Лоцманът

ГЛАВА XVII

Въпреки че експедицията беше държавна работа, лесно можеше да се забележи, че чувствата, които бяха подтикнали Грифит и Барнстейбъл с такава готовност да придружават лоцмана, имаха чисто j личен характер. Краткото общуване с бъдещите му спътници бе помогнало на тайнствения водач на отряда да разбере характера на двамата офицери така добре, че когато слезе на брега с цел да узнае действително ли хората, които трябваше да бъдат заловени в плен, все така възнамеряват да се съберат в определения час, той взе със себе си само Грифит и Менюъл, като остави Барнстейбъл да командува шхуната и да ги чака, за да може при нужда да прикрие отстъплението им. Обаче едва след дълги увещания и най-после по изрична заповед на своя началник Барнстейбъл се съгласи да остане на своя кораб. Впрочем благоразумието му подсказваше, че не бива да рискува напразно, докато не е дошло време да се нанесе главният удар. Затова той лека-полека омекна, само помоли Грифит да разучи положението в манастира, докато лоцманът се заеме с къщата, където трябваше да се съберат набелязаните жертви. Грифит гореше от желание час по-скоро да стигне манастира, поради което се отклониха малко от правия път, и вече знаем отчасти последиците от това. Лоцманът смяташе да свърши задачата си до вечерта, като „улови дивеча си“ по време на празненствата, които обикновено се устройваха след лова. А Барнстейбъл имаше заповед още преди разсъмване да се приближи с велбота до брега край манастира и да вземе сънародниците си, за да не ги забележи врагът през деня. Ако не се явят в определения час, трябваше да се върне на шхуната си, скрита в един уединен залив, който обикновено никой не навестяваше нито по суша, нито по море.

Докато младият кавалерийски офицер не сваляше очи от велбота (защото лодката, която виждаше, беше именно, велботът от шхуната), часът, определен за явяването на Грифит и неговите другари, изтече и Барнстейбъл с неохота реши да изпълни дадените му нареждания, като ги остави сами да намерят начин да се върнат на „Ариел“. Лодката стоеше до самия край на прибоя и откакто изгря слънцето, очите на екипажа й бяха обърнати жадно към скалите в напразно очакване на сигнала, който щеше да ги призове да се приближат до брега, за да вземат тримата разузнавачи. Поглеждайки тревожно за ч двайсети път часовника, а после — брега, лейтенантът възкликна:

— Каква прекрасна гледка, мистър Кофин, само че твърде поетично зп твоя вкус. Струва ми се, че повече ти харесва тинята, отколкото твърдата земя.

— Аз съм роден в морето, сър — отговори кормчията от уютното си местенце, където, както винаги, се бе разположил на съвсем малко пространство, — на човек е присъщо да обича родното си място. Не отричам, капитан Барнстейбъл, че с голямо удоволствие бих пуснал котвата на дъно, което няма да одере кила, но, все пак нямам нищо против твърдата земя.

— А аз, Дълги Том, никога няма да й простя, ако се случи нещо с Грифит по време на тази експедиция — забеляза лейтенантът. Този лоцман май го бива повече на вода, отколкото на terra firma.

Кормчията обърна мрачното си лице към командира и отговори натъртено:

— Откакто съм по вода, сър, тоест откакто за пръв път съм получил матроска дажба, а съм се родил, когато корабът минавал през Нантъкетските плитчини, — не зная лоцман да се е явявал така навреме като тоя, на когото се натъкнахме вчера, когато изпълнявахме „кучешка вахта“.

— Да, тоя човек се държи като истински мъж. И макар че положението беше сериозно, той доказа, че отлично си разбира работата.

— Матросите от фрегатата ми разправиха, сър, че си играл с кораба като с пумпал — продължи кормчията, а за такъв кораб, е много опасно да докосва дъното!

— Не е ли така и с нашия велбот, мистър Кофин? — извика Барнстейбъл. — Дръж го по-далеч от прибоя, че, току виж, ни изхвърлил на брега като празна бъчва. Не забравяй, че не можем всички да газим като теб на два сажена дълбочина!

Кормчията погледна невъзмутимо пенестите вълни, които се спущаха от върха на талазите само на няколко метра от мястото където се поклащаше лодката, и подвикна на хората си:

— Хайде, момчета, гребнете веднъж-дваж! Да отидем там, където водата е по-тъмна.

