Лея

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На пристанището Ейръндел чакаха две двойки близнаци — две шестгодишни момчета и една прекрасна двойка на по седемнадесет години — Алекс и Аманда. Клей търпеливо изчака всички да прегърнат жена му, след това я взе в ръцете си и страстно я целуна. После поеха към къщи, като държаха момчетата за ръка и се гледаха в очите.

— Винаги се държат така — отбеляза Алекс с пренебрежение.

— Те са влюбени, идиот такъв — отговори Аманда, преди да се обърне към Лея. — Искаш ли да видиш плата, който пристигна? Чичо Клей каза, че е за теб.

— Има по-интересни неща, които трябва да свърша. Моля дамите да ме извинят. — Алекс се качи на един красив дорест кон и препусна.

— Така или иначе нямаме нужда от него — каза Аманда. — Трябва да побързаме. Мадам Жизел става ужасна, когато я оставим да чака. Ако започне да те тормози, я заплаши, че ще я върнеш обратно във Франция.

Аманда сподели, че тази заплаха я кара да мълчи поне няколко минути.

Аманда и Лея тръгнаха заедно, бъбрейки. Лея наблюдаваше утринната суетня на хората, които влизаха и излизаха от различните постройки. Питаше за всяко нещо.

— Къщата на надзирателя, помещенията за работниците, хладилното помещение, конюшните, кухнята… — отговаряше Аманда.

— Тя е горе и ни чака — добави накрая и поведе новодошлата през осмоъгълна веранда на гърба на голямата къща по красиви стълби, покрай маси, покрити със свежи цветя.

— Мама, т.е. Никол обича много цветята. Ето ни, госпожо — учтиво се обърна Аманда към една мъничка жена с голям нос и сурови черни очи.

— Свободното ви време приключи — тя говореше толкова странно, че Лея едва я разбра. — Сега трябва да се захващаме за работа.

— Тя говори с ужасен акцент — прошепна Аманда.

— Навън! — изкомандва мадам. — Имаме много работа, а вие пречите.

— Разбира се — момичето направи реверанс и смеейки се напусна стаята.

— Нахално момиче! — рязко се скара жената, но в гласа й се прокрадна нотка на обич.

Започна да изучава Лея, като я обхождаше и оглеждаше от всеки възможни страни.

— Да, да, добра фигура… малко едър бюст… мъжът ти го харесва, нали…

Лея се изчерви, усмихна се и заоглежда тапетите на таванската стая.

— Ела, ела. Не стой там. Имаме много работа. Кажи ми какво харесваш и да почваме.

Тя забърза между рафтовете, отрупани с топове платове. Лея докосна едно парче наситено синьо кадифе:

— Аз… аз не знам. Всичко ми харесва. Обикновено Никол и Рийган…

— А, хубава работа! — сряза я мадам Жизел. — Госпожа Рийган не е тук, а госпожа Никол се е отдала на страстите с този свой великолепен съпруг и няколко дена няма да има възможност да се занимава с нищо друго. Трябва да се научиш да разчиташ на себе си. Изправи се! Нито една дреха не ще ти стои добре, ако раменете са отпуснати. Трябва да се гордееш със себе си. Ти си красива. Имаш богат красив съпруг, който скоро ще се върне и ние ще ти приготвим великолепни дрехи. Има много неща, с които можеш да си горда. Покажи ги!

Лея си мислеше, че тя е съвършено права. Аз имам, имам с какво да се гордея.

— Това ми харесва — каза тя, като се обърна към един от рафтовете и докосна топ ръждивокафяво кадифе.

— Добре. Какво още?

— Това, това и… онова.

Мадам Жизел погледна Лея и се засмя:

— Може да изглеждаш уплашена, но ти не се страхуваш от никого. Нали?

Лея прие въпроса съвсем сериозно.

— Никол и Рийган са толкова уверени в себе си, че всичко, което правят, изглежда съвършено.

— Те са родени в богатство. Но хора като теб и мен трябва да се учат. Аз ще ти помогна, ако не се страхуваш от упорита работа.

