Малкаса Пойнт

1

— Имаш нужда от секс — каза Нора.

— А-ха.

— Огледай се наоколо и избери, когото си искаш. Ти си най-хубавото момиче тук.

Тайлър не се огледа. Вместо това, отпи от питието.

— Говоря сериозно — каза Нора.

— Ти си се нафиркала.

— Нафиркала съм се, но умът ми е бистър, мила. Имаш нужда от хубав секс. Откакто дойдохме в Сан Франциско, непрекъснато се оплакваш и мърмориш. По дяволите, ако не искаше да идваш на конференцията, трябваше да си останеш вкъщи.

— Не знаех, че ще бъде толкова ужасно — каза Тайлър.

— А ти какво очакваше? Музика и танци ли? Тези мероприятия винаги са досадни. Какво искаш от сборище на библиотекарки?

— Въпросът не е в това.

— А в какво?

— В града.

— Какво му има на града? Страхотен е.

— Зная.

— Май си развали настроението, защото не работят влакчетата.

— Сигурно — Тайлър се опита да се усмихне, но не успя.

— Хайде! Какво става? Изплюй камъчето!

— Чувствам се ужасно. Това е.

— В какъв смисъл?

— Ужасно самотна — Тайлър сведе поглед от лицето на Нора, което беше в сянка.

После се вторачи в свещта пред себе си. Очите й се напълниха със сълзи, през които пламъкът изглеждаше размазан. Изтри ги с опакото на ръката си и отпи от ирландското уиски.

— Виновен е градът — каза тя. — Не трябваше да идвам. Мислех си, че ще го понеса. Но където и да отида, където и да погледна, все попадам на места, които ми напомнят за него.

— Значи е замесен мъж.

Тайлър кимна.

— Дори тук ме е водил веднъж, за да ми покаже въртящия се бар. Пихме коктейли „Маргарита“. След това се разходихме до Норт Бийч, отидохме до „Сити Лайтс“ и онази антикварна книжарница на отсрещната страна, която ти показах вчера.

— Кога е било всичко това?

— Преди около пет години. Учих последна година в колежа в Сан Франциско. Дан — така се казваше — Дан Дженсън живееше в Мил Вали. Запознахме се на прехода Дипси.

Нора я погледна недоумяващо.

— Какво означава прехода Дипси?

— Тръгва се от Мил Вали, нагоре по хълмовете около връх Там и свършва на Стинсън Бийч. Както и да е, там се запознахме. Изкачвахме се с моята съквартирантка, а той тичаше, за да влезе във форма за годишния маратон…

— И се влюбихте от пръв поглед?

— Той се блъсна в мен — каза Тайлър. Споменът за случката я накара да се усмихне. — Наругах го, че налетя без да гледа. Не беше точно любов от пръв поглед. Това стана по-късно — след около пет минути.

— А любовта беше ли споделена?

— Мисля, че той също се влюби.

— И какво се случи… да не би… — Нора изведнъж се изпълни със състрадание. — Да не е умрял?

— Нищо подобно. Бях приета в университета на Лос Анджелис, а той работеше в Мил Вали. Не исках да се откажа от следването, а той — да напусне работата си. Това е цялата истина.

— Господи, не мога да повярвам. Разделили сте се просто ей така?

— И двамата се интересувахме от кариерата си. Казах му, че навсякъде може да работи като полицай, но… беше много упорит. Аз също.

— И това беше краят, така ли?

— Писах му, но той така и не… Гледаше по друг начин на живота. Цялата бъркотия в нашите отношения беше моя грешка. Трябваше да зарежа всичко и да се омъжа за него.

— Значи ти е предложил брак?

— Всъщност, да.

— Наистина?!

— Има и още нещо.

— Какво?

— На двадесет и шест години съм, имам работа, за която мечтаят половината от тези тук на конференцията, а си мисля, че най-голямата грешка в живота ми е, че се разделих с Дан.

— Сега ли го разбра?

— Не, усетих го преди много време. Тогава си мислех, че ще срещна някой друг.

— А ти не срещна?

— Не съм се влюбвала оттогава.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Нищо! Направих своя избор преди пет години. Трябва да се примиря.

