Лея

ГЛАВА ПЪРВА

Вирджиния

Септември 1803

Дъждът обгърна малката кръчма и тя потъна в мрак. Само светлината от фенера хвърляше тайнствени сенки по стената. Топлината на късното есенно слънце си беше отишла още с утрото и вътре стана почти студено. Зад високия дъбов тезгях закръглена и спретната хубавица миеше халбите. Меката й кестенява коса бе прибрана в бяло муселинено боне. Работеше и си тананикаше. Отвреме-навреме се усмихваше и на едната й буза се появяваше трапчинка.

Изведнъж страничната врата се отвори. Студеният вятър нахлу в стаята заедно с едно момиче. То се спря за миг, докато привикне със светлината. Жената го изгледа и каза намръщено:

— Лея, с всеки ден изглеждаш все по-зле. Седни тук, докато ти стопля нещо за пиене.

Тя побутна зъзнещото девойче към един стол и разръчка огъня, крадешком оглеждайки влязлата.

Лея, по-малката й сестра, беше съвсем отслабнала. Косите й падаха по мръсната закърпена рокля. Очите й бяха хлътнали, с големи сини сенки под тях. Носът й, обгорял от слънцето, се белеше. Три кървави драскотини пресичаха едната й буза. На другата имаше голяма синина.

— Той ли ти направи това? — попита кръчмарката и с отвращение мушна ръжена в горещата напитка.

Лея сви рамене и нетърпеливо протегна ръце към димящата чаша.

— Обясни ли ти защо те удари?

— Както винаги — каза тя, след като изпи половин халба и се облегна назад.

— Лея, защо не го…

Девойката погледна строго сестра си:

— Не започвай отново, Бес. Говорили сме за това и преди. Ти прави това, което трябва, а аз ще се погрижа за себе си и за децата.

Другата настръхна.

— Да прекараш известно време с няколко чистички господа е много по-лесно от това, което ти трябва да вършиш.

Лея дори не потрепна от грубите думи. Толкова пъти бяха спорили на тази тема, че това вече не можеше да я впечатли.

Преди две години на Бес й омръзна вечния побой, който трябваше да понася от лудия си баща. Старецът беше убеден, че „жените са грешни по рождение“ и постоянно и жестоко налагаше дъщерите си. Тя напусна бедната запусната ферма и си намери работа, държейки се „приятелски“ с няколко господа. Естествено, Лея ядеше бой и заради нейните грехове. Въпреки това голямата сестра не можа да я убеди да напусне бащината колиба. Тя се грижеше за шестте по-малки братя и сестри. Ореше, жънеше, готвеше, поддържаше къщата и най-вече защищаваше малките от гнева на бащата.

— Погледни се. Изглеждаш на четиридесет и пет, а си само на двадесет и две.

— Да — уморено отговори Лея. За пръв път беше прекарала деня без работа и топлото питие я накара да се отпусне. — Имаш ли някакви дрехи за мен?

Бес отново започна да се вайка, но тръгна към бара и взе шунка, хляб и горчица. Сложи чинията пред девойката и седна срещу нея. С крайчеца на окото забеляза как сестра й се колебае дали да започне да яде.

— Мислиш си да вземеш храната и да им я занесеш, но аз сама ще ти я натъпча в гърлото.

Момичето се усмихна и с две ръце се нахвърли над чинията. С пълна уста и сведени очи запита небрежно, сякаш не се интересуваше от отговора:

— Виждала ли си го напоследък?

Жената погледна остро мръсната коса на сестра си.

— Ти си мислиш все още… — започна тя, загледана в камината.

