Лея

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Силните хлипания на Верити събудиха Лея. Тя отвори очи и видя Ревис, коленичил над жената, да гали ръката й. Онази започна да отстъпва сантиметър по сантиметър, опряла глава в стената на колибата.

— Остави я — каза Лея.

— Ще заемеш ли нейното място?

— Не, но…

— Тя не е като теб, Лея — каза Ревис. Продължаваше с две ръце да я гали. — Човек лесно може да я тероризира. Тя не е много умна, а аз мога да я накарам да загуби и малкото разсъдък, който й е останал. Всичко, което трябва да направя е…

Той не се доизрече. Повдигна ръце към гърлото й.

— Спри — заповяда Лея и сграбчи ръката му. — Ще извикам Бъд и Кал. Те няма да ти позволят да я нараниш.

— Няма да й сторя зло. Всичко, което ще направя е да я накарам постоянно да ме вижда. Накъдето й да погледне, винаги ще бъда пред очите й.

Лея веднага разбра, че думите на Ревис ще подействат. Верити притежаваше съвсем малко разум и нямаше да устои дълго на заплахите на Ревис.

— Защо — прошепна Лея. — Защо искаш да я нараниш? За теб тя е без значение.

— Защото искам нещо от теб. Искам да пояздиш с мен.

— Да яздим? Къде? Когато се отдалечим от колибата ще ме нападнеш ли?

Ревис рязко пусна Верити и седна.

— Вероятно бях малко груб с теб. Брат ти ми отне час и половина да ми разказва колко си красива и с какво желание би скочила в леглото ми. Когато ме отхвърли, аз мислех, че това с просто поза. Но когато обърна собствените ми братя срещу мен… — Той я погледна укорително. — Аз съм просто човек, Лея и малко се поразсърдих.

Лея стоеше спокойна. Беше зяпнала от учудване.

— Аз не искам да тероризирам тази млада жена. Искам да ти покажа, че не съм толкова лош. Знам, че единствения начин да те накарам да пояздиш с мен е като те изнудя.

Лея погледна красивото му тъмно лице. Очите му я молеха да му повярва.

Ревис хвана двете й ръце.

— Знам, че съм крадец, но може би ще ми помогнеш да се променя. Опознай ме малко, Лея. Нека ти покажа, че съм човек. Заклевам се във всичко, което обичам, че няма да те нараня. Въобще няма да те докосна. Само ще пояздим малко надолу по планината, ще пояздим, ще погледаме цветята. Това е всичко, кълна се.

— Аз… не знам — тя заекна — момчетата не биха…

— Момчетата няма да разберат! Ти така си ги настроила против мен, че те дори не ми се доверяват. Ако ти и аз излезем заедно и се върнем без да съм те наранил, може би отново ще спечеля доверието им. Знаеш ли какво е да загубиш хората, които обичаш най-много?

Лея си мислеше, че би могла да се разплаче при този въпрос. Тя бе загубила всички, които някога бе обичала. Дори мъжът, когото бе обичала през цялото си детство, се бе обърнал срещу нея.

— Да — прошепна тя. — Знам какво значи да загубиш близките си.

— Тогава помогни ми — умоляваше я той. — Дай ми възможност да докажа на братята си, че аз все още заслужавам тяхното уважение. Нека да им покажа човека, който се крие зад негодника.

Той се усмихна. Тя никога не бе виждала лицето му толкова очарователно. Какво лошо би могло да й се случи, ако излезе с него? А ако не го направи, той без съмнение ще изпълни заплахите си към Верити.

— Моля те, Лея — каза той меко, като стискаше ръцете й.

— Добре — съгласи се тя. — Как ще се измъкнем оттук?

— Веднага след закуска тръгни към гората. Кажи на едно от момчетата, че изпитваш нужда да бъдеш сама. Те ще ти повярват. Аз ще те чакам под билото. — Той отново се усмихна — Благодаря, Лея, това означава много за мен.

Той стана и си тръгна.

Докато приготвяше закуската, Лея мислеше върху думите на Ревис. Какво право имаше да съди човек, след като баща й и собственият й брат са престъпници? Може би той не е толкова лош? Може би има нещо добро в него. Той се грижи за Ейб и за младите си братя, които вероятно са толкова глупави, че не могат сами да се справят е живота си. Може би има смекчаващи обстоятелства. Може би има причина за обирите, които извършва. Вероятно тя би могла да му помогне, да му покаже, че има и други възможности.

Докато прибираше всичко от закуската, очакваше с нетърпение разходката с Ревис. Верити я хвана за ръка.

— Не отивай — грубо прошепна тя. — Ревис е зъл.

Лея се отдръпна несъзнателно. Не можеше да каже точно какво мисли. Верити се плашеше дори от собствената си сянка. Страхуваше се от Бъд и Кал. Без съмнение тя би предупредила Лея да не остава насаме и с един от тези безобидни гиганти.

— Всичко ще е наред — каза Лея снизходително. — Почивай си, аз ще ти донеса цветя.

— Лея — умоляваше я другата.

— Отивай да си почиваш — почти заповяда Лея и светлината в погледа на Верити изчезна.

Бавно изплашената малка жена се върна обратно към ъгъла си.

Лея се замисли за миг за липсата на смелост у Верити. Нямаше много време да мисли за нея. Щом веднъж започнеше да се разбира с Ревис, би могла да измъкне Уесли от гората.