— Не е задължително.

— Разбира се. Съществува и друга възможност — моста Голдън Гейт. Винаги мога да се хвърля оттам. Намира се на подходящо място.

— Не го казвай дори на шега — каза Нора.

— Чувствам се наистина… по дяволите! — промърмори тя и пак се разплака. — Понякога имам чувството… имам чувството, че съм захвърлила истинския си живот.

— Ей, ей — Нора се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Още не е дошъл краят на света! Имам предложение — след като изпитваш толкова силни чувства, защо не му се обадиш? На какво разстояние се намираме от Мил Вали? Не сме много далече, нали?

Тайлър вдигна рамене и подсмръкна.

— Не зная, но не е повече от половин час.

— Значи утре отиваш и го намираш.

— Не мога да сторя това.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Минали са цели пет години! Навярно се е оженил… Може дори да не живее вече там.

— След като е държал на работата си толкова много, че е позволил да се изплъзнеш между пръстите му, значи трябва още да е там.

— Не мога, Нора.

— Защо не опиташ? Няма какво да губиш! Доколкото знаеш…

— Не!

Само при мисълта за това, стомахът й се сви от страх.

— Ако се нуждаеш от морална подкрепа, ще дойда с теб.

— Утре трябва да се прибираме.

— Защо? Имаме още две прекрасни седмици от лятната ваканция, преди да започне голямото надбягване по пътя към успеха. Защо трябва да си ходиш вкъщи? Страхуваш се, че ще ти увехнат цветята? Хайде утре, рано сутринта, да отидем до Мил Вали и се опитаме да намерим твоя Дан. Ако нищо не излезе, какво ще изгубим? Един час и нещо? Ще успеем да се върнем в Лос Анджелис, преди да се стъмни.

— Не знам. Искам да си помисля.

— Какво има да мислиш? Хайде, решавай.

— Не съм сигурна — Тайлър допи уискито и потърка лицето си. — Чувствам се… така объркана. Отивам си в стаята. Ти оставаш ли?

Нора кимна.

— Много е рано. Няма да заключвам междинната врата. Ще ме събудиш ли призори?

— Призори? Добре.

В своята стая на шестия етаж, Тайлър се хвърли на леглото. Струваше й се, че таванът бавно се върти, точно както барът, откъдето току-що се върна.

Беше пила твърде много.

Колко много? Я да видим. Три водки с тоник на коктейла преди банкета. Един бог знае колко вино по време на вечерята — може би, три или четири чаши. След това две уискита с Нора в бара. Нищо чудно, че таванът й се върти.

Нищо чудно, че се бе разприказвала.

Ако беше трезва, никога нямаше да разкрие душата си пред Нора. Нищо не развързва езика така, както няколко питиета, които те карат да разказваш неща, които иначе никога не би казал.

Дано Нора обърне още няколко чашки и не си спомня нищо, за да се приберат утре, както бяха планирали.

Никакъв шанс.

Винаги мога да я разубедя. Трябва да съм упорита!

Краката й висяха отстрани на леглото. Когато стъпи на пода, усети, че са изтръпнали. Повдигна с усилие единия крак върху коляното на другия и смъкна обувката. Седна в леглото, за да свали другата, след това остана неподвижна, докато престане да й се вие свят.

Поне не й се повръщаше. Беше само леко замаяна. „Замаяна“ е точната дума, помисли си тя, и се търкулна назад в леглото. Сви крака под тялото си и легна на една страна, като пъхна ръка под възглавницата.

Какво да направя?

Размърдай си кокалите и вземи аспирин с няколко чаши вода, в противен случай утре ще се чувстваш ужасно.

Сутринта. Господи, сутринта. Какво ще правя?

Кажи „не“ на Нора. „Не, не, Нора! Не искам да ходя!“

А защо не?

Защото, по дяволите, ще ме заболи, ако го видя — дори ако само се опитам. Сигурно има съпруга, а можеше да съм аз. Но не знам дали е женен. Може да не се е оженил и да е самотен. Може все още да ме желае.

Как ли пък не?

Защо се разприказвах пред Нора? Защото пих твърде много. И ако заспя в това състояние, утре ще съжалявам.

