Лоцманът

ГЛАВА XVI

Капитан Бъроуклиф прекара остатъка от нощта в тежък пиянски сън и се събуди късно сутринта, едва когато влезе слугата. Чул обичайния сигнал за ставане, капитанът повдигна клепки, седна на леглото, потърка внимателно очи, както се полага, обърна се строго към слугата и му заговори сърдито, като че ли искаше да обвини невинния човечец тъкмо в тая простъпка, която се готвеше да порицае:

— Какво значи това, глупако? Нали бях заповядал на сержант Дрил да не позволява да се бие барабан, докато сме подслонени в жилището на този гостоприемен стар полковник? Тоя човек май не изпълнява нарежданията ми? Или пък смята, че гърмът на барабана из лъкатушните коридори на манастира „Света Рут“ е много подходящ музикален съпровод за съня на неговите обитатели?

— Аз мисля, сър — отвърна слугата, че в случая сам полковник Хауард е наредил на сержанта да бие тревога.

— Дявол да го вземе! Виждам, че тоя дъртак обича от време на време да си погъделичква ушните тъпанчета с познати звуци. Ала дали заедно с прегледа на стражата не прави и преглед на стадата си? Чувам такъв тропот на копита, като че ли старият манастир ее е превърнал в Ноев ковчег51 и всички диви животни са тръгнали насам!

— Това е просто отрядът драгуни от, който влиза в двора, сър, и полковникът е излязъл лично да ги посрещне.

— В двора? Отряд драгуни? — повтори учудено Бъроуклиф. Нима полковникът мисли, че моите двайсет юнаци не са достатъчни да пазят от привидения и от североизточните ветрове такъв кокошарник като тоя стар манастир, та трябва да се докарват кавалерийски подкрепления? Хм, дано тия джентълмени с кавалерийски ботуши да знаят що е южнокаролинска мадейра…

— О, не, сър! — възкликна слугата. Това е отрядът, който мистър Дилън отиде да повика снощи, след като вие, сър, решихте да оковете тримата пирати във вериги.

— Пирати във вериги! — повтори Бъроуклиф, като отново потърка очи, но този път някак по-замислено. А, да, спомням си, че на тиках трима подозрителни нехранимайковци в дранголника. Но, какво общо имат мистър Дилън и драгуните с тия типове?

— И аз не зная, сър. Но долу разпряват, сър, че били заговорници и бунтовници от колониите, други пък казват, че са преоблечени генерали.

и тори. Говори се даже, че единият от тях бил самият генерал Вашингтон. А може да са членове на парламента на янките, дошли да усвоят нашите добри английски нрави …

— Вашингтон! Членове на парламента!… Хайде, измитай се, глупчо. Върви да разбереш колко души са в тоя драгунски отряд и колко време ще останат тук … Но, чакай! Първо ми подай дрехите … А, сега тръгвай и направи каквото ти заръчах, пък ако драгунският офицер пита за мен, предай му моите почитания и кажи, че след малко ще дойда. Хайде, тръгвай!

Когато слугата излезе от стаята, капитанът се залови с тоалета си, размишлявайки гласно за всичко, което му дойдеше на ум:

— Залагам заплатата си срещу половин заплата на младши лейтенант, че някои от тия лентяи, дето им трябват четириноги животни, за да се довлекат до бойното поле, вече са надушили каролинското вино. Каролинско вино! А, от тоя земноводен офицер ще поискам обяснение чрез обява в „Държавен вестник“. Ако е честен човек, няма да се крие под инкогнитото си, а ще се срещне с мен. Ако ли пък не излезе нищо, тогава, дявол да го вземе, ще отида право в Ярмут и ще извикам на дуел първия от тоя хибриден род, който ми попадне! По дяволите! Где се е чуло и видяло да се нанася такава обида на джентълмен и офицер? Само да науча името му! Разчуе ли се тази история, ще стана за смях на всички, докато не се намери по-голям глупак от мен. Ще трябва да се бия най-малко в шест дуела, за да се отърва от присмехулници … Не, не, няма да обеля нито дума в полка за тая глупава работа, ами ще си отмъстя на някой офицер от морската пехота — така ще бъде по-справедливо. Само тоя негодник Питърс да не се раздърдори как са го набъхтали с мускета! Жалко, че не мога и аз да му дръпна един пердах … Но, ако не се разплатя с него още при първия удобен случай, значи, не умея да правя полковите сметки.

