Лоцманът

ГЛАВА II

Когато велботът зае описаното положение, младият лейтенант, когото като командир на шхуна обикновено наричаха капитан, слезе на скалите, следван от младия гардемарин, който се бе прехвърлил от катера, за да помага в тази опасна експедиция.

— В краен случай ще се наложи да си послужим с въжена стълба — каза Барнстейбъл, като измери с поглед стръмнината. Но, това съвсем не значи, че когато стигнем горе, ще ни посрещнат с разтворени обятия.

— Ние сме защитени от оръдията на фрегатата — възрази младежът и не бива да забравяте сър, че три весла и изстрел с пистолет, повторен от катера, ще предизвикат залп от тези оръдия.

— Да, върху собствените ни глави! Никога не бъди толкова глупав момче, да разчиташ на дълга стрелба. Тя вдига много пушилка и гръм, но е много ненадежден начин за изхвърляне на старо желязо. В работа като нашата бих предпочел да се доверя на Том Кофин и на неговия харпун, отколкото на най-добрия залп, прокънтял някога от трите палуби на кораб с деветдесет оръдия. Хайде, мистър Кофин,11 събери сили и се опитай да се поразходиш по terra firma.12

Морякът, към когото се обърнаха с това зловещо име, се привдигна полека от мястото, което заемаше като кормчия на велбота и докато изправяше постепенно безбройните гънки на тялото си, сякаш растеше. Когато застана с цял ръст, стигаше на височина близо два метра с обувките, обаче в изправено положение беше леко приведен, очевидно последица от постоянното живеене в ниски корабни помещения. Тялото му беше ъгловато, тромаво и недодялано, ала огромните костеливи и жилести ръце показваха исполинска сила. На главата си носеше ниска кафява вълнена шапчица със заострен връх, която придаваше тържественост и суровост на грубите, резки черти на лицето, обградено с черни бакенбарди, които годините бяха започнали да прошарват със сребристи нишки. В едната си ръка някак инстинктивно стискаше лъскав харпун, долния край на който бе опрял здраво в скалата, когато изпълнявайки заповедта на командира, напусна лодката, където въпреки огромния си ръст заемаше невероятно малко място.

Щом капитан Барнстейбъл получи това подкрепление, той даде на останалите във велбота някои напътствия какви предпазни мерки

да вземат и започна трудното изкачване на скалите. Въпреки голямата му смелост и присъща ловкост усилията на Барнстейбъл щяха да останат напразни, ако от време на време не му помагаше кормчията, който благодарение на невероятната си мощ и дългите си крайници можеше лесно да върши неща, непосилни за повечето простосмъртни. Когато бяха вече на няколко стъпки от върха, те използуваха една скална издатина, за да си отдъхнат и да обмислят какво да правят по-нататък.

— Мястото тук не е подходящо за отстъпление, ако случайно се натъкнем на неприятел — забеляза Барнстейбъл. Къде да търсим този лоцман, мистър Мери и как да го познаем? И отде да знаем, че няма да ни предаде?

— Въпросът, който трябва да му зададете, е записан на това листче — отвърна младежът, подавайки на капитана паролата. Ние определихме скалата на оня нос, но той сигурно е видял лодката ни и ще дойде тук. Що се отнася до опасенията ви от предателство, капитан Мънсън, изглежда, му има доверие, защото откакто се приближихме добрега, усилено го търси.

— Да — промърмори лейтенантът, а сега, когато сме вече на сушата аз трябва да го търся усилено. Не ми харесва, че се лепим толкова близо до брега и нямам много вяра на изменници. Какво мислите по тоя въпрос, мистър Кофин?

Като чу името си, изпитаният стар моряк обърна към командира суровото си лице и отговори също тъй сурово:

— Имам ли простор и хубави платна, сър не ми трябват никакви лоцмани. Аз съм роден на кораб, който превозваше тютюн, и ако някога ми потрябва земя, то ще бъде някое малко островче, където да мога да си садя зеленчуци и да суша риба. Мъчно ми става, като видя земя, ала духне ли вятър откъм брега …

— Ах, Том, колко си разсъдлив! — рече Барнстейбъл полушеговито, полусериозно. Но трябва да продължаваме. Слънцето вече докосва облаците на хоризонта откъм морето и да не дава господ да оставаме цяла нощ на котва на такова място.

Улавяйки се за една издатина над главата си, Барнстейбъл със силен тласък на тялото напред и с още два-три смели скока стигна върха на скалата. Кормчията повдигна полека гардемарина да се качи при офицера и на края внимателно, но без особени усилия сам се озова до него.

Когато стъпиха на равната земя над канарите и почнаха да изучават любопитно и предпазливо местността, нашите смелчаци видяха обработени поля, разделени според обичая с плетища и каменни огради. На цяла миля наоколо се виждаше само една малка полуразрушена къщурка, тъй като жилищата бяха разположени колкото е възможно по-далеч от мъглите и влагата на океана.

