Лоцманът

ГЛАВА X

Западното крило на обителта „Света Рут“, или манастира, както всички наричаха това здание, бе запазило твърде малко от първоначалното си предназначение. От двете страни на един дълъг, нисък и тъмен коридор на горния етаж бяха наредени множество стаички, които навярно са служили някога за килии на монахините, обитавали, както се разправяше, именно тая част на сградата. Но, още преди стотина години първият етаж е бил преустроен, при което са били запазени някои стари особености, за да отговаря на изискванията за комфорт, какъвто са го разбирали в началото на царуването на Джордж III. Откакто сградата бе загубила религиозното си предназначение и почнала да служи за светски цели, това крило беше предоставено на стопанката па къщата. Затова полковник Хауард, ставайки временно владетел на „Света Рут“, бе запазил това разпределение, докато в хода на събитията покоите, определени за жилище на неговата племенница, в което тя трябваше да намери всички необходими удобства, се превърнаха в неин затвор. Но тъй като строгостта на стария воин произтичаше както от добродетелите, така и от недостатъците му, това ограничаване на свободата и лошо отношение беше единственото нещо, от което можеше да се оплаче младата девойка. А за да може читателят ни да прецени сам при какви условия живееха затворничките, които впрочем трябва най-после да му представим, без повече излишни думи ще го заведем при тях.

Гостната на „Света Рут“ според преданието е била някога трапезария на групичката прекрасни грешници, които търсели между тия стени убежище от светските съблазни. Изглежда, че те са били малко на брой, а пиршествата им не особено пищни. Иначе не биха се побрали в такова малко пространство. Все пак тази стая беше със значителни размери и добре обзаведена, макар и без очебиен разкош. Диплите на сините жакардови пердета почти скриваха стените, където бяха разположени дълбоките прозорци. Другите две стени бяха украсени с тъмни кожени тапети със своеобразни щамповани златисти винетки. Масивни махагонови канапета с дърворезба и кресла от същия материал и в същия стил, облицовани със същата скъпа тъкан, която бяха направени пердетата, заедно с турския килим, по чиято кадифена повърхност играеха в ярка смесица всички цветове на дъгата, оживяваха мрачното великолепие на огромната камина, тежките, широки корнизи и сложните плетеници на масивната дърворезба по стените. В огнището горяха буйно дърва — каприз на мис Плаудън, която със свойствената си пламенност твърдеше, че въглищата са „само за ковачи и англичани“. Освен от веселия пламък в камината стаята се осветяваше от две восъчни свещи в тежки сребърни свещници. Едната от тях бе сложена направо на пъстрия килим, който обливаше ярко с лъчите си, а пламъкът й се поклащаше от бързите движения на девойката, разположила се до нея. Позата на тази млада дама — коленичила, леко приведена, на килима, макар и много грациозна, би подобавала повече на дете и човек, незапознат с целта на нейното занимание, би намерил държанието й твърде неприлично. Около нея бяха разхвърляни правоъгълни копринени парцалчета с всякакви цветове, които тя редеше сръчно, образувайки най-различни контрастни съчетания, сякаш с присъщото си женско тщеславие избираше в магазин плат, който би подхождал на свежия, мургав тен на лицето й. Атлазената рокля, която прилепваше плътно о тънкия й стан, подчертаваше изяществото на дребната фигура, а игривите кехлибареночерни очи можеха да съперничат с блясъка си на боите, с които си служат италианските живописци. Няколко розови панделки, закачени тук-там обмислено и все пак с кокетлива небрежност, като че ли бяха само отражение на свежата руменина, която се разливаше по усмихнатото лице, и нищо повече не можеше да се добави към тази красота.