Когато офицерът завърши този монолог, който дава доста точна представа за хода на мислите му, той беше вече готов да слезе в двора и да посрещне лично новодошлите, както повеляваше дългът. При главния вход на манастира Бъроуклиф завари домакина в задълбочен разговор с един млад човек в кавалерийска униформа.

— Добро утро, мой уважаеми пазителю и закрилнико! — поздрави го полковникът. Имам смайваща новина за вашите верноподанически уши. Нашите арестанти, изглежда, са преоблечени врагове на краля! Капитан Бъроуклиф, позволете ми да ви представя мистър Фицджералд, младши офицер от полка на леките драгуни. И докато двамата офицери си разменяха поклони, старецът продължаваше: Младши офицерът беше тъй любезен да пристигне тук със своя отряд, за да придружи тия негодници до Лондон или до някой друг град, където ще се намерят достатъчно честни и верни офицери, които да образуват военен съд и да ги осъдят на смърт за Шпионаж. Кристофър Дилън, моят достоен роднина Кит, още от пръв поглед позна що за стока са, а ние с вас, като доверчиви дечица, помислихме, че тия мошеници могат да се завербуват за кралската армия. Но Кит има око и глава, с каквито малцина могат да се похвалят. Ето такъв човек трябва да служи в английски съд!

— Дано да се изпълни пожеланието ви, сър — каза Бъроуклиф със сериозен вид, който се дължеше главно на стремежа му да придаде острота на своя сарказъм, а също и на спомени за събитията, които му предстоеше да обясни. Но, какви основания има мистър Кристофър Дилън да мисли, че тия трима моряци съвсем не са такива, за каквито се представят?

— Не зная, но се обзалагам, че има достатъчно солидни основания! — извика полковникът. Кит умее да намира основания, което, както знаете, е най-важното в професията му, и да ги излага решително, където трябва. Но, както ви е известно, господа, юристите не могат винаги да говорят открито и смело, както подобава на войник, за да не навредят на делото, с което са се заловили. Не, не, повярвайте ми, Кит си има свои основания и ще ги разкрие, когато му дойде времето!

— Значи — каза небрежно капитанът, ненапразно сме му дали такава добра охрана, полковник Хауард. Вие, струва ми се, казахте, че прозорците са много нависоко и не може да се избяга през тях, затова не поставих външен караул.

— Не бойте се, добри ми приятелю! — възкликна стопанинът. Ако хората ви не са заспали на поста си, значи, пленниците са си на място. Но, тъй като трябва да ги махнем оттук, преди да са ги грабнали гражданските власти, да минем в задното крило и да отвържем кучетата. Докато закусваме, част от кавалеристите може да ги откарат веднага. Не бива да ги предаваме на гражданските власти, защото те често не могат да преценят истинския характер на престъплението.

— Извинете, сър — обади се младият кавалерийски офицер, от думите на мистър Дилън подразбрах, че може да срещнем тук малък неприятелски отряд и че аз ще имам много по-приятна работа от задълженията на полицай. Освен това, сър, законите на нашето кралство гарантират всекиму правото да бъде съден от хора, които са му равни, и аз в никой случай не бих поел отговорността да отведа арестантите във военния затвор, преди да са били при съдия.

— Това, което казвате, се отнася само за верни и покорни поданици — отвърна полковникът. Техните права несъмнено трябва да се зачитат. Ала врагове и изменници не се ползуват от такива привилегии.

— Първо трябва да се докаже, че са врагове и изменници, а едва след това да получат заслуженото наказание — възрази решително младият човек, който бе завършил право само преди една година, затова говореше така самоуверено. Мога да се съглася само на едно: да закарам тия хора здрави и читави в съда.