— Тук май няма от кавода се боим и какво да търсим — констатира Барнстейбъл.

Изглежда, че напразно сме слезли на брега, мистър Мери. Какво ще кажеш, Дълги Том? Виждаш ли някъде тоя, за когото сме дошли?

— Няма и помен от лоцман, сър — отговори кормчията, ала има нещо друго, което ще ни бъде полезно. Зад ония храсти е скрит къс прясно месо, от което би се паднала двойна дажба за всеки от екипажа на „Ариел“.

Гардемаринът се разсмя, сочейки на Барнстейбъл предмета, на който бе хвърлил око кормчията. Той се оказа угоен вол, който преживяше кротко до един плет недалеч от тях.

— При нас има сума гладници — подхвърли весело младежът и те с радост биха подкрепили предложението на Дългия Том, ако времето и обстоятелствата ни позволят да убием това животно.

— Докато мигнете, ще бъде готово, мистър Мери — рече кормчията и без да трепне нито един мускул на суровото му лице, с все сила заби харпуна в земята, а след това го измъкна и насочи напред. Само да каже капитан Барнстейбъл една дума, мигновено ще набуча тоя вол. Колко пъти съм пронизвал китове с това желязо! А онова говедо има даже по-дебела сланина от тях.

— Само, че сега не си на лов за китове, когато можеш да целиш всичко, каквото ти попадне — възрази Барнстейбъл и обърна презрително гръб на животното, сякаш сам не вярваше, че може да устои на изкушението. Но, чакай! Виждам, че някой се промъква край плета. Бъдете нащрек, мистър Мери! Докато се усетим, може да стрелят по нас.

— Но не от тоя „кръстосвач“ — извика безгрижният младеж. Той е младок като мене и едва ли ще посмее да влезе в бой с такава страшна сила като нас.

— Прав си, момче — съгласи се Барнстейбъл и свали ръка от пистолета. Той пристъпва предпазливо, като че ли се страхува. На ръст е дребен и макар дрехата му да е сивкава, едва ли бих я нарекъл куртка. И все пак може да е човекът, когото търсим. Вие двамата стойте тук, докато аз отида да го посрещна.

Когато Барнстейбъл закрачи бързо към плета, който скриваше отчасти непознатия, последният изведнъж се спря и като че ли се поколеба да продължи ли или да се върне. Но, преди да реши какво да прави, пъргавият моряк беше вече на няколко крачки от него.

— Моля ви, сър — заговори Барнстейбъл, кажете ми, каква е водата в този залив?

Като чу тоя въпрос, дребният непознат трепна и неволно се дръпна настрана развълнуван, сякаш искаше да скрие лицето си.

— Мисля, че това са водите на Северно море — отговори той с глас, който едва се чуваше.

— Така ли? Изглежда, че доста време от краткия си живот сте прекарали в изучаване на географията, щом сте тъй добре осведомен — забеляза лейтенантът.

— Може би, сър, сте достатъчно умен, да ми кажете колко време ще прекараме заедно, ако в желанието си да се наслаждавам на вашата мъдрост ви взема в плен? Младежът, към когото бяха отправени тези заплашителни думи не отговори нищо, а извърна лицето си и го закри с ръце. Възбудения моряк, решил, че е направил подобаващо впечатление на събеседника си, се приготви да продължи разпита. Силните тръпки, които разтърсваха тялото на непознатия, накараха лейтенанта да помълчи още няколко минути, ала изведнъж за голямо свое учудване забеляза, че младежът трепере не от страх, а от усилие да сдържи напушилия го смях.

— Заклевам се във всички китове на морето — извика Барнстейбъл, че вашата веселост е неуместна, млади господине! Не стига, дето ми заповядаха да пусна котва в такъв залив пред буря, ами и един хлапак, дето няма сили да носи брада, даже и да му порасне, ми се присмива, и то когато трябва по-бързо да изляза в открито море, за да спася душата и тялото си! Ала почакай да те закарам в моята каюта, да видя no-отблизо що за човек си и защо се смееш! Така ще ме веселиш тогава, че няма да мигна до края на пътуването.

След тези думи командирът на шхуната се приближи до непознатия с намерение да се разправи с него, но младежът се дръпна и възкликна с глас, в който веселостта бе преминала в непресторен ужас:

— Барнстейбъл! Мили Барнстейбъл! Нима сте способен да ми причините зло?

Този неочакван възглас накара моряка да отстъпи няколко крачки и като потърка очи, свали фуражката от главата си и извика:

— Какво чувам? Какво виждам? Там е „Ариел“, а по-нататък — фрегатата. Възможно ли е това да бъде Кетрин Плаудън?

