Лоцманът

ГЛАВА XXIII

Когато излезе от стаята на Бъроуклиф, Том Кофин очевидно нямаше никакъв определен план за действие освен непоклатима решителност да се добере колкото се може по-скоро до „Ариел“ и да сподели участта му — без оглед дали шхуната ще продължи пътя си, или ще бъде потопена. Но при сегашното положение за честния моряк беше много по-лесно да вземе това решение, отколкото да го изпълни. Много по-просто би било да измъкне кораб от опасните плитчини на Дяволската хватка, отколкото да се оправи в лабиринта от коридори, галерии и стаи, в който се бе залутал. Той си спомни и си рече тихичко, че „от главния проток бе влязъл в по-тесен, но дали бе обърнал кормилото надясно или наляво“ — това важно обстоятелство съвсем бе изхвръкнало от главата му. Том се намираше в оная част на сградата, която полковник Хауард наричаше „килиите“ и където, за щастие на моряка, едва ли щеше да срещне враг, тъй като стаята, заемана от Бъроуклиф, единствена в това крило не беше предоставена на дамите. Полковник Хауард бе принуден да наруши светостта на това място, преценявайки, че трябва да настани в съседство с поверениците си или Грифит и Менюъл, или офицера-вербовчик, в противен случай щеше да постави арестантите в условия, които старецът смяташе недостойни за собствената и семейната си чест. Неотдавнашното преместване на Бъроуклиф в това помещение беше от полза за Том в две отношения: намаляваше шансовете за скорошно освобождаване на непокорния му пленник и опасността за живота на самия моряк. Той обаче не подозираше първото си преимущество, а за второто и не мислеше, понеже никак не се боеше от опасности.

Движейки се по необходимост все покрай стената, скоро кормчията се измъкна от тъмния и тесен коридор и влезе в главната галерия, свързана с долните помещения на това крило и с основната част на зданието. Вниманието му тутакси бе привлечено от една отворена врата в дъното на тази галерия, откъдето идеше силна светлина. Едва направи няколко крачки и старият моряк разбра, че се е озовал пред същата стая, която бе възбудила толкова любопитството му, и че точно през тоя коридор бе влязъл в манастира. Всеки друг в стремежа си час по-скоро да се скрие, би се върнал обратно, но шумът на буйната веселба откъм тази приятна стая, сред който кормчията ясно долови името Грифит, накара Том да се приближи, за да разучи по-добре обстановката. Читателят вече се е сетил, че когато застана боязливо в сянката, старият моряк се намираше отново пред прага, който бе прекрачил неотдавна, когато сержантът го поведе към стаята на Бъроуклиф. Мястото на тоя джентълмен тук сега беше заето от Дилън, а полковник Хауард се бе разположил пак на обичайното си кресло в началото на масата. Самият той вдигаше най-голяма врява, явно развеселен от родственика си, който разказваше подробно как успял да примами своя неподозиращ враг.

— Много изтънчена хитрост! — възкликна старецът точно, когато Том се скри в засада. Благородна и гениална хитрост, която би измамила и самия Цезар! А, тоя Цезар положително е бил голям хитрец. Но ти, Кит, и него би надхитрил. Обзалагам се, че ако защищаваше Квебек вместо Монкалм, щеше да отвориш бая работа на Уулф! Ах, момко, колко си ни нужен в колониите със съдийска тога! Хора като тебе, Кристофър, са крайно необходими там, за да бранят правата на негово величество.

— Откровено казано, уважаеми сър, в стремежа си да ме ласкаете вие ми приписвате качества, каквито не притежавам — каза Дилън, свеждайки очи с прекомерна скромност, макар че може би съзнаваше собствената си низост. Моята малка хитрост е оправдана от обстоятелствата …

— Да! В това именно е прелестта на твоята маневра! — прекъсна го полковникът, притегляйки бутилката към себе си с непринуден, добродушен вид на човек, който никога не е бил двуличник. Ти не си си послужил нито с лъжа, нито с плитка измама, както би постъпил подлец или негодник, а си приложил спрямо неприятеля една тънка военна … ъ-ъ … класическа хитрост. Да, класическа хитрост, това е най-точното определение! Хитрост, достойна за Помпей или за Марк Антоний, или … или … Ти по-добре от мен знаеш имената на тия древни хора, Кит. Посочи ми най-умния човек, живял в Гърция или в Рим и ще ти кажа, че е дръвник в сравнение с теб. Това беше същинска спартанска хитрост — и проста, и почтена.

