Лея

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лея се събуди обхваната от ужас. Гората беше смълчана. Луната показваше, че не е много късно, но тя чувстваше нещо, което не беше наред. Бързо обърна глава към Уесли. Очите му бяха отворени. Предупреждаваха я. Подчини се на мълчаливата му заповед и остана да лежи безшумно, докато наблюдаваше как той придърпва сантиметър по сантиметър пушката към себе си.

— Нямаш нужда от това, господине — гласът проехтя зад нея и я накара да се вцепени.

Тя беше мислила, че никога вече няма да чуе този глас. Беше се молила никога да не го чуе отново.

— Ние сме пътници като вас двамата — продължи гласът. Лея лежеше неподвижно. От тъмнината изскочи висок мършав човек. Тя видя брадатото му лице на лунната светлина.

Бавно, като пресмяташе всяко свое движение, Уесли седна, без да изпуска пушката от ръцете си.

— Кой е с теб — попита той с толкова сънлив глас, че Лея остро го погледна и след това забеляза, че е нащрек.

— Само аз и едно от момчетата. Имате ли нещо против, ако пием от вашето кафе?

Без да изчака отговора, слабият мъж коленичи до изстиналото канче. Изобщо не си направи труда да погледне към Лея.

„Не би го направил“ — мислеше си Лея гневно. Брат й Ейб никога не причиняваше зло на жените, освен когато би могъл да получи за тях откуп. Преди години, след като беше отвлякъл Никол Армстронг, той като че бе изчезнал от лицето на земята. Никой Саймънс не бе чувал нищо за него. Сега беше много по-слаб, по-възрастен, но Лея не се съмняваше, че това е той. Вероятно нямаше да им се случи нищо хубаво и Уесли беше прав да държи пушката в ръцете си. А може би ако тя се разкрие пред брат си, той ще ги остави на мира.

— Ще донеса чаша — каза тя високо, с очи, приковани върху тесния гръб на Ейб. Гледаше износеното му черно палто. Стори й се, че той трепна като чу гласа й, но не беше сигурна.

Като се движеше бързо, тя хвърли наръч клони в стихващия огън и светли пламъци се издигнаха нагоре. Бавно и преднамерено наля чаша кафе и му я подаде над разпаления огън.

Той я погледна само за миг. Не беше сигурна дали я е познал. Когато Ейб ги напусна, тя беше четиринадесетгодишно момиче. Сега пред него стоеше жена. Маниерите и говора й бяха много променени.

Неговото лице беше останало същото. Все още беше тясно. Очите му бяха разположени близко едно до друго. Носът му беше голям, изглеждаше като човка на птица, готова да нападне. Сякаш всеки момент щеше да излети и да кацне на мръсната му рошава брада.

— Бих искал да видя приятеля ти — каза Уес.

Ейб се обърна към него, без отново да обръща внимание на Лея.

— Той е само едно момче. Не вреди никому. Но ако искате да го видите… Бъд, излез, ела насам.

Лея наля още една чаша кафе и почти я изпусна при вида на мъжа, който излизаше от сянката. Може би той беше сянката. Това беше най-големият мъж, когото някога е виждала. И Уесли, и Травис бяха едри, добре сложени, силни мъже. Но пред този те изглеждаха джуджета. Беше висок над два метра и изглежда тежеше над двеста кила. Носеше размъкнати груби ленени панталони, вмъкнати във високите му черни ботуши. Гигантските му прасци изпъкваха през тях. От кръста нагоре беше гол, само с една преметната през рамо овча кожа. Ръцете му бяха огромни. Това бяха не ръце, а изваяни стволове на дървета. При това личеше, че все още е младо момче. Лицето му беше красиво и студено, сякаш не се усмихваше никога. Вратът му беше огромен, почти колкото талията на Лея.

— Едно от момчетата — тържествуващо добави Ейб.

— Кафе? — успя да попита Лея, като проточи шия, за да може да го види.

— Бъд обича ръцете да са му свободни — каза Ейб и не позволи на момчето да отговори. — Вие двамата просто минавате ли оттук?

— Ловуваме — отговори Уес.

Той все още не помръдваше от постелята си и не обръщаше гръб на гиганта до себе си.

Ейб изсипа утайката на кафето и надигна малкото си върлинесто тяло:

— Сега трябва да тръгваме. Благодарим ви, госпожо.

Той подаде празната си чаша на Лея и тогава тя почувства, че той я е познал. Близко разположените му очи се приковаха в нейните, после огледаха роклята й, далеч по-добра от всички дрехи, с които я бе виждал облечена.