Блесна светкавица и освети кръчмата. Бедната Лея, мислеше си кръчмарката. В известен смисъл тя приличаше на баща им — твърдоглава и упорита като скала. Бес можа да си отиде и да остави малките. А за Лея, въпреки буйствата на стареца, семейството беше всичко. След като почина майка им, тя реши да се грижи за децата, докато и най-малкото порасне достатъчно, за да може само да се справя с живота. Отказваше да напусне дома, без значение какво й се налагаше да изтърпи. Понасяше всичко, защото твърдоглаво вярваше в една мечта. Нейният живот нямаше да бъде като света, който желаеше Бес. Мечтаеше за неща, по-различни от храна, подслон и топлина. Блянът на Лея беше неосъществим. Тя беше влюбена в господин Уесли Станфорд. Веднъж, когато беше малка, той дойде до къщата им, зададе й няколко въпроса, от благодарност я целуна по бузата и й даде златна монета от двадесет долара. Когато Лея разказа това на сестра си, очите й искряха. Бес веднага поиска да похарчи парите за нови рокли, но Лея побесня. Тя крещеше, че монетата е от нейния Уесли, и че тя го обича, и той я обича, и когато порасне ще се омъжи за него. Дълго време голямата сестра си мислеше само за това, как скритата някъде лъскава монета може да бъде похарчена. Желаеше този Уесли да е подарил на Лея букет цветя. Опитваше се да забрави късчето злато. Понякога виждаше девойката да оре впрегната в хомот и насред браздата да спира, втренчена в празното пространство.

— За какво мислиш? — я питаше.

— За него.

Бес изпъшкваше и си отиваше. Нямаше нужда от обяснения кой е той. Години по-късно реши, че повече не може да понася отвратителния нрав на баща си и непрестанния тежък труд. Напусна фермата и си намери работа в една кръчма отвъд реката. Илайа Саймънс лиши от наследство по-голямата си дъщеря. Не й позволяваше да идва във фермата и да се среща с малките. През последните две години Лея успяваше на няколко пъти да се отскубне и да посети сестра си, за да вземе дрехите, които тя й приготвяше. Хората искаха да помогнат на отчайващо бедните Саймънс, но Илайа отказваше да приема подаяния.

При първото си посещение в кръчмата Лея попита за Уесли Станфорд. По това време Бес беше омаяна от срещите си с всички плантатори, сред които Уесли и брат му Травис бяха най-богати. Половин час тя разказва колко красив е той, колко може да се разчита на него, колко често посещава заведението и колко щастлива ще бъде Лея, когато се оженят. Говореше за това, сякаш разказва красива приказка, с която да преживяват по-лесно дългите зимни вечери. Мислеше, че Лея възприема по същия начин думите й. Преди няколко месеца през смях тя съобщи на сестра си за годежа на Уес с красива млада дама — Кимбърли Шоу.

— Сега кого ще обичаш — изсмя се тя, преди да погледне пребледнялото лице на Лея. Девойката изглеждаше смъртнобледа въпреки наслоената мръсотия и раните.

— Лея! Ти не мислиш наистина за мъж като Уесли. Той е богат. Много богат. Не би допуснал жени като мен, или кльощаво и мръсно създание като теб дори там, където приема обикновени посетители. Тази мис Шоу е от неговата класа.

Лея се вдигна тихо от стола си и тръгна към вратата. Бес я сграбчи за ръка:

— Това е само мечта. Не го ли осъзнаваш? — Тя спря за момент, преглътна и бързо продължи: — Но Уесли има един градинар, който би проявил интерес към жена от… от нашата страна на реката.

Все още бледа, без да отговори, девойката излезе от кръчмата. При следващото си посещение тя се държеше така, сякаш никога не е чувала, че Уесли Станфорд е сгоден. Помоли Бес да й разказва истории за него. Сестра й се опита да й припомни за годежа, но Лея я погледна смразяващо. Въпреки че беше слаба и крехка, понякога респектираше с вида си. От този момент Бес престана да спори с нея и всеки път разказваше на момичето за последната си среща с Уес. Не й споменаваше единствено за това, че посещенията са толкова чести, понеже кръчмата се намира насред пътя между неговата къща и тази на семейство Шоу.