— Хайде да отидем при арестантите! — намеси се Бъроуклиф, за да прекрати спора, който вече се разгорещяваше и според личното му убеждение беше безполезен. Може да се съгласят доброволно да служат под знамената на нашия крал и тогава няма да има нужда от никакви други мерки освен здрава дисциплина.

— Разбира се, стига това да е възможно — съгласи се кавалерийският офицер, с удоволствие бих разрешил въпроса по такъв начин. Надявам се обаче капитан Бъроуклиф да вземе под внимание, че и леките драгуни имат заслуга в тая работа и че в нашия втори ескадрон хората ни не достигат.

— Лесно ще се разберем — рече капитанът. Всеки от нас ще вземе по един, а за третия ще хвърлим ези-тура … Сержанте, тръгвай след нас да предадеш арестантите и да освободиш часовоя от пост.

Когато се запътиха към задното крило, полковник Хауард, който се присъедини към групата, забеляза:

— Не се съмнявам в прозорливостта на капитан Бъроуклиф, но доколкото ми е известно, мистър Кристофър Дилън смята, че поне един от тия хора не е обикновен войник. В такъв случай вашите планове може да ударят на камък.

— А какъв е според него тоя джентълмен? — запита Бъроуклиф. Преоблечен Бурбон52 или таен представител на бунтовническия Конгрес?

— Не, не, нищо подобно не е казвал. Моят роднина Кит умее да си държи езика, докато госпожа Правда си нагласи везните. Има хора, за които може да се каже, че са родени войници. Такъв е граф Корнуолски, който така здраво е притиснал метежниците в двете Каролини. Други пък самата природа е предопределила за праведници и светци на земята, като например техни преосвещенства архиепископите на Йорк и Кентърбъри. А трети гледат на всичко с проницателни, безпристрастни и безкористни очи. Към тях, мога да кажа, спадат председателят на върховния съд Менсфилд и моят роднина мистър Кристофър Дилън. Аз вярвам, господа, че когато кралската армия потуши тоя бунт, министрите на негово величество ще сметнат за необходимо да въведат и в колониите титлата пер като сродство за награждаване на верноподаниците и като политическа мярка за предотвратяване на недоволство в бъдеще. В такъв случай се надявам да видя моя роднина в хермелинова мантия на пер и съдия.

— Надеждите ви, сър, са напълно основателни и не се съмнявам, че някой ден вашият роднина няма да бъде вече такъв, какъвто за жалост е сега, въпреки всичките си качества, а истински пер — рече Бъроуклиф. Не губете кураж, сър! Като съдя по сегашните му заслуги, мисля, че непременно ще изгрее светъл ден и за пазителите на закона, и мистър Кристофър Дилън ще ни покаже как се достигат житейските висоти, макар че не мога да кажа със сигурност под каква титла ще бъде известен тогава.

Полковник Хауард, твърде зает с мислите си за войната и за много други неща, не забелязваше лукавите погледи, които си разменяха офицерите.

— Аз много размишлявах по тоя въпрос — отвърна той най-чистосърдечно и стигнах до заключение, че тъй като владее малко имение на брега на река Пи Ди53, може да приеме титлата барон Пидийски.

— Барон ли? — повтори Бъроуклиф. А аз мисля, че новите благородници на Новия свят ще отхвърлят старомодните, изтъркани титли на Стария ще се откажат, уважаеми домакине, от всякакви баронства и ще изхвърлят всички графски и херцогски титли. Безсмъртният Лок54 е напрегнал целия си изобретателен ум, за да ни даде названия, съобразени с истинското ни състояние и с обичаите на нашата държава … А, ето че иде лично Пидийският касик55!

Докато Бъроуклиф говореше, те се изкачиха по каменната стълба, която водеше за втория етаж, където, както предполагаха, се намираха пленниците. В същия миг по коридора на първия етаж се зададе Дилън. На мрачното му, намръщено лице се четеше задовол ство на коварен човек, изпълнил тайните си замисли. След някол-кократната смяна на часовите сега на пост отново беше същият войник, който бе свидетел на бягството на Грифит и неговите другари. Тъй като знаеше истинското положение на нещата, той стоеше в небрежна поза, подпрян на стената, и се мъчеше да навакса разстроения си сън, но тропотът на приближаващите стъпки го накара да се изправи и да си даде вид, че е нащрек.