На края на едно канапе малко по-далеч се бе облегнала друга девойка, облечена цялата в бяло. Уединението може би я бе направило леко небрежна към външността си или може би гребенът не беше в състояние да задържи цялото обилие на косите й с цвят и лъскавина на гарваново крило, които се бяха разпуснали свободно и обгръщайки раменете с бляскавата си коприна, се разстилаха пищно като тъмни вълни по роклята и по жакардовата тапицировка на канапето. Малка ръчица, която сякаш се срамуваше от прекрасната си голота, подпираше главата, потънала в гъстите кичури на косата, като най-нежен алабастър, поръбен с най-черен абанос. Изпод тъмните къдрици, които увенчаваха целия този разкошен шлейф от коси, обгърнал девойката от главата до петите, надничаше полегато, ослепително бяло чело, подчертано с извити като дъги вежди, тъй тънко и безупречно обрисувани, като че ли ги бе изписала майсторска ръка на художник. Спуснатите клепки с дълги копринени ресници скриваха очите, впити в пода, сякаш собственицата им бе потънала в тъжен размисъл. Останалите черти на тази девойка трудно могат да се опишат, защото в някои отношения не бяха нито правилни, нито съвършени, и все пак със своята хармоничност като цяло представляваха прекрасен образец на женска нежност и красота. По бузите й ту пламваше, ту отново изчезваше лека руменина, която се менеше с вълнуващите я чувства, и дори когато размишляваше спокойно.

Руменината, като че ли пропълзяваше крадешком по пламналите й слепоочия, а после отново оставяше лицето й ужасяващо бледо. В облегнато положение тази девойка изглеждаше мадко над среден ръст, фигурата й беше по-скоро нежна, отколкото пълна, а малкото й краче, което лежеше на жакардовата възглавничка пред нея, беше тъй очарователно закръглено, че всяка представителка на нейния пол би могла да му завиди.

— О, сега съм тъй веща в тая работа, както сигналистът на самия лорд върховен адмирал на Англия! — възкликна през смях девойката, която седеше на пода, и с детинска радост запляска ръце. Ах, как ми се иска, мила Сесилия, по-скоро да покажа своето умение!

При тези думи на братовчедката си мис Хауард вдигна глава, погледна Кетрин и се усмихна леко. Човек, който я съзре в този миг, сигурно ще се учуди, но няма да се разочарова от промяната, настъпила в изражението на лицето й. Вместо проницателни черни очи, каквито би очаквал, ако съди по тъмния цвяна косите, той ще види големи, кротки сини очи, които сякаш плаваха в такава прозрачна влага, не беше почти невидима, и поразяваха със своята нежност и обаяние повече, отколкото живите и весели искрящи очи на нейната приятелка.

— Успехът на твоята безразсъдна екскурзия до морския бряг, братовчедке, е помътил главата ти — забеляза Сесилия. Но не зная с какво друго може да се излекува болката ти освен със солена вода, каквато се предписва и в други случаи на лудост.

— Ах, боя се, че няма да има полза от твоето средство! — възкликна Кетрин. То не помогна дори на такъв уравновесен човек като мистър Ричард Барнстейбъл, който навярно го е вземал неведнъж при силни бури, но все си остава пръв кандидат за лудницата. Представи си, Сесилия, по време на вчерашния ни десетминутен разговор при скалите тоя безумец ми предложи убежище на своята шхуна!

— Мисля, че твоята смелост е способна да го подтикне към още много неща, но все пак не може сериозно да ти прави такова предложение!

— В името на справедливостта трябва да се каже, че тоя клетник спомена нещо за свещеник, който щял да освети цялата работа, но тази мисъл ми се стори неимоверно дръзка. Аз никога няма да забравя това и да му го простя. Но, какво ли е преживял после на малкия си „Ариел“ сред чудовищните вълни, които се удряха нощес с такава сила в брега! Дано да са излекували неговата самонадеяност. От залез до изгрев сигурно не е останало сухо косъмче по него. Така му се пада за неговата дързост и уверявам те, ще му го кажа в очите. Ей сега ще приготвя десетина сигнала, да се посмеем за отмъщение на този мокър поклонник.

Доволна от хрумването си и ободрена от тайната надежда, че смелият й план в края на краищата ше се увенчае с успех, жизнерадостната девойка тръсна игриво черните си къдрици и разхвърли разноцветните флагчета весело около себе си, след което се залови да ги подрежда в нови съчетания, за да се позабавлява с отчаяното положение на своя възлюблен. Но думите й помрачиха лицето на нейната братовчедка и когато тя заговори, в гласа й звучеше укор: — Кетрин, Кетрин! Как можеш да си правиш шеги, когато сме заобиколени от толкова опасности! Забрави ли какво ни разказа Елис Дънскоум за снощната буря? Че два кораба — фрегата и шхуна с безумна смелост се опитвали да минат през плитчините само на шест мили оттук и ако господ не се е смилил над тях, лошо им е писано! Как можеш ти, която знаеш добре кои са тези безстрашни моряци, да се шегуваш със заплашващата ги с гибел буря?

