Лея

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Лея тежко пристъпваше зад Уесли. Единственият шум, който се чуваше, идваше от самата гора. Тя се оглеждаше, непрекъснато се опитваше да види какво има зад дърветата и храстите. Един звук в далечината я накара да подскочи. Уесли вървеше пред нея без да обръща внимание на уплашените й викове.

Сутринта той откликваше на всеки неин писък, усмихваше се самодоволно и продължаваше. Лея се зарече да не издава страха си, но не можеше да се сдържа. Никога досега не се беше отдалечавала толкова много от хората. Тя бе израснала заобиколена от братя и сестри и за пръв път ги напусна, когато отиде да живее в плантацията на Уесли. А там около нея имаше много повече хора. По пътя за Кентъки винаги имаха многолюдна компания.

Сега за пръв път в живота си тя беше сама. Уесли изобщо не зачиташе присъствието й. Много рано тази сутрин бяха приготвили багажа.

— Кои коне ще вземете? — попита Хамънд.

— Там, където отиваме, кон не може да достигне.

Уесли преметна една торба на раменете си.

Без да се обади и без дори да го погледне, тя взе една по-малка торба. Заричаше се да не показва страха си.

Кимбърли стоеше до Джон. Беше необичайно човек да я види станала толкова рано сутрин. Обикновено оставаше в леглото, докато се приготви закуската. Лея не беше сигурна дали Ким иска да бъде близо до Джон, или той настоява тя да е близо до него. Но тя беше прекалено заета със своите собствени проблеми, за да мисли за Кимбърли.

— Готова ли сте, госпожо Станфорд? — попита Уесли. Без да го погледне, Лея го последва.

Вече няколко часа вървяха. Лея беше изморена. Отдавна бяха оставили зад гърба си гласовете и вида на хората. Сякаш на земята съществуваха само тя и мъжът в кожени дрехи пред нея.

— Можеш ли да се изкачиш ей там? — Уес спря и посочи нагоре.

Лея погледна стръмната скала, която водеше към отвора на една пещера. Кимна рязко с глава, без да го поглежда.

— Дай ми багажа си.

— Мога да го нося — каза тя и потегли. Уесли хвана торбата и я издърпа от рамото й.

— Казах ти да ми дадеш багажа си и точно това имах предвид. Ако още един път ми се опънеш, ще те метна на гръб и ще те нося.

Все още без да го поглежда тя измъкна торбата и му я подаде. Изкачването не беше леко, особено като се има предвид дългата й пола. Но винаги, когато усетеше трудност, Уесли беше там, готов да освободи полите й, подпираше я за кръста с ръка и даже веднъж я побутна по задника.

Когато достигнаха върха, тя не му благодари. Застана на гладкия ръб на стената и занаднича в тъмния отвор на пещерата.

— Мислиш ли, че вътре има мечка?

— Може би — отговори той безучастно. Остави чувалите на земята. — Ще отида да проверя.

— Бъди… бъди внимателен — прошепна тя.

— Безпокоиш се за мен, нали? Тя срещна погледа му:

— Не искам да остана сама тук.

— Мисля, че заслужавам това — почти изсумтя той, като извади един тежък нож от калъфа, който висеше на кръста му и свещ от торбата си.

— Не трябва ли да си вземеш пушката? — попита тя ужасено.

— В тази схватка пушките са безполезни. Няма ли да ме целунеш за сбогом?

— Трябва да те възнаградя за това, че си ме довел пред мечешката бърлога вдън горите на края на света? Вътре може би има цяло семейство мечки и двамата ще умрем.

Очите му заблестяха игриво.

— Ако можех да умра, възнаграден с една целувка…

— Изчезвай — извика тя.

Лицето на Уесли стана сериозно и той изчезна в пещерата.

— По-голяма е отколкото мислех — чу се приглушено гласът му отвътре. — Има индиански рисунки по стените и останки от лагерни огньове.

Тя го чуваше как се движи. Когато отново се обади, гласът му беше още по-приглушен.

— Като че ли няма следи от мечки. Само няколко кокала. Изглежда много хора са лагерували тук.

Той мълча известно време. Лея започна да се отпуска и пристъпи към входа на пещерата. Чуваше стъпките на Уесли и отвреме-навреме виждаше пламъчето на свещта.

— Безопасно ли е? — извика тя.

