Лоцманът

ГЛАВА VIII

Макар, че участниците в съвещанието имаха заповед да пазят в тайна какво се бе разисквало, все пак матросите подочуха нещичко от младшите офицери и целият екипаж се развълнува. С бързината на бойна тревога по палубите на фрегатата де разнесе слух, че по нареждане на самия Конгрес ще се извърши десант с някаква тайнствена задача, затова хората, които трябваше да рискуват живота или свободата си, като участвуват в тази експедиция, естествено, започнаха да изказват най-различни предположения за нейната цел и численост. Стремеж да се прояви храброст и да се изпита нещо ново — така може да се определи основното настроение на екипажа, който с не по-малък възторг би посрещнал и заповед да атакува с кораба си целия английски флот. Само неколцина от по-старите и по-предпазливи матроси не споделяха това безразсъдно въодушевление, а двама-трима, между които най-забележителен беше кормчията на велбота, се осмелиха дори да се изкажат против всякакви сухопътни операции изобщо, с каквито според тях не подобава да се занимават моряци.

Капитан Менюъл строи хората си до трапа и след като им държа кратка реч, за да разпали у тях войнствен плам и патриотични чувства, съобщи, че му трябват двайсет доброволци — всъщност половината от войниците — за опасна работа. След кратко мълчание целият отряд като един направи крачка напред, с което показа, че е готов да следва командира си до края на света. Поласкан от тази окуражителна изява, Менюъл потърси с очи Барнстейбъл, но когато видя, че командирът на шхуната, разположил се на шканците, се занимава с някакви книжа, пристъпи към безпристрастен подбор на кандидатите за слава, като се стараеше да отдели за себе си най-добрите, а да остави на кораба по-лошите.

Докато ставаше тази подготовка и екипажът на фрегатата се намираше в състояние на крайна възбуда, Грифит се качи на палубата. Лицето му пламтеше от необикновен ентусиазъм, а очите му светеха от радост и въодушевление, отдавна незабелязвани по лицето на младия човек. Той даваше необходимите разпореждания на матросите от кораба, които се готвеше да вземе със себе си, но в тоя момент Барнстейбъл му махна с ръка и го поведе отново към каютата.

— Да почакаме, докато вятърът отслабне — каза командирът на „Ариел“, когато седнаха. Не бива да дебаркираме на източното крайбрежие на Англия при такова вълнение … Но Кейт наистина е създадена за жена на моряк! Погледни, Грифит, каква сигнална книга е измислила умната й главица!

— Дано мнението ти се потвърди и ти да бъдеш щастливият моряк, комуто е писано да стане неин мъж — отвърна приятелят му. Това момиче наистина прояви голямо умение в тая работа. Отде може да е научила тъй добре сигналната азбука?

— Отде ли? Та тя е научила и нещо повече. Например да цени чистосърдечната любов на един моряк. Да не мислиш, че езикът ми беше вързан, когато седяхме край речния бряг в Каролина, и че нямахме за какво да си говорим?

— Сигурно си забавлявал любимата си с трактати за мореплавателното изкуство и за сигналната наука? — усмихна се Грифит.

— Отговарях на въпросите й, мистър Грифит, както би постъпил всеки възпитан мъж, когато разговаря с девойката, която обича. Кетрин е надарена с любопитство като всяка жена от нашия град, която е минала вече нос Четиридесетилетие и още не си е намерила съпруг, а езикът й играе насам-натам като ветропоказател в тихо време … Но, ето разговорника й. Признай, Грифит, че като оставим настрана сантименталността и висшето ти образование, такава умна и находчива девойка може да ти бъде отлична помощничка.

— Аз никога не съм се съмнявал в добрите качества на мис Плаудън — произнесе Грифит с комична важност, която често се примесваше с по-дълбоките му чувства. В това именно се проявяваха моряшките му навици и характерът му. — Но това наистина надминава всичките ми очаквания. Какъв сполучлив избор на фразите: номер J 68 — незаличимо, 169 — до гроб, 170 — страх ме е да не се излъжа в теб.

— Стига! — извика Барнстейбъл, като дръпна книгата от ръцете на сияещия Грифит. Защо да си губим сега времето с такива глупости? Я кажи по-добре, какво мислиш за нашата експедиция на брега?

— Мисля, че дори и да не успеем да заловим нужните хора, поне ще освободим нашите дами.

— Но този лоцман! Не забравяй, че той държи всички ни за гушата и достатъчно е да се разбъбре, когато го заплашат или го подкупят, и ще ни обесят на реите на някой английски кораб.