Тези упреци вразумиха лекомислената присмехулка. Всякаква следа от шеговитост изчезна от лицето й, което се покри с мъртвешка бледост. Тя сключи ръце и вторачи унесен поглед в разхвърляните безразборно около нея ярки копринени парцалчета. В този критичен момент вратата на стаята се отвори бавно и влезе полковник Хауард. Видът му представляваше забавна смесица от дълбоко негодувание и обичайното кавалерско уважение към прекрасния пол.

— Моля да ме извините, госпожици, че се вмъквам така — подзе той. Предполагам обаче, че присъствието на един старец в покоите на неговите повереници не може да бъде съвсем недопустимо.

Полковникът се поклони и седна на канапето, в другия край на което бе седяла неговата племенница, защото при влизането му мис Хауард се вдигна от мястото си и остана права, докато чичо й се разположи по-удобно. Като обгърна със самодоволен поглед подредбата на стаята, старецът продължи с предишния тон:

— Тук можете съвсем спокойно да приемате гости и не виждам причина за това постоянно уединение, на което сте се обрекли.

Сесилия погледна чичо си с плахо учудване и отговори:

— Разбира се, че сме ви много задължени за вашето любезно внимание, уважаеми сър, но нима уединението ни е напълно доброволно?

— Че може ли да бъде другояче? Нима не сте господарки на тази къща? Когато ви избирах този дом, където са живели дълго с чест и уважение вашите и — позволете ми да добавя — моите предци, аз се ръководех не толкова от фамилна гордост, която, естествено, не можех да не изпитвам, колкото от желание да ви осигуря уют и щастие. И старческите ми очи виждат, че нямаме причина да се срамуваме да приемаме приятелите си между тези стени. Манастирът „Света Рут“, мис Хауард, не е съвсем гол, а и обитателите му са достойни да се показват пред хората.

— Тогава разтворете вратите на тоя манастир, сър, и вашата племенница ще се постарае да следва примера на неговия гостоприемен стопанин.

— Ето така чистосърдечно и радушно трябва да говори дъщерята на Хари Хауард! — възкликна старият воин, като се приближи неусетно до племенницата си. Ако моят брат се бе отдал не на морска, а на сухопътна служба, щеше да бъде един от най-храбрите и най-способни генерали в армията на негово величество. Горкият Хари! Той можеше да бъде жив днес и в тоя момент да води победоносно войските на своя крал срещу въстаналите колонии. Но той умря, Сесилия, и остави теб, скъпата си дъщеря, като продължителка на нашия род и владетелка на малкото, което ни е останало в тези смутни времена.

— Струва ми се, уважаеми сър — каза Сесилия, като го улови за ръката, неволно протегната към нея, и я докосна с устни, че нямаме причини да се оплакваме от съдбата, която ни е оставила достатъчно състояние, колкото и горчиво да съжаляваме, че са оцелели толкова малко от нас, способни да го ползуват.

— Не, не — промълви Кетрин с вълнение, Елис Дънскоум сигурно е сгрешила. Провидението никога няма да обрече смелчаци на такава жестока участ!

— Елис Дънскоум е тук и ще изкупи грешката си, ако наистина е сгрешила — произнесе спокоен, тих глас с едва доловим провинциален акцент, чиито ниски ноти обаче бяха лишени от кристалната звучност, която придаваше такава женствена прелест йа думите на мис Хауард и мелодичност на игривия тембър на нейната братовчедка.