Ала съмненията му, ако все още оставаха някакви съмнения, скоро се разпръснаха окончателно, когато непознатият или по-право непознатата седна на близката височинка в поза, в която женската свенливост очарователно контрастираше с мъжкото облекло и прихна да се смее неудържимо.

От тоя момент нататък всички мисли за възложената задача, за лоцмана и дори за „Ариел“ сякаш изхвръкнаха от главата на моряка, който с един скок се озова до девойката и също прихна да се смее, макар че и сам не знаеше защо.

Когато развеселената девойка се посъвзе, тя се обърна към своя приятел, който бе седнал до нея и я чакаше добродушно да престане да му се смее.

— Глупаво и дори жестоко е — заговори тя, че не ви обясних досега причината за неочакваното си появяване и за странното си облекло.

— За всичко се досещам — извика Барнстейбъл. Вие сте узнали, че сме слезли на брега, и бързате да изпълните обещанието, което дадохте в Америка. Аз не искам нищо повече. Свещеникът па фрегатата … може да продължава да чете проповеди колкото си ше, довърши преоблеченото момиче. Но никой няма да произнесе над мен брачната благословия, докато не постигна целта на това рисковано начинание. Зная, че никога не сте били егоист, Барнстейбъл. Нима искате да забравя щастието на другите?

— За кого става дума?

— За моята бедна, предана братовчедка. Чух, че два кораба, които според описанието приличат на фрегатата и на „Ариел“, били забелязани да кръстосват край брега и веднага реших да вляза във връзка с вас. Цяла седмица ви следих, преоблечена в тази дреха, но досега безуспешно. Днес забелязах, че се приближавате до брега повече от обикновено и за щастие смелостта ми бе възнаградена.

— Да, вярно, доста близо сме до брега! Но, знае ли капитан Мънсън, че искате да се качите на неговия кораб?

— Разбира се, че не знае. Никой освен вас не знае това. Сметнах, че ако вие с Грифит разберете положението ни, може да се опитате да ни освободите от робството, в което се намираме. Тук съм написала нещо, което, надявам се ще събуди кавалерските ви чувства и ще ви напътствува във вашите действия …

— В нашите действия ли? — прекъсна я Барнстейбъл. Вие лично ще бъдете наш лоцман.

— Тогава ще бъдат двама! — чу се наблизо хрипкав глас.

Изплашената девойка изпищя и скочи, но се притисна инстинктивно до възлюбения си, търсейки закрила от него. Познал гласа на кормчията, Барнстейбъл изгледа сърдито спокойната физиономия на Кофин, която надничаше над плета и поиска обяснение за тази намеса.

— Когато видя, че корпусът ви изчезна зад хоризонта, сър и се уплаши, че в разгара на гонитбата може да заседнете в плитчина, мистър Мери реши да изпрати съгледвач. Казах му, че вие претърсвате пощенските чували за новини, ала нали той е офицер, сър, а аз — прост моряк, ща не ща трябваше да се подчиня.

— Върнете се, сър, където ви заповядах да стоите — тросна се Барнстейбъл, и предайте на мистър Мери да чака моите разпореждания.

— Слушам, сър! — отвърна кормчията, както подобава на дисциплиниран моряк, но преди да излезе иззад плета протегна мускулестата си ръка към морето и произнесе с тържествен глас, съответствуващ на външността му и чувствствата, които го вълнуваха:

— Аз ви научих да връзвате рифщерти13 капитан Барнстейбъл, а доколкото си спомням, когато за пръв се качихте на „Спелмесити“, не можехте да направите дори две обикновени змийчета.14 Човек може бързо да усвои тия неща, ала цял живот трябва да се учи, докато свикне да познава времето. В морето се забелязват ивици, които предвещават буря, и всеки, който ги вижда и умее да чете по облаците знаците божии, ще разбере, че те предупреждават: „Намали платната!“ Пък и не чувате ли, сър, как стене морето, сякаш наближава да се пробуди от сън?

— Вярно, Том — отвърна офицерът, като се приближи до края на скалите и обгърна с опитен поглед потъмнелия океан. Нощта наистина ще бъде страшна, но по-напред трябва да намерим тоя лоцман и …

— Не е ли тоя? — прекъсна го кормчията, сочейки един човек, който бе застанал недалеч от тях и ги следеше внимателно, докато младият гардемарин също зорко го наблюдаваше. Дай боже да си познава добре занаята, защото дъното на кораба ще има нужда от очи, за да се измъкне от това проклето място!

— Сигурно е той! — провикна се Барнстейбъл, спомнил си моментално за своите задължения. Той поговори още малко със събеседницата си, след това я остави скрита зад плета и се запъти към непознатия. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут, командирът на шхуната запита:

— Каква е водата в този залив?