— А защо не изхвърли кораба ни на брега, когато се бяхме залутали сред плитчините? Тогава и през ум не ни минаваше да го заподозрем в предателство — възрази Грифит. Не, аз му имам пълна вяра и мисля, че с него можем да се чувствуваме по-спокойни, отколкото без него.

— Тогава, нека върви ако ще в къщата, където ще се съберат на лов неговите министри! — възкликна Барнстейбъл, като скри сигналната книга под куртката си. Ние пък си имаме карта и тя ще ни покаже пътя за пристанището, което търсим. Наречи ме глупак, ако стъпя още веднъж на terra firma и тази палавница пак ми се изплъзне като летяща рибка от делфин! Мистър Грифит, трябва да вземем на брега и корабния свещеник.

— Любовното безумие те кара да забравиш войнишкия си дълг. Нима ще легнеш в дрейф и ще слушаш проповеди по време на нашата хвърката експедиция?

— Не, не, можем да легнем в дрейф само при крайна нужда. Но, в такива случаи винаги трябва да се лавира и в паузите можем да накараме свещеника да ни венчае. Той се оправя лесно с молитвеника и ще свърши работата не по-зле от епископ. Дано тия мили имена, с които е подписано писмото, за последен път да стоят заедно…

— Не бива така — каза Грифит, като клатеше глава и се усмихваше макар, че никак не му беше до смях … Не бива така, Ричард! Трябва да забравим влеченията на сърцето си и да служим единствено на родината. Пък и лоцманът не е човек, който би отстъпил от целта си.

— Тогава нека сам гони целта си! — тросна се Барнстейбъл. Никой на тоя свят освен командира не е в състояние да ми попречи да говоря с моята тъмноока Кейт чрез тия флагчета, камо ли тоя жалък лоцман! Да върви където ще. Аз пък ще държа курс като по компас, право към старите развалини, откъдето мога да видя романтичното крило и трите опушени ветропоказателя. Не мисли, че забравям дълга си. Не! Аз ще ти помогна да уловиш англичаните, но когато свърши тази работа, ура за Кетрин Плаудън и вярната любов.

— Млъкни, безумецо! Каюткомпанията има дълги уши, а нашите прегради са изтънели от времето. Трябва да мислим преди всичко за дълга си. Това не е детска игра и не току-тъй нашите комисари в Париж са сметнали за нужно за изпратят фрегатата на такава експедиция!

Сериозността на Грифит поугаси разпалеността на Барнстейбъл, но като поразмисли малко, той скочи и понечи да излезе.

— Къде? — запита Грифит, като спря кротко нетърпеливия си приятел.

— При стария добродушко. Намислих как да превъзмогнем всички трудности.

— Първо кажи на мен. Аз съм му доверен човек и мога да ти спестя излишно огорчение в случай на отказ.

— Колко благородници иска да вземе за украшение на каютата си?

— Лоцманът ми посочи не по-малко от шестима — все хора знатни, ползуващи се с уважение сред врага. Двама перове, двама членове на Камарата на общините, един генерал, а шестият е моряк като нас с чин капитан. Те се събират на лов в едно имение близо до брега и ми се струва, че планът е изпълним.

— Е, значи, по двама на всеки от нас. Ти върви с лоцмана, ако искаш, но позволи ми да поема с моя кормчия и с гребците към дома на полковник Хауард. Аз ще извърша изненадващо нападение срещу къщата му, ще освободя дамите, а на връщане ще взема в плен първите двама лррдове, които ми попаднат. Смятам, че за нашата работа е безразлично кого ще хвана.

— Макар и да се наричат перове24 — отвърна Грифит, неспособен да сдържа смеха си, все пак, мисля, има известна разлика помежду им. И Англия може да ни благодари, че ще я отървем от някой и друг от тях. А и не се намират лесно като просяци зад всеки плет. Не, не, хората, които търсим, не трябва да се отличават само със знатност. Но, я да разгледаме по-внимателно плана и картата, изработени от мис Плаудън. Току виж, че поради някакво непредвидено стечение на обстоятелствата се наложи да отидем там.

По-разумните доводи на Грифит накараха Барнстейбъл, макар и неохотно, да се откаже от лекомисления си план и двамата цял час размишляваха как да задоволят личните си интереси, без да пренебрегват служебния си дълг.