Лея се облягаше и стискаше здраво скритата в многократно кърпения й джоб златна монета. През годините тя толкова често беше стискала и галила тази пара, че напълно я беше изгладила. Често, не можейки да заспи от болка след поредния побой, тя сядаше на сламения дюшек, галеше монетата и си припомняше отново и отново всяка секунда, прекарана с Уесли Станфорд. Той я беше целунал по бузата и това бе единствената целувка в живота й. Понякога Бес казваше, че той се мисли за бог, че се смята за по-добър от всеки друг. Единствено Лея знаеше колко мил може да бъде той, колко щедро беше възнаградил и целунал мършавото мръсно малко момиче, което никога преди това не беше виждал. Суетните арогантни мъже не правят такива неща! Бес не го познаваше така, както Лея го познава. Един ден, мислеше си тя, отново ще го срещне, той ще прочете любовта в очите й, и…

— Лея! — Бес почти извика. — Не заспивай! Съвсем скоро баща ни ще разбере, че те няма. Трябва да се връщаш.

— Знам. Но тук е толкова топло и приятно.

— Можеш да останеш тук завинаги.

Лея строго я сряза:

— Благодаря ти за всичко. Ще се видим следващия месец. Не бихме могли да се оправим, ако не беше ти и твоя…

Тежката входна врата се отвори и една едра мъжка фигура се появи на прага. Вратата се затвори.

— Божичко — сепна се Бес. После се усмихна широко и тръгна към него. — Ужасно неприятно е да бъдеш навън в този дъжд, господин Станфорд. Нека ви помогна.

Тя взе палтото от раменете му и погледна Лея, която стоеше вкаменена с широко отворена уста. Не се е променил много, мислеше си. Беше по-висок, по-силен и по-красив от тогава. Гъстата му тъмна коса падаше на влажни къдрици по раменете. Капчиците дъжд по миглите правеха очите му да изглеждат по-тъмни и по-чувствени. Повдигната на пръсти, Бес изтръскваше с ръка водата от тъмнозеленото му вълнено сако. Тесни панталони от еленова кожа подчертаваха силните му бедра, а високи ботуши обгръщаха стъпалата и прасците му.

— Не бях сигурен дали е отворено. Бен никога ли не ти дава свободна вечер?

— Само когато е сигурен, че ще я оползотворя добре. А сега трябва да намерите друг, с когото да прекарате вечерта — подразни го тя. — Аз се връщам зад тезгяха. Седнете и ще ви донеса нещо за пиене.

Поведе го към едно сепаре, като се стараеше през цялото време да го държи с гръб към все още стреснато гледащата Лея. Той се мъчеше да отмести обгръщащите раменете му ръце и се подсмиваше:

— Какво се опитваш да ми направиш, Бес?

Тогава видя Лея. Кръчмарката забеляза трепването в погледа, с което опитният мъж преценява мястото на една жена в обществото.

— Коя е хубавата ти приятелка, Бес?

„Обноски“, помисли си тя. Тези хора ги учат на това още от люлката.

— Това е сестра ми Лея — каза тя. — Лея, време е да си тръгваш.

— Рано е. — Девойката пристъпи напред към светлото. Бес я изгледа с очите на непознат и откри само бедност и мизерия, надвиснали над нея като черен облак. В този момент Лея бе забравила за външния си вид. Очите й бяха вперени в Уесли. Той започна да я разглежда преценяващо:

— Дали двете дами биха изпили заедно с мен бутилка ейл?

Кръчмарката застана между него и Лея. В своята невинност момичето гледаше любимия си така, както би гледала само една проститутка.

— Аз трябва да работя, а Лея ще си върви.

Тя настойчиво погледна сестра си.

— Нямам нищо неотложно у дома — ловко отвърна другата и се приближи към него. — Аз с удоволствие бих пила с вас, Уесли.

Тя изрече името му така, сякаш го е изговаряла стотици пъти на ден (което правеше), без да забележи как той повдигна вежди. Седна. Гледаше го с очакване.