Претъркулна се по гръб и започна да се съблича. Вдигна единия си крак и откопча чорапа от жартиера.

Дан мразеше чорапогащниците. За да му достави удоволствие, тя престана да ги носи. Никога повече не се върна към тях.

Никога не се върна и към марихуаната.

Продължаваше да е с къса коса, точно както той я харесваше. „С тази прическа приличаш на Питър Пан“1 — казваше той. „Питър Пан е момче“ — припомняше, му тя и добавяше, че може би прическата го привлича, поради латентния му хомосексуализъм. „Аха, така значи? — казваше той. — Ела тук и ще видиш кой е педераст.“

Истински мачо и ченге.

Господи, как й липсваше!

Измъкна под себе си колана с жартиерите. Смъкна гащите и ги изрита от себе си. После се опъна. С хълбоците и краката си усети приятния допир на хладните завивки. Можеше веднага да заспи. Толкова е лесно след алкохол. Обаче нещо я притесняваше. С дълбока въздишка седна в леглото. С мъка се пребори с ципа на гърба на роклята, съблече я презглава, и свали сутиена. Слезе от леглото и започна да събира дрехите.

Беше запазила косата си същата, не носеше чорапогащник и се въздържаше от марихуана — много малко се бе променила след раздялата с Дан, но въпреки това имаше една основна разлика. Някога беше закръглена. През първия семестър в университета бе свалила седем килограма. Като чели заедно с Дан бе загубила и апетит. В крайна сметка възвърна апетита си, но без проблеми запази същите килограми.

Извади нощница от куфара, но не я облече. Пристъпи към огледалото. Очите й гледаха особено. Причината се криеше в алкохола. Прокара показалец по скулите на лицето. Когато Дан беше с нея, нямаше скули. Нито талия, нито кокалест таз.

Усмихна се на непознатата Тайлър Моран, която Дан никога не бе виждал.

Ще зяпне от изненада, помисли си тя.

Сърцето й се разтуптя, когато осъзна, че утре действително ще замине. Независимо каква болка ще й причини, независимо какъв ще бъде краят! В противен случай, ще продължи да си задава въпроси за Дан — дали не е пропуснала втория им шанс — и никога няма да престане да съжалява.

Сърцето й препускаше, а главата й туптеше.

Облече нощницата и отиде в банята. Взе три аспирина и изпи толкова чаши студена вода.

След това се върна в леглото.

Лежеше в тъмното и си спомняше как изглежда Дан Дженсън, неговия глас и неговите ласки. Опитваше се да си представи как ли се е променил, леко разтревожена какво може да разбере на другия ден в Мил Вали и, едновременно с това, изпълнена с надежди.

На другата сутрин Тайлър се усмихна, когато през предното стъкло на колата видя автогарата на Мил Вали.

— Някога тук се продаваха най-хубавите книги в целия град — каза тя. — Ако някой ми даваше по един долар за всеки час, прекаран там, сега щях да съм много богата.

— Неспокойна ли си? — попита Нора ухилено от мястото до нея.

— Държа се. Само малко ме е страх.

Избърса изпотените си ръце в кадифените джинси. В действителност изобщо не беше спокойна. Сърцето й биеше силно, устата й — пресъхнала, а подмишниците на блузата й бяха мокри.

— Странно градче — обади се Нора.

— Някога беше още по-странно — тя продължи бавно по „Трокмортън“, мина покрай ярко боядисани магазини. Пътят завиваше. От лявата страна се виждаше гора. — Тук се намираше старата мелница. Преходът Дипси започва ей там.

— Прословутият преход!

Сви вдясно по един страничен път и спря пред бордюра.

— Това ли е?

— Това е — каза Тайлър. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Онази кооперация на отсрещния тротоар.

Нора наведе глава и погледна през прозореца.

— Много е провинциално.

— Провинциално и необичайно.

— Ще се справиш ли?

— Нали затова сме дошли — отговори Тайлър и се усмихна с огромно усилие.

— Искаш ли да те изчакам тук?

— Шегуваш ли се?

Слязоха от колата. Тайлър изчака Нора, която съблече пуловера си и го хвърли върху седалката.