Цяла сутрин продължи да духа силен вятър, но към обед се появиха обичайните признаци за подобряване на времето. През тия няколко часа на бездействие войниците от морската пехота, определени да участвуват в десанта, се разхождаха из кораба с важен и загрижен вид, като че събираха сили за славния и опасен поход, подготвян от тяхното началство. Няколкото матроси, които трябваше да придружават експедицията, се разхождаха с отмерена крачка по палубата, пъхнали ръце под спретнатите си сини куртки, или от време на време поглеждаха към хоризонта и сочеха на по-неопитните си другари разпръсващите се облаци, които предвещаваха утихване на бурята. И последният войник вече се бе домъкнал с раница на гърба до трапа, където се бяха събрали другарите му, въоръжени и екипирани за бой, когато капитан Мънсън, придружен от непознатия и първия лейтенант, се качи на шканците. Лейтенантът прошепна нещо на един гардемарин, който се завтече весело по палубата и след малко се чу пронизителният писък на боцманската свирка едновременно с дрезгавата команда: — „Тигър“ на вода!

Заби остро барабан, морските пехотинци се строиха за преглед, а шестимата матроси, придадени към катера с такова страшно име, се приготвиха да спуснат малката си лодка от борда на фрегатата в развълнуваното море. Всичко се вършеше в най-строг ред и с такова хладнокръвие и ловкост, сякаш хората хвърляха предизвикателство на разгневената стихия. Пехотинците преминаха благополучно от Фрегатата на шхуната и макар че корабът заслоняваше катера от напора на вятъра, от време на време изглеждаше като, че ли лодката по пътя от единия до другия кораб ту потъваше в морските дълбини, ту литваше към облаците.

Най-после бе съобщено, че катерът е готов да вземе участвуващите в експедицията офицери. Лоцманът се отдръпна настрана и няколко минути поговори насаме с командира на фрегатата, който слушаше с дълбоко внимание всяка дума. Когато съвещанието им свърши, старият капитан въпреки вятъра откри побелялата си глава и с чистосърдечието на моряк и уважението на подчинен протегна ръка на лоцмана. Непознатият отвърна вежливо на тоя поздрав, обърна се бързо кръгом и с внушителен жест подкани чакащите да слизат в лодката.

— Хайде, господа, време е да тръгваме! — каза Грифит, като се отърси от мислите си и почна да се сбогува припряно с братята си по оръжие.

Когато разбра, че офицерите са готови да се спуснат в катера, младежът, когото според правилата на моряшкия етикет наричаха мистър Мери и който предварително бе получил заповед също да бъде готов, прескочи през борда на фрегатата и с ловкостта на катерица се шмугна в лодката. Но капитанът на морската пехота се поспря и погледна многозначително лоцмана, който трябваше да слезе в катера преди него. Непознатият, който стоеше на палубата и оглеждаше небето, сякаш не забелязваше, че офицерът го чака, и тъй като последният вече бе загубил търпение, след моментално колебание се реши да му напомни.

— Чакаме вас, мистър Грей!

Като чу името си, лоцманът хвърли бърз поглед на говорещия, но вместо да тръгне към стълбата, с лек поклон отново подкани офицерите да слизат. За учудване не само на капитана от морската пехота, но и на всички, които виждаха това нарушение на флотския етикет, Грифит се поклони ниско и скочи в лодката така чевръсто като, че ли подире му вървеше адмирал. Може би непознатият бе схванал невежливостта си, или пък беше твърде безразличен към всичко, което го заобикаляше, за да обръща внимание на дреболии, но се спусна в лодката веднага след лейтенанта, като предостави на командира на морската пехота честта да се качи последен. Капитан Менюъл, който се отличаваше със строгото си придържане към флотския и военния етикет, реши в подходящ момент да се извини на първия лейтенант, комуто по старшинство се полагаше да слезе последен в катера. Но когато впоследствие разказваше тази случка, капитанът със злорадство си спомняше колко хитро бе успял да „подхлъзне“ надменния лоцман.

