Лея

ГЛАВА ПЕТА

Тя направи последните бодове по края на покривката от бели и сини ирландски мотиви. Приглади я с ръка и вдигна поглед като чу смеха на Джени.

— Въобразявам ли си, или ръцете ти треперят наистина?

Лея отвърна с усмивка:

— Мисля, че малко треперя. Това звънецът ли беше? Джени продължи да се смее:

— Боя се, че не!

— Мислиш, че ще забравят? Имам предвид, Уесли да пристигне, а те да не ми кажат.

— Лея — Джени положи ръка на рамото й. — Травис и Рийган също го очакват. В момента, в който се появи, те ще ударят камбанката.

В този миг от пристанището долетя високият и развълнуван звън на камбанката.

Лея не помръдна. Лицето й беше пребледняло.

— Не бъди толкова уплашена. Ела да го поздравим — каза с усмивка Джени.

Лея бавно се изправи и притеснено огледа роклята си. Беше облечена в коприна с наситено ръждив цвят с диагонална сплитка. Цветът подчертаваше кестенявите оттенъци на косата й, а високата талия беше обшита с черни копринени панделки. Повече панделки бяха вплетени във вдигнатите й нагоре коси, от които се спускаха водопад бляскави къдрици.

— Красива си — каза Джени. Рийган се втурна в стаята.

— Тук ли ще стоиш цял ден? Не искаш ли да го видиш?

— О, да!

Трите заедно напуснаха тъкачницата и се затичаха към пристанището.

Преди две седмици Травис получи известие от Уесли, в което се казваше, че той и Стивън ще се върнат около втори април. Днес беше трети. Нагоре по реката беше изпратен съгледвач, който да удари камбанката в момента на пристигането им, за да могат всички да ги посрещнат.

Тичайки, Лея докосна прикрепената с карфица към вътрешната страна на джоба й златна монета. Монетата, която Уесли й беше дал преди много години. Ще бъде ли доволен от промяната? Приближавайки, ясно виждаше, че Травис говори с някого. Спря да тича. „Ще бъда най-добрата съпруга на света, мой Уесли“, закле се тя. „Няма да съжаляваш, че си загубил твоята Кимбърли.“

Лея стоеше зад тълпата. Всеки се блъскаше, за да поздрави пристигналите мъже. Когато суетнята приключи, тя за първи път го видя. Беше наедрял, изглеждаше толкова едър, колкото и Травис. Облечен със странна дреха от бледа кожа с ресни около широките му рамене и страничните шевове на панталона. На една страна през раменете му беше преметнат ремък с накачени кесийки. Едната беше украсена със сложна бродерия от мъниста. На главата му имаше широкопола шапка, която изглеждаше така, сякаш е пътувал до Кентъки и обратно, завързан за колелото на фургона.

Лея почувства как сърцето й започва да бие по-силно и гърлото й се сви от очакване. От години копнееше за този момент.

— Ето я — каза Травис, като потупа брат си по рамото. Лея видя как радостното лице на Уесли се промени и стана студено. Тя се поколеба.

Рийган пристъпи и взе ръката й.

— Хайде, той дори не може да те познае.

Срамежливо Лея пристъпи към съпруга си.

— Променила се е, нали? — каза Травис с известна гордост. — Да ме убиеш, не бих предположил, че като я измием ще стане толкова хубава.

Поруменяла, но доволна, Лея погледна към Уесли. Той беше зареял поглед към нивите над главата й.

— Трябва да ми кажете каква е била реколтата миналата година — каза той. — Нуждая се от семена, които да взема със себе си. А! Това Дженифър ли е? — Той се обърна към петгодишната дъщеря на брат си, която тичаше към него. — Извинете ме. — И се запъти през тълпата да поздрави детето.

За миг всички онемяха. Поглеждаха Лея със съчувствие и започнаха да се разотиват.

Лея, озадачена от липсата на внимание, гледаше как съпругът й и Дженифър отиват към къщи.