Неочакваността на тази поява накара всички да млъкнат. Кетрин Плаудън, която продължаваше да стои коленичила на пода, стана, огледа се смутено и бузите й отново се покриха със свежа, жива руменина. Жената, която бе заговорила, пристъпи с твърда крачка към средата на стаята и като отвърна с изискана вежливост на ниския поклон на полковник Хауард, се разположи на другото канапе. Начинът на появяването й, оказаният й прием и тоалетът й показваха, че нейното присъствие тук не е нещо необичайно и че е винаги добре дошла в този дом. Тя беше облечена с подчертана скромност, но с обмислено изящество, което изкупваше липсата на украшения. На вид нямаше повече от трийсет години, но ако се съди по облеклото й, искаше да изглежда по-стара. Разкошната й руса коса беше прибрана с тъмна панделка, каквато носят най-младите девойки в далечния север и от нея се подаваха само няколко немирни къдрици, които показваха, че тяхната притежателка напразно се стреми да ги обуздае. Бялото й лице вече бе загубило свежестта на първата младост, но запазило предишната си красота и яснота на чертите. Към това описание могат да се добавят прекрасни, кротки сини очи, малко едри зъби с ослепителна белота и правилни черти на лицето. Тъмносивата копринена рокля стоеше чудесно на изящната й, макар и едра фигура.

След като новодошлата седна, полковник Хауард помълча още малко, после се обърна към Кетрин и като се стараеше да говори непринудено, от което думите му звучаха още по-надуто и пресилено, каза:

— Още не сте успели, мис Плаудън, да извикате мис Елис и ето я вече тук, готова и — смея да кажа, мис Елис — способна да се защити срещу всички обвинения, дори и на най-върлите й врагове.

— Аз не възнамерявам да отправям никакви обвинения срещу мис Дънскоум, отвърна Кетрин раздразнено — и не искам да се скарвам с приятелките си дори по вина на полковник Хауард.

— Полковник Хауард ще се старае занапред да избягва такива простъпки — каза старецът с поклон и като се обърна тържествено към останалите, продължи:

— Тъкмо когато влизахте, мис Елис, разправях на племенницата си, че няма защо да се затваря между четири стени като калугерките, които са живели някога в тая обител. Казвам й, мис, че нито годините й, нито моето състояние, нито нейното собствено — защото Хари Хауард е оставил нещичко на дъщеря си — не налагат да живеем така, като че ли вратите на целия свят са затворени за нас и в „Света Рут“ може да се влезе само през тези старинни прозорци. Мис Плаудън, смятам за свой дълг да запитам, защо тук има толкова много от тия странни копринени парцалчета?

— За да си ушия официална рокля за бала, който готвите, сър — отговори Кетрин с дръзка усмивка, която изчезна само под укорителния поглед на нейната братовчедка. Вие сте човек с вкус, полковник Хауард, и разбирате от дамски тоалети. Кажете, ще подхожда ли този яркожълт цвят на мургавото ми лице? Бялото също отива на черно. Нали розовото приляга чудесно на черни очи? Ще стане такъв тюрбан, че и императрицата би пожелала да го носи!

Докато лукавата девойка бъбреше непрестанно такива безсмислици, сръчните й пръсти сплетоха флагчетата в безредна купчина, а после ги сложи на главата си като украшение, за каквото според думите й бяха предназначени. От учтивост старецът не възрази нищо на тоя женски вкус и поднови разговора, след като подозренията му бяха напълно разпръснати от находчивостта и ловкостта на Кетрин. Но докато полковник Хауард лесно можеше да бъде измамен по отношение на женските тоалети, съвсем не беше така с Елис Дънскоум. Тази дама толкова упорито и неодобрително разглеждаше фантастичния тюрбан, че Кетрин побърза да приседне до нея и се помъчи да отклони вниманието й с игриви движения и с произнасяни шепнешком шеговити въпроси.

— Тъкмо разправях, мис Елис — продължи полковникът, че макар времената да са причинили известни щети на моето състояние, все пак не сме толкова обеднели, че да не можем да приемаме приятелите си, както подобава на потомци на старите собственици на „Света Рут“. Сесилия, дъщерята на брат ми Хари е момиче, с което би се гордял всеки чичо, и аз искам, мис, тя да покаже на вашите английски дами, че и ние от другата страна на Атлантика отглеждаме достойни потомци на нашия род.

— Достатъчно е да произнесеш само една дума, добри ми чичо — промълви мис Хауард, и желанието ти ще бъде изпълнено.

— Кажете с какво можем да ви бъдем полезни, сър — подзе отново Кетрин, и ако това е в състояние да прогони някак скуката от този мрачен дом, обещавам да ви помогна, с каквото мога.