— Питието е добро — каза тя.

Уес погледна мръсното й наранено лице. Седна срещу нея:

— По едно за двамата — тихо поръча. Бес гневно се запъти към бара.

— За Бен ли работиш? — попита Уес.

— Аз все още живея със семейството си.

Очите й го поглъщаха. Мъчеше се да запомни всяка черта и извивка на лицето му.

— Успяхте ли да намерите съпругата на вашия приятел? — припомни тя първата им среща.

Отначало той нищо не разбра.

— Съпругата на Клей? — усмихна се озадачен. — Не е възможно ти да си малкото момиче, което ни помогна тогава!

Замечтано и с благоговение Лея извади златната монета от джоба на полата си и я постави на масата. Уес беше безкрайно изненадан. Взе я, поднесе я към светлината. Видя вдлъбнатината, която се беше получила на повърхността й.

— Как стана това? — попита.

— С нокът — обясни тя с усмивка. — Отне ми доста време да я направя. Страхувах се, че ще я загубя, ако не я нося постоянно със себе си.

Уес се намръщи. Остави монетата на масата. Помисли си, че е много странно това момиче да запази златото, след като очевидно се нуждае от толкова много неща. Косата й беше толкова мръсна и мазна, че той не можеше да определи какъв цвят е всъщност. Тя протегна ръка да вземе монетата и докосна пръстите му. Затаи дъх. Хвана дланта му с два пръста, като се чудеше на чистотата на ноктите му и на големите му ръце.

Бес донесе двете халби. Погледна Лея:

— Господин Станфорд — започна тя — защо не разкажете на сестра ми за младата си годеница? Лея с удоволствие би изслушала колко красива е тя, как хубаво танцува и какви прекрасни дрехи има.

Уес отдръпна ръката си и се засмя:

— Защо не й разкажеш ти, Бес? Явно знаеш много за бъдещата ми съпруга.

— Добре.

Взе един стол от съседната маса и тръгна към тях, но погледна към Лея и се спря.

— Предпочитам да чуя какво ще каже Уесли — каза студено малката сестра.

Произнесе тези думи съвсем спокойно, но очите й пронизваха Бес. Кръчмарката не успя да издържи погледа й и се отдръпна. Защо ли се мъча да я закрилям, помисли си. Не беше ли това, което тя искаше от нея? Само ако не бе толкова сериозна! Въздъхна и ги остави сами.

Уес гледаше мършавото момиче през парата на питието си и се чудеше от колко ли време е проститутка. Въпреки отблъскващия си вид, тя определено привличаше мъжкото внимание. Начина, по който го гледаше, го караше да се чувства така, сякаш цял живот е чакала точно него. Ласкаеше го и го смущаваше. Държеше се така, сякаш той й дължи нещо.

— Какво казваше, Уесли? — Тя се наведе към него и той усети миризмата на тялото й.

— Кимбърли — започна с половин уста той. По-добре да мисли за Ким и господ да му е на помощ. Той би могъл да бъде омагьосан от нея. — Сигурна ли си, че искаш да ти говоря за това? Знам, че никоя жена не обича да слуша за друга.

— Аз искам да знам всичко за теб — призна тя със сърдечна искреност.

— Няма какво толкова да се каже. Срещнахме се преди две години, когато тя дойде да посети брат си Стивън Шоу. Родителите им са починали, когато били малки и Кимбърли била изпратена да живее на изток при чичо си и леля си, а Стив е останал тук при роднини.

Думите на Уесли, че няма какво да се каже, се превърнаха в едночасов възторжен разказ. Двадесет подобни на него мъже се бяха влюбили от пръв поглед в красивата му годеница. Уес трябвало упорито да я ухажва в продължение на две години, за да я спечели. Разказваше колко хубава, мила, деликатна е Ким, колко е добра, как обича красотата, книгите и музиката.