— Негодник — започна Травис, но Рийган го прекъсна, постави ръка на рамото му и поклати глава. — Ще поговоря с него — каза той и остави Лея и Рийган сами на пристанището.

— Лея…

— Остави ме сама — изсъска тя — не се нуждая от съчувствие. Бях глупава, като мислех, че някога може да има нещо между нас. Аз съм просто едно бедно момиче от заблатената част на реката. Имам сестра уличница. Защо изобщо той трябва да си прави труд да ме поглежда!

— Спри! — заповяда Рийган. — Уесли не е такъв. Може би беше шокиран, като видя колко си хубава. Той никога не те е виждал такава.

Лея я изгледа с презрение.

— Не съм толкова глупава.

— Нека влезем в къщи. Травис ще поговори с него и ще разбере какво не е наред. — Тя хвана Лея за ръката. — Моля те.

Лея се остави Рийган да я поведе, но на всички съчувствия отвръщаше с високо вдигната глава.

Едва бяха влезли в къщи, когато до тях достигнаха викове. И двете онемяха от думите, които чуха:

— Очаквате да престана да я мразя, само защото е изкъпана и хубава — крещеше Уесли. — Мразя я от мига, в който се ожених за нея, от момента, в който стана невъзможно да се оженя за жената, която обичам. Работих през цялата зима, за да се избавя от омразата, която изпитвам към нея. Не успях. Дори не бих спал в къщата, където знам, че спи тази уличница. Тя провали живота ми, а вие очаквате от мен да я харесвам и обичам само защото си е измила лицето?

Рийган не позволи на Лея да чуе нищо повече освен началните фрази от разправията между братята. Избута я нагоре по стълбите към стаята, която трябваше да дели със съпруга си. Рийган се облегна на вратата. Беше толкова наранена и шокирана, че не можеше да помръдне.

Лея отиде към гардероба, където новите й дрехи бяха поставени до костюмите на Уесли.

— Няма да взема много — каза тя. — Само от което имам нужда. Можеш да продадеш каквото остане, а с парите ще си върнеш това, което си похарчила за мен.

Мина известно време, докато Рийган отреагира на чутите думи:

— За какво говориш?

Лея сгъна две рокли. Цялата трепереше.

— Ще се върна във фермата. Аз работех там и преди, а сега със сигурност ще изкарвам толкова, колкото ми трябва, за да се издържам. Може би все пак ще задържа стана, който Клей ми подари и ще продавам каквото изтъка.

— Бягаш — отговори Рийган.

Лицето на Лея беше яростно.

— Всички вие ме мислите за нищожество, само защото не съм израснала сред красиви неща. Но аз имам своята гордост и няма да остана там, където ме мразят.

— Как се осмеляваш — кипна Рийган през стиснати зъби. — До днес всички са се отнасяли към теб с уважение. Как можеш да ме обвиняваш!

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

— Съжалявам — прошепна Лея. — Моля те, прости ми.

— Не прави нищо, за което ще съжаляваш. Бих искала да не си чула думите на Уес. Сигурно нещо може да се направи.

— Какво например? Трябва ли да живея в една къща с него? Баща ми ме мразеше, но той мразеше всички. В отношението му нямаше нищо лично. А сега моят… моят съпруг мрази мен и само мен. Никога не съм искала да му се натрапвам. Бих предпочела баща ми да ме беше застрелял пред това.

Върна се до гардероба и извади една сламена шапка.

— Лея, не можеш да се върнеш във фермата. На това място не можеш да развъждаш друго освен комари. През зимата покрива се е срутил. Ти не можеш…

— Какъв избор имам? Не казвай, че трябва да остана при вас. Никога не съм вземала подаяния и не смятам да започна да го правя.

— Проклет да е Уесли! Мислех, че за една година ще си възвърне разума. Ако си беше отворил очите, щеше да види, че Кимбърли е…

Тя гледаше втренчено Лея.

— Ако се върнеш във фермата, а Уесли замине за Кентъки заедно със Стивън и Кимбърли, какво ще кажат хората?

