на приемливото поведение! Имам намерение да се оплача на всички, които са по-висшестоящи от вас, разбрахте ли ме? — Той започваше да заеква. — Вие сте… вие… гестаповец, мъчител!

— Господин Смит — отвърна спокойно Кармайн, — аз съм полицай, който разследва убийство и използва най-различни техники, за да получи информация, но най-вече ги използва, за да може да научи през малкото време, с което разполага, що за човек разпитва. По време на първия ни разговор се държахте грубо и надменно, което ми дава картбланш да ви настъпя по мазолите, въпреки че мазолите ви са скрити в ръчно изработени обувки. Намеквате, че притежавате власт да накарате висшестоящите да ме вкарат в правия път, но държа да ви предупредя, че нито един по-висшестоящ няма да обърне внимание на оплакването ви, защото по-висшестоящите ме познават. Извоювал съм си име, не съм си го купил. Убийство означава, че всичко в живота ви ми влиза в работата, докато не ви зачеркна от списъка със заподозрени. Ясен ли съм?

Двама различни Филип Смит погледнаха разследващия. Единият беше надменният аристократ, а другият бе наблюдателен, предпазлив, неотстъпчив и невероятно интелигентен. Кармайн се престори, че не забелязва.

Смит се шмугна покрай него, без да каже и дума.

Кармайн влезе в предната част на светая светих на Ерика Девънпорт, където го посрещна слаб младеж с посредствена външност.

— Взели сте си мъж за секретар — отбеляза той и пристъпи към прозореца.

— Стори ми се приятна глезотия за жена изпълнителен директор. С какво мога да ви помогна, капитане?

— Не ми казахте, че сте член на борда на „Корнукопия“.

— Има ли значение? Ако има, просто не разбирам защо.

— Всичко има значение, когато се разследва убийство, доктор Девънпорт. Да не би да си въобразявахте, че няма да разбера защо от ФБР проявяват такъв интерес към „Корнукопия“? И вие, и господин Смит представихте този факт като нещо дребно и незначително. Освен това научих, че редовно излизате с господин Гъс Първи и му помагате да скрие от колегите слабостта си към сервитьорките.

Тя стисна устни.

— В такъв случай, капитане, държа да ви кажа, че сервитьорките на господин Първи са мъже в женски дрехи. Предпочита ги осемнайсет или деветнайсетгодишни, по възможност с дълга коса, иначе напълно обезкосмени.

— Добре поне, че едно от подозренията ми се потвърди — усмихна се Кармайн. — Какво ще ми кажете за господин Кели?

По бузите й избиха алени петна и устните й изтъняха до тънка линия. Не отговори на въпроса, а заяви остро:

— За хора, на които им предстои да се срещат често, капитане, не се разбираме твърде добре. Държа да призная, че ако можех да избирам, никога нямаше да станем приятели, защото сте неспасяем сексист и дръвник.

Той се разсмя, защото разбра откъде идва негодуванието й.

— Минали са много години, откакто сте се натъкнали за последен път на мъж, който не се страхува да ви задава неудобни въпроси, без връзка с правото, а ето че сега става точно така и не ви е никак приятно. Следователно и човекът не ви е приятен. Двамата с вас, доктор Девънпорт, не се опитваме да се сприятелим. Разпитвам ви като заподозряна в убийство. Когато се срещнем в извънработна обстановка, сегашните отношения и разговори трябва да бъдат забравени, а не влачени като свръхбагаж.

Кобалтовите очи се стрелнаха към неговите, пълни с изненада. Личеше й, че се опитва да се пребори със себе си, накрая въздъхна и кимна.

— Разбирам, капитане. Моля за извинение. Да, член съм на борда и единствената причина да бъда включена е, защото Дезмънд Скепс имаше нужда от представител на правния отдел. А срещите ми с Гъс Първи не са чести. Двамата с него сме заедно единствено на събития, организирани от борда, където е абсолютно задължително да присъстваме. Колкото до господин Кели — предполагам вече знаете, че той е тук, за да разследва шпионаж. Само че тази информация не ви е нужна. Истината е, че сте ненаситно любопитен човек, капитан Делмонико, един от онези дразнещи типове, които се чувстват длъжни да изровят всички кирливи ризи в живота на хората.

— Колко добре сте ме преценили! Ненаситно любопитен! Много точно казано, доктор Девънпорт. Тъкмо ненаситното любопитство ми помага да намирам отговори.

— Губернаторът казва, че сте изключителен.

Кармайн се отдръпна от прозореца, твърдо решил, че по време на разследването всички щори в къщата му ще бъдат спуснати. Наоколо шетаха прекалено много варвари.

— Ще се видим утре, госпожо.

Той излезе и остави жертвата си на бюрото й, все още стиснала плътните си устни в тънка линия.