— Да — извика той. — По-безопасно е от разходка в града. Всичко стана изведнъж в следващите няколко минути.

— Ъх… оооо… — изкрещя Уесли. — Бягай, Лея, скрий се!

Тя замръзна на мястото си в средата на входа.

Като светкавица проблеснаха дрехите на Уесли. Той изхвърча от пещерата. На сантиметри го следваше една голяма черна мечка. Телесата й се поклащаха при всяка тромава стъпка. Мина толкова близо до Лея, че почти я докосна. Тя усети миризмата на звяра. Беше застанала неподвижно като скалата зад нея.

Като че ли мечката не я забеляза. Цялото й внимание беше заето с Уес.

Лея можеше да движи само очите си. Наблюдаваше как Уесли тича надолу по хълма.

— Качи се на някое дърво, Лея — извика й Уесли.

„Дърво — мислеше си Лея — какво е това дърво? Как изглежда?“

Тя продължаваше да се чуди, когато чу отляво силен плясък. „Побързай, Лея“, каза си тя, но нищо не се получи. „Помръдни“, повтори си.

Когато успя да помръдне, вместо да обърне внимание на думите на Уесли, тя се затича към мястото, откъдето се чу плясъка. Спря се до едно малко, заобиколено от скали езерце. Гърдите и се надигаха. Всичко беше съвършено спокойно и тихо. Нямаше следи от Уесли и мечката. Само птиците пееха, а късното следобедно слънце огряваше наоколо. Носеше се мирис на зелена трева.

В следващия миг някой я хвана за глезена и я задърпа надолу. Инстинктивно тя започна да се бори.

— Престани — дочу гласа на Уесли. Само гласа му, него го нямаше.

Когато престана да се бори, Уес я дръпна към водата.

— Какво… — тя ахна, когато Уес постави ръка на главата й и я потопи под водата. Тя задържа дъх яростно. Видя го как се потапя в прозрачната кристална вода.

Той посочи нагоре. Над тях мечката душеше въздуха. Уес й направи знак да го последва.

Той заплува към отсрещната страна на малкото езеро. Подаде глава зад едни висящи зелени клони. Лея приближи, като се мъчеше да задържи въздуха си. Той постави пръст на устните си и я предупреди да не вдишва шумно.

С периферията на окото си Лея видя мечката на същото място. Опита да се отдръпне. Животното се намираше по-близо до Уесли. Той разтвори ръце и я придърпа. Лея не можеше да се бори. Остави се в ръцете му, беше се притиснала с гръб към него. Не можеше да се отдръпне. Всеки издаден звук би привлякъл вниманието на мечката.

Той нежно захапа меката част на ухото й.

Тя се опита да му попречи, но той многозначително й кимна към мечката.

Опита се да му обясни с поглед, че предпочита да я изяде мечката, но това изобщо не го трогна. Той продължаваше да я държи здраво. Зарови лице във врата й. Обсипваше с целувки голата й шия.

Водата беше топла, цял ден нагрявана от слънцето. Отпускаше уморените мускули на Лея. Уесли я целуваше по врата и страните. Лея се облегна на него и с готовност извърна глава.

— Мечката си отиде — прошепна той.

— Ммм — прошепна Лея със затворени очи.

Уесли докосваше със зъби чувствените места по врата й. Тя се извръщаше бавно към него. Тялото й беше много меко и се огъваше в ръцете му като водата, която ги заобикаляше.

— Мечката си отиде. — С върха на езика си той докосна меката част на ухото й. — На сушата ли да свършим, или да продължим във водата? Желая те.

Изведнъж тя изфуча. Газеше във водата:

— Как се осмеляваш…

— Как се осмелявам! — Той се изсмя. — Защо лъжеш себе си, Лея? Само да те докосна и ти си моя. Не си отивай. Нека останем във водата. Аз никога не съм…

Лея полагаше усилия да излезе достойно на брега. Обърна се към него. Очите й припламваха гневно.

— Ако имаш намерение да ме информираш за предишните си завоевания, въздържай се. Аз не се интересувам какво си или не си правил. И за твое сведение аз реагирам по същия начин на всички мъже, които ме докосват. Това е вродено у всички жени от рода Саймънс. Мислех, че знаеш това. В края на краищата интереса ти към мен не се ли дължи на блудната ми и безпътна природа.

