Лоцманът

ГЛАВА XXXIII

Няма да забавяме повествованието, за да описваме подробно с какъв възторг и интерес останалите на кораба моряци слушаха разказите за чутовни подвизи на по-щастливите си другари, които се бяха върнали от експедицията на брега, увенчани със слава. Почти цял час не стихна веселата глъчка и суетня във всички кътчета на фрегатата. Офицерите слушаха снизходително виковете и смеховете, но след закуска необузданото веселие секна. Постъпи редовната вахта и по-голямата част от хората, чиито служебни задължения не им налагаха да бъдат на палубата, побързаха да се възползуват от тази възможност и да наваксат загубения през изтеклата нощ сън. Но, никакви приготовления не се правеха за отплаване на кораба, макар и по-младите офицери да забелязаха, че капитанът, първият лейтенант и загадъчният лоцман дълго и сериозно се съвещаваха, очевидно за да решат какво да правят отсега нататък. Лоцманът хвърляше от време на време тревожен поглед към изток, изучавайки внимателно хоризонта с далекогледа, а после извръщаше нетърпеливо очи към гъстата мъгла, която се стелеше над океана като нисък облак, закриващ напълно гледката към юг. На север и покрай брега въздухът беше чист, а по морето не се виждаше нито една точица. Още на разсъмване обаче от изток се бе показало малко бяло платно, което постепенно се издигаше над водата и придобиваше очертанията на кораб със значителна големина. Всички офицери на шканците разглеждаха един по един това далечно платно и изказваха мнението си за естеството и целта на кораба. Дори Кетрин, която с братовчедката си дишаше чист въздух и се любуваше на красивия морски пейзаж, не се сдържа да приближи лъчезарните си очи до далекогледа, за да наблюдава тоя странен пришълец.

— Това е транспортен кораб за въглища — каза Грифит. При последната буря се е отдалечил от брега и сега отново е поел предишния курс. Ако вятърът продължава да духа от юг и мъглата не го закрие, можем да го почакаме и да се запасим с гориво, преди корабната камбана да е ударила осем пъти.

— Струва ми се, че той държи курс север с вятъра в кърмата — забеляза лоцманът замислено. Ако Дилъновият вестоносец е успял да стигне, където трябва, вече е вдигната тревога по брега и се налага да бъдем нащрек. Балтийският конвой сега е в Северно море и някой от корабите на крайбрежната охрана лесно може да му съобщи къде се намираме. Не е зле да се поотдалечим колкото се може по на юг, дори чак до Хелдър!

— Но тогава ще загубим това попътно течение! — извика нетърпеливият Грифит. Трябва непременно да изпратим тендера на разузнаване! Освен това, като навлезем в мъглата, ще изпуснем неприятеля, ако тоя кораб действително е неприятел, а не подобава на американска фрегата да се крие от враговете!

Презрителното изражение, което проблесна в очите на лоцмана като слънчев лъч, осветил за миг някой мрачен дол, разкривайки неговите тайни, моментално угасна в обичайното му спокойствие, но преди да отговори, той се поколеба, сякаш се бореше със себе си:

— Ако благоразумието го изисква и е от полза за Съединените щати, дори тази горда фрегата трябва да отстъпи и да се скрие и от най-слабия си враг. Моят съвет, капитан Мънсън, е да вдигнем платна и да излезем на вятър, а тендера, както предлага мистър Грифит, да пратим напред, но тъй че да се движи по-близо до брега.

Старият моряк, който досега явно се бе въздържал от заповеди, само за да чуе мнението на лоцмана, незабавно нареди на младия си помощник да даде нужните разпореждания, за да се извършат тези маневри. Така, че „Бързи“, поставен под командуването на най-младшия офицер от фрегатата, бързо вдигна платна и като се понесе леко срещу вятъра, скоро навлезе в мъгливия облак и се загуби от очи. В това време фрегатата също започна да вдига платна, но внимателно, за да не се събудят матросите, оставени да спят и като използуваше слабия вятър и легна в остър бейдевинд, се понесе тромаво подир малкия си спътник.

След суетнята, с която е съпроводено вдигането на платна, настъпи обичайното затишие. А, когато слънчевите лъчи падаха вече не толкова полегато над далечния бряг, Грифит слушаше със снизходителна усмивка как Кетрин и Сесилия бъбреха оживено, мъчейки се напразно да разпознаят заоблените хълмове, които според тях се издигаха близо до опустелия манастир. Барнстейбъл, влязъл отново в ролята си на втори лейтенант на фрегатата, се разхождаше от другата страна на шканците. Той държеше под мишница рупора, с което искаше да покаже, че сега той управлява кораба, като вътрешно ругаеше, че няма възможност да бъде близо до любимата си. И в тоя момент на всеобщо спокойствие, когато не се чуваше нищо освен тихи разговори и плясъкът на вълните, които носът на кораба отхвърляше лениво настрана, в гъстата мъгла екна изстрел на леко оръдие, който вятърът понесе край фрегатата, а след малко ехото му затрептя от вълна на вълна.

— Това е тендерът! — възкликна Грифит, щом чу гърмежа.

