Малкаса Пойнт - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Ричард Леймън (8) #9

8

Тайлър спря пред тяхното бунгало в „Уелкъм Ин“.

— Трябва ми малко време, за да се измия и преоблека — каза тя. — Ако искаш, можеш да отидеш в ресторанта преди мен.

— Добре, ще се видим направо там — отговори Нора и двете слязоха от колата.

Сама в стаята си, Тайлър отвори чекмеджето на нощното шкафче. Видя библия и телефонен указател. Потърси Дженсън, Даниел. Срещу името бе посочен адреса — ул. „Сийсайд“, номер 10.

Според Капитан Франк, Дан не живееше вече там. Вече не. Наистина не живееше.

Затвори указателя и видя на корицата, че е издаден през февруари 1978 година. Това означаваше, че е остарял с година и половина.

Дали да не набере номера на телефонни услуги?

Може би по-късно. Точно в този момент нямаше нито сили, нито желание. Седна на ръба на леглото с указателя в скута и се вторачи неподвижно в пространството. Чувстваше се изтощена. Умът й отказваше да се съсредоточи, а в стомаха си усещаше малък възел от страх.

Искаше й се да е у дома, в своя апартамент, а животът й да бе като преди — непроменен от срещата с Барби, с ужасния мъж на магистралата, с похотливия Бикс, с човека, който ги наблюдаваше като привидение от къщата си на улица „Сийсайд“, или пък с Капитан Франк на върха на отблъскващия нашарен автобус. „Предайте на Дани много здраве от мен!“

В следващия момент си помисли, защо не си тръгнем утре, рано сутринта? Както каза Нора, нищо не ме задължава да търся Дан. Просто утре се качваме на колата и казваме сбогом на цялата история.

Изведнъж Тайлър се почувства по-добре. Сякаш мисълта, че може да си тръгне, вдигна от плещите й огромно бреме. Възелът страх в стомаха й се отпусна. Разбира се, че щеше да си тръгне. Никой не може да я принуди да търси Дан. Никой не може да я накара насила да разгледа „Къщата на Звяра“.

Ако не искам, помисли си тя, няма да го направя.

Тайлър отмести телефонния указател, дръпна завесите и се съблече. На смътната светлина разгледа сутиена си и реши, че едва ли някога ще заличи напълно петната от кръв. Дори и да успее, никога не ще забрави, че е носила точно този сутиен, когато я нападна онзи тип. Винаги щеше да й напомня за случката. Занесе го в банята и го хвърли в кофата за боклук.

Там, на пътя, бе почистила кожата си, но не беше махнала сутиена. През него се бе просмукала малко кръв, която бе оставила светли ръждиви петна по гърдите.

Под душа насапуниса тялото си с тънко парче от мотелския сапун и с тоалетната кесия започна да търка лицето, шията, раменете, ръцете и гърдите — всеки сантиметър от кожата, която бе докосната от мъжа или неговата кръв. След това обърна гръб към струята и погледна надолу. Гърдите й бяха светлокафяви до очертанието на банския костюм, по-нагоре ставаха млечнобели — до по-тъмната плът на зърната. Нямаше никаква следа от кървавите петна. Независимо от това, насапуниса кесията и започна да жули тялото си още веднъж, преди да излезе от ваната.

Хавлията беше износена и два пъти по-малка от нейните у дома. След като се избърса, обви кърпата около кръста и излезе от запарената баня. Запали лампата. Кърпата се разтвори, когато седна на стола пред тоалетката. Остави я да падне на скута и започна да реши косата си. Само краищата на косата около врата й бяха мокри. С тази къса прическа не беше проблем да въведе косата си в приличен вид.

Тайлър се облегна на ръба на тоалетката и започна да изучава лицето си в огледалото. Трябваше да се погрижи за очите. Непременно! Изглеждаха измъчени и леко унесени.

С пудра от тоалетната чанта скри сенките под тях. Потъмни със спирала рехавите си мигли, след това сложи светлосин грим върху клепачите. Промяната беше огромна — сега изглеждаше много по-добре.

Докато слагаше червило, се замисли защо не се беше гримирала, преди да тръгне да търси Дан. Вярно е, че тръгнаха набързо и бе неспокойна. Но може би имаше нещо друго. Може би си мислеше, че той няма да има нищо против небрежния й вид. Или може би, дълбоко в себе си е знаела, че няма да го намери.

Надигна се от тоалетката. Ръбът бе оставил резка като дълъг червен белег, точно под гръдния кош. Тя го потърка и занесе хавлията в банята.