— Няма да ми трябва — каза и заобиколи колата отзад.

Носеше къса пола панталон и маратонки. Сега без пуловера ясно личеше, че не носи сутиен. Сиво-синята тенис фланелка беше опъната на гърдите й. Зърната им изпъкваха под тънката материя, като че ли стърчаха нечии пръсти. Тайлър би предпочела Нора да не съблича пуловера и се замисли дали наистина приятелката й трябва да идва с нея.

Ами ако Дан? Глупости, пълни глупости!

Може би дори не живее вече тук.

Пресякоха улицата и се изкачиха по стръмна алея към овехтялата кооперация с дървена дограма. Гърдите на Нора подскачаха на всяко стъпало.

Дан няма да я забележи. Разбира се, че ще му направи впечатление!

Дори когато се обличаше скромно, Нора привличаше мъжете, както магнитът привлича желязото. Част от причината се криеше в ръста й. Без обувки тя беше висока сто осемдесет и четири сантиметра. Пред нея повечето жени изглеждаха нищожни, дори и Тайлър. Нора бе стройна, без да е мършава. Лицето й бе малко продълговато, зъбите — твърде изразени, брадичката — нищо особено, но сините й очи криеха някаква дълбочина, която компенсираше недостатъците на лицето и ги правеше незабележими. А в голямата й уста с плътни устни имаше нещо еротично.

Нора излъчваше сексапилност, която правеше впечатление не само на мъжете. Жените също я забелязваха, а някои от тях дори се възмущаваха.

Тайлър също не бе особено очарована, когато влязоха в сенчестия вход.

Не се притеснявай, каза си тя. Дан обича мен. Освен това, Нора никога не би се опитала. Тя е най-добрата ми приятелка. Знае какво изпитвам.

Да. Засенчена съм.

Стига!

Тайлър се приближи до пощенските кутии.

— Живееше на номер четири — каза тя.

На пощенската кутия, върху червена табелка, беше изписано името Б. Лорънс. Провериха и останалите имена.

— Няма Дженсън — каза Нора. — Сигурна ли си, че именно това е блокът?

— Абсолютно.

Изпита леко разочарование, примесено с облекчение. Гласът й трепереше, когато каза:

— Знаех си, че напразно си губим времето.

Нора я стисна за рамото. Изглеждаше твърдо решена да открият Дженсън.

— Не всичко е изгубено, мила. Ти си с Нора Брансън, първокласна библиотекарка. Намирам всяка справка, която ми трябва. Всичко е само въпрос на търсене. Първо ще проверим този Б. Лорънс, след това домоуправителя. Ако оттам нищо не излезе, ще разгледаме телефонния указател. Ако и това не помогне, ще отидем в местния участък. Дори Дан да не работи вече при тях, трябва да знаят къде е. Не може да няма приятели в полицията, да не говорим за досието, в което сигурно е записано на кой адрес са изпратили документите му.

— Може би трябва да се откажем.

— В никакъв случай! Става дума за живота ти. Ясно е, че обичаш този мъж. Така или иначе, ще го открием. Къде се намира апартамент номер четири?

Тайлър въздъхна.

— На горния етаж.

Тя последва Нора по дървената стълба до терасата, която опасваше цялата фасада. Спряха пред първата врата вдясно. Преди пет години, вратата беше от лакирано дърво. Сега някой я беше боядисал светла, в жълто-зеленикаво. Над вратата висяха глинени тръбички, които леко се поклащаха и звъняха под лекия ветрец.

Тайлър разбра, че Дан не живее вече там. Въпреки това сърцето й лудо туптеше, когато Нора натисна звънеца. Пое си въздух няколко пъти и се опита да се успокои.

Вратата се отвори. Показа се ниска пълна жена по пеньоар и с ролки на главата. Тя им се усмихна.

— Здравейте! С какво мога да ви услужа?

Преди Тайлър да успее да отговори, Нора каза:

— Търсим Дан Дженсън. Някога е живял тук.

— Точно така. Железният Дан, ченгето. Старото ми другарче. Вие негови приятелки ли сте?

Нора посочи с палец Тайлър.

— Били са гаджета.