Чу се дружен плясък на весла, като шум на безупречно задействувана машина, и леката лодка се плъзна по вълните като патица, която се приближава до опасно място и в решителния миг се отдръпва без особени усилия. По време на тази необходима маневра Барнстейбъл се изправи и още веднъж огледа внимателно скалите, а после се обърна и каза разочаровано:

— Дръжте към шхуната, момчета, но не бързайте много и следете добре скалите! Нашите другари може да са се спотаили в някоя пукнатина, защото не бива да се показват посред бял ден.

Заповедта бе изпълнена моментално и изминаха още около една миля в дълбоко мълчание, когато изведнъж тишината бе нарушена от остро свистене и пляскане по водата, което изглежда се чуваше недалеч от тях.

— По дяволите, Том — извика Барнстейбъл, като скочи от мястото си, това е плясък на кит!

— Тъй вярно, сър — потвърди невъзмутимо кормчията. Ето струята, изхвърлена от ноздрите му на по-малко от миля от нас. Бурята от изток го е изтласкала към брега и сега е заседнал в плитчина. Сигурно спи, защото трябва да се движи към наветрената страна!

— Изглежда, че тоя приятел приема спокойно нещата и не бърза да си отива.

— Аз мисля, сър — каза кормчията, като прехвърляше бавно тютюневата дъвка в устата си, докато хлътналите му очички засвяткаха от задоволство, че този джентълмен е объркал пътя и не знае как да излезе в открито море.

— Но това е кашалот! — възкликна лейтенантът. Ей сега ще се гмурне и ще изчезне.

— Не, сър, истински кит е — отвърна Том. Видях как изхвърли две струи — великолепни дъги, на които би се насладил всеки християнин. Тоя юнак е същинска бъчва с мас!

Барнстейбъл със смях се извърна от примамливата гледка, стараейки се да не откъсва очи от скалите. Но после несъзнателно отмести пак любопитен поглед към тромавото животно, което с игриви подскоци от време на време подхвърляше огромното си тяло на няколко метра над водата. Изкушението да метне харпун и споменът за някогашни ловни подвизи най-после взе връх над тревогата за приятелите и младият офицер попита кормчията:

— Имаме ли в лодката въже, да го вържем за харпуна, който мъкнеш със себе си и в хубаво, и в лошо време?

— Аз никога не минавам от шхуната в лодката, без да взема всичко, което може да ми потрябва, сър — отговори кормчията.

— Ах, колко е приятно за старите ми очи да гледат тази бъчва!

Барнстейбъл погледна часовника си, после отново скалите и се провикна весело:

— Хайде, гребете здраво, юнаци! Няма какво да чакаме повече. Да промушим с харпуна тоя нахалник!

Матросите нададоха радостен вик и дори по мрачното лице на стария кормчия пробяга нещо като усмивка. Велботът подскочи напред като бърз кон, устремен към целта. Докато лодката се носеше в посоката, където се намираше китът, Дългия Том вдигна исполинското си тяло от мястото при кърмата и се прехвърли на носа, където почна да се готви за удара, който трябваше да нанесе на кита в решителния миг. Половин кълбо харпунено въже беше поставено в нозете на Барнстейбъл. Той приготви също едно весло, за да управлява лодката с него вместо с кормилото, което беше свалено, за да може в случай на нужда велботът да прави лесно остри завои на място.

Морското чудовище не забелязваше приближаването им и продължаваше да се забавлява, като ту изхвърляше високо във въздуха две водни струи, ту пляскаше по вълните огромната си опашка с грациозна, но страшна сила. Когато обаче смелите моряци се озоваха на няколкостотин метра от кита, той изведнъж гмурна главата си под водата, като издигна без особено усилие огромното си туловище няколко стъпки над повърхността, размахваше яростно опашка и издаваше съскащ звук, който приличаше на вой на вятър.

Кормчията стоеше изправен, вдигнал харпуна готов за удар. Но, като видя, че животното зае такава застрашителна поза, той махна с ръка на командира, който моментално даде знак на матросите да престанат да гребат. Китоловците останаха няколко минути в това положение, докато китът пляскаше бързо с опашка по водата и тези удари отекваха глухо в канарите като оръдейни изстрели. След тази буйна проява на страшната си сила чудовището отново се потопи в родната си стихия и изчезна бавно от погледа на своите преследвачи.