Лея въздъхна.

— Хората от моята среда никога не са имали лукса да мислят какво ще кажат другите. Когато собственият ти баща те влачи бременна в църквата с пистолет, опрян в главата ти, няма какво по-лошо да ти се случи. Хората ще кажат, че съм още една уличница от рода на Саймънс.

— Това ли искаш? Харесва ли ти хората да шепнат зад гърба ти, когато влизаш в църквата или магазина.

— Като Саймънс никога не съм имала кой знае какъв избор.

— Ти не си Саймънс. Ти си Станфорд. Забрави ли това?

— Няма нужда да се притеснявате. Ще дам на Уесли развод или анулиране на брака, или каквото той пожелае. Нямаме дете, така че няма към мен никакво задължение.

— Лея, седни да поговорим. Не можеш да бягаш когато те е сполетяла беда. Аз веднъж се опитах да избягам от проблемите си, но понесох излишни страдания. Трябва да мислиш за себе си, вместо да се жертваш за един глупав мъж.

За пръв път Лея разбра, че Рийган е страшно разгневена на Уесли.

— Да, аз наистина съм ядосана — отговори Рийган на мълчаливия въпрос. — Уесли няма представа от какво се е спасил. От дълго време знам какво представлява неговата скъпоценна Кимбърли, а имах възможност да разбера, че ти не си като нея. Почти година живееш с нас и ние всички заедно с Клей и Никол те обикнахме. По дяволите Уесли. Толкова съм му сърдита, че мисля, че той почти заслужава Кимбърли.

Изведнъж Рийган спря.

— Това е. — Тя се изправи и се отдалечи встрани. — Аз знам как ще се разреши проблемът. Ние… — каза тя през смях — ще дадем на Уесли това, което той мисли, че желае — Кимбърли.

— Добре — уморено отвърна Лея и продължи да събира дрехите си. — Убедена съм, че ще бъдат много щастливи заедно. А сега, ако нямаш нищо против, ще си вървя.

— Не, Лея. Послушай ме.

Тази вечер Лея внимателно се облече за вечеря. Носеше наситено зелена рокля с дълбоко изрязано деколте, която отиваше на очите й. Въпреки усилията, които полагаха, всички бяха сковани и никой не обръщаше внимание на никого. Уесли се шегуваше с драскотината на бузата си, а Травис предпазливо си премести лявата ръка, сякаш го болеше. Рийган каза деликатно няколко думи за счупената мебелировка. Хранеха се мълчаливо.

Когато Лея усети, че не издържа повече, стана:

— Бих искала да говоря с теб в библиотеката — каза тя на Уесли, като отвърна достойно на студения му поглед. Той я последва.

Мислено се помоли да успее да изрече всичко, което си беше намислила. Планът на Рийган беше добър и щеше изцяло да спаси гордостта й, но в този момент идеята я отблъскваше. Не желаеше и частица от мъжа, който очевидно я мразеше.

— Имам предложение, господин Станфорд.

— Можеш да ме наричаш Уесли. Очевидно си поработила, за да имаш това право — каза презрително Уес.

С гръб към него Лея сви пръсти от гняв, пое дълбоко въздух, за да се успокои и обръщайки се каза:

— Искам да приключа с това възможно най-бързо. Не желая да бъда близо до вас, както и вие не желаете да бъдете до мен.

— Вероятно е така — изсумтя той. — Без съмнение ти искаш тази къща и тази хубава рокля много повече, отколкото мъж, който да ти обърка живота.

— Нямам обяснение за това как можах да прекарам една нощ с теб. Но истина е, че сме женени и аз искам да направя нещо.

— А, изнудване — каза той почти самодоволно.

— Вероятно — отговори тя колкото се може по-спокойно. — Имам план. — Тя продължи преди той да успее да я прекъсне. — Вярвам, че и двамата можем да получим каквото желаем. Ти искаш твоята Кимбърли, а аз искам сносно място, където да живея.