Вече бе решила какво ще облече. Въпреки че би предпочела да обуе панталон поради студа навън, в крайна сметка се спря на една пола. Ровейки из куфара, намери каквото й трябваше. Обу си чисто бельо, закачи колана с жартиерите и седна на леглото да си обуе чорапите. Беше избрала синя пола от туид. Не беше лятна, но подхождаше на времето, което не бе много топло, особено през нощта. Нахлузи тънък сутиен, от чиято материя гърдите й настръхнаха. Облече презглава бял кашмирен пуловер, който не бе достатъчно дебел, за да прикрие напълно издатината на зърната й, но единственият й друг бял сутиен вече лежеше в кофата. А черният щеше да личи под пуловера.

— Какво от това, по дяволите! — промърмори тя.

С Нора на една и съща маса! И без това кой щеше да й обърне внимание?

Ейб, разбира се.

Изпита приятна нервна тръпка. Продължи да я усеща, докато си обуваше обувките с висок ток. Сложи няколко необходими вещи в дамската чанта — включително ключа от стаята — и се приближи към междинната врата.

— Нора! Тръгна ли вече?

— Преди пет минути! — чу се глас в отговор, последван от силен кикот. — Влизай, отключено е!

Тайлър бутна вратата. Стаята беше огледална на нейната. Нора седеше пред тоалетката и си сменяше обиците.

— Почти съм готова!

Беше облечена в зелената рокля, с която се яви на банкета предишната вечер. С дълбокото деколте и тънките презрамки Нора изглеждаше много по-официална от Тайлър.

— На абитуриентски бал ли отиваш? — попита Тайлър.

Нора я изгледа усмихнато.

— Боже, ти пък приличаш на колежанка. На студентски празник ли отиваш? Аз пък реших, че няма да е лошо момчетата да имат какво да погледат.

— А Джек къде ще ти закачи цветето?

— На циците, скъпа! — след като приключи с обиците, Нора взе от леглото бял плетен шал, уби го около раменете и избра чанта в подходящ тон. — Тръгваме ли?

Навън вятърът подухваше. Слънцето грееше много по-топло, отколкото очакваше Тайлър. То висеше в далечината, над върховете на дърветата и я заслепяваше. Наведе глава и докато вървеше, наблюдаваше как се движат обувките й по асфалтираната площадка.

— Колко е часът? — попита Тайлър.

— Около пет и половина. Последните минути на „щастливия час“.

— Надявам се, че Ейб и Джек са от търпеливите.

— За нас си струва човек да почака.

— Така е — тя се поколеба. — Мислех си нещо.

— Какво?

— Не съм съвсем сигурна… за Дан… Дали наистина трябва да го търся и да разравям миналото? Може би е по-добре да зарежем всичко.

— Паникьоса ли се?

— През цялото време ме беше страх. Забелязваш ли, че все нещо не върви? Сякаш е предопределено да не го намеря.

— Предопределено ли? Това е бягство и извъртане.

— А дори да го намеря, и да не е женен, кой може да каже, че сме… че сме все същите? За себе си знам, че съм се променила. Той вероятно също.

— Нищо не губим, ако опитаме.

— Мислиш ли? Не съм сигурна.

Нора се намръщи и придоби загрижен вид.

— Какво се е случило?

— Снощи идеята не ми изглеждаше толкова лоша. Но след всичко, което се случи днес… — тя поклати глава. — Изпитвам неприятно усещане.

— Просто нерви.

— Нещо по-сериозно е. Имам чувството, че ако намеря Дан, много ще съжалявам. Ще искам да не съм го търсила изобщо.

Пресякоха алеята на входа и тръгнаха по сенчеста пътека.

— Денят беше истински ад — съгласи се Нора. — Разбирам защо се чувстваш малко тъжна, но може би утре сутринта ще промениш мнението си.

— Може би — отговори Тайлър.

Нора бутна една от двойните врати и влязоха в ресторанта. Бюрото на съдържателката, върху което лампа с формата на лебедова шия осветяваше списъка с резервации, беше пусто. В залата за хранене вдясно нямаше никой, но масите бяха заредени. Жена с дълга до земята рокля стоеше наведена над една от масите и палеше свещта. Отляво се дочуваше тих разговор и звън на чаши.

Минаха покрай бюрото, заобиколиха преградата зад него и влязоха в кафенето. На бара седяха няколко души — самотен мъж, който се шегуваше с барманката; червенокоса жена на средна възраст, която бе положила ръка върху крака на мъжа до себе си; едър побелял мъж, който говореше на русокосия си събеседник. Тайлър огледа салона. Забеляза Ейб и Джек в едно сепаре в дъното. Джек им махна.

— Ето ги…

— Това е Гормън Харди — каза Нора.

Беше се наклонила настрани, сякаш се опитваше да забележи по-добре някого в края на бара.

— Онзи, с другия мъж?

— А другият мъж, както го нарече, е Брайън Блейк.

Тайлър виждаше само гърба на по-възрастния, но русият говореше с глава, обърната достатъчно към тях, за да се види профила му.

— Може би си права — каза тя.