— Къде се дяна това животно, Том? — извика Барнстейбъл, щом китът се скри.

— Гмурна се, сър, но скоро ще изплува — отговори кормчията, чиито очи горяха от възбуда. Ако продължи в същата посока, след малко ще забие нос в дъното, а след това ще му се прииска пак да глътне чист въздух. Да се отръпнем няколко сажена по-надясно, сър, и ви обещавам, че няма да го изпуснем.

Предположенията на опитния стар моряк се потвърдиха. След няколко минути водата до тях се разтвори и във въздуха се издигнаха нови струи, а после и огромното животно изскочи наполовина от морето и отново падна, при което вдигна вълни и пяна като кораб, за пръв път спуснат на вода. След тази маневра китът се заклати тежко по вълните, сякаш си почиваше от продължителните усилия.

Барнстейбъл и кормчията следяха внимателно и най-малкото му движение и когато най-после той се поуспокои, лейтенантът заповяда на гребците отново да раздвижат веслата. Няколко дълги и енергични замаха и велботът се озова до самия кит, като почти докосваше с носа си единия от плавниците му, който от време на време, когато животното се поклатеше лениво, изскачаше от водата. Кормчията се прицели много точно с харпуна и после го хвърли с такава сила, че целият му наконечник се заби в тялото на кита. В същия миг, когато нанесе удара, Дългия Том извика с все гърло:

— Двете назад!

— Двете назад! — повтори Барнстейбъл.

Матросите изпълниха тази заповед, като с дружни усилия измъкнаха лодката чрез заден ход от обсега на страшния противник. Изплашеното животно обаче и не мислеше за съпротива. Не подозирайки собствената си сила и слабостта на своите врагове, то потърси спасение с бягство. Когато железният наконечник на харпуна се заби в тялото му, обърканото чудовище постоя за миг вцепенено, после замахна с огромната си опашка така, че цялото море наоколо се развълнува, и изчезна със светкавична бързина сред облак пяна.

— Не го изпускай! — завика Барнстейбъл. — Дръж, Том! Той пак се издига!

— Слушам, сър! — отвърна хладнокръвно кормчията, като улови въжето, което се размотаваше с опасна бързина, и го преметна през планката, поставена специално за тази цел в носовата част на велбота, за да се развива по-фавно. Най-после въжето се опъна с трептене над водата, показвайки мястото, където трябваше да се очаква повторната поява на животното. Барнстейбъл бе насочил носа на лодката към тази точка още преди изплашената и ранена жертва да се издигне отново на повърхността. Сега вече китът не се забавляваше, а се носеше стремително напред, порейки вълните. Разяреното животно влачеше велбота подире си със страшна скорост и от време на време изглеждаше като че ли океанът ще погълне малката ладийка. Като видя, че водните струи, които жертвата отново изхвърли високо във въздуха, са обагрени с кръв, Дългия Том вдигна ръка и извика ликуващо:

— Ето на! Светил съм му маслото! Китът трябва да има повече от две педи мас, за да не го умъртви харпунът ми!

— Май няма вече да ти потрябва щикът, който ти служи за копие — забеляза Барнстейбъл, който участвуваше в лова с цялата пламенност на човек, чиято младост е преминала главно в такива забавления. — Я опитай въжето, мистър Кофин! Можем ли да се при-теглим към нашия враг? Той ни влечи все по-далеч от шхуната, а това не ми харесва…

— Не може и да бъде другояче, сър — отвърна кормчията. — Нали знаете, когато китът плува, трябва да диша с ноздрите си като човека… Но дърпайте здраво, момчета, да се приближим повече до него!

Моряците уловиха дружно харпуненото въже и бавно притеглиха велбота на няколко метра до опашката на кита, чиито движения ставаха вече по-бавни, тъй като явно слабееше от загубването на кръв. След няколко минути той престана да се движи и се залюшка тежко върху водата като в предсмъртна агония.