— Хайде, Бъд.

Ейб изчезна в тъмнината, а мълчаливият гигант безшумно го последва.

В главата на Лея се въртяха всякакви мисли. Беше сигурна, че това посещение не е за добро. Доколкото тя знаеше, брат й не беше извършил нищо честно през живота си.

— Какво мислиш, че искаха — попита Уес, като я наблюдаваше.

Лея подскочи виновно, чувайки гласа му. Тя не можеше да разкаже на човек от средата на Уес, че това отвратително същество е брат й, който иска да ги пребие и да ги ограби. Може би той ще се въздържи, защото изпитва семейни чувства? Или по-скоро не би им навредил, защото са будни. Ейб е човек, който може да напада само в гръб.

— Мисля, че и те пътуват като нас — каза тя и се протегна с престорено безгрижие. — Аз съм много изморена. Само след няколко минути ще заспя.

Оправи постелята си, престорено весело се усмихна на Уес и си легна. Даваше си вид, че веднага ще заспи.

Никога през живота си не се беше чувствала по-будна. Някъде наблизо в гората беше нейният потаен, нечестен, страхлив и коварен по-голям брат, готов да ограби. Тя знаеше, че той ще иска от тях отплата за това, че не им е причинил зло.

Всяка част от тялото й се ослушваше. Цялата беше само слух. Затаи дъх, а Уесли, който изглежда й повярва, се приготви да спи.

Измина един час и Лея почувства болки по цялото си тяло. Кога Ейб щеше да ги нападне? Тя си представяше как ще се търкулне към Уес и ще грабне пушката.

Измина още един час. Започваше да се чуди дали би могла да застреля собствения си брат.

Шум откъм Уесли я стресна. Той изхърка и се обърна на другата страна.

Когато дойде сигнала на Ейб — едно пронизително изсвирване — Лея беше готова. Бавно и безшумно тя се надигна и напусна леглото си. Не си позволи да се поддаде на страха от гората и да си спомни за огромния мъж, който следваше брат й. Проправяше си път през съборени пънове. Минаваше през ужасяващи сенки по посока на изсвирването, което се повтаряше, когато тя загубеше пътя.

Измина поне една миля преди да го види как се измъква иззад една върба.

Лея отскочи. Беше впила ръце в гърлото си.

— Изплаших ли те, малка сестричке?

— Да, както би ме изплашил един престъпник.

Ейб изглеждаше наранен от думите й.

— Помислих, че ще се радваш да ме видиш. Аз със сигурност съм много радостен.

— Къде е онова създание? — попита Лея. Ейб посочи над главата й.

Лея погледна настрани и видя сянката на една огромна ръка. Младият мъж беше съвсем близо до нея. Тя се отмести от тази огромна маса. Той дори не се помръдна.

Ейб я хвана за ръката:

— Не обръщай внимание на Бъд — каза той, като я придърпа настрани. — И той няма да ти обърне внимание — Ейб потупа с пръст главата си.

— Защо пък трябва да му обръщам внимание — остро каза тя, като се отскубна от ръцете му. — Кога за последен път си се къпал — тя сбърчи нос.

— Колко си изтънчена! Последния път, когато те видях, ти беше по-мръсна, отколкото съм бил някога. Това беше преди да се захванеш със Станфорд.

Лея продължи да се дърпа.

— Аз съм госпожа Уесли Станфорд.

— Ти! — Ейб удивено ахна и се отдръпна от нея — Ти, една Саймънс, омъжена за Станфорд — той се засмя — чуваш ли това, Бъд? Моята собствена малка сестричка мисли, че някой като Станфорд би се оженил за нея.

Бъд с нищо не показа, че е чул.

— Никога не съм знаел, че си такава лъжкиня — каза Ейб през смях. — Всичките жени от Саймънс са уличници, но те са честни уличници. Дори мама. Хей!

Не довърши изречението, защото Лея го удари по лицето.

— Ти малка… — започна той. — Искаш ли да ти изпратя Бъд? Такива като теб ги разкъсва с една ръка. Бъд!

Бъд не помръдна, нито Лея, която го гледаше втренчено и се надяваше той да не забележи как трепери. Гигантът я погледна за миг, после отправи поглед към тъмната гора.

— Добре. Може би Бъд не е в настроение тази нощ.

Лея си отдъхна.

— Може би и той е имал майка и вярва, че хората трябва да бъдат бити, когато говорят лошо за майките си.

— По дяловите, Бъд и Кал нямат майки. Някой ги е издялал от планините. Лея, забрави слабоумниците. Искам да говоря делово с теб.

— Кой е Кал?