За щастие на Дилън престарелият му роднина така се бе разпалил, че постоянно въртеше насам-натам главата и тялото си, поради което кормчията не можеше да се прицели добре с единия от пистолетите на Бъроуклиф, който бе насочил към главата на юриста. А, може би и чувството за срам, което накара Дилън да закрие лицето си с ръце, също спаси живота му, като даде повод на разлютения стар моряк да се замисли.

— Но вие не казахте нищо за дамите — проговори Дилън след кратко мълчание. Надявам се, че те са понесли тревогите на тоя ден, както подобава на жени от рода Хауард.

Полковникът се огледа, сякаш се увери, че са сами, и като сниши глас, отговори:

— Ах, Кит, умът им дойде в главата, откакто тоя метежник и нехранимайко Грифит бе докаран в манастира. Мис Хауард дори ни удостои днес с присъствието си в трапезарията. Непрекъснато ми викаха „мили чичо“ и заявяваха, че се безпокоели за живота ми, изложен на опасност при стълкновенията и схватките с тия главорези, които са слезли на брега, като че ли един старец, прекарал на военна служба цялата война от петдесет и шеста до шестдесет и трета година75, може да се бои от барутния дим повече, отколкото от емфието! Но, трудно би се подвел един стар воин с ласкателства! Никой не е в състояние да ме разколебае, мистър Дилън! Рано или късно тоя Грифит ще отиде в Лондонската кула!

— Най-добре ще бъде да го предадете незабавно на гражданските власти.

— На управителя на Лондонската кула, граф Корноулски, верен и добродетелен благородник, който в момента се бие с бунтовниците в моята родина, Кристофър — прекъсна го полковникът. Там ще получи заслужено наказание. Но, продължи старецът, като се изправи с величествено достойнство, даже на управителя на Лондонската кула няма да бъде позволено да надмине стопанина на манастира „Света Рут“ по гостоприемство и великодушие към арестантите. Аз наредих да занесат в стаите им хубаво ядене и пиене и сега искам да проверя дали разпорежданията ми се изпълняват, както се полага. Трябва да се приготвим също да посрещнем капитан Барн-стейбъл, който сигурно скоро ще бъде тук.

— Най-много до един час — каза Дилън, като погледна тревожно часовника си.

— Не бива да се бавим повече, момко — продължи полковникът, тръгвайки към вратата, която водеше към стаите на арестантите. Но, трябва да се отнасяме с внимание не само към тия нещастни нарушители на закона, а и към дамите, затуй върви, Кристофър, да предадеш моите почитания на Сесилия, макар че тая вироглавка не ги заслужава, ала какво да правя, като е дъщеря на брат ми Хари! И докато си там, хитрецо, гледай да си уредиш работата. Марк Антоний е бил глупак в сравнение с теб, но въпреки това е жънел успехи в любовта. Например с оная царица в страната на пирамидите …

С тези думи разпаленият старец затвори вратата и Дилън остана сам, изправен до масата в дълбок размисъл. Изглежда, се колебаеше да предприеме ли стъпката, която му бе препоръчал неговият роднина.

Предаденият по-горе разговор беше в по-голямата си част неразбираем за кормчията, който с голямо търпение чакаше неговото завършване с надежда да чуе нещо, което би било полезно за пленниците. Но, преди да бе решил как да постъпи, Дилън неочаквано се престраши да влезе в килиите. Като обърна на един дъх две чаши вино, той мина толкова близо до колебаещия се кормчия, скрит зад отворената врата, че едва не го докосна, после закрачи по коридора с оная бърза стъпка, с която се движи обикновено човек, който е взел против волята си някакво решение и като че ли се мъчи да скрие своята слабост от самия себе си. Том не се колеба повече. Възползувайки се от това, че Дилън, минавайки край него, блъсна вратата, от което в коридора стана тъмно, старият моряк тръгна след него, водейки се по шума на стъпките му по каменната настилка на галерията. На пресечката, която водеше за стаята на Бъроуклиф, Дилън се поспря — може би се двоумеше накъде да тръгне, или пък бе чул тежките стъпки на непредпазливия кормчия. Но дори и да бе дочул нещо, сигурно го помисли за ехо на собствените си стъпки, защото продължи нататък, без да забележи, че подире му върви човек.

Дилън почука леко по вратата на гостната към „килиите“. Отговори му нежният глас на самата Сесилия Хауард, която го покани да влезе. Джентълменът изглеждаше малко смутен от тази покана и остана за миг в нерешителност пред отворената врата.