— Разбира се, че съм права. Трябва да отидем и да ги поздравим.

— Налага ли се?

— Той не е толкова скапан.

— Не съм казала такова нещо.

— Упадъчен, арогантен и лигав! Какво от това? Хайде, не ме изоставяй?

— Защо, по дяволите?

Нора махна на Ейб и Джек, след това с показалец направи знак, че идват след малко. Тайлър се усмихна на Ейб, вдигна рамене и поклати глава в знак, че е съучастница против волята си. Последва Нора към дъното на бара.

Когато се приближиха, по-младият мъж погледна през рамо. Наистина беше Брайън Блейк, чиито страховити преживявания бяха описани в бестселъра на Харди. Не разпозна нито Тайлър, нито Нора, но пък, едва погледнал лицата им, очите му се спуснаха да изучават всичко останало. Очевидно доволен от това, което видя, той ги дари с усмивка.

Харди се извъртя настрани и се обърна към тях:

— Мили дами?

— Господин Харди — каза Нора, — запознахме се на конференцията на Националната асоциация на библиотеките.

За един кратък миг изглеждаше нащрек, но бързо прикри това с усмивка.

— Да, да, спомням си — очите му се преместиха от Нора на Тайлър. — Видяхме се на коктейла.

— Аз не съм имал това удоволствие — каза Блейк.

— Казвам се Нора Брансън, а това е Тайлър Моран.

— Приятно ми е да се запознаем — и се ръкува с двете. — Не бях на тържеството, но се надявам, че сте чули моето изказване.

— Бях очарована — каза Нора — и потресена!

— Благодаря.

— Почти ме направихте вярваща.

Той изглеждаше развеселен.

— Защо почти?

— Едва ли някога ще повярвам напълно в духове, освен ако не се сблъскам с някой дух.

— Гледай ти! — засмя се Харди и вдигна чашата с мартини. — Предполагам, че сте също толкова скептична и към моята книга. Чели сте книгата, нали?

— Не познавам човек, който да не я е чел.

— И аз, скъпа, и аз не познавам такъв.

— Можем ли да Ви предложим нещо за пиене, мили дами? — попита любезно Блейк.

— Не, благодарим — отвърна Тайлър. — Ние сме с друга компания и не трябва повече да ни чакат.

Нора щракна с пръсти.

— Обзалагам се, че вие сте с мерцедеса. Значи сме съседи.

— В такъв случай, сигурно пак ще се видим.

— Само минавате оттук или… — очите й внезапно се разшириха. — Дошли сте заради „Къщата на Звяра“! Ще пишете книга за нея. Това е „тайният проект“, за който споменахте на тържеството.

— О, не! — каза Харди. — Съвсем не! На път сме за Портланд, където трябва да изнеса още една лекция.

— Но имаме намерение да посетим това място — добави Блейк.

— Естествено. Не можем да минем оттук и да не се отбием на прословутата обиколка в „Къщата на Звяра“.

— Кога ще ходите? Утре?

— Да, рано сутринта — отговори Блейк.

Нора се засмя.

— Тогава може би ще се видим там.

Стомахът на Тайлър се сви.

— По-добре да тръгваме вече — каза тя.

— Да, наистина.

— Съжаляваме, че ни изоставяте — каза Блейк и намигна на Нора. Наистина й намигна.

— Чао — сбогува се Харди.

Тайлър трепна.

— Довиждане — каза тя.

— До скоро — допълни Нора.

Най-сетне тръгнаха към сепарето в ъгъла.

— Не е ли невероятно! — Възкликна Нора тихичко.

— Брайън Блейк ли?

— Не! Имам предвид, че ще пишат за „Къщата на Звяра“.

— Нали няма да пишат.

— Той го каза, но това не означава, че е вярно. Не искат да се разпространява мълвата, защото може някой по-бърз мераклия да открадне идеята и да ги удари в земята с книга за „Къщата на Звяра“.

— Може би е така.

— Мога да се хвана на бас. А ние ще сме там, когато отидат на обиколката. Ще станем част от литературната история. Ще разказваме: „Бяхме там, когато Гормън Харди стъпи в «Къщата на Звяра» за първи път.“

— Само ти ще можеш да разказваш.

— А ти…

— Извинявайте, че ви накарахме да ни почакате — прекъсна я Тайлър.

— Няма значение — отговори Ейб и стана на крака.

Беше се преоблякъл в сив панталон и син блейзър. Не носеше вратовръзка. Жълтата му риза беше разкопчана.

— На приятели ли попаднахте?

— Не точно приятели — обясни Тайлър.

Вмъкна се в сепарето и седна до него.

Нора се настани от другата страна на масата. Тя потупа ръката на Джек през ръкава на крещящото му карирано спортно сако.

— Тези двамата на бара — обясни тя — са Гормън Харди и Брайън Блейк.