— Не ти ли стига плантацията?

Тя не обърна внимание на думите му.

— Извинявай за това, че баща ми те принуди да се ожениш за мен. Извинявай дори за това, че ти се отдадох онази нощ. Сега нищо не може да се промени. Ако анулираме брака и аз остана да живея тук във Вирджиния, трябва да посрещна всички клюки лице в лице. Но аз имам друг план.

Тя дълбоко пое въздух:

— Преди няколко седмици твоята Кимбърли дойде и ме помоли да ни придружи до Кентъки с надеждата, че ще може да избяга от клюките и че вероятно на новото място тя ще си намери съпруг. — Тя дори не изпита удоволствие, когато видя как Уесли потръпна от обида при мисълта, че друг ще се ожени за жената, която обича. — Като че ли ролите ни се смениха. Чух как ти ме мразиш, и че не можеш да понасяш да спиш под един покрив с мен. Независимо дали вярваш или не, аз имам достатъчно гордост, за да не остана с някой, който ме ненавижда. Сега! Предлагам четиримата да напуснем Вирджиния, но когато сме достатъчно далеч от хорските погледи, ще престана да се преструвам на твоя съпруга и ще стана твоя братовчедка, което е достатъчно добро за теб предполагам. Или ще се представя за братовчедка на госпожица Шоу, ако тя приеме. Кимбърли може да пътува като твоя годеница. Като пристигнем в Кентъки, нашият брак ще бъде анулиран и ще бъдем свободни.

— И колко трябва да платя за тази щедрост?

Тя го изгледа с презрение.

— По време на пътя до Кентъки аз ще работя за храната и постелята. Но стигнем ли веднъж там, аз ще се заема с тъкачество и ще се издържам сама. Така ще мога да се отплатя и на Рийган, която направи толкова много за мен. Един път да стигнем новата земя, ти няма да имаш никакво задължение към мен.

Той я гледаше с недоверие.

— Желаеш да ме освободиш от брака, за който толкова много се беше потрудила?

Обзе я ярост.

— Никога не съм предполагала, че ще се оженя за теб. Аз не дойдох при теб, когато разбрах, че нося детето ти. Исках да скрия този факт, но когато баща ми разбра, той ме би до смърт. През повечето време в църквата аз не осъзнавах какво става. Ако не беше толкова „благороден“ и беше изчакал малко, аз щях да те помоля да не се жениш за мен. Сега се опитвам да измъкна и двамата от тази ситуация. Ако ти не приемаш идеята да дойда с теб до Кентъки, кажи и ще се върна в бащината ми ферма. Бих го направила още сега, защото не съм сигурна дали ще понеса присъствието ти по време на пътя. Извини ме, сега ще отида да поговоря с Травис относно законното анулиране на брака ни.

Тя затвори вратата зад себе си и за момент се облегна на нея. Никога през живота си не е била толкова разгневена. Нищо от това, което баща й беше правил, не я беше засегнало толкова, колкото държанието на Уесли. Вероятно защото това беше краят на една мечта. Планът на Рийган изглеждаше добър. Харесваше й идеята да си изкарва прехраната като тъкачка и да не бъде наричана „една от онези Саймънс“. Но това бе неосъществимо. Тя докосна и погали кадифената си рокля. Във фермата няма да има нужда от кадифени рокли. С изправени рамене тя тръгна да потърси Травис.

За миг Уесли онемя. После захвърли шапката си по затворената врата. Той не знаеше кое го ядоса повече — дали че момичето беше чуло думите му, или че приемаше всичко толкова спокойно. Тя беше толкова хладна, може би малко ядосана, но със сигурност действаше не така, както би действала една жена.

— Проклятие — изруга той и отиде да си вземе шапката. Последното нещо на света, което би искал е жена, която да му казва какво да свърши и как да го свърши. През целия си живот той беше живял под опеката на Травис. Дори когато родителите им бяха живи, брат му го контролираше. Когато Уес прохождаше, Травис винаги беше там и даваше наставления. Струваше му се, че Травис никога не е бил дете, винаги е бил възрастен и че никога не е изпитвал съмненията, които всички деца изпитват.