Вече от няколко часа Барнстейбъл беше на борда на малката си шхуна, готов да приеме хората от кораба. Затова щом тежкият катер на фрегатата бе вдигнат на палубата на шхуната, той обяви, че „Ариел“ може да отплава. Както казахме вече, „Ариел“ спадаше към класа на най-малките морски съдове и тъй като конструкцията му беше толкова пропорционална, че изглеждаше значително по-малък по размери, отколкото беше в действителност, той отлично подхождаше за предстоящата експедиция. По лекота приличаше на коркова тапа и понякога като, че ли не плаваше, а се плъзгаше по пенестите гребени, мощните талази, които се удряха в крехките му бордове, заливаха непрекъснато ниската палуба и малкото корабче така подскачаше и се люлееше във вдлъбнатините между вълните, че даже опитните моряди трябваше да ходят много предпазливо. И все пак на шхуната беше чисто и подредено, както са способни да поддържат ред и чистота моряци, и всичко беше разположено така, че в малкото пространство да не се чувствува теснота. Въпреки малките си размери обаче „Ариел“ носеше бойното си снаряжение с такава гордост, че оръдията му изглеждаха по-страшни и по-опасни, отколкото бяха в действителност. Смъртоносното оръдие, въведено след описвания от нас период на всички кораби от малък клас, тогава едва що бе изобретено и американските моряци го познаваха само по славата, която се носеше за него под страшното име „съкрушител“. То имаше къс ствол с голям калибър, управляваше се лесно и още в началото качествата му бяха достойно оценени. Смяташе се, че големите кораби са отлично въоръжени, когато между другите средства за нападение на борда им има две-три от тия мощни оръдия. По-късно тези „каронади“, наречени така по името на река Карон, на чиито брегове за пръв път са отлети, бяха видоизменени и подобрени и станаха обичайно въоръжение на кораби с определен размер. Вместо такива „каронади“ на фалшбордовете на „Ариел“ бяха монтирани шест леки бронзови оръдия, почернели от морската вода, която тъй често заливаше тия средства за унищожение, без да им причинява друга някаква вреда. В средата на кораба, между фокмачтата и грот-мачтата, се намираше още едно оръдие, също от бронз, но близо два пъти по-дълго от останалите. Лафетът му имаше своеобразна нова конструкция, която му позволяваше да се върти на 360 градуса, така че да бъде полезно при всякакви обстоятелства, каквито може да възникнат при морска война.

Лоцманът огледа внимателно това въоръжение, после с явно задоволство обгърна с поглед добре подредените палуби, изрядните, здрави платна и въжета и мъжествените лица на младите юнаци, които съставляваха екипажът. Отърсвайки се от студенината, която бе проявявал непрекъснато през краткото време, откакто беше с тия хора, сега той изрази чувствата си гласно и непринудено:

— Хубаво корабче си имате, мистър Барнстейбъл — рече той, и безстрашен екипаж. Добра работа можете да свършите в случай на нужда, сър и мисля, че тоя час не е далеч.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — отвърна смелият моряк. Откакто напуснахме Брест, нито веднъж не съм имал случай да си послужа с тия оръдия, макар, че в Ламанша срещнахме няколко неприятелски катера, с които нашите булдози много искаха да си поприказват. Мистър Грифит ще ви потвърди, господин лоцман, че моите шест топчета могат при нужда да реват колкото осемнайсетте оръдия на фрегатата.

— Но без особена полза — забеляза Грифит. Vox et praeterea nihil25, както казваха в училище.

— Не зная гръцки и латински като вас, мистър Грифит — отвърна командирът на „Ариел“, но ако искате да кажете, че тези седем бронзови играчки не могат да запратят гюлле на разстояние, каквото се полага на оръдия с такива размери и при такава височина над водата, или да пръскат картеч като вашите бомбарди26 надявам се, че преди да се разделим, ще имате възможност да се убедите в противното.

— Тези оръдия обещават много — каза лоцманът, който, изглежда, не знаеше за приятелските отношения между двамата офицери и искаше да ги помири. Не се съмнявам, че в бой ще действуват твърде убедително за неприятеля. Виждам, че на всички сте дали имена — предполагам според качествата им. Много изразителни имена наистина!

— Плод на празна фантазия — отвърна през смях Барнстейбъл, поглеждайки оръдията, на които бяха изписани странни имена: „Боксьор“, „Бъхтач“, „Мелач“, „Пръскач“, „Унищожител“ и „Забивач“.

— А защо няма име това оръдие в средата на кораба? — попита лоцманът. Или го наричате, както е общоприето — „Бабката“?

— Не, не, тук нямаме такива бабешки имена — отговори Барнстейбъл. Вървете малко по към кърмата и ще видите отстрани на лафета напълно заслужено име.

— Странно название, макар, че може да се каже има известен смисъл!

— Повече, отколкото мислите, сър. Оня почтен моряк, дето се е облегнал на фокмачтата и при нужда може да замени която щете част на рангоута27 е командир на това оръдие и неведнъж с негова помощ е уреждал някой друг разгорещен спор с Джон Бул.28 Нито един войник не може да прицели муската си тъй точно, както моят кормчия — деветфунтовото си оръдие. По тази причина, пък и поради известна прилика между тях — и двамата са дълги — сме дали на оръдието името, което виждате написано на него — „Дългия Том“.

Лоцманът слушаше с усмивка, но когато се извърна, лицето му пак придоби изражение на дълбока замисленост.