— Брайън Блейк ли? — попита Джек. Той погледна Нора с любопитството на очаровано дете. — Състезателят в средна категория от Питсбърг!

— Не — каза Ейб. — Онзи е Байрън Блейк.

— Добре де, кой е този?

Ейб извика сервитьорката. Докато се приближи, Нора попита:

— Чели ли сте книгата „Ужасът при водопада на Черната река“?

— Гледал съм филма. Даваха го в казармата миналия месец. За онази къща, обитавана от духове, в която от крановете тече кръв и за онова момиче, което свърши като си разряза вените.

— И аз го гледах — обади се Ейб. Не беше особено впечатлен.

Сервитьорката се приближи. След като направиха поръчките, тя почисти масата и изчезна.

Джек се наведе напред и се взря в Нора.

— Този Блейк, онзи хубавият ли е? Не си го спомням във филма. Какво е играл?

— Той не се появява — обясни Нора. Говореше оживено, без никакъв намек за упрек. — Филмът разказва за него самия. Историята е истинска и се е случила в дома му. А съпругата му е момичето, което се самоубива.

— Глупости — каза Джек.

— Кое е глупости?

— Това не може да се е случило. Кого се опитват да измамят? Добре де, може би жената на този тип наистина да е посегнала на себе си, но какви духове? И кръв, която тече от чешмата? Всички тези мръсни думи, които се появяват по стените! И летяща брадва? Искат да ми кажат, че всичко това се е случило в реалния живот? Пълни глупости!

— Можеш да го попиташ — предложи Нора.

— А ти наистина ли вярваш?

— Не зная. Чух го как говори по този въпрос и звучеше съвсем убедително.

— Всички самонадеяни типове звучат убедително!

— А другият — намеси се Ейб, — другият всъщност е Гормън Харди, авторът?

— Да — потвърди Тайлър.

— Чел съм някои негови книги. Включително историята с духовете.

— Повярва ли му?

— По-скоро не мога да кажа, че не му повярвах.

Лицето на Джек се изкриви.

— За бога, Ейб!

— Има повече неща в небето и на земята, драги ми Хорацио10…

— Призраци ли има?

— Спомняш ли си Дени Стивънс?

— Стига с този Дени Стивънс. Ти имаше халюцинации.

— Целият взвод ли имаше халюцинации?

— Това е масова истерия.

Ейб повдигна едната си вежда и погледна Джек, след това Нора и накрая Тайлър. Беше скръстил ръце на масата. Впери поглед в тях.

— Стивънс беше на пост. Това се случи през 67-ма във виетнамската джунгла, близо до реката Ву Джи. Стъпил на противопехотна мина. Когато стигнахме до него, десният му крак го нямаше. Беше умрял от загуба на кръв. Феморалната артерия… — поклати глава и продължи. — Няколко часа по-късно наближихме едно село. Според нашето разузнаване, виетнамците се бяха изпарили. Мястото уж беше сигурно. За всеки случай стъпвахме на пръсти, но не очаквахме опасност. Бяхме на около петдесет метра от първите колиби, когато иззад едната от тях се появи Дени Стивънс. Вървеше право срещу нас, като че ли имаше два крака.

— Както и си беше — добави Джек.

— Носеше десния си крак. Държеше в ръка ботуша, а горната част на крака беше облегната върху рамото му.

— Боже мой! — измърмори Нора.

— Всички бяхме… леко зашеметени. Стояхме там и гледахме вторачено Стивънс. Със свободната си ръка ни направи знак да се махаме. След това се стопи на локва и изчезна. Прикрихме се. Сякаш всички до един бяхме разбрали, че Дени се е върнал, за да ни предупреди. И точно тогава настъпи истински ад: Добре ни накълцаха. Но щяха да ни изтребят напълно, ако не беше Стивънс.

— Трябва да простите на Ейб — каза Джек. — През повечето време е съвсем нормален.

— Всички, които оцеляха в тази схватка, ще повторят същата история.

— Трябва да я разкажеш на онзи тип, Харди — предложи Джек. — Може да я опише в някоя книга.

Сервитьорката пристигна с напитките. Имаше по две от всяка. Тя ги разпредели, а Ейб плати.

— Веднага ще донеса предястията — каза тя и отнесе подноса.

Ейб избърса с пръст гърлото на бутилката с мексиканска бира и я надигна.

— Ето защо — поясни той, — не мога да отрека съвсем книгата на Харди. Но това не означава, че непременно му вярвам.

— Нора предполага, че е дошъл в града, за да пише за „Къщата на Звяра“.

— Той отрича — каза Нора. — Но аз съм по следите му. Когато утре посети къщата, ще съм там. Дори ако трябва да отида сама.

— Искаш ли да ти правя компания?

— С удоволствие.

Ейб погледна Тайлър.