— Не може да бъде! — възрази капитанът. Съмърс не е толкова неразумен да стреля с оръдията си, когато има заповед да пази тишина!

— Това не беше стрелба нахалост — забеляза лоцманът, който се мъчеше да проникне с поглед през мъглата, но скоро се извърна разочарован, тъй като не можеше да види нищо. Оръдието беше заредено с гюлле и с изстрела си искаше да даде някакъв спешен сигнал! Нищо ли не виждат вашите вахтени, мистър Барнстейбъл?

Дежурният лейтенант подвикна на марсовия и запита не вижда ли нещо откъм наветрената страна, ала от мачтата му отговориха, че мъглата откъм тая посока е непрогледна, но че платното на изток е кораб, който се движи в бакщаг91 или във фордевинд. Като чу това, лоцманът поклати недоверчиво глава, но упорито настояваше да се държи курс по на юг. Той отново дръпна настрана командира на фрегатата, за да се посъветват още веднъж. Ала, докато обсъждаха положението, се чу втори гърмеж, който не оставяше вече никакво съмнение, че „Бързи“ дава предупредителни изстрели, за да им обърне внимание.

— Може би — обади се Грифит, иска да ни съобщи местоположението си или да разбере нашето. Сигурно си мисли, че и ние като него сме се загубили в мъглата.

— Но нали си имаме компаси! — възрази скептично капитанът. Не, Съмърс положително иска да ни съобщи нещо!

— Гледайте! — възкликна с детска радост Кетрин. Погледни, братовчедке, погледни, Барнстейбъл! Колко красиви кълбовидни облаци образуват водните пари над завесата от мъгла! Издигат се вече към небето като величествени пирамиди!

— Пирамиди от мъгла!? Кълбовидни облаци!? — повтори Барнстейбъл, скачайки пъргаво на едно оръдие. Но, това е високоборден кораб от кралския флот, боже мой и то само на една миля от нас! Вдигнал е всичките си платна и се носи с попътен вятър като състезателен кон! Сега вече е ясно защо Съмърс се е разприказвал така в мъглата!

— Охо — провикна се Грифит — ето, че и „Бързи“ изскача от мъглата, устремен право към брега!

— Под такъв облак от платна може да се движи само голям кораб, капитан Мънсън — забеляза лоцманът, взирайки се внимателно напред, но без да губи самообладание. Време е, джентълмени да обърнем към подветрената страна.

— Какво?! Преди да разберем от кого бягаме? — извика Грифит. Залагам живота си, че крал Джордж няма кораб, който да не се умори, преди да е завършил партия кегли със …

Строгият поглед на лоцмана усмири разпаления млад лейтенант и той тутакси млъкна, макар че пламенната му душа гореше от нетърпение.

— Окото, което съзря платната над мъглата, би могло да забележи и вицеадмиралския флаг, който се развява още по-високо в небесата — каза сдържано лоцманът. Макар и да правят много грешки, англичаните не са толкова наивни във военно време да поверят на един флагман командуването на една единствена фрегата или на прост капитан командуването на цяла флотилия.

умее да цени хората, които проливат кръвта си за нея, затова те и служат тъй ревностно! Повярвайте ми, капитан Мънсън, това знаме и многото платна показват, че имаме пред себе си линеен кораб!

— Ще видим, сър, ще видим — промърмори старият капитан, който с нарастването на опасността като че ли ставаше все по-решителен. Заповядайте всеки да заеме поста си, мистър Грифит, защото край тоя бряг можем да срещнем само врагове.

Грифит се разпореди веднага, след като забеляза вече по-спокойно:

— Ако мистър Грей е прав, трябва да благодарим на бога, че фрегатата ни е толкова лекоподвижна!

Вестта, че наблизо има неприятелски кораб, вече се бе разнесла от уста на уста из цялата фрегата, затова още с първия удар на барабана всички бяха на крак. Матросите наскачаха от койките си и като ги сгънаха бързо на дълги, стегнати вързопи, изскочиха по палубите, където ги наредиха сръчно в бордовите мрежи, за да предпазват горната част на кораба. Докато ставаше тази трескава подготовка, Грифит прошепна нещо на Мери, който мигновено изчезна, отвеждайки разтрепераните си братовчедки на по-сигурно място някъде във вътрешността на кораба.

Приготвиха оръдията за стрелба. Махнаха преградите и освободиха командирския салон от мебели, разположиха палубните оръдия в непрекъсната редица, така че образуваха страшна морска батарея, готова моментално да открие огън. Отвориха сандъците с оръжие и разхвърляха по палубите пики, тесаци, пистолети и всякакво снаряжение, необходимо за абордаж. С една дума, привързаха реите и извършиха всички други приготовления с изумителна бързина и сръчност, макар че, погледнато отстрани, може да ви се стори, че всичко това става в безредие и бъркотия — същинско вавилонско стълпотворение на кораба. За няколко минути всичко беше готово. Престанаха да се чуват дори гласовете на матросите, след като офицерите завършиха проверката и разпределянето по места. Постепенно на кораба се възцари гробна тишина. И когато се наложеше Грифит или капитанът да кажат нещо, гласът им беше по-тих, а тонът им по-мек от обикновено. Курсът на кораба бе променен — пресичаше под ъгъл курса на приближаващия противник, макар че до последния момент се стараеше да не издаде намерението си да бяга. Тъй като засега нямаха друга работа, всички бяха вперили очи в огромните издути платна, които изплуваха едно след друго като облаци над мъглата, тласкани от вятъра стремително към север. Но, изведнъж надвисналата над морето тъмна димна завеса се отдръпна и се показаха дългите, източени рей на бушприта, а веднага след товари целият рангоут на непознатия кораб с огромните си платна, на които те бяха само дребни придатъци. Още миг, валмата на мъглата стояха вкопчани в плаващата грамада, но бързоходният кораб скоро се отърси от тях и разкри целия си черен корпус.