Лея си спомни как ореше с хомот на раменете си и се усмихна.

— Хората, които живеят в такива къщи, дори не подозират какво е работа.

— О, ти ще узнаеш — каза шивачката.

Последваха дни на безкрайни измервания, закарфичвания и суетене от страна на мадам.

— Бельо — постоянно повтаряше дребната жена. — В тази отвратителна ферма, където отиваш, няма да можеш да носиш непрекъснато копирана. Но бельото ти трябва винаги да бъде достойно за дама, независимо какво си облякла отгоре.

Отначало Лея бе шокирана от полупрозрачните дрехи от индийски памук, но после свикна с тях и ги хареса. Мадам и нейните работнички направиха изключителен гардероб с много всекидневни дрехи от щампован муселин и няколко копринени и кадифени рокли. Беше подготвена за всякакви изненади на новото място, независимо в какво обкръжение и при какво общество би попаднала.

Мадам винаги помагаше на Лея да бъде самоуверена:

— Сега ти си Станфорд и ти принадлежат всички привилегии на името ти.

Несъзнателно Лея започна да ходи изправена. Само за месец започна да се държи така, сякаш винаги се е хранила на маса и е носила сатенени дрехи.

Когато приключи жътвата и реколтата бе събрана, Клей имаше достатъчно време да се отпусне и да обърне известно внимание на Лея. Всяка сутрин те излизаха заедно и той я учеше да язди. Една нощ той сподели с Никол:

— Харесвам я. Много е сериозна, винаги се стреми да задоволи околните. Опитва се да научи всичко.

— Това е заради Уесли — отговори Никол, като откъсна очи от ръкоделието и погледна съпруга си. — Тя все още вярва, че светът се върти около този мъж, въпреки че той на два пъти я изостави — след единствената нощ, в която са били заедно и след самата им сватба. Надявам се…

— Какво се надяваш?

— Уесли твърде много прилича на Травис. Когато намисли нещо, е почти невъзможно да бъде убеден в обратното.

— В какво искаш да го убедиш?

Клей изсумтя възмутено:

— Уес се спаси, като не се ожени за тази кучка. Кимбърли мисли, че светът трябва да бъде положен в краката й.

— За нещастие точно така става. Най-често Уесли е този, който го прави. Не вярвам, че ще може лесно да я забрави.

— Ще я забрави — изкикоти се Клей. — Уес не е глупав и след като прекара няколко седмици сам с красавица като Лея, няма да си спомня, че Кимбърли съществува.

Никол си имаше собствена представа за глупостта на мъжете, когато става въпрос за красиви жени, но продължи да шие, без да добави нищо.

Тази зима, когато работата в плантацията намаля, Лея откри тайната на тъкането. Никол я заведе в тъкачницата и тя нямаше желание да си тръгне. Красивите материи, покривките, които излизаха от ръцете на жените, совалките, които летяха, педалите, които плавно задвижваха машините, очароваха Лея.

— Искаш ли да опиташ? — попита едра руса жена, която бе представена като Джени Лангстон.

— Не съм сигурна, че ще мога — поколеба се Лея. — Като че има хиляди нишки, които влизат и излизат през примките в металния гребен.

— Искаш ли да опиташ? — насърчи я тя, като видя с какво страхопочитание докосва изтъканата материя.

— Много!

Никол й показа голяма част от плантацията, но в съзнанието на Лея бяха материите от тъкачницата.

— Наистина ли мислиш, че мога да създам нещо подобно? — попита Лея, докато я развеждаха край млечните крави. Откакто се помнеше, тя доеше крави, но те не я интересуваха. Да може да създаде такава прелест — това беше наистина нещо интересно.

— Вярвам, че наистина можеш. Искаш ли да се върнем пак в тъкачницата?

Очите на Лея искряха.

Следващите месеци Лея прекара плътно до Джени, която я учеше на всичко: от отглеждането на овцете и подстригването им, боядисването и преденето на вълната до самото тъкане. Лея възприемаше всичко, сякаш бе родена със совалка в ръка.