— Да се приближим ли да го довършим, а, Том? — извика Барнстейбъл. — Няколко удара с твоя щик ще бъдат достатъчни. Кормчията огледа внимателно жертвата си и отговори: — Не, сър, не! Той ощЪ бере душа. Пък и защо да цапаме войнишко оръжие с кит? Двете назад, двете назад! Животното агонизира! Матросите тутакси изпълниха заповедта на благоразумния кормчия и лодката се отдръпна предпазливо на разстояние от кита, който се замята в предсмъртни мъки. Страшното чудовище, което досега бе стояло неподвижно, изведнъж вдигна високо опашка и отново запляска по водата, но този път с утроена сила и честота, докато найгпосле изчезна сред пирамида от пяна, обагрена с тъмна кръв. Ревът на исполинската риба беше като мучене на цяла стадо биволи и несведущ човек би помислил, че в кървавата мъгла, която се из-пречваше пред погледа, хиляди чудовища са се вкопчали в смъртна схватка. Постепенно всичко утихна и когато потъмнялата вода се Успокои и пак се понесе към брега на дълги, равномерни вълни, на морската повърхност наново изплува изнемощелият кит, примирен със съдбата си. И докато животът отлиташе, огромното черно туловище се обърна на една страна, а после се показа и бялата, лъскава кожа на корема. Моряците бяха победили!

— А какво да го правим сега? — попита Барнтейбъл, все тъй загледан в сразената жертва, макар че пламът му бе угаснал. За ядене не го бива, а трупът му сигурно ще бъде изхвърлен на брега и по тоя начин ще снабдим враговете си с китова мас.

— Да бяхме в Бостънския залив — рече кормчията, тоя лов щеше да ме осигури за цял живот. Но, такъв ми е винаги късметът! Все пак да се приближим, трябва да си прибера харпуна и въжето. Докато е жив Дългия Том, няма да ги остави на англичаните!

— Не се знае още — обади се първият гребец, ще вземат ли железарията ти или няма да я вземат. Ето ги, те също са тръгнали на лов!

— Какви ги дрънкаш, момче? — извика Барнстейбъл.

— Погледнете сам, капитан Барнстейбъл — отвърна матросът и ще се уверите, че казвам истината.

Младият моряк се обърна и съзря „Бързи“, понесен от вятъра с всичките си платна. Тендерът току-що бе заобиколил носа и се намираше на миля и половина откъм наветрената страна на велбота.

— Подай ми далекогледа — каза спокойно капитанът. Изглежда, че пак ще имаме работа. Ако тендерът е въоръжен, наш ред е да бягаме. Ако не, достатъчно сме силни да го заловим.

Опитният офицер с един поглед определи какъв е появилият се кораб и като свали хладнокръвно далекогледа, каза:

— Тоя побратим има дълги ръце и десет зъба, а на стенгата се развява вимпелът на крал Джордж. Сега, момчета, ще трябва да се понапънете. Става въпрос за живот или смърт. Защото каквото и да мисли мистър Кофин за харпуна си, аз съвсем нямам желание да бъда пленен от Джон Бул, дори и сам негово величество да благоволи да ми сложи оковите.

Матросите разбраха добре своя командир и като захвърлиха куртките Си, размахаха здраво веслата. В течение на половин час на велбота владееше пълна тишина и за това време той успя да измине значително разстояние. Но, всичко като че ли се бе наговорило да помага на тендера. Равномерен вятър, спокойно море и силно приливно течение. И докато мина това време, разстоянието между преследвани и преследвачи бе намаляло почти наполовина. Барнстейбъл оставаше напълно спокоен, но челото му беше засенчено от тревога, като виждаше, че положението им става все по-опасно.

— Дълги крака има тоя юнак, мистър Кофин — каза той бодро. Ще трябва да изхвърлим въжето ти, а ти с нежните си ръчички да хванеш греблото.

Том стана от мястото си и като мина напред, изхвърли навитото на бухта въже в морето. После се разположи сам до носовото весло и като напрегна мощните си мишци, загреба с изумителна енергия.

— Ех, Дълги Том, във всеки твой замах се чувствува философската ти натура, възкликна командирът. Дръжте се, момчета! Ако не постигнем друго, поне ще спечелим време за размишление. Е, хмистър Кофин, какво ще кажеш? Имаме три възможности, да видим коя ще избереш. Първо, да обърнем, да се бием и да ни потопят. Второ, да слезем на брега и да опитаме да се върнем по суша на шхуната. И трето, да се насочим право към брега, може би под обстрела на противниковите оръдия, да се помъчим да лишим неприятеля от вятър и да държим ноздрите си над водата като оня кит, дяволите да го вземат! Ако не бяхме се повлекли подир този мръсен негодник, нямаше да се натъкнем на тия разбойници!