— Един, два, три реда зъби! — каза Болтроп, броейки бавно редиците оръдия, щръкнали от бордовете на неприятеля. Трипалубен кораб! Самият Джек Менли би обърнал кърмата си на такъв юначага и дори страшният шотландец би побягнал!

— Дръж по вятъра, щурмане! — извика капитан Мънсън. Няма какво да умуваме повече, когато такъв неприятел е на четвърт миля от нас! Пратете всички горе, мистър Грифит и наредете да вдигнат всички платна — от клотика до долните лисели. По-бързо, по-бързо! Спускай по вятъра! Спускай, дявол да те вземе!

Необикновената разпаленост на стария капитан подействува на смаяните матроси като зов от морските бездни и без да чакат обичайните сигнали на боцмана и барабанчика, те оставиха оръдията и се втурнаха стремглаво да помагат във вдигането на необходимите платна. Пак настана страшна бъркотия, която неопитно око би взело за край на всякакъв ред на кораба, където всички ръце и езици влязоха в действие. Но, след минута дълбоките дипли на леките платна се разгънаха по цялата дължина на мачтите в допълнение към обикновените платна, разпервайки се широко над водата от двете страни на фрегатата. След тези напрегнати усилия настъпи момент на бездействие, по време на което вятърът, докарал дотук трипалубния вражески кораб, наду и платната на фрегатата, която почна забележимо да изпреварва своя опасен противник.

— Мъглата се вдига! — извика Грифит. Ако тоя вятър подуха само още един час, ще излезем извън обсега на неприятелските оръдия!

— Тези деветдесеторъдейни кораби се движат много бързо по вятъра — каза тихо капитанът, така че да го чуят само първият лейтенант и лоцманът. Ще трябва да се борим здравата.

Следейки зорко движенията на неприятеля, странникът отвърна:

— Забелязва, че му се изплъзваме и се готви да ни пресече пътя. Късмет ще имаме, ако не ни помете с оръдията си! Отклонете се малко от курса, мистър Грифит! Завъртете леко кормилото! Ако ни засипе с флангов огън, загубени сме!

Капитанът скочи на хакборда с ловкостта на младеж и тутакси се убеди, че лоцманът е прав.

Няколко минути двата кораба се надбягваха, следейки се внимателно като опитни борци. От време на време англичанинът се отклоняваше леко от курса си, ала забележеше ли, че маневрата му е отгатната от противника, отново променяше предпазливо посоката, докато изведнъж огромният му нос описа широка дъга и американците разбраха от коя страна да го очакват. Капитан Мънсън с мълчалив, но изразителен жест — защото в този съдбоносен момент всякакви думи бяха излишни, показа на зоркия Грифит накъде трябва да се движи фрегатата, за да избегне неминуемата опасност. Двата кораба обърнаха бързо нос към брега и когато трипалубният линеен кораб завъртя зловещо огромния си черен борд с три реда батареи към своя противник, оттам изригна поток от огън и дим с такъв гръмотевичен грохот, че заглуши печалните въздишки на спящия океан. И най-големите храбреци на фрегатата се сепнаха, когато върху им връхлетя този железен ураган и всички останаха втрещени, сякаш следяха стремителния полет на рушителните снаряди. Но, сред тътена се чу гласът на капитан Мънсън, който размахваше ожесточено шапка в посоката, накъдето трябваше да обърнат, и крещеше:

— Срещу него! Обърни срещу него, момче! Срещу него, мистър Грифит, срещу него!

Предвидил тази заповед, Грифит вече бе наредил да се насочи фрегатата по предишния курс, но стреснат от страшния вик, нададен за последен път от капитана, обърна глава и видя, че старият моряк бе полетял във въздуха, продължавайки да размахва шапка. Вятърът развяваше побелелите му коси, а в блуждаещия му поглед се виждаше смъртта.

— Велики боже! — възкликна младият лейтенант, втурвайки се към борда, откъдето можа да се види само как безжизненото тяло изчезна в обагрените от кръвта му вълни. Улучи го гюлле! Спуснете лодка! Спуснете катера, баркаса, „Тигъра“, каквото и да е.

— Няма смисъл — прекъсна го спокойният, плътен глас на кормчията. Той умря като воин и ще спи в моряшки гроб! Фрегатата отново ляга във фордевинд и противникът също се спуска малко по вятъра.