Вечер сядаше зад чекръка и нишката, която излизаше, беше фина и равна. В продължение на дни тя сядаше близо до нищелките и издърпваше конците. С безкрайно търпение безпогрешно спазваше сложния модел на Джени. Докато тъчеше, мяташе ловко совалката.

През януари Джени каза, че е време сама да създава модели.

— Но аз не мога да чета — каза Лея.

— Никой от тъкачите ми не може. Първо ще се научиш сама да рисуваш моделите си.

Следващите няколко седмици Никол на два пъти намери Лея заспала на масата, покрита с рисувани модели. Изписваше сложни чертежи от цифри и схеми на различни части на стана. Създаде няколко модела на оглавници върху хартия, за да провери дали няма грешка. Имаше фигури като двойно колело на колесница, двоен възел, кадифена роза, следа от охлюв и колело, и звезда.

Никол помогна на Лея да си легне, а на сутринта Клей я извика в кабинета си.

— Мисля, че това ще ти хареса — каза той, като й подаде голяма книга, подвързана със синя кожа.

— Аз не мога…

— Отвори я.

Тя видя, че страниците бяха празни и погледна озадачено.

Клей беше застанал до нея:

— На корицата пише Ейръндел хол. Всяка година подвързвам няколко книги, в които водя бележки за архива на плантацията. Никол ми разказа за твоите модели и мисля, че можеш да ги записваш тук. Вземи я със себе си в Кентъки.

За негово учудване Лея се свлече на един стол и се разплака.

— Нещо нередно ли направих? Не ти ли харесва книгата?

— Всички са толкова мили — изхлипа тя. — Знам, че е заради Уесли, но…

Клей коленичи до нея и повдигна брадичката й:

— Искам да ме чуеш и да ми повярваш. Ние те взехме при нас заради Уес, но забравихме това още преди месеци. Никол, аз и децата те обикнахме. Спомни си как по Коледа, когато момчетата бяха болни от шарка, ти прекарваше цели нощи при тях. Твоята доброта, обичта, с която ни дари, са много по-ценни от това, което ние правим за теб. Повече не искам да слушам такива работи — усмихна се той, като се изправяше. — Сега се връщам на работа.

Лея се изправи и импулсивно го прегърна:

— Благодаря за всичко!

— Само ако знаех, че така ще бъда възнаграден за старанието, щях да ти предпиша плантацията. А сега си върви при становете.

Усмихната, тя излезе от кабинета.

През февруари Рийган и Травис дойдоха да я вземат.

— Достатъчно дълго беше при вас — каза Травис на Клей, като се засмя на Лея.

Рийган с известна неприязън беше казала, че Травис много бързо е простил на Лея клопката, устроена на малкия му брат, след като е видял в каква красавица се е превърнала.

Със сълзи в очите Лея прегърна цялото семейство Армстронг за довиждане.

— О, да — каза Клей с игриви пламъчета в очите. — Мисля, че би искала да имаш това. — Той показа с глава един дървен сандък.

Озадачена, Лея се приближи до него. Зад сандъка имаше един красив черешов стан, украсен с месинг. Тя остана безмълвна. Клей я прегърна:

— Можеш да го вземеш в Кентъки. И ако се разплачеш пак, ще го оставим тук — предупреди той.

Травис обеща да изпрати някого да прибере стана. Лея не искаше да се раздели с подаръка си дори за няколко дена. Тя сграбчи бърдото. Травис я повдигна, качи я в малкия кораб, а тя държеше бърдото и махаше с него докато семейство Армстронг се скриха от погледа й.

На връщане Рийган зададе стотици въпроси и забеляза голяма промяна у Лея. Тя вървеше изправена, гледаше хората в очите и движенията й бяха несъзнателно грациозни.

По пътя към къщи Рийган си мислеше, че Лея вече е готова да посрещне всичко. В този момент погледна къщата и видя на верандата Кимбърли Шоу. Едната й ръка беше поставена деликатно върху металния парапет. Русата й коса беше опъната назад и откриваше прекрасно лице, а по врата й се спускаха къдрици. Крехката й красота бе подчертана от копринената рокля и подходящото в наситено розово наметало.