След половин час тичаше надолу по склона. Твърде лесно избяга от момчетата и очакваше с нетърпение едно свободно утро. Когато видя Ревис, колебливо се усмихна.

— Хайде, ела, коня ти те чака, скъпа моя.

В началото Лея беше толкова доволна да бъде поне за известно време далеч от грижите си, че дори не забелязваше мъжа. Беше горещо. Въздухът трептеше от мараня и всичко изглеждаше красиво.

— В теб гори огън, Лея. Ти би била добър партньор за всеки мъж — каза Ревис.

— Аз съм омъжена жена — отвърна тя, като потупваше коня по врата.

— А къде е съпругът ти?

— В Суитбрайър, Кентъки — бързо каза тя. — На някое определено място ли отиваме?

— Просто надолу в планината. Глупак е всеки мъж, който те изпусне от погледа си. Аз мога да ти подаря копринена рокля.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти, имам няколко такива. Не мисля, че съпругът ми ще се съгласи да остана тук. — Как й се искаше това да е истина!

— Мога ли с нещо да те убедя да останеш с мен? Въпреки че си повтаряше, че това е без значение, беше й много приятно да бъде ухажвана от този красив мъж.

Той я мислеше за дама, въпреки че знаеше, че е една от Саймънс.

Дърветата оредяваха. Останки от отсечени дървета показваха местата, откъдето са минавали хора.

— Оттук ли минава пътят на Запад — попита тя, като погледна дълбоките утъпкани бразди от колелата на фургоните. — По-добре да се връщаме.

— Не — отвърна той — един поток пресича пътя. Искам да ти покажа нещо.

— Ако някой те види… Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид — каза тежко той. — Нека ти покажа нещо.

— Разбира се.

Препускаха по този често използван път. Съвсем наблизо се виждаше дим от лагерен огън.

Ревис извади от джоба си черна копринена кърпа и пред очите на Лея я завърза през лицето си. Това никак не й хареса.

Почти беше забравила, че е крадец.

— По-добре да се връщаме.

— Все още не, високомерна принцесо моя — каза той и сграбчи юздите на коня й.

След миг те шумно се понесоха към пушека. Лея едва се удържаше на седлото. Веднъж изпищя „не“, но той не й обърна никакво внимание. С гръм и трясък връхлетяха на поляната. Там се бяха установили два фургона. Всеки един от заселниците бе зает с някаква работа в лагера. Когато ги видяха, те замръзнаха. Ревис простреля един от тях в челото.

Лея се вкамени от страх и учудване. С едно движение тя скочи от коня и се втурна към мъртвия мъж. Близо до нея изпищя жена.

Ревис приближи до надвесената над мъжа Лея.

— Вземи им нещата, Лея — хладно каза той.

— Животно — изпищя тя и започна да го удря с юмруци. Той снижи пистолета и простреля в рамото жената до Лея.

Петима от заселниците и две деца стояха до фургоните и гледаха с ужас маскирания мъж и жената до него.

— Ако не ми се подчиниш, ще трябва да избереш кой ще е следващият — каза той и извади още един пистолет от седлото.

Жената падна в краката на Лея. Раната й кървеше. Тя се разплака.

— Имаш десет секунди да ми се подчиниш.

— Какво… какво да направя.

Тя знаеше, че само действията й значеха нещо, думите бяха безполезни.

— Вземи шапката на мъжа и я напълни с всичко, което имат. — Той насочи пистолета. — Ако причините зло на партньорката ми, ще ви застрелям.

— Аз не съм… — започна Лея, но се спря. Когато застана до заселника, прочете в погледа му омраза.

— Да гориш в ада дано — изсъска той и й подаде шапката си.

— Не, моля ви, аз…

— Послушай го, Лея. Искам да представя на всички ви госпожа Лея Саймънс-Станфорд от Вирджиния, която съвсем скоро ще се засели в Суитбрайър, Кентъки.

С треперещи ръце Лея застана пред заселниците и те поставиха в шапката й пръстени и часовници. Една жена се изплю в лицето й. Лея апатично се изтри.

— Хайде, скъпа — примамващо каза Ревис. — Трябва да се върнем, а те трябва да погребат мъртвеца.

Тя колебливо застана до коня.

— Ако останеш тук, те ще те разкъсат. Ако не ме последваш, ще убия още двама. Харесва ми да го правя — каза той така, че само тя да го чуе.

Замаяна, тя възседна коня. Ревис отново пое юздите и го подкара към гората.

Отново прекосиха пътя. Той се спря и свали маската си.

— Предупредих те, че ще ми платиш, задето обърна братята ми срещу мен. След няколко дена всички, които живеят на мили наоколо ще узнаят за прекрасната госпожа Станфорд, крадла и убийца.

— Не — прошепна Лея.

— А сега, красавице моя, имаш основателна причина да останеш при мен. Ако се откажеш от закрилата ми, ще бъдеш хваната и обесена. — Той се разсмя. — Ще свикнеш с тази мисъл. — Той продължи да се смее. — При следващото нападение ще знаеш точно какво да правиш. И тъй като всички ще те познават, няма да е нужно да криеш с маска красивото си лице. Да вървим. Кръвта винаги ме кара да изпитвам глад.

Той поведе коня й по тайната пътека към колибата. Лея се поклащаше на седлото и усещаше, че животът за нея е свършил.