Тези думи припомниха на младия лейтенант за дълга му и като се отвърна с мъка от кървавото петно във водата, което фрегатата бързо отминаваше, с усилие на волята успя да се овладее и пое командуването на кораба.

— Отнесе ни част от подвижния такелаж — доложи щурманът, който не откъсваше очи от рейте и въжетата на кораба. И от гротстенгата се отчупи такова парче, че може да се направи от него цял шлагтов92! Пък и тук-там през платната ни прозира небе но, общо взето, шквалът премина, без да пострадаме много. Май чух, че едно гюлле пернало капитан Мънсън?

— Той е убит! — отговори Грифит с глас, все още дрезгав от ужас. Умря, сър и падна зад борда. За това в тая тежка минута трябва да напрегнем всичките си сили.

— Умрял! — повтори Болтроп смаяно, прекъсвайки за миг усиленото жвакане.

И погребан във воден ковчег! А, можеше да бъде и по-лошо, дявол да го вземе.

Аз пък си помислих, че няма да остане здрава дъсчица на фрегатата!

С тази утешителна забележка щурманът се отдалечи бавно и започна пак да се разпорежда как да поправят вредите с такова старание, че колкото и да беше недодялан в отношенията си с другите, в работата си беше незаменим.

Грифит още не бе успял да си възвърне напълно самообладанието, тъй необходимо при изпълнението на новите задължения, които се бяха стоварили върху него при такива неочаквани и ужасни обстоятелства, когато изведнъж усети леко докосване по лакътя. Беше лоцманът, който се бе приближил до него.

— Неприятелят изглежда доволен от постигнатото — каза странникът. А, тъй като ние сме по-бързи, капитанът им, ако е истински моряк, трябва да разбере, че ще му бъде трудно да ни настигне и да повтори същото.

— И все пак, ако забележи, че му се изплъзваме тъй бързо — възрази Грифит, ще съобрази, че единствената му надежда е да накъса въжетата ни. Опасявам се, че отново ще легне в бейдевинд и тогава пак ще може да ни подложи на бордов залп. Виж, ако беше стоял иа място поне четвърт час, щяхме да се измъкнем от обсега на оръдията му!

— Той си знае работата. Не виждате ли, че корабът, който разминахме от изток, е фрегата? Сигурно са от една и съща ескадра. Вестоносците са ги пратили по следите ни. Първоначално английският адмирал разтегли бойната си линия, мистър Грифит, а сега събира корабите си, за да ни довърши.

До този момент цялото внимание на Грифит беше заето с гонитбата, затова нямаше време да оглежда океана. Но, като чу думите на лоцмана, произнесени хладнокръвно, ала с пълно съзнание за приближаващата опасност, лейтенантът се сепна, грабна далекогледа от ръцете му и се залови да разглежда сам очертаващите се в далечината кораби. Опитният офицер, чийто флаг се развяваше над най-горните платна на трипалубния линеен кораб, очевидно бе разбрал критичното положение на фрегатата и разсъждаваше горе-долу като лоцмана, иначе щеше да си послужи със страшното средство, от което Грифит толкова се боеше. Благоразумието обаче му подсказваше да пресече всякакъв път за отстъпление на американеца, като го притисне здраво откъм тила и не му даде възможност да обърне така, че да се провре между линейния кораб и намиращата се наблизо фрегата от ескадрата, за да излезе в открито море. Несведущият читател ще разбере по-добре положението, ако проследи опитното око на Грифит, който оглеждаше точка по точка целия хоризонт. На запад беще сушата, край която се промъкваше с пълна скорост „Бързи“, като следеше внимателно съюзника си и същевременно се пазеше да не се приближи прекалено много до опасния си и мощен противник. На изток, от дясната страна на американската фрегата, беше корабът, забелязан най-напред. Сега вече беше ясно, че той е военен кораб, който се е устремил да пресече пътя на американците явно с враждебни намерения. А, далеч на североизток се виждаше все още смътно друг кораб, чиито маневри говореха достатъчно красноречиво на всеки, запознат с похватите на морската война.

— Заобиколени сме отвред — каза Грифит, сваляйки далекогледа от очите си.

И според мен най-благоразумно е да се насочим към брега и като използуваме вятъра, да се опитаме да минем под борда на флагмана.

— Стига да оцелее някое парцалче от платната ни! — подхвърли лоцманът. Не, сър, не може да се разчита на това! За десет минути врагът ще оголи фрегатата до планширите. Ако нямахме благоприятна вълна, от която неприятелските гюллета отскачаха нагоре, нищо нямаше да остане от нас след тая канонада. Трябва да поддържаме досегашния курс и да се отдалечим колкото се може повече от флагмана.

— Ами фрегатите? — запита Грифит. Какво ще правим с фрегатите?

— Ще се бием с тях! — отговори лоцманът тихо, но решително. Ще се бием! Млади човече, аз съм се сражавал под звездното знаме при още по-трудни условия и винаги съм излизал с чест от боя! Мисля, че и сега щастието няма да ми изневери!

— Предстои ни цял час отчаяна битка!

— Не се и съмнявам. Но, ми се е случвало да прекарвам по цели дни в кръвопролитен бой! И вие май не трепвате, като видите враг.