Травис никога нямаше нужда от никого. Беше близо четиринадесетгодишен, когато почна да управлява по-голямата част от плантацията. Не бе прочел ни една книга, нито бе извършил нещо за удоволствие. Беше роден с мисълта, че плантацията е негова и че не може да проявява слабост в отношението си към когото и да било. Дори родителите си третираше като наемни работници.

Когато се запозна с жена си, се отнасяше към нея по същия начин. По тази причина тя избяга. Далеч от Травис беше успяла да се превърне в пълноценна личност. Не би могла да постигне това в сянката на съпруга си.

Уесли винаги беше работил за Травис и за да избяга от това, предприемаше дълги пътувания по света. В Париж бе пил шампанско от чехълчето на красива жена. В Англия се беше любил с дукеса, а в Италия почти се бе влюбил в чернокоса певица.

Накрая разбра, че се самозалъгва. Той беше фермер и не можеше да бъде щастлив далеч от земята. Пет минути след завръщането му Травис започна да му дава нареждания. Точно тогава Уес реши, че трябва да си отиде завинаги. Говореше се, че в Кентъки земята е богата и плодородна и той отиде да я види. Обикна страната и хората — хората, които изпитваха чувството, че нещата могат да бъдат преместени и променени. Той купи няколкостотин акра земя близо до едно малко градче Суитбрайър. Поправи къщата, построена преди много години и се върна за последен път във Вирджиния.

Току-що се беше завърнал, когато животът му се промени изведнъж — запозна се с госпожица Кимбърли Шоу. За пръв път в живота си Уес почувства, че вижда истинска жена. Жена, която се гордее с това, че е дама. Кимбърли не можеше да води счетоводни книги, дори не можеше да язди. Това, което знаеше беше да шие, да суши цветя, да определи в какъв цвят да боядиса къщата и преди всичко знаеше как да погледне един мъж и да го накара да се почувства мъж.

Уесли започна да си представя как от полето се прибира в красивата малка къща, която Кимбърли е подредила за тях. Да поставя глава на скута й и така да се освобождава от натрупаното през деня напрежение. Несъмнено тя щеше да има дузина свои проблеми, които Уесли трябва да реши. Кимбърли се нуждаеше от него. За първи път през живота си Уесли се чувстваше желан заради самия него, а не третиран просто като работна ръка. Когато Ким го погледнеше, той се чувстваше висок двадесет фута.

Всички го предупреждаваха, че Ким е безпомощна и никой не разбираше, че той търси именно това. Той не искаше съвършена жена като Травис, някоя, която с една ръка да може да управлява плантацията, а с другата да отглежда децата. Кимбърли беше мила, сладка. Нуждаеше се от закрила пред всички трудности на живота. А сега я беше загубил! Зимата, в която бе работил толкова упорито в новата си ферма имаше достатъчно време да съжалява за своята прибързаност да се ожени за момичето на Саймънс. Знаеше, че е можела да избяга, но е останала във фермата на баща си заради по-малките си братя и сестри. Беше чувал как е работила сама за всички.

Той беше убеден, че тя е олицетворение на всички, добродетели. Ако той утре умре ще й завещае фермата в Кентъки и несъмнено тя би я управлявала без чужда помощ. Всъщност тя би могла да я управлява по-добре от самия него. Но това, което никой не можеше да осъзнае, когато му казваха „за негово добро“, че Ким е една безпомощна пеперуда бе, че той винаги е търсел такава жена.

Мачкайки шапката си, той постави ръка на топката на вратата. Каквато и да беше Лея, тя бе негова съпруга и той имаше задължения към нея. Може би тя е планирала да изкопчи пари от него, беше длъжен да го осъзнае. И затова си заслужаваше съдбата.

— Господи, пази ме от умеещи всичко жени! — помоли се той и отиде да потърси Лея.