— По дяволите, Лея! — Той се приближи гневно към нея. — Защо продължаваш да говориш тези неща за себе си? Видях те с Джъстин. Готов съм да се обзаложа, че никога не те е докосвал.

— Недей, ще загубиш.

Тя излезе на брега и започна да изцежда водата от полата си. Уесли застана до нея. Едрото му тяло се очертаваше под мокрите му кожени дрехи.

— Ще ми дадеш каквото искам, Лея.

Тя изобщо не го погледна. Той се отдалечи.

— Ще лагеруваме ей там — посочи с глава той. Когато се отдалечи, раменете на Лея увиснаха. Седна на един камък. Мократа й пола се влачеше след нея. Не можеше да отстъпи пред него. Не можеше да си го позволи. За кой ли път почти го беше загубила. Бяха се любили, той й беше хвърлил една монета и си беше отишъл. После се бяха оженили и той я беше оставил сама, наранена и бременна. Когато се беше върнал от Кентъки, той беше отказал дори да я погледне. Беше пожелал Кимбърли и отново я беше отхвърлил. Три пъти, си помисли Лея, три пъти я беше изоставил. А сега от нея се искаше да му се довери? Дали намираше удоволствие в това да си играе с нея, да наблюдава как тя се влюбва и след това да я изоставя? Дали изпитваше нужда да го прави, за да се чувства мъж? За него тя не означаваше нищо повече от удоволствия за една нощ, но за нея той беше нещо специално. Беше го обичала силно в продължение на години. Когато баща й я пребиваше от бой, тя лежеше и си мислеше как някой ден Уесли Станфорд ще дойде да я спаси. Когато загуби бебето, тя плака, но знаеше, че ще има и други деца — деца на Уесли. Но сега тя знаеше какъв е той, знаеше, че той ще я изостави веднага щом забременее. Тогава вече няма да има никаква нужда от нея.

И какво ще стане, когато те напуснат гората и отидат в Суитбрайър — градът на Уесли? Той пожела да я признае за своя съпруга пред няколко близки приятели. Но какво би станало, ако той не пожелае да го направи пред целия град? Не, една Саймънс трябва да бъде крита в горите, пазена, недопускана във висшето общество.

Разбира се, Уесли беше мъж. Както изтъкваше често, Лея беше страстна жена. Ето че той я беше довел в гората. Беше й спретнал малка отвратителна игричка, за да я принуди да избира между леглото му и месеци в гората. Какво би последвало, когато тя отстъпи? Защото, разбира се, той би се върнал в чистата си малка ферма, за да съобщи на всички как го е прелъстила и го е принудила да се ожени за нея. Че тя е жена със свободни нрави. Който и да е съдия в Кентъки би му дал развод. Уесли ще бъде свободен и Лея ще…

Тя пое дълбоко въздух и се изправи. Още един път щеше да е изоставена с наранено сърце. А толкова много пъти женското сърце може да бъде разкъсвано и излекувано. Ако отново се влюби в Уесли и той я изостави, дали би могла за четвърти път да събере останките от чувствата си. За свое собствено добро трябва да му устои. Не можеше да му позволи отново да я зареже.

Между дърветата тя видя потрепването на огъня. Разбра, че Уесли е приготвил място за нощувка. Тя се запъти към светлината потръпвайки.

— Кафе — Уес й подаде канче, от което се вдигаше пара. Тя поклати глава и протегна ръка да вземе тигана.

— Не — той го дръпна. — Сега ти ще си почиваш. Аз ще приготвя вечерята.

— Не ставай смешен. Мъжете не могат да готвят.

— Не могат ли? Е, хубава малка жено, ти си стой тук, а аз ще ти покажа, че грешиш.

Лея седна. Беше приковала поглед в ръцете си. Уесли майсторски обръщаше бекон в тигана и я наблюдаваше отвреме-навреме.

— Разказвал ли съм ти някога за Париж?

— Париж? — Тя го погледна. — Никога не съм чувала за Париж. Във Вирджиния ли е?

Уесли й се усмихна. Тази мокра рокля така беше прилепнала по тялото й! Той знаеше, че когато изсъхне, ще пада по-свободно и ще прикрива формите й. С широка усмивка си спомни изрязаната рокля, която бе облякла онази нощ в странноприемницата. Би изглеждала добре в Париж с красиво боне, което да украсява тъмната й коса.