— Позволете ми да съобщя на екипажа името ви — извика Грифит. В такъв момент то струва колкото цяла армия и ще въодушеви моряците.

— Няма нужда — възрази лоцманът, спирайки с ръка разпаления лейтенант. Никой няма да ми обърне внимание, ако не покажа, че съм достоен да нося това име.

Ще деля с вас опасностите, но не искам да отнемам нито частица от славата ви. Ако се стигне до абордаж — добави той и горда усмивка озари лицето му, аз сам ще кажа името си. То ще подействува като боен зов и повярвайте ми, тези англичани ще се сепнат, като го чуят!

Грифит се преклони пред волята на непознатия и след като се посъветваха какво да правят по-нататък, отново съсредоточи вниманието си върху управляването на кораба. Когато се отвърна от лоцмана, погледът му се спря най-напред на полковник Хауард, който се разхождаше по шканците с решителен и високомерен вид, сякаш предвкусваше победата на англичаните, която сега му се струваше неминуема.

— Страхувам се, сър — каза младият човек, като се приближи значтително до него — мисля, че скоро палубата ще стане неприятно и опасно място за вас. Вашите повереници са …

— Не произнасяйте такива думи! — прекъсна го полковникът. Има ли нещо по-приятно от дъха на вярност, който се носи от оная плаваща крепост на краля? Опасност? Вие слабо познавате стария Джордж Хауард, младежо, ако мислите, че някой може да го накара да се откаже от удоволствието да види как тоя символ на метежа се прекланя пред флага на негово величество!

— Ако такова е желанието ви, полковник Хауард — отвърна Грифит, като хапеше устни и поглеждаше наобиколилите ги матроси, които слушаха учудено, напразно ще чакате. Но, ви давам дума, че когато дойде това време, ще ви уведомим и ще имате възможност да извършите собственоръчно тази мерзост.

— А защо Да не стане веднага, Едуард Грифит? Сега е решителният момент. Доверете се на милосърдието на короната и заповядайте на екипажа си да се предаде — кралят ще бъде снизходителен! В такъв случай няма да забравя сина на приятеля на брат ми Хари. Повярвайте ми, моето име е известно на министрите на негово величество. А, вие, заблудени и невежи съучастници на метежа, захвърлете безполезното си оръжие, ако не искате да ви сполети мъстта на оня могъщ и победоносен слуга на вашия крал!

— Дръпнете се, момчета! Дръпнете се, ви казвам! — закрещя яростно Грифит на матросите, които бяха обградили полковника с навъсен и застрашителен вид. Ако някой от вас се осмели да се приближи до него, ще бъде хвърлен в морето!

Властният тон на командира накара моряците да се отдръпнат, но екзалтираният старец още дълго се разхожда по палубата, докато най-после по-важни неща отклониха от него гневните погледи на матросите.

Макар че линейният кораб се скриваше бавно зад далечните вълни и по-малко от час след бордовия залп само един от трите му реда оръдия се виждаше от палубата на фрегатата, все пак той представляваше неопреодолима преграда за отстъпление към юг. Междувременно първият забелязан кораб се бе приближил толкова, че за да се следят маневрите му вече не беше необходим далекоглед. Той се оказа фрегата, но значително по-малка от американската, тъй че лесно можеха да се справят с нея, ако не бяха двата й спътника, които продължаваха да се движат бързо към полесражението. В началото на гонитбата американската фрегата се намираше точно срещу манастира „Света Рут“, ала сега беше почти до плитчините, където започна нашият разказ. В това време най-малкият от английските кораби се бе приближил толкова, че схватката изглеждаше неминуема. Но, Грифит и екипажът му също не стояха със скръстени ръце, а приготвиха всичко необходимо за изпитанията на предстоящата битка. След това барабанът отново даде сигнал „всички по места“ и корабът нарочно свали ненужните платна, както професионален боксьор сваля излишните си дрехи, преди да излезе на ринга. Щом забеляза, че американците се отказват от бягството и са решили да намерят изход в боя, най-близката английска фрегата също прибра горните си платна в знак, че приема предизвикателството.

— Дребосък, но с юнашко сърце! — каза Грифит на лоцмана, който все се въртеше около него и следеше с бащинско внимание как лейтенантът ще поведе боя.

— Трябва да го смажем с един удар — отвърна странникът. Не бива да даваме нито един изстрел, докато не се сближим съвсем.

— Виждам, че насочва към нас дванайсетфунтовите си оръдия. Можем всеки момент да очакваме залп.

— След като устояхме на кораб с деветдесет оръдия — забеляза хладнокръвно лоцманът, няма да трепнем и от бордовия залп на тридесет и две.

— Към оръдията, момчета! — извика Грифит през рупора. Да не се стреля без заповед.