— Ако се бием — отвърна Том с не по-малко хладнокръвие от началника си, ще ни пленят или ще ни потопят. Ако слезем на брега, сър, пръв ще ме хванат, защото на суша съм като риба. Ако пък се рпитаме да лишим врага от вятър, като минем под самите скали, ще ни отрежат пътя ей ония мръсници, които, както виждам, сноват край брега и само дебнат сгоден случай да загърмят изневиделица по честни моряци като нас.

— В твоите думи има и истина, и философия, Том — каза Барнстейбъл, който виждаше, че няма надежда за спасение, тъй като на скалите действително се бяха появили кавалеристи и пехотинци. Тези англичани май не са мигнали тая нощ. Боя се, че Грифит и Менюъл са ударили на камък. Тендерът има попътен вятър и препуска като кон на състезание … Аха, работата става сериозна!

Барнстейбъл още не се бе доизказал, когато над носа на тендера се вдигна кълбо бял дим и се чу изстрел на оръдие. Гюллето заподскача от вълна на вълна, вдигайки пръски, но мина оттатък целта. Моряците погледнаха бегло към прелитащото гюлле, но продължиха да гребат невъзмутимо. Кормчията, който проследи полета на металната топка с око на по-опитен човек, забеляза:

— Далекобойността му не е лоша за такъв калибър, пък и доста гласовито е това оръдие. Но, ако са го чули от „Ариел“, тия англичани ще станат пишман, че оръдието им не се е родило нямо.

— Ти си цар на философите, мистър Кофин! — възкликна Барнстейбъл. Наистина сега вече има известна надежда. Нека англичаните прогърмят повечко и главата ми да отрежат, ако на „Ариел“ не разберат, че това не е гръмотевица. Я ми подай мускета — ще ги накарам да ни пратят още едно гюлле.

Барнстейбъл пое мускета и даде няколко изстрела, сякаш да под-разни неприятеля. Планът му успя напълно. Разярен от тази обида, тендерът започна да пуска гюлле подир гюлле срещу малката лодка. Те често падаха във водата тъй близко, че изпръскваха матросите на велбота, без обаче да ги засегнат. Безуспешната стрелба на неприятеля никак не уплаши смелите моряци, а само ги развесели. И всеки път, когато някое гюлле прелетеше по-наблизо, кормчията подхвърляше:

— Мъртво вълнение, голямо разстояние и малка цел. Иди, та улучи!

Или — Кривоглед по-лесно би умерил такава малка лодка! Въпреки безрезултатната канонада тендерът все повече и повече се приближаваше до велбота и като, че ли всеки миг щеше да го настигне. Но, изведнъж, като ехо от стрелбата на англичанина, някъде отстрани екна оръдеен изстрел и Барнстейбъл и другарите му за голяма своя радост видяха как „Ариел“ излезе полека от малкия залив, където бе прекарал нощта. Над тънките му като светици мачти се виеше облаче дим от оръдието, което бе предизвикало неприятеля.

Гръмогласен възторжен вик се изтръгна едновременно от гърлата на лейтенанта и неговия екипаж при тази отрадна гледка, а вражеският тендер вдигна всички платна, които беше способен да носи, обърна се срещу вятъра и даде залп с оръдията си на борда по бегълците, които бяха успели да му се изплъзнат. Картечът и облите гюллета прелетяха край лодката и паднаха във водата наблизо, вдигайки облак от пяна, но без да й причинят никаква вреда.

— Неприятелят е объркан! — каза Том, каго гледаше малкия водовъртеж, в който навлизаше велботът.

— Ако командирът на тоя тендер е истински джентълмен — подхвърли Барнстейбъл, няма да се задоволи само с такова кратко запознанство. Натискайте греблата, момчета, натискайте здраво греблата! Иска ми се да огледам по-добре тоя словоохотлив кораб.

Матросите сами виждаха, че трябва да гребат бърз, и не жалеха сили. След няколко минути велботът стигна до шхуната. Екипажът й посрещна своя командир и неговите другари с радостни възгласи и викове „ура“, които се разнасяха далеч над морето и стигаха до ушите на разочарованите зрители, които се бяха струпали по крайбрежните скали.