— Аз дойдох, мис Хауард — подзе Дилън, по желание а вашия чичо и, позволете ми да добавя, по мое собствено …

— Бог да ни е на помощ! — възкликна Сесилия, като сключи уплашено ръце и неволно стана от канапето. Нима и ние ще бъде хвърлени в затвора и екзекутирани?

— Как може мис Хауард да си помисли, че съм способен… — Дилън се спря, като забеляза, че не само Сесилия, но и Кетрин и Елис Дънскоум гледаха вторачено нещо, и когато се обърна, за голям свой ужас съзря исполинската фигура на кормчията, който, застанал на вратата, препречваше единствения изход от стаята. Суровото му лице изразяваше неумолима омраза.

— Ако тук стане убийство — каза Том, като обгърна със студен поглед вцепенените от смайване девойки и техния посетител, само тоя лъжец ше бъде виновен. Но няма защо да се страхувате от човек, който толкова отдавна броди по моретата и се е счепквал с толкова много чудовища — и в човешки и в рибешки образ, че не може д не знае как да се отнася с беззащитни жени. Всеки, който ме познава ще каже, че Томас Кофин никога не си е служил с неприлични думи и не се е държал недостойно пред същество от един и същи пол.

— Кофин! — възкликна Кетрин, пристъпвайки по-смело от ъгъла, където се бе свила от страх с приятелките си.

— Да, Кофин — потвърди старият моряк и мрачните черти на лицето му постепенно се просветлиха, като гледаше лъчезарното й лице. Това е зловеща дума, но същевременно име, което се носи надлъж и нашир из плитчините, островите и носовете. Баща ми се е казвал Кофин, а майка ми — Джой76. А, тия два рода могат да се похвалят с по-голям улов от всички други на нашия остров, макар Че Уъртовци, Гарнъровци и Суейновци умеят да хвърлят харпуна по-точно от всеки друг откъм наветрената страна на Атлантика.

Кетрин изслуша тази възхвала за нантъкетските китоловци с явно задоволство, след което повтори бавно:

— Кофин! Значи, вие сте Дългия Том?

— Да, да, Дългия Том, ала не се срамувам от това име — отговори кормчията и неусмиримият гняв, който помрачаваше суровото му лице, се изля в тих смях, като гледаше възбудената Кетрин. Бог да благослови усмихнатото ви лице и лъчезарните ви черни очи, млада лейди! Значи, сте чували за Дългия Том? Сигурно са ви разправяли как убива китове? Ех, стар съм вече и мъчноподвижен, млада лейди, но когато бях деветнайсетгодишен, все аз водех танците, а дамата ми, кажи-речи, не падаше по красота по-долу от вас, пък и имах в свой актив три убити кита.

— Том — каза Кетрин, пристъпяйки бързо към стария моряк, и бузите й запламтяха от вълнение, чувала съм, че сте опитен моряк, отличен кормчия и мога да добавя, верен другар и приятел на мистър Ричард Барнстейбъл … Може би носите някакво поръчение или писмо от тоя джентълмен?

Като чу името на командира си, Кофин изведнъж си спомни всичко и гневът му избухна с нова сила. Пронизвайки с очи свития от страх Дилън, той му заговори с грубия, хрипкав глас, присъщ на хора, които в борба със стихиите сякаш са усвоили тяхната суровост:

— Отговори, лъжецо! Какво е докарало стария Том Кофин в тия плитчини и теснини? Писмо ли? Как не! Но заклевам се в бога, който направлява ветровете и показва на заблудения моряк пътя из водните простори, че тази нощ ти, негоднико, ще спиш на палубата на „Ариел“! И ако рече господ хубавата ни шхуна да потъне като негодна черупка там, където е закотвена, ти ще отидеш на дъното с нея! И ще спиш там, докато не ни извикат да дадем сметка за делата си, след като извършим най-дългото си плаване — до оня свят.

Разпалеността, с която старият моряк произнасяше речта си, величествената му осанка, силата и искреното възмущение, излъчвани от пронизителните му очи, и думите му, които бяха вцепенили Дилън, разтреперан като прострелян елен, няколко минути държаха жените в нямо изумление. През това време Том се приближи до уплашената си жертва и върза ръцете й зад гърба. След това с друго по-здраво въже я привърза за широкия брезентов пояс, с който беше постоянно препасан, като по този начин освободи ръцете си, за да може да си служи с оръжието, без да изпуска пленника.