Едва бе изречено това предупреждение тъй необходимо, за да поугаси плама на артилеристите и неприятелският кораб се обви в огнени езици и облаци дим. Оръдията му забълваха бързо едно след друго металните си снаряди върху фрегатата. Минаха може би десет минути, през които двата кораба лека-полека се приближаваха един до друг, но екипажът на американския по заповед на командира си понасяше търпеливо огъня на противника, без да отговори с нито един изстрел. Този кратък промеждутък от време се стори на моряците цяла вечност, но все пак на фрегатата владееше дълбока тишина. Дори ранените и умиращите, които се търкаляха навред, гледаха да не охкат. Строгата дисциплина проличаваше в държането на всеки член на екипажа и във всяко движение на кораба. Офицерите издаваха заповедите си твърдо и решително, но по възможност тихо. Най-после фрегатата навлезе бавно в кълбата дим, които обвиваха неприятеля и Грифит чу как човекът до него прошепна: „Време е!“

— Огън! — изкомандува Грифит с глас, който се чу до най-затънтеното кътче на кораба.

Викът, който се изтръгна от гърдите на моряците, сякаш повдигна палубата и фрегатата затрепера като трепетлика от отката на мощните си оръдия, които изплезиха едновременно огнените си езици от нетърпение моряците бяха нарушили обичайния ред на стрелбата. Този залп, изглежда, беше твърде опустошителен за врага, защото след грохота на оръдията настъпи мъртва тишина, нарушавана само от писъците и проклятията, които се разнасяха като вопли на грешници в ада. В продължение на няколко минути, докато американците презареждаха оръдията си, а англичаните се съвземаха от суматохата, американската фрегата мина бавно край своя противник, и вече заобикаляше носа му, когато английската фрегата, преценявайки неравенството на силите, в отчаянието си неочаквано се насочи право към врага. Двете фрегати се вкопчаха една в друга. Внезапният яростен пристъп на англичаните, които хвърлиха цели пълчища смели матроси на бушприта и в проходите покрай борда, едва не свари Грифит неподготвен. Но, Менюъл, който едновременно с бордовия оръдеен залп бе започнал пушечна стрелба, свърши добра работа, като заповяда на войниците си да отблъснат нашествениците с неспирен огън. Дори предпазливият лоцман, обзет от общия порив на момента, за малко откъсна поглед от останалите неприятелски кораби и размени с Грифит сдържана усмивка на задоволство от постигнатия успех.

— Завържете бушприта им за нашата бизанмачта! — изкомандува лейтенантът. Така ще пометем палубите им!

Двайсет души се втурнаха стремглаво да изпълнят тази заповед и между първите бяха Болтроп и странникът.

— Ура, сега са в ръцете ни! — извика щурманът, работейки усилено. Можем да правим с тях каквото си искаме. Ще ги разпердушиним здравата, защото бог ми е свидетел …

— Млъкни, сквернословецо! — сряза го строго лоцманът. Не споменавай напразно името господне, защото след миг може да застанеш пред лицето божие!

Преди да скочи от бушприта на неприятелския кораб върху палубата на фрегатата, щурманът погледна смаяно своя порицател, който със спокойно лице, но с горящи от воински плам очи следеше развоя на бушуващата наоколо битка, сякаш от него зависеше крайният резултат.

Гледайки как англичаните напираха с крясък и страшни закани, кръвта на полковник Хауард кипна и като се наведе през борда на фрегатата, започна да насърчава приятелите си с жестове и викове „напред!“

— Стига си грачил, дъртако! — извика щурманът, като го улови за яката. Прибирай се в трюма, докато не съм заповядал да те гръмнат с някое оръдие!

— Долу оръжието, метежнико! — закрещя полковникът, увлечен от плама на боя. Падни на колене и моли оскърбения от теб крал за пощада!

Обзет от минутно въодушевление, старецът се вкопча в якия си противник, но изходът от тази схватка още не бе решен, когато англичаните, отблъснати от огъня на морската пехота и от страшния фронт на абордажниците начело с Грифит, се оттеглиха на бака на своя кораб и се опитаха да отвърнат на смъртоносните удари, нанасяни по корпуса им от оръдието, което Барнстейбъл управляваше. Те успяха да обърнат срещу американците едно единствено оръдие, заредено с картеч, което стреляше толкова отблизо, че яркият му пламък лижеше лицата на враговете. Полковникът, който вече губеше сили в ръцете на противника си, изведнъж при едно такова блясване усети как хватката около гърлото му отслабна и двамата борци паднаха изнемощели на колене един срещу друг.

— Как е, братко! — възкликна Болтроп със свирепа усмивка. И ти си изпати здравата, а?

Но не последва никакъв отговор и двамата се строполиха на палубата, където останаха да лежат безпомощно сред грохота на битката и дивата бъркотия от вкопчалите се един в друг яростни противници.

Въпреки жестоката борба, на която бяха свидетели, стихиите не прекъсваха работата си. Подхванат от засилилия се вятър и от една мощна вълна, американският кораб бе отнесен на известно разстояние напред и се озова перпендикулярно на носа на неприятеля. Слабите конопени и железни закрепки, с които бяха съединени двата кораба, се скъсаха като буксирни въжета и Грифит видя как фрегатата му почна да се отдалечава от англичанина, чийто бушприт се отдели от бензела и падна в морето, а след него една по една и други части от рангоута, докато на края от целия величествен такелаж не остана нищо освен няколко накъсани безполезни въжета, увиснали от дънерите на долните мачти. Когато великолепната американска фрегата се отдръпна от хаоса, който бе причинила, оставяйки безпомощния си противник в гъстия облак дим, младият лейтенант си спомни за другите неприятелски кораби, с които трябваше да се справя, и огледа тревожно хоризонта.