— Здравей, приятелю! — провикна се Бъроуклиф. Какво правят арестантите?

— Преполагам, че спят, ваше високоблагородие, защото откакто съм на пост, от стаите им не се чува никакъв звук.

— Уморени са момчетата, имат право да поспят в уютната си квартира — забеляза капитанът. Застани мирно, дръвнико, изправи рамене! Какво си се свил като рак или като опълченец! Не виждаш ли, че идва кавалерийски офицер? Или искаш да изложиш полка си?

— Ах, ваше високоблагородие, само господ знае ще мога ли пак да изпъвам рамене!

— Купи си още един пластир — каза Бъроуклиф, като му пъхна в ръката един шилинг — и помни: Не знаеш нищо освен дълга си.

— А това ще рече, ваше високоблагородие …

— Да ми се подчиняваш.

Спътниците на Бъроуклиф първо се спряха в другия край на коридора, за да дадат път на няколко войници, водени от сержанта, които минаха напред и с всички полагаеми се военни церемонии смениха часовоя, след което всички заедно се запътиха към арестантските помещения. Опирайки длан на една от вратите, Дилън каза със злобна усмивка:

— Отворете най-напред тая, сержанте! В тази килия е човекът, който ни трябва най-много.

— Чакайте, милорд върховни съдия и могъщи касик, чакайте! — спря го капитанът. Още не е дошло време да се свика съд от угоени йомени и никой освен мен няма право да заповядва на моите войници.

— Трябва да ви забележа, че сте много рязък, капитан Бъроуклиф! — намеси се полковникът. Но, ви прощавам, защото така подобава да говори военен … Да, Кит, тази работа трябва да се предостави на военните. Имай търпение, уважаеми родственико! Не се съмнявам, че ще дойде време, когато ще държиш везните на правосъдието и ще удовлетворяваш верноподаническите си чувства, като накажеш заслужено много предатели. Тогава, дявол да го вземе, и аз не бих отказал да бъда палач!

— Аз мога да обуздая нетърпението си, сър — отвърна Дилън с престорена скромност и голямо самообладание, макар че очите му святкаха от диво тържество. Моля капитан Бъроуклиф да ме извини, ако в желанието си да поставя гражданската власт над военната съм накърнил правата му.

— Ето на, виждате ли, Бъроуклиф! — възкликна радостно полковникът. Този младеж се ръководи от чувство за законност и справедливост. Според мен такъв даровит човек никога не може да бъде предател … Но закуската ни чака, а мистър Фицджералд е изминал доста път на кон в тая прохладна утрин. Хайде да свършваме пр-скоро тоя разпит.

Бъроуклиф даде знак на сержанта да отвори вратата и всички влязоха.

— Вашият арестант е избягал! — извика кавалерийският офицер, като се убеди моментално, че стаята е празна.

— Не, не може да бъде! Това е недопустимо! — закрещя Дилън, като трепереше от ярост и оглеждаше трескаво помещението. Тук е извършено предателство, вероломство спрямо краля!

— От кого, мистър Кристофър Дилън? — запита през зъби Бъроуклиф, като сбърчи вежди. Кой би посмял да обвини войник от моя полк в предателство?

Бъдещият съдия мигновено съобрази, че е отишъл твърде далеч и трябва тутакси да усмири гнева си. Сякаш докоснат от магическа пръчка, той престана да трепере и отново прие предишния си лицемерно-мазен вид.

— Полковник Хауард ще разбере причината за моето избухване — отговори той, когато му стане известно, че нощес в тази стая се е намирал човек, чието име е позор за неговото семейство и за цялата страна — изменникът Едуард Грифит от флота на метежниците!

— Какво?! — възкликна изуменият полковник. Как е дръзнал тоя млад родоотстъпник да осквернява прага на моя дом? Ти бълнуваш, Кит. Той не би се осмелил на такава постъпка!