— Правилно говорите — възкликна полковникът, както подобава на умни и добри момичета! В такъв случай най-напред ще се обадим на Дилън и на капитана да ги поканим тук на кафе. Струва ми се, че е време вече.

Сесилия сведе смутено кротките си очи и не отговори нищо. Но мис Плаудън побърза да възрази:

— Не, сър, нека те сами дадат пример. Тъй като вие предложихте първата стъпка да бъде направена от нас, не е ли по-добре да се съберем всички във вашата гостна и да бъдем домакини на вашата трапеза? Зная, сър, че сте подредили една от стаите си за подобни случаи. Женският вкус също може да се окаже полезен в това отношение.

— Мис Плаудън — отвърна недоволно полковникът, преди известно време, струва ми се, ви предупредих, че докато тия подозрителни кораби се навъртат край нашите брегове, искам вие с мис Хауард да не напускате това крило на сградата.

— Тогава не разправяйте, че сме се уединили тук по наше желание — възрази Кетрин. Кажете ясно и просто. Вие сте ни затворилитук.

— Нима съм тъмничар, мис, та говорите така? Кой знае какво ще си помисли мис Елис, като ви слуша. Аз …

— Сега могат да се отменят всички мерки, взети от страх пред фрегатата и шхуната, които влязоха вчера в Дяволската хватка — прекъсна го мис Дънскоум замислено и тъжно. Малцина знаят опасните пътища, по които даже най-малък кораб може да се измъкне невредим в открито море при дневна светлина и попътен вятър. Но, в такава тъмнина и хала само милостивият бог може да спаси тия хора.

— Да, може наистина да са загинали — отвърна старецът, но в гласа му вече не се долавяше злорадство.

— Не са загинали! — възкликна Кетрин с неочаквана разпаленост, стана от мястото си, прекоси стаята и се спря до Сесилия. Тя беше вдигнала тъй гордо глава, че наглед се изравняваше по ръст със своята братовчедка, макар че беше по-ниска от нея. Тези хора са сръчни и смели. Правят всичко, на каквото са способни храбрите моряци, и ще успеят. Пък и кого ще осени справедливото провидение със своята милост, ако не безстрашните синове на една подтисната страна, които се борят с тиранията и с безброй неправди?

Например синът на моя стар познат и добър приятел на брат ми Хари, бащата на Сесилия, вироглавия Хю Грифит, както му викахме. Още като хлапаци Хю и Хари избягали от къщи и същия ден постъпили на един от корабите на негово величество. Бедният Хари дослужи само до широка нашивка, а Хю умря като командир на фрегата. Та вижте и тоя хлапак. Възпитан на бащиния си кораб и научен, докато е служил на негово величество, да борави с оръжие, което сега е обърнал срещу своя крал! Тук има нещо противоестествено, мис Елис. Синът да вдигне ръка срещу бащата! На такива като него, поведени от Вашингтон, се крепи тоя дързък метеж.

— Между тях има хора, които никога не са носили лакейския мундир на Британия, сър и Америка ги тачи наравно с другите си герои! — прознесе гордо Кетрин. Да, сър, тия хора с радост биха застанали срещу най-храбрите офицери на британския флот.

— Няма да се опитвам да ви разубеждавам — каза полковник Хауард вежливо, но студено, като се изправи. Млада дама, която се осмелява да сравнява бунтари с доблестни джентълмени на служба при краля, може да бъде извинена само с това, че е заблудена. Нито един мъж — не говоря за жените, които може би не познават достатъчно добре човешката природа, — нито един мъж, достигнал възраст, когато вече се нарича мъж, не може да има нещо общо с тия размирници, които искат да унищожат всичко свято. С тия левълъри, готови да съборят великото, за да въздигнат нищожното, с тези якобинци, които … които …

— Ако нямате достатъчно оскърбителни епитети, сър — каза Кетрин с предизвикателна студенина, повикайте на помощ мистър Кристофър Дилън. А, ето го на вратата. Той чака само да го поканите.

При това неочаквано съобщение полковник Хауард, забравил гневната си тирада, се обърна учудено и действително съзря мрачното лице на своя роднина, който бе застанал на прага, придържайки отворената врата. Ала Дилън изглеждаше също толкова смаян, че се бе озовал между тия дами, колкото и самите те от необичайното му посещение.