— Благополучно се отървахме от 32-оръдейния! — обърна се той към лоцмана, който следеше действията му с необикновен интерес. Но, там има още един, който се е устремил към нас. Той има оръдия колкото нас и изглежда, му се иска да си поприказваме по-отблизо. Пък и деветдесеторъдейният отново надига глава и се боя, че скоро пак ще се сблъскаме!

— Трябва да използуваме въжетата и платната си — отвърна лоцманът — в никой случай да не се сближаваме с другата фрегата. Налага се да водим двойна игра. Сър. Да действуваме с оръдията си и същевременно да опитаме да се отскубнем от втория си противник.

— Тогава трябва да се запретнем пр-скоро за работа, защото той вече намалява платната си и се приближава тъй бързо, че всеки момент може да чуем гласа му. Какво предлагате, сър?

— Нека си прибира платната — отговори лоцманът. Когато помисли, че сме му вързани в кърпа, ние ще пратим на реите си сто души наведнъж и ще вдигнем всичките си платна от горе до долу. Тогава ще можем ненадейно да го изпреварим. Ако успеем да го оставим в килватера си, ще съумеем да се осткубнем от всичкитеси неприятели.

— Гонитбата в килватер е трудна работа — провикна се Грифит, но може да сполучим! Да се разчистят палубите и да се пренесат ранените долу! А, тъй като и без това си имаме доста грижи, всички тия нещастници, които са се простили с живота, трябва незабавно да отидат зад борда.

Това печално задължение моментално бе изпълнено, а в това време младият командир на фрегатата пристъпи отново към работата си със съсредоточен вид на човек, който съзнава голямата си отговорност. Тези занимания обаче не му попречиха да чуе как Барнстейбъл повика нетърпеливо младия Мери. Обръщайки глава по посоката на гласа, Грифит видя приятеля си, който бе подал от главния люк опушеното си лице, но без мундир, само по риза, опръскана с кръв.

— Кажи ми, момче — подвикна той, жив и здрав ли е мистър Грифит? Разправят, че на шканците паднало гюлле, което очистило пет-шест души.

Преди още Мери да бе успял да отговори, очите на Барнстейбъл, които, дори когато говореше, продължаваха да оглеждат такелажа на кораба, срещнаха дружелюбния поглед на Грифит и от тоя момент нататък между двамата приятели отново настъпи пълно разбирателство.

— А, значи, си тук, Гриф, и както виждам, кожата ти е цяла! — провикна се Барнстейбъл, ухилен до уши от радост. Свалиха бедния Болтроп в един от складовете му! Ако бушпритът им бе издържал още десет минути, щях да им дам да разберат на тия англичани!

— Може пък да е за добро — отвърна Грифит. Но, какво става с тия, които сме особено задължени да пазим?

Барнстейбъл посочи с многозначителен жест към трюма и отговори:

— Насядали са спокойно на въжетата, доколкото може да бъде спокойно сред дърво, желязо и вода. Но, Кетрин се подаде три пъти да …

Грифит се отдърпна, тъй като го бе повикал лоцманът, и двамата млади офицери трябваше да забравят личните си чувства в името на дълга, който ги зовеше.

Корабът, с който американската фрегата трябваше да се справя сега, беше почти със същите размери и същата численост на екипажа. А, когато го огледа отново, Грифит се убеди, че неприятелят е готов да покаже мъжеството си в решителна схватка.

Англичанинът постепенно намали платната си до необходимия брой, а по някои движения на палубите му лейтенантът и постоянният му помощник лоцманът разбраха, че той само чака да се приближи на няколкостотин метра до противника си, за да пристъпи към действие.

— А сега вдигнете всички платна, с които разполагаме — прошепна странникът.

Грифит допря рупора до устата си и извика с глас, който стигна чак до неприятеля:

— Всички по рейте, вдигай платна! Вдигай всичко, което може. Този въодушевяващ зов накара моряците да се втурнат: петдесет души се покатериха светкавично на шеметна височина по различните рей и широките платна се разпънаха на мачтите с такава бързина, като че някаква мощна птица бе разперила криле. Англичанинът тутакси разбра грешката си и отговори на тази маневра с грохота на своята артилерия. Грифит следеше с трепет действието на гюллетата, които свистяха над главата му, но като видя, че мачтите на кораба му са непокътнати, само тук-там е скъсано някое и друго незначително въже, отговори на тоя рев с взрив на радост. Няколко матроси обаче, вкопчани в бясно отчаяние за въжетата, падаха от стъпенка на стъпенка като ранени птици, пърхащи между клоните на дърво, докато най-после пльоснаха тежко във водата и мрачната фрегата ги отмина със студено безразличие. В следния миг по рейте и мачтите на неприятелския кораб също се показаха матроси, които вдигаха платната, и Грифит, допирайки отново рупора до устата си, извика гръмогласно:

— Стреляйте по тях! Смъкнете ги от реите, момчета! Разпръснете ги с картеч! Късайте платната и въжетата им!