— Изглежда, че се е осмелил на нещо повече, сър — отвърна Дилън. Защото, макар че несъмнено е бил затворен в тази стая, вече го няма тук. А, през тоя прозорец, макар и отворен, не може да се избяга дори с чужда помощ.

— Ако знаех, че тоя нахален хлапак ще се реши на такава дързост — извика полковникът, въпреки годините си сам щях да вдигна оръжие, за да го накажа за наглостта му! Не стига, че се намъкна в моя дом в Америка, възползувайки се от смутните времена с намерение да отнеме най-скъпоценното ми съкровище — да, господа, той искаше да отвлече дъщерята на моя брат Хари! — ами и нахълтва в този свят остров със същото вероломно намерение, и то на земята на самия крал, комуто вече е изменил! … Не, не. Кит, твоята честносш те заслепява! Той никога не би се решил на такова нещо!

— Изслушайте ме, сър, и ще се убедите — каза кротко КржЯ тофър. Не се учудвам, че не ми вярвате, но тъй като доброто доказателство е душата на правосъдието, не мога да не ви го представя. Знаете, че два кораба, според описанието — подобни на двата бунтовнически кръстосвана, които ни причиниха толкова главоболия във водите на Каролина, са забелязани още преди няколко дена край нашите брегове и че именно това ни накара да поискаме закрилата на капитан Бърйуклиф. На другия ден, след като ни стана известно, че тези кораби са се промъкнали до плитчините, трима непознати в моряшко облекло били видени да се навъртат около манастира. След арестуването им по гласа на един от тях, сър, веднага познах изменника Грифит. Вярно, че беше преоблечен и гримирай, и то доста изкусно. Но, когато човек е посветил целия си живот на изясняване на истината — добави най-скромно Дилън, трудно може да го излъже такава маскировка.

Тези доводи направиха много силно впечатление на полковник Хауард, а последните думи окончателно го убедиха, че неговият роднина е прав. Бъроуклиф слушаше двамата с дълбок интерес и на няколко пъти прехапа устни от яд.

— Готов съм да се закълна, че единият от тях е свикнал на строева служба! — възкликна той, когато Дилън свърши обясненията си.

— Твърде е възможно, мой почтени приятелю — съгласи се Дилън. Този десант вероятно е извършен с някакъв лош умисъл, тъй че Грифит не може да дойде тук без охрана. Струва ми се, че и тримата са офицери и единият от тях сигурно е от морската пехота. Безспорно те не са слезли на брега сами и след като се сетих, че някъде наблизо са скрити техни войници, отидох за подкрепление.

Доводите на Дилън бяха толкова правдоподобни и убедителни, че Бъроуклиф волею-неволею се съгласи с него и даже се поотдръпна настрана, за да прикрие смущението си, което усещаше по обикновено невъзмутимото си червеникаво лице.

— Земноводен пес! — мърмореше той. Значи, наистина е офицер, само че изменник и враг! Представям си с какво удоволствие ще развеселява другарите си, като разказва на тия размирници как полял със студена вода някой си капитан Бъроуклиф, който в същото време наливал в бунтарското му гърло гъста и пивка южнокаролинска мадейра! Готов съм да сменя червения си мундир със син, за да се срещна с тоя хитър негодник в стихията му, и още веднъж да си поговорим по тоя въпрос … Е, сержанте, намери ли другите двама?

— Избягали са всички заедно, ваше високоблагородие — отговори сержантът, който току-що бе огледал и останалите помещения. Не проумявам как е могло да стане това, освен ако сам дяволът не им е помогнал.

— Полковник Хауард — произнесе мрачно Бъроуклиф, — наредете да се махне от трапезата заедно с покривката вашата чудесна южна напитка, докато не отмъстя на тия хора. Защото аз съм оскърбеният в случая и тръгвам веднага да потърся удовлетворение. А ти, Дрил, отдели част от войниците за охрана на сградата, нахрани останалите и след това бий тревога — тръгваме на поход … Да, любезни дормакине, за пръв път от времето на злочестия Чарлз Стюарт ще има война в самото сърце на Англия.