— А-ха! — кимна с глава и огледа Тайлър с присвити очи. — Знаех си, знаех, че съм виждала лицето Ви. Вие сте момичето от снимката, която Дан пазеше на камината, нали?

Тайлър вдигна рамене. Не беше виждала снимката, но Дан непрекъснато я снимаше. Обичаше да я „хваща“ изненадващо в „естествени пози“, както казваше. Веднъж я бе снимал дори, как излиза изпод душа. Изчерви се при спомена. Със сигурност на камината не е държал точно тази снимка.

— Вие сте момичето, което наричаше Типи, нали?

Тайлър потвърди.

— Защо Типи? — попита Нора.

— За по-кратко от Типикано — обясни тя. — Типикано и Тайлър2.

— Типично за Дан. Винаги измисля прякори. Аз бях куклата Барби. Обитавах апартамент номер едно на долния етаж, когато живееше тук. Канеше ме на пица. О, правеше фантастични пици!

— По моята рецепта — промърмори Тайлър. Обзе я болезнена носталгия. — Аз го научих как да ги прави.

— Колко ми липсват неговите пици! Слюнките ми потичат, само като си помисля.

— Ще Ви изпратя рецептата.

— Наистина ли? — тя грабна ръката на Тайлър и я стисна. — Много сте мила! Ясно защо Дан беше толкова привързан към Вас! Сигурно ще умре от удоволствие, ако Ви види отново. Ще го…?

— Значи знаете къде се намира? — попита Нора.

— Разбира се.

Сърцето на Тайлър се сби.

— Напусна… аа-а, може би преди повече от две години. Веднага се нанесох тук. Старият ми апартамент беше толкова тесен, като че ли живеех в килер. А тук съм нашироко — имам две стаи. Жените се нуждаят от простор.

— Дан още ли е в Мил Вали? — попита настоятелно Нора.

— А, не. Намери си работа в полицията в Малкаса Пойнт. Каза, че иска да се махне оттук, въпреки че така и не можах да разбера защо. Знаете ли къде се намира Малкаса Пойнт? Не? Сега ще ви кажа — това е едно безкрайно затънтено място. Не мога да си представя как някой може да живее там. Но хората са различни, нали така? Няма дори един приличен ресторант, да не говорим пък за кино. Едва ли има и голям универсален магазин в радиус от сто километра. Като ви казвам, че мястото е затънтено, значи наистина е затънтено. Но той това искаше и това направи.

— Малкаса Пойнт, така ли? — попита Нора.

— Изчакайте секунда и ще ви дам адреса — тя пристъпи към малката масичка с лампа в коридора, като продължи да говори през рамо. — Признавам си, че не ми е писал от година и нещо. Получих картичка от него миналата Коледа, не, по-миналата — скоро след като замина. Като че ли беше доволен от мястото — тя извади тефтер от чекмеджето на масичката и се върна при тях. — Изпратих му картичка от Неапол миналия декември. Бях на почивка там. Неапол е прекрасен град! — тя прелистваше тефтера с адреси. — А, тук трябва да е. Дженсън, Д., Малкаса Пойнт, ул. „Сийсайд“, номер десет.

Тайлър драсна адреса в тефтерчето си с трепереща ръка.

— А Вие как се казвате?

— Името ми е Барбара Лорънс. Барбара с три „а“, а не като Барбра Стрейзанд. Представяте ли си? Барбра! Звучи като бар!

— Когато Дан Ви писа — обади се Нора, — спомена ли нещо за семейство?

— Не се е оженил, доколкото знам — намигна на Тайлър и продължи. — Ще ми изпратите ли рецептата?

— На всяка цена.

— Далече ли е Малкаса Пойнт? — попита Нора.

— Ще стигнете за около три часа, ако не се разтакавате. Тръгнете направо по крайбрежната магистрала, покрай Бодега. Имате ли карта?

— В колата е.

— Няма начин да го пропуснете. Предайте много поздрави на Дан от куклата Барби.

— Разбира се — увери я Тайлър.

— И за бога, каквото и да стане в Малкаса Пойнт, не пропускайте да посетите „Къщата на Звяра“. Страхотно е! Ще ви хареса. Много е забавно!