Екипажът на американската фрегата не чака втора подкана и се залови за работа с такава бързина и усърдие, че последните думи на командира бяха произнесени сред оглушителния рев на оръдията. Лоцманът обаче бе подценил ловкостта и подготвеността на противника, защото въпреки неблагоприятните обстоятелства, при които англичанинът бе принуден да вдига платната си, той изпълни точно и умело тази маневра.

Сега двата кораба се движеха успоредно един на друг и се обстрелваха ожесточено със смъртоносните си оръдия, които им причиняваха сериозни щети, макар че явно никоя страна не успяваше да надделее. Грифит и лоцманът гледаха с дълбока тревога как изведнъж рухват всичките им надежди, защото не можеха да не забележат, че скоростта на фрегатата им все повече намалява, тъй като неприятелските гюллета в страшния си полет късаха платна и въжета.

— Намерихме си майстора! — подхвърли Грифит на странника. Пък и деветдесеторъдейният се показва отново като планина над вълните и ако продължаваме да губим така бързо платната си, скоро ще ни настигне!

— Прав сте, сър — отвърна лоцманът замислено, врагът проявява разсъдливост и мъжество, само, че …

Прекъсна го Мери, който притича от бака с пламнало от вълнение лице, което показваше, че носи важна новина:

— Буруните! — извика той, когато беше достатъчно близо, за да го чуят сред трясъка. Отиваме към гладка вода право по носа, а на по-малко от двеста метра морето е побеляло от пяна.

— Лоцманът скочи на едно оръдие и като се наведе, за да проникне с очи през димната завеса, викна с ясен и силен глас, който можеше да се чуе дори сред грохота на канонадата.

— Ляво на борд! Намираме се в Дяволската хватка! Подайте ми рупора, сър! Ляво на борд, приятелю! Стреляйте, момчета. Да ги научим тия надменни англичани!

Без ни най-малко да се колебае, Грифит му предаде символа на своя ранг и като вторачи твърдия си поглед в спокойните, макар и напрегнати очи на лоцмана, сам придоби кураж от непоколебимата самоувереност, която прочете върху лицето на странника. Матросите бяха твърде заети с оръдията и въжетата си, за да обърнат внимание на новата опасност и в самия разгар на свирепата битка фрегатата навлезе в един от опасните проходи между плитчините. Няколко от по-старите моряци погледнаха учудено към ивиците пяна, които се носеха край тях, недоумявайки как неприятелските гюллета могат да предизвикат тази буйна игра на вълните, но изведнъж тътенът на оръдията се замени с глухия шум на прибоя и след малко корабът, измъквайки се от димната завеса, заплава смело по средата на тесния килватер. Още десет напрегнати минути лоцманът издаваше неуморно команди наляво и надясно, докато фрегатата се носеше стремително през гладки води и буруни, покрай ивици пяна и тъмни водни бездни. Най-после свали рупора и възкликна:

— Това, което ни заплашваше с гибел, се оказа спасително за нас! Дръжте курс към оня горист хълм, под който се вижда църковната камбанария. Посока изток-североизток. Така след един час ще се измъкнете от тия плитчини, които неприятелят ще трябва да заобиколи и по тоя начин ще спечелите пет левги.

Щом скочи от оръдието, лоцманът тутакси загуби властния вид, който бе лъхал до тоя момент от цялата му енергична фигура и дори живият му интерес към събитията през тоя ден се стопи в студената, безучастна сдържаност, с която се бе отнасял винаги към новите си познайници. Когато страшната неизвестност премина, всички офицери на фрегатата се втурнаха да заемат по-удобни места, за да наблюдават неприятеля. Деветдесеторъдейният кораб продължаваше да се движи смело напред и вече се бе приближил до 32-оръдейната фрегата, подхвърляна като безпомощна играчка от буйните морски вълни. Фрегатата, която последна се бе намесила в сражението, плаваше по края на плитчините с развети от вятъра изпокъсани платна и изпотрошени реи. Изобщо объркаността й показваше, че непредвиденото препятствие я е принудило да измени курса си. Гледайки английските кораби, ликуващите американски моряци подхвърляха закачки по техен адрес и се поздравяваха за успеха, но скоро грижите за собствения им кораб погълнаха отново цялото им внимание. Барабаните биха отбой, оръдията бяха прибрани по местата си, ранените отнесени и всеки, който можеше да стои на крака, бе заставен да помогне да се поправят повредите и да се закрепят мачтите.

След един час, както бе обещал лоцманът, корабът беше извън всякакви опасности, които при дневна светлина не изглеждаха толкова страшни и преди още слънцето да се скрие напълно зад хоризонта, Грифит, който цял ден не бе се отделил от палубата, видя фрегатата си отново разчистена от разрушенията, причинени й от гонитбата и боя и готова да посрещне нов противник. В тоя момент му съобщиха, че корабният свещеник го моли да слезе в командирския салон. Предавайки командуването на Барнстейбъл, който му бе помагал усърдно както в битката, така и в работата след юва, той смени набързо дрехите си, по които още имаше следи от боя и тръгна да изпълни настойчивата молба на свещеника.