— Казах ти да ги забравиш. Слушай, аз нямах нищо предвид, когато казах, че си уличница. Дори и да си, това не ме засяга. Това от което имам нужда е твоят… твоят ум. Ти беше най-умна от цялото ни семейство. Мама казваше, че е много лошо за теб, че си родена Саймънс. Слушаш ли ме внимателно?

— Много внимателно при това. Започвам да разбирам, че искаш нещо от мен.

Той се ухили:

— Виж как разбираш — в момента той имаше нужда от острия й като бръснач ум — знаех, че те бива. Виж се, с тази красива рокля и обноски, ти си като истинска дама.

— Не си губи времето с ласкателства. Какво искаш от мен?

— Искам да се присъединиш към нас.

— Да се присъединя!

— Не се дръж като че си по-добра от мен. Имам големи планове. Един ден ще бъда голям човек.

Лея мълчаливо го чакаше да продължи. Нищо нямаше да постигне, ако се опълчваше насреща му. Особено в присъствието на огромния човек-мечка.

— Аз искам да се присъединиш към Ревис и мен и момчетата. Ние работим по пътя към Дивия запад и ограбваме всеки, който мине оттук. Ти пътуваш с тях и знаеш точно откъде ще минат. А понеже си много умна, можеш да планираш нещата вместо нас.

— Да планирам — прошепна Лея. Започваше да разбира какво се иска от нея.

Беше чула, разбира се, за банда разбойници, които ограбват пътуващите на Запад. Но те никога не биха обезпокоили пътуващите със Станфорд.

— Ти си един от разбойниците! Ето как планираш да се издигнеш, като ограбваш хората.

— Не смятам да крада винаги — откровено каза той. — Заделям пари, за да си купя малък магазин. Ще се откажа веднага, след като платя някои дългове.

— Без съмнение комар. И ти мислиш, че аз ще стана част от отвратителната ти банда?

— Малка уличнице, не ме наричай с разни имена. Мама и татко знаят ли, че се криеш с един от Станфорд?

— За твое сведение мама и татко са мъртви, а Уесли Станфорд е мой съпруг.

— О, да, а Бъд може да лети. Хей, как така ще си женена за Станфорд, и ще спите разделени?

Лея сведе поглед и прошепна:

— Това е дълга история.

— Има един единствен начин един Станфорд да се ожени за една Саймънс. Била си бременна, нали? Само Станфорд могат да си помислят, че могат да се оженят за една уличница… Виж, Лея, омъжена или не, този мъж не те иска. Всеки, който притежава малко разум, дори Бъд, може да разбере това. Защо те държи в гората? Защо се криете?

Думите на Ейб бяха толкова близки до това, което тя чувстваше.

— Трябва да си тръгвам. Скоро ще съмне и Уесли ще разбере, че ме няма.

— Няма да разбере, че те няма. Той ще се радва да се отърве от една Саймънс, независимо дали е негова жена. Хайде, Лея, ела с нас. Ще те направя богата.

— Богата! От ограбване на невинни хора? Хората, които пътуват по този път са работили през целия си живот за това, което имат, а ти мислиш, че ще ти помагам, за да им го отнемеш? Отвращава ме. Чудя се дали отрепка като теб има право да живее.

— Защо ти… — той се хвърли към нея, но една мълчалива стъпка от страна на Бъд го накара да спре.

Лея примигна от учудване. Сърцето й биеше бързо от гняв и страх. Тя се осмели да докосне лявата му ръка над лакътя.

— Бъд — едва пророни тя през стегнатото си от страх гърло. — Не знам пътя. Ще ме заведеш ли при съпруга ми?

Мълчаливо Бъд се шмугна между дърветата.

— Не ме притеснявай повече, или Уесли ще те накара да съжаляваш — каза Лея, преди да последва сянката на Бъд между дърветата.

Тя се вмъкна в постелята си няколко минути преди Уесли да се събуди. Положи усилия да скрие притеснението си, но всеки звук я караше да подскача. Уесли забеляза страха й от гората и й каза, че няма от какво да се бои.

— Хората са истинската опасност. — Той я измерваше с очи. — Например онези двамата снощи.

— Какво за тях — попита нервно тя. След това се успокои. — Не са опасни, нали?

— Може би ти ще отговориш на този въпрос?

— Защо пък аз? Откъде мога да знам нещо за тях?

Той замълча известно време:

— Просто мислех, че жените разбират тези неща. Понякога те чувстват кои хора са добри и кои са лоши.