— Париж е отвъд океана, в една страна, наречена Франция.

— Съжалявам, че не съм имала възможност да получа образование като твоето. Баща ми не виждаше никаква полза от това да изпраща своите деца-роби на училище.

Той не обърна никакво внимание на думите й.

— Една нощ петима души вечеряхме в една частна гостилница. — Той спря. — Може би не трябва да ти разказвам тази история. — Погледна я. — Може би искаш да чуеш как брат ми Травис ухажваше Рийган.

— О, да — каза Лея. Тя би искала да чуе за приятелката си.

— Добре тогава, иди се преоблечи и аз ще ти разкажа докато се храним.

По-късно, докато ядяха боб, бекон и бисквити и пиеха кафе, Уес превъзбудено разказваше. Това беше една възмутителна история за това какво беше направил Травис, за да си възвърне съпругата. Имаше стотици рози, безбройни писмени предложения и накрая цирк, в който според Травис, той е рискувал живота си и е бил звездата на представлението.

— Колко рози? — попита Лея.

— Травис казва хиляди, но Рийган винаги свежда очи, така че кой знае?

— Никога не съм виждала слон — каза Лея.

— Травис докара със себе си фургон, пълен с тор. Мислеше, че това ще помогне на тютюна да израсне двойно повече.

— И израсна ли? — попита Лея с широко отворени очи.

— Не бих казал, че има някаква разлика. А сега, след като чу тази приказка, време е да си лягаш.

Тя се стегна, а пламъчето в очите на Уес й показа, че той е прочел мислите й.

— Ей там съм ти приготвил постелята — хладно каза той. — Аз ще бъда от другата страна. Ако се изплашиш, обади се. Спя леко.

Той изхвърли утайката от кафето и се запъти към постелята си.

Лея тихо отиде при леглото си, благодарна, че той ще я остави на мира тази нощ.

Дълго време Уесли лежеше буден с поглед към звездите.

Мразеше начина, по който тя подскачаше винаги, когато я доближеше. Реакцията й го озадачаваше. Тя беше искала да се ожени за него. Според Травис първия път тя му се беше отдала, защото е мислела, че го обича. Сега го притежаваше. Той беше решил да остане с нея, а тя се държеше, сякаш той е заразен и тя може да прихване от него. Въобще не разбираше.

Разбира се, може би е бил малко груб в началото. Тогава беше разгневен до полуда от загубата на Ким. А Лея приличаше на онези жени, от които винаги се е отвращавал — жена, която не се нуждае от никой и от нищо. Но по време на пътя той разбра, че тя има нужда от помощ много повече отколкото изглежда. Тя се нуждае от някой, който да я защитава от всички, които си позволяваха прекалено много спрямо нея. Ким я беше накарала да й прислужва. Джъстин очакваше тя да се влюби в него и дори Уесли беше започнал да разчита на нея. Толкова е лесно да поставиш задача на Лея, защото думичката „не“ липсва в речника й. Като че ли е задължена на целя свят.

В началото Уес говори с Ким за многото задачи, които Лея трябва да изпълнява. Ким се озадачи. Тя каза, че Лея иска да върши цялата работа. Уес веднага разбра, че е безполезно да се опитва да разговаря с Ким. Всъщност започна да осъзнава, че не може да разговаря с Ким за каквото и да е. Вечер той сядаше с нея и искаше да й разкаже нещо за себе си. Но очите й се стрелкаха наоколо и често й се случваше да скочи по средата на някое изречение. Тогава Уесли обръщаше поглед към Лея, която слушаше с внимание наведена напред всяка дума на Джъстин. А Уесли си мислеше: „Тя е моя съпруга!“

Уесли не беше сигурен кога Ким започна да му досажда. Вероятно когато тя изпищя толкова високо, че всички дотичаха, уплашени, че я е ухапала змия. Всъщност една пчела беше ужилила опакото на ръката й. Съвсем спокойно Лея посипа ужиленото място с хлебна сода, а Уесли заведе треперещата и плачеща Ким във фургона, където тя отново си легна. По-късно той видя Лея, която се опитваше да постави нещо на врата си. Доста дълго трябваше да я убеждава, за да му покаже мястото. Беше се облегнала без да иска на храст от орлови нокти и имаше три ужилвания от диви пчели.