— Уверена съм — каза Сесилия, която се съвзе първа, че мистър Барнстейбъл не ви е поръчвал да се отнасяте тъй грубо с родственика на моя чичо полковник Хауард, и то в собствения му дом! Мис Плаудън, вашият приятел, изглежда, се е поувлякъл, ако този човек наистина действува по негово нареждане!

— Моят приятел, братовчедке Хауард — отвърна Кетрин, никога не би наредил на своя кормчия или на който и да било ДРУГ да извърши нещо недостойно. Кажи, добри моряко, защо се отнасяш тъй нечовешки с почтения мистър Дилън, роднина на полковник Хауард и гост на манастира „Света Рут“?

— Но, Кетрин…

— Бъди търпелива, остави човека да се изкаже. Той може да изясни всичко.

Разбрал, че очакват обяснения от него, кормчията се залови за това с енергия, съответствуваща на темата и на собствените му чувства. С няколко думи, леко замъглени от своеобразното му произношение, той разказа на слушателите си за доверието, с което Барнстейбъл се бе отнесъл към Дилън, и за предателството на последния. Девойките го слушаха и учудването им растеше. Най-после Сесилия, без дори да го изчака да довърши, възкликна:

— И значи, полковник Хауард … нима полковник Хауард се е съгласил с тоя коварен план?

— Да, и двамата имат пръст в тая работа — отвърна Том, но на единия не му провървя.

— Дори Бъроуклиф, колкото жесток и груб да изглежда, не би се опозорил по тоя начин, вметна мис Хауард.

— Ами мистър Барнстейбъл? — едва успя най-после да промълви Кетрин, превъзмогвайки чувствата си. Вие май казахте, че били изпратени войници по дирите му?

— Да, млада лейди — отговори кормчията с мрачна усмивка, подгонили са го, ала той хвърли котва на друго място и дори да го намерят, дългите му пики бързо ще видят работата на десетина червени мундири. Само повелителят на бурите и затишията да се смили над шхуната! Ах, млада лейди, тя е тъй привлекателна за окото на стария моряк, както девойка като вас може да бъде за всяко човешко око!

— Но защо стоиш? Върви, честни Том, да разкриеш на командира си това предателство! Може да успееш да го предупредиш навреме. Не се бави нито минута.

— Корабът ми е легнал в дрейф поради липса на лоцман. Аз мога да мина през нантъкетските плитчини в най-тъмна нощ, когато всички небесни люкове са затворени и под мене има само три сажена вода, но при такова плаване може да попадна на буруни. И без туй едва не се сблъсках с една компанийка, от която после трябваше да се откопчвам с бой.

— Ако само тази е причината, ела с мен — извика пламенната Кетрин, аз ще те изведа на пътека, която стига до морето, без да срещнем часови.

До тоя момент Дилън тайно се бе надявал, че ще може да бъде спасен от часовите, но като чу това предложение, усети как кръвта се смръзва във всяка жилка на разтрепераното му тяло и угасна последната вяра в сърцето му. Вдигайки полека глава, приведена от срам, унижение и страх, сякаш на врата му тежаха вериги, той се приближи до Сесилия и извика с глас, в който се четеше ужас:

— Не ме предавайте … не ме предавайте, мис Хауард, в ръцете на тоя звяр! Вашият чичо, вашият почтен чичо, одобри моя план и даже го подкрепи. Та той е най-обикновена военна хитрост…

— Чичо ми никога не би подкрепил такъв коварен план, мистър Дилън — каза студено Сесилия.

— Подкрепи го, заклевам се …

— Лъжец! — прекъсна го гръмкият глас на кормчията.

Дилън се сви и затрепера от този страшен глас, който го пронизваше до дълбините на душата. Но когато си представи нощния мрак, стръмните крайбрежни скали и бурното море, когато си помисли какъв ужас му предстои да преживее, ако остане в ръцете на най-неумолимия си враг, той отново го удари на молба:

— Изслушайте ме, изслушайте ме още веднъж, мис Хауард! Умолявам ви, изслушайте ме! Нали съм ваш роднина и сънародник? Нима ще ме оставите в ръцете на тоя див, безмилостен, обезумял човек, който в злобата си ще ме прободе с тоя … О, господи! Да бяхте видели това, на което бях очевидец на „Бързи“! Изслушайте ме, мис Хауард! В името на любовта към нашия творец, застъпете се за мен! Мистър Грифит ще бъде освободен…

— Лъжец! — прекъсна го пак кормчията.