Лея се наруга затова, че се остави да я подведе. Той не познаваше снощния мъж и не можеше да знае, че той й е брат. Не знаеше, че тя се е измъкнала през нощта, за да говори с него. Но тя се държеше виновно и той можеше да разбере, че нещо не е наред.

— Само богатите жени имат време да отгатват намеренията на хората. Една Саймънс като мен приема хората каквито са.

Уесли щеше да я заговори, но се отказа.

— Това е вярно само на пръв поглед — промърмори едва чуто той и после добави — Добре, Саймънс Станфорд, стой близо до мен — и той се запровира между дърветата.

— Проклятие, проклятие, проклятие — изруга тя и го последва.

През по-голямата част от деня той вървеше доста пред нея. Само отвреме-навреме тя зърваше дрехите му далеч напред. С наведена глава тя го следваше, като се мъчеше да не мисли за Ейб. Дали ще извърши нещо, за да си отмъсти?

До здрачаване тя се убеждаваше, че Ейб все пак притежава някакви семейни чувства, и че няма да си отмъсти. Продължаваше да се оглежда зад всяко дърво. Почти очакваше да бъде отвлечена. Това би било в стила на Ейб.

Изведнъж отекна изстрел. Всичко наоколо се огласи.

— Уесли — извика тя и с цялото си тяло усещаше, че Ейб е този, който е стрелял. — Уесли!

Тя се затича. Голямото тяло на Уесли беше простряно насред гората. Беше полуседнал, подпрян на чувала на гърба му. Голяма дупка зееше на гърдите му.

— Уесли — Лея се свлече на колене пред него — Уесли! Той не отговори. Лежеше застинал.

— Все още диша — прозвуча над главата й глас. — Нямах намерение да го убивам.

— Ти — изсъска Лея и се хвърли върху брат си. Ейб протегна ръце, за да се защити.

— Казах ти, че се нуждая от теб, и след като не прояви никакви семейни чувства, трябваше да направя нещо.

Изведнъж Лея осъзна глупостта, в думите на брат си и престана да го удря. Върна се при Уесли. Бъд беше коленичил пред него и опипваше раната му.

— Той е жив, нали? — попита отново тя и коленичи. Бъд кимна с глава и извади един нож.

— Не! — изпищя Лея и с две ръце сграбчи голямата му ръка. — Моля те, не го убивай, ще направя всичко, което искаш.

Бъд бързо и строго я погледна. После разряза част от разкъсаната риза на Уесли.

— Момчетата никога никого не биха убили — каза с отвращение Ейб, като разтриваше удареното от Лея място. — Нека Бъд се грижи за Станфорд, а ти ела с мен.

— Няма да го оставя — отвърна упорито Лея. — Ще ти върна тъпкано за всичко това. Ако съпругът ми умре, аз ще…

— Той няма да умре. Аз съм добър стрелец. Отне ми цял ден, за да измисля този план. Мислех си, че ще направиш всичко, за да не загубиш парите на Станфорд. Може би ако го накарам да полежи известно време, ти ще ми помогнеш, докато той се лекува.

— Ти, глупав… — започна тя. — Как можеш да стреляш по някого, само за да помогнеш на престъпните си планове. Уесли, чуваш ли ме?

Лея смътно усети присъствието на този огромен мъж, който внимателно опипваше ребрата на съпруга й. Въпреки сълзите на ярост и на болка, тя бе щастлива за помощта, която получи.

— Ела — Ейб я издърпа. — Нека момчетата се грижат за него, те са добри доктори. Аз и ти имаме да поговорим.

— Няма да говоря с теб, ако…

— А искаш ли да го довърша? Като че нямаш голяма възможност да се пазариш. Показа ми, че не изпитваш истински чувства към семейството, така че защо трябва да ме е грижа за теб.

— Ти винаги си се грижил само за себе си.

Ейб я гледаше мълчаливо.

— Кажи, когато си готова да ме слушаш — каза накрая.

— Никога. Аз… — в този момент Уесли простена и тя се върна при него.

— Лея — прошепна той, като едва отвори очи. — Измъквай се оттук. Спаси се. — Главата му се наклони на една страна.

— Не — изкрещя тя. — Той не е… Тя погледна Бъд, който кимна.

— Имаш избор, госпожа — каза Ейб — ти ще ми помогнеш, а аз ще се грижа за богатото ти момче. Но ако продължиш да ми отказваш и да ме обиждаш, аз ще го оставя да изгние тук. Решавай бързо. Изглежда той губи много кръв и може да умре.

Само за няколко секунди Лея взе решение.

— Ще ти помогна — прошепна тя с ръка върху студеното чело на Уесли. — Какво трябва да направя?