— И защо не каза? — попита Уесли. Тя сви рамене и отговори:

— Това са само три ужилвания.

Тя не му позволи да намаже мястото със сода. Той я остави, но след това започна повече да мисли за нея. Започна да си задава въпроси.

Животът във фермата никога не беше лесен. Обратно на това, което си мислеха много хора, той нямаше много пари. Половината от плантацията Станфорд беше негова, но богатството й беше самата земя. Той можеше да получи парите си, само ако тя се продадеше. Травис се беше съгласил да плаща каквото може, и каквито и да бяха оплакванията от брат му, Уес никога не бе имал съмнения за честността му. Така че Уесли не беше богат. Не можеше да си позволи армия от прислуга. Какво щеше да прави с жена, която изпада в истерия само при ужилване от една малка пчела? Можеше ли Уес да оре цял ден, после да се върне и да се грижи за къщата? Можеше ли да носи всяка сутрин закуска на Ким в леглото?

Някога, когато живееше под опеката на Травис, той имаше нужда от някой, който да се облегне на него. Ким обаче не се облягаше, повечето от времето тя лежеше върху му.

А когато я целуваше, Ким казваше:

— Уесли, тази вечер можеш да получиш само две целувки.

После свиваше здраво устни и мляс, мляс. След това срамежливо се разсмиваше, като че беше направила нещо нередно и неприлично и се отдръпваше.

Известно време беше очарован от предвзетите й целувки и срамежливия смях. Вярваше, че тя иска да му внуши, че ако си го позволи, може да бъде много страстна. Но един ден той престана да й вярва. Започна да мисли, че дори след като се оженят, тя ще продължи да казва:

— Тази нощ, Уесли, ще получиш само две целувки. А може би на съпруга й ще бъдат позволени три? Веднъж той се опита да разпали страстта у нея. Но тя се отдръпна изплашена. Когато си възвърна спокойствието, тя го пошляпа, сякаш е малко момче, което трябва да се набие.

След този случай той повече не опита, но престана да си получава всяка вечер полагаемата доза целувки.

И колкото повече се отдръпваше от Кимбърли, толкова по-осезаемо усещаше присъствието на Лея. Започна да я усеща — тиха, работлива, готова да помогне винаги. Тя умееше да се справи с всяко нещо, което би затруднило всеки друг. Щедростта й беше невероятна. Нищо за нея не беше прекалено много. Искаше малко, а даваше всичко.

Колкото по-дълго пътуваха заедно, толкова повече я харесваше. Не беше убеден точно кога взе решение да я задържи. Това беше станало постепенно. Знаеше, че предпочита да се ожени за Лея, отколкото да осинови Ким.

Той искаше веднага да й каже, но чувстваше, че тя не би го посрещнала с отворени обятия. Не можеше да разбере защо тя не иска да го посрещне с разтворени обятия? В края на краищата й даваше всичко, което тя иска. Но кой би могъл да разбере жените!

Дълго време мисли и реши, че трябва да я въвлече в ситуация, в която тя да зависи от него. Ето, имаше такава ситуация. Нейната компетентност дотолкова можеше да вбеси човек, че той се чудеше дали изобщо би могъл да я накара да се нуждае от него.

Когато се търкаляха в калта — той се усмихна при този спомен — тогава той разбра, че тя се страхува от безлюдната гора. И реши да я заведе в гората.

Както беше предположил, като се уповаваше на странната логика, с която разсъждават жените, Лея стана още по-упорита, когато разбра, че ще остане с него. Дай на жена това, което желае и само гледай как тя ще пожелае обратното.

Сега са съвсем сами, а тя се държи така, сякаш не може да го понася. Дори да живее сто години, той няма да може да разбере жените.

Но тя ще се промени. Ако трябва, би прекарал месеци в гората. Ще я ухажва, докато я спечели. Може би дори отново ще се люби с нея, за да може тя да забременее. Това е добра идея. Когато наедрее, тя ще му създава много по-малко тревоги. Тогава ще отидат във фермата в Суитбрайър, а тя ще носи детето му.

О, Лея, мислеше си той, като отправи поглед към нея през замиращия огън, нито една жена не би могла да устои на Станфорд, ако той реши да я спечели.

След като взе това решение, той се обърна на една страна и заспа.