— Какво обещава той? — запита Сесилия, поглеждайки отново с отвращение жалкия пленник.

— Нещо, което няма да бъде изпълнено — отговори Кетрин. Ела с мен, честни Том! Аз поне няма да те измамя!

— Колко сте жестока и упорита, мис Плаудън! Добра, мила мис Елис, вие няма да откажете да се застъпите за мен! Сърцето ви не е сковано от страх за любимия, изложен на мними опасности.

— Е, не се обръщайте към мен! — отвърна Елис, свеждайки кротките си очи. Аз мисля, че нищо не заплашва живота ви. Но, ще се моля на всемогъщия да се смили над вас и да ви пощади.

— Хайде! — извика Том, като сграбчи безпомощния Дилън за яката и почти го повлече по коридора. Ако издадеш само един звук, негоднико, даже една четвърт от тоя, който издава млад делфин, когато поеме първата глътка въздух, ще видиш повторно това, което видя на „Бързи“! Харпунът ми е винаги остър, а старата ми ръка още умее да го забива чак до дръжката!

След тази заплаха престана да се чува дори тежкото, прекъслечно дишане на пленника, който, влачейки се подир водача си, следваше стъпките на Кетрин. Тя се промъкваше безшумно през тайнствените лабиринти на зданието. След няколко минути през една малка врата излязоха на открито. Без да спира или да се замисля, мис Плаудън поведе кормчията през ливадата към една вратичка — не тая, през която бе влязъл по-рано в двора и като посочи пътеката, която едва се очертаваше през повехналата трева, пожела му добър път с Глас, в който се долавяше загриженост за Том, и изчезна от очите МУ като безплътно видение.

Сега, когато пътят стоеше открит пред него, Том нямаше нужда от подкана. Затъкнал пистолетите в пояса си и стиснал харпуна, той се носеше през полята с такава скорост, че спътникът му трябваше да напряга сили, за да не изостава. Веднъж-дваж Дилън се опита да подхвърли някоя и друга дума, но страшното „Млък!“ на кормчията винаги му затваряше устата. Най-после, като разбра, че приближават скалите, той направи последен опит да си възвърне свободата, предлагайки голям откуп. Кормчията не отговори нищо, но точно, когато пленникът си мислеше, че примамливото му предложение дава желания резултат, изведнъж усети как назъбеното, студено острие на харпуна се опря в гърдите му през дантеления нагръдник и дори одраска кожата му.

— Лъжец! — извика Том. Само още една дума, и ще пронижа сърцето ти!

От тоя момент нататък Дилън стана мълчалив като гроб. Стигнаха края на скалите недалеч от мястото, където бяха слезли на брега, без да срещнат отряда, изпратен по дирите на Барнстейбъл. Старият моряк се поспря до ръба на пропастта и огледа с опитно око просналата се пред тях водна шир. Морето вече не спеше, а бушуваше и блъскаше сърдито подножието на скалите, на които бе застанал Том, и белите гребени на вълните пръскаха високо своята пяна. Обгръщайки с поглед целия източен хоризонт, кормчията изръмжа глухо. А, после, като удари силно дръжката на харпуна в земята, продължи по самия край на скалите, мърморейки страшни проклятия, които изплашеният му спътник сметна за адресирани към него. Струваше му се, че разгневеният му и възбуден водач нарочно се старае да върви все по края на шеметната бездна въпреки нощния мрак и силния вятър, който от време на време връхлиташе яростно върху им, и неведнъж вързаният пленник си помисли, че ще полети надолу. Но, разсъдливият кормчия сигурно си имаше причини за тази привидна непредпазливост. Когато изминаха около половината разстояние от мястото, където бе слязъл Барнстейбъл, дотам, където той трябваше да се срещне със своя кормчия, краткото затихване на вятъра им позволи да доловят смътно гласове, които накараха Том мигновено да се закове на място. След като се ослушва напрегнато една минута, изглежда, взе решение. Той се обърна към Дилън и макар че заговори шепнешком, гласът му беше твърд и решителен:

— Само една думичка и ще умреш! Трябва да се спуснем от скалите! Ще си служиш с „моряшка стълба“ — стъпваш, където налучкаш удобно място и се ловиш за пукнатините. Слизай, ти казвам, или ще те хвърля като мърша в морето!

— Смилете се, смилете се над мен! — замоли се Дилън. Дорй денем ми е трудно да го направя, а при тая тъмнина като нищо ше загина.