Непознатият, който, изглежда очакваше тоя въпрос, отговори без ни най-малко колебание:

— Достатъчно дълбока, за да могат да се измъкнат благополучно тия, които са навлезли уверено в нея.

— Вие сте човекът, когото търся! — извика Барнстейбъл. Готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм и с радост ще тръгна — отговори лоцманът. — Трябва да бързаме. Бих дал сто от най-добре сечените гвинеи само и само слънцето, което се скри преди малко, да посвети още два часа или поне здрачът да трае половината от това време.

— Мислите ли, че положението ни е толкова сериозно? — попита лейтенантът. Тогава следвайте тоя джентълмен до лодката. Докато слезете от скалите, аз ще ви настигна. Вярвам, че ще успея да увещая още един човек да дойде с нас.

— Сега времето е по-ценно от всякакви допълнителни хора — каза лоцманът, като хвърли нетърпелив поглед изпод свъсените си вежди. И за последиците от забавянето ще отговаря тоя, по чиято вина то е станало.

— Да, сър, ще отговарям пред тия, които имат право да искат сметка за поведението ми! — отвърна троснато Барнстейбъл.

След това предупреждение и възражение двамата се разделиха. Младият офицер се запъти нетърпеливо към възлюблената си, като продължаваше да мърмори недоволно под нос, а лоцманът пристегна по навик кожения колан на сивата си куртка и в мрачно мълчание тръгна подир гардемарина и кормчията към велбота.

Барнстейбъл виждаше, че преоблечената жена, която се бе представила под името Кетрин Плаудън, го чака с дълбоко вълнение, което се отразяваше във всяка чертана умното й лице. Макар, че бе отговорил тъй рязко на лоцмана, младият човек отлично разбираше каква отговорност носи, затова бързо улови подръка предрешената девойка и понечи да я поведе със себе си, съвсем забравил странното й облекло.

— Да вървим, Кетрин — рече той. Времето не чака.

— Какво налага да бързате толкова? — запита тя, като се спря и издърпа ръката си.

— Не чухте ли зловещата прогноза на моя кормчия? Трябва да призная, че съм съгласен с него. Предстои ни бурна нощ, но не съжалявам, че дойдохме в тоя залив, защото тук срещнах вас.

— Не дай боже да стане нужда някой от нас да съжалява за това! — каза Кетрин и тревожна бледост прогони ярката руменина, която заливаше възбуденото лице с кестеняви очи и коси. Но у вас има бележка, следвайте напътствията й и ни спасете. Ние с радост ще се предадем в плен, ако вие и Грифит ни победите.

— Какво искате да кажете с това, Кетрин? — учуди се влюбеният. Вие сте вече в безопасност. Безумие би било да предизвиквате отново съдбата. Моят кораб ще ви приюти, докато освободим вашата братовчедка. И освен това не забравяйте, че вие ми придналежите за цял живот.

— А къде ще ме криете в това време? — попита девойката, като се отдръпна полека от протегнатите към нея ръце.

— На „Ариел“. Кълна се в бога, че вие ще командувате шхуната! А аз ще остана неин командир само по име.

— Благодаря ви, Барнстейбъл, благодаря ви, но едва ли съм способна да заема такъв пост — възрази девойката през смях и руменината отново заля младото й лице като отблясък на летен залез, който сякаш се отразяваше в игривите й очи. Само да не сбъркате в дързостта си. Ако съм се решила на постъпка, каквато не подобава на жена, знайте, че го върша от висши подбуди и ако съм по-предприемчива от мои посестрими, то е …

— …да превъзмогнете слабостта на вашия пол — възкликна Барнстейбъл — и да докажете, че ми имате пълно доверие.

— И стана един ден ваша достойна жена.

Като изрече тези думи, тя се обърна и изчезна толкова бързо, че младият човек не успя да я задържи. Барнстсйбъл остана вцепенен от изненада, но когато след миг се завтече да я настигне, можа да зърне само за секунда ефирната й фигура вън ущу вечерния здрач, след което и тя изчезна в малката горичка на известно разстояние от мястото, където се бяха срещнали.

Барнстейбъл се канеше да я проследи, ала изведнъж въздухът се озари от блясък и оръдейният изстрел, който изтрещя в скалите, отекна в далечните хълмове.

— Аха, тоя изкуфял старец се разрева! — промърмори недоволно младият моряк и неохотно се подчини на сигнала. Бързаш да се измъкнеш от опасността, както бързаше да се навреш в нея!

Незабавният отговор на три мускета от катера долу накара лейтенанта да ускори крачка, а когато забравил всякаква предпазливост се заспуща бързо по опасната стръмнина, опитното му око тутакси забеляза познатите светлини от фрегатата, която сигнализираше: „Всички лодки да се връщат на кораба.“