— Ах, метеж, метеж! Проклет, чудовищен, греховен метеж, който винаги носи ужасни бедствия! — възкликна полковникът.

— Не е ли по-добре и аз да нахраня набързо хората и конете си, а после да направя малък рейд покрай брега? — запита кавалерийският офицер. Може да имам късмет да срещна бегълците или част от техния отряд.

— Вие четете мислите ми — каза Бъроуклиф. А Пидийският касик може да залости вратите на манастира, да затвори капаците на прозорците, да въоръжи прислугата и да се противопостави успешно на неприятелите, ако им хрумне да нападнат нашата крепост. След като ги отблъсне, аз пък ще се погрижа да пресека пътя им за отстъпление.

Това предложение не беше твърде по вкуса на Дилън, защото подозираше, че Грифит ще се опита да щурмува манастира, за да освободи любимата си, а войнствеността никак не бе в природата на юриста. Всъщност именно този недостатък го бе накарал снощи да отиде сам за подкрепления, вместо да изпрати куриер. Но, полковник Хауард го избави от необходимостта да търси предлог да се откаже от такова опасно начинание, защото щом Бъроуклиф изложи плана си, старият воин възкликна:

— Аз, капитан Бъроуклиф, по право отговарям за защитата на „Света Рут“ и няма да се дам тъй лесно! А, Кит по-добре да опита силите си на открито поле. Хайде да вървим да закусим, а след това той ще отиде да показва пътя на драгуните, защото може да се объркат по тоя бряг.

— Добре, да вървим да закусим! — извика капитанът. Аз имам пълна вяра в новия комендант на крепостта и най-вече на касика в открито поле! Ние ви следваме, уважаеми домакине.

Закуската не трая дълго. Джентълмените хапнаха набързо като хора, които ядат, колкото да подкрепят силите си, за да могат да изпълнят служебния си дълг. А след това из цялата къща закипя трескава дейност. Войниците се строиха и направиха проверка. Отделяйки неколцина за охрана на къщата, Бъроуклиф сам застана начело на останалите, които в разгънат строй и с бърза крачка излязоха от вратите на манастира. Дилън с радост яхна един от най-добрите ловни коне на полковник Хауард, защото знаеше, че така ще може до голяма степен да се разпорежда сам със съдбата си. В сърцето му гореше страстно желание да премахне Грифит, но същевременно искаше да постигне своята цел без риск за себе си. До него, заел по навик изящна стойка на седлото, яздеше младият кавалерийски офицер, който, след като изчака да се изтеглят пехотинците, огледа малочисления отряд и даде заповед за тръгване. Той отдаде чест на полковник Хауард, кавалеристите се престроиха бързо в свободна колона и като прелетяха през вратите, се понесоха в лек галоп към морския бряг.

Полковникът постоя няколко минути, заслушан в замиращия конски тропот и загледан в чезнещия отблясък на оръжията — неща, които все още доставяха наслада на слуха и окото му, после, криейки радостната си възбуда, лично се зае да барикадира вратите и прозорците, твърдо решен, ако стане нужда, да се брани геройски.

Манастирът „Света Рут“ се намираше само на две мили от брега, към който водеха много пътеки, минаващи през манастирските владения, които се простираха почти до морето. По една от тия пътеки именно Дилън поведе драгунския отряд и след няколко минути усилено яздене стигнаха крайбрежните скали. Офицерът скри кавалеристите си в една малка горичка и придружен от своя водач, се приближи до самия край на отвесните канари, плискани в основата си от морската пяна, която все още покриваше с бялата си дантела вълните, при все че морехо се бе успокоило.