— Това ли е любимата на Уесли? — плахо прошепна Лея.

— Запомни, Лея, ти си съпругата на Уесли.

Кимбърли слезе по стълбите и тръгна към тях.

— Кимбърли, отдавна не съм те виждал — Травис хвана гостенката за раменете и я целуна по бузата. — Познаваш ли Лея, моята снаха?

— Бегло — каза Кимбърли мило и протегна ръка. — Аз съм Кимбърли Шоу.

Рийган забеляза, че Лея проявява слабост пред Ким и й стана неприятно.

Бившата годеница на Уесли много добре осъзнаваше чара, с който завладяваше хората.

— Щастлива съм да се запознаем — меко каза Лея.

— Моля да бъда извинен, уважаеми дами — каза Травис — трябва да се върна на работа.

Когато той излезе, Рийган покани Ким на чай.

— Ако не ви отнемам време, имам някои новини за вас — отговори госпожица Шоу.

— За Уесли? — нетърпеливо попита Лея, като я последва нагоре по стълбите.

— Нищо ли не си чула за него? — повдигна вежди Кимбърли.

— А ти чула ли си? — прекъсна я домакинята. Поведе я към една малка приемна и поръча чай.

— Не бих казала — скромно отвърна Кимбърли. — Да си призная откровено, бях много разочарована от това, което се случи миналата година. Месеци наред ми беше трудно да чувам името на Уесли.

Лея си играеше с пръстите на ръцете си. Не беше се замисляла как ли се е чувствала тази жена след като е загубила мъжа, когото обича.

— Както знаете — продължи Ким — беше планирано да замина за Кентъки заедно с Уесли и брат ми. Очаквах с нетърпение да замина в тази нова страна заедно с… — тя спря, когато прислужникът донесе чая.

— Не си дошла, за да ни разкажеш за миналогодишните си планове — сряза я Рийган. — Защо си тук?

Едри сълзи замъглиха красивите очи на Ким.

— От деня в църквата животът ми стана отвратителен. Вероятно не можеш да си представиш какво означава това, Рийган. Постоянно ми се надсмиват. Всеки път, когато отивам в църквата, някой ми напомня как бях изоставена.

Тя погледна към Лея, която все още си играеше с пръстите на ръцете.

— Дори децата измислят стихчета за това, което се случи.

Зарови лице в ръцете си:

— Ужасно е. Не мога повече да понасям всичко това.

Въпреки всичко Рийган почувства известно съжаление:

— Какво можем да направим за теб? Травис може да поговори с хората или…

— Не. Единствения начин е да замина. Лея — каза тя с молба — ти не ме познаваш, но искам да направиш нещо, което ще спаси живота ми.

— Какво е то? — сериозно попита Лея.

— В последното си писмо Уес пише, че се връща в края на март. Тогава вие двамата и брат ми ще потеглите за Кентъки.

„Един месец!“ — помисли Лея, само след месец той ще си бъде у дома и тя ще бъде наистина негова съпруга.

— Нека дойда с вас — говореше Кимбърли — ще пътувам със Стивън и ние четиримата ще отидем там, където никой няма да знае какво се случи. Моля те, Лея, знам, че нямам право да искам каквото и да било от теб, но ти си виновна за всичко…

Рийган се изправи и каза рязко:

— Мисля, че искаш прекалено много от Лея. Не смятам, че тя трябва…

— Моля те, Лея! Може би ще си намеря съпруг в Кентъки. Тук всички ми се надсмиват. Много съм нещастна. Наистина съм нещастна, че ти притежаваш единствения мъж, когото съм обичала и…

— Да — сериозно отговори Лея — разбира се, че можеш да дойдеш с нас.

— Лея, трябва да обсъдим това — намеси се Рийган.

— Не — отговори Лея. — Вината е моя и аз ще направя всичко, за да ти върна поне част от това, което загуби.

— Не си отговорна — започна Рийган, но Лея я погледна така, както не я беше гледала никога.

— Би ли наляла чай — обърна се тя към нея. Етърва й седна и се подчини.