— Слизай! — заповяда Том. Или…

Без да се бави повече, Дилън се заспуща с разтреперани крака в зейналата под него страшна бездна. Кормчията го последва и то тъй бързо, че блъсна пленника, който бе застанал разтреперан на една скална издатина и тялото на ужасения нещастник увисна над прибоя, който се разбиваше с гневен грохот в канарите долу. Дилън неволно извика, когато усети, че се плъзва от тясната издатина и този вик отекна в страшната нощ като вопъл на духа на бурите.

— Ако чуя още веднъж гласа ти, ще ти отрежа буксирното въже, негоднико, предупреди го строго морякът. Тогава само ангелите ще те измъкнат оттам!

Стъпките и гласовете сега се чуваха ясно, а след малко до ръба на пропастта точно над тях се показа въоръжена група.

— Беше човешки глас — каза един от тях, като че някой викаше за помощ.

— Едва ли са хората, които търсим — възрази сержант Дрил, защото нито една парола, която съм чувал досега, не прилича на тоя крясък.

— Казват, че често в буря по нашия бряг се чували такива викове — обади се глас, в който не звучеше увереността на войник и според поверието това са удавени моряци.

Слушателите се засмяха тихо и подхвърлиха някак неохотно някоя и друга шега по адрес на суеверния си другар. Но изглежда, че тази сцена бе подействувала дори на тия, които никак не вярваха в чудеса, защото след още няколко подобни забележки цялата група се отдалечи от скалите с бърза стъпка, несъмнено ускорена от естеството на разговора. През цялото това време кормчията стоеше неподвижен като скалата, която му служеше за опора и крепеше не само себе си, но и Дилън. А, когато войниците се отдалечиха, подаде глава над скалата да разучи обстановката, после вдигна почти безчувствения си пленник до ръба и като го сложи там, сам се качи при него. Той не губи нито секунда за излишни обяснения и Дилън усети как отново го блъскат с предишната скорост напред. След няколко минути стигнаха търсения проход, по който Том се спусна със смелостта на моряк, влачейки пленника подире си, докато се озоваха на място, където вълните плискаха в самите им нозе и обливаха пясъка с пяна. Навеждайки се толкова ниско, че гребените на вълните се изравниха с хоризонта, кормчията съзря тъмната лодка, полюляваща се зад линията на прибоя.

— Хей, ариелци! — извика Том тъй гръмогласно, че засилващият се вятър донесе гласа му до ушите на отдалечаващите се войници, които ускориха крачка, тъй като в страха си помислиха тия звуци за свръхестествени.

— Кой вика? — обади се познатият глас на Барнстейбъл.

— Бившият ви учител, сега е ваш служител — отговори кормчията с парола, която сам си бе измислил.

Кормчията сграбчи Дилън, преметна го през рамо като спасителен пояс и навлезе в пенестата ивица, на чийто гребен се полюшваше лодката, и преди спътникът му да успее да протестира или да се замоли, отново се озова до Барнстейбъл.

— Кой е този? — попита лейтенантът. Това не е Грифит!

— Обирайте по-бързо въжето и вдигайте котва! — извика развълнуваният моряк. А, след това, ако милеете за „Ариел“, гребете момчета, докато имате сили и воля!

Барнстейбъл познаваше кормчията си и не му зададе повече въпроси, докато велботът не мина буруните, като ту се плъзгаше по заоблените гребени на вълните, ту се спускаше във вдлъбнатините помежду им, но непрекъснато пореше водата с носа си, устремен с изумителна скорост към залива, където беше закотвена шхуната. Тогава кормчията разказа с няколко горчиви думи на командира си за вероломството на Дилън и за опасността, която заплашваше шхуната.

— Войници трудно се събират нощем — заключи Том, а от това, което дочух, подразбрах, че куриерът ще трябва да заобикаля доста около залива, тъй че ако не е тоя североизточен вятър, може да ги изпреварим. Но тая работа е изцяло в ръцете на провидението … Гребете, юнаци мои, гребете! … Тази нощ всичко зависи от вашето гребане.

Барнстейбъл изслуша с дълбоко мълчание този поразителен разказ, който прозвуча в ушите на Дилън като погребален звън, и на края, обръщайки се към пленника, произнесе глухо:

— Мерзавец! Никой не би посмял да ме упрекне, ако те хвърля в морето да те изядат рибите! Но, ако шхуната ми отиде на дъното, тя ще бъде и твой гроб!