В шкафа бяха прибрани всички данни за производствата на „Корнукопия“, за които Дезмънд Скепс бе имал основание да предполага, че са предадени на комунистите, или знаеше със сигурност, че са предадени.

Дилия, чието разрешение за достъп до секретна информация бе като на Кармайн, вече се бе заровила в документите. Когато Кармайн влезе при нея в четири следобед, тя се бе справила с горните две чекмеджета, където бяха поставени сигурните кражби.

— Господи! — възкликна той. — Останаха ли някакви тайни на Чичо Сам?

— Горе главата, Кармайн, не е чак толкова зле, колкото изглежда — успокои го тя. — Това са документите за осем проекта, от ракетен вентил, регулиращ горивото, до мерник. Освен това има две отделни подобрения на нещо, което се нарича правотоков въздушнореактивен двигател, още някаква ракетна част, чертежите на експериментално противовъздушно оръдие, нов атмосферен анализатор и формулата за някаква стомана — това последното е още на експериментално ниво. Работата е лоша, но първоначално си помислих, че ще бъде още по-зле. Господин Скепс е натъпкал всичко в чекмеджетата, включително писма и бележки. Предполагам, че е имал намерение лично да прегледа всеки лист или може би вече ги е бил прегледал, ако убийството му е свързано с шпионажа.

— Може да е свързано, а може и да не е. Какво има в последните две чекмеджета? — попита Кармайн.

— Все неща, които господин Скепс е смятал за по-страшни и от доказаните кражби. Отнасят се за всичко, което е влязло в производство през последните десет години.

Кармайн подсвирна.

— Страшничко, а! Ако Скепс е бил прав, това означава, че Одисей се е вихрил в „Корнукопия“ през последните десет години.

Дилия се тръшна на стола на колелца, той се отплесна настрани и Кармайн посегна да го хване. Двамата се засмяха, но смехът им бързо пресекна.

— Дори от ФБР да не знаят, ще разберат веднага щом отворят долните чекмеджета. Всички компании, свързани с отбраната, са изгубили по нещо — обясни Дилия.

— Най-дразнещото е, че не ми трябва допълнителна работа, като да търся шпионина в „Корнукопия“. Склонен съм да нарека Одисей дребна риба, само че той е истински кит, а аз не знам достатъчно, за да съм сигурен, че убийството на Скепс няма нищо общо с Одисей. Струва ми се, че съм потънал до брадичката в плаващи пясъци, Дилия.

— Доколкото знам, плаващите пясъци във филмите са просто вана пълна с вода, посипана отгоре със ситен пясък — обясни Дилия, която обожаваше киното. — Може и това да е същото.

— Значи ваната е прекалено дълбока и не мога да стъпя на дъното.

— Защо ти е да стъпваш? Газиш напред, Кармайн и изплюваш пясъка.

— Напълно си права! Кели е специалист по шпионажа, не аз. Най-добре да се заема с убиеца и ако се окаже, че същият човек е и шпионин, тогава чудничко. — Той се ухили. — Или ще нагълтам пясък.

Когато се прибра вкъщи малко след седем, Кармайн очакваше да чуе обичайните весели гласове, които ехтяха в присъствието на Майрън Мендел Манделбаум. Вместо това се оказа, че в къщата цари тишина. Влезе в малкия хол, където се събираха преди вечеря, и завари трима от петимата, които обичаше най-много на този свят, потънали в мълчание. Дездемона бе унила, София бе плакала, а Майрън не криеше, че е колкото раздразнен, толкова и разтревожен.

— Кармайн, кажи им, че не ги наранявам нарочно! — извика Майрън и скочи.

— Бих го казал, ако знаех за какво говорите.

— Татко, той си тръгва! — заплака отново София.

— Тръгваш ли? — слиса се Кармайн. — Че ти току-що пристигна, Майрън!

— Не си тръгва от Холоуман — обясни Дездемона и стана, за да налее напитка на съпруга си. — Мести се в хотел „Кливланд“.

— Ти шегуваш ли се?

— Не, Кармайн, не се шегувам. Искам да съм свободен да се виждам с Ерика, да знам, че тя може да идва и да си тръгва, когато пожелае. Разбирам защо не можеш да я каниш в дома си, наистина разбирам, но колкото и да обичам София, не съм дошъл заради нея. Тук съм заради Ерика, която в момента има големи трудности… — Майрън замълча, вдигна очи към Кармайн и остана безпомощно загледан в него в очакване на помощ.

Господи, той е лудо влюбен в тази жена, помисли си Кармайн. Така е обсебен от нея, че дори нарани София с необмислените си думи. Това се случва за пръв път. А пък София е ревнала като петгодишна, Дездемона се възмущава от подобна нетактичност, Майрън се тресе така, сякаш всеки момент ще припадне. Какво да правя? Едно по едно, Кармайн. Първо се отърви от Майрън.