Лея стисна халбата толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

— Ще се жените ли скоро — прошепна.

— Рано напролет, през април. След това тримата заедно със Стивън заминаваме за новия щат Кентъки. Там купих земя.

— Ще напуснеш Вирджиния? — попита учудено тя. — А какво ще стане тук с плантацията?

— Мисля, че Вирджиния не е достатъчно голяма за мен и брат ми. В продължение на тридесет и четири години ме наричат малкия брат на Травис. Това ме кара да желая да имам своя собствена плантация. Освен това ми харесва да започна отначало с красива съпруга на съвсем ново място.

— Няма да се върнеш — прошепна тя.

— Вероятно не — отговори той, като се мръщеше на настойчивостта й. Въпреки погледите и миризмата й тя го привличаше. — Дъждът спря. По-добре е да си тръгвам. — Изправи се. — Удоволствие бе за мен да се запознаем. — Подхвърли няколко монети на масата, за да плати напитките. — Ще се видим идната седмица, Бес — извика той и се запъти към вратата.

Само след секунда Лея тръгна след него. Бес я хвана за ръката:

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Лея рязко се дръпна.

— Винаги съм мислила, че ти искаш да се забавлявам с мъжете.

— Да се забавляваш да, но боя се, че ти си омаяна от Уесли Станфорд. Той ще те нарани по-зле и от татко. Ти нищо не знаеш за мъжете. Всичко което знаеш е как се оре и как се търсят диви растения за ядене. Ти не знаеш…

— Може би ще се науча — изсъска Лея. — Обичам го, а той ще замине скоро. Имам единствена възможност и ще се възползвам.

— Моля те, Лея, не тръгвай след него. Нещо ужасно ще се случи. Зная, че ще се случи.

— Нищо ужасно няма да се случи — каза кротко Лея и излезе.

Уесли тъкмо се качваше на коня.

— Ще ме откараш ли донякъде? — попита тя, като се препъваше по пътеката.

Уес стоеше мълчаливо, гледаше я на лунната светлина и желаеше с цялото си сърце да си отиде. В нея имаше нещо плашещо. Сякаш съдбата ги събираше. Това, което щеше да се случи, изглеждаше неизбежно. По дяволите, той беше толкова верен на Кимбърли откакто се бяха сгодили, и смяташе да остане такъв до сватбата. Не го притесняваше толкова възможността да бъде с Лея, колкото нейната настойчивост и сериозност. Защо, проклетницата, беше запазила монетата през всичките тези години?

— Да повървим — каза той и хвана юздите на коня.

Искаше да избегне допира на малкото й слабо тяло, затова отказа да язди с нея.

През целия си живот Лея никога не се бе чувствала толкова жизнена. Беше с мъжа, когото обича. За този миг бе мечтала още от дете. С едната ръка стисна монетата в джоба, а с другата хвана Уесли под ръка.

Той я погледна. Дали от прикритието на мрака, или от въздействието на лунната светлина, но тя определено изглеждаше красива. Раните и драскотините, които преди му бяха попречили да види плътните й устни и големите й прелъстителни очи, сега не се виждаха. Той въздъхна и тръгна с нея.

Сърцето на Лея биеше бързо. Съзнанието й, притъпено от трите халби бира, й казваше, че Бес е права, тя няма работа тук. Друга част от нея й говореше, че това е единствената й възможност, и че тя трябва да се възползва от нея. По-късно, когато Уесли бъде на новото далечно място, а тя продължава да се грижи за семейството си, ще си припомня тази нощ. Възможно е той отново да я целуне.

Мислейки си за всичко това, тя го погледна, а Уесли, без въобще да мисли за нищо, се наведе и я целуна. Тя омекна в ръцете му. Тялото й беше крехко и сякаш чупливо в здравите му мъжки ръце. Устните й бяха затворени съвсем по детински. Той се отдръпна. Очите му блестяха. В това момиче се съчетаваха чертите на опитна проститутка и девствена невинност. Все още със затворени очи, тя му поднесе устните си и той ги разтвори. За момент си помисли, че тя бързо схваща. След това всички мисли изчезнаха.