Бурята, връхлетяла от изток още преди бягството на пленниците, сега бе утихнала и от юг подухваше лек ветрец. И макар че по океана още се носеха страшни талази, повърхността им беше гладка и с всяка минута те ставаха все по-малко стръмни и плискаха по-равномерно. Двамата конници напразно се взираха в далечината: виждаха само огромно водно пространство, което лъщеше ослепително под лъчите на слънцето, току-що издигнало се от глъбините. Напрягаха се да намерят някакъв предмет или далечно платно, които да потвърдят подозренията или да премахнат съмненията им. Но, никой кораб, изглежда, не бе се осмелил да се впусне по морето при такъв страшен ураган и Дилън отвърна разочарован поглед от пустия простор. Ала когато очите му се спряха на брега, съзря нещо, което го накара да възкликне:

— Ето ги! И се готвят да бягат, дявол да ги вземе!

Кавалерийският офицер погледна в посоката, накъдето показваше Дилън, и видя недалеч от брега, почти под нозете си, малка лодка — черна черупчица, която подскачаше по вълните. Изглежда, че хората в нея почиваха, чакайки някого.

— Те са! — продължи Дилън. Или по-скоро тяхната лодка, която чака да ги върне на кораба. Само някаква важна работа може да накара моряци да стоят тъй безгрижно и толкова близо до ивицата на прибоя.

— Но какво да правим? Не можем да ги стигнем с коне, а мускетите на пехотинците са безполезни от такова разстояние. Тук ще свърши работа само трифунтово оръдие!

Страстното желание да прегради пътя на неприятелския отряд или още по-добре да го унищожи, вдъхна у Дилън находчивост. След кратко размишление той отвърна:

— Бегълците може да са още на брега. Ако патрулираме по крайбрежието и разположим хора на определени места, лесно ще им пресечем пътя към морето. А, в това време аз ще стигна в галоп до залива, където е закотвен един от тендерите на негово величество. Само половин час бърза езда и ще бъда на борда му. Вятърът е много благоприятен и ако успеем да прекараме тендера зад оня нос, положително ще съумеем да отрежем пътя на тези среднощни разбойници или да ги потопим.

— Тогава тръгвайте! — извика кавалерийският офицер, чиято млада кръв кипеше от жажда за схватка. Поне ще ги накарате да излязат на брега, а там аз ще им видя сметката.

Едва бяха произнесени тези думи, и Дилън, профучавайки в галоп покрай канарите, зави рязко към гъстата гора, която се намираше на, пътя му, и се изгуби от погледа. Този джентълмен беше роялист от личен интерес, свързан преди всичко с грижа за собственото си преуспяване. Той смяташе, че притежаването на самата мис Хауард и на нейното състояние ще превишава многократно изгодите от кариерата, на която би могъл да се надява при евентуален обрат на нещата в родината си отвъд океана. Грифит беше за него единствената пречка по пътя му към успеха, затова Дилън препускаше напред с бясна решителност да погуби младия моряк, преди още да е залязло слънцето. Когато човек с подобни чувства и подбуди замисля нещо лошо, той рядко се колебае или допуска небрежност. Затова мистър Дилън се качи на „Бързи“ дори няколко минути по-рано ат определеното време.

Добродушният стар моряк, който командуваше тендера, го изслуша твърде недоверчиво, а после започна да разпитва за състоянието на времето и разни други неща с бавността на човек, който не е много уверен в себе си и бива скъпернически възнаграждавай за малкото, което така или иначе върши.

Но тъй като Дилън беше настойчив, а времето изглеждаше благоприятно, най-после капитанът се съгласи да направи това, което се искаше от него, и тендерът вдигна котва.

Екипажът, който се състоеше от петнадесетина души, действуваше мудно като командира си, но когато малкият кораб най-после изскочи иззад носа, където беше закотвен, оръдията му бяха приведени в бойна готовност, а обичайните приготовления за незабавно влизане в бой — завършени.

Дилън въпреки желанието си бе оставен на тендера, за да посочи мястото, където им предстоеше да заловят нищо неподозиращия екипаж на лодката. А тъй като, косато се отдалечиха на безопасно разстояние от сушата, всичко беше вече готово, „Бързи“ тръгна във фордевинд. И ако се съди по скоростта и лекотата, с която се плъзгаше покрай брега, можеше да се разчита, че експедицията, предприета от неговия командир, ще завърши бързо и успешно.