Прегърна приятеля си през раменете и го изведе от стаята.

— Събрал ли си багажа? — попита.

— Да! — Майрън си пое дълбоко въздух. — Виж, много съжалявам! Не знаех как да им кажа, после прецаках нещата… София, моята София!

— Не се тревожи за нея, тя ще ти прости. Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Да.

— Тогава ще извикам такси. — Той посегна към телефона в антрето. — Изнеси си багажа на улицата и чакай таксито там. Аз ще остана със София и Дездемона.

— Благодаря ти, Кармайн. Вечно ще ти бъда задължен. Щом опознаете Ерика, ще я обикнете. Тя е… прекрасна е.

Да бе, помисли си Кармайн, докато се връщаше към хола. Твоята Ерика е двулична мъжемразка, тя е всичко онова, което мразиш у една жена, само че още не си го разбрал. Каква магия притежава тя, която не ми действа на мен?

Отне му много време, докато успокои съкрушената София. Какво толкова й бе казал Майрън след пристигането си, за да предизвика такава скръб, сякаш идваше краят на света? Не бе скрил причината за идването си, а София прие новината сравнително безпроблемно. Сега обаче лицето й беше обляно в сълзи, хлипаше толкова силно, че сигурно и съседите я чуваха, а те бяха доста далече. Тя не го допусна до себе си, сякаш и той имаше вина за престъплението на Майрън. Дали ставаше така, защото и той беше мъж, или защото бе другият й татко? Кармайн не знаеше, но мъката на детето му го прорязваше като тъп нож.

Никога досега не бе виждал и Дездемона толкова разстроена, въпреки че донякъде бе доволен; това означаваше, че обича София с цялото си сърце и душа и е готова да й се притече на помощ.

— Чак пък хотел! — изсъска тя през стиснати зъби. — Как смее? „Кливланд“ е поне на сто години.

— Ако не му харесва налягането на водата в тоалетната, може да си позволи да повика водопроводчик. Пък и миналата година ремонтираха апартаментите, а ти го знаеш Майрън — никога не би си взел някое сбутано стайче с изглед към заден двор. Той спи с нея, Дездемона.

Най-сетне, след като София си легна без да е вечеряла, а Дездемона се бе поуспокоила, той получи напитката си.

— Интересно, къде ли са се запознали? — попита Дездемона.

— Дай му малко време, любима, и той сам ще я види какво представлява.

— Май политиците използват този израз. Толкова надуто звучи.

— Има такова нещо. По-важното е как е Джулиън. Това дете ще проспи и голямото земетресение на Сан Франциско — шумът поне няма да го събуди. Бях забравил колко жално умее да вие София. Горката ми лигличка.

— Ерика или не, Майрън спокойно може да заведе София на обяд и да й купи онези бижута от перидот, за които тя мечтае от седмици.

— Нали не са прекалено скъпи? — попита притеснено Кармайн.

— Не, не са. Това са полускъпоценни камъни, ябълковозелени на цвят, някъде по средата на скалата на Моос12, в златен обков, четиринайсет карата.

— Може ли да я купи с това?

— А, не! Тя го обича като баща и ще му прости, но трябва да го накара да разбере, че прошката си има цена. Днес премина по тясна пътека над бездната и последните остатъци от детството й си отидоха. Станахме свидетели на най-голямата трагедия в живота й — как и най-силните връзки започват да се разпадат. Майрън е неин по начин, по който ти никога не си бил, Кармайн. В бъдеще ще го обича не по-малко, но никога вече няма да му има същото доверие. Той я предаде, като й показа, че новата жена в живота му е по-важна от нея.

— Все едно да се опитваш хем да опазиш агнето цяло, хем вълкът да е сит — възнегодува Кармайн. — Ако не беше дошла да живее при нас, Майрън нямаше да се чувства толкова самотен. Станал е лесна плячка.

— И двамата знаем, че е така, знае го и тя. Ала детето в нея си мисли, че хем може да опази агнето цяло, хем вълкът да е сит. Сега вече знае, че това не й е по силите, и част от тъгата й се дължи на мисълта, че сама го е изоставила — обясни Дездемона.

— Децата ми са невероятни късметлии — каза той, привлече я към себе си и я целуна нежно. — Имат си мъдра майка.

— Не, просто достатъчно възрастна. — Тя го целуна на свой ред и се отпусна в скута му. — Вечерята ни е съсипана, не върви да повикаме Емилия да се прави на бавачка, когато София е готова да се самоубие… Спокойно, няма да направи нищо глупаво, но ще се замисли над тази възможност, а и аз предпочитам да си останем вкъщи. Затова имаш избор между мен и сандвич със сирене. Ако решиш, може и двете.