Тя му се отдаде така, сякаш бе изпитвала глад да бъде с него, а той и отвърна със силата на потискано месеци наред желание. Разроши сплъстената й мръсна коса и я обърна към себе си, за да докосва устните й. Очите му горяха. Дишаше трудно. Косата й се разпиля до кръста. Страните й бяха зачервени.

— Красива си — прошепна той.

Наведе се да я целуне, а ръцете му разкъсаха роклята й.

— Не — каза Лея изплашено.

Това, за което мечтаеше, беше целувка и нищо повече. Но докато ръцете му търсеха голата й плът, въпреки нейното „не“, тя знаеше, че в действителност никога не би се съпротивлявала.

— Уесли — прошепна тя и престана да се бори. — Моят единствен Уесли.

— Да, любима — каза той разсеяно, като я целуваше по шията.

Грубата й рокля беше много стара и лесно се разкъса. За секунди Лея остана гола на лунната светлина. Всяка кост и всяко мускулче изпъкваха по слабото й телце. Единственият признак на женственост бяха стегнатите й налети гърди.

Уесли я взе внимателно на ръце и я положи на падналото от раменете му наметало.

Лея не знаеше какво да прави, нито как да отговори на ласките му. Лежеше безмълвно. Той я галеше по слабото тяло и бавно разкопчаваше дрехите си. Когато проникна в нея, тя изпищя. Уесли докосна косата й я целуна по бузата.

Лея го погледна с насълзени очи. Беше изпълнена с любов към него. Това беше нейният Уесли, мъжът, когото обичаше и щеше да обича винаги.

— Да — прошепна тя — да, да.

Уесли продължаваше. Накрая Лея почувства леко изтръпване. Когато свърши, той я сграбчи за раменете и прошепна в ухото й „Кимбърли“.

Едва сега тя разбра какво се бе случило. Кимбърли, беше казал той. Уморено се отдръпна от нея. Очите му бяха полузатворени. Лея се опитваше да придърпа частите от старата си рокля.

— Добро момиче — каза той сънливо. Пъхна ръка в джоба на панталона си и хвърли една златна монета в краката й: — За безпокойството. Ако продължим да се срещаме, ще получиш още много такива.

Лея го гледаше озадачено. Той стана, стегна колана си и взе наметалото и шапката. На тръгване докосна брадичката й:

— Малко момиче, ще ми създадеш неприятности. — Отдръпна се. — Надявам се някои от вас да са чисти.

С тези думи той се качи на коня и се отдалечи.

Измина доста време, преди Лея да помръдне. Каква глупачка е била, си помисли с учудване. Чувстваше се като дете, което току-що е научило, че няма приказни феи. През всичките тези години тя устояваше на ужасите само защото си мислеше, че там някъде съществува Великият Бог Уесли. В края на краищата той се оказа само един мъж, който свободно си взе това, което му беше предложено.

— Свободна съм! — възкликна тя. Наведе се и взе монетата. Задържа я за миг. Почувства студенината й и си помисли за всичката храна и дрехи, които могат да се купят с нея. Помисли и за това, какво й струваше да я получи. Изсмя се на илюзиите, които беше градила години наред. За пръв път през живота си извърши нещо съвсем неразумно — захвърли монетата колкото може по-надалеч към реката и когато чу плясъкът, се усмихна.

— Не всички Саймънс са проститутки — извика с всичка сила.

Положи усилие да не заплаче. Отдавна беше разбрала, че сълзите са безполезни. Когато се почувства малко по-добре, се запъти към дома. Болеше я тялото. Движеше се бавно. Знаеше, че не може да се прибере преди съмване. Отново я очакваше побой. Загубената мечта й пречеше да върви. Повече от всякога